Наследството

Фигури върху играл на дъска

Когато със Сапфира пристигнаха в Уру’баен, Ерагон с изненада откри, че Насуада е върнала на града името Илиреа от уважение към историята му и неговото наследство.

Също така с изумление научи, че Аря е потеглила към Елесмера заедно с Датедр и много от другите върховни елфически лордове и че е взела със себе си зеленото драконово яйце, което бяха открили в цитаделата.

Тя беше оставила писмо за него при Насуада. В него обясняваше, че трябва да придружи тялото на майка си до Ду Велденварден, за да бъде погребано както се полага. Що се отнася до драконовото яйце, пишеше следното:

Писмото продължаваше още няколко реда, но Аря никъде не споменаваше кога би могла да се върне в западната половина на Алагезия, ако изобщо го направеше. Ерагон се зарадва, че е достатъчно важен за нея, за да му пише, но му се искаше да бе изчакала до завръщането им, преди да си тръгне. Нейното заминаване остави празнота в неговия свят и макар че прекарваше голяма част от времето си с Роран и Катрина, както и с Насуада, болезненото усещане за пустота не намаляваше. Това, заедно с постоянното чувство, че двамата със Сапфира просто изчакват да дойде подходящия момент, го правеше отнесен. Често му се струваше, че се наблюдава отстрани, все едно е друг човек.

Разбираше причината за тези чувства, но не можеше да измисли никакъв лек за тях, освен времето.

При последното им пътуване му бе хрумнало, че с властта над древния език, която му даваше името на всички имена, би могъл да премахне от Елва последните остатъци на благословията си, която се бе оказала проклятие. Затова отиде при момичето, което живееше в палата на Насуада, сподели идеята с него и го попита какво иска.

Елва не реагира с очакваната радост. Седеше, взирайки се в пода, смръщила бледото си лице. Мълча близо час, а той седеше насреща й и чакаше, без да се оплаква.

Накрая тя го погледна и каза:

— Не. Предпочитам да остана такава, каквато съм… Благодарна съм ти за предложението, но това представлява твърде голяма част от мен и не мога да се лиша от него. Без способността си да усещам болката на другите ще бъда просто една особнячка — презряно странно същество, което не е годно за нищо, освен да задоволява просташкото любопитство на онези, които се съгласят да ме имат до себе си, на онези, които ме търпят. С него пак съм си особнячка, но мога да бъда полезна и имам сили, от които другите се боят, така че мога сама да контролирам съдбата си — нещо, което е невъзможно за мнозина от моя пол. — Тя махна с ръка към пищната стая, в която се намираха. — Тук мога да живея в удобства, да живея спокойно, и същевременно да продължавам да върша нещо добро, като помагам на Насуада. Ако ми отнемеш способностите, какво ще ми остане? Какво ще правя? Какво ще бъда? Да премахнеш заклинанието си няма да бъде благословия, Ерагон. Не, ще остана каквато съм и ще търпя несгодите на дарбата си по своя собствена воля. Но все пак ти благодаря.

Два дена след като със Сапфира кацнаха в града, наричан вече Илиреа, Насуада пак ги прати първо в Гил’еад, а после в Сеунон — двата града, превзети от елфите — за да ги прочистят от заклинанията на Галбаторикс с помощта на името на всички имена.

И Ерагон, и Сапфира намериха Гил’еад за неприятен. Напомняше им за времето, когато ургалите бяха пленили младия Ездач по заповед на Дурза, а също и за смъртта на Оромис.

Двамата прекараха три нощи в Сеунон. Той не приличаше на никой град, който бяха виждали досега. Сградите бяха предимно от дърво, със стръмни двукати покриви, които при по-големите къщи имаха няколко слоя. Върховете на покривите често бяха украсени със стилизирана драконова глава, докато вратите бяха резбовани или изрисувани със сложни преплетени шарки.

Когато си тръгнаха, Сапфира предложи да изменят маршрута си. Не се наложи да го убеждава дълго; Ерагон се съгласи с радост, след като драконката му обясни, че отклонението няма да им отнеме много време.

От Сеунон Сапфира полетя на запад, през Фундорския залив: голяма водна шир, нашарена с бели вълнички. Сиво-черните туловища на големи морски риби често се показваха над вълните като малки кожени острови. После пускаха струи вода от ноздрите си и надигаха опашките си високо във въздуха, преди да се гмурнат отново в безмълвните дълбини.

