Наследството

Тардсвергундинзмал

— Добре си — каза раздразнено Ерагон. — Стига си се притеснявала. Така или иначе не можеш да направиш нищо по въпроса.

Сапфира изръмжа и продължи да се взира в отражението си в езерото. Завъртя глава насам-натам, после въздъхна тежко, изпускайки дим, който се понесе над водата като малък, загубен буреносен облак.

— Сигурен ли си? — попита тя и погледна към него. — Ами ако не порасне отново?

— На драконите непрекъснато им растат нови люспи. Знаеш го.

— Да, но досега не съм губила люспа!

Той не си направи труда да скрие усмивката си; знаеше, че тя е доловила веселието му.

— Не бива да се разстройваш толкова. Не беше особено голяма. — Младият Ездач посегна и прокара пръст по края на ромбовидната дупка отляво на муцуната й, където доскоро се бе намирал обектът на нейната паника. Пролуката в блестящата й броня бе не по-голяма от върха на палеца му и бе дълбока два-три сантиметра. На дъното й се виждаше синята кожа на Сапфира.

Обзет от любопитство, Ерагон докосна кожата с върха на пръста си. Беше топла и гладка като корема на теленце.

Сапфира изпръхтя и дръпна глава.

— Престани, гъдел ме е.

Той се изкикоти и запляска с крака във водата около камъка, на който бе седнал, наслаждавайки се на допира й до босите му стъпала.

— Може и да не е била голяма — каза Сапфира, — но всички ще забележат, че липсва. Как могат да не забележат? Това е все едно да не забележиш участък гола земя на билото на покрита със сняг планина. — Очите й се извъртяха напред, докато се мъчеше да ги фокусира върху малката, тъмна дупчица над ноздрата й.

Ерагон се засмя и я плисна с шепа вода. После, за да успокои накърнената й гордост, каза:

— Никой няма да забележи, Сапфира. Повярвай ми. Освен това, дори и да забележат, ще решат, че е бойна рана, и това само ще те направи по-страшна в очите им.

— Така ли мислиш? — Тя отново се зае да се оглежда в езерото. Водата и люспите й се отразяваха едни в други, създавайки главозамайващ калейдоскоп от петънца във всички цветове на дъгата. — Ами ако някой войник ме намушка там? Мечът му ще ме прониже. Може би трябва да помоля джуджетата да ми направят метална плочка, с която да покрия мястото, докато ми израсне нова люспа.

— Това ще изглежда адски нелепо.

— Така ли?

— Аха. — Той кимна, като едва се сдържаше да не се засмее пак.

Тя изсумтя.

— Няма нужда да ми се присмиваш. На теб ще ти хареса ли, ако козината на главата ти започне да пада или ако загубиш някой от тези глупави дребни израстъци, които наричаш зъби? Без съмнение ще се наложи да те утешавам.

— Без съмнение — съгласи се безгрижно Ерагон. — Но пък, от друга страна, зъбите не израстват отново. — Той се надигна от скалата и тръгна нагоре по брега към мястото, където си беше оставил обувките, като стъпваше внимателно, за да не нарани краката си на камъните и клоните, осеяли ивицата покрай водата. Сапфира го последва и меката пръст жвакаше между ноктите й.

— Можеш да направиш заклинание, което да предпазва точно това място — каза тя, докато той нахлузваше обувките си.

— Така е, мога. Искаш ли?

— Искам.

Той състави наум заклинанието, докато си връзваше обувките, после сложи дясната си длан върху дупката в муцуната й и промърмори нужните думи на древния език. Под ръката му бликна бледосиньо сияние, докато предпазваше с магия тялото й.

— Готово — каза Ерагон, като свърши. — Сега вече няма за какво да се притесняваш.

— Освен за това, че все още ми липсва една люспа.

Той я плесна по челюстта.

— Я стига. Хайде да се връщаме в лагера.

Заедно се отдалечиха от езерото и се изкатериха по стръмния, ронлив бряг, като Ерагон се хващаше за стърчащите от пръстта корени на дърветата.

Горе пред тях се разкри гледка към лагера на Варден, намиращ се на половин миля източно оттам, а също и към разпрострелия се малко по на север хаос на Драс-Леона. Единствените признаци на живот в града бяха струйките дим, които се издигаха от комините на много къщи. Както винаги, Торн бе кацнал на бойниците над южната порта, къпейки се в ярката следобедна светлина. Червеният дракон изглеждаше заспал, но Ерагон от опит знаеше, че той наблюдава зорко Варден и в мига, в който някой опита да се доближи до града, ще се раздвижи и ще нададе предупреждаващ рев към Муртаг и другите в града.

