Мирча ЕлиадеМладост без младостФантастична проза

Младост без младост

Чу камбаната на Митрополията и се досети каква беше тази нощ — да, разбира се, нощта преди Възкресение Христово! И закрачи бързо, като внимаваше да не нагази в обилно измокрената от дъжда трева. Не забеляза как съвсем ускори хода си, но само след двайсетина метра, при кръстовището, го задържа червеният светофар. Огледа булеварда, заприличал на коритото на буйна река. Светофарът премигна и в същата секунда внезапно се разнесе мощен взрив, съпроводен от ослепителнобяла светлина. Нажеженият смерч, долетял от небето, сякаш беше готов да го погълне! Замига и с усилие разтвори клепачи, здраво стиснал дръжката на чадъра си.

— Някъде наблизо трябва да е паднала мълния — каза си той. А дъждът плющеше, сякаш струите нахлуваха от всички посоки, но тялото му не усещаше нищо. Камбаната на Митрополията заби отново, а след нея подеха песента й и останалите камбани. Сред звуците на празничното Благовещение, тъй близо до него отделно се обади друга камбана — самотна и безутешна.

„Да, просто се изплаших“ — помисли си и се разтрепера. — „Трябва да е от студа“ — реши за себе си и усети, че в този момент лежи на земята, в алеята до тротоара. — „Ах, съвсем съм мокър, до кости!“…

— Повали го мълнията, с очите си видях — дочу нечий прегракнал от вълнение мъжки глас. — Май че го уби! Горкият! Всичко видях. Чакаше да премине при светофара и изведнъж пламна целият, просто за секунди, от главата до петите. И чадърът, и шапката му, и палтото! Добре, че вали, иначе щеше да изгори като сухо дърво, на въглен можеше да стане… Не вярвам още да е жив…

— Ами ако е жив, какво ще го правим?

Вторият глас идваше по-отдалече, уморен и едва ли не погребален.

— Изглежда този е бил голям грешник, след като мълнията го удари точно през тази нощ и при това съвсем близо до църквата… Нека видим какво ще ни кажат в дежурната стая.

Той с учудване установи, че не усеща абсолютно нищо, сякаш беше останал съвсем без тяло. От разговора между двата гласа се досети, че са го докарали в болница.

Но как? На ръце или на носилка? С кола ли?

— Мисля, че няма никаква надежда — дочу след малко и трети глас, също така отдалече. — Не е останало живо място по него. Дори сантиметър от кожата. И как ли все още диша това тяло, просто необяснимо. Обикновено в такива случаи…

Да, всеки знае, че ако е изгорена повече от половината кожа, няма никакъв шанс да се оцелее.

Стори му се унизително и нелепо да влиза в мислен спор с тези, които се суетяха около него. Слава Богу, че не ги виждаше — клепачите му бяха здраво стиснати. Не искаше да ги слуша… Беше някъде далече, далече — усещаше, че там е много добре…

— И какво го сполетя след това? — попита малко насмешливо тя. — Някаква друга трагедия?

— Чак трагедия не е, но нещо от тоя род. Когато човек се съсредоточи над една идея и се посвети на науката…

— И кое наричаш ти наука? — пресече го тя. — Математиката или китайския?

— И едното, и другото, както и още много други неща. Постоянно откривах за себе си различни науки, чужди езици и поред се влюбвах в тях…

Улови го за ръкава, за да не се обиди.

— Математиката, да, това го разбирам, но ако нямаш призвание за нея, просто не се захващай. Обаче китайският?

Той неволно се разсмя, защото тя произнесе твърде изразително: „Обаче китайският?“

— Струва ми се, че ти обясних. Преди две години, когато бях в Париж през есента, отидох на лекция при професор Шаван. А след това го потърсих в кабинета му. Той ме попита от колко време се занимавам с китайски и кои други източни езици зная. Няма да препредавам нашия разговор сега. Смисълът му беше в това, че ако аз за няколко броени години… не овладея, освен китайския, санскритски, тибетски и японски, със сигурност няма да стана истински ориенталист.

— Сигурно си му казал, че само китайският ти стига, нали?

— Позна! Но той възрази, че един синолог не може да мине без японския и още по-малко без другите южноазиатски езици, както и без някои диалекти. Работата обаче не беше в това.

Когато разбра, че уча китайски от пет месеца, той написа на дъската двайсетина йероглифа и ме помоли да ги прочета и преведа. Прочетох ги, както можах, и преведох нещо от тях. Тогава той учтиво ми се усмихна: „Да, не е зле! — каза. — И след като е само за пет месеца… По колко часа на ден се занимавате?“ „По шест като минимум“ „Тогава китайският език не е за вас. За него трябва да имате много силна зрителна памет… Драги приятелю! — усмихна се отново той с особената си усмивка, едновременно дружелюбна и подигравателна. — Драги приятелю, за да овладеете китайски, трябва да имате фотографска памет, подобно на мандарините. Ако нямате такава, ще ви трябват три-четири пъти повече усилия. Как мислите, дали си струва труда?“

— Значи е въпрос на памет? — попитах.

— Да, на фотографска памет — потвърди, като подчертаваше всяка сричка.