Прекосиха Фундорския залив сред студени и бурни ветрове, а после и планините на Гръбнака, всяка от които Ерагон познаваше по име. И стигнаха до долината Паланкар за първи път, откакто бяха тръгнали с Бром да преследват Ра’зак. Струваше им се, че е било преди цяла вечност.

За младия Ездач долината носеше мириса на дома; ароматът на боровете, върбите и брезите му напомняше за детството, а щипещият лицето мразовит въздух му подсказваше, че зимата е близо.

Кацнаха сред овъглените руини на Карвахол и Ерагон тръгна по улиците, оградени с избуяла трева и плевели.

Глутница диви кучета изтичаха от една близка брезова горичка. Щом видяха драконката, спряха, озъбиха се, заквичаха и хукнаха да се крият. Сапфира изръмжа и пусна облаче дим, но не тръгна да ги гони.

Докато Ерагон разравяше с ботуша си купчина пепел, под крака му изпука парче изгоряло дърво. Унищожаването на града го натъжаваше. Но повечето от жителите, които бяха избягали, бяха още живи. Той знаеше, че ако те се върнат, ще изградят наново Карвахол и ще го направят още по-хубав отпреди. Само че сградите, с които бе израснал, бяха изчезнали безвъзвратно. Липсата им усили чувството, че мястото му вече не е в долината Паланкар, и празните участъци там, където те се бяха издигали, създаваха у него впечатлението за нещо погрешно, сякаш се намираше в сън, където всичко е откачено.

— Светът се разпада — промърмори той.

Накладе малък огън близо до мястото, където се бе намирала кръчмата на Морн, и си сготви пълно котле яхния. Докато ядеше, Сапфира обикаляше наоколо, душейки всичко, което й се стореше интересно.

Когато свърши, младият Ездач отнесе котлето, купичката и лъжицата си до река Анора и ги изми в леденостудената вода. Остана клекнал на каменистия бряг, взирайки се в облака от бели пръски в края на долината: водопадите Игуалда, които се издигаха на половин миля височина, преди да изчезнат над един каменен ръб високо в планината Нарнмор. Тази гледка го накара да си спомни за вечерта, когато се бе върнал от Гръбнака с яйцето на Сапфира в раницата си, без да знае нищо за онова, което ги очакваше, без да знае дори, че ще са двама.

— Да вървим — каза той на драконката, когато се върна при нея до затрупания кладенец в центъра на града.

— Искаш ли да посетиш вашата ферма? — попита тя, докато Ерагон я възсядаше.

Той поклати глава.

— Не. Предпочитам да я помня каквато беше, а не каквато е.

Сапфира прие думите му. Въпреки това, по мълчаливо съгласие, полетя на юг, следвайки същия път, по който някога бяха напуснали долината Паланкар. Ерагон зърна сечището, където се бе намирал домът му, но то бе далече и се виждаше твърде неясно, така че можеше да си представи, че къщата и плевнята още са непокътнати.

В южния край на града драконката улови едно възходящо течение и се издигна до върха на огромната гола планина Утгард, където стоеше рушащата се кула, построена от Ездачите, за да охранява лудия крал Паланкар. Някога тази кула бе известна като „Едок’сил“, но сега носеше името „Риствак’баен“, или „Място на тъгата“, защото там Галбаторикс бе убил Враел.

В руините на кулата Ерагон, Сапфира и придружаващите ги Елдунари отдадоха почит на паметта на Враел. Умарот бе особено мрачен, но каза:

— Благодаря ти, че ме доведе тук, Сапфира. Никога не съм мислил, че ще видя мястото, където е загинал моят Ездач.

После драконката разпери крила, скочи от кулата и се понесе навън от долината, към тревистите равнини отвъд.

На половината път до Илиреа Насуада се свърза с тях чрез един от магьосниците на Варден и им заповяда да се присъединят към голяма група воини, които бе пратила в поход от столицата към Теирм.

Младият Ездач се зарадва, като разбра, че тези воини са под командването на Роран и че сред тях се намират Джеод, Балдор, който вече можеше да използва пълноценно ръката си, след като елфите му я бяха прикрепили обратно, и още няколко от селяните.