Ерагон скочи на гърба на Сапфира и тя го понесе с ленива крачка към лагера.

Когато стигнаха, той се плъзна на земята и я поведе между палатките. Лагерът беше тих и всичко в него изглеждаше мудно и сънено, като се започне от тихите, провлечени разговори на воините и се стигне до знамената, които висяха неподвижни в тежкия въздух. Единствените създания, които изглеждаха неподатливи на общата летаргия, бяха мършавите полудиви кучета, които обикаляха лагера и постоянно душеха, търсейки изхвърлени остатъци от храна. Някои от тях имаха драскотини по муцуните и хълбоците — резултат от глупавата, макар и разбираема грешка да си помислят, че могат да гонят и измъчват един зеленоок котколак, все едно е обикновена котка. Когато това се бе случило, болезненото им квичене бе привлякло вниманието на целия лагер и мъжете се бяха скъсали от смях, гледайки как кучетата бягат от котколака с подвити опашки.

Съзнавайки колко погледи привличат двамата със Сапфира, Ерагон държеше брадичката си вирната, а рамената изправени, и крачеше бързо, като се опитваше да създаде впечатление за целеустременост и енергичност. Мъжете имаха нужда да видят, че той все още е уверен и че не е позволил на досадата от настоящото им положение да го надвие.

„Де да можеше Муртаг и Торн да си тръгнат — помисли си Ерагон. — Достатъчно е да се махнат за не повече от ден, за да превземем града.“

Дотук обсадата на Драс-Леона се бе оказала напълно лишена от събития. Насуада отказваше да щурмува града заради съображенията, които изтъкна на Ерагон:

— Ти едва успя да надвиеш Муртаг при последната ви среща — нима си забравил как те прободе в бедрото, — а той обеща, че следващия път, когато пътищата ви се пресекат, ще бъде още по-силен. Муртаг може да е всичко друго, но не мисля, че е лъжец.

— Силата не е всичко, когато става дума за битка между магьосници — изтъкна младият Ездач.

— Не, но не е и маловажна. Освен това сега той разполага с подкрепата на жреците на Хелгринд, доста от които подозирам, че са магьосници. Няма да рискувам да те пусна в открита атака срещу тях и Муртаг, дори и със заклинателите на Бльодгарм на твоя страна. Докато не измислим как да подмамим Муртаг и Торн да напуснат града, или да ги приклещим, или да получим някакво друго предимство над тях, ще останем тук и няма да щурмуваме Драс-Леона.

Ерагон бе протестирал с аргумента, че не е практично да спират настъплението си и че ако не може да се справи с Муртаг, каква надежда би имал да победи Галбаторикс? Но Насуада бе останала скептична.

Двамата с нея, заедно с Аря, Бльодгарм и всички заклинатели от Ду Врангр Гата, бяха кроили планове и бяха търсили начини да се сдобият с желаното от Насуада предимство. Но всяка стратегия, която обмисляха, си имаше недостатъци, защото изискваше повече време и ресурси от тези, с които Варден разполагаха, или пък защото в крайна сметка не успяваше да даде отговор на въпроса как да убият, пленят или прогонят Муртаг и Торн.

Насуада даже бе ходила при Елва, за да я пита дали би използвала дарбата си да предусеща плановете на другите хора и болката, която ще изпитат в близко бъдеще, за да им помогне да надвият Муртаг или да проникнат тайно в града. Момичето със сребърното чело й се бе изсмяло и я бе изпратило с подигравки и обиди, заявявайки: „Не дължа преданост нито на теб, нито на някой друг, Насуада. Намери си друго дете да печели битките вместо теб, аз няма да го направя“.

И така, Варден чакаха.

Дните се редяха неумолимо и Ерагон гледаше как хората стават все по-мрачни и недоволни, а Насуада — все по-притеснена. Той бе научил, че армията е един лаком, ненаситен звяр, който бързо ще умре и ще се разпадне на съставните си части, ако не тъпчеш редовно огромно количество храна в хилядите му стомаси. Когато навлизаха в нова територия, снабдяването с провизии бе лесна работа — просто конфискуваха храна и други продукти от първа необходимост от хората, които завоюваха, и опоскваха ресурсите на околността. Като напаст от скакалци, Варден оставяха подире си гола ивица земя, лишена от почти всичко, което е нужно за поддържане на живота.

