Наследството

Неверници на свобода

— Ама че идиот! — възкликна Анджела, приближавайки се бързо към кръглата мозайка на пода. Билкарката кървеше от множество порязвания и драскотини, а по дрехите й имаше още кръв, която Ерагон подозираше, че не е нейна. Ала иначе изглеждаше невредима. — Беше достатъчно да направи… това!

Тя завъртя меча с прозрачното острие над главата си и стовари дръжката му върху един от аметистите по края на диска. Кристалът се пръсна със странен звук, който приличаше на пропукване на статично електричество, и светлината му угасна. Останалите кристали продължиха да светят.

Без да се бави, Анджела пристъпи към следващия аметист и счупи и него, а после и следващия, и така нататък.

Никога през живота си Ерагон не се бе радвал толкова да види някого.

Погледът му непрекъснато се местеше от билкарката към разширяващата се пукнатина върху първото яйце. Намиращият се в него Ра’зак почти си бе пробил път навън и, изглежда, разбираше това, защото пищеше и чукаше с още по-голямо усърдие. Между парчетата на черупката Ерагон видя дебела бяла мембрана и клюнеста глава — ужасна и чудовищна, — която напираше слепешката да я пробие.

„По-бързо, по-бързо“ — помисли си младият Ездач, когато парче черупка, голямо колкото дланта му, падна от яйцето и изтропа на пода като чиния от печена глина.

Мембраната се разкъса и младият Ра’зак подаде глава от яйцето, надавайки триумфален писък, при което се видя покритият му с шипове пурпурен език. От костената му черупка капеше слуз и стаята се изпълни с миризма на плесен.

Ерагон задърпа отново оковите си, макар да беше безполезно.

Ра’зак изпищя още веднъж и се опита да се измъкне от останките на яйцето. Освободи едната си ноктеста ръка, но това наруши равновесието на яйцето и то се катурна на една страна, разливайки гъста жълтеникава течност по мозайката. Кошмарното новоизлюпено остана да лежи за миг зашеметено. После се размърда и се изправи на крака, олюлявайки се несигурно, като цъкаше само на себе си като някое възбудено насекомо.

Ерагон се взря в него ужасен, но и някак очарован.

Ра’зак имаше широк гръден кош, чиито ребра изпъкваха така, сякаш се намираха извън тялото, а не в него. Крайниците му бяха тънки и възлести като клечки, а кръстът му бе по-тънък от на който и да било човек. Всеки крак имаше по една допълнителна става, огъваща се назад — нещо, което Ерагон не бе забелязал досега, но то обясняваше странната походка на съществата. Черупката му изглеждаше мека и податлива, за разлика от тези на по-зрелите Ра’зак, които Ерагон бе срещал. Без съмнение с времето щеше да се втвърди.

Ра’зак наклони глава — при което светлината заигра по големите му изпъкнали очи без зеници — и зацвърча, като че ли току-що бе открил нещо вълнуващо. След това направи колеблива крачка към Аря… и още една… а после още една, и човката му се разтвори, докато изпъваше врат към локвата кръв в нозете й.

Ерагон извика със запушената си уста, надявайки се да отвлече вниманието на създанието, но то му хвърли само бегъл поглед.

— Сега! — възкликна Анджела и счупи последния кристал.

Още докато късчетата аметист се търкаляха по пода, Солембум скочи към Ра’зак. Фигурата на котколака се разми във въздуха — главата му се смали, краката му се скъсиха, порасна му козина — и той се приземи на четири лапи, отново в животинската си форма.

Ра’зак изсъска и замахна към него, но Солембум избягна удара и по-бързо, отколкото можеше да се проследи с поглед, перна главата на създанието с една от големите си тежки лапи.

Шията на Ра’зак се прекърши с пукот и той отхвръкна назад, като се строполи в безформена купчина на пода в другия край на стаята, където продължи да потръпва още няколко секунди.

Солембум изсъска, прилепил единственото си здраво ухо към главата си; после се измъкна от препаската, която още бе омотана около слабините му, отиде до другото яйце, седна край него и зачака.

— Какво си направила със себе си? — попита Анджела, приближавайки се забързано към Аря. Елфата повдигна уморено глава, но не се опита да отговори.

