Младост без младост (Фантастична проза)

Под сянката на някой крин в Рая…

Едва докосна бутона на звънеца и вратата се отвори рязко, с трясък. Даде си сметка, че е вдигнал високо бутилката вино, сякаш искаше да се защити от някого или от нещо. Изчерви се.

— Не ме ли познаваш! — Опита се да се усмихне.

Мъжът го погледна намръщено, подозрително, с нескрито раздразнение.

— Аз съм Поставару. Йонел Поставару. Бяхме съученици в лицея „Свети Сава“.

Мъжът повдигна рамене и той го попита:

— Ти не си ли адвокатът Енаке Маргарит от Букурещ?

— Да, аз съм.

— Нали бяхме съученици през първите четири класа на лицея. Лицея „Свети Сава“ — повтори той.

Маргарит се усмихна и отново вдигна рамене.

— Доста време мина оттогава.

— Да, доста! Цели четиридесет и осем години… Но ние се срещнахме веднъж в Букурещ, преди войната. Мога да ти кажа и кога беше: през март трийсет и девета. Срещнахме се на булеварда, отдясно на книжарницата „Румънска книга“

— Много съжалявам — прекъсна го Маргарит, — но не си спомням…

Произнасяше думите бавно, напрегнато.

— Извини ме, че настоявам — продължи след миг на колебание Поставару. — Виждам, че си зает…

— Очаквам един приятел — прекъсна го Маргарит. — Като чух звънеца, помислих, че е той. По принцип не закъснява.

Поставару извади кърпичка и започна притеснено да бърше челото си.

— Още веднъж моля за извинение. Но става дума за нещо много важно. Искам да кажа, че за мен е много важно. Едва вчера открих новия ти адрес. А утре сутринта трябва да замина и не знам кога пак ще мина през Париж… Много е важно за мен. Става дума за пет-шест, най-много за десет минути. Донесох ти малко вино — добави той и подаде на домакина бутилката. — Увериха ме, че било най-доброто… Не ми хареса хартията, в която го опаковаха, и я оставих в таксито…

— Благодаря, но не биваше да се притесняваш за това. Влез, заповядай. Както виждаш, тук е голям безпорядък. Току-що се пренесох…

Постави разсеяно бутилката на една етажерка, но зърна етикета и възкликна:

— Но това е истинска лудост! Та това вино струва цяло състояние!

— Няма значение — прекъсна го Поставару. — Казах си: трябва непременно да отпразнуваме нашата среща в Париж. Познаваме се от цели четиридесет и осем години! И повтарям: за мен е много важно. Искам да те попитам нещо…

Седна на канапето и отново извади кърпичката си.

— Питай — окуражи го Маргарит и приближи стола си. — Но трябва да ти кажа, че при мен няма почти нищо ново. Избягах от страната преди две години. Оттогава там нещата доста се промениха. За жалост към лошо…

— Знам, знам — въздъхна Поставару, — но сега искам да те питам нещо друго. Нещо във връзка с нашата последна среща, през март трийсет и девета. Когато те видях тогава, ти разговаряше много разпалено с един приятел, вдясно от книжарницата „Румънска книга“, и аз се приближих да ти стисна ръката. Бях те срещал преди това и друг път, но все не се осмелявах да ти се обадя, винаги беше с хора, които ме притесняваха…

Изведнъж замлъкна, сгъна кърпичката и я сложи в джоба си.

— Не, не ми се смей — продължи след пауза, — но те уверявам, че онези думи, онова изречение, което ти тогава каза на онзи, да, на твоя приятел, не разбрах как се казваше, но зная, че ти беше приятел, може да ти е такъв и сега, ако е още жив… Нали все пак минаха цели трийсет и пет години. Имаше война и после, след войната…

— Извинявай, но не мога да те разбера — учуди се Маргарит. — Не знам за какво говориш.

Поставару го погледна отново доста притеснен и се опита да се усмихне.

— Извинявай, вината е моя. Цяла сутрин съм вървял из Париж, много съм уморен… И се притеснявам, че всеки момент може да пристигне този, когото очакваш и не знам как по-добре да ти кажа всичко.

Маргарит се засмя:

— Не се притеснявай, той е добър приятел, румънец, емигрант. Ако дойде и искаш да останем сами, ще му кажа да ме почака навън.

— Не, може и да остане. Всъщност не става дума за някаква тайна… Но сега, след като ме успокои, ще те помоля за нещо… Имаш ли бира тук? По-студена. Много съм жаден. Гърлото ми пресъхна…

Маргарит се надигна и се отправи към кухнята. Върна се с чаша и бутилка бира, които постави с малко иронична любезност върху масичката пред канапето.

— Сега си я извадил от хладилника, нали? — попита Поставару. — Много е студена и още не прави пяна. Трябва да я оставим малко да се посъвземе. Както казваше нашият учител по физика, Василе Серафим, спомняш ли си за него, за Василе Серафим? Казваше: около нас всичко може да замръзне, дори и бирата…

Маргарит се сепна, дори се поуплаши, направи крачка напред и го погледна сериозно, сякаш едва сега си даде сметка кой стои пред него.

— Ах, да! Василе Серафим! — възкликна с променен глас. — Бедният Серафим! Веднъж минах през гробището „Белу“. Беше хубав есенен ден. Спомням си го и сега. Спрях да запаля цигара, тогава пушех много, и когато хвърлих кибритената клечка, случайно зърнах един пресен гроб, покрит с цветя. Прочетох: „Василе Серафим, учител, 1880-1943“. Бедният! Тогава за първи и последен път видях гроба му. Малко след това американците бомбардираха тази част на гробището „Белу“… Спомняш ли си?

— Бедният Серафим! Беше истински учен. Казваше ни: „Всичко около нас може да замръзне.“ И имаше предвид изстиването на планетата. И за да не ни уплаши, добавяше на шега: „Всичко, дори и бирата…“

— Сега вече мога да я налея. Ще видиш как се надига пяната. Ето виж!

Маргарит се отпусна на стола.

— Е, и кой беше приятелят? Искам да кажа как изглежда? Рус, чернокос, висок, елегантен?

