Наследството

В центъра на мелето

Заедно с воините от своя батальон, Роран с бой си проправи път надолу по външната стена на Уру’баен до улиците на града. Там спряха, за да се прегрупират, после той извика:

— Към портата! — и посочи с чука си.

Роран и още няколко мъже от Карвахол, включително Хорст и Делвин, поведоха останалите, тичайки покрай стената към пробива, който елфите бяха направили със своята магия. Стрели свистяха над главите им, но никоя не бе насочена конкретно към тях и той не чу някой от групата му да е ранен.

По пътя си срещаха десетки войници в тясното пространство между стената и каменните къщи. Някои оставаха да се бият, но повечето бягаха и дори тези, които се биеха, скоро се оттеглиха в близките улички.

Отначало свирепата ярост на касапницата и победата правеха Роран сляп за всичко друго. Но когато срещаните от тях войници продължиха да бягат, някакво безпокойство зачовърка стомаха му и той започна да се оглежда по-внимателно, търсейки нещо, което да не изглежда както трябва.

Нещо не бе наред. Беше сигурен в това.

— Галбаторикс не би им позволил да се откажат толкова лесно — промърмори той на себе си.

— Какво? — попита намиращият се до него Албриех.

— Казах, че кралят не би им позволил да се откажат толкова лесно. — Роран обърна глава и извика на останалата част от батальона: — Отваряйте си очите и ушите! Бас държа, че Галбаторикс ни е подготвил някоя и друга изненада. Но ние няма да се оставим да ни спипа неподготвени, нали?

— Стронгхамър! — изкрещяха всички в отговор и заудряха с оръжията по щитовете си. Не реагираха само елфите. Доволен, той ускори крачка, като продължаваше да оглежда покривите.

Скоро излязоха на осеяна с отломки улица, която водеше до мястото, където се бе намирала главната порта на града. Сега на нейно място зееше дупка, широка няколкостотин стъпки в горния си край, с купчина натрошени камъни в основата си. През пролуката се изсипваха Варден и техните съюзници: хора, джуджета, ургали, елфи и котколаци, за първи път в историята сражаващи се рамо до рамо.

Докато армията нахлуваше в града, върху нея се сипеха стрели, но магията на елфите ги спираше, преди да причинят вреда. Същото обаче не важеше за войниците на Галбаторикс; Роран видя няколко от тях да падат, улучени от стрелците на Варден, макар че други явно имаха защитни заклинания. Предположи, че последните са любимците на краля.

Докато батальонът му се присъединяваше към остатъка от армията, Роран зърна Йормундур да язди сред гъмжилото от воини. Извика му за поздрав и командирът му отвърна по същия начин, а после добави:

— Когато стигнем до онзи фонтан — и посочи с меча си към голям, пищно украсен, шадраван в един двор на няколкостотин разкрача пред тях, — вземи хората си и тръгни надясно. Разчисти южната част от града, а после ще се срещнем при цитаделата.

Роран кимна енергично, за да може Йормундур да го види.

— Слушам, сър!

Сега, когато се намираха в компанията на други воини, се чувстваше по-сигурен, но безпокойството не го напускаше. „Къде са?“ — помисли си, оглеждайки празните улици. Смяташе се, че Галбаторикс е събрал цялата си армия в Уру’баен, но Роран още не бе видял никакви признаци за присъствието на голяма военна част. По стените имаше изненадващо малко войници, а дори и те бяха побягнали доста по-бързо, отколкото би трябвало.

„Подмамва ни навътре — осъзна Роран с внезапна убеденост. — Всичко това е номер, за да ни заблуди.“ — Той привлече отново вниманието на Йормундур и извика:

— Нещо не е наред! Къде са войниците?

Командирът се намръщи и се обърна да говори с крал Орин и кралица Исланзади, които се бяха приближили до него. Колкото и да бе странно, на лявото рамо на Исланзади стоеше бял гарван, впил нокти в златната й броня.

А Варден продължаваха да навлизат все по-дълбоко в Уру’баен.

— Какво има, Стронгхамър? — изръмжа Нар Гарцвог, като си проби път до Роран.

