Наследството

Обещания, нови и стари

От Илиреа Сапфира отлетя до близкото имение, където Бльодгарм и подчинените му елфи опаковаха Елдунари за транспортиране. Елфите и Елдунари щяха да отпътуват на север до Ду Велденварден, а после през голямата гора до елфическия град Силтрим, разположен на брега на езерото Ардвен. Там щяха да изчакат завръщането на Ерагон и Сапфира от Вроенгард. После заедно щяха да поемат на своето пътешествие извън Алагезия, следвайки река Гаена по пътя й на изток през гората към равнините отвъд. Щяха да тръгнат всички, освен Лауфин и Утинаре, които бяха избрани да останат в Ду Велденварден.

Решението на елфите да ги придружат бе изненадало младия Ездач, но той въпреки това се радваше. Както бе казал Бльодгарм: „Не можем да изоставим Елдунари. Те се нуждаят от нашата помощ, както ще се нуждаят и малките, когато се излюпят“.

В продължение на половин час Ерагон и Сапфира обсъждаха с Бльодгарм безопасното транспортиране на яйцата, а после младият Ездач взе Елдунари на Глаедр, Умарот и няколко от другите дракони — двамата със Сапфира щяха да имат нужда от тяхната сила на Вроенгард.

След като се сбогуваха с елфите, те потеглиха на северозапад. За разлика от първото им пътуване до острова, сега Сапфира размахваше крила равномерно и без да бърза.

Докато летяха, тъга споходи Ерагон и известно време той се чувстваше унил и обхванат от самосъжаление. Сапфира също бе тъжна, защото се бе разделила с Фирнен, но денят бе светъл, а времето тихо, така че настроението им скоро се подобри. И все пак всичко, което младият Ездач виждаше, му навяваше смътно чувство за загуба и той се взираше в земята с по-голяма привързаност, след като знаеше, че вероятно никога няма да я види отново.

Сапфира летя в продължение на много левги над злачните тревисти равнини и сянката й подплашваше птиците и животните долу. Когато настъпи нощта, те спряха и си устроиха лагер до едно поточе в дъното на плитък овраг. После седяха, гледаха как звездите трепкат над тях и говореха за всичко, което е било и може да бъде.

Късно на следващия ден пристигнаха в ургалското село, изникнало край бреговете на река Флам, където Ерагон знаеше, че ще открият Гар Нарцвог и Херндал — женският съвет, който управляваше народа им.

Въпреки протестите на Ерагон, ургалите настояха да устроят огромен пир за него и драконката, така че той прекара вечерта в пиене с Гарцвог и неговите овни. Ургалите приготвяха вино от горски плодове и дървесна кора, което младият Ездач реши, че е по-силно и от най-силната джуджешка медовина. Сапфира го хареса повече от него — за Ерагон то имаше вкус на развалени череши, но въпреки това пи, за да достави удоволствие на домакините си.

Много от женските ургали дойдоха при него и Сапфира, любопитни да се запознаят с тях, тъй като малко ургалски жени бяха участвали в борбата срещу Империята. Те бяха по-слаби от мъжете, но също толкова високи, а рогата им бяха по-къси и по-деликатни, макар и все пак големи. С тях имаше ургалски деца: най-малките бяха без рога, а по-големите имаха на челата си люспести издутини, които стърчаха по няколко сантиметра. Без рога ургалите изглеждаха изненадващо човекоподобни, въпреки различния цвят на кожата и очите. Беше явно, че някои от децата са Кул, защото дори по-младите се извисяваха над връстниците си, а понякога и над родителите си. Доколкото можеше да прецени Ерагон, нямаше някакъв принцип, който да определя кои родители раждат Кул и кои не. Изглежда, родителите Кул раждаха еднакво често както обикновени ургали, така и великани като самите тях.

През цялата вечер младият Ездач и драконката пируваха с Гарцвог и Ерагон потъна в будните си сънища, докато слушаше как един ургалски певец рецитира разказа за победата на Нар Тулкха при Става роск — или поне Нар Гарцвог така му каза, защото младежът не можеше да разбере нищо от езика на ургалите; в сравнение с него този на джуджетата звучеше сладко като медено вино.