Донякъде за негова изненада, хората в Теирм отказаха да се предадат, дори след като ги освободи от клетвите им към Галбаторикс, макар да бе ясно, че с помощта на Сапфира и Ерагон Варден лесно могат да завземат града, ако пожелаят. Вместо това управителят на Теирм, лорд Ристарт, поиска разрешение да станат независим град държава със свободата да си избират собствени управници и собствени закони.

Накрая, след няколкодневни преговори, Насуада се съгласи с исканията му, при условие че лорд Ристарт се закълне във вярност към нея като върховна кралица, както бе направил крал Орин, и приеме да спазва законите й, отнасящи се до магьосниците.

От Теирм младият Ездач и драконката продължиха с воините на юг по тесния бряг, докато не стигнаха до град Куаста. Там повториха процедурата, но за разлика от Теирм, управителят на Куаста отстъпи и се съгласи да влезе в новото кралство на Насуада.

После Ерагон и Сапфира отлетяха сами до Нарда, далеч на север, и изтръгнаха същото обещание от тамошните жители, преди най-сетне да се върнат в Илиреа, където останаха няколко седмици в един палат близо до този на Насуада.

Когато намереха време, двамата отиваха в замъка, където Бльодгарм и останалите заклинатели пазеха спасените от двореца на Галбаторикс Елдунари. Там младият Ездач и Сапфира помагаха за изцеряването на умовете на драконите. Напредък имаше, но той беше бавен, а и някои Елдунари се поправяха по-бързо от други. Ерагон се тревожеше, защото много от тях просто вече не се интересуваха от живота или пък бяха толкова залутани в лабиринтите на умовете си, че бе почти невъзможно да общуват смислено с тях, дори и за по-старите дракони като Валдр. За да попречат на стотиците полудели дракони да надвият онези, които се опитваха да им помогнат, елфите държаха повечето Елдунари в подобно на транс състояние, като се мъчеха да установят връзка с не повече от няколко наведнъж.

Освен това младият Ездач се трудеше редом с магьосниците от Ду Врангр Гата за изпразването на цитаделата от съкровищата й. Голяма част от работата се падаше на него, тъй като никой от останалите заклинатели не притежаваше нужните знания или опит, за да се справи с много от омагьосаните артефакти, оставени от Галбаторикс. Но той нямаше нищо против; харесваше му да изследва повредената крепост и да разкрива тайните й. През изминалото столетие кралят бе събрал множество чудеса, някои по-опасни от други, но всички до едно интересни. Любимият предмет на Ерагон бе една астролабия, която, като я приближеше към окото си, му позволяваше да вижда звездите, дори и през деня.

Съществуването на най-опасните артефакти бе държано в тайна и за тях знаеха само той, Сапфира и Насуада. Бяха преценили, че разпространяването на тази информация е твърде рисковано.

Насуада моментално вкара в употреба богатствата, извадени от цитаделата, за да нахрани и облече воините си, както и да възстанови укрепленията на градовете, завладени по време на нашествието на Варден. В допълнение подари на всеки от поданиците си по пет златни крони — нищожна сума за благородниците, но цяло състояние за бедните фермери. Ерагон знаеше, че този жест ще й спечели тяхното уважение и вярност по начин, който Галбаторикс никога не би разбрал.

Също така намериха няколкостотин мечове на Ездачи, с всякакъв цвят и форма, изработени както за хора, така и за елфи. Това бе изумителна находка. Ерагон и Сапфира лично отнесоха мечовете в замъка, където се намираха Елдунари, за да са готови за деня, когато новите Ездачи щяха да се нуждаят от тях.

Ерагон си помисли, че Руньон би се зарадвала да разбере, че толкова голяма част от творенията й са оцелели.

Имаше също така хиляди свитъци и книги, събрани от Галбаторикс. Елфите и Джеод помогнаха за тяхното каталогизиране, отделяйки онези, които съдържаха тайни за Ездачите или за действието на магията.

Докато ровеха из огромната съкровищница от знания на краля, младият Ездач все се надяваше, че ще открият някаква информация къде той е скрил останалите яйца на Летрблака. Но единствените места, където срещна да се споменават Летрблака или Ра’зак, бяха трудове на елфите и Ездачите от отминалите епохи, в които авторите обсъждаха тъмната заплаха на нощта и се чудеха какво да правят с враг, който не може да бъде усетен с никаква магия.