Вратата се отвори и затвори и дочу леки стъпки и някакви непознати гласове.

— Да видим какво ще каже Професора. Ако питате мен, аз често ще…

Държаха на мнението си! Било невъзможно! Понрави му се този глас. Издаваше млада, жива, отзивчива натура, влюбена в своята професия.

— … епидермата е изцяло обгорена, а той е жив вече цели двайсет часа и ако съдим по всичко, не усеща никаква болка. Преляхте ли му кръв?

— Само веднъж, тази сутрин. Стори ми се, че стене. А може да е било случайно или насън.

— Установиха ли самоличността му? Какво друго намериха освен тялото?

— Само дръжка от чадър. Всичко е изгоряло. При това, представете си, дръжката е от дърво. А от дрехите му няма и помен. Което дъждът не е успял да измие, се е разпиляло по пътя и в колата…

И той знаеше, че не би могло да бъде друго, но все пак докладът на дежурния лекар го успокои. Значи двата плика в джоба на сакото му също бяха изгорели…

Лекарят затвори вратата след себе си, но недостатъчно плътно и той, без да иска, чу:

— Съвсем е грохнал нашият Достопочтен. Вече за пети път каза…

И какво от това? След онази информация в „Ла Фиера Летерария“ за италианския писател Джовани Папини, който ослепял, но нито един хирург не се решавал да го оперира? За човек като Папини, който не би могъл да живее без четене, трагедията наистина е невероятна. Но може би Ваян беше прав: аз съм изтощен до крайност…

Младият глас отново го попита:

— И какво още те сполетя? Изостави китайския… после?

— Не, не го изоставих. Продължих да уча по десет-петнайсет йероглифа на ден, повече за свое удоволствие, а и това ми помагаше да разбирам преводите на китайски текстове… Аз, естествено, бях дилетант…

— Още по-добре — прекъсна го Лаура и пак го докосна леко по ръкава. — На този свят са нужни и хора с въображение, за да се радват на откритията, които правят големите ерудити. Ти изостави китайския и добре стори… Но спомена и някакви трагедии…

Погледна я, без да каже нищо. Не се отличаваше с кой знае каква хубост сред останалите студенти, но явно беше, че тя самата е по-особена. И как иначе трябваше да си обясни с какво го привлича и защо непрекъснато я търси из аудиториите, където не бе влизал от три-четири години, откакто защити дипломната си работа? Сигурно можеше да я открие на лекциите при Титу Майореску. Да, там ще я причака и както обикновено, ще я изпрати до вкъщи.

По пътя минаха през парка Чишмиджиу и седнаха за минута на пейка до езерото.

— Е, признайте, какво още? — повтори въпроса си тя и със спокойна усмивка издържа неговия поглед.

— Вече ти казах, че в лицея обичах математиката и музиката. Но също така историята, археологията и философията. Исках да овладея всички науки. Държах да бъда специалист, работех много, проучвах текстовете в оригинал, защото просто ми се повдига от импровизациите и повърхностните интерпретации…

И той вдигна по момчешки ръце.

— Ти си най-честолюбивият човек, когото познавам. И може би най-страстният.

Беше привикнал към техните гласове и започна да ги различава: три дневни сестри и две нощни.

— Ако този тук има късмет, ще се спаси от мъките тия дни. Казват, че който умре през Страстната седмица, отива направо в Рая.

„Тази жена има добро сърце, жали ме, не е като другите. Грижи се за спасението на душата ми. Ами ако тя прекъсне системата ми… от добри чувства? Ще доживея ли до идването на дежурния лекар сутринта? Всъщност той може и да не разбере какво е станало. Но Професора наистина ще забележи. Неговата чест е засегната, ядосва се, че не може да обясни моя случай и е готов да запази живота ми, заради науката.“

Веднъж, вече уморен от тази загадка, Професора с леко, внимателно движение докосна клепачите му и промърмори:

— Изглежда, че очите му не са изгорели, но още не знаем дали не е ослепял. Всъщност не знаем нищо…

Чуваше го не за първи път.

— Не ни е ясно дори дали е в съзнание — каза Професора, — дали ни чува и ако е така, разбира ли ни, или не.

Да, той ги чуваше, дори познаваше неговия глас и всичко разбираше! Но какво от това?

— Ако разбирате какво ви говоря, — гръмко произнесе Професора — стиснете палеца ми!

Бих се зарадвал да му дам знак, но аз не чувствах нито своите, нито чуждите пръсти.

А Професора добави:

— Да издържи поне още пет дни!…

След пет дни, по думите на един от асистентите на Професора, беше обещал на път за Атина да се отбие доктор Жилбер Бернар, някакво си там парижко светило.

— Няма защо да си толкова честолюбив — повтори Лаура. — Искаш да постигнеш всичко, нали? Да бъдеш философ, ориенталист, археолог, историк и не знам си какво още. Ще ти се да изживееш чуждите животи, вместо да бъдеш самият себе си, Доминик Матей, и да работиш само над своя талант.