Роран вдигна очи към огромния Кул.

— Не съм сигурен. Галбаторикс…

Забрави какво се канеше да каже, когато измежду сградите пред тях прозвуча рог. Рогът тръби близо минута — нисък, зловещ тон, който накара Варден да спрат и да се огледат притеснено.

Сърцето на Роран се сви.

— Това е то — каза той на Албриех. Обърна се и размаха чука си, сочейки към едната страна на улицата. — Дръпнете се! — изрева. — Влезте между сградите и се прикрийте!

За да се измъкне от колоната воини, на батальона му трябваше повече време, отколкото му бе отнело да се влее в нея. Изнервен, Роран продължи да крещи, мъчейки се да ги накара да се движат по-бързо.

— Мърдайте, жалки псета! Мърдайте!

Рогът прозвуча отново и Йормундур най-сетне даде сигнал на армията да спре.

Дотогава воините на Роран вече благополучно се бяха сврели в три странични улички, където стояха скупчени зад сградите, чакайки заповедите му. Той самият бе застанал отстрани на една къща заедно с Гарцвог и Хорст и надзърташе иззад ъгъла, опитвайки се да види какво става.

Рогът прозвуча за трети път, а после тропотът на множество крака отекна в Уру’баен.

Ужас обзе Роран, щом видя как войници излизат редица след редица на улиците, водещи към цитаделата — в правилен строй, без никаква следа от страх по лицата. Начело яздеше нисък, широкоплещест мъж на сив боен кон. Носеше блестящ нагръдник, който се издуваше поне на стъпка навън, сякаш за да побере голямо шкембе. В лявата си ръка държеше щит с изрисувана на него емблема на рушаща се кула под гол каменен връх. В дясната стискаше боздуган, който повечето мъже трудно биха вдигнали, но той го размахваше с лекота.

Роран навлажни устни. Предположи, че мъжът не е никой друг, освен лорд Барст, и ако дори половината неща, които бе чувал за него, бяха верни, то Барст никога не би излязъл срещу вражеска сила, ако не е абсолютно убеден, че ще я унищожи.

Роран бе видял достатъчно. Отблъсна се от ъгъла на сградата и рече:

— Няма да чакаме. Кажете на другите да ни следват.

— Имаш предвид да бягаме ли, Стронгхамър? — избоботи Гар Нарцвог.

— Не — отвърна Роран. — Имам предвид да ги атакуваме по фланга. Само глупак би нападнал армия като тази фронтално. Хайде, върви! — Той бутна ургала, а после забърза по пресечката, за да заеме мястото си начело на своите воини. „И само глупак би се сблъскал лице в лице с човека, когото Галбаторикс е избрал да предвожда армиите му.“

Докато вървяха между гъсто скупчените сгради, Роран чу как войниците почнаха да скандират: „Лорд Барст! Лорд Барст! Лорд Барст!“, като тропаха по земята с подкованите си ботуши и блъскаха с мечовете по щитовете си.

„Става все по-хубаво“ — помисли си Роран. Искаше му се да е навсякъде другаде, но не и тук.

После Варден закрещяха в отговор, въздухът се изпълни с викове „Ерагон!“ и „Ездачите!“ и градът заехтя от звънтенето на метал и виковете на ранените.

Когато батальонът му се изравни с мястото, където по негова преценка се намираше средата на имперската армия, Роран накара хората си да се обърнат и да тръгнат по посока на врага.

— Дръжте се заедно — заповяда той. — Образувайте стена с щитовете си и каквото и да правите, на всяка цена пазете заклинателите.

Скоро зърнаха войниците на улицата — предимно копиеносци — които се бяха струпали нагъсто, напирайки към предната линия на битката.

Нар Гарцвог нададе свиреп рев, а с него и Роран, и останалите воини в батальона, и всички вкупом се втурнаха към вражеските редици. Войниците се развикаха тревожно, паника плъзна сред тях и те се люшнаха назад, тъпчейки своите, докато се мъчеха да отворят място за бой.