Спираха ли да се движат обаче, скоро привършваха запасите си от храна и бяха принудени да се изхранват изцяло с провизии, доставяни им от Сурда и от няколкото завоювани градове. Колкото и щедри да бяха сурданците и колкото и богати да бяха покорените градове, редовните доставки на стоки не стигаха, за да поддържат Варден задълго.

Макар да знаеше, че воините са предани на каузата, Ерагон не се съмняваше, че когато бъдат изправени пред перспективата от бавна и мъчителна гладна смърт, която не би постигнала нищо, освен да достави на Галбаторикс удоволствието да злорадства над поражението им, повечето от тях биха предпочели да избягат в някое далечно кътче на Алагезия, където биха могли да изживеят остатъка от дните си в безопасност от Империята.

Този момент още не бе дошъл, но наближаваше бързо.

Младият Ездач бе сигурен, че именно страхът от това развитие на събитията държи Насуада будна нощем, и затова всяка сутрин тя изглеждаше все по-измъчена, а торбичките под очите й приличаха на малки, тъжни усмивки.

Трудностите, пред които бяха изправени при Драс-Леона, караха Ерагон да се радва, че Роран не е изпаднал в същата ситуация при Ароус, и усилваха възхитата му от това, което бе сторил братовчед му в южния град.

„Той е по-храбър от мен.“ Насуада не би го одобрила, но Ерагон бе твърдо решен, когато Роран се върне — което, ако всичко вървеше добре, щеше да стане само след няколко дни, — да го снабди отново с пълен комплект защитни заклинания. Вече бе загубил твърде много членове на семейството си в битката с Империята и Галбаторикс и нямаше да допусне братовчед му да бъде сполетян от същата съдба.

Спря се, за да направи път на три спорещи джуджета. Те не носеха шлемове, нито отличителни знаци, но той знаеше, че не са от Дургримст Ингетум, защото по края на сплетените им бради имаше мъниста — мода, която никога не бе виждал при Ингетум. За него остана загадка за какво спореха джуджетата — разбираше не повече от няколко думи от гърления им език, — но темата явно бе изключително важна, съдейки по високите им гласове, бурното жестикулиране, емоционалните изражения и по факта, че не забелязаха нито него, нито Сапфира, макар че двамата стояха на пътя им.

Докато минаваха, Ерагон се усмихна: тяхната погълнатост му се стори донякъде комична, въпреки че очевидно бяха сериозни. За голямо облекчение на всички във Варден джуджешката армия, водена от новия им крал Орик, бе пристигнала край Драс-Леона преди два дни. Това, както и победата на Роран в Ароус, се бяха превърнали в главни теми за разговор в лагера. Джуджетата почти бяха удвоили броя на съюзническите сили и значително увеличаваха шансовете на Варден да стигнат до Уру’баен и Галбаторикс, ако се откриеше благоприятно решение на безизходицата с Муртаг и Торн.

Докато двамата със Сапфира вървяха през лагера, младият Ездач зърна Катрина да седи пред палатката си, плетейки дрешки за бъдещото си дете. Тя го поздрави с вдигната ръка и извика:

— Братовчеде!

Той й отговори по същия начин, което се бе превърнало в техен навик след сватбата й.

След като Ерагон и Сапфира се насладиха на спокоен обяд, който включваше немалко ръфане и хрупане от страна на драконката, двамата се оттеглиха на огряната от слънцето тревна площ край палатката му. По заповед на Насуада мястото винаги бе свободно, за да може Сапфира да го ползва, и Варден спазваха нареждането й с религиозно усърдие.

Там Сапфира се сви, за да подремне в топлия следобед, а Ерагон извади от дисагите „Домиа абр вирда“, след което се пъхна под лявото й крило, за да се сгуши в полусенчестата кухина между вътрешната извивка на шията й и мускулестия й преден крак. Светлината, която проникваше между сгъвките на крилото й, и тази, която се отразяваше трепкаща от люспите й, обагряха кожата на драконката в странен пурпурен оттенък и покриваха страниците на книгата с ярки петна, които затрудняваха четенето на дребните, ъгловати руни. Но Ерагон нямаше нищо против; удоволствието от седенето със Сапфира компенсираше многократно това неудобство.