— Не може да не си спомняш — прекъсна го Поставару, — защото, повтарям, тогава беше последният път, когато се срещнахме през март трийсет и девета. Беше на булеварда, вдясно от книжарница „Румънска книга“. Говорехте двамата едновременно, при това така разпалено, сякаш всеки момент щяхте да се скарате. Твоят приятел…

— Но как изглеждаше? На кого приличаше? Беше ли по-млад от нас, или по-стар?

— Изглеждаше на нашата възраст. Носеше шапка с тясна лента, килната малко назад, и от време на време силно жестикулираше.

— Как?

— Не знам как точно да ти обясня. Постоянно си вдигаше ръцете, сякаш искаше да оправи косите си, но не го правеше, защото беше с шапка… И тогава не знаеше какво да направи с ръцете си, скриваше ги в джобовете на пардесюто си. Но се виждаше, че е доста изнервен. Постоянно повишаваше тон… Не си ли спомняш вече кой беше?

— Не! Значи, шапка с тясна лента.

— Но това, което каза, беше много интересно — продължи Поставару. — Повтарям, и двамата бяхте доста нервни, готови да се скарате. Доколкото разбрах, ти се опитваше да го убедиш да се сдобри с някакъв ваш общ приятел. Не разбрах защо са били скарани, защото нито той, нито ти казахте нещо конкретно за това. Но онова, което той каза, ме впечатли много. Никога не бях чувал подобно нещо. Искам сега да ти припомня тези думи, по-точно философския им смисъл, а може би мистиката в тях, която той изрази, така направо, изведнъж, без никакво предисловие…

— Но какво каза? — нетърпеливо го прекъсна Маргарит.

Поставару взе бутилката бира, но размисли и я остави обратно.

— Каза… Да, почакай, трябва да добавя една подробност. Силно раздразнен, ти го попита дали е готов да се сдобри с вашия приятел, с когото бяха скарани. Той те погледна доста тъжно, но все пак се усмихна. Стори ми се, че това беше саркастична усмивка. — Да, да! — каза тогава. — „Ще се сдобря с него под сянката на някой крин в Рая!“ Чу ли: „Под сянката на някой крин в Рая!“…

— Странно, но изобщо не си спомням. Казваше, че бил русокос, че носел шапка с тясна лента…

— Е, непрекъснато жестикулираше — продължи Поставару, като говореше все по-бързо. — И постоянно си слагаше ръцете в джобовете на пардесюто… Моля те, направи усилие и си спомни. Март трийсет и девета. Вдясно от книжарница „Румънска книга“… След като той си тръгна, повървяхме с теб малко, но ти беше нервен и нямаше желание да разговаряш… Да, ти съвсем не можеш да си представиш колко силно ме впечатлиха неговите думи: „да се помирим под сянката на някои крин в Рая!“… Но по-късно, да, по-късно, тази фраза започна да ме обсебва и дори да ме измъчва. Да, тя направо ме обсеби! След като паднах ранен при боевете край Днестър. По-точно, когато бях прострелян от една картечница и паднах в калта, на края на шосето. Оттогава не мога да я забравя. И винаги, когато мина през някакво премеждие, а аз съм минал през доста премеждия, си спомням за твоя приятел с шапката с тясната лента и отново чувам гласа му: „Да, да! Под сянката на някой крин в Рая!“…

Маргарит обърна силно раздразнен стола си и го приближи до канапето.

— Но това е невъзможно! — възкликна той. — Просто е невъзможно да забравя подобно нещо!…

— Моля те, наистина, умолявам те! — настоя Поставару. — Направи едно усилие. Не можеш да си представиш каква услуга ще ми направиш. Може би ще си спомниш по-късно, след като си тръгна. Ще ти оставя телефона си в хотела и моя адрес в Цюрих. Потърси ме, когато поискаш. Много е важно, разбери!

Маргарит го слушаше разсеяно и разхождаше дясната си ръка ту по едното, ту по другото си коляно.

— Да, но всъщност — обади се накрая той — не виждам с какво мога да ти помогна…

— Ако си спомниш за кого става дума, ако си спомниш и тази подробност, дали се сдобриха или не, ако още са живи, и какво знаеш за тях. Много е важно за мен, разбери — повтори той малко патетично.

В същия момент Маргарит чу нечии стъпки, които спряха пред вратата и той се запъти да я отвори.

— Слава Богу, че най-сетне пристигна — прошепна той.

Притесненият Поставару се надигна от канапето и тръгна към средата на стаята.

— Господин Ефтимие, приятелят, когото очаквах — представи го Маргарит. — А това е господин Йоан Поставару, мой съученик от лицея „Свети Сава“ — добави с усмивка той.

Ефтимие стисна ръката на Поставару и го изгледа продължително и почти строго.

— Приятно ми е да се запознаем — каза гостът и седна на фотьойла, който му посочи Маргарит. — Виждам, че на вас ви харесва канапето — продължи Ефтимие и го погледна някак загадъчно право в очите.

— Тук ме настани домакинът, нашият общ приятел — опита се да обясни Поставару и се усмихна малко извинително.

— Всъщност…

— Значи от лицея „Свети Сава“ — прекъсна го Ефтимие. — Какъв лицей! — възкликна той и се облегна във фотьойла. — Оттам тръгнаха всички, от „Свети Сава“. Тъкмо говорех с доктор Таушан. Всъщност защо той им каза на момчетата, да, бяха почти деца, на по четиринайсет-петнайсет години, та защо им каза това за „сянката на някой крин в Рая“?… Всичко започна от това…

Поставару усети, че се изчервява, и трескаво затърси кърпичката си. Чу как Маргарит се опитва да се разхили саркастично, но не посмя да го погледне в очите.

— Не знаех — започна Маргарит, като натъртваше думите си, — не знаех, че имаш навика да подслушваш зад вратата, преди да натиснеш бутона на звънеца…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го спокойно Ефтимие. — Кой послушва зад вратата?

— Ами това за сянката на крина от Рая?…

— За това говорих с доктор Таушан, докато чакахме метрото. И двамата бяхме на мнение, че е някаква глупост…

Поставару премести погледа си към Маргарит, а после се надигна рязко от канапето.

