Наследството

Приспивна песен

Слаба светлина от залязващото слънце се процеждаше в палатката на Ерагон. Всичко вътре бе сиво, като изсечено от гранит. С елфическото си зрение той лесно можеше да различи формата на предметите, но знаеше, че Гертруде ще бъде затруднена, затова каза:

— Наина хвитр ун бьолр — при което във въздуха под върха на палатката се появи меко сияещо бяло кълбо. То не излъчваше доловима топлина, но осветяваше помещението не по-зле от ярък фенер. Ерагон се въздържа да използва в заклинанието думата „Бризингър“, за да не възпламени острието на меча си.

Чу как Гертруде спря зад него и като се обърна, видя, че тя се взира в светлинката, стиснала здраво торбата, която носеше. Познатото й лице му напомни за дома и за Карвахол и той почувства неочакван прилив на носталгия.

После жената бавно сведе поглед и срещна очите му.

— Колко си се променил — каза тя. — Струва ми се, че момчето, над което някога бдях, докато се бореше с треската, отдавна си е отишло.

— Все още ме познаваш — отвърна младият Ездач.

— Не, не мисля.

Думите й го смутиха, но сега не можеше да си позволи да разсъждава над тях, затова ги прогони от ума си и отиде до леглото. Остави новороденото момиченце върху одеялата много, много внимателно, сякаш бе направено от стъкло. То размаха свитото си юмруче към него. Той се усмихна и го докосна с десния си показалец. Момиченцето загука тихичко.

— Какво смяташ да правиш? — попита Гертруде, докато сядаше на самотния стол до стената на палатката. — Как ще я изцериш?

— Не съм сигурен.

В този миг Ерагон забеляза, че Аря не е влязла вътре с тях. Повика я по име и след секунда тя отговори отвън. Гласът й бе приглушен от дебелата тъкан, която ги делеше.

— Тук съм — каза тя. — И ще чакам тук. Ако имаш нужда от мен, достатъчно е да ми пратиш мислите си и аз ще дойда.

Ерагон се намръщи леко. Беше разчитал, че Аря ще е до него по време на процедурата, за да му помага в нещата, които не знаеше, и да го поправя, ако допусне някаква грешка.

„Е, няма значение. Пак мога да й задавам въпроси, ако искам. Само че така Гертруде няма да има повод да подозира, че Аря е направила нещо на детето.“

Беше смаян какви предпазни мерки взема елфата, за да избегне всякакви съмнения, че момиченцето е подменено, и се зачуди дали някой път не са я обвинявали, че е откраднала нечие дете.

Рамката на леглото изскърца, когато той се подпря на него и бавно се надвеси над бебето. Лицето му се смръщи още повече. Усещаше как Сапфира гледа през очите му лежащото върху одеялото момиченце, което сега дремеше, сякаш без да усеща околния свят. Езичето му лъщеше в процепа, разделящ горната му устна.

— Какво мислиш? — попита той.

— Не бързай, за да не си захапеш опашката по погрешка.

Ерагон се съгласи с нея, а после дяволито попита:

— А ти някога правила ли си го? Имам предвид, да си захапеш опашката?

Тя се въздържа да отговори, но Ездачът долови кратък проблясък на емоции: смесица от образи — дървета, трева, слънце, планината Гръбнака — както и наситената миризма на червени орхидеи и внезапното усещане за прищипване, като че ли някаква врата се бе затръшвала върху опашката й.

Той се изкиска тихичко под нос, после се съсредоточи върху съставянето на заклинанията, които смяташе, че ще излекуват момиченцето. Това му отне известно време, почти половин час. През по-голямата част от него двамата със Сапфира преглеждаха отново и отново магическите изречения, анализирайки и обсъждайки всяка дума и израз — и даже неговото произношение — в опит да се уверят, че заклинанието ще направи каквото иска Ерагон и нищо повече.

Насред безмълвния им разговор Гертруде се размърда на стола си и рече:

— Изглежда си същата като преди. Работата не върви, нали тъй? Няма нужда да криеш истината от мен, Ерагон, едно време съм се справяла с къде по-лоши неща.

Младият Ездач повдигна вежди и каза меко:

— Работата още не е започнала.

Усмирена, Гертруде се отпусна отново на стола. Тя извади от торбата си кълбо жълта прежда, наполовина изплетен пуловер и чифт лъскави брезови игли. Пръстите й заработиха с веща бързина, пъргави и сръчни. Неспирното тракане на иглите успокояваше Ерагон; в детството си често бе слушал този звук и го свързваше със седене до огнището в хладна есенна вечер и слушане как възрастните разправят истории, докато пушат лула или се наслаждават на глътка тъмна бира след обилна вечеря.