С три бързи удара на безцветния си меч билкарката разсече оковите й, като че ли закаленият метал бе не по-твърд от сирене.

Аря падна на колена и се преви, притиснала разранената ръка към корема си. С другата дръпна парцала, запушил устата й.

Парещата болка в рамената на Ерагон отслабна, когато Анджела го освободи и той можеше най-сетне да свали ръцете си. Измъкна парцала от устата си и рече с дрезгав глас:

— Мислехме, че си мъртва.

— Ако искат да ме убият, ще трябва да се постараят повечко. Некадърници!

Все още превита надве, Аря започна да напява заклинания за свързване и изцеряване. Думите й бяха тихи и напрегнати, но тя нито заекна, нито ги сбърка.

Докато елфата възстановяваше ръката си, Ерагон излекува порязването на гърдите си и раните по китките. После направи знак на Солем бум и каза:

— Дръпни се.

Опашката на котколака трепна, но той направи каквото искаше Ездачът.

Младежът вдигна дясната си ръка и произнесе:

— Бризингър!

Стълб от син огън изригна около второто яйце. Създанието вътре запищя: ужасен неземен звук, който приличаше по-скоро на раздиране на метал, отколкото на човешки или животински вик.

Присвивайки очи срещу жегата, Ерагон гледаше със задоволство как яйцето гори.

„Дано този да е последният“ — помисли си той. Когато писъците секнаха, младият Ездач угаси пламъка, който изчезна отдолу нагоре. Последвалата тишина бе неочаквано дълбока, защото Аря вече бе свършила с напевите си и цареше пълно безмълвие.

Анджела се размърда първа. Отиде до Солембум и се наведе над него, мърморейки думи на древния език, за да излекува ухото и другите му рани.

Ерагон коленичи до елфата и сложи ръка на рамото й. Тя вдигна очи към него, а после се поизправи, за да му покаже ръката си. Кожата по долната една трета на палеца й, както и по външния ръб и опакото на дланта, бе лъскава и яркочервена. Мускулите под нея обаче изглеждаха здрави.

— Защо не я изцери напълно? — попита той. — Ако си твърде уморена, аз мога да…

Тя поклати глава:

— Увредих няколко нерва… и изглежда не мога да ги оправя. Имам нужда от помощта на Бльодгарм; той е по-опитен от мен в боравенето с плът.

— Можеш ли да се биеш?

— Стига да съм внимателна.

Той стисна рамото й за миг.

— Това, което направи…

— Направих каквото бе логично.

— Повечето хора не биха имали тази сила… Аз опитах, но дланта ми беше прекалено голяма. Виждаш ли? — Той поднесе ръката си към нейната.

Аря кимна, а после се хвана за него и бавно се изправи. Ерагон стана заедно с нея, като я крепеше.

— Трябва да намерим оръжията си — каза той, — както и пръстена ми, колана и огърлицата, която ми дадоха джуджетата.

Анджела се намръщи.

— Защо пък колана? Омагьосан ли е?

Когато младият Ездач се поколеба, неуверен дали да й каже истината, Аря рече:

— Ти не би могла да знаеш името на създателя му, Мъдра, но по време на своите пътувания сигурно си чувала за колана на дванайсетте звезди.

Очите на билкарката се разшириха:

— Този колан ли? Но аз мислех, че е бил загубен преди повече от четири века, унищожен по време на…

— Намерихме го — каза безизразно елфата.

Ерагон виждаше, че билкарката жадува да зададе още въпроси, но тя просто каза:

— Разбирам… Само че не можем да губим време да претърсваме всяка стая в този лабиринт. След като жреците осъзнаят, че сте избягали, ще се втурнат по петите ни.

Ерагон посочи към послушника на пода.

— Може би той ще ни каже къде са отнесли вещите ни.

Анджела приклекна и сложи два пръста на врата на младежа, за да провери пулса му. После го плесна по бузите и повдигна клепачите му.

Послушникът продължи да лежи, отпуснат и неподвижен.

Липсата на реакция сякаш ядоса билкарката.

— Един момент — каза тя и затвори очи. Челото й се смръщи лекичко. Тя остана така известно време; после внезапно скочи. — Каква егоистична дребна отрепка! Нищо чудно, че родителите му са го пратили при жреците. Изненадвам се, че са го търпели и толкова.

