Ние

2

Конспект:

Балетът

Квадратната хармония

Хиксът

Пролет. От дивите невидими равнини иззад Зелената Стена вятърът носи жълтия меден прашец на някакви цветя. Устните пресъхват от този сладък прашец — току ги ближеш с език — и навярно такива сладки са устните на всички жени, които вървят насреща ти (и на мъжете, разбира се). Това малко пречи да мислиш логично.

Но пък какво небе! Синева — и никакъв облак не го загрозява (какъв странен вкус са имали древните, щом техните поети са се вдъхновявали от тези нелепи, хаотични, глупаво изтикващи се кълбета пара). Аз обичам — сигурен съм, че няма да сбъркам, ако кажа: ние обичаме само стерилното, безупречното небе. В такива дни целият свят е излят от същото устойчиво, вечно стъкло както и Зелената Стена, както и всички наши сгради. В такива дни виждаш самата синя дълбина на нещата, някакви неизвестни дотогава, изумителни техни уравнения — виждаш ги в най-обикновеното, делничното.

Да вземем дори това. Днес сутринта бях на хелинга, където се строи ИНТЕГРАЛЪТ, и изведнъж видях машините: въртяха се със затворени очи, в самозабрава, кръглите глави на регулаторите; лъскавите мотовилки сновяха наляво-надясно; гордо поклащаше рамене балансьорът; танцуваше длетото на дълбачната машина в такта на нечута музика. Изведнъж видях цялата красота на този грандиозен механичен балет, облян от нежносиньото слънце.

И по-нататък — въпрос към себе си: защо е красиво? Защо този танц е красив? Отговор: защото е несвободно движение, защото целият му дълбок смисъл е тъкмо в абсолютната естетическа подчиненост, в идеалната несвобода. И ако е вярно, че прадедите ни са се отдавали на танца в най-вдъхновените мигове на своя живот (религиозни мистерии, военни паради), това ще рече само едно: инстинктът за несвобода е органично присъщ на човека още от древността и ние, в днешния ни живот — само съзнателно…

Налага се да прекъсна: щракна номераторът. Вдигам очи: разбира се, О–90. След половин минута тя самата ще бъде тук — да ме вземе за разходка.

Милата О! — винаги ми се е струвало, че прилича на името си: с десет сантиметра по-ниска от Идеалната Майка, цялата закръглена, и розовото О — устата — отворена винаги когато ме слуша. И още: пухкавата гънчица около китката й — като на дете.

Когато влезе, у мен все още с пълна сила бучеше маховикът на логиката и аз по инерция заговорих за току-що установената от мен формула, в която влизахме и ние всички, и машините, и танцът.

— Чудесно е. Нали? — попитах аз.

— Да, чудесно е. Пролет — розово ми се усмихна О–90.

Ето, представете си: било пролет… Тя — за пролетта. Това са жените… Замълчах.

Долу. Булевардът е многолюден: в такова време обикновено изразходваме личния си следобеден час за допълнителна разходка. Както винаги от всички тръби-комини на Музикалния Завод се лееше Маршът на Всеобщата Държава. Номерата следваха в стройни редици, по четирима, и възторжено тактуваха — стотици, хиляди номера в синкави юнифи1, със златни плочки на гърдите — държавния номер на всеки. И аз — ние, четиримата — сме една от безбройните вълни на този могъщ поток. Отляво е О–90 (някой от косматите ми прадеди преди хиляда години сигурно би я нарекъл със смешната дума „моята“); отдясно — два непознати номера, женски и мъжки.

Блаженосиньо небе, мънички детски слънца във всяка метална плочка с номера, непомрачени от безумието на мислите лица… Лъчи — разбирате ли: всички те са от някаква единна, лъчиста, усмихваща се материя. А медните тактове: „Тра-та-та-там. Тра-та-та-там“, това е такава блеснала на слънцето медна стълбица, и с всяка нота се издигате все по-нагоре, в главозамайващото синьо висине…

И също както сутринта, на хелинга, отново видях — сякаш за първи път в живота си видях всичко: нерушимите прави улици, лъчистия стъклен паваж, божествените паралелепипеди на прозрачните жилищни сгради, квадратната хармония на сиво-синкавите редици. И сякаш не цели поколения, а аз, самият аз съм победил стария Бог и стария живот, самият аз съм създал всичко това — и сякаш съм някаква кула, страхувам се да си помръдна лакътя, за да не се посипят отломки от стени, куполи и машини…

А след миг — скок през вековете, от + към –. Спомних си (очевидно обратна асоциация) — ненадейно си спомних една картина в музея: някогашен булевард, от двайсетия век, оглушително пъстра, безредна тълпа от хора, колела, животни, афиши, дървета, багри, птици… Разправят, че наистина е било така — можело е да бъде. Стори ми се толкова неправдоподобно, толкова нелепо, че не се стърпях и прихнах да се смея. И веднага ехо — смях — отдясно. Обърнах се: пред очите ми — бели — необикновено бели и остри зъби, непознато женско лице.