На сутринта Ерагон откри, че е нашарен с над дузина синини — резултат от дружеското ръчкане и мушкане, получено от Кул по време на пира.

Главата и цялото му тяло туптяха, когато двамата със Сапфира отидоха с Гарцвог да разговарят с Херндал. Дванайсетте жени се събираха в ниска, кръгла колиба, изпълнена с дима на горяща хвойна и кедър. Ракитеният вход бе точно толкова голям, колкото Сапфира да успее да промуши главата си, и люспите й хвърляха синкави отблясъци в тъмната вътрешност.

Жените бяха много стари и няколко от тях бяха слепи и беззъби.

Бяха облечени с роби, нашарени с възли, подобни на плетените ивици, които висяха пред всяка сграда, и носеха клановия герб на обитателите й. Всяка Херндал държеше пръчка, резбована с шарки, които нямаха смисъл за младия Ездач, но той знаеше, че не са случайни.

Гарцвог превеждаше, докато Ерагон им разказа първата част от плана си за предотвратяване на бъдещи конфликти между ургалите и другите раси. Тя се състоеше в това на всеки няколко години ургалите да провеждат игри, в които да мерят своята сила, бързина и ловкост.

В тях младите ургали можеха да спечелят нужната слава, за да си намерят другарка и да си завоюват място в обществото. Младият Ездач предложи игрите да са открити за всички раси, което щеше да даде на ургалите възможност да изпробват уменията си срещу онези, които дълго време са били техни врагове.

— Крал Орик и кралица Насуада вече дадоха съгласието си — каза Ерагон, — а Аря, която в момента е кралица на елфите, го обмисля. Смятам, че тя също ще даде благословията си за тези игри.

Херндал се съветваха помежду си в продължение на няколко минути; после най-старата — белокоса женска, чиито рога бяха почти съвсем протрити — заговори. Гарцвог отново започна да превежда:

— Идеята ти е добра, Огнени мечо. Трябва да говорим с клановете си, за да решим кое ще е най-подходящото време за провеждане на тези състезания, но ще ги направим.

Радостен, Ерагон се поклони и им благодари.

После заговори друга от жените:

— Това ни харесва, Огнени мечо, но не мислим, че то ще сложи край на войните между нашите народи. Кръвта ни е твърде гореща, за да бъде охладена само от игри.

— А тази на драконите не е ли? — попита Сапфира.

Една от жените докосна рогата си.

— Не подлагаме на съмнение свирепостта на вашия вид, Огнени езико.

— Знам, че кръвта ви е гореща — по-гореща от тази на повечето народи — рече Ерагон. — Ето защо имам и друга идея.

Херндал го изслушаха мълчаливо, докато им обясняваше, въпреки че Гарцвог се размърда неспокойно и нададе тихо сумтене. Когато младият Ездач свърши, Херндал не казаха нищо и не помръднаха в течение на няколко минути и той започна да се чувства неловко под немигащия взор на тези от тях, които все още можеха да виждат.

После седящата най-вдясно жена размаха пръчката си и прикрепените към нея два каменни пръстена затракаха силно в задимената колиба. Тя заговори бавно, а думите й звучаха завалено, сякаш езикът й бе подут.

— Наистина ли ще направиш това за нас, Огнени мечо?

— Да — отвърна Ерагон и се поклони отново.

— В такъв случай вие двамата, Огнени мечо и Огнени езико, ще станете най-големите приятели, които Ургралгра някога са имали, и ще помним имената ви до края на времето. Ще ги вплетем във всеки от нашите тулкна, ще ги издяламе върху колоните си и ще учим малките си на тях, когато им покарат рогата.

— Значи сте съгласни? — попита младият Ездач.

— Да.

Гарцвог поспря, а после, говорейки от свое име, както предположи Ерагон, каза:

— Огнени мечо, не знаеш какво означава това за моя народ. Вечно ще ти бъдем задължени.

— Нищо не ми дължите — отвърна Ерагон. — Искам само да предотвратя войната помежду ни.