Сега, когато вече можеше да говори открито с Джеод, Ерагон го правеше редовно, доверявайки му всичко, което се бе случило с Елдунари и яйцата, и даже стигна дотам, че му разказа за начина, по който бе открил истинското си име на Вроенгард. Разговорите с учения му действаха утешително, особено след като той бе един от малцината, познавали Бром достатъчно добре, за да го наричат свой приятел.

Младият Ездач откри, че му е интересно, по един доста абстрактен начин, да наблюдава как се води управлението и възстановяването на кралството, което Насуада бе създала от останките на Империята. Усилията, нужни, за да се справяш с толкова огромна и разнообразна страна, бяха титанични и работата сякаш нямаше край; винаги имаше още нещо, което трябва да се направи. Ерагон знаеше, че за самия него изискванията на поста биха били омразни, но Насуада като че ли бе в стихията си. Енергията й никога не секваше и тя, изглежда, винаги знаеше как да реши възникналите пред нея проблеми. Той виждаше как авторитетът й сред посланиците, чиновниците, благородниците и обикновените хора, с които общуваше, растеше ден след ден. Насуада изглеждаше напълно подходяща за новата си роля, макар Ерагон да не бе съвсем сигурен доколко бе щастлива и се притесняваше заради това.

Гледаше как тя раздава правосъдие над благородниците, които — доброволно или не — бяха сътрудничили на Галбаторикс, и одобряваше справедливостта и милосърдието й, както и наказанията, които налагаше при нужда. На повечето им отне земите, титлите и по-голямата част от престъпно придобитото имущество, но не ги екзекутира, за което той се радваше.

Младият Ездач стоеше до нея, когато тя дари на Нар Гарцвог и на рода му голяма територия по северния бряг на Гръбнака, както и в плодородните равнини между езерото Флам и река Тоарк, където почти не живееха хора. Тази нейна постъпка също спечели одобрението му.

Подобно на крал Орин и лорд Ристарт, Нар Гарцвог се бе заклел във вярност на Насуада като негова върховна кралица. Огромният Кул обаче каза:

— Моят народ е съгласен с това, лейди Найтстолкър, но кръвта им е гъста, а паметта — къса, така че думите няма да ги обвържат навеки.

Насуада попита със студен глас:

— Да не искаш да кажеш, че твоят народ ще наруши мира? Да разбирам ли, че расите ни отново ще бъдат врагове?

— Не — отвърна Гарцвог и поклати голямата си глава. — Не искаме да се бием с вас. Знаем, че Огнения меч ще ни избие. Но… когато нашите малки пораснат, ще искат битки, в които да се докажат. Ако няма такива, ще ги започнат. Съжалявам, Найтстолкър, но не можем да променим същността си.

Тези думи разтревожиха Ерагон, а също и Насуада, и в продължение на няколко нощи той мислеше за ургалите, опитвайки се да разреши проблема им.

Докато седмиците минаваха, Насуада продължи да праща него и Сапфира на различни места из Сурда и кралството си, използвайки ги често като свои лични представители пред крал Орин, лорд Ристарт и другите благородници и групи войници из страната.

Където и да отидеха, те търсеха място, което би могло да послужи за дом на Елдунари в бъдните векове и като място за гнездене и тренировка на драконите, скрити на Вроенгард. В Гръбнака имаше някои многообещаващи райони, но повечето се намираха твърде близо до хора или ургали, или пък толкова далеч на север, че младият Ездач смяташе, че да се живее там целогодишно ще е истинска мъка. Освен това Муртаг и Торн бяха заминали на север, а Ерагон и Сапфира не искаха да им създават допълнителни трудности.

Планините Беор бяха идеални за целта, но той се съмняваше, че джуджетата ще приемат с радост стотици прегладнели дракони да се излюпят в границите на кралството им. На което и място в Беор да отидеха, щяха да бъдат само на кратък полет разстояние от поне един джуджешки град, а нямаше да е хубаво някой млад дракон да почне да напада джуджешките стада от Фелдуност, което Ерагон смяташе за много вероятно, познавайки Сапфира.