— Извинете — каза тя, — но вие така вдъхновено обгръщахте всичко с поглед като някакъв митичен бог в седмия ден от сътворението. Сякаш сте сигурен, че и мен сте сътворили тъкмо вие, а не някой друг. Много съм поласкана…

Всичко това без усмивка, дори, бих казал, с известна почтителност (може би тя знае, че съм от създателите на ИНТЕГРАЛА). Но не съм сигурен: в очите или във веждите — някакъв странен, дразнещ хикс, ала не мога да го уловя, да му дам цифров израз.

Кой знае защо, се смутих и леко объркан, започнах логически да мотивирам смеха си. Съвършено ясно е, че този контраст, тази непроходима пропаст между сегашно и минало…

— Но защо да е непроходима? (Какви бели зъби!) Над пропастта може да се прехвърли мост. Представете си само: барабан, батальони, редици — нали това също го е имало — следователно…

— Е, да: ясно! — извика тя (мислите ни поразително се пресякоха: тя — почти с моите думи — онова, което записвах преди разходката).

— Разбирате ли: дори мислите. Така е, защото никой от нас не е „един“, а само „един от“. Толкова сме еднакви…

Тя:

— Сигурен ли сте?

Зърнах вдигнатите й под остър ъгъл към слепоочията вежди — като острите рогчета на хикса и, кой знае защо, отново се смутих; погледнах надясно, наляво — и…

Отдясно — тя, рязка, упорито-гъвкава като тънка жилава пръчка, I–330 (виждам вече номера й); отляво — О, съвсем друга, цялата от окръжности, с детската гънка на ръката; и в края на нашата четворка — непознат мъжки номер — някак двойно извит като буквата S. Всички бяхме различни…

Тази отдясно, I–330, явно улови объркания ми поглед — и въздъхна:

— Да… Уви!

Всъщност това „уви“ бе съвсем намясто. Но отново нещо в лицето или в гласа й…

— Никакво „уви“ — казах с неприсъща за мен рязкост. — Науката се развива и очевидно ако не сега, след петдесет, сто години…

— Дори носовете на всички…

— Да, носовете — вече почти крещях. — Щом има някакъв, все едно какъв повод за завист… Щом моят нос е като копче, а неговият…

— Е, вашият нос е дори „класически“, както са казвали едно време. Но, виж, ръцете… Хайде, покажете, покажете си ръцете!

Не понасям да ми гледат ръцете: целите космати, рунтави — някакъв нелеп атавизъм. Протегнах ръка и — с възможно най-безразличен глас — казах:

— Маймунски.

Тя погледна ръцете, после лицето ми:

— Извънредно любопитен акорд. — Преценяваше ме на око като на кантар, мярнаха се пак рогчетата в края на веждите.

— Той е записан при мен — радостно-розово отвори уста О–90.

По-добре да беше мълчала — това вече бе напълно излишно. Изобщо тази мила О… как да кажа… при нея е неправилно изчислена скоростта на езика, секундната скорост на езика винаги трябва да бъде по-малка от секундната скорост на мисълта.

В края на булеварда камбаната на акумулаторната кула гръмко удари 17. Личният час свърши. I–330 си тръгна с S-образния мъжки номер. Той внушава някакво уважение и — сега виждам — лицето му сякаш ми е познато. Някъде съм го срещал, но в момента не мога да си спомня.

На сбогуване I — все тъй хиксово — ми се усмихна.

— Наминете вдругиден в аудиториум 112.

Повдигнах рамене:

— Ако получа наряд за аудиториума, който споменахте…

Тя — с някаква странна увереност:

— Ще получите.

Тази жена ми действуваше неприятно като случайно заседнал в уравнението неразложим ирационален член. Радвах се, че ще остана поне за малко насаме с милата О.

Хванати за ръка, ние изминахме четири пресечки на булевардите. На ъгъла тя трябваше да завие надясно, аз — наляво.

— Така бих искала да дойда днес при вас, да спуснем щорите. Точно днес, сега… — плахо вдигна О към мен кръглите си, кристалносини очи.

Милата. Какво да й кажа? Нали вчера беше при мен и чудесно знае, че най-близкият ни сексуален ден е вдругиден. Това е просто същото „изпреварване на мисълта“ — както се случва (понякога вредно) преждевременно да се подаде искра в двигателя.

На раздяла два… не, ще бъда точен, три пъти целунах чудесните й сини очи, непомрачени от нито едно облаче.