Той продължи да разговаря с Херндал още известно време, обсъждайки някои подробности. После двамата със Сапфира се сбогуваха с ургалите и продължиха пътуването си към Вроенгард.

Когато грубо изработените колиби на селото се смалиха зад тях, Сапфира рече:

— От тях ще излязат добри Ездачи.

— Надявам се, че си права.

Останалата част от полета им до Вроенгард мина без произшествия. Не срещнаха бури над морето; единствените облаци по пътя им бяха рехави и не представляваха заплаха нито за тях, нито за чайките, с които деляха небето.

Сапфира кацна на Вроенгард до същата порутена сграда, където се бяха подслонили при първото си идване. Изчака там, а Ерагон влезе в гората и заскита сред тъмните, покрити с лишеи дървета, докато не откри няколко от сенчестите птици, които бе срещнал предния път, а след тях и туфа мъх, населена с подскачащите личинки, които Насуада му бе казала, че Галбаторикс наричал ларви копачи. С помощта на името на всички имена той даде и на двата вида животни подходящо название на древния език. Сенчестите птици нарече сундаврблака, а ларвите копачи — илгратр. Второто име му се стори забавно по един мрачен начин, защото означаваше силен глад.

Доволен, младият Ездач се върна при Сапфира и двамата прекараха нощта в отдих и разговори с Глаедр и другите Елдунари.

Призори отидоха до Скалата на Кутиан. Изрекоха истинските си имена и гравираните врати в обраслата с мъх канара се отвориха, след което Ерагон, Сапфира и Елдунари се спуснаха в хранилището долу. В тази дълбока пещера, озарена от езерото от разтопен камък, лежащо в недрата на връх Еролас, пазителят на яйцата Куарок им помогна да сложат всяко от тях в отделно ковчеже. После струпаха ковчежетата близо до средата на залата, заедно с петте Елдунари, които бяха останали, за да пазят яйцата.

С помощта на Умарот младият Ездач направи същото заклинание като миналия път, скривайки яйцата и истинските сърца в пространствен джоб, който висеше зад Сапфира, на място, където нито тя, нито той можеха да го докоснат.

Куарок напусна хранилището заедно с тях. Металните крака на мъжа с драконовата глава кънтяха силно по пода на тунела, докато вървеше към повърхността.

Щом се озоваха навън, Сапфира хвана Куарок между ноктите си, защото бе прекалено голям и тежък, за да седи удобно на гърба й, и излетя, издигайки се над кръглата долина, лежаща в сърцето на Вроенгард.

Прелетя над морето, тъмно и блестящо, а после и над Гръбнака, чиито върхове приличаха на остриета от лед и сняг, а проломите между тях — на реки от сянка. Отклони се на север и мина над долината Паланкар, за да могат двамата с Ерагон да хвърлят последен поглед на дома от детството си, пък макар и отвисоко, а оттам през Фундорския залив, нашарен с разпенени вълни, които приличаха на множество редящи се една подир друга планини. Сеунон със заострените си многослойни покриви и скулптури на драконови глави бе следващата точка от пътешествието им, а скоро след това се появиха покрайнини те на Ду Велденварден, обрасли с високи и силни борове.

Те прекарваха нощите на лагер край поточета и езерца. Светлината на огъня се отразяваше в лъскавото метално тяло на Куарок, докато около тях ехтеше хорът на жабите и насекомите. Често чуваха в далечината воя на ловуващи вълци.

Щом стигна до Ду Велденварден, Сапфира летя около час към центъра на голямата гора, след което бе спряна от защитните заклинания на елфите. Трябваше да кацне и да мине пеш през невидимата магическа преграда, а Куарок крачеше до нея. После полетяха отново.

Левга след левга отминаваха под тях, без кой знае какво разнообразие в пейзажа, освен групички широколистни дървета — дъбове, брястове, брези, трепетлики и клюмнали върби, които често ограждаха реките и потоците. Прелетяха над една планина, чието име Ерагон бе забравил, и елфическия град Осилон, а после над непроходими гори от борове — всеки от тях уникален и все пак почти еднакъв с неизброимите си братя.