— Над своя талант?! — скри радостта си и се престори на смутен. — За да се трудиш над нещо, трябва все пак първо да го притежаваш…

— Но ти определено имаш талант. В известен смисъл не приличаш на никого. Живееш не както живеем ние и разбираш живота по друг начин…

— Досега, а аз съм вече на двайсет и шест, все още нищо не съм направил, освен дето съм вземал изпитите си с отличен. И поне едно откритие, поне една оригинална интерпретация на единайсетата песен от „Чистилище“ да бях превел и коментирал…

В очите на Лаура се прокрадна сянка на тъга и може би разочарование.

— Защо непременно трябва ти да откриваш нещо? Имаш дар, живей си живота. За какво са ти тези открития, оригинални интерпретации? Твоят модел е сократовски или може би гьотевски. Представи си, че ти си Гьоте, но без съчиненията му!

— Не разбирам — развълнува се той.

— Всичко ли разбирате? — попита Професора.

— Аз… не особено, когато говорите бързо…

Всъщност прекрасно разбираше всичко, френският, на който говореше Професора, изглеждаше безупречен. Нали беше защитил дисертация в Париж. И дори превъзхождаше с елегантния си френски доктор Бернар, прочутото парижко светило…

— Отдавна ли разбрахте, че пациентът е в съзнание?

— Не, едва онзи ден — отговори Професора. — Дотогава неведнъж правих опити да разбера, но без резултат.

— И сте убеден, че той е стиснал палеца ви, така ли? Стиснал го е леко, в отговор на въпроса ви? А може би това е бил случаен рефлекторен жест, на който не би трябвало да обръщаме внимание сега?

— Повторих опита няколко пъти. Съветвам ви да го направите и вие, за да се уверите.

За кой ли път вече усети как чуждият пръст, внимателно и с подчертана деликатност, навлиза в свития му юмрук.

След което чу гласа на Професора:

— Ако разбирате какво ви казвам, моля, стиснете този пръст.

Стисна го и навярно с излишно усилие, защото доктор Бернар уплашено си отдръпна ръката. Но след миг прошепна на Професора:

— Traduisez, s’il vous plait… Преведете, моля — и отново вкара пръста си в юмрука. Чу се отчетливата френска реч: — Celui qui vous parle est un médecin français. Accepteriez-vous qu’il vous pose quelques questions? C вас говори един френски лекар. Съгласен ли сте да ви задам няколко въпроса?

Но той не позволи на Професора да преведе докрай втората фраза и отново стисна енергично чуждия пръст. Този път доктор Бернар не отдръпна ръката си, а попита:

— Vous comprenez le français?

Сега той повтори своето стискане, но без предишната убедителност. След минута колебание, доктор Бернар реши да уточни:

— Voulez-vous qu’on abandonne a votre sort?… Може би предпочитате да ви оставим на спокойствие?

Изпита почти сладострастно чувство от това, че ръката му остана неподвижна, сякаш беше гипсирана.

— Vous préférez qu’on s’occupe de vous?… Предпочитате ли да се занимаваме с вас?

Тогава той със сила стисна пръста.

— Voulez-vous qu’on vous donne du chloroforme? Искате ли да ви дадат малко хлороформ?

Отново разхлаби мишци и повече не се напрегна, докато му задаваха следващите въпроси:

— Etes-vous Jésus Christ?… Voulez-vous jouer du piano?… Ce matin, avez-vous bu du Champagne? Bue Исус Христос ли сте?… Искате ли да посви ри те на пиано?… Пихте ли тази сутрин шампанско?

— Да опитаме още веднъж. Може би той не разбра въпросите. Ще го попитам на румънски — и повиши тон: — Ние искаме да разберем вашата възраст. На всяка десетица стискайте палеца ми.

Това продължи още около половин час, в течение на който се установи, че той не живее в Букурещ, че има само един далечен роднина тук, на когото не е наложително да се съобщава за нещастния случай, че е съгласен да направи и най-рискования тест, за да се провери дали е оцелял очният му нерв.

Слепотата на Джовани Папини беше за него първият сигнал. Цяла седмица се опитваше да убеди себе си, че проблемът не е в неизбежните старчески промени. И че ако пет пъти е повторил разказа си за Папини, когото не пожелал да оперира нито един хирург, то е било само защото го е разтърсила трагедията на любимия му писател. Но в края на краищата призна пред себе си, че опитва да се самоизмами. Преди година доктор Некулае му беше намекнал, че атеросклерозата не се лекува. Наистина, не му беше поставил такава диагноза, но все пак го предупреди:

— На определена възраст човек може да очаква всичко. И аз имам проблеми с паметта. От известно време вече не мога да запомня нищо наизуст, а сега има толкова хубави стихове от млади поети!…

— Аз също — подхвана той — някога знаех наизуст почти целия „Рай“ на Данте, а сега… От младите поети също нищо не мога да запомня, колкото и да ги чета…

А сега?… Легнал и със затворени очи, без усилие можеше да си припомни съдържанието на множество неотдавна прочетени книги, цели строфи от поети като: Джузепе Унгарети, Йон Барбу или Дан Бота. А всъщност никога не ги бе наизустявал, само ги беше чел!… Що се отнася до „Рай“, неведнъж беше заспивал със своите любими терцини…

Страхът го прониза внезапно, както неочаквано се бе породил от това откритие.