Помисли си, че елфите не биха възразили драконите да живеят в някоя от планините на Ду Велденварден, но отново се притесняваше от близостта им с елфическите градове. Освен това не му харесваше идеята да разположат Елдунари и драконите на територията на една раса. Така щеше да изглежда, че й оказват специално предпочитание. Някогашните Ездачи никога не бяха правили такова нещо и Ерагон вярваше, че и новите не бива да го правят.

Единственото място, което се намираше достатъчно далече от всякакви градове и още не бе заселено от никоя раса, бе прастарият дом на драконите: вътрешността на пустинята Хадарак, където се издигаха Ду Фелс Нангорот, Изгорените планини. Ерагон бе сигурен, че това ще е чудесно място за отглеждане на новоизлюпени. Имаше обаче три недостатъка. Първо, в пустинята нямаше да могат да намерят достатъчно храна за изхранване на младите дракони. Щеше да се наложи Сапфира да прекарва по-голямата част от времето си, носейки им сърни и други диви животни. И разбира се, когато новоизлюпените пораснеха, щяха да започнат да летят сами и да достигат близо до земите на хората, елфите или джуджетата. Второ, всички, които бяха пътували много, а и мнозина, които не бяха го правили, знаеха къде се намират планините. И трето, не беше чак толкова трудно да се стигне дотам, особено през зимата. Последните два недостатъка най-много безпокояха Ерагон и го караха да се чуди доколко биха могли да защитят яйцата, новоизлюпените дракони и Елдунари.

— По-добре би било да сме някъде по върховете на Беор, където може да отлети само дракон — каза той на Сапфира. — Тогава никой няма да е в състояние да се промъкне до нас, с изключение на Торн, Муртаг или някой друг магьосник.

— Някой друг магьосник, като например всеки елф по света ли? Освен това там ще е студено през цялото време!

— Мислех, че нямаш нищо против студа.

— Нямам. Но не искал да живея целогодишно в снеговете. Пясъкът е по-полезен за люспите; Глаедр ми го каза. Полира ги и ги пази чисти.

— Аха.

С всеки изминал ден времето застудяваше. Листата на дърветата опадаха, птичите ята отлетяха на юг и дойде зимата. Беше люта, жестока зима и дълго време изглеждаше така, сякаш цяла Алагезия е потънала в сън. Щом падна първият сняг, Орик и армията му се върнаха в планините Беор. Всички елфи, които все още се намираха в Илиреа — с изключение на Ванир, Бльодгарм и десетимата му заклинатели, — също потеглиха към Ду Велденварден. Ургалите си бяха тръгнали още преди седмици. Последните, които заминаха, бяха котколаците. Те сякаш просто изчезнаха; никой не ги бе видял да си тръгват, но един ден вече ги нямаше; остана само големият дебел котколак на име Жълтоокия, който седеше на пухена възглавничка до Насуада, мъркаше, дремеше и слушаше всичко, ставащо в тройната зала.

Без елфите и джуджетата, градът се струваше потискащо празен на Ерагон, докато крачеше сам по улиците и снежинки се вихреха под надвисналата отгоре скала.

А Насуада продължаваше да изпраща него и Сапфира на разни мисии. Никога обаче не ги прати в Ду Велденварден — единственото място, където младият Ездач искаше да отиде. Не бяха получили вест от елфите кой е избран за наследник на Исланзади, а когато питаха Ванир, той отвръщаше само:

— Ние не сме припрян народ и за нас назначаването на нов монарх е сложен процес. Веднага щом разбера какво е решил съветът, ще ви го съобщя.

Ерагон толкова отдавна не бе виждал Аря и не бе получавал вест от нея, че в главата му се въртеше мисълта да използва името на древния език, за да заобиколи защитните заклинания около Ду Велденварден, така че да могат да поговорят или поне да я наблюдава. Знаеше обаче, че елфите няма да погледнат благосклонно на това натрапничество, и се боеше, че Аря няма да се зарадва, ако той се свърже с нея по този начин без належаща нужда.