— Той знае ли нещо полезно? — попита Ерагон.

— Само пътя до повърхността. — Анджела посочи към вратата вляво от олтара, същата, през която бяха влезли и излезли жреците. — Не е за вярване, че се е опитал да ви спаси; подозирам, че за първи път в живота си е направил нещо по своя собствена инициатива.

— Трябва да го вземем с нас. — На Ерагон му бе неприятно да го каже, но дългът го принуждаваше. — Обещах да го направим, ако ни помогне.

— Той се опита да те убие!

— Дадох му дума.

Билкарката въздъхна и завъртя красноречиво очи. После се обърна към Аря:

— Предполагам, че не би могла да го разубедиш?

Елфата поклати глава, а после вдигна младежа и го метна на рамо без видимо усилие.

— Аз ще го нося — обяви тя.

— В такъв случай — рече Анджела на Ерагон — по-добре вземи това, защото изглежда, по-голямата част от боя ще се падне на нас. — Тя му подаде късия си меч, а после измъкна от гънките на роклята си кинжал, чиято дръжка бе инкрустирана със скъпоценни камъни.

— От какво е направен? — попита младият Ездач, като се взря в прозрачното острие на меча, забелязвайки как то улавя и отразява светлината. Материалът му приличаше на диамант, но не можеше да си представи, че някой би направил меч от скъпоценен камък; щеше да е нужна толкова енергия, за да му пречи да се счупи при всеки удар, че всеки обикновен магьосник скоро би се изтощил.

— Не е от камък, нито пък от метал — отвърна билкарката. — Едно предупреждение. Трябва много да внимаваш, докато го използваш. Никога не докосвай ръба и не приближавай до него нещо, което ти е скъпо, иначе ще съжаляваш. Също така никога не го подпирай на нещо, което може да ти е нужно — като крака ти, например.

Ерагон внимателно отдалечи меча от тялото си.

— Защо?

— Защото — каза Анджела с явна наслада — това е най-острото оръжие, съществувало някога. Никой друг меч, нож или брадва не може да се мери с него по острота, дори и Бризингър. Това е съвършеният режещ инструмент. Това… — Тя направи пауза, за да усили ефекта. — … е идеалът за наклонена равнина. Никъде няма да намериш нищо подобно на него. Може да среже всичко, което не е защитено с магия, и много неща, които са. Опитай, ако не ми вярваш.

Младият Ездач се огледа за нещо, на което да изпробва меча. Накрая отиде до олтара и замахна към единия ъгъл на каменната плоча.

— Не толкова бързо! — извика билкарката.

Прозрачното острие мина през десет сантиметра камък, сякаш гранитът бе не по-твърд от крем, а после продължи надолу към краката му. Ерагон извика и отскочи назад, едва успявайки да спре ръката си, преди да се пореже.

Ъгълът на олтара се катурна на стъпалото долу и се затъркаля, трополейки към средата на стаята.

Ерагон осъзна, че в крайна сметка острието на меча може наистина да е диамантено. То нямаше да се нуждае от толкова голяма защита, колкото бе предположил, защото рядко щеше да срещне някаква значима съпротива.

— Ето — каза Анджела. — По-добре вземи и това. — Тя разкопча ножницата на меча и му я подаде. — Тя е едно от малкото неща, които не можеш да срежеш с него.

На младия Ездач му трябваха няколко мига, за да възвърне гласа си, след като едва не бе отсякъл пръстите на краката си.

— Този меч има ли си име?

Билкарката се засмя.

— Разбира се. На древния език се нарича Албитр, което означава точно каквото си мислиш. Но аз предпочитам да го наричам Смъртозвън.

— Смъртозвън!

— Да. Заради звука, който издава острието, като почукаш по него. — Тя демонстрира това, като го чукна с върха на нокътя си и се усмихна, щом тънкият звън прониза стаята като слънчев лъч. — А сега ще вървим ли?

След като се увери, че не са забравили нищо, Ерагон кимна, отиде до лявата врата и я отвори колкото можеше по-тихо.

Зад нея имаше дълъг, широк коридор, осветен с факли. В две редици покрай стените стояха на пост двайсет от чернодрехите воини, които им бяха устроили засадата.

Те видяха Ерагон и посегнаха към оръжията си.