Останаха така в продължение на един-два часа, докато драконката смели храната си, а Ерагон се умори да разшифрова заплетените изречения на монаха Хеслант. После, отегчени, двамата тръгнаха да се разхождат из лагера, като оглеждаха защитите и разменяха по някоя и друга дума със стражите, разположени по периметъра му.

В източния край, където бяха настанени по-голямата част от джуджетата, те попаднаха на едно джудже, което клечеше до кофа с вода, запретнало ръкави над лактите, и оформяше с ръце топка, голяма колкото юмрук. Край нозете му имаше локва кал и пръчка, с която я разбъркваше.

Гледката бе толкова нелепа, че минаха няколко секунди, докато Ерагон осъзнае, че джуджето е Орик.

— Дерундан, Ерагон… Сапфира — каза Орик, без да вдига поглед.

— Дерундан — отвърна младият Ездач, повтаряйки традиционния джуджешки поздрав, и приклекна от другата страна на локвата. Загледа как Орик продължи да извайва очертанията на топката, като я заглаждаше и оформяше с външната страна на десния си палец. От време на време посягаше надолу, загребваше шепа прах и я поръсваше върху жълтеникавото пръстено кълбо, след което внимателно изчеткваше излишното.

— И през ум не ми е минавало, че някога ще видя краля на джуджетата да клечи на земята и да си играе с кал като дете — рече Ерагон.

Орик изпухтя и мустаците му се развяха.

— На мен пък и през ум не ми е минавало, че един дракон и Ездачът му ще ме гледат, докато правя Ероткнурл.

— А какво е Ероткнурл?

— Тардсвергундинзмал.

— Тардсвер…? — Ерагон се отказа по средата на думата, тъй като не можеше да я запомни цялата, камо ли да я произнесе. — А това е…?

— Нещо, което изглежда не такова, каквото е. — Орик вдигна пръстената топка. — Като това, например. Това е камък, направен от пръст. Или по-точно ще изглежда така, когато свърша.

— Камък от пръст… Това магия ли е?

— Не, само собствените ми умения. Нищо повече.

След като джуджето не пожела да обясни по-подробно, Ерагон по пита:

— И как се прави?

— Ако си търпелив, ще видиш.

Малко по-късно обаче Орик се смили над него и каза:

— Първо трябва да намериш пръст.

— Много сложна работа.

Джуджето го изгледа изпод рошавите си вежди.

— Някои видове пръст са по-подходящи от други. Пясъкът например не върши работа. В пръстта трябва да има частици с различни размери, за да прилепват хубаво една към друга. Освен това трябва да съдържа и малко глина, като тази тук. Но най-важното е, че ако направя така — и той потупа с ръка по една гола ивица земя между туфите стъпкана трева, — в пръстта трябва да има много прах. Виждаш ли? — Той вдигна ръката си и показа на Ерагон слоя от фин прах, който я покриваше.

— И защо това е толкова важно?

— А — каза Орик и почука отстрани по носа си, оставяйки върху него белезникаво петно. Продължи да търка кълбото с ръце, въртейки го така, че да остане симетрично. — След като намериш подходяща пръст, я намокряш и я разбъркваш като вода с брашно, докато не се образува хубава гъста кал. — Той кимна към локвата в краката си. — От калта оформяш топка като тази. После я стисваш силно и изцеждаш от нея всяка капка вода, която можеш. След това заглаждаш топката да стане идеално кръгла. Когато започне да лепне, правиш като мен: посипваш я с прах, за да изсмуче още от вътрешната й влага. Продължаваш така, докато топката стане достатъчно суха, за да запази формата си, но не толкова суха, че да се напука. Моят Ероткнурл вече почти е стигнал до това състояние. Когато е готов, ще го отнеса до палатката си и ще го оставя да стои дълго време на слънце. Светлината и топлината ще извлекат още от влагата във вътрешността му; после пак ще го посипя с прах и ще го почистя. След като повторя това три-четири пъти, повърхността му трябва да стане твърда като кожа на Награ.

— И всички тези усилия само за да имаш топка от кал? — попита озадачено Ерагон. Сапфира споделяше чувствата му.

Орик загреба още една шепа прах.

— Не, защото това не е краят. После идва ред на прахта. Взимам я и намазвам с нея Ероткнурл, образувайки тънка, гладка черупка. След това оставям топката да почива и чакам още влага да избие на повърхността й, после пак прах и пак чакам, и пак прах, и пак чакам, и така нататък.