„Повече не бива да мисля за това!“, заповяда си той. „Сега да превключа към нещо друго!“…

Но въпреки това продължи да рецитира стихове и да си преразказва съдържанието на прочетени книги.

„Господи, що за глупак съм бил! Та това е просто фалшива тревога…“

Но все пак, нещото се беше случило. Когато излезе от дома си, на улицата, установи, че всъщност не помни закъде се е запътил.

„Е, не може ли все пак да се случи? Може би просто съм бил уморен, макар да не е имало от какво да се уморя?…“

— Няма голяма полза от идването на това парижко светило — дочу гласа на дежурния лекар.

Някой, когото не можа да определи по гласа, възрази:

— Все пак каза, че имало и други подобни случаи. Например оня швейцарски пастор, който изгорял почти целият от мълния, а живял не знам колко си след това. Наистина беше доста смутен и направо онемя, когато видя нашия пациент.

— Тихо, че може и да ни чуе — прошепна дежурният.

— Ако ни чуе, още по-добре. Ще видим как ще реагира. И дали наистина е ням.

Несъзнателно, без да си дава сметка какво прави, той бавно разтвори устни. В същата секунда в ушите му загърмя, сякаш край него прелиташе тежкотоварен влак. И макар грохотът да го оглушаваше, продължи да раздвижва устни. И ето, че чу собствения си глас:

— Не! Не! Не! — и като си пое дъх, изхриптя: — Не, не съм ням! Не съм ням!…

Искаше да се изрази по-пространно, но нещо му пречеше. По шума в стаята разбра, че звуците, които произнесе, предизвикаха истински фурор. Устата му беше вече широко отворена, но не се решаваше да помръдне език. И когато неговият любим лекар Гаврила, медик с ярко призвание, както го определи още от самото начало, се приближи до леглото му, той отново повтори своето мучене и едва сега разбра защо му е толкова трудно да говори: при всяко движение на езика зъбите му се разклащаха, сякаш се готвеха да изпадат наведнъж!

— Значи това било — прошепна загрижено Гаврила. — Зъбите! И дори кътниците… Извикайте по селектора доктор Филип, нека изпрати някого по спешност, а може и сам да дойде, но с инструментите си.

И сякаш много отдалече отново се чу неговият глас:

— Да, тези зъби едва се държат. Може и да глътне някой от тях… Съобщете на Професора.

След миг той усети как хванаха с пинсета единия от предните му зъби и набързо го извадиха. Без никакво усилие! Започна да брои. Само за няколко минути доктор Филип успя с лекота да измъкне девет предни и пет задни зъба.

— Не разбирам как може да се случи това. Корените са напълно здрави. Трябва да се направи снимка. — Професора се приближи до леглото и докосна с два пръста дясната му ръка.

И тогава, вече без да се страхува, задвижи езика си, но колкото и да се стараеше, не можеше да произнесе това, което искаше; накрая се успокои и започна да ломоти наслуки едносрични думи като ден, нощ, хляб, сън…

На третата нощ му се присъни сън, които запомни от началото до края. Беше се върнал от Пиатра Нямц и отиваше към лицея. Но колкото повече се приближаваше до лицея, толкова повече го изпреварваха минувачите по улицата. Разпознаваше във всеки един от тях свои бивши съученици, които не бяха остарели през тези десет, двайсет или двайсет и пет години. Спря един от тях:

— Ти си Теодореску, нали? Къде отивате всички?

Юношата го погледна, усмихна се неловко, явно без да го познае:

— В лицея. Днес е стогодишният юбилей на нашия учител Доминик Матей.

„Нещо не ми се харесва този сън — повтори няколко пъти на себе си той. Не знам защо, но никак не ми харесва.“

Дочака появата на сестрата и се опита, не за първи път през последните дни, да отвори очи. През нощта забеляза някакво светещо синкаво петно. Сърцето му заби силно, притесни се и стисна очи. През следващата нощ видя отново същото светещо петно и разстроен, той се залови да брои на ум. Стигна до седемдесет и две и внезапно разбра, че това е светлината на някаква звезда, проникваща през тясното прозорче под тавана в дъното на стаята. Овладя радостта си и без да бърза, огледа помещението, в което го бяха настанили преди пристигането на доктор Бернар. Оттогава, щом останеше сам, особено нощем, отваряше очи, обръщаше глава наляво и надясно и започваше да изучава формите и цветовете, сенките и полусенките. Просто не можеше да се нарадва, че вече разполага с това блаженство — възможността да наблюдава или по-точно да съзерцава вещите и предметите край себе си.

— Защо скрихте от нас, че можете да отваряте очите си? — дочу нечий мъжки глас и пред погледа му изникна лицето на дежурния лекар.

Лекарят беше такъв, какъвто подсказваше и гласът му: висок и сух, брюнет, започнал да оплешивява.

Изглежда лекарите го бяха подозирали и следили.

— И сам не зная! — отвърна, гълтайки сричките. — Може би исках първо сам да се уверя, че не съм изгубил зрението си.

