Наследството

Задушевен разговор

Глаедр ги накара да се бият още два пъти. Всеки двубой бе по-кратък от предишния и завършваше наравно, което бе по-разочароващо за златния дракон, отколкото за Ерагон или Аря.

Глаедр бе готов да продължава така, докато не стане абсолютно ясно кой от тях е по-добър воин, но в края на последния им двубой и двамата бяха толкова уморени, че рухнаха на земята и останаха да лежат един до друг, дишайки тежко. Тогава дори драконът реши, че ще е нецелесъобразно, а може би направо вредно, да продължават.

След като се съвзеха достатъчно, за да се изправят и да ходят, Глаедр им нареди да дойдат в палатката на Ерагон.

Преди да го сторят, двамата първо излекуваха най-болезнените си наранявания с енергия от Сапфира. После върнаха съсипаните щитове на оръжейния майстор на Варден, Фредрик, който им даде нови, но не и преди да ги смъмри, че трябва да се грижат по-добре за снаряжението си.

Когато стигнаха до палатката, откриха, че пред нея ги чака Насуада заедно с обичайната си свита от стражи.

— Време беше — каза тя троснато. — Ако вие двамата сте свършили с опитите да се накълцате на парчета, трябва да поговорим.

След това, без да каже и дума повече, се шмугна вътре.

Бльодгарм и другите заклинатели се наредиха в широк кръг около палатката и Ерагон забеляза, че това изнерви стражите на Насуада.

Двамата с Аря последваха водачката на Варден в палатката; после Сапфира ги изненада, като пъхна глава през покривалото на входа, и тясното пространство бързо се изпълни с миризма на дим и изгоряло месо.

Внезапната поява на люспестата муцуна на Сапфира сепна Насуада, но тя се съвзе бързо. Обърна се към Ерагон и попита:

— Това, което почувствах, беше Глаедр, нали?

Той хвърли поглед към входа на палатката, надявайки се, че стражите й са прекалено далеч, за да чуят, и кимна утвърдително.

— Да.

— Аха, знаех си! — възкликна тя със задоволство. После изражението й стана неуверено. — Може ли да говоря с него? В смисъл… разрешено ли е, или той ще комуникира само с елф или Ездач?

Ерагон се поколеба и погледна към Аря за напътствие.

— Не знам — каза той. — Глаедр още не се е възстановил напълно. Може би няма да иска…

— Ще говоря с теб, Насуада, дъще на Аджихад — отекна гласът на Глаедр в умовете им. — Питай ме каквото искаш, а после ни остави да си вършим работата; имаме да правим още много неща, за да подготвим Ерагон за предстоящите изпитания.

Досега Ерагон никога не бе виждал Насуада изпълнена с благоговение.

— Къде е? — попита тя беззвучно и разпери ръце.

Той посочи към голия участък земя до леглото си.

Насуада повдигна вежди, после кимна, надигна се и поздрави официално Глаедр. Последва размяна на любезности, по време на които Насуада се поинтересува от здравето на дракона и попита дали Варден могат да му осигурят нещо. В отговор на първия въпрос, който леко изнерви младия Ездач, Глаедр учтиво обясни, че се чувства добре, а на втория отвърна, че не му трябва нищо от Варден, но й е благодарен за нейната загриженост.

— Аз вече не ям — каза той, — не пия, нито спя в смисъла, който влагате вие в това. Сега единственото ми удоволствие е да обмислям как мога да помогна за поражението на Галбаторикс.

— Разбирам те напълно — отвърна Насуада, — защото и аз изпитвам кажи-речи същото.

После попита Глаедр дали може да й даде някакъв съвет как Варден да превземат Драс-Леона, без това да им струва неприемливо големи човешки и материални загуби, или както се изрази: „да предадем Ерагон и Сапфира в ръцете на Империята, безпомощни като овързани пилета“.

Трябваше й известно време, за да опише положението на Глаедр в по-големи подробности. След като я изслуша, той се замисли дълбоко и накрая каза:

— Нямам лесно решение за теб, Насуада. Ще продължа да размишлявам върху това, но за момента не виждам открит път за Варден. Ако Муртаг и Торн бяха сами, лесно бих могъл да надвия умовете им. Галбаторикс обаче им е дал твърде много Елдунари, за да го направя. Дори Ерагон, Сапфира и елфите да ми помагат, победата пак няма да е сигурна.

Видимо разочарована, Насуада се умълча за кратко, после притисна ръце към гърдите си и благодари на Глаедр за отделеното време. Сбогува се с тях и си тръгна, като заобиколи предпазливо главата на Сапфира, внимавайки да не я докосне.