— И колко време продължава това?

— Докато прахта вече не може да полепва по Ероткнурл. Именно черупката, която тя образува, му придава неговата красота. В продължение на един ден той ще придобие ярка лъскавина, сякаш е направен от полиран мрамор. Без шлифоване, без магия — само със сърцето, главата и ръцете си — ще си направил камък от обикновена пръст… крехък камък, вярно е, но все пак камък.

Въпреки настойчивостта на Орик, на Ерагон все още му бе трудно да повярва, че калта в нозете му може да бъде превърната в нещо като онова, което джуджето описваше, без помощта на магия.

— И все пак, защо го правиш, Орик, джуджешки кралю? — попита Сапфира. — Сигурно си имаш много отговорности сега, когато си владетел на своя народ.

Орик изсумтя.

— В момента нямам никаква наложителна работа. Хората ми са готови за битка, но битка няма, а за тях няма да е хубаво да им вися над главите като загрижена квачка. Нито пък ми се иска да седя сам в палатката и да гледам как ми расте брадата… Ето защо правя Ероткнурл.

После той се умълча, но на Ерагон му се стори, че нещо го измъчва, затова си сдържа езика и изчака да види дали джуджето ще каже още нещо. След около минута Орик се прокашля и рече:

— По-рано можех да пия и да играя на зарове с другите от моя клан, и нямаше значение, че съм избраният наследник на Хротгар. Можехме да говорим и да се смеем заедно, без да се чувстваме неловко. Не исках от тях по-специално отношение, нито пък проявявах такова. Но сега е различно. Приятелите ми не могат да забравят, че съм техен крал, а аз не мога да не обръщам внимание как се е променило отношението им към мен.

— Това би трябвало да се очаква — изтъкна Ерагон. Разбираше бедата на Орик и му съчувстваше, защото самият той бе преживял кажи-речи същото, като стана Ездач.

— Може би. Но като го знам, не ми става по-леко. — Орик въздъхна раздразнено. — Уф, животът понякога е странно, жестоко пътешествие… Възхищавах се на Хротгар като крал, но често ми се струваше, че е прекалено рязък в общуването с другите. Сега разбирам по-добре защо е бил такъв. — Джуджето хвана с две ръце пръстената топка и се взря в нея, сбърчило вежди. — Когато се срещнахте с Гримстборит Ганел в Тарнаг, той обясни ли ти значението на Ероткнурлите?

— Изобщо не спомена за тях.

— Е, предполагам, че е имало други неща, за които да си говорите… И все пак, като един от Ингетум и като избран кнурла, ти би трябвало да знаеш за важността и символиката на Ероткнурлите. Това не е просто начин за съсредоточаване на ума, за прекарване на времето и за създаване на интересни сувенири. Не. Изработването на камък от пръст е свещено действие. Чрез него ние утвърждаваме вярата си в силата на Хелцвог и му отдаваме почит. Към тази задача трябва да се подхожда с уважение и целеустременост. Създаването на Ероткнурл е форма на преклонение, а боговете не гледат благосклонно на онези, които извършват ритуалите лекомислено… От камъка — плът; от плътта — земя; а от земята — пак камък. Колелото се върти и ние зърваме само частица от цялото.

Едва тогава Ерагон осъзна колко дълбоко е безпокойството на Орик.

— Трябваше да вземеш Хведра с теб — каза той. — Тя щеше да ти прави компания и да не допуска да станеш толкова мрачен. Никога не съм те виждал по-щастлив от момента, когато бе с нея в Бреган Холд.

Бръчките около сведените очи на Орик се задълбочиха, когато се усмихна.

— Да… Но тя е гримсткарвлорс на Ингетум и не може да изостави задълженията си само за да ме утешава. Освен това нямаше да съм спокоен, ако е на по-малко от сто левги от Муртаг и Торн или пък, още по-зле, от Галбаторикс и прокълнатия му черен дракон.

В опит да разведри Орик, младият Ездач каза:

— Приличаш ми на отговора на някоя гатанка: джуджешки крал, който седи на земята и прави камък от пръст. Не съм сигурен какво точно би трябвало да гласи самата гатанка, но може би нещо от рода на: „Силен и здрав, с тринайсет звезди на челото, жив камък седи и оформя мъртва земя в мъртъв камък“. Няма рима, но пък не можеш да очакваш да съчинявам свестни стихове така набързо. Предполагам, гатанка като тази би затруднила много хора.