Роран връхлетя с вой срещу първата редица. Кръв пръсна около него, когато развъртя чука си и усети как троши кости и метал. Струпани толкова нагъсто, войниците бяха кажи-речи безпомощни. Той уби четирима, преди някой да успее да замахне към него с меч, който Роран блокира с щита си.

В края на улицата Нар Гарцвог събори шестима с един удар на тоягата си. Войниците започнаха да се изправят, без да обръщат внимание на рани, които биха ги извадили от строя, ако можеха да изпитват болка, и Гарцвог удари пак, смазвайки ги на каша.

За Роран не съществуваше нищо, освен войниците пред него, тежестта на чука в ръката му и хлъзгавите от кръв павета под краката му. Той млатеше и трошеше, привеждаше се и отбиваше удари; ръмжеше и крещеше, и убиваше, убиваше, убиваше, докато накрая замахна с чука си и за своя изненада, не намери пред себе си нищо, освен празен въздух. Оръжието му отскочи от земята, изтръгвайки искри от паветата, и по ръката му се стрелна болка.

Роран тръсна глава и бойната му ярост се разсея; беше си пробил път през цялата колона от войници.

Завъртя се и видя, че повечето от хората му още се бият с войниците отляво и отдясно. Той нададе нов вой и се хвърли обратно в мелето.

Трима войници се приближиха към него: двама с копия и един с меч. Роран скочи към мъжа с меча, но кракът му се подхлъзна на нещо меко и влажно. Докато падаше, замахна с чука към глезените на най-близкия враг. Войникът се дръпна и се канеше да стовари меча си върху него, когато една елфа скочи напред и с два бързи удара обезглави тримата войници.

Беше същата, с която бе говорил извън градските стени, само че сега бе оплескана с кръв. Преди да успее да й благодари, тя се стрелна покрай него, въртейки меча с изумителна скорост, и продължи да сече войниците.

След като ги видя в действие, Роран реши, че всеки елф струва поне колкото петима човека, и то без да се брои способността им да правят заклинания. Що се отнася до ургалите, той просто се стараеше да не им попада на пътя, особено на Кул. Изглежда, когато се възбудеха, те не правеха голяма разлика между приятел и враг, а Кул бяха толкова едри, че лесно можеха да убият някого, без да искат. Роран видя как един от тях смачка някакъв войник между крака си и стената на една къща, без изобщо да забележи. Друг път видя как един Кул обезглавява войник с непреднамерено замахване на щита, докато се обръщаше.

Битката продължи още няколко минути, след което единствените войници, останали наоколо, бяха мъртвите.

Роран избърса потта от челото си и се озърна нагоре-надолу по улицата. Видя в далечината как останките от унищоженото подразделение изчезват сред къщите, тичайки да се присъединят към друга част на армията на Галбаторикс. Той се замисли дали да не ги подгони, но главната битка се водеше в края на града и му се искаше да нападне атакуващите войници в тил и да развали строя им.

— Насам! — извика Роран, като вдигна чука си и тръгна по улицата.

Една стрела се заби в края на щита му и той погледна нагоре, за да види силуета на някакъв мъж да се скрива зад върха на един близък покрив.

Когато Роран излезе на площада пред останките от главната порта на Уру’баен, завари такъв хаос, че се поколеба, несигурен какво да прави.

Двете армии се бяха смесили дотолкова, че бе невъзможно да се види някакъв строй, нито дори да се определи къде е челната линия на битката. Алените туники на войниците бяха пръснати из целия площад — понякога поединично, понякога на големи групи — и сражението се бе разпространило из близките улички, сякаш армиите се разливаха навън като петно. Освен участниците в боя, които Роран очакваше да види, той забеляза и десетки котки — обикновени котки, не котколаци, — които нападаха войниците. Това бе една от най-свирепите и плашещи гледки, които бе виждал някога. Знаеше, че котките следват нарежданията на котколаците.