Ерагон се поотпусна малко и седна на леглото, а Аря се настани на едно ниско трикрако столче. Той изтри длани в панталоните си, защото ръцете му лепнеха, както и цялото му тяло, и предложи на елфката мяха си с вода, който тя прие с благодарност. Когато Аря утоли жаждата си, Ерагон също отпи няколко глътки. Беше прегладнял от тренировката и водата успокои донякъде къркоренето в стомаха му. Все пак се надяваше, че Глаедр няма да ги задържи дълго. Слънцето почти бе залязло и му се искаше да си вземе топло ядене от готвачите на Варден, преди да са угасили огньовете и да са отишли да си лягат. Иначе щеше да е принуден да дъвче баят хляб, сушено месо, мухлясало овче сирене и ако имаше късмет, някоя и друга глава лук — перспектива, която никак не го блазнеше.

След като и двамата се бяха настанили, Глаедр заговори, обяснявайки на Ерагон принципите на умствения двубой. Младият Ездач вече бе запознат с тях, но слушаше внимателно и когато златният дракон го караше да направи нещо, следваше указанията му без въпроси или оплаквания.

Скоро свършиха с правилата и минаха към приложението им. Като начало Глаедр изпробва защитите на Ерагон, атакувайки ги с нарастваща сила. По-късно минаха на истински битки, в които всеки от тях се опитваше да установи господство, макар и само за миг, над мислите на другия.

Докато се биеха, младият Ездач лежеше по гръб със затворени очи, съсредоточил цялата си енергия навътре, към бурята, бушуваща между него и Глаедр. Беше отслабен от изтощителната тренировка и мислите му се движеха мудно, докато златният дракон беше бодър и добре отпочинал, а освен това и невероятно могъщ, така че не можеше да направи кой знае какво, освен да отбива атаките му. Въпреки това успя да се представи сравнително добре, макар да знаеше, че в реална битка победител без съмнение щеше да е Глаедр.

За щастие драконът се съобразяваше със състоянието на Ерагон, въпреки че му каза:

— Трябва да си готов да защитаваш най-съкровената си същност във всеки един миг, дори и когато спиш. Напълно е възможно да се изправиш срещу Галбаторикс или Муртаг в момент, когато си също толкова изтощен като сега.

След още две схватки Глаедр се оттегли, приемайки ролята на много гласовит наблюдател, и накара Аря да заеме мястото му като противник на Ерагон. Тя бе не по-малко уморена от него, но той бързо откри, че когато става дума за магьоснически двубой, не му отстъпваше по сила, дори напротив. Това не го изненада. В единствения им умствен сблъсък досега елфката едва не го беше убила, и то, при положение че бе все още упоена от пленничеството си в Гил’еад. Мислите на Глаедр бяха дисциплинирани и съсредоточени, но дори и той не можеше да се мери с железния контрол, който упражняваше Аря над собственото си съзнание.

Ерагон бе забелязал, че такъв самоконтрол е често срещан сред елфите. Най-добър в това отношение бе Оромис, който се владееше толкова съвършено, че никога не го безпокоеше дори най-слабото съмнение или тревога. Младият Ездач смяташе, че тази черта е присъща на расата на елфите и е естествена последица от строгото им възпитание, образованието им и използването на древния език. Говоренето и мисленето на език, който не позволяваше да се лъже и всяка дума, от който можеше да отключи някое заклинание, не поощряваше небрежността в мисленето или в изказа и развиваше неохота да позволиш на емоциите ти да те увлекат. Затова, като правило, елфите притежаваха далеч по-здрав самоконтрол от останалите раси.

Двамата с Аря се сражаваха умствено в продължение на няколко минути — той се опитваше да избегне хватката й, а тя се опитваше да го приклещи и да го задържи, за да може да наложи волята си върху мислите му. На няколко пъти го спипа, но младият Ездач винаги успяваше да се изтръгне след секунда-две, макар да знаеше, че ако тя искаше да му навреди, вече щеше да е прекалено късно, за да се спаси.

През цялото време, докато умовете им се докосваха, Ерагон долавяше бурните музикални фрагменти, които се носеха през тъмните простори на съзнанието на Аря. Те го подмамваха да се отдели от тялото си и заплашваха да го впримчат в мрежа от странни и призрачни мелодии, които нямаха земно съответствие. Той с радост би се поддал на магията на песента, ако не го разсейваха атаките на Аря и знанието, че на хората рядко им се отразява добре да се увлекат по омаята на елфическите мисли. Ерагон можеше и да се измъкне невредим. Все пак беше Ездач. Беше различен. Но не му се искаше да поема този риск, защото ценеше здравия си разум. Беше чувал, че стражът на Насуада Гарвен е ровил в съзнанието на Бльодгарм и това го е превърнало в бленуващ идиот.