Така че вместо това й написа кратко писмо, в което я питаше как е и й разказваше за някои от нещата, които бяха свършили със Сапфира. Предаде писмото на Ванир и елфът обеща, че веднага ще го изпрати на Аря. Ерагон бе сигурен, че е удържал на думата си, защото бяха разговаряли на древния език, но не получи отговор от нея и докато луната растеше и намаляваше, започна да си мисли, че по някаква незнайна причина тя е решила да сложи край на приятелството им. Тази мисъл бе ужасно болезнена и той се съсредоточи още повече върху работата, възлагана му от Насуада, с надеждата да забрави за своето нещастие.

В най-дълбоката зима, когато от скалата над Илиреа висяха ледени висулки като мечове и околният пейзаж бе покрит с дебели преспи сняг, когато пътищата бяха почти непроходими и храната на масите им бе станала оскъдна, бяха извършени три покушения срещу Насуада, точно както ги бе предупредил Муртаг.

Опитите бяха хитри и добре обмислени, и третият от тях, включващ пълна с камъни мрежа, която трябваше да падне върху нея, едва не сполучи. Но благодарение на защитните заклинания на Ерагон и на пазещата я Елва, Насуада остана жива, макар че последното покушение й струва няколко счупени кости.

По време на третия опит младият Ездач и Нощните ястреби успяха да убият двама от нападателите, чийто точен брой остана неизвестен, но останалите избягаха.

След тази случка Ерагон и Йормундур положиха големи усилия, за да гарантират сигурността на Насуада. Увеличиха отново броя на стражите й и, където и да отидеше тя, я следваха поне трима заклинатели. Самата Насуада стана по-предпазлива и младият Ездач забеляза в нея някаква твърдост, която по-рано не личеше.

Нямаше повече покушения срещу живота й, но месец след края на зимата, когато пътищата отново се разчистиха, един лишен от титлата си граф на име Хамлин, който бе събрал няколкостотин от бившите войници на Империята, започна да извършва набези срещу Гил’еад и да напада пътници в околността.

В същото време друг, малко по-голям бунт започна да се мъти на юг, предвождан от Тарос Бързия от Ароус.

Въстанията бяха по-скоро досадни, отколкото опасни, но въпреки това бяха нужни няколко месеца за потушаването им и доведоха до редица неочаквано свирепи сражения, макар че Ерагон и Сапфира се стараеха да уреждат нещата по мирен път при всяка възможност. След битките, в които бяха участвали, никой от двамата не жадуваше за още кръв.

Скоро след края на въстанията Катрина роди едро, здраво момиченце с кичур червена коса на главата, също като майка си. То врещеше по-силно от всяко бебе, което Ерагон някога бе чувал, и стискаше като в менгеме. Роран и Катрина го нарекоха Измира, на майката на Катрина, и всеки път, когато го погледнеха, радостта върху лицата им караше младият Ездач също да се усмихва.

В деня след раждането на Измира Насуада повика Роран в тройната зала и го изненада, като му даде титлата граф и власт над цялата долина Паланкар.

— Докато ти и наследниците ти сте годни да управлявате, долината ще е ваша — каза тя.

Роран се поклони и отвърна:

— Благодаря ви, Ваше Величество.

Ерагон виждаше, че този дар означава за Роран почти толкова, колкото и раждането на дъщеря му, защото след семейството той най-много ценеше дома си.

Насуада се опита да даде и на Ерагон различни титли и земи, но той отказа с думите:

— На мен ми стига да бъда Ездач, не ми е нужно нищо повече.

Няколко дни по-късно Ерагон стоеше с Насуада в кабинета й; двамата изучаваха една карта на Алагезия и обсъждаха различни проблеми из земите, когато тя каза:

— Сега, когато нещата се поуспокоиха малко, мисля, че трябва да се заемем с ролята на магьосниците в Сурда, Теирм и моето кралство.

— Такали?

— Да. Дълго мислих върху това и стигнах до решение. Реших да образувам група, подобна на Ездачите, но състояща се само от магьосници.

— И с какво ще се занимава тази група?

Насуада вдигна едно перо от бюрото и го завъртя между пръстите си.

— Кажи-речи със същото като Ездачите: ще пътуват насам-натам, ще поддържат мира, ще решават правни спорове и което е най-важното, ще надзирават останалите заклинатели, за да са сигурни, че не използват способностите си за лоши цели.

Ерагон се намръщи леко.

— Защо просто не оставиш това на Ездачите?

