Драс-Леона

Слънцето се издигаше в небето, а също и Сапфира, когато от мястото си на гърба й Ерагон зърна Хелгринд да се откроява на северния хоризонт. Усети пристъп на отвращение, докато гледаше далечния каменен шип, който се издигаше сред околната местност като самотен остър зъб. Толкова много от най-неприятните му спомени бяха свързани с Хелгринд, че му се искаше да го унищожи и да види как голите му каменни шпилове се стоварват с грохот на земята. Сапфира бе по-безразлична към тъмната каменна кула, но той усети, че и на нея не й харесва да е наблизо.

Докато дойде вечерта, Хелгринд вече се намираше зад гърба им, а Драс-Леона — пред тях, близо до езерото Леона, където десетки кораби и лодки се полюшваха на котва. Ниският, обширен град си бе все така гъсто застроен и негостоприемен, какъвто го помнеше Ерагон — с тесни, криволичещи улички, мръсни коптори, струпани близо един до друг край стената от жълта кал, опасваща централната част на града, а зад тази стена се издигаше гигантският силует на катедралата на Драс-Леона, черна и назъбена. Там жреците на Хелгринд изпълняваха ужасните си ритуали.

Поток от бежанци се точеше по пътя на север — хората бягаха от града, който скоро щеше да бъде подложен на обсада, към Теирм или Уру’баен, където можеха да намерят поне временна безопасност от неумолимо напредващите Варден.

На Ерагон Драс-Леона му изглеждаше също толкова мръсна и зла, колкото при първото му посещение, и у него се събуди жажда за унищожение, каквато не бе изпитвал нито във Фейнстер, нито в Белатона. Искаше му се да я опустоши с огън и меч; да стовари отгоре й всички ужасни неестествени енергии, които имаше на свое разположение, да се поддаде на всичките си свирепи импулси и да остави зад себе си само яма от димяща, напоена с кръв пепел. Вярно, изпитваше някакво съчувствие към бедните, сакатите и поробените, които живееха в Драс Леона. Но бе твърдо убеден в покварата на този град и вярваше, че е най-добре да бъде изтрит от лицето на земята и построен наново, без петното на извратеност, с което го бе заразила религията на Хелгринд.

Докато си фантазираше как ще срути катедралата с помощта на Сапфира, се зачуди дали религията на жреците, които практикуваха самоосакатяване, си имаше название. Изучаването на древния език го бе накарало да цени важността на имената — имената притежаваха сила, имената даваха разбиране — и той не би могъл да оцени напълно истинската същност на религията, без да знае как се нарича.

В отслабващата светлина Варден се разположиха на лагер в редица ниви на югоизток от Драс-Леона. Там земята се издигаше, за да образува малко плато, което щеше да им осигури известно прикритие, в случай че врагът ги нападне. Хората бяха уморени от дългия преход, но Насуада ги накара да укрепят лагера и да сглобят тежките обсадни машини, които носеха по целия път от Сурда.

Ерагон се залови за работа с желание. Първо се включи в група мъже, които утъпкваха житните и ечемични класове в нивите с помощта на дъски с прикачени към тях дълги въжета. По-бързо би било да ожънат посевите, независимо дали със сърпове или с магия, но така щяха да останат стърчащи стъбла, по които щеше да е опасно и неудобно да се ходи, камо ли да се спи. А като ги утъпкваха, класовете образуваха мека, пружинираща повърхност, която не отстъпваше на никой дюшек и бе за предпочитане пред голата земя, с която бяха свикнали.

Ерагон се труди с мъжете в продължение на около час, докато разчистят достатъчно голяма площ за палатките на Варден.

После помогна за сглобяването на една обсадна кула. Необикновената му сила му позволяваше да мести греди, за които иначе щяха да са нужни няколко войни; по този начин ускоряваше работата. Няколко от джуджетата, които бяха останали с Варден, надзираваха издигането на кулата, защото те бяха проектирали тези машини.