А в центъра на площада на сивия си кон седеше лорд Барст и големият му заоблен нагръдник блестеше в светлината на пожарите, обхванали близките къщи. Той размахваше боздугана си по-бързо, от колкото би трябвало да е по силите на човек, и с всеки удар убиваше поне по един Варден. Стрелите, пуснати срещу него, изчезваха в оранжеви пламъци, а мечовете и копията отскачаха от тялото му, сякаш бе от камък. Дори силата на атакуващ Кул не бе достатъчна да го събори от коня му. Роран видя с изумление как облеченият в броня мъж с небрежен замах на боздугана пръсна мозъка на един Кул, строшавайки рогата и черепа му с такава лекота, като че ли бяха яйчена черупка.

Той се намръщи. „Как е възможно да е толкова силен и бърз?“ Очевидният отговор бе: с магия. Тази магия обаче трябваше да има някакъв източник. По боздугана и бронята на Барст нямаше скъпоценни камъни, а на Роран не му се вярваше Галбаторикс да го подхранва с енергия отдалече. Спомни си за разговора с Ерагон в нощта, преди да спасят Катрина от Хелгринд. Братовчед му бе казал, че практически е невъзможно да се промени човешкото тяло, така че да придобие силата и бързината на елф, дори човекът да е Ездач, поради което извършеното от драконите върху Ерагон по време на Тържеството на Кръвната клетва изглеждаше още по-изумително. Не бе много вероятно Галбаторикс да е успял да промени Барст по същия начин, което накара Роран да се зачуди кой е източникът на неестествената мощ на мъжа.

Барст дръпна юздите на коня си и го извъртя. Движението на светлината по повърхността на издутия му нагръдник привлече вниманието на Роран.

Устата му пресъхна и той почувства отчаяние. Според това, което бе чувал, Барст не беше от мъжете, които ще имат шкембе. Не би си позволил да се отпусне и размекне, нито пък Галбаторикс би избрал такъв човек да защитава Уру’баен. Следователно единственото логично обяснение бе, че Барст има Елдунари, привързан към тялото му под странно оформения нагръдник.

После улиците се разтресоха и разцепиха и под Барст и коня му зейна тъмна пукнатина. Дупката би трябвало да ги погълне и дори да остане място в нея, но конят остана да стои във въздуха, сякаш копитата му още бяха опрени в твърда земя. Около Барст се завихриха трептящи линии в различни цветове, като ореол от разкъсани дъги. Откъм мястото, на което се намираше, полъхнаха редуващи се горещи и студени вълни и Роран видя как пипала от лед пропълзяха нагоре от земята, опитвайки се да се увият около краката на коня и да го задържат на място. Но ледът не можа да улови животното, нито пък някоя от магиите имаше ефект върху него или ездача му.

Барст дръпна отново юздите и пришпори коня си към групичка елфи, стоящи до една близка къща, които напяваха на древния език. Роран предположи, че те са направили заклинанието срещу него.

Лордът вдигна боздугана над главата си и се вряза сред елфите. Те се пръснаха, опитвайки се да се защитят, но без никаква полза. Барст разцепваше щитовете им, трошеше мечовете им и когато удареше, боздуганът му кършеше костите им, сякаш бяха тънки и кухи като на птица.

„Защо заклинанията им не ги предпазват? — зачуди се Роран. — Защо не могат да го спрат с умовете си? Той е само един и носи само един Елдунари.“

На няколко разкрача оттам голям кръгъл камък се вряза в морето от биещи се тела, оставяйки след себе си яркочервена диря, а после подскочи и се удари в една къща, разбивайки статуите над вратата.

Роран се приведе и изруга, докато се оглеждаше, търсейки откъде е дошъл камъкът. Видя в далечината, че войниците на Галбаторикс са завзели отново катапултите и другите бойни машини по стената. „Те стрелят по собствения си град — помисли си той. — Стрелят по собствените си хора!“

Изръмжа отвратено и се извърна от площада към вътрешността на града.

— Не можем да помогнем тук! — извика той на батальона си. — Оставете Барст на другите. Тръгвайте по онази улица! — посочи вляво. — Ще си пробием път до стената и ще организираме съпротива там.

Не чу дали воините му отговориха, защото вече се движеше. Зад него друг камък се вряза в биещите се армии, предизвиквайки още повече викове на болка.

