Наследството

Заминаване

Първо Ерагон накара Гарвен колкото се може по-тайно да прати един от Нощните ястреби да събере провизии за пътуването до Вроенгард. Сапфира се бе наяла след превземането на Драс-Леона, но без да се тъпче, иначе щеше да е прекалено бавна и тежка, за да се бие при нужда — каквато наистина бе възникнала. Така че бе добре нахранена да отлети до Вроенгард без спиране, но младият Ездач знаеше, че след като стигнат, драконката ще трябва да намери храна на острова или в неговите околности, което го притесняваше.

— Мога да се върна и на празен стомах — беше го уверила тя, но той не бе толкова сигурен.

После Ерагон прати един бегач да доведе Йормундур и Бльодгарм в палатката му. Когато те пристигнаха, му бе нужен още час, за да могат той, Аря и Сапфира да им обяснят ситуацията и — което бе още по-трудно — да ги убедят, че това пътуване е необходимо. Бльодгарм беше най-лесен за убеждаване, докато Йормундур протестираше гръмко. Не защото се съмняваше в истинността на информацията на Солембум, нито пък в нейната важност — и за двете бе приел думата на Ерагон, без да задава въпроси, — а защото, както твърдеше все по-разгорещено, Варден щели да бъдат съкрушени, ако се събудят и открият, че не само Насуада е отвлечена, а и Ерагон и Сапфира са заминали към неизвестни земи.

— Нещо повече, не смеем да позволим на Галбаторикс да си мисли, че сте ни напуснали — рече Йормундур. — Не и когато сме толкова близо до Уру’баен. Той може да прати Муртаг и Торн да ви пресрещнат. Или да се възползва от възможността да смаже Варден веднъж завинаги. Не можем да поемем този риск.

Младият Ездач трябваше да признае, че опасенията му са основателни.

След дълго обсъждане накрая стигнаха до решение: Бльодгарм и другите елфи щяха да създадат образи на Ерагон и Сапфира, както бяха създали образ на Ерагон при пътуването му до планините Беор, за да участва в избора и коронацията на наследника на Хротгар.

Образите щяха да изглеждат съвсем като живи, дишащи, мислещи копия на двамата, но умовете им щяха да са празни и ако някой надникнеше в тях, измамата щеше да бъде разкрита. Затова образът на Сапфира щеше да е неспособен да разговаря и макар че елфите можеха да имитират говора на Ерагон, това също бе по-добре да се избягва, за да не би някаква странност в произношението да издаде на слушащите, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Тези недостатъци на илюзиите означаваха, че те ще вършат най-добра работа от разстояние и хората, които имаха причина да общуват с Ерагон и Сапфира по-отблизо — като кралете Орин и Орик — скоро щяха да разберат, че нещо не е наред.

Затова младият Ездач накара Гарвен да събуди всички Нощни ястреби и да ги доведе при него колкото се може по-дискретно. Когато целият отряд се бе строил пред палатката му, Ерагон обясни на пъстрата група от хора, джуджета и ургали защо двамата със Сапфира заминават, макар че бе умишлено неясен в подробностите и запази целта им в тайна. После обясни как елфите ще скрият отсъствието им и ги накара да се закълнат на древния език да пазят тайна. Вярваше им, но предпазливостта никога не бе излишна, когато ставаше дума за Галбаторикс и неговите шпиони.

След това Ерагон и Аря посетиха Орин, Орик, Роран и магьосницата Триана. Както и с Нощните ястреби, им обясниха положението и изтръгнаха от тях клетви за мълчание.

Както и очакваше младият Ездач, крал Орин беше най-непримирим. Той изрази възмущение от идеята Ерагон или Сапфира да пътуват до Вроенгард и дълго негодуваше срещу нея. Изрази съмнения в смелостта на Ерагон, както и в информацията на Солембум, и заплаши да оттегли силите си от Варден, ако той продължи с тези глупави и заблудени постъпки. Беше нужен цял час на заплахи, ласкателства и увещания, за да го склонят, а младият Ездач се боеше, че въпреки всичко Орин може да наруши думата си.

