Наследството

Танц с мечове

Ерагон удряше пети в скалния блок, на който седеше, отегчен и нетърпелив да потеглят.

Той, Сапфира и Аря, а също и Бльодгарм и другите елфи стояха край пътя, който се простираше на изток от град Белатона през ниви с узрели, злачни класове, минаваше по широк каменен мост, извит като дъга над река Джиет, а после заобикаляше южния край на езерото Леона. След това пътят се разделяше надве — единият разклон свиваше надясно, към Пламтящите равнини и Сурда, а другият на север, към Драс-Леона и по-нататък към Уру’баен.

Хиляди мъже, джуджета и ургали сновяха пред източната порта на Белатона, както и в самия град, спореха и крещяха, докато Варден се опитваха да се организират в сплотена военна единица. В добавка към опърпаните карета на пешаците, тук беше и кавалерията на крал Орин — множество от подскачащи и пръхтящи коне. Зад бойната част на армията се точеше обозът: дълга миля и половина върволица от каруци, фургони и кошари на колела, покрай които тъпчеха големи стада рогат добитък, докарани от Сурда и смесени с всякакви животни, каквито Варден бяха успели да конфискуват от фермерите по пътя си. Откъм стадата и обоза се носеше мучене на волове, рев на мулета и магарета, крякане на гъски и пръхтене и цвилене на впрегатни коне. Беше толкова шумно, че на Ерагон му идеше да си запуши ушите.

— Човек би помислил, че ще се справяме по-добре с тази работа, като се има предвид колко пъти вече сме го правили — подхвърли той на Сапфира и скочи от камъка.

Тя изсумтя.

— Трябва да сложат мен да командвам; така ще ги наплаша, че ще се подредят за по-малко от час и няма да ни се налага да губим толкова време в чакане.

Тази мисъл го развесели.

— Да, сигурен съм, че си способна на това… Внимавай обаче какво приказваш, иначе току-виж Насуада те накарала да го направиш.

После умът на Ерагон се насочи към Роран. Не беше го виждал от нощта, в която изцери бебето на Хорст и Илейн. Зачуди се какво прави братовчед му и се разтревожи, че го оставят толкова далеч зад себе си.

— Адски тъпа постъпка — промърмори младият Ездач, спомняйки си как Роран бе тръгнал, без да му даде възможност да поднови защитните му заклинания.

— Той е опитен ловец — изтъкна Сапфира. — Няма да е толкова глупав, че да се остави на плячката да го докопа.

— Знам, но понякога нещата не зависят от нас… По-добре да внимава, това имам предвид. Не искам да се върне сакат или още по-зле, увит в саван.

Мрачно настроение обзе Ерагон, после той се съвзе и заподскача намясто. Беше неспокоен и копнееше за някакво физическо упражнение, преди да прекара няколко часа върху гърба на Сапфира. Радваше се на възможността да лети с нея, но не му харесваше да са ограничени до район от около дванайсет мили и да кръжат като лешояди над бавно пъплещите войски. Ако бяха сами, двамата можеха да стигнат Драс-Леона до късния следобед.

Той отиде до един сравнително равен участък затревена земя, по-настрана от пътя. Там, без да обръща внимание на погледите на Аря и останалите елфи, извади Бризингър и зае първата отбранителна поза, на която го бе научил Бром толкова отдавна. Вдиша бавно и се сниши, усещайки земната повърхност през подметките на ботушите си.

С кратък и силен вик завъртя меча над главата си и замахна косо надолу — удар, който би разполовил всеки човек, елф или ургал, независимо от бронята им. Спря меча само на сантиметър-два над земята и го задържа така. Оръжието потрепваше едва-едва в дланта му. На фона на тревата синкавият метал изглеждаше ярък, почти нереален.

Ерагон вдиша отново и се хвърли напред, мушкайки въздуха, като че ли той бе негов смъртен враг. Упражни едно по едно всички основни движения на боя с меч, като се съсредоточаваше не толкова върху бързината или силата, колкото върху прецизността.

Когато се почувства приятно сгрят от тренировката, погледна към стражите си, които стояха в полукръг на известно разстояние оттам.

— Някой от вас желае ли да кръстоса меч с мен за няколко минути? — попита той, повишавайки глас.

Елфите се спогледаха с неразгадаеми изражения; после един от тях, Уирден, пристъпи напред.

— Аз ще го направя, Сенкоубиецо, ако не възразяваш. Само че ще те помоля да носиш шлема си по време на тренировката.

— Съгласен.

Ерагон върна Бризингър в ножницата, после изтича до Сапфира и се покатери по нея, порязвайки левия си палец на една от люспите й. Носеше ризницата си, както и наколенниците и предпазителите за китките, но бе прибрал шлема в една от дисагите, за да не се търкулне от Сапфира и да се изгуби в тревата.