— Позволете ми — започна той, — извинете ме, че ви прекъсвам сега, но искам да ви призная, че и аз, като Маргарит, не бих могъл да ви повярвам. Защото, и Маргарит ще го каже, аз дойдох тук да го видя, не го бях виждал от март трийсет и девета, дойдох да го видя заради тази фраза: „Под сянката на някой крин в Рая“…

— Знам — прекъсна го Ефтимие, — фразата, която му я каза, той, учителят от лицея „Свети Сава“.

— Не, драги — прекъсна го нервно Маргарит, — не обръщай сега нещата. Ние, Поставару и аз, бяхме съученици в „Свети Сава“.

— Преди четиридесет и осем години — уточни Поставару.

— Но историята със сянката на крина и всички други неща се случиха по-късно.

— Да, през март трийсет и девета…

— Историята със сянката на крина няма нищо общо с лицея „Свети Сава“, поне с този лицей „Свети Сава“ от нашите юношески години.

Замълча и уморено се отпусна на стола.

— Казвах ви за какво говорех с доктор Таушан — започна спокойно Ефтимие. — Това, след като се срещнахме с цялата наша група в кафенето, в „Екселсиор“. Съжалявам, че не беше и ти. Защото нещата се усложниха — добави, като сниши гласа си. — И може да има последствия за всички нас, румънските емигранти, искам да кажа…

Маргарит стана бързо от мястото си.

— Започвам да губя търпение и ще се развикам! За какво става дума тук?

Ефтимие го погледна за миг, недоумяващ, после се усмихна.

— Извинете ме — въздъхна той. — Мислех, че знаеш, но забравих, че миналата неделя не дойде на църква.

— Бях в провинцията. Всичко заради тях. Същите глупости! Все същите!

— Сега се сетих… Накратко, срещнахме се с него, както беше уговорката ни, в „Екселсиор“. За да видим с какво можем да помогнем на Илиеску.

— Но какво му се беше случило на Илиеску? — подскочи отново Маргарит.

— Ще разбереш сега. Но първо ми кажи: познаваш ли инженер Илиеску.

— Не го познавам лично, но го знам кой е. Четох за него във вестниците как е успял да стигне до Виена, скрит за цели пет дни в един сандък.

— Историята беше много странна и някой път ще ти я разкажа цялата.

— Но какво му се е случило? — настоя Маргарит.

— Аз ви казвам какво ми каза Илиеску. Представи си, че е бил преместен от Бриансон и още не му е било съобщено в кой департамент ще бъде изпратен. Засега той е, както сам казва, „във ваканция“. И което е най-лошото, станал е много подозрителен. Чувства, по-точно знае, че е следен. И всичко заради този Валентин!…

— Не, аз повече не мога? — прекъсна го Маргарит и хвана с двете си ръце облегалото на стола. — Не мога да разбера за какъв Валентин става дума тук?

— Чакай, не съм свършил!…

— Знам, знам, че имаш още много неща да ни казваш. Но преди да продължиш, искам да те попитам какво ще пиеш: кафе, оранжада, вино?

— По това време бих казал: малко вино.

Маргарит се отправи към кухнята.

— А на тебе ще донеса бира — обърна се той към Поставару и многозначително му се усмихна.

Настъпи мълчание. Поставару започна да усеща строгия поглед на другия.

— Да, същата фраза! — не издържа той. — Ние сме десетки, а може би и стотици хиляди румънци емигранти, пръснати по целия свят, и ето, случи се, че тъкмо днес, като минавам през Париж, идвам при Маргарит, за да го попитам за една фраза, чута през трийсет и девета, а се случва така, че ти, едва прекрачил прага, произнасяш тази фраза, да, същата тази фраза! Какво странно съвпадение, нали?!…

— Ако срещнеш Илиеску, недей да му говориш за съвпадения. За него, математика, големия специалист по статистика, най-странните и изключителни съвпадения са толкова нормални, колкото и простото тройно правило…

— Математически погледнато може би ще има право, но…

Млъкна за миг, за да помогне на Маргарит да постави таблата на масичката.

— Виждам, че започваш да ме глезиш — усмихна се Ефтимие и вдигна церемониално чашата с дясната си ръка.

— Математически погледнато, да — продължи Поставару, — сигурно ще има право. И все пак същата фраза…

— Но това не беше неговата фраза — каза Ефтимие и се усмихна малко загадъчно. — Прекрасно! — добави след като отпи първата глътка. — Повтарям: започваш да ме глезиш!

Маргарит дръпна стола си и седна. С рязко движение извади от джоба си пакет „Голоаз“.

— Това е първата ми цигара — обясни малко притеснен. — Всъщност аз вече не пуша. Но винаги нося по един пакет у себе си. Когато се чувствам много нервен, запалвам цигара. Миналата неделя — обърна се той към Ефтимие — изпуших почти цял пакет!…

— Лошо си направил — забеляза Ефтимие. — По-добре да беше останал в Париж, да се срещнеш с Илиеску… Че знаеш какво ни чака!

— Но защо? Защо? — занервничи Маргарит.

— Ще говорим за това по-късно. Моля те, не ме прекъсвай сега. Да започнем отначало… Значи две години, откакто беше подслонил Валентин Иконару. Знаеш, Илиеску работеше в Контролната автоинспекция и от няколко години живееше в Бриансон. Имаше голяма къща, беше ерген, така че, като срещна Валентин, му предложи да живее у него, да му бъде нещо като секретар. Аз не го познавам, но както ми го описа Илиеску, а и другите румънци от Бриансон, този Валентин е бил само на двайсет-двайсет и пет години и казват, че не бил особено умен. Не искал да научи добре френския, макар да знаел да чете и четял много, но четял само за животните и най-вече за насекомите. И когато говорел, а това се случвало твърде рядко, говорел само за животните. А Илиеску не можел много да разчита на него, защото често пъти изчезвал и когато се връщал, понякога след два или три дни, повтарял все едно и също извинение: тръгнал бил след някаква пеперуда или някакъв бръмбар и така постепенно стигнал до планината, където се бил изгубил…

— Трябвало да му почете малко морал, а сетне да го върне обратно в Париж, за да се помъчи този глупак като всички други емигранти — ядоса се Маргарит.