Младежът изруга наум и се втурна напред с намерението да нападне воините, преди да са успели да изтеглят мечовете и да се организират в ефективна група. Но бе изминал само няколко крачки, когато около всеки от тях се появи странно тъмно трептене: като движението на развявано от вятъра знаме, зърнато с крайчеца на окото.

Без да издадат нито звук, двайсетте мъже се вкочаниха и рухнаха на пода, мъртви до един.

Разтревожен, младият Ездач забави крачки, преди да налети на труповете. Всеки от мъжете бе прободен в едното око.

Той се обърна да попита Аря и Анджела дали разбират какво е станало, но думите замряха в гърлото му, щом видя билкарката. Беше се облегнала на едната стена, опряла ръце на колената си, и дишаше тежко. Кожата й бе мъртвешки бледа, а ръцете й трепереха. От кинжала й капеше кръв.

Страх и благоговение изпълниха Ерагон. Каквото и да бе сторила Анджела, то бе отвъд неговите разбирания.

— Мъдра — попита Аря, която също изглеждаше неуверена, — как успя да го направиш?

Билкарката се изкиска между две вдишвания и отвърна:

— Използвах един номер… който научих… от моя учител… Тенга… преди цяла вечност. Дано хиляди паяци хапят ушите му и всичките му изпъкнали части.

— Да, но как го направи? — настоя младият Ездач. — Такъв номер може да ни е от полза в Уру’баен.

Анджела отново се изкиска.

— Какво е времето, ако не движение? А какво е движението, ако не топлина? А нима топлината и енергията не са две названия на едно и също нещо? — Тя се отблъсна от стената, отиде до Ерагон и го потупа по бузата. — Когато осъзнаеш изводите от това, ще разбереш как и какво направих… Няма да мога да използвам повече това заклинание днес, не и без да си навредя, така че не очаквайте да избия всички следващия път, когато налетим на група мъже.

С известна трудност Ерагон преглътна любопитството си и кимна.

После свали туниката и подплатения елек на един от падналите мъже и ги облече, след което поведе останалите по коридора към арката в далечния му край.

Не срещнаха никого повече, докато вървяха през лабиринта от стаи и коридори, нито пък откриха някаква следа от откраднатите си вещи. Макар че Ерагон се радваше да останат незабелязани, отсъствието дори на слуги го притесняваше. Надяваше се, че той и спътниците му не са задействали някаква аларма, която да предупреди жреците за бягството им.

За разлика от изоставените помещения, които бяха видели преди нападението, тези, през които минаваха сега, бяха пълни с гоблени, мебели и странни устройства от месинг и кристал, чието предназначение младият Ездач не можеше да проумее. Неведнъж някое бюро или рафт го изкушаваше да спре и да прегледа съдържанието му, но той винаги устояваше на импулса си. Нямаха време да четат прашни стари документи, колкото и интригуващи да бяха.

Когато пред тях се отваряше повече от един път, винаги Анджела избираше накъде да вървят, но Ерагон оставаше начело, стиснал омотаната с тел дръжка на Смъртозвън с такава сила, че ръката му вече започваше да се схваща.

Скоро стигнаха до коридор, който завършваше с каменно стълбище, стесняващо се нагоре. От двете страни на стълбището стояха двама послушници и всеки от тях държеше рамка със звънци като онези, които младият Ездач бе видял по-рано.

Той се втурна към двамата младежи и успя да намушка единия в шията, преди да е извикал или задрънчал със звънците. Другият обаче имаше време да направи и двете, преди Солембум да скочи върху него и да го събори на пода, дерейки лицето му, и целият коридор се изпълни с врява.

— Побързайте! — извика Ерагон, докато тичаше нагоре по стъпалата.

В горния край на стълбището имаше преградна стена, широка около три метра, и по нея бяха издялани фигури, които му се сториха смътно познати. Той я заобиколи и бе заслепен от лъч розовееща светлина, толкова ярък, че го накара да залитне объркано. Младежът вдигна ножницата на Смъртозвън, за да засенчи очите си.

На няма и пет стъпки пред него върховният жрец седеше на своята носилка и от един срез на рамото му капеше кръв. Отстрани на носилката бе коленичила жрица с отрязани длани и събираше капещата кръв в златен потир, който държеше притиснат между предмишниците си. И тя, и върховният жрец се взряха с изумление в Ерагон.