Докато вземаше шлема, видя ковчежето с истинското сърце на Глаедр, увито в парче плат и набутано на дъното на дисагите. Посегна и докосна вързопа, отдавайки мълчалива почит на онова, което бе останало от величествения златен дракон. После затвори дисагите и скочи от гърба на Сапфира.

Сложи си шапката и шлема и отиде отново на затревената площ. Облиза кръвта от палеца си, после си надяна бронираните ръкавици, като се надяваше, че порязаното няма да кърви много. Използвайки леко различаващи се варианти на едно и също заклинание, двамата с Уирден поставиха на ръбовете на мечовете си тънки прегради — невидими, с изключение на слабото къдрене на въздуха, което предизвикваха, — така че да не порежат нищо. Освен това премахнаха заклинанията, които ги предпазваха от физическа опасност.

После заеха позиция един срещу друг, поклониха се и вдигнаха оръжията. Ерагон се взря в черните, немигащи очи на елфа, а Уирден се взря в него. Без да откъсва поглед от противника си, младият Ездач запристъпва крадешком напред и се опита да заобиколи от дясната му страна. Елфът бе десняк и щеше да му е по-трудно да се защитава от тази посока.

Уирден се извъртя бавно, тъпчейки тревата, така че да остане с лице към него. След още няколко крачки Ерагон спря. Елфът бе прекалено бдителен и опитен, за да се остави да го заобиколят; никога не би успял да го хване неподготвен.

„Освен ако не го разсея, разбира се.“

Но преди да реши как да продължи, Уирден замахна лъжливо към крака му, сякаш искаше да го прониже в коляното, после насред удара смени посоката, извъртайки китката и ръката си, за да го посече през гърдите и шията.

Колкото и бърз да бе елфът, младият Ездач бе още по-бърз. Щом зърна промяната в позата на Уирден, която издаваше намеренията му, той отстъпи половин крачка назад, като сгъна лакътя си и бързо вдигна меча пред лицето си.

— Ха! — извика Ерагон, щом пресрещна оръжието на елфа с Бризингър. Мечовете иззвънтяха остро при сблъсъка.

С усилие младият Ездач изтласка Уирден назад, след което го последва, обсипвайки го с поредица яростни удари.

В продължение на няколко минути се биха на моравата. Ерагон първи успя да докосне противника — одраска леко хълбока на Уирден — а после и втори път, но оттам нататък двубоят им бе общо взето равен. Елфът бе разгадал стила му на бой и започна да предугажда схемите му на атака и защита. Младият Ездач рядко имаше възможност да изпита способностите си срещу някой толкова бърз и силен като Уирден, затова съревнованието с елфа му бе приятно.

Удоволствието обаче изчезна, когато Уирден го докосна бързо на четири пъти: веднъж по дясното рамо, два пъти в ребрата и едно гадно посичане в коремната област. От ударите го смъдеше, но най-силно пострада гордостта му. Притесняваше се, че елфът е успял с такава лекота да преодолее защитата му. Знаеше, че ако се биеха наистина, щеше да е убил Уирден при първите няколко удара, но тази мисъл му носеше слаба утеха.

— Не бива да му позволяваш да те удря толкова — отбеляза Сапфира.

— Да, наясно съм с това — изръмжа той.

— Искаш ли да го съборя?

— Не… не днес.

В мрачно настроение, Ерагон свали меча и благодари на Уирден за тренировката. Елфът се поклони и каза:

— Няма защо, Сенкоубиецо.

След това се върна на мястото си сред своите другари.

Младият Ездач заби Бризингър в земята между ботушите си — нещо, което не би успял да направи с меч от обикновена стомана — и сложи ръце върху дръжката, докато гледаше как хора и животни се блъскат на пътя, излизащ от големия каменен град. Хаосът в редиците бе намалял значително и младежът предположи, че не след дълго роговете ще дадат сигнал за потеглянето на Варден.

А той още бе неспокоен.

Погледна към Аря, която стоеше до Сапфира, и постепенно върху лицето му се разля усмивка. Метна Бризингър на рамо, отиде бавно при нея и посочи към меча й.

— Аря, ами ти? С теб сме тренирали само онзи път във Фардън Дур. — Усмивката му се разшири и той размаха Бризингър. — Оттогава съм станал малко по-добър.

— Така е.

— Какво ще кажеш тогава?

Тя хвърли критичен поглед към Варден и сви рамена.

— Защо не?

Докато вървяха към затревената площ, той каза:

— Няма да можеш да ме победиш толкова лесно като преди.

— Сигурна съм, че си прав.