— Но Илиеску е мъж със златно сърце — продължи Ефтимие, след като напълни чашата си. — И взе да ни разказва как този смахнат младеж го заинтригувал в началото, след като му говорил една вечер за „Спомените на ентомолога“ от Фабр… Но както ви казах, всичко е започнало от нещо на пръв поглед съвсем банално и случайно. Преди два месеца двамата се изкачиха върху една скала. Беше хубав слънчев ден. Валентин улови едно жълто гущерче и дълго го държа в ръката си, като не се насищаше да го гледа. После каза: „Когато всички отидем в Рая и застанем под сянката на някой крин, тогава ще мога да разбера какво ми е казало сега това гущерче…“ А Илиеску го погледна с любопитство и го попита: „А ти откъде знаеш колко са високи криновете в Рая?“ Тогава младежът се усмихна и му отвърна, без да го погледне: „Не знам. Но за криновете в Рая ни го каза един учител от лицея «Свети Сава». Всъщност не беше точно учител по професия, беше си променил името и имаше фалшив паспорт, докато накрая не го заловиха от Секуритате.“

Маргарит скочи от стола си и избърса с длан челото си.

— Разбира се! — възкликна той. — Той е бил! Той! Флондор! Емануил Флондор, архитектът. Как не си спомних веднага? С шапката с тясната лента. Да, тогава през онази пролет носеше такава шапка. Но след това се отказа да носи повече шапка и до края на живота си не сложи нищо на главата си.

Поставару се прекръсти, силно развълнуван, и стана от мястото си.

— Да, добре направи Господ, че ти помогна да си спомниш това! И дали се сдобриха? Затова дойдох — добави, като направи крачка към Ефтимие. — За да разбера дали се сдобри със своя приятел…

— Със Санди Валаори, журналиста. Бяха добри приятели, но се скараха от глупост. Накрая се сдобриха. Решиха дори да си направят голям гуляй, само двамата в тяхната любима кръчма, веднага след като войната приключи. Но не успяха. Санди го осъдиха по процеса Юлиу Маниу и му дадоха двайсет и пет строг тъмничен затвор. Тогава Флондор изчезна и си смени името — не знам как успя да се снабди с диплома и с фалшиви документи. Стана учител по история, първо в някаква гимназия в провинцията, после в Букурещ, като замести колега от лицея „Свети Сава“, загинал при автомобилна катастрофа. Но след пет-шест месеца, изглежда след някакъв донос, беше арестуван и осъден на петнайсет години…

— Знае ли се нещо за него? — прекъсна го Поставару. — Жив ли е още?

Маргарит седна на стола си и затърси пакета с цигарите.

— Чух, че Санди Валаори умрял след няколко години в затвора. Аз във всеки случай не успях да го видя. А пък за Флондор нищо не се знае. Някои казваш, че бил умрял, но при неизяснени обстоятелства…

Ефтимие не скри раздразнението си, задето бе прекъснат, но като чу последните думи на Маргарит, бързо се обърна към него.

— Други пък казват, че бил избягал, бил минал границата, но не се знае точно къде и кога…

— Това ще може да ви го каже Илиеску — намеси се Ефтимие. — Всъщност не и той, а Валентин, младежът, за когото ви говорих преди малко. Валентин твърди, че вашият човек е жив, че го е виждал много пъти, че е разговарял с него…

— Наистина ли? — прошепна Маргарит.

— Но само че той — продължи Ефтимие, — той, Валентин, не иска да каже на никого как са се срещнали и за какво са говорили, защото знае, че никой няма да му повярва.

— И всъщност какво иска да каже? — попита Маргарит и прекара длан по челото си. — Не мога да разбера…

— И аз не съм напълно сигурен какво иска да каже, защото всичко това ни го разказа Илиеску и тъй като имаше доста за разказване, не стигна до подробностите. Във всеки случай Илиеску е инженер, човек, стъпил здраво на земята, който не вярва нито в чудеса, нито в призраци. И когато един ден Валентин сподели как виждал, че дни наред, в полунощ, изчезвали по пътя, веднага след първия завой (на не знам кой си километър), минаващи камиони, Илиеску възкликна: „Господи, колко интересно! Искам да ги видя и аз как изчезват!“ Но как да разберем дали наистина камионите изчезват? Трябва да вземем и Марк (Марк е неговият сътрудник и доверен човек) и да застанем настрана, на десетина-петнайсет метра разстояние един от друг, преди и след завоя…

Така и направиха. Малко преди полунощ се „прикриха“ (както се изрази той!) зад дърветата и всеки път, когато се приближеше някой камион, Илиеску предупреждаваше с кратко изсвирване, имитирайки не знам си каква нощна птица…

Ефтимие протегна ръка към чашата и преди да отпие, добави:

— И тримата бяха научили този кратък сигнал, напомняше писък на нощна птица… — после отпи дълго от чашата и зае по-удобна позиция в креслото.

— Първите два часа всичко беше нормално. Но изведнъж се появи един много натоварен камион, който въпреки това се движеше доста бързо. Десет-петнайсет секунди след като го забеляза, Илиеску чу изсвирването на Марк, който сигнализираше, че камионът не е минал край неговия пост. Тогава Илиеску хукна да провери. Наистина, по шосето, което минаваше през гората, след завоя нямаше и следа от този камион. Далече, доста по-надалече и нагоре към планината, между дърветата, се виждаха светлините на фаровете на тази машина, която бе минала по същото шосе преди около пет-шест минути!

— Невероятно! — прошепна Маргарит.

— Така извикахме и ние — продължи Ефтимие. — Но Илиеску е човек на точните неща. Когато Валентин му каза: „Виждате ли, че имам право?“, той му отвърна много спокойно: „Засега не можем да правим някакви заключения. Нека да видим какво ще се случи по-нататък…“ И решиха да сменят местата си, той, Илиеску, се скри зад един храст, почти до самия завой, отдясно, а Валентин отиде на неговото място, за да пуска същия сигнал. И през същата нощ, каза Илиеску, са изчезнали още три камиона. — „Убедихте ли се вече, попита Валентин, убедихте ли се, че не лъжа?“ „Да, но още не съм видял твоя учител от лицея «Свети Сава», прекъсна го Илиеску, и докато не го видя, няма да повярвам!“… Марк, като по-млад и без голям опит, се паникьоса. „Трябва да известим веднага полицията!“, извика той. „Напротив, отряза го Илиеску, няма да казваме на никого. Ще имаме излишни неприятности…“

— Питам се защо — прекъсна го Маргарит.