Накрая, в късната вечер, когато и луната, и слънцето висяха ниско над противоположните хоризонти, драконката пристигна в Елесмера.

Снижи се плавно и кацна сред живите сгради на най-големия и горд град на елфите.

Аря и Фирнен ги чакаха, заедно с Роран и Катрина. Когато Сапфира се приближи, Фирнен се надигна на задните си лапи и разпери крила, надавайки радостен рев, който подплаши птиците на цяла левга околовръст и ги накара да излетят във въздуха. Сапфира отговори по подобен начин, а после приклекна на бутовете си и остави внимателно Куарок на земята.

Ерагон освободи краката си от ремъците и се плъзна надолу по гърба на драконката.

Братовчед му дотича, сграбчи го за ръката и го потупа по рамото, докато Катрина го прегърна от другата страна. Младият Ездач каза със смях:

— Ей, я престанете! Оставете ме да си поема дъх! Как е, харесва ли ви Елесмера?

— Прекрасна е! — отвърна Катрина с усмивка.

— Мислех, че преувеличаваш — рече Роран, — но тя е точно толкова впечатляваща, колкото казваше. Сградата, в която сме отседнали…

— Тиалдари Хол — обади се Катрина.

Роран кимна.

— Същата. Тя ми даде някои идеи как би трябвало да съградим на ново Карвахол. А да не забравяме и Тронхайм, и Фардън Дур… — Той поклати глава и подсвирна леко.

Ерагон се засмя пак и тръгна след тях по горската пътека към западния край на Елесмера. Аря се присъедини към тях. Изглеждаше също толкова царствено, колкото майка й някога.

— Добра среща на лунна светлина, Ерагон. Добре дошъл отново.

Той я погледна.

— Срещата наистина е добра, Сенкоубиецо.

Тя му се усмихна, когато го чу да използва тази титла, и здрачът под полюшващите се дървета сякаш се озари.

След като младият Ездач свали седлото на Сапфира, тя и Фирнен полетяха — макар Ерагон да знаеше, че е уморена от пътуването им — и изчезнаха заедно по посока на зъберите на Тел’наир. Докато се отдалечаваха, той чу Фирнен да казва:

— Улових три сърни за теб тази сутрин. Чакат те на тревата до колибата на Оромис.

Куарок тръгна да гони Сапфира, защото яйцата бяха още с нея, а негов дълг беше да ги пази.

Роран и Катрина поведоха Ерагон между големите дънери на града, докато не стигнаха до една поляна, заобиколена с кучешки дрян и ружи.

На нея имаше маси, отрупани с богато разнообразие от храни. Много елфи, облечени в най-хубавите си туники, посрещнаха младия Ездач с тихи викове, мелодичен смях и откъслеци от песни и музика. Аря зае мястото си начело на банкета, а белият гарван Благден кацна на една резбована стойка наблизо, откъдето грачеше и от време на време рецитираше някоя строфа. Ерагон седна до Аря и ядоха, пиха и се веселиха до късно през нощта.

Когато пиршеството наближи своя край, той се измъкна за няколко минути и се затича през притъмнялата гора към дървото Меноа, воден повече от обонянието и слуха си, отколкото от зрението си.

Звездите заблестяха над главата му, когато излезе изпод клоните на големите борове. Ерагон поспря, за да успокои дишането си и да се съвземе, преди да прекоси плетеницата от корени, заобикаляща дървото Меноа.

Застана в основата на гигантския дънер и долепи длан към грапавата му кора. Устреми ума си към мудното съзнание на дървото, което някога е било елфическа жена, и каза:

— Линеа… Линеа… Събуди се! Трябва да говоря с теб!

Изчака, но не долови никакъв отговор; все едно се опитваше да общува с морето, въздуха или самата земя.

— Линеа, трябва да говоря с теб!

През ума му сякаш мина въздишка на вятъра и той усети мисъл, слаба и далечна, която изрече:

— Какво има, Ездачо…?

— Линеа, последния път, като бях тук, ти казах, че ще ти дам каквото поискаш в замяна на ярката стомана под корените ти. Сега се готвя да напусна Алагезия, затова съм дошъл да изпълня обещанието си, преди да замина. Какво искаш от мен, Линеа?