Посещенията при Орик, Роран и Триана минаха по-бързо, но Ерагон и Аря трябваше да прекарат, както му се стори, твърде дълго време в разговори с тях. Нетърпението го правеше рязък и неспокоен; искаше му се вече да потеглят и всяка изминала минута само усилваше чувството му за неотложност.

Докато двамата с елфката обикаляха от човек на човек, Ерагон долавяше по връзката си със Сапфира слабия напев на елфите, който присъстваше като фон на всичко, което чуваше, подобно на ивица умело изтъкана материя, скрита под повърхността на света.

Сапфира бе останала в палатката му, а елфите се бяха събрали в кръг около нея, протегнали ръце, така че върховете на пръстите им се докосваха, докато пееха. Целта на дългото им, сложно заклинание бе да съберат зрителната информация, необходима за създаване на точен образ на Сапфира. Достатъчно трудно бе да имитират елф или човек, а за дракон бе още по-сложно, особено като се има предвид свойството на люспите й да пречупват светлината. И все пак най-сложната част от илюзията, както бе обяснил Бльодгарм на Ерагон, щеше да е да имитират ефекта от теглото на Сапфира върху околния свят всеки път, когато нейният образ излиташе или кацаше.

Когато най-сетне младият Ездач и Аря свършиха обиколката си, нощта вече се бе сменила с ден и сутрешното слънце висеше на педя над хоризонта. На неговата светлина щетите, причинени на лагера по време на нападението, изглеждаха още по-големи.

Ерагон би се радвал тримата със Сапфира и Глаедр да потеглят веднага, но Йормундур настоя той да се обърне поне веднъж към Варден като техен нов водач.

Така че малко по-късно, след като армията се бе събрала, младият Ездач откри, че стои върху една празна каруца и се взира над море от обърнати нагоре лица — някои човешки, а други не — и му се искаше да е на всяко друго място, но не и тук.

Предварително беше поискал съвет от Роран и той му бе казал:

— Помни, те не са твои врагове. Няма защо да се плашиш от тях. Те искат да те харесват. Говори ясно, откровено и каквото и да правиш, пази съмненията за себе си. Това е начинът да ги спечелиш. Те ще бъдат уплашени и смутени, когато им кажеш за Насуада. Дай им увереността, от която се нуждаят, и ще те следват дори отвъд портите на Уру’баен.

Въпреки окуражителните думи на братовчед му, Ерагон все пак изпитваше опасения преди речта си. Досега рядко бе говорил пред големи групи хора и никога не бе казвал повече от няколко изречения. Докато се взираше в загорелите, обрулени от битки воини пред себе си, той реши, че би предпочел да се бие сам срещу сто врагове, отколкото да стои пред публика и да рискува да получи неодобрението й.

Преди да отвори уста, младият Ездач не бе сигурен какво ще каже. Но след като започна, думите сякаш се заизливаха сами. Той обаче бе толкова напрегнат, че не запомни много от онова, което говореше. Речта му премина като в мъгла; главните му впечатления бяха за горещина и пот, за стоновете на воините, когато узнаха за случилото се с Насуада, нестройните възгласи, когато ги призова към победа, и все общия рев на тълпата, когато свърши. Облекчен, младежът скочи от каруцата и отиде при Аря и Орик, които го чакаха до Сапфира.

Стражите образуваха кръг около четиримата, скривайки ги от тълпата и задържайки онези, които искаха да говорят с него.

— Добре се справи, Ерагон! — каза Орик и го плесна по ръката.

— Така ли? — попита замаяно младежът.

— Беше много красноречив — допълни Аря.

Ерагон сви смутено рамена. Помнеше, че елфката е познавала повечето водачи на Варден, и неволно си помисли, че Аджихад или неговият предшественик Дейнор, биха се справили по-добре.