Ефтимие се изкашля няколко пъти, изпразни чашата си и започна:

— Илиеску се съмняваше отначало. Не каза нищо пред Валентин, но на другия ден изрази съмнение пред Марк, че може би става дума за военна тайна, може би за някаква нова система за прикритие чрез… (И тук спомена някакъв технически термин, който аз така и не разбрах.) Във всеки случай, повтори тогава Илиеску, нито властите, нито неговите колеги, и най-вече журналистите, не бива да съобщават какво са открили. Стояха на пост и през следващите три нощи и си дадоха сметка, че не са се излъгали: камионите наистина изчезваха! Първата нощ — два, втората — пет, а третата — един. Всъщност отидоха и за четвърти път, но бяха вече доста уморени от безсънието и не можаха да дочакат до полунощ, прибраха се да поспят.

— И все пак се разбра, нали? — прекъсна го Маргарит. — Казваш, че също като Илиеску ние, всички румънци тук във Франция, сме станали доста подозрителни…

— За жалост! — възкликна Ефтимие. — Една вечер преди две седмици в един бар в Бриансон стана дума за „летящите чинии“, които сега наричат „НЛО“. Марк каза (а може би беше пийнал повече!), да, каза, че и той бил виждал подобни мистериозни обекти, били големи като камиони, видял ги по шосето извън града. И добре, че веднага си даде сметка, че може да се раздрънка, и спря. И все пак това беше гаф и някакъв репортер от местния вестник веднага пусна информация, че край Бриансон, по шосето, са били забелязани „нов тип летящи чинии, подобни на камиони (!)“ И дни наред целият град говореше само за това. Представяте ли си…

Маргарит се надигна рязко от мястото си и направи знак на Ефтимие да замълчи. Отиде до вратата и в мига, в който звънецът иззвъня, отвори тихо, много внимателно вратата. После се обърна към присъстващите и обяви:

— Това е доктор Таушан!

— Прощавай, драги — заизвинява се докторът още от вратата. — Следят ме!… Може би и ти си следен — обърна се той към Ефтимие. — Всички сме следени! Дойдох да ви предупредя. Ако ни попитат за какво сме говорили в „Екселсиор“, трябва да се уточним какво ще им кажем и да не си противоречим…

— Тоест? — прекъсна го Ефтимие. — В какъв смисъл?

— Да кажем всички едно и също: че Илиеску е бил дискретен, че не е навлязъл в подробности, че всъщност става дума за едно недоразумение, че във вестник „Мидѝ“ е излязла информация, която…

Маргарит докосна с показалец устните си и се отправи с леки стъпки към вратата. Доктор Таушан се настани на канапето. След известно време Маргарит попита:

— Кой е там?

И тъй като мълчанието продължаваше, той повтори въпроса си по-строго.

— Nous venons de la part de monsieur Iliescu. Идваме от страна на господин Илиеску — отговориха му на френски.

— Mais j’ai d’invites… Но аз имам гости сега… — започна Маргарит. — Queques amis… Неколцина приятели…

— Ние само ще се посъветваме, господин Илиеску…

Маргарит отвори широко вратата. Когато ги видя да влизат — единият висок, слабоват и русокос младеж, а другият — едър, около петдесетгодишен мъж, с ведро лице, облечен елегантно, Таушан се наведе към Ефтимие и му прошепна:

— Не, не са онези, дето ме следиха!

Маргарит представи новодошлите с известна тържественост. Господин Жан Боасие и младият Жерар Лаказ учтиво се поклониха. Домакинът донесе столове от трапезарията.

— За какво ще ни посъветвате? — попита на френски Таушан.

— Нека да говорим на румънски — усмихна се дружелюбно Жерар Лаказ, — защото не ми се случва често, а страшно харесвам този език…

— Ако не долавях един съвсем лек акцент — възкликна Ефтимие, — бих се заклел, че сте румънци!

Лаказ погледна развеселен приятеля си и отново се усмихна.

— Прекарал съм детството си в Румъния. А и жена ми е румънка… Съжалявам много, че ви безпокоя — обърна се той към доктора и към Ефтимие, — но както предполагате, нещата се усложниха. Затова инженер Илиеску ни помоли да се посъветваме с вас. Знаем за какво са говорили миналата неделя в „Екселсиор“ и това затруднява доста ситуацията…

— Но защо? — учудиха се Ефтимие и Таушан.

Лаказ се усмихна отново и се обърна към Боасие.

— Защото не сте били сами в кафенето. Имало е и други, които са разбирали румънски. И рискувате да се повтори историята от Бриансон със статията от „La Dépêche“ за НЛО и другите подобни…

— Но Илиеску твърди, че летящите чинии и другите подобни са глупости! — възрази Ефтимие.

— И тъкмо в това е проблемът — продължи Лаказ с един вече официален тон. — Господин инженер Илиеску ви е казал, че според него става дума за военна тайна, и това е нещо по-сериозно от НЛО! Затова бяхме принудени да вземем някои предпазни мерки. Сигурно знаете, че в тази зона беше забранено за двайсет и четири часа движението и контролът беше доста строг. За това можем сега да говорим — това вече не е никаква тайна. Страх ме е обаче, че ще има и други предпазни мерки. Съобщавам ви сега, че ще бъдем принудени да ви поканим, да, само да ви поканим за няколко дни не по ваша воля, да ви поканим в един хотел на остров Корсика, всички, които са разбрали директно от Илиеску или чрез трето лице, всички, които знаят за твърдението на Валентин Иконару, че бил видял в някаква кола бившия си учител по история и дори бил разговарял с него…

— Но Валентин е малко простоват — прекъсна го Ефтимие, като се опита да се надигне от фотьойла си. — Как може да се вярва на един хлапак, който дори не знае както трябва френски?