— Защото ще минат години, докато се появят още такива, а дори и тогава няма да са достатъчно, за да обръщат внимание на всеки дребен магьосник и вещица… Още не си намерил място, където да отгледаш драконите, нали?

Той поклати глава. Двамата със Сапфира ставаха все по-нетърпеливи, но засега не можеха да се споразумеят с Елдунари за определено място. Това се превръщаше в наболял проблем, защото дракончетата трябваше да се излюпят възможно най-скоро.

— Така си и мислех. Трябва да го направим, Ерагон, и не можем да си позволим да чакаме. Виж какво опустошение нанесе Галбаторикс. Магьосниците са най-опасните същества на този свят, по-опасни дори от драконите, и трябва да им бъде търсена отговорност. Иначе всички ще сме зависими от тях.

— Наистина ли мислиш, че можеш да събереш достатъчно магьосници, за да бдят над всички други заклинатели тук и в Сурда?

— Мисля, че да, ако ти ги помолиш да се включат. Което е една от причините да искам да оглавиш тази група.

— Аз ли?

Тя кимна.

— Че кой друг? Триана? Не й се доверявам напълно, а и тя не притежава нужната сила. Някой елф? Не, трябва да е от нашите. Ти знаеш името на древния език, Ездач си и разполагаш с мъдростта и авторитета на драконите. Не се сещам за по-подходящ човек да предвожда заклинателите. Говорих с Орин и той се съгласи.

— Не мога да си представя, че идеята му е харесала.

— Не, но разбира, че е необходимо.

— Нима? — Младият Ездач зачовърка смутено ръба на бюрото й. — И как смяташ да бдим над магьосниците, които не спадат към тази група?

— Надявах се, че ти ще имаш някакви предложения. Мислех, че може да стане със заклинания и огледала за ясновидство — с тяхна помощ да следим местонахождението им и да надзираваме употребата на магия, така че да не я използват, за да се облагодетелстват за чужда сметка.

— Ами ако го правят?

— Тогава ще се погрижим да изкупят вината си за извършеното престъпление и ще ги принудим да дадат клетва на древния език, че ще се откажат от употребата на магия.

— Клетвите на древния език невинаги могат да попречат на някого да използва магия.

— Знам, но това е най-доброто, което можем да сторим.

Той кимна.

— Ами ако някой заклинател откаже да бъде наблюдаван? Тогава какво? Не ми се вярва, че много от тях ще се съгласят да ги шпионират.

Насуада въздъхна и остави перото.

— Това е трудната част. Какво би направил ти, Ерагон, ако беше на мое място?

Нито едно от решенията, които му идваха наум, не му харесваше особено.

— Не знам…

Тя посърна.

— Нито пък аз. Това е труден, болезнен, сложен проблем и каквото и да избера, някой ще пострада. Ако не направя нищо, магьосниците както и досега ще могат да манипулират всички останали със заклинанията си. Ако ги принудя да се подложат на надзор, много от тях ще ме намразят за това. Все пак, мисля, ще се съгласиш с мен, че е по-добре да защитим мнозинството от поданиците ми за сметка на малцина.

— Не ми харесва — промърмори Ерагон.

— И на мен не ми харесва.

— Говориш за подчиняване на всеки човешки заклинател на волята ти, независимо какъв е.

Насуада не мигна.

— За доброто на мнозинството.

— Ами хората, които могат само да чуват мисли? Това също е форма на магия.

— И тях също. Възможността да злоупотребят със силата си е твърде голяма. — Тя въздъхна пак. — Знам, че не е лесно, Ерагон, но трудно или не, трябва да се справим с това. Галбаторикс беше луд и зъл, но за едно беше прав: магьосниците трябва да бъдат обуздани. Не по начина, който той смяташе да използва. Обаче трябва да се направи нещо и мисля, че моят план е най-доброто възможно решение. Ако се сетиш за друг, по-добър начин да наложиш закона сред заклинателите, ще се радвам. В противен случай това е единствената ни възможност и ще имам нужда от помощта ти, за да я осъществя… Е, ще приемеш ли да станеш водач на тази група за доброто на страната и на расата ни като цяло?

Младият Ездач не бързаше с отговора. Накрая каза:

— Ако не възразяваш, искам да си помисля известно време. Имам нужда да се посъветвам и със Сапфира.