Дървото Меноа не отговори, но клоните му помръднаха леко и иглички се посипаха по корените на поляната, а от съзнанието му се излъчи чувство на веселие.

— Върви си… — прошепна гласът и дървото се отдръпна от ума на Ерагон.

Той остана на мястото си още няколко минути, викайки я по име, но тя отказваше да отговори. Накрая младият Ездач си тръгна с чувството, че нещата все още не са уредени, макар че дървото явно мислеше другояче.

Ерагон прекара следващите три дни в четене на книги и свитъци, много от които идваха от библиотеката на Галбаторикс и бяха пратени в Елесмера от Ванир по негова молба. Вечеряше с Роран, Катрина и Аря, но през останалото време се усамотяваше и не виждаше дори Сапфира, защото тя бе останала с Фирнен на зъберите на Тел’наир и не проявяваше особен интерес към каквото и да било друго. Нощем ревовете на драконите отекваха над гората, разсейваха го от проучванията му и го караха да се усмихне, когато докоснеше мислите на Сапфира. Нейната компания му липсваше, но той знаеше, че тя има само малко време, което да прекара с Фирнен, и не искаше да я лишава от щастието й.

На четвъртия ден, след като бе научил всичко възможно от четивата си, младият Ездач отиде при Аря и представи на нея и на съветниците й своя план. Беше му нужен почти цял ден, за да ги убеди, че това, което си е наумил, е необходимо, и нещо повече, че ще работи.

Когато най-сетне успя, отидоха да вечерят. Докато над земята започваше да се спуска здрач, се събраха на поляната около дървото Меноа: той, Сапфира и Фирнен, Аря, трийсет от най-старите и най-опитни елфически заклинатели, Глаедр и другите Елдунари, които Ерагон и Сапфира бяха донесли със себе си, и двете надзирателки, елфите Идуна и Нея, които бяха живото въплъщение на договора между драконите и Ездачите.

Надзирателките се съблякоха в съответствие с древните ритуали и Ерагон и останалите запяха. Докато те пееха, Идуна и Нея танцуваха, движейки се, така че татуираните по тях дракони сякаш се превърнаха в едно създание.

В разгара на песента драконът заблестя, отвори челюсти, разпери крила и се хвърли напред, отделяйки се от кожата на елфите. Издигна се над поляната, докато само опашката му остана да докосва преплетените тела на надзирателките.

Младият Ездач повика сияйното създание и когато привлече вниманието му, му обясни какво иска и го попита дали драконите са съгласни.

— Прави каквото сметнеш за добре, Кралеубиецо — отговори призрачното създание. — Ако то ще помогне за осигуряването на мир в цяла Алагезия, ние не възразяваме.

Тогава Ерагон зачете от една от книгите на Ездачите и изрече наум името на древния език. Присъстващите елфи и дракони му дадоха силата на телата си и енергията им потече през него, бушувайки като великанска буря. Като черпеше от нея, младият Ездач направи заклинанието, което бе усъвършенствал в продължение на дни — заклинание, каквото не е било правено от стотици години; чародейство, наподобяващо великите стари магии, просмукани във вените на земята и костите на планините. С него той дръзваше да стори нещо, което е било правено само веднъж преди.

С него Ерагон изкова нов договор между драконите и Ездачите. Този договор обвързваше не само елфите и хората с драконите, а и джуджетата, и ургалите, давайки възможност на всеки от тях да стане Ездач.

Докато изричаше последните думи на могъщото заклинание, с които го затвърждаваше, сякаш тръпка пробяга през въздуха и земята. Той изпита чувството, че всичко около тях, а може би и всичко на света, бе помръднало лекичко. Заклинанието изтощи него, Сапфира и другите дракони, но след като бе завършено, го обзе въодушевление и младият Ездач разбра, че е сторил голямо добро, може би най-голямото в целия му живот.

Аря настоя да устроят още един пир, за да отбележат събитието. Колкото и да бе уморен, Ерагон се включи в него с добро настроение, щастлив, че може да се наслади на нейната компания, както и на тази на Роран, Катрина и Измира.