Лекарят го погледна замислено и се усмихна.

— Интересен човек сте! Когато Професора ви попита на колко сте години, вие отговорихте — на шейсет.

— На повече съм, извинете!

— Няма нищо! Навярно сте чули какво говорят санитарките?

Със смирен жест на виновен ученик той наведе глава. Какво казаха санитарките ли? Той наистина ги беше чул.

„На колко години каза, че бил — на шейсет? Шегува се гълъбчето. Ти сама видя, когато го миехме: млад мъжага в силата си, дори и четиридесет няма…“

— Не бих искал да си помислите, че ви шпионирам или че искам да донасям за вас на началството. Но Професора все пак трябва да е информиран и ако той реши…

Друг път би се обидил — или би изпитал страх, но сега вместо това, видя се, че чете, отначало за себе си и наум, а след това и на глас, макар и шепнешком, едно от любимите си стихотворения — „Забавената смърт“ от Джузепе Унгарети:

Жена,

която изчезва като лист

и оставя на дърветата есенен огън…

Беше открил за себе си тези стихове двайсет и пет години след развода. И когато ги четеше, винаги си мислеше за нея. Жива ли беше тази любов, в която й се бе обяснил сутринта на дванайсети октомври деветстотин и четвърта, когато излязоха от сградата на Съда и се отправиха към парка Чишмиджиу? Тогава, на сбогуване, й целуна ръка и изрече: — Желая те… да! Всичко, което сега мога да ти кажа, ти го знаеш… Но искам да запомниш още нещо — ще те обичам до края на живота си…

Дали я обичаше, както преди? Не беше много сигурен, но мислеше за нея, когато четеше:

Жена,

която изчезва като лист…

— Убедихте ли се, че вече сте извън опасност?

Така го поздравяваше сутрин Професора и му се усмихваше.

Той се оказа по-внушителен, отколкото си го представяше. Ниският му ръст се компенсираше от изправената стойка и гордо вдигнатата глава — човек можеше да се смути от царствената му осанка и побелелите коси. Дори като се усмихваше, той респектираше събеседника и не изгубваше суровостта на чертите си.

— Вие не сте просто „интересен случаи“, а „казус“. Няма правдоподобно обяснение — нито у нас, нито в чужбина. При пряк удар от мълния човек загива мигновено… или най-много след десет-петнайсет минути. В редки случаи остава парализиран, ням и сляп. Докато вие сте истинска загадка. Дори не знаем благодарение на кой рефлекс не отворихте уста цели двайсет и три дни и се наложи да ви храним изкуствено. Сигурно все пак разтворихте устни по принуда, заради зъбите, които вече не се държаха за венците. Имахме намерението да ви изработим протези, за да можете да се храните и, което е още по-важно, да говорите нормално. Но виждам, че вече няма нужда, рентгенът показва, че ви никнат нови зъби, пълен набор, два реда!

— Не може да бъде! — прошепна той изумен.

— Същото казват терапевтите, както и зъболекарите, просто това е невъзможно. Но рентгенът не остави никакво съмнение. С една дума — „казус“! Вие всъщност не сте „жив мъртвец“! Тук просто има нещо друго, но какво точно е то, все още не знаем…

„Трябва да бъда по-внимателен, да не допусна някоя грешка, защото ще ме разобличат. Ако не днес, утре ще започнат да ме разпитват: име, адрес, професия? Всъщност от какво мога да се страхувам? Нищо лошо не съм направил. Никой не знае нито за белия, нито за синия плик.“

Искаше да запази анонимността си, да остане до нивото на стискането на чуждия пръст в отговор на въпроса: „Чувате ли ме?“

За щастие, заради зъбите, говореше зле. Нямаше да му е трудно засега да се преструва и да дъвче думите си… Ами ако го помолят да напише нещо? За първи път погледна внимателно дясната си ръка. Кожата беше гладка и явно ставаше все по-свежа. Опипа внимателно лявата си ръка с дясната, докосна с два пръста бицепса. Да, наистина! Нима този четириседмичен пълен отдих, тези хранителни разтвори и витамини, които му вливаха във вените…

„Млад мъж, в силата си!“ — нали така каза едната от санитарките.

А на сутринта дочу шепота на дежурния лекар: „Тихо, да не го събудите!“

И след това чужд, приглушен глас: „Не, не е той… Макар че трябва да се види как ще изглежда без брада… Ние търсим студент, не по-възрастен от двайсет и две години, а този е на около четиридесет…“

Спомни си за бурята.

— Интересно — забеляза единият от лекарите, — дъждът валя само там, където е бил той: от Северната гара до булевард Елизабета. Да, проливен летен дъжд, който наводни целия булевард, а на сто метра по-нататък не падна нито капка!

— Да — подхвана друг, — ние също минахме оттам на връщане от църква и помня добре, че водата още не се беше оттекла.

— Казват, че това бил опит за покушение, намерили дори динамит, но заради проливния дъжд не успели…

— Сигуранца може да измисли това, за да оправдае арестите на студентите.

Изведнъж гласовете стихнаха.