А после младият Ездач погледна зад тях и видя като в поредица от проблясващи мълнии масивни оребрени колони, извисяващи се към сводест таван, който се губеше в сенките, и високи стени, прорязани от прозорци със стъклописи — тези отляво пламтяха от светлината на изгряващото слънце, а тези отдясно бяха тъмни и безжизнени. Бледи статуи се издигаха между прозорците. Редици от гранитни пейки, на шарени в различни цветове, се простираха през главния кораб на храма, чак до далечния вход. А първите четири реда бяха пълни с множество жреци в кожени дрехи, вдигнали лица нагоре и отворили уста в песен, като новоизлюпени пиленца, молещи за храна.

Ерагон със закъснение осъзна, че стои в голямата катедрала на Драс Леона, от другата страна на олтара, пред който някога, много отдавна, бе коленичил в знак на почит.

Сакатата жена изпусна потира, изправи се и разпери широко ръце, прикривайки върховния жрец с тялото си. Зад нея младият Ездач зърна синята ножница на Бризингър, лежаща близо до предния край на носилката, а му се стори, че забеляза до нея и Арен.

Преди да успее да се хвърли към меча си, от двете страни на олтара към него се втурнаха стражи, насочили напред гравираните си пики с червени пискюли. Ерагон отстъпи встрани, избягвайки удара на първия, и разсече надве дръжката на пиката му, така че предната й част отхвръкна във въздуха. После разсече и самия мъж; Смъртозвън премина през плътта и костите с потресаваща лекота.

Също толкова бързо се справи и с втория страж и се обърна да посрещне други двама, които се приближаваха откъм гърба му. Билкарката се присъедини към него, размахвайки кинжала си, а някъде от лявата му страна заръмжа Солембум. Аря не се включи в битката, защото все още носеше младежа.

Кръвта от потира се бе разплискала по пода около олтара. Стражите се подхлъзнаха в локвата и задният падна, събаряйки и другаря си. Ерагон се плъзна към тях, без да отлепя крака от пода, за да не загуби равновесие, и преди да успеят да реагират, ги уби и двамата, като гледаше да не загуби контрол над омагьосания меч на Анджела, докато разсичаше без никакво усилие мъжете.

През цялото време чуваше как върховният жрец пищи сякаш от огромно разстояние: „Убийте неверниците! Убийте ги! Не оставяйте тези богохулници да се измъкнат! Те трябва да бъдат наказани за престъпленията си срещу Старите!“.

Събралите се жреци почнаха да вият и да тропат с крака и Ерагон усети как умовете им дращят по неговия като глутница вълци, разкъсващи изнемощяла сърна. Оттегли се дълбоко в себе си, отблъсквайки атаките с техники, които бе упражнявал под наставленията на Глаедр. Само че му беше трудно да се брани срещу толкова много врагове и се боеше, че няма да може да поддържа дълго защитните си прегради. Единственото му предимство бе, че паникьосаните, неорганизирани жреци го нападаха поединично, а не като група; иначе общата им мощ щеше да го надвие.

А после усети натиска на съзнанието на Аря — познато, успокояващо присъствие сред тълпата от врагове, дращещи по вътрешната му същност. Облекчен, той се откри за нея и умовете им се сляха точно както би сторил със Сапфира. За момент личностите им станаха едно цяло и младият Ездач не можеше да определи откъде произлизаха много от общите им мисли и чувства.

Заедно се нахвърлиха с умовете си към един от жреците. Мъжът опита да се изплъзне от хватката им като риба, мятаща се в ръцете им, но те го стиснаха по-здраво и не му позволиха да се измъкне. Той рецитираше някаква патетична, странно формулирана фраза, в опит да им попречи да проникнат в ума му; Ерагон предположи, че е пасаж от Книгата на Тоск.

На жреца обаче му липсваше дисциплина и концентрацията му скоро отслабна, докато си мислеше: „Неверниците са твърде близо до Господаря. Трябва да ги убием, преди да… Чакай! Не! Не!…“.

Ерагон и Аря се възползваха от слабостта на мъжа и бързо подчиниха мислите му на волята си. След като се увериха, че той не може да ги контраатакува с мисъл или с тяло, Аря изрече заклинание, което — от изследването на спомените на жреца — знаеше, че ще премине през магическите му защити.