По средата на празненството обаче храната и музиката му дойдоха прекалено много, той се извини и стана от масата, където седяха два мата с Аря.

— Добре ли си? — попита го Сапфира, като му хвърли един поглед от мястото си до Фирнен.

Той й се усмихна през поляната.

— Просто имам нужда от малко тишина. Ще се върна скоро.

Измъкна се и тръгна бавно между боровете, вдишвайки дълбоко хладния нощен въздух.

На стотина стъпки от масите видя висок и слаб елф, седнал на един голям корен с гръб към близкото празненство. Ерагон свърна от пътя си, за да не го смущава, но докато го правеше, зърна лицето на елфа.

Това изобщо не беше елф, а касапинът Слоун.

Младият Ездач спря, изненадан. След всичко, което се бе случило, той бе забравил, че Слоун — бащата на Катрина — е в Елесмера. Поколеба се за миг, чудейки се какво да прави, а после с тихи стъпки се приближи към него.

Както и последния път, когато го бе видял, Слоун носеше тънка черна ивица плат, вързана около главата си, която покриваше празните му очни кухини. Изпод плата се процеждаха сълзи, челото му бе набръчкано, а мършавите му ръце — стиснати.

Касапинът явно чу приближаването на Ерагон, защото обърна глава към него и попита:

— Кой е там? Ти ли си, Адаре? Казах ти, че нямам нужда от помощ! — Думите му бяха горчиви и гневни, но в тях имаше и мъка, каквато младежът не бе чувал у него преди.

— Това съм аз, Ерагон — отвърна той.

Слоун се вцепени, сякаш го бяха докоснали с нажежено желязо.

— Ти! Да не си дошъл да злорадстваш над моето нещастие?

— Не, разбира се, че не — отговори Ерагон, ужасен от тази мисъл, и приклекна на няколко стъпки от касапина.

— Ще прощаваш, ако не ти повярвам. Често е трудно да се каже дали се опитваш да помогнеш на някого, или да го нараниш.

— Това зависи от гледната ти точка.

Горната устна на Слоун се изви.

— Е, на това му се вика лукав елфически отговор.

Зад него елфите подеха нова песен в съпровод на лютня и кавал и откъм празненството до тях долетя бурен смях.

Касапинът посочи с брадичка през рамо.

— Чувам я. — Нови сълзи потекоха изпод ивицата плат. — Чувам я, но не мога да я видя. А твоето проклето заклинание не ми дава да говоря с нея.

Ерагон запази мълчание, защото не знаеше какво да каже.

Слоун облегна глава на корена и адамовата ябълка му заподскача.

— Елфите ми казват, че детето, Измира, е силно и здраво.

— Така е. Тя е най-силното и гръмогласно бебе, което познавам. Ще стане страхотна жена.

— Това е хубаво.

— А ти как прекарваш дните си? Продължаваш ли да се занимаваш с дърворезба?

— Елфите те държат в течение на моите дела, а? — Докато младият Ездач се опитваше да реши как да отговори — не искаше Слоун да знае, че вече го е посещавал веднъж — касапинът каза: — Предполагах го. Как мислиш, че прекарвам дните си? Прекарвам ги в мрак, както през цялото време от Хелгринд насам, и няма какво друго да правя, освен да седя и да си клатя краката, докато елфите ми досаждат за това и за онова и не ми дават нито миг покой!

Зад тях отново отекна смях. В него Ерагон различи гласа на Катрина.

Свирепа гримаса изкриви лицето на Слоун.

— А сега трябваше да доведеш и нея в Елесмера. Не ти стигаше само да ме пратиш в изгнание, а? Не, трябва да ме измъчваш със знанието, че единственото ми дете и внуче са тук и че никога няма да мога да ги видя, камо ли да се срещна с тях. — Слоун се озъби и изглеждаше така, сякаш може да се хвърли към младия Ездач. — Такова безсърдечно копеле си!

— Имам прекалено много сърца — каза Ерагон, макар да знаеше, че касапинът няма да разбере.