Орик го подръпна за ръкава. Младият Ездач се наведе към джуджето. С глас толкова нисък, че едва се чуваше през виковете на тълпата, Орик каза:

— Надявам се, че онова, което намерите, ще си заслужава пътуването, приятелю. Внимавай да не те убият, става ли?

— Ще се постарая.

За изненада на Ерагон Орик го дръпна към себе си и го сграбчи в груба прегръдка.

— Нека Гунтера бди над теб. — Докато се разделяха, джуджето протегна ръка и плесна по хълбока на Сапфира. — И над теб, Сапфира. Желая благополучно пътуване и на двама ви.

Драконката му отговори с тихо мъркане.

Младият Ездач погледна към Аря. Изведнъж се почувства неловко. Не му идваше на ума какво да каже, освен най-очевидните неща. Красотата на очите й все още го пленяваше; въздействието, което тя оказваше върху него, май изобщо не бе намаляло.

Тя хвана главата му с ръце и го целуна тържествено по челото.

Ерагон се втренчи смаяно в нея.

— Гулиа вайсе мед оно, Аргетлам. „Нека късметът бъде с теб, Среброръки.“

Когато го пусна, той хвана ръцете й.

— Нищо лошо няма да ни се случи. Няма да го позволя. Дори и самият Галбаторикс да ни чака. Ако се наложи, ще разкъсам планините с голи ръце, но ти обещавам, че ще се върна благополучно.

Преди елфката да успее да му отговори, Ерагон пусна ръцете й и се покатери на гърба на Сапфира. Тълпата отново избухна в овации, щом го видя да се намества върху седлото. Той им махна и те удвоиха усилията си, тропайки с крака и блъскайки по щитовете с дръжките на мечовете си.

Младият Ездач видя Бльодгарм и другите елфи, събрани в плътна групичка, полускрита зад една близка шатра. Кимна им и те му кимнаха в отговор. Планът беше прост: той и Сапфира щяха да излетят, сякаш имат намерение да патрулират в небето и да разузнаят терена напред — както правеха обикновено, когато армията е в поход, — но след няколко кръга над лагера Сапфира щеше да се скрие в някой облак и Ерагон да хвърли заклинание, което да ги направи невидими за гледащите отдолу. После елфите щяха да създадат призрачните образи, които да заемат местата на двамата, докато самите те продължават по пътя си, и наблюдателите щяха да видят именно тези илюзии да се появяват от облака. Ерагон се надяваше, че никой няма да забележи разликата.

С породена от дългата практика сръчност той затегна ремъците около краката си и провери дали дисагите зад гърба му са добре закрепени. Обърна особено внимание на тези отляво, защото там, добре увито в парцали и одеяла, се намираше тапицираното с кадифе ковчеже, което съдържаше безценното истинско сърце на Глаедр — Елдунари.

— Да тръгваме — каза старият дракон.

— Към Вроенгард! — възкликна Сапфира и светът около Ерагон се наклони рязко и потъна, когато тя се оттласна от земята. Силен вятър го шибна, щом драконката заплющя с гигантските си прилепови крила, издигайки се все по-високо в небето.

Ерагон стисна по-здраво вратния шип пред себе си, наведе глава срещу вятъра и заби поглед в излъсканата кожа на седлото. Пое си дълбоко дъх и се опита да не се тревожи за онова, което лежеше зад тях и пред тях. Нямаше какво друго да направи, освен да чака, да чака и да се надява, че Сапфира може да отлети до Вроенгард и обратно, преди Империята да нападне отново Варден; да се надява, че Роран и Аря ще бъдат в безопасност; да се надява, че може би по някакъв начин все пак ще успее да спаси Насуада; и да се надява, че пътуването до Вроенгард е правилното решение, защото моментът, когато най-сетне щеше да се изправи срещу Галбаторикс, бързо наближаваше.