Най-сетне, когато двамата със Сапфир се увериха, че заклинанията са безопасни, и Ерагон бе сигурен, че езикът му няма да се запъне на някой от странните звуци на древния език, той притегли от обединената сила на двете им тела и се приготви да направи първото заклинание.

Но се поколеба.

Доколкото му бе известно, когато елфите използваха магия, за да придумат някое дърво или цвете да расте в желаната от тях форма или да променят своето тяло или тялото на някое друго създание, те винаги оформяха заклинанието като песен. Стори му се уместно да направи същото. Обаче познаваше само няколко от многото елфически песни, и то не достатъчно добре, за да възпроизведе точно — или дори прилично — такива сложни и красиви мелодии.

Затова избра песен от най-дълбоките кътчета на съзнанието си; песен, която леля му Мариан му бе пяла като малък, преди болестта да я отнесе; песен, която жените от Карвахол бяха тананикали на децата си от незапомнени времена, когато ги завиваха за сън: приспивна песен. Нотите бяха простички, лесни за помнене, а мелодията звучеше успокояващо и той се надяваше, че това ще помогне на детето да кротува.

Започна тихичко, с ниски тонове и остави думите да се леят бавно. Звукът на гласа му изпълни палатката като топлина от огън. Преди да използва магия, той каза на момиченцето на древния език, че е негов приятел, че му мисли доброто и че то трябва да му вярва.

Сякаш в отговор на това пеленачето се размърда насън и скованото му изражение се отпусна.

Тогава Ерагон започна да напява първото заклинание: простичка магия, която се състоеше от две кратки изречения. Той ги повтаряше отново и отново като молитва и малкият розов процеп, където се срещаха двете страни на разцепената устна на момиченцето, затрептя и зашава, като че ли някакво спящо създание се размърдваше под повърхността.

Това, което се опитваше да направи, далеч не беше лесно. Костите на детето, като на всяко новородено, бяха меки и подобни на хрущял и не приличаха на тези на възрастните. Различаваха се от всички кости, които бе оправял, откакто бе с Варден. Трябваше да внимава да не запълни процепа в устната й с кост, плът и кожа на възрастен, защото в такъв случай те нямаше да растат нормално заедно с тялото. Освен това, докато поправяше процепа в небцето и венците на момиченцето, трябваше да измести, заздрави и направи симетрични корените на бъдещите му два предни зъба, което не бе правил досега. Нещата се усложняваха допълнително от факта, че той никога не бе виждал детето без деформацията, така че не бе сигурен как трябва да изглежда устната му. Изглеждаше му като всяко друго бебе: заоблено, пухкаво и безформено. Тревожеше се, че може да му направи лице, което в момента изглежда достатъчно приятно, но с течение на годините ще стане странно и непривлекателно.

Затова продължи предпазливо, с поредица от дребни изменения, като след всяко от тях спираше, за да прецени резултата. Започна с най-дълбоките слоеве от лицето на момиченцето, с костите и хрущялите, и продължи бавно към повърхността, напявайки през цялото време.

В един момент и Сапфира затананика заедно с него, както си лежеше отвън. Дълбокият й глас караше въздуха да вибрира. Светлинката под тавана сияеше ту по-ярко, ту по-мъждиво в съответствие със силата на напева й — явление, което Ерагон сметна за изключително любопитно. Реши по-късно да я попита за това.

Дума след дума, заклинание след заклинание, час след час, нощта отминаваше, макар че младият Ездач не обръщаше внимание на времето. Когато момиченцето заплака от глад, той го подхрани със струйка енергия. Двамата със Сапфира гледаха да не докосват ума му със своите — не знаеха как може да се отрази този контакт на незрялото му съзнание, — но все пак го доближаваха от време на време; на Ерагон то му се виждаше неясно и безформено, кипнало море от несдържани емоции, които караха всичко друго на света да изглежда незначително.

До него иглите на Гертруде продължаваха да тракат. Ритъмът им се нарушаваше само когато лечителката загубеше броя на бримките или трябваше да се върне малко назад да поправи някоя грешка.

Бавно, съвсем бавно, процепът във венците и небцето на момиченцето се затвори и те се сляха в едно цяло. Двете страни на заешката й устна се събраха — кожата се движеше като течност — и постепенно се оформи съвсем нормална розова устица, без никакви дефекти.