Затова устоя на изкушението, колкото и да бе силно.

После Глаедр накара Сапфира да се включи в битката — понякога срещу Ерагон, друг път на негова страна — защото, както каза възрастният дракон: „Ти трябва да си също толкова умела в това като Ерагон, Ярколюспеста“. Включването на Сапфира значително променяше изхода от умствените им сражения. Когато бе с Ерагон, двамата успяваха редовно да отбиват атаките на Аря, макар да не им беше лесно. Обединените им сили даже им позволиха на два пъти да я надвият и подчинят. Когато обаче Сапфира бе с Аря, двете толкова превъзхождаха Ерагон, че той се отказваше от всякакви опити за атака и вместо това се оттегляше дълбоко в себе си и се свиваше на кълбо като ранено животно, рецитирайки стихове и чакайки връхлитащите го вълни умствена енергия да отслабнат.

Накрая Глаедр ги раздели по двойки — той самият с Аря, а Ерагон със Сапфира — и проведоха двубой, все едно бяха Ездачи с драконите си, които са се срещнали в битка. През първите няколко напрегнати минути бяха равностойни, но накрая силата, опитът и хитростта на Глаедр, съчетани с уменията на Аря, се оказаха непреодолими за Ерагон и Сапфира и те нямаха друг избор, освен да признаят поражението си.

Когато свършиха, Ерагон долови недоволство, излъчващо се от Глаедр. Това го засегна и той каза:

— Утре ще се справим по-добре, учителю.

Настроението на Глаедр стана още по-мрачно. Дори и той изглеждаше уморен от тренировката.

— Справи се достатъчно добре, хлапе. Не бих могъл да искам по вече от вас двамата, ако бяхте поставени под крилото ми като чираци във Вроенгард. Само че няма начин да научите всичко необходимо за няколко дни или седмици. Времето изтича между зъбите ни като вода и скоро ще свърши. Нужни са години, за да усвоиш умението да се биеш с ума си; години, десетилетия и векове, а дори и тогава ще имаш още много да учиш и да откриваш — за себе си, за враговете си и за самите устои на света. — Той изръмжа ядосано и млъкна.

— В такъв случай ще научим каквото можем и нека съдбата реши останалото — рече Ерагон. — Освен това Галбаторикс може да е разполагал със сто години да тренира ума си, но пък са минали и над сто години, откакто си го учил за последно. Със сигурност е забравил нещо през това време. Знам, че с твоя помощ можем да го победим.

Глаедр изсумтя.

— Ставаш все по-сладкодумен, Ерагон Сенкоубиецо. — Въпреки това не изглеждаше доволен. Посъветва ги да се нахранят и да си починат, след което се оттегли от умовете им и не каза нищо повече.

Младият Ездач бе сигурен, че златният дракон все още ги наблюдава, но не усещаше присъствието му и го обзе неочаквано чувство за празнота.

Студ прониза крайниците му и той потрепери.

Тримата със Сапфира и Аря останаха да седят в тъмната палатка и никой от тях нямаше желание да говори. Накрая Ерагон каза:

— Той изглежда по-добре.

Гласът му прозвуча дрезгаво след дългото мълчание и той посегна към мяха с водата.

— Това е полезно за него — обади се Аря. — Ти си полезен за него. Ако нямаше нещо, което да му дава цел, скръбта му щеше да го убие. Фактът, че изобщо оцеля, е… впечатляващ. Възхищавам му се заради това. Малко същества — хора, елфи или дракони — могат да продължат да разсъждават нормално след такава загуба.

— Бром го е направил.

— Той също беше забележителен.

— Ако убием Галбаторикс и Шруйкан, как мислите, че ще реагира Глаедр? — попита Сапфира. — Ще продължи ли нататък, или просто ще… спре?

В зениците на Аря се отрази трепкаща светлина, когато погледна покрай Ерагон към Сапфира.

— Само времето ще покаже. Напълно е възможно, макар че се надявам да не стане така, ако победим при Уру’баен, Глаедр да реши, че не може да продължи да съществува сам, без Оромис.

— Не можем просто да го оставим да се предаде!

— Съгласна съм.

— Не е наша работа да му пречим, ако реши да навлезе в пустотата — рече твърдо Аря. — Той трябва сам да направи този избор.