Улицата, избрана от Роран, бе пълна с войници, а имаше и няколко елфи и котколаци, които се бяха скупчили пред вратата на един шапкарски магазин и с мъка се бранеха от многочислените врагове. Елфите извикаха нещо и дузина войници рухнаха на земята, но другите останаха на крака.

Роран се вряза в гъмжилото от войници и отново потъна в алената мъгла на битката. Прескочи един от падналите и стовари чука си върху шлема на някакъв мъж, обърнат с гръб към него. Убеден, че войникът е мъртъв, той използва щита си, за да изблъска следващия назад, а после замахна с чука към гърлото му и го смаза.

До него Делвин бе уцелен с копие в рамото и падна на едно коляно с вик на болка. Въртейки чука си още по-бързо от обикновено, Роран изтласка копиеносеца, докато Делвин измъкна оръжието от раната и се изправи пак.

— Върви в тила — каза му Роран.

Делвин поклати глава, оголил зъби.

— Не!

— Върви в тила, мътните те взели! Това е заповед.

Делвин изруга, но се подчини и Хорст зае мястото му. Роран забеляза, че ковачът кърви от порязвания по ръцете и краката, но те като че ли не затрудняваха движенията му.

Избягвайки едно мушкане с меч, Роран направи крачка напред. Стори му се, че чу тихо свистене зад себе си, а после в ушите му изтрещя гръм, земята се завъртя около него и всичко потъна в мрак.

Събуди се с пулсираща глава. Над себе си видя небето — ярко от светлината на изгряващото слънце — и тъмната долна страна на скалната тераса.

Стенейки от болка, той се надигна. Лежеше в подножието на външната стена на града, до окървавените парчета от камък за катапулт. Щитът му липсваше, както и чукът му, което го накара да изпита смътна тревога.

Докато се мъчеше да се съвземе, към него се спуснаха петима войници и един от тях го мушна в гърдите с копие. Върхът на оръжието го избута към стената, но не проби кожата му.

— Дръжте го! — завикаха войниците и Роран усети как го сграбчват за ръцете и краката. Замята се, мъчейки се да се изтръгне от хватката им, но още бе слаб и дезориентиран, а войниците бяха твърде много, за да ги надвие.

Те продължиха да го удрят и той усещаше как силата му намалява, докато защитните заклинания го предпазват от ударите. Светът посивя и Роран тъкмо щеше пак да загуби съзнание, когато острието на меч щръкна от устата на един от войниците.

Войникът го пусна и той видя, че сред тях снове тъмнокоса жена, размахвайки меча си с лекотата на опитен воин. За секунди тя уби и петимата, макар че един от тях успя да я пореже леко по лявото бедро.

После жената му подаде ръка и каза:

— Стронгхамър.

Когато я хвана, той забеляза, че на китката й — там, където не бе покрита от протрития кожен предпазител — има дълбоки белези, като че ли е била изгорена или бичувана почти до кокал. Зад жената стоеше бледо девойче, облечено в броня, събрана оттук-оттам, и момче, което изглеждаше година-две по-малко.

— Коя си ти? — попита Роран, докато се изправяше. Лицето на жената бе поразително: широко и кокалесто, загоряло и обветрено като на човек, който прекарва по-голямата част от времето си навън.

— Непозната, която минава оттук — отвърна тя. Приклекна, за да вдигне едно от копията на войниците, и му го подаде.

— Благодаря ти.

Жената кимна, а после заедно с младите си спътници се отдалечи тичешком към вътрешността на града, потъвайки между сградите.

Роран продължи да се взира подире й още половин секунда, като се чудеше, после се отърси и забърза назад по улицата, за да се присъедини към батальона си.

Воините го посрещнаха с викове на изумление и окуражени се хвърлиха още по-яростно срещу войниците. Но когато Роран зае мястото си до другите мъже от Карвахол, откри, че камъкът, който го бе ударил, също така бе убил Делвин. Скръбта му бързо се превърна в гняв и той започна да се сражава още по-свирепо отпреди, решен да помогне за възможно най-бързото приключване на битката.