— Разбира се. Но не мисли прекалено дълго, Ерагон. Подготовката вече е в ход и скоро ще си ни необходим.

След този разговор той не се върна направо при Сапфира, а тръгна да скита по улиците на града, без да обръща внимание на поклоните и поздравите на хората, покрай които минаваше. Чувстваше се… притеснен както от предложението на Насуада, така и от живота като цяло. Двамата с драконката твърде дълго бяха стояли бездейно. Бе дошло времето за промяна и обстоятелствата не им позволяваха да чакат повече. Трябваше да решат какво ще правят и каквото и да изберяха, то щеше да повлияе на остатъка от живота им.

В продължение на няколко часа младият Ездач се разхожда и мисли, най-вече за връзките и задълженията си. В късния следобед се върна при Сапфира и без да каже нищо, се качи на гърба й.

Тя се откъсна от двора и полетя високо над Илиреа, толкова високо, че можеха да виждат на стотици мили околовръст. Задържа се там, кръжейки.

Двамата заговориха без думи, разменяйки информация за душевното си състояние. Сапфира споделяше много от неговите опасения, но не бе чак толкова разтревожена за връзките им с другите. За нея нищо не бе по-важно от това да защитят яйцата и Елдунари и да вършат каквото смятат за правилно. Въпреки това Ерагон знаеше, че не могат да пренебрегнат с лека ръка последиците, до които щеше да доведе техният избор както в политически, така и в личен план.

Накрая той попита:

— Какво да правим?

Сапфира слезе малко по-ниско, когато вятърът под крилата й отслабна.

— Каквото трябва, както винаги. — Не каза нищо повече, а се обърна и се спусна към града.

Ерагон й бе благодарен за мълчанието. Решението щеше да е по-трудно за него, отколкото за нея, и имаше нужда да помисли върху него сам.

Когато кацнаха в двора, Сапфира го побутна с муцуна и каза:

— Ако ти се прииска да поговорим, ще бъда тук.

Той се усмихна и я потърка отстрани по шията, след което бавно се отправи към покоите си, вперил очи в пода.

Същата нощ, когато растящата луна тъкмо се бе подала под ръба на скалната тераса над Илиреа, а Ерагон седеше на края на леглото си, четейки книга за техниките за изработка на седла, използвани от ранните Ездачи, вниманието му бе привлечено от някакво трептене — като от развяващо се перде, — което долови с крайчеца на окото си.

Той скочи на крака и изтегли Бризингър от ножницата.

После видя в рамката на отворения прозорец малък тримачтов кораб, изплетен от трева. Усмихна се и прибра меча. Протегна ръка, корабът прелетя през стаята и кацна върху дланта му, където се килна на една страна.

Корабът бе различен от онзи, който Аря бе направила по време на съвместното им пътуване през Империята, след като той и Роран бяха спасили Катрина от Хелгринд. Имаше повече мачти, а също и платна от стръкчета трева. Макар тревата да бе поувехнала и покафеняваща, още не бе изсъхнала съвсем, което го караше да мисли, че е откъсната само преди ден-два.

По средата на палубата имаше правоъгълник от сгъната хартия. Ерагон го извади внимателно с разтуптяно сърце, а после го разгъна на пода. На него, с глифове на древния език, пишеше:

Младият Ездач неволно се усмихна. Тя беше разчела времето идеално — корабчето бе пристигнало точно според намеренията й. После усмивката му помръкна и той препрочете писмото още няколко пъти. Аря криеше нещо; това бе очевидно. Но какво? Защо да се срещат тайно?

„Може би не одобрява следващия владетел на елфите — помисли си той. — Или може би има някакъв друг проблем.“

И въпреки че копнееше да я види отново, не можеше да забрави как тя бе пренебрегвала него и Сапфира. Предполагаше, че от гледна точка на Аря изтеклите месеци са нищожно кратко време, но неволно се чувстваше уязвен.

Изчака, докато небето започне да просветлява, след това бързо отиде да събуди Сапфира и да й съобщи новината. Тя бе също толкова любопитна като него, макар и не толкова развълнувана.

Ерагон я оседла и двамата напуснаха града, отправяйки се на североизток, без да кажат на никого за плановете си, дори на Глаедр или на другите Елдунари.