— Да, но ние можем да спорим с него и да се опитаме да го убедим, че все още си заслужава да живее.

Тя остана неподвижна известно време със сериозно изражение, после каза:

— Не искам той да умре. Никой елф не го иска. Но ако всеки миг е страдание за него, тогава няма ли да е по-добре да потърси избавление?

Нито Ерагон, нито Сапфира имаха отговор.

Тримата продължиха да обсъждат още известно време събитията от деня, след това Сапфира измъкна главата си от палатката и отиде да седне на близкия затревен участък.

— Чувствам се като лисица, която си е навряла главата в заешка дупка — оплака се тя. — Засърбяват ме люспите, като не мога да видя дали някой не се промъква към мен.

Ерагон очакваше Аря също да си тръгне, но за негова изненада тя остана. Изглеждаше доволна да седи и да си приказва с него за това и онова. Той самият го прие с огромно желание. Предишният му глад бе изчезнал по време на умствените им двубои, а и така или иначе бе готов да жертва една топла вечеря в замяна на удоволствието от нейната компания.

Нощта ги обгърна и в лагера стана още по-тихо, докато разговорът им прескачаше от една тема на друга. Ерагон бе замаян от изтощение и вълнение — все едно бе изпил голямо количество медовина — и забеляза, че Аря също изглежда по-отпусната от обичайно. Говориха за какво ли не: за Глаедр и за тренировките си; за обсадата на Драс-Леона и какво може да се направи по въпроса; както и за други, по-маловажни неща като жерава, който елфката бе видяла да ловува в тръстиките край брега на езерото, за загубената люспа от носа на Сапфира и как се сменят сезоните и дните пак застудяват. Но винаги се връщаха към темата, която присъстваше неизменно в мислите им — за Галбаторикс и какво ги чака в Уру’баен.

Докато се мъчеха да отгатнат, както много пъти преди, какви магически клопки може да е заложил Галбаторикс за тях и кой е най-добрият начин да ги избягнат, Ерагон се сети за въпроса на Сапфира от носно Глаедр и каза:

— Аря?

— Дааа? — Тя проточи думата, а гласът й се издигаше и спадаше напевно.

— Какво искаш да правиш, когато всичко това свърши? — Ако сме живи.

— А ти какво искаш да правиш?

Той опипа дръжката на Бризингър, докато обмисляше въпроса.

— Не знам. Не съм си позволявал да мисля много за след Уру’баен… Зависи какво иска Сапфира, но предполагам, че двамата можем да се върнем в долината Паланкар. Ще построя голяма къща в подножието на планината. Може да не прекарваме много време там, но поне ще имаме дом, където да се върнем, когато не летим от една част на Алагезия към друга. — Той се усмихна леко. — Сигурен съм, че ще има предостатъчно неща, с които да се занимаваме, дори Галбаторикс да е мъртъв… Но още не си отговорила на въпроса ми: какво ще правиш ти, ако спечелим? Сигурно имаш някакви идеи. Разполагала си с по вече време за мислене от мен.

Аря вдигна единия си крак на стола, обгърна го с ръце и отпусна брадичка на коляното си. В неясния полумрак на палатката изглеждаше сякаш лицето й плува в чернотата като призован от нощта призрак.

— Прекарала съм повече време сред хората и джуджетата, отколкото сред алфакин — каза тя, използвайки названието на елфите на древния език. — Свикнала съм с това и не бих искала да се връщам в Елесмера. Там се случват твърде малко неща; вековете могат да отминават, без да забележиш, докато седиш и се взираш в звездите. Не, мисля, че ще продължа да служа като посланик на майка ми. Поначало причината да напусна Ду Велденварден беше, че исках да помогна да се възстанови равновесието в света. Както каза, ако успеем да свалим Галбаторикс, ще има още много за правене и бих искала да съм част от това.

— Аха. — Не беше точно отговорът, който Ерагон се надяваше да чуе, но поне даваше възможност да не загубят съвсем връзка след Уру’баен и да се виждат от време на време.

Дори и да бе забелязала недоволството му, Аря с нищо не го показа.

Поговориха още няколко минути, а после елфката се извини и стана да си върви.

Докато минаваше край него, Ерагон посегна, като че ли искаше да я спре, но бързо дръпна ръката си.

— Чакай — рече той тихо, надявайки се на нещо, без да е сигурен точно на какво. Пулсът му се ускори и забумтя в ушите му, а бузите му пламнаха.

Аря спря с гръб към него на входа на палатката.

— Лека нощ, Ерагон — каза тя. После се измуши навън и изчезна в нощта, оставяйки го да седи сам в мрака.