Сапфира също помагаше. Със зъби и нокти ровеше дълбоки окопи в земята и трупаше пръстта на насипи около лагера. За няколко минути свършваше повече работа, отколкото сто мъже биха могли да свършат за цял ден. Освен това с огъня от своята паст и с могъщи махове на опашката си поваляше дървета, огради, стени, къщи и всичко друго около Варден, което би могло да послужи за прикритие на враговете им. Изобщо представляваше картина на страшно опустошение, достатъчна да предизвика трепет дори и в най-храбрата душа.

Беше късна нощ, когато Варден най-сетне свършиха с приготовленията и Насуада заповяда на хората, джуджетата и ургалите да си лягат.

Ерагон се оттегли в палатката си и се отдаде на медитация, докато съзнанието му се прочисти, което вече му бе станало навик. След това, вместо да се упражнява в писане, прекара следващите няколко часа, преговаряйки заклинанията, които мислеше, че може да му потрябват на следващия ден, а също така измисли и няколко нови за конкретните проблеми, които щеше да постави пред него Драс-Леона.

Когато се почувства готов за предстоящата битка, се отдаде на будните си сънища, които бяха по-разнообразни и заредени с енергия от обичайно, защото въпреки медитацията, изгледите за скорошни действия бяха накарали кръвта му да кипне и не му позволяваха да се отпусне. Както винаги, очакването и несигурността бяха най-трудно поносими и на Ерагон му се искаше вече да е насред мелето, където нямаше да има време да се притеснява какво може да се случи.

Сапфира също бе неспокойна. Той долавяше откъслеци от сънищата й, които включваха хапане и разкъсване, и разбираше, че тя очаква с нетърпение свирепото удоволствие на битката. Настроението й до някъде повлия и на неговото, но не достатъчно, че да го накара да забрави опасенията си.

Утрото дойде твърде бързо и Варден се събраха пред незащитените предградия на Драс-Леона. Армията им бе впечатляваща гледка, но възхищението на Ерагон отслабна, щом зърна нащърбените мечове на воините, очуканите им шлемове и щитове, както и зле закърпените дупки в подплатените им туники и ризниците им. Ако успееха да превземат Драс-Леона, щяха да могат да подменят част от снаряжението си — както бяха направили в Белатона и преди това във Фейнстер — но нямаше как да заменят носещите го хора.

Колкото по-дълго продължава това — каза той на Сапфира, — толкова по-лесно ще е за Галбаторикс да ни победи, когато стигнем до Уру’баен.

Значи не бива да се бавим — отвърна тя.

Ерагон я бе възседнал, а до тях стоеше Насуада, облечена в пълни доспехи и яхнала своя буен черен кон Буревестник. Около тях се бяха събрали дванайсетте му елфически телохранители и същият брой войници от гвардията на Насуада, „Нощните ястреби“ — обикновено бяха шест, но сега броят им бе удвоен, докато трае битката. Елфите бяха спешени, защото отказваха да яздят други коне, освен такива, които са отгледани и обучени лично от тях, а „Нощните ястреби“ яздеха, включително и ургалите. На десет крачки вдясно се намираха крал Орин и подбраната му група воини, всеки от които имаше пъстро перо на върха на шлема си. Нархайм, командирът на джуджетата, и Гарцвог също бяха в компанията на своите войници.

След като си размениха кимвания, Насуада и крал Орин пришпориха конете си напред, отделиха се от основната маса на Варден и се отправиха в тръс към града. Ерагон стисна с лявата си ръка намиращия се пред него шип на врата на Сапфира, когато тя ги последва.

Насуада и крал Орин спряха, преди да подминат паянтовите колиби. По техен знак двама пратеници — единият със знамето на Варден, а другият с това на Сурда — подкараха конете си по тесните улички, които се виеха през лабиринта от съборетини към южната порта на Драс-Леона.

Ерагон се намръщи, докато гледаше как пратениците напредват. Градът изглеждаше неестествено празен и тих. В цяла Драс-Леона не се виждаше жива душа, дори по бойниците на дебелите жълти стени, където би трябвало да са разположени стотици от воините на Галбаторикс.

Въздухът мирише странно — рече Сапфира и изръмжа съвсем тихичко, привличайки вниманието на Насуада.