На третата редица от пейки един мъж изкрещя и лумна в пламъци. Зелен огън блъвна от ушите, устата и очите му и подпали дрехите на няколко от близкостоящите. Те се замятаха и разтичаха наоколо, обезумели, което още повече разстрои атаката срещу Ерагон. Извиващите се пламъци пукаха като чупещи се клони по време буря.

Билкарката се втурна по пътеката от олтара и се хвърли сред жреците, мушкайки наляво и надясно. Солембум я следваше по петите, като довършваше падналите.

След това за Ерагон и Аря вече бе лесно да проникнат в умовете на враговете си и да ги завладеят. Продължавайки да действат заедно, те убиха още четирима жреци, при което останалите се пръснаха. Някои побягнаха през преддверието, което младият Ездач помнеше, че води към манастира до катедралата, докато други се свиха зад пейките, покрили глава с ръцете си.

Шестима от жреците обаче не побягнаха и не се скриха, а се хвърлиха срещу Ерагон, размахвайки закривени ножове с все още останалите им ръце. Той нанесе посичащ удар със Смъртозвън на жената, която бе начело, но за негова изненада тя бе защитена от заклинание, което спря острието на педя от врата й. Мечът се извъртя и ръката му изтръпна. Той замахна към жената с левия си юмрук. По някаква причина заклинанието не спря юмрука му — Ерагон усети как ребрата й хлътнаха и тя отхвръкна към жреците отзад.

Те я избутаха настрана и подновиха атаката си. Младият Ездач пристъпи напред и блокира един непохватен удар на най-предния жрец; после с вик заби юмрук в корема му и го запрати в една пейка. Той се блъсна в нея и се чу силно пращене.

Ерагон уби следващия по подобен начин. В гърлото на жреца отдясно се заби жълто-зелена стреличка и младежът зърна кафеникаво размазано петно, когато Солембум се метна покрай него и събори още един от групата.

Така пред него остана само една последователка на Тоск. Със свободната си ръка Аря я сграбчи за кожените дрехи и запрати пищящата жена на трийсетина стъпки над пейките.

Четирима послушници бяха вдигнали носилката на върховния жрец и я носеха в бърз тръс покрай източната стена на катедралата, насочвайки се към централния вход на сградата.

Като ги видя, че се измъкват, Ерагон изрева и скочи на олтара, събаряйки на пода някаква чиния и бокал. Оттам се метна над телата на падналите жреци. Приземи се леко на пътеката и се втурна към отсрещния край на катедралата, изпреварвайки послушниците.

Щом видяха, че той стигна до вратите, четиримата младежи спряха.

— Назад! — извика върховният жрец. — Назад!

Слугите му се подчиниха, само за да се озоват лице в лице с Аря, която носеше един от техните, преметнат на дясното й рамо.

Послушниците изпищяха и завиха настрана, за да се стрелнат между два реда пейки. Ала преди да са направили няколко крачки, Солембум се показа иззад края на пейките и тръгна безшумно към тях. Ушите на котколака бяха прилепени към главата му и той издаваше тихо ръмжене, от което косъмчетата на тила на Ерагон настръхнаха. Зад него Анджела се приближаваше откъм олтара, държейки в едната си ръка кинжала, а в другата — жълто-зелена стреличка.

Ерагон се зачуди колко ли оръжия носеше тя в себе си.

За тяхна чест, послушниците не загубиха кураж и не изоставиха господаря си. Вместо това четиримата извикаха и се втурнаха още по-бързо към Солембум, вероятно защото котколакът бе най-дребният и най-близкият противник и те смятаха, че най-лесно ще го надвият.

Само че грешаха.

С едно гъвкаво движение Солембум се сви и скочи от пода върху една пейка. После, без да спира, се метна към единия от двамата послушници отпред.

Когато котколакът полетя във въздуха, върховният жрец извика нещо на древния език. Ерагон не позна думата, но тя без съмнение звучеше като родния език на елфите. Каквото и да бе заклинанието, то, изглежда, не засегна Солембум, макар че младият Ездач видя как Анджела залита като ударена.