Лаказ се усмихна иронично и извърна глава към другаря си.

— Валентин Иконару говори много добре френски — възрази Боасие. — Той е много ценен в Природонаучния музей. Направи сензационни открития, свързани с твърдокрилите насекоми от зоната на Алпите. Дори публикува няколко статии… Разбира се, под псевдоним — добави Боасие и се обърна към Лаказ.

— Във всеки случай — започна на френски доктор Таушан…

— Да продължим на румънски — прекъсна го Лаказ. — Чувствам се като у дома, ако ми позволите този израз…

— Във всеки случай — подхвана докторът — струва ми се малко пресилено, ако ми позволите да се изразя така, малко необичайно да бъдем подозирани и следени и евентуално изпратени в Корсика само заради това, че Валентин твърди, че бил разговарял с бившия си учител по история от лицея…

— Когато се срещнем — прекъсна го Лаказ, — когато се срещнем под сянката на някой крин в Рая…

Поставару се изчерви силно и потърси кърпичката си. Не посмя да вдигне очи към Маргарит.

— Значи знаете и това — каза Ефтимие. — Знаете за лицея „Свети Сава“…

— Разказа ни инженер Илиеску — поясни Лаказ.

— Оттам е тръгнало всичко — продължи Ефтимие, — от учителите им. Какъв смисъл е имало да говорят на тези момчета в лицея за сянката на криновете в Рая?

— Това се запитах и аз — прекъсна го Лаказ. — Но засега този проблем не ни интересува…

Погледна крадешком часовника си и продължи:

— Бих искал да се спрем за малко на тази фраза. Моят колега, който разбира и чете румънски, но не смее да говори, ме помоли да ви попитам дали този израз — „под сянката на някой крин“… няма за вас, румънците, някакъв специален смисъл. Дали не е някаква метафора…

— Метафора ли? — повтори докторът. — Значи на румънски да се отнася за нещо друго… Но за какво?

Лаказ го изгледа дълго, въпросително, после се обърна към останалите.

— Например завръщане от изгнание — отговори с малко закъснение. — Защото Жан Боасие говори много пъти с Валентин, мога да ви кажа, че неговата страст е ентомологията, и от тези разговори остана с впечатлението, че за Валентин изгнанието означава нещо много повече от това, да си емигрант, както го разбираме ние. Той остана много впечатлен от твърдението на Валентин, че: „целият свят живее в изгнание, но това го разбират малцина.“

— Едно съвсем нищожно малцинство! — уточни Боасие.

— И моят колега се пита дали срещата под сянката на някой крин в Рая не се отнася до блаженото и триумфално завръщане от изгнание, като завръщането на израилтяните от вавилонския плен. Явно — добави след пауза — в този случай не става дума само за изгнаници от Източна Европа, но и за по-голямата част от европейците…

— Никога не съм мислил за това — призна докторът.

— Нито пък аз — добави Ефтимие.

Лаказ изчака няколко мига и продължи:

— Знаете какво отговаряше Валентин, когато господин Илиеску го молеше да му каже при какви обстоятелства е срещнал бившия си учител по история и какво е говорил с него. Отговаряше му, че не би дръзнал да му каже нещо за това, защото никой не би го приел сериозно…

— Но как може един човек на науката като Илиеску — започна доктор Таушан и не успя довърши мисълта си.

— Проблемът е друг — прекъсна го Лаказ. — И е много, много по-сериозен. Илиеску срещна Валентин за последен път точно преди седмица, когато той му телефонира от Музея. (Казано в скоби: Всеки път, когато изчезваше, никога не предупреждаваше Илиеску къде отива, така че Илиеску разбра от телефонния разговор, че Валентин пристига в Париж, за да работи в Музея.)… Е, добре, когато се срещнаха двамата, Валентин му каза, може би повече на шега, че приема, че е съгласен да разкаже всичко, каквото се е случило на някоя важна личност — духовно лице или от света на науката…

— Какво нахалство! — възкликна Ефтимие.

Лаказ го погледна и се усмихна.

— Това доста ни затрудни — продължи той. — Ние се посъветвахме с когото трябва и намерихме важно духовно лице, на което Валентин можеше да има доверие. Но изгубихме заради това няколко дни. Когато съобщихме за това на инженер Илиеску и двамата с него взехме самолета, за да отведем Валентин от Бриансон (в Париж беше престоял само два дни), самият Валентин изчезна! Да, ние просто не успяхме да го открием…

— Значи — намеси се с усмивка докторът — е решил, че и той е бил следен.

— Разбира се, че беше следен. Както през цялото време беше следен и инженер Илиеску, веднага след статията в „La Dépêche“, както бяхте и все още сте следени и вие.

— Знаем това — тихо промълви Ефтимие.

— И все пак — каза Маргарит — не е възможно да не го откриете. Един чужденец, при това млад мъж, не може да се изгуби така лесно и да не може да бъде открит толкова дълго време…

— Ще го открием — продължи Лаказ. — Но се губи доста време. Вече изгубихме много дни. Предполагам, че никой от вас не го е срещал напоследък, нали?

— Не! Не! — отсякоха всички в един глас.

Когато телефонът иззвъня, Боасие погледна часовника си и като стана рязко, се обърна към Маргарит.

— Извинете, това е за нас.

Вдигна слушалката и я държа няколко мига, без да каже нищо. После погледна към Лаказ и поклати глава. Лаказ седна на стола си и пое слушалката. В началото не се опита да скрие изненадата си, но постепенно се успокои.

— Прекрасно! — възкликна и погледна многозначително към Боасие. Продължи да слуша и от време на време хвърляше поглед към часовника си. Накрая каза тихо: „Още по-добре!“ и постави внимателно слушалката върху вилката. Постоя няколко мига, без да се реши да каже нещо, като фиксира по ред четиримата, които го гледаха доста притеснено. После премести стола си до канапето и седна.

— И така? — въздъхна докторът.