В подножието на стената пратеникът на Варден извика с глас, който долетя чак до Ерагон и Сапфира:

— В името на лейди Насуада от Варден и крал Орин от Сурда, както и на всички свободни народи на Алагезия, ви повеляваме да отворите портите си, за да предадем важно съобщение на вашия владетел Маркъс Табор. Той може да е сигурен, че ще извлече голяма полза от него, както и всеки мъж, жена и дете в Драс-Леона.

Иззад стената се разнесе отговорът на някакъв човек, който не се виждаше:

— Тези порти няма да се отворят. Предай съобщението си от мястото, на което стоиш.

— От името на лорд Табор ли говорите?

— Да.

— Тогава ви възлагаме да му напомните, че държавните дела се обсъждат най-добре в уединението на личните покои, а не на открито, където всеки може да чуе.

— Не приемам заповеди от теб, лакейче! Предай съобщението, и то бързо, преди да съм загубил търпение и да съм те надупчил със стрели.

Ерагон бе впечатлен — пратеникът не изглеждаше смутен или стреснат от тази заплаха, а продължи без колебание:

— Както желаете. Нашите господари предлагат мир и приятелство на лорд Табор и на всички жители на Драс-Леона. Нямаме вражда с вас, а само с Галбаторикс, и не искаме да се сражаваме, ако можем да го избегнем. Та нима не ни свързва обща кауза? Много от нас са живели в Империята и я напуснаха само защото жестокото управление на Галбаторикс ги прогони от земите им. Ние сме ваши сродници, по кръв и по дух. Обединете силите си с нашите и ще можем да се освободим от узурпатора, който седи сега в Уру’баен.

Ако приемете нашето предложение, господарите ни гарантират безопасността на лорд Табор и семейството му, както и на всеки друг, който може в момента да служи на Империята, макар че на никого от тях няма да бъде позволено да запази поста си, ако е дал клетва, която не може да бъде нарушена. А ако клетвите ви не ви позволяват да ни помогнете, тогава поне не ни пречете. Вдигнете портите си и сложете оръжие, и ви обещаваме, че никой няма да пострада. Но ако се опитате да ни се опълчите, ще ви пометем като плява, защото никой не може да устои на мощта на нашата армия, нито пък на мощта на Ерагон и драконката Сапфира.

Щом чу името си, Сапфира вдигна глава и нададе ужасяващ рев.

Ерагон видя как една висока, загърната в наметало, фигура се качи на бойниците над портата и застана между два от зъбците, взирайки се над пратениците към Сапфира. Младият Ездач присви очи, но не можа да различи лицето на мъжа. Още четирима души в черни роби се присъединиха към него и Ерагон позна жреците на Хелгринд по осакатените им фигури: на единия му липсваше половината ръка, двама бяха без един крак, а последният от групата им беше без една ръка и два крака и спътниците му го носеха на малка, тапицирана носилка.

Мъжът с наметалото отметна глава и нададе мощен смях, който отекна като гръмотевица. Под него пратениците се помъчиха да овладеят конете си, които се вдигнаха на задните си крака и се опитаха да побегнат.

Стомахът на Ерагон се сви и той стисна дръжката на Бризингър, готов да го изтегли за миг.

— Никой не можел да устои на мощта ви, а? — рече мъжът и гласът му заехтя между сградите. — Чини ми се, че имате прекалено високо мнение за себе си.

И с оглушителен рев блестящото червено туловище на Торн скочи от улиците долу върху покрива на една къща, пробивайки дъските с ноктите си. Драконът разпери огромните си, увенчани с шипове крила, раззина алената си паст и окъпа небето със струя трептящ огън.

Муртаг — защото това действително бе Муртаг, осъзна Ерагон — добави с присмехулен глас:

— Хвърляйте се срещу стените колкото си искате; никога няма да превземете Драс-Леона, поне докато ние с Торн сме тук да я браним. Пратете най-добрите си воини и магьосници срещу нас и те ще умрат до един. Гарантирам ви го. Сред вас няма никой, който може да ни надвие. Дори и ти… братко. Бягайте да се скриете в дупките си, преди да е станало твърде късно, и се молете Галбаторикс да не дойде да се разправи с вас лично. В противен случай ви очаква единствено смърт и печал.

Загрузка...