— Хм — каза Орик. — Не и джудже. Дори децата ни могат да я отгатнат от раз.

— А също и драконите — рече Сапфира.

— Предполагам, че си прав — каза Ерагон.

После разпита Орик за всичко, станало сред джуджетата, след като той и Сапфира бяха напуснали Тронхайм за второто си пътуване до гората на елфите. Младият Ездач не бе имал възможност да разговаря по-продължително с Орик, откакто джуджетата бяха пристигнали край Драс-Леона, и жадуваше да чуе как се е справял приятелят му след възкачването на трона.

Орик, изглежда, нямаше нищо против да му разяснява тънкостите на джуджешката политика. Даже, докато говореше, лицето му се разведри и той се оживяваше все повече. В продължение на близо час описва препирните и машинациите на джуджешките кланове, преди да съберат армията си и да потеглят към Варден. Клановете, както Ерагон добре знаеше, бяха доста капризни и дори като крал, на Орик му бе трудно да си осигури покорството им.

— Все едно да се опитваш да караш стадо гъски — рече той. — Непрекъснато се опитват да се отклонят нанякъде сами, вдигат ужасна врява и ще те клъвнат по ръката при първа възможност.

По време на разказа на Орик младият Ездач се сети да попита за Вермунд. Често се бе чудил какво е станало с джуджешкия вожд, който бе кроил заговор срещу живота му. Предпочиташе да знае къде са враговете му, особено ако са толкова опасни като Вермунд.

— Той се върна в родното си село Фелдараст — отвърна Орик. — Там, по думите на всички, седи, пие и беснее, разправяйки какво било и какво можело да бъде. Но вече никой не го слуша. Кнурлите от Аз Свелдн рак Ануин са горди и твърдоглави. В повечето случаи биха останали верни на Вермунд, независимо какво казват или правят другите кланове, но да се опиташ да убиеш гост е непростимо провинение. А и не всички от Аз Свелдн рак Ануин те мразят като Вермунд. Не ми се вярва, че биха се съгласили да останат изолирани от останалите, само за да защитят един гримсборит, който е загубил и последната си капка чест. Може да им отнеме години, но рано или късно ще се обърнат срещу него. Вече чух, че мнозина от клана избягват Вермунд, точно както другите избягват тях.

— Какво мислиш, че ще стане с него?

— Ще приеме неизбежното и ще се откаже от поста си. Ако ли не, един ден някой ще сложи отрова в медовината му или ще забие нож между ребрата му. И в двата случая той вече не представлява заплаха за теб като водач на Аз Свелдн рак Ануин.

Продължиха да говорят, докато Орик привърши първите няколко етапа от оформянето на своя Ероткнурл и бе готов да отнесе пръстената топка и да я остави да съхне на парче плат до палатката му. Когато се изправи и взе кофата и пръчката си, той каза:

— Благодарен съм ти, че бе така любезен да ме изслушаш, Ерагон. И ти също, Сапфира. Колкото и да е странно, вие двамата сте единствените, с изключение на Хведра, с които мога да разговарям свободно. Всички други… — Той сви рамена. — Пфу!

Младият Ездач също се изправи.

— Ти си наш приятел, Орик, независимо дали си крал на джуджетата или не. Винаги се радваме да говорим с теб. И знаеш, че няма нужда да се тревожиш, че ще кажем на другите какво си разправял.

— Да, знам това, Ерагон. — Орик му хвърли бърз поглед. — Ти участваш в светските дела и въпреки това не си се забъркал в дребнавите интриги, вихрещи се около теб.

— Те не ме интересуват. Освен това в момента си имам по-сериозни грижи.

— Това е добре. Един Ездач трябва да стои настрана от всички. Иначе как би могъл да преценяваш самостоятелно нещата? Досега никога не съм ценял независимостта на Ездачите, но вече я ценя, пък макар и по егоистични причини.

— Аз не съм съвсем независим — каза Ерагон. — Клел съм се във вярност на теб и на Насуада.

Орик кимна леко.

— Вярно е. Но не си изцяло част от Варден, нито пък от Ингетум. Както и да е, радвам се, че мога да ти се доверя.

Усмивка плъзна на лицето на Ерагон.

— Аз също.

— Все пак сме доведени братя, нали? А братята трябва да се пазят един друг.

„Така е“ — помисли си Ерагон, макар че не го изрече на глас.

— Доведени братя — потвърди той и тупна Орик по рамото.