„Да, трябва да съм по-внимателен — повтори си той. Да не ме вземат за някой легионер, когото търсят от Сигуранца. Тогава ще се наложи да им призная кой съм. И ще ме откарат до Пиатра Нямц за справка, а там…“

Но и този път успя да пропъди тревожните мисли. Спомни си Единайсета песен от „Чистилището“ на Данте, а след това се опита да си спомни и „Agnosco veteris vestigia flammae…“ (Откривам следи от стария пламък…)

— Бедата е в това, че ти скачаш от една книга на друга, Доминик, от един език на друг. Затова и тя си отиде от теб…

Не се обиди на думите му. Никодим говореше без злоба: добър, прям и спокоен молдованин.

— Не, Никодим, учебникът по японски няма отношение към нашия развод.

— Защо японски, какъв японски? — изненада се Никодим.

— Мисля, че именно за това намекваш сега, какво ли не мелят злите езици!

— Но за какво говориш?

— За това, че веднъж се прибрах у дома с учебник по японски. И когато Лаура видя как още от вратата съм забил нос в него, каза, че съм се захващал със сто неща наведнъж и че нищо не съм довеждал докрай. Е, време било да се откажа поне от нея.

— За никакъв учебник не съм чувал, но за това, че й бяха омръзнали твоите безкрайни любовни похождения, говореха всички. Особено миналото лято, в Букурещ, когато се хвана с оная французойка и ни уверяваше, че сте били познати още от Сорбоната.

— Глупости! — прекъсна го той с лека досада и вдигна рамене. — Работата не е в това. Да, Лаура имаше някакви подозрения, защото беше разбрала за една моя стара история, но тя е умна жена и много добре знаеше, че винаги съм обичал нея, само нея, а ако е имало нещо друго, то е било… Всъщност така или иначе ние си останахме с Лаура добри приятели.

Все пак той скри това-онова от Никодим. Не толкова от него, колкото от Даду Рареш, своя най-добър приятел, който умря от туберкулоза преди дванайсет години. Макар Даду да бе единственият, отгатнал истината. Или пък самата Лаура му беше разказала нещо — те двамата се разбираха добре.

— Слушам ви, слушам ви, — започна не без известно раздразнение Професора, — а нищо не мога да разбера. За няколко дни не отбелязахте никакъв напредък. Струва ми се, че дори миналата година можехте да произнесете някои думи по-добре от сега. Трябва да ни помогнете. И не се страхувайте от вестникарите. Заповедта е напълно ясна: никакви интервюта. Разбира се, вашият случай е малко по-особен и затова се говори за него в града. Вестниците пишат всякакви глупости, затова са си вестници… Но, повтарям ви, вие сте длъжен да ни помогнете, ние трябва да научим още много неща: кой сте вие, откъде сте, каква е професията ви и т.н.

Той кимна с глава и прошепна:

— Разбира се, разбира се! — подразбра, че работата отиде далече. — Трябва да се изясни…

За щастие на другата сутрин напипа с езика си връхчето на първия поникнал нов зъб. С най-невинно изражение го показа първо на сестрата, а после и на докторите, този път преструвайки се, че е изгубил напълно способността си да говори. Но зъбите започнаха да поникват един след друг, при това с поразителна бързина! До края на седмицата вече всички бяха налице. Всяка сутрин идваше зъболекар за преглед, който си водеше бележки и подготвяше статия за някакво стоматологично списание. Няколко дни го тормозеше възпалението на венците и дори при най-добро желание не би могъл да говори нормално. Това беше щастлив момент за него и той отново се почувства в безопасност, защитен от неприятни и нежелани изненади. Чувството се съпровождаше от прилив на енергия и увереност в себе си, каквито не помнеше от времето на войната, когато в Пиатра Нямц организираше движението „За възраждане на културата“, както го бяха кръстили в местните вестници. Движение, уникално за мащабите на Молдова. За него се изказа много ласкаво самият академик Николае Йорга, поканен да изнесе лекция в Пиатра Нямц. По-късно на гости при него маестрото се удиви от хилядите томове по ориенталистика, класическа филология, древна история и археология.

— Защо не пишете колега? — няколко пъти повтори въпроса си Йорга.

— Пиша, господин професор, вече десет години се потя над едно нещо.

Тук се намеси Давидоглу с дежурното си остро езиче:

— Попитайте го, попитайте го, господин професоре, каква е тази работа! De omni scibili!… За всичко познаваемо!

Това беше една от постоянните шеги, с които Давидоглу го посрещаше в учителската стая, щом го видеше с нова купчина книги, пристигнали сутринта от Париж, Лайпциг или Оксфорд.

— Кога мислите да се спрете, Доминик? — питаха го колегите му.

— Как кога? Та аз съм още по средата на пътя…

Уви, похарчил още преди войната своето неголямо наследство за редки книги и пътешествия с познавателна цел, той беше принуден, както винаги е било, да преподава в лицея латински и италиански, които отдавна вече не го интересуваха. И да губи заради тези часове много от ценното си време. Наистина, ако трябваше да преподава нещо, щеше да предпочете история на цивилизациите или философия…

— С вашия замах и интереси и десет живота няма да ви стигнат.