Ерагон продължи да се суети, донаглася и тревожи за формата на устната дълго време, докато накрая Сапфира не каза:

— Готова е. Остави я на мира.

И той бе принуден да признае, че не може да подобри повече вида на момиченцето, а само да го влоши.

Остави приспивната песен да заглъхне. Чувстваше езика си надебелял и сух, гърлото го дращеше. Отблъсна се от леглото и се надигна полуприведен — беше прекалено схванат да се изправи напълно.

В добавка към магическата светлина, в палатката проникваше и бледо сияние отвън, също както когато бе започнал. Отначало Ерагон се смути — слънцето със сигурност трябваше да е залязло вече, — но после осъзна, че сиянието идва от изток, а не от запад, и разбра.

— Нищо чудно, че съм като пребит. Седял съм тук цяла нощ!

— Ами аз? — обади се Сапфира. — Кокалите ме болят не по-малко от твоите. — Признанието й го изненада; тя рядко се оплакваше от неудобствата си, колкото и големи да бяха. Изглежда, битката й се бе отразила по-тежко, отколкото личеше на пръв поглед. Щом Ерагон стигна до това заключение и Сапфира го усети, тя се отдръпна леко от съзнанието му и рече: — Уморена или не, все още мога да смачкам всички войници, които Галбаторикс изпрати срещу нас.

— Знам.

Гертруде прибра плетката в торбата си, стана и се заклатушка към леглото.

— Никога не съм си мислела, че ще видя подобно нещо — каза тя. — Най-малко пък от теб, Ерагон Бромсон. — После се втренчи любопитно в него. — Бром беше твой баща, нали?

Ерагон кимна и отвърна дрезгаво:

— Да, беше.

— Изглежда ми някак подобаващо.

На Ерагон не му се искаше да обсъжда този въпрос по-нашироко, затова просто изсумтя и угаси магическата светлинка с бегъл поглед и мисъл. В палатката моментално се спусна мрак, нарушаван единствено от виделината навън. Очите му се приспособиха към промяната по-бързо от тези на Гертруде; тя мигаше, мръщеше се и въртеше глава насам-натам, сякаш не бе сигурна къде е застанал той.

Бебето бе топло и му се стори тежко, когато го вдигна. Младият Ездач не бе сигурен дали умората му се дължеше на направената магия, или на дългото време, което му бе отнела задачата.

Взря се в момиченцето и внезапно изпитал нужда да го защити, промълви:

— Се оно вайсе илиа. „Бъди щастлива.“ — Това не бе заклинание, или поне не истинско, но той се надяваше, че може би ще й помогне да избегне част от нещастията, които сполетяваха толкова много хора. А ако не, надяваше се, че поне ще я накара да се усмихне.

Така и стана. Широка усмивка плъзна по мъничкото й личице и тя с голям ентусиазъм каза:

— Гу!

Ерагон също се усмихна, после се обърна и излезе навън.

Когато отметна платнището на входа, видя, че малка група се е събрала в полукръг пред палатката. Някои стояха, други седяха, трети клечаха. Повечето ги познаваше от Карвахол, но Аря и останалите елфи също бяха там — малко встрани от другите, — както и няколко воини на Варден, чиито имена не знаеше. Зърна Елва да се спотайва зад една близка палатка. Черният й дантелен воал бе спуснат и скри ваше лицето й.

Младият Ездач осъзна, че тази група сигурно чака от часове, а той изобщо не бе усетил присъствието им. Макар да се намираше в безопасност, защото Сапфира и елфите бдяха над него, това не бе извинение, че си е позволил да се отпусне така.

„Трябва да внимавам повече“ — каза си той.

Най-отпред в тълпата стояха Хорст и синовете му. Изглеждаха притеснени. Челото на Хорст се свъси, щом зърна вързопа в ръцете на Ерагон, и той отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе никакъв звук.

С тържествена официалност младият Ездач отиде до ковача и обърна момиченцето, така че той да може да види лицето му. За миг Хорст не помръдна, после очите му заблестяха от сълзи и на лицето му се изписа такава радост и облекчение, че човек би могъл да ги сбърка със скръб.

Докато подаваше бебето на ковача, Ерагон каза:

— По ръцете ми има прекалено много кръв за такава работа, но се радвам, че можах да помогна.

Хорст докосна с пръст горната устна на детето и поклати глава.