— Пфу!

Младият Ездач се поколеба. Изглеждаше по-милостиво да остави Слоун да си мисли, че е искал да го нарани, отколкото да му каже, че болката му се дължи просто на разсеяността на Ерагон.

Касапинът извърна глава и още сълзи потекоха по бузите му.

— Върви си — каза той. — Остави ме. И никога повече не ме безпокой, Ерагон, иначе кълна ти се, единият от нас ще умре.

Младият Ездач се загледа в игличките на земята, после се изправи и се взря в Слоун. Не му се искаше да си тръгва. Това, което бе причинил на касапина, довеждайки Катрина в Елесмера, беше грешно и жестоко. Измъчваше го вина, която растеше с всяка изминала секунда, докато накрая той не стигна до решение и спокойствието му се върна.

Ерагон зашепна тихичко, използвайки името на древния език, за да промени заклинанията, които бе наложил върху Слоун. Това му отне повече от минута и когато наближи края на напевите си, касапинът процеди през зъби:

— Престани с проклетото си мърморене, Ерагон, и изчезвай. Остави ме, мътните те взели! Остави ме!

Младежът обаче не си тръгна, а започна ново заклинание. Почерпи от знанията на Елдунари и на Ездачите, с които са били свързани много от по-старите дракони, и запя магия, която подхранваше, отглеждаше и възстановяваше онова, което някога е било. Задачата бе трудна, но сега уменията на Ерагон бяха по-големи отпреди и той можеше да извърши каквото искаше.

Докато пееше, Слоун трепна, а после почна да ругае и да се чеше с две ръце по бузите и челото, сякаш го бе обхванал сърбеж.

— Проклет да си! Какво правиш с мен?

Младият Ездач довърши напева си, приклекна отново и внимателно махна ивицата плат от главата на касапина. Щом усети какво става, Слоун изсъска и посегна да го спре, но бе прекалено бавен и ръцете му уловиха само празния въздух.

— И достойнството ли искаш да ми отнемеш? — попита той с омраза в гласа.

— Не — отвърна Ерагон. — Ще ти го върна. Отвори очи.

Касапинът се поколеба.

— Не. Не мога. Опитваш се да ме изиграеш.

— Кога съм го правил? Отвори очи, Слоун, и погледни дъщеря си и внучката си.

Касапинът затрепери, а после бавно, съвсем бавно клепачите му запълзяха нагоре, разкривайки вместо празни кухини чифт блестящи очи. За разлика от онези, с които беше роден, новите му очи бяха сини като небето по пладне и поразително ярки.

Той премигна, а зениците му се свиха, приспособявайки се към оскъдната светлина в гората. После Слоун рипна на крака и се обърна, за да се взре над стърчащите корени към празненството, вихрещо се зад дърветата. Сиянието на елфическите фенери без пламък озари лицето му с топла светлина и на нея той изглеждаше преливащ от живот и щастие. Физиономията му се бе преобразила по удивителен начин; Ерагон усети сълзи в очите си, докато гледаше по-възрастния мъж.

Касапинът продължи да се взира над корените като измъчен от жажда пътник, който вижда пред себе си голяма река. После изрече с дрезгав глас:

— Прекрасна е. И двете са прекрасни. — Разнесе се нов изблик на смях. — Ах… тя изглежда щастлива. И Роран също.

— Отсега нататък можеш да ги гледаш, ако искаш — каза Ерагон. — Но заклинанията върху теб все така няма да ти позволяват да говориш с тях, да им се показваш или да установяваш връзка по какъвто и да било начин. И ако се опиташ да го сториш, ще разбера.

— Ясно — промърмори Слоун. Обърна се и очите му се впиха в младия Ездач със смущаваща настоятелност. Челюстта му се раздвижи нагоре-надолу за няколко секунди, сякаш дъвчеше, а после той каза: — Благодаря ти.

Ерагон кимна и се изправи.

— Сбогом, Слоун. Няма да ме видиш повече, обещавам ти.

— Сбогом, Ерагон. — И касапинът се извърна, за да се втренчи отново към светлините на елфическия пир.