— Последните вести са добри и в същото време нещата се усложняват. Мога да ви кажа, че Валентин е бил на аудиенция при Негово Превъзходителство епископа на Париж. Как Валентин е разбрал, че аудиенцията е била определена за днес в три часа и то при Архиепископа, ще разберем по-късно. Засега Негово Преосвещенство е телефонирал на отговорното за това лице и е съобщил за срещата с Валентин. Не мога да навляза сега в подробности, но вярвам, че няма да проявя недискретност, ако ви кажа, че Негово Преосвещенство е останал много впечатлен от, да кажем, откритията на този млад естественик. И така — добави, усмихвайки се, Лаказ, — Валентин ще бъде тази нощ в Архиепископството и Негово Превъзходителство ще поиска разрешение Валентин да го придружи утре, когато той вземе самолета за Рим.

— Значи старикът разбра? — промърмори Боасие.

— Уви, не само той! — процеди през зъби Лаказ. — Бедният пилот!… Изглежда, че аудиенцията при Светия отец е била уредена много преди това — добави и се обърна към другите.

— Но какво му е казал Валентин? — осмели се да го прекъсне докторът. — За какви „открития“ става дума?

Лаказ вдигна рамене.

— Надявам се, че ще ги разбера и аз по-късно. Негово Преосвещенство ни увери обаче, че изразът „под сянката на някой крин в Рая“ няма еретичен смисъл. Препоръча ни да прочетем отново Евангелието от Светите апостоли…

— Но бившият учител по история, когото срещна Валентин? — обади се Ефтимие.

— Негово Преосвещенство не уточни, но призна, че няма причини да се съмнява в съществуването му.

— Значи е жив! — възкликна Маргарит. — Но къде е? В коя страна?

— Ще разберем и това по-късно. Засега това, което ни интересува и нас, и вас, румънците във Франция, е фактът, че няма да бъдете задължени да прекарате следващите пет или шест дни в хотел на остров Корсика…

— Накрая и една добра вест! — възкликна докторът.

— Много добра от всички гледни точки — подчерта Лаказ.

Ефтимие се отпусна във фотьойла и се приготви да каже нещо.

— А камионите? — прекъсна го Маргарит.

— Тъкмо това искам да попитам и аз — пресече го Ефтимие.

— Тези камиони, които изчезваха, дали наистина съществуваха? И като видя, че Лаказ насочи погледа си към Боасие, продължи: — Или, както каза Илиеску, става дума за някаква военна тайна?

— Затова ви казваме, че вестите са добри, но в същото време работите се усложняват — продължи Лаказ. — Усложняват се, защото излизат извън нашия контрол. От тук нататък загадката с камионите, които стават невидими в една определена точка в пространството и за неопределено време, да, тази загадка ще бъде грижа за други.

— Тоест? — попита Ефтимие.

— Валентин увери Негово Преосвещенство, че тези мистериозни камиони са променили маршрута си. От тук нататък пътят ще минава през неутрална земя.

— През неутрална земя ли? — попита Боасие.

Лаказ се обърна и го изгледа продължително.

— Именно така се изрази: „през неутрална земя“.

Боасие се надигна рязко от стола си:

— Но тук става дума за една метафора! — избухна той. — Аз познавам добре Валентин. Можем да го изпуснем! Бързо след него! — добави.

Лаказ се надигна и той, очевидно развълнуван. Тогава се чу телефонът и след кратко колебание Маргарит се приближи и вдигна слушалката.

— Кой е? Ах, да! Точно така. Тук е. Ще ви го дам.

После направи знак на Ефтимие.

— Обажда се инженер Илиеску. Иска да говори с теб.

Всички се надигнаха от местата си и зачакаха. Ефтимие слушаше с някаква тържественост и поклащаше глава. На моменти вдигаше нервно рамене, но не смееше да каже дума. След няколко минути прошепна тихо:

— Да, тук са… Ще им кажа. Всъщност тук сме… Има и още хора. Ще им кажа на всички. Добре!

Обърна се триумфално и все пак малко притеснен. Приближи се до фотьойла, но размисли и остана прав като всички.

— Беше Илиеску — започна изведнъж. — Валентин му се е обадил преди четвърт час, казал му е къде сме, като го е помолил да ни предаде съобщение. Но да ме убие Господ, ако разбрах какво иска да каже Валентин с това свое послание!… Разбрах само, че засега не го заплашва нищо. Но не бива да забравяме, че изгнанието ни отива към своя край и че трябва да се подготвим отсега. „Как да се подготвим?“, попитал го Илиеску. „Зависи от всеки от нас, отвърнал му Валентин. И продължил: Този, който никога не е обичал цветята, трябва да се научи да ги обича. Само така ще научи тайната, която знаят и децата, но която се забравя бързо.“ И Илиеску ми каза още нещо — добави силно притеснен Ефтимие, — но не го разбрах и веднага го забравих…

— Нещо за сянката на криновете в Рая ли? — попита Поставару.

— Не! — отвърна му ядосан Ефтимие. — За това бих могъл да си спомня… Моля ви, не ме прекъсвайте, защото рискувам да объркам препоръките от посланието на Валентин… Значи след въпроса с цветята Валентин казва: този, който поне веднъж е разговарял със своята котка или с кучето си, да се опита да разговаря и с други животни, например с птиците в парка или със змиите в Зоопарка. И да не се отчайва, ако в началото не може да разбере отговорите им. С любов и с търпение ще ги разбере и тогава ще започне да се пробужда у него „чудото на собственото му съществуване“ (или нещо подобно, не запомних точно израза!). И той каза още нещо — продължи Ефтимие след кратка пауза, — но не го разбрах. Всъщност Илиеску повтори този израз два пъти, подчертавайки, че е много важен — да погледнем и небето без звезди, и празните вагони, и угасените светлини, да се усмихнем на старците и на стариците, които срещнем,… и още някои други неща, които не разбрах и не запомних.

— Ами Илиеску? — прекъсна го доктор Таушан. — Каква беше реакцията на Илиеску?

Ефтимие се поколеба за миг, после постави ръцете си върху облегалката на фотьойла, сякаш искаше да си почине.