Отвръщаше почти твърдо:

— За философията и десет живота са малко!

— Habe nun, ach Philosophie… durchaus studiert! — произнесе с патос учителят по немски. — Продължението ви е известно.

От приказките на асистентите подразбра защо Професора нервничи. Доктор Бернар го бомбардираше с въпроси:

— En somme, qui est ce Monsieur? Всъщност кой е този господин? — направо попита в едно от писмата си той.

Наистина писмата още никой не ги беше видял, дори и доктор Гаврила. Доктор Бернар явно беше дочул, че пациентът, когото бе проучвал в началото на април, не е изгубил зрението си и постепенно възвръща способността си да говори. Любопитството на парижкото светило беше възбудено повече от всякога. Искаше не само докладите за физическото оздравяване, но и подробни сведения за умственото състояние на пациента. Това, че последният разбираше френски, предполагаше определено културно ниво. Докторът жадуваше да установи дали то се е съхранило, или се е изгубило. Предлагаше серия тестове: речников запас, синтаксис, вербални асоциации…

— Но краят на вашите усилия се вижда вече, нали?

— Всяко начало е трудно. Античността, Средновековието и Новото време са почти готови. Първата част — изворите на културното изграждане и наследство, произходът на езика, обществото, семейството и другите институции — бие сами разбирате, нужни са години, за да се събере подобен материал. А в нашите провинциални библиотеки… Преди, докато имах средства, купувах книги, но сега, в тази беднотия…

С течение на времето му ставаше все по-ясно, че няма да успее да завърши своята единствена книга, труда на своя живот. Една сутрин се събуди с вкус на пепел в устата. Наближаваше шейсетгодишнината му, а всичко, което бе започнал, остана недовършено. Учениците му, както обичаше да нарича онези от по-младите си колеги, преизпълнени с възхищение, които всяка седмица се събираха в библиотеката, за да чуят беседите му върху големите проблеми и как той трябваше да ги разреши, — „учениците“ постепенно се пръснаха по широкия свят. Всички до един, така че нямаше на кого да остави ръкописите си и събраните материали.

Откакто научи, че в кафе „Селект“ го наричаха Достопочтения или Татко Доминик, разбра, че престижът му е вече поразклатен. Престиж, с който се гордееше още от времето на войната, когато Николае Йорга го похвали в своя лекция, а после от Яш често изпращаше до него по някой студент книги, които да ползва. Докато един ден не забеляза как в учителската стая, а и в кафенето, вече беше престанал да блести и да бъде в центъра на всеобщото внимание. А и след като дочу думите на Ваян: „Съвсем е западнал нашият Достопочтен“, дори не споменаваше нищо за новите книги, за статиите в „NRF“, в „Критерион“ или в „Ла Фиера Летерария“.

А след това се заредиха един след друг неговите, както ги наричаше, „моменти на затъмнение“.

— Какво правите тук, господин Матей?

— Разхождам се. Малко ме наболява главата, та реших да се поразтъпча.

— Но как така, по пижама, и по Коледа? Ще се простудите, господин Матей!

На следващия ден за това научи целият град. Предположи, че в кафе „Селект“ ще искат да го одумват и затова не се появи нито същата, нито на другата вечер.

— При първия удобен случай! — разсмя се той, както някога пред входа на „Селект“ — При първия удобен случай…

— Какво се готвите да направите при първия удобен случай, господин Матей? — заинтересува се Ваян.

„Наистина, какво?“ — той смутено погледна събеседника си, опитвайки се да си спомни. Но в края на краищата вдигна рамене и се отправи към къщи. И когато натисна бравата, си спомни: да, при първия удобен случай ще отвори синия плик.

„Но само не тук, където всички ме познават. Ще отида по-далече, в друг град, дори може и в Букурещ…“

Една сутрин помоли сестрата за лист хартия, молив и плик. Написа няколко реда, запечата плика и поиска да го предадат на Професора. После зачака с примряло сърце. Кога друг път се беше вълнувал така? Може би в онова утро, когато обявиха обща мобилизация в Румъния? Не, преди дванайсет години, когато видя очакващата го в хотела Лаура със светналите може би от сълзите й очи…

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя и се насили да се усмихне. — Длъжна съм. Чувствам това отдавна, но от известно време вече не мога да мисля за друго. Чувствам, че ти вече не си мой… Не, не ме прекъсвай, моля те! Това съвсем не е онова, за което си мислиш… Чувствам, че ти вече не си мой, че не си тук, до мен, а си в някакъв друг, само твой свят, не, нямам предвид работата ти, която, каквото и да си мислиш, все пак ме интересува, не, имам предвид, че ти си попаднал в някакъв друг, чужд за мене свят, където ми е забранено да влизам. За мен, а и за теб, мисля, че сега ще е по-добре да се разделим. И двамата сме още млади, и двамата обичаме живота. Ти сам ще се убедиш в това, съвсем скоро…

— Добре — каза Професора и акуратно постави листа в бележничето си. — Ще дойда след малко.

След час, когато затвори вратата да не им пречат, Професора приближи един стол до леглото.