Котколакът се блъсна в послушника, към когото бе скочил, и младежът падна на пода, пищейки, докато Солембум го дереше. Останалите носачи се спънаха в тялото на другаря си и се строполиха един върху друг, изтърсвайки върховния жрец от носилката върху една от пейките, където той остана да се гърчи като личинка.

Ерагон ги настигна секунда по-късно и с три бързи удара уби всички послушници, с изключение на онзи, в чието гърло Солембум бе впил зъбите си.

След като се увери, че мъжете са мъртви, младият Ездач се обърна да види сметката на върховния жрец веднъж завинаги. Когато тръгна към сакатата фигура, чужд ум проникна в неговия, опипвайки и ровейки из най-интимните кътчета на съзнанието му, като се мъчеше да установи контрол над мислите му. Мощната атака накара Ерагон да спре и да се съсредоточи върху защитата от натрапника.

С крайчеца на окото си видя, че Аря и Солембум също бяха застинали неподвижно. Единственото изключение бе билкарката. Тя спря за момент, когато атаката започна, но после отново тръгна с бавни, провлачени крачки към младия Ездач.

Върховният жрец се взираше в младежа и хлътналите му, обрамчени с тъмни кръгове, очи пламтяха от омраза и ярост. Ерагон бе сигурен, че ако създанието имаше крайници, щеше да се опита да изтръгне сърцето му с голи ръце. Дори и сега злобата в погледа му бе толкова силна, че той почти очакваше жрецът да се свлече от пейката и да започне да го хапе по глезените.

Натискът върху ума му се усили, когато Анджела се приближи. Върховният жрец — защото именно той трябваше да е отговорен за атаката — бе далеч по-опитен от своите подчинени. Да водиш умствена битка с четирима души наведнъж и да представляваш реална заплаха за всеки от тях бе забележително постижение, особено когато противниците ти са елфа, Драконов ездач, вещица и котколак. Върховният жрец притежаваше един от най-необикновените умове, с които Ерагон се бе сблъсквал някога; и той подозираше, че без помощта на другарите си щеше да се огъне под яростната му атака. Жрецът правеше неща, каквито Ерагон не бе изпитвал досега, като например да оплете заблудените му мисли с тези на Аря и Солембум и да ги върже на толкова сложен възел, че за миг Ерагон загуби представа кой е.

Най-сетне Анджела свърна в прохода между пейките. Заобиколи Солембум, който се бе свил с настръхнала козина край убития от него послушник, а после внимателно прекрачи труповете на тримата, убити от Ерагон.

Докато тя се приближаваше, върховният жрец се замята като уловена на въдица риба, в опит да се избута по-нататък на пейката. Едно временно с това натискът върху съзнанието на младия Ездач отслабна, макар и не толкова, че той да си позволи риска да се раздвижи.

Щом стигна до върховния жрец, билкарката спря. Жрецът изненада Ерагон, като се отказа от борбата и остана да лежи запъхтян върху пейката. В продължение на минута създанието с хлътнали очи и ниската вещица със сурово изражение на лицето се взираха един в друг, докато между тях се водеше невидима битка на волите.

После върховният жрец трепна, а върху лицето на Анджела се появи усмивка. Тя пусна кинжала и измъкна изпод роклята си малка кама, чието острие бе с цвета на яркочервен залез. Приведе се над жреца и прошепна съвсем тихичко:

— Би трябвало да знаеш името ми, драги. Ако го знаеше, нямаше да посмееш да ни се опълчиш. Нека ти го кажа…

Гласът й се снижи още повече и Ерагон не можа да чуе какво казва, но върховният жрец пребледня, нацупената му уста зейна, образувайки черен овал, и от гърлото му се изтръгна нечовешки писък, от който заехтя цялата катедрала.

— О, я по-тихо! — възкликна билкарката и заби камата с цвят на залез в гърдите на върховния жрец.

Острието проблесна, нажежено до бяло, и изчезна със звук като от далечна гръмотевица. Мястото около раната засия като горящо дърво; после кожа и плът започнаха да се разпадат на фина тъмна пепел, която хлътна в гърдите на жреца. Воят на създанието секна сред задавено гъргорене също толкова рязко, колкото бе започнал.

Магията бързо погълна и останалата част от върховния жрец, превръщайки го в купчина черен прах с очертанията на главата и туловището му.

— Така ти се пада — рече Анджела, кимвайки рязко.