Аря приготви меча си и двамата застанаха лице в лице, на около трийсет стъпки един от друг. Ерагон се чувстваше уверен и бързо скъси дистанцията, вече знаейки къде ще я атакува: в лявото рамо.

Елфата остана на място и не направи опит да му се изплъзне. Когато той бе на по-малко от четири крачки от нея, тя му се усмихна — с топла, лъчезарна усмивка, която толкова я разхубавяваше. Ерагон се поколеба и мислите му се размътиха.

Стомана проблесна към него.

Той със закъснение вдигна Бризингър, за да отбие удара. Ръката му изтръпна, когато върхът на меча отскочи от нещо твърдо — не бе сигурен дали дръжка, острие или плът, но каквото и да беше, разбра, че е преценил грешно разстоянието и че реакцията му го е оставила открит за атака.

Преди да успее да направи нещо друго, освен да забави устрема си, нов удар отби ръката му с меча настрана; после в средната част на тялото му се образува възел от болка, когато Аря го мушна и го събори.

Ерагон падна по гръб и въздухът му излезе с пъшкане. Зяпна срещу небето и се опита да си поеме дъх, но коремът му бе стегнат и твърд като камък и той не можеше да напълни с въздух дробовете си. Съзвездие от алени петна заплува пред очите му и за няколко секунди се уплаши, че ще загуби съзнание. После мускулите му се отпуснаха и той отново шумно задиша.

След като главата му се избистри, се изправи бавно, подпирайки се на Бризингър. Отпусна тежестта си на меча, прегърбен като старец, докато чакаше болката в корема му да утихне.

— Ти ме измами — каза той през стиснатите си зъби.

— Не, използвах слабост на противника си. Има разлика.

— Мислиш… че това е слабост?

— Когато се бием, да. Искаш ли да продължим?

В отговор той измъкна Бризингър от пръстта, отиде обратно до изходната си позиция и вдигна меча.

— Добре — каза Аря и зае същата поза като него.

Този път Ерагон бе далеч по-предпазлив, докато се приближаваше, а и Аря не остана на мястото си. Тръгна напред с предпазливи стъпки, а ясните й зелени очи не се откъсваха от него.

Тя мръдна леко и Ерагон трепна.

Осъзна, че сдържа дъха си, и се насили да се отпусне.

Още една крачка напред, а после замахна с всичка сила.

Елфата парира посичащия удар, насочен към гърдите й, и отвърна с мушкане към оголената му подмишница. Той отклони острието и затъпеният ръб на меча й се плъзна по опакото на свободната му длан, одрасквайки металните брънки, пришити към ръкавицата. В този миг тялото на Аря бе открито, но се намираха прекалено близо един до друг, за да може Ерагон да нанесе ефективен удар.

Вместо това той се хвърли напред и замахна към гърдите й с дръжката на меча, опитвайки се да я събори на земята, както бе сторила тя с него.

Аря се извъртя от пътя му и дръжката профуча през въздуха, където се бе намирала допреди миг. Ерагон залитна напред.

Без да разбере как точно се случи, той изведнъж се оказа прикован неподвижно, с едната ръка на Аря увита около гърлото му и хладната, хлъзгава повърхност на омагьосания й меч, притисната отстрани на челюстта му.

Елфката прошепна изотзад в дясното му ухо:

— Можех да ти отсека главата толкова лесно, все едно откъсвам ябълка от дървото.

После го пусна и го отблъсна от себе си. Ядосан, той се завъртя и видя, че тя вече го чака с готов меч и решително изражение.

Ерагон се поддаде на гнева си и се хвърли към нея.

Размениха си четири удара, всеки по-ужасяващ от предишния. Аря беше първа, като замахна към краката му. Ерагон парира и нанесе хоризонтален удар, за да я посече през кръста, но тя отскочи извън обсега на блестящото, огряно от слънцето острие на Бризингър. Без да й даде възможност да се окопити, той направи въртеливо движение и нанесе удар изотдолу, който тя отби с измамна лекота, а после пристъпи напред и с докосване, леко като крилце на колибри, прекара меча си през корема му.

В края на удара Аря задържа позицията си, с лице само на сантиметри от неговото. Челото й блестеше от пот, а бузите й бяха поруменели.

Двамата се отделиха един от друг с пресилена предпазливост.

Ерагон оправи туниката си и приклекна до елфката. Бойната му ярост си бе отишла и го бе оставила съсредоточен, ако не напълно спокоен.

— Не разбирам — каза той тихо.

— Прекалено си свикнал да се биеш с войниците на Галбаторикс. Те нямат никакъв шанс да се мерят с теб, затова поемаш рискове, които иначе биха довели до гибелта ти. Атаките ти са прекалено очевидни.

— Не трябва да разчиташ на брутална сила — и си станал немарлив в отбрана.