— Илиеску изглеждаше много впечатлен — продължи Ефтимие и спря погледа си за миг върху Лаказ. — И каза: той, Валентин, е правият, а не аз! Той разбра…

— Какво е разбрал? — прекъсна го Маргарит.

— Каза ми само това: „Валентин разбра“.

— Но камионите, които изчезваха след полунощ? — попита доктор Таушан.

Ефтимие вдигна ръцете си от облегалката на фотьойла, извади кърпичка и избърса челото си.

— Илиеску направи само намек. Всичко, което му каза Валентин по телефона, ми обяснява посланието, което е помолил да ни предадат и на нас, всичко това му е дало възможност да разбере, дава ни тази възможност и на нас! — да разберем защо само определени камиони изчезват и какво точно се случва с тях. И тогава ще разберем и това, което ни очаква, тоест това, което се случва с някои от нас.

— Досега не разбрах нищо! — възкликна Лаказ и се запъти към вратата.

— Но откъде се обади Илиеску?

— От телефонна кабина. Каза, че за телефона чакали двама или трима души и трябвало да побърза.

— Като нас! — усмихна се Лаказ и подаде ръка на Ефтимие.

Като стигна до вратата, се обърна към Боасие, който бе извадил бележник и го прелистваше притеснен.

— Той се притеснява, старецът!

— Но каза и още нещо — добави тихо Ефтимие. — Каза, че заминава още тази вечер…

Лаказ започна да се смее.

— Няма значение. Тръгваме и ние с него. И няма да се изненада, като ни види. Инженер Илиеску отдавна знае, че е следен най-зорко…

Ефтимие поклати глава и притеснено добави:

— Не бих искал сега да кажа какво ми рече на раздяла…

Лаказ го погледна учудено:

— И какво ти каза?

— Каза да не се притеснявате да го следите и че той си е изпълнил дълга, като ви е предал посланието…

— Това е неговото мнение — прекъсна го Лаказ. — Но има и други проблеми, които трябва да обсъдим заедно.

Ефтимие започна да бърше ръцете си с кърпичката, без да спре.

— И още каза: „Ако инженер Лаказ иска на всяка цена да се срещне с мен, помоли го да ме изчака вдругиден сутринта, между два и три часа на сто и деветия километър по шосето Базел-Шафхаузен. Но няма да разговаряме. Аз ще бъда в третия камион заедно с бившия учител по история на Валентин…“

— Шегата настрана? — възкликна Лаказ отново развеселен. — И не каза нищо друго?

Ефтимие се поколеба за миг, а после го погледна със симпатия.

— Каза: „Благодари на господин главния инспектор Лаказ за любезността му и му припомни за нашия първи разговор.“ Ако онази вечер, като се сбогувахме, не ми беше казал: „Щастливи са миролюбивите“, какво ли би станало с моята душа?…

Чуха го как слиза бързо по стълбите, защото домакинът не затвори веднага вратата. След като Маргарит се върна в стаята и се отпусна уморено на стола, Ефтимие каза:

— Не знам дали постъпихме правилно, като им разказахме всичко.

Маргарит се обърна изненадан.

— Всъщност аз повторих само посланието на Валентин — продължи Ефтимие. — Но не им казах до какви заключения е стигнал Илиеску по повод изчезващите камиони… Валентин според Илиеску е имал право: подготвя се нов Ноев ковчег.

— В какъв смисъл? — прекъсна го силно разтревожен Маргарит.

— Тези тайнствени товарни камиони изглежда пренасят избрани хора от целия свят. Камионите изчезват, те просто преминават от едно пространство в друго измерение, различно от нашето.

— Господине, говори по-ясно! — отново го прекъсна Маргарит.

Ефтимие се усмихна меланхолично.

— И аз не разбрах много добре какво точно става, но Илиеску ме предупреди. Всъщност става дума за камуфлаж, за едно прикриване, тоест да се скрие нещо, но в същото време и да се привлече вниманието на известените. И Илиеску уточни — и това мога да го повторя дума по дума! — че пътят към новия Ноев ковчег, тоест към пространството с други измерения може да бъде изминат веднага, по един невидим начин, но за наше добро понякога се налага да се прикрие с обикновен транспорт, например с товарни камиони…

— Защо пък „за наше добро“? — попита докторът.

— Нямаше време да ми обясни. Но от всичко, което ми каза, разбирам, че става дума за някои знаци, които ни се посочват и които някои от нас успяват да разгадаят. Защото ми повтори: „Драги Ефтимие, постоянно ни се дават разни знаци. Ти само отвори очи и се помъчи да ги разгадаеш…“

— Значи — възкликна Маргарит — идва Потопът, Апокалипсисът!

— Не! Не! — прекъсна го Ефтимие. — Илиеску ме увери, че отдавна ни се дават знаци, от хиляди години. Но прикритието се променя според епохата, в която живеем. В нашата епоха, както знаем, доминира техниката…

Ефтимие се изчерви и се усмихна тъжно:

— Не, не, това не ми го каза той. Просто нямаше време. Отгатнах го аз преди малко. Всъщност Валентин и Илиеску имат право: дават ни се постоянно знаци, но ние не ги забелязваме…

И тъй като Маргарит не преставаше да го гледа с недоумение, той продължи:

— Например ето сега нашата среща тук днес: четирима румънци, двама французи и две телефонни обаждания. И всичко това — и срещата, и разговорите, и телефоните — във връзка с един и същи израз: „Под сянката на някой крин в Рая“. Това не ви ли се струва странно?

Няколко мига се гледаха безмълвни и силно развълнувани.

— Значи в заключение — наруши мълчанието докторът — какво мислите, че може да ни се случи?

Ефтимие се настани спокойно във фотьойла.

— Ще почакаме още малко — усмихна се той. — Може би ще звънне телефонът или пък звънецът на вратата.

— Дори ако позвъни — започна Маргарит, — дори ако…

Но се спря и пребледнял скочи до телефона и сграбчи слушалката:

— Ало! Ало! Ало!

Почака няколко мига, после се обади отново, почти закрещя.

— Ало! Ало! Ало!

Докторът се приближи до него силно намръщен.

— Не отговаря — тихо каза Маргарит.

След малко постави слушалката върху вилката и добави: „Няма никой!“