— Слушам ви. Не се напрягайте сега излишно. Думите, които не можете да произнесете в момента, просто ги напишете. Имате хартия, нали?

— Вие ще разберете защо се принудих да прибегна до тази хитрост — започна развълнувано той. — Искам да избегна приказките. Ще ви кажа сега: името ми е Доминик Матей, на осми януари навърших седемдесет, преподавам латински и италиански в лицея „Александру Йоан Куза“ в град Пиатра Нямц и живея там, на улица „Епископска“, номер осемнайсет. Къщата е моя собственост, както и библиотеката от осем хиляди тома, която според завещанието ми ще бъде на лицея.

— Да, да — въздъхна Професора, като го погледна едва ли не със страх.

— Няма да е голям проблем за вас да проверите това. Но ви заклевам, нека да си остане пълна тайна! Познава ме целият град. Ако са ви нужни още доказателства, ще ви начертая плана на моята къща, ще ви кажа кои книги в момента са на бюрото ми. Ще ви съобщя каквато подробност пожелаете. Но там, в Пиатра Нямц, никой не бива да узнае какво точно се е случило с мен. Поне засега. Това, че останах здрав и невредим, както сам казахте, е наистина сензация… Ако се разбере, че сега изглеждам много по-млад… представяте ли си?… Агентите от Сигуранца, които вече бяха тук, за нищо на света няма да се съгласят, че съм на седемдесет години. Няма да повярват, че аз съм този, който съм си всъщност, и ще се захванат с мен. Кой знае какво може да се случи… Затова, моля ви, ако считате, че моят случай представлява интерес за нацията, тогава ме запишете под някое измислено име. Разбира се, временно. И ако сте недоволен от моето поведение, съгласен съм да разгласите истината…

— Ах, оставете — каза Професора. — Засега най-важното е да се уредят формалностите. Все пак каква възраст да напиша? Без брада ще изглеждате на трийсет. Да ви пишем ли на трийсет и две?…

Още веднъж попита за името на улицата и номера и ги записа в бележничето си.

— Къщата ви сега без надзор ли е?

— Не, там е моята стара икономка, Вета. Живее в две стаички до кухнята. Държи ключовете от всички стаи.

— Сигурно имате албум със снимки. Имам предвид, вие на млади години.

— Всичко е в горното чекмедже на голямата маса. Три албума. Ключът от чекмеджето е на масата под кутията за цигари… Но ако този, когото изпратите, говори с Вета, целият град веднага ще научи.

— Не се безпокойте, ще се справим и без нея.

Професора замислено прибра бележничето в джоба си, помълча и се надигна от стола.

— Признавам, че вашият случай не ми дава покой. Когато нищо не разбираш, а и никой друг също не разбира… Може би вашите физически упражнения нощем?

Той сви рамене. Значи знаеха…

— Веднъж ми изтръпнаха краката, тогава станах от леглото — и ето тук, на килима…

— И нищо не ви изненада?

— Изненадах се и още как!? Проверих цялото си тяло: мускулите ми изглеждаха като през младостта, пъргави и твърди. Просто не го очаквах. За тези седмици на пълно обездвижване трябваше… не знам как да го кажа?

— Да, наистина би трябвало… — не му подсказа Професора и се отправи към вратата, но внезапно се обърна и се взря в очите му. — Забравихте да ми дадете вашия букурещки адрес.

Усети, че се изчервява и се усмихна някак насила.

— Нямам адрес тук. Идвах направо от влака от Пиатра Нямц. Влакът пристигна около полунощ. Беше Великден.

Професора не сваляше недоверчивия си поглед от него.

— Но все едно нанякъде сте се запътили. А до вас, на тротоара, не са намерили никакъв куфар.

— Куфар изобщо нямах. Не носех нищо друго освен синия плик. Имах намерение да се самоубивам. Струваше ми се, че нямам друг изход. Всичко беше в синия плик: няколко милиграма стрихнин, които си бях запазил за всеки случай…

* * *

Знаеше, че това е сън, но колкото и да плескаше свежо избръснатите си бузи, не успя да се събуди. Едва когато колата излезе на булеварда, позна мястото — и то по аромата на цъфналите липи.

„Движим се към булевард «Киселев»“, досети се той и погледна със свито сърце към старите сгради, навяващи спомени от студентските години. Да, от доста време не беше идвал тук!

Навлязоха в алея с високи дървета. Отвориха някаква порта, чакълът заскърца под гумите и колата спря до високо стълбище със сиви каменни стъпала.

— Защо не слизате от колата? — дочу непознат глас и учудено се огледа. Нямаше никого наоколо. Само горе, както му се стори, се открехна някаква врата. Изглежда тук го очакваха.

„Трябва да вляза“ — каза си той.

И се събуди от ослепителната светлина на утрото. Още нямаше шест. Явно вечерта бяха забравили да спуснат щорите. Скоро се появи сестрата.

— Донесох ви костюм.

Носеше цял куп дрехи и се усмихваше. Казваше се Анета, беше млада и най-отраканата. Преди няколко дни го погледна право в очите и каза: „Когато ви изпишат, ще ме поканите ли някоя вечер на кино?“.

Сега