— Не мога да повярвам… Не мога да повярвам. — Погледна към младия Ездач. — Двамата с Илейн сме ти вечно задължени. Ако…

— Нищо не ми дължите — рече тихо Ерагон. — Аз просто направих каквото би сторил всеки, ако имаше тази възможност.

— Само че ти си този, който я изцери, затова съм благодарен на теб.

Младежът се поколеба, после кимна леко, приемайки благодарностите на Хорст.

— Как ще я кръстите?

Ковачът засия, вперил поглед в дъщеря си.

— Ако Илейн не възразява, мисля, че можем да я кръстим Надежда.

— Надежда… Хубаво име. — Пък и нима не се нуждаем от малко надежда в живота си? — А как е Илейн?

— Уморена, но иначе е добре.

После Албриех и Балдор се приближиха до баща си, взирайки се в новородената си сестричка, а също и Гертруде, която бе излязла от палатката малко след Ерагон. След като срамежливостта ги напусна, и останалите селяни се присъединиха към тях. Дори групата любопитни воини се скупчиха около Хорст, протягайки шии в опит да зърнат момиченцето.

След малко елфите отпуснаха скръстените си дълги ръце и също се приближиха. Щом ги видяха, хората бързо се отдръпнаха встрани, разчиствайки път до Хорст. Ковачът се вцепени и издаде челюстта си като булдог, докато елфите един по един се навеждаха да огледат бебето, а понякога му прошепваха и дума-две на древния език. Те сякаш не забелязваха подозрителните погледи, които им хвърляха селяните, или това не ги интересуваше.

Когато на опашката бяха останали само трима елфи, Елва изскочи иззад палатката, където се криеше, и се нареди зад тях. Не й се наложи да чака дълго, преди да дойде нейният ред да застане пред Хорст. Макар и неохотно, ковачът свали ръцете си по-надолу и присви колена, но въпреки това бе толкова по-висок от Елва, че се наложи момичето да се повдигне на пръсти, за да види бебето. Ерагон затаи дъх, докато тя се взираше в доскоро деформираното дете, неспособен да разгадае реакцията й през воала.

След няколко секунди Елва стъпи отново на цяло ходило и тръгна с решителна крачка по пътя, който минаваше покрай палатката на младия Ездач. На известно разстояние оттам спря и се обърна към него. Той наклони глава и повдигна въпросително едната си вежда.

Тя кимна отсечено и продължи по пътя си.

Докато Ерагон я гледаше как се отдалечава, Аря се промъкна без шумно до него.

— Трябва да се гордееш с това, което постигна — прошепна тя. — Детето е здраво и добре оформено. Дори най-умелите ни заклинатели не могат да обогатят повече магическите ти познания. Ти даде на това момиченце велик дар — лице и бъдеще — и то никога няма да го забрави, сигурна съм… Никой от нас няма да го забрави.

Ерагон видя, че и тя, и елфите го гледат с ново уважение, но за него най-голямо значение имаха възхитата и одобрението на Аря.

— Разполагах с най-добрите учители — отвърна със също толкова тих глас. Тя не оспори твърдението му. Двамата заедно гледаха как селяните се суетят около Хорст и дъщеря му, бъбрейки оживено. Без да сваля очи от тях, Ерагон се наведе към елфата и каза: — Благодаря ти, че помогна на Илейн.

— Няма защо. Би било нехайство от моя страна да не го направя.

Ковачът се обърна и внесе бебето в палатката си, за да може жена му да види новородената си дъщеря, но групата хора не даваше при знаци, че ще се разпръсне. Когато му дойде до гуша да стиска ръце и да отговаря на въпроси, младият Ездач си взе довиждане с Аря, скри се в палатката си и завърза платнището зад себе си.

— Освен ако не ни нападнат, през следващите десет часа не искам да виждам никого, дори и Насуада — каза той на Сапфира и се хвърли на леглото. — Би ли предала това на Бльодгарм, моля те?

— Разбира се — отвърна тя. — Почивай си, мъничкият ми, и аз ще направя същото.

Ерагон въздъхна и покри лицето си с ръка, за да затули утринната светлина. Дишането му се забави, умът му се отнесе и скоро го погълнаха странните видения и звуци на неговите сънища наяве — реални и все пак въображаеми; ярки и все пак прозрачни, сякаш бяха изградени от цветно стъкло — и за известно време той успя да забрави за отговорностите си и за мъчителните преживявания от последния ден. А в сънищата му непрестанно звучеше приспивната песен, като шепот на вятъра, получута-полузабравена, и го унасяше в детински покой, носейки му спомени за дома.