— Ще ми помогнеш ли? — попита младият Ездач. — Ще тренираш ли с мен, когато можеш?

Тя кимна.

— Разбира се. Но ако аз съм заета, иди да се обучаваш при Бльодгарм; той владее меча не по-зле от мен. Тренировките са единственият лек, от който се нуждаеш, тренировки с подходящи партньори.

Ерагон тъкмо бе отворил уста да й благодари, когато почувства присъствието на съзнание, различно от това на Сапфира, което нахлу в ума му — голямо и плашещо, и пълно с дълбока меланхолия: тъга толкова безбрежна, че гърлото му се стегна и цветовете на околния свят като че ли избледняха. След това с бавен, дълбок глас, сякаш говоренето изискваше почти непоносимо усилие, златният дракон Глаедр каза:

— Трябва да се научиш… да виждаш онова, което гледаш.

После присъствието изчезна, оставяйки след себе си черна празнота.

Ерагон погледна към Аря. Елфата изглеждаше също толкова поразена като него; явно и тя бе чула думите на Глаедр. Зад нея Бльодгарм и останалите елфи се размърдаха и замърмориха, докато край пътя Сапфира изви шия, опитвайки се да погледне вързаните на гърба й дисаги.

Те всички го бяха чули, осъзна Ерагон.

Двамата с Аря станаха и се втурнаха към Сапфира, която каза:

— Той не иска да ми отговаря; върна се там, където беше, и не желае да чува нищо друго, освен скръбта си. Ето, вижте…

Ерагон сля съзнанието си с нейното и с това на Аря, и тримата за едно устремиха мислите си към истинското сърце на Глаедр, което лежеше скрито в дисагите. Това, което бе останало от дракона, изглеждаше по-крепко отпреди, но умът му все още бе затворен за външни контакти, съзнанието му бе отпуснато и безразлично, както през цялото време, след като Галбаторикс бе убил неговия Ездач Оромис.

Ерагон, Сапфира и Аря се опитаха да изтръгнат дракона от неговия унес. Ала Глаедр упорито ги пренебрегваше, обръщайки им не повече внимание, отколкото спяща пещерна мечка би обърнала на няколко мухи, жужащи около главата й.

И все пак Ерагон неволно си помисли, че безразличието на Глаедр май не е толкова пълно, колкото изглеждаше, имайки предвид коментара му.

Накрая тримата признаха поражението си и оттеглиха умовете си в собствените си тела. Когато младият Ездач отново бе самият себе си, Аря каза:

— Може би ако докоснем неговия Елдунари…?

Ерагон прибра Бризингър, а след това скочи върху десния преден крак на Сапфира и се изтегли в седлото, закрепено върху рамената й. Изви се и започна да човърка закопчалките на дисагите.

Беше откопчал едната и бърникаше другата, когато от челото на колоната отекна резкият звук на рог, който даваше сигнал за потегляне. Щом го чу, голямата върволица от хора и животни се люшна напред. Отначало движенията им бяха колебливи, но с всяка крачка ставаха все по-равномерни и уверени.

Ерагон сведе поглед към Аря, разкъсван от противоречия. Тя реши дилемата му, като махна с ръка и каза:

— Довечера, ще говорим довечера. Тръгвай! Лети с вятъра!

Той бързо закопча наново дисагите, след това пъхна крака в ремъците от двете страни на седлото и ги затегна, така че да не падне по време на полета.

После Сапфира приклекна и с радостен рев се оттласна от земята и увисна над пътя. Хората долу се присвиха уплашено, а конете се втурнаха да бягат, когато тя разпери огромните си крила и заплющя с тях, издигайки се все по-надалеч от твърдата, недружелюбна земя, към гладкия небесен простор.

Младият Ездач затвори очи и обърна лице нагоре, радостен, че най-после напускат Белатона. След като бе прекарал една седмица в града, без да прави нищо, освен да яде и да почива, защото Насуада бе настояла на това, копнееше да продължат пътуването към Уру’баен.

Когато Сапфира изравни полета си на стотици стъпки над кулите на града, той попита:

— Как мислиш, дали Глаедр ще се оправи?

— Никога няма да е какъвто беше.

— Не, но се надявам, че ще открие начин да преодолее мъката си. Имам нужда от помощта му, Сапфира. Все още има много неща, които не знам. И няма кого друг да питам, освен него.

Тя помълча известно време и единственият звук бе плющенето на крилата й.

— Не можем да го притискаме — каза накрая. — Той бе наранен по най-лошия възможен начин за един дракон или Ездач. Преди да е в състояние да помогне на теб, на мен или на когото и да било, трябва да реши, че иска да продължи да живее. Дотогава нашите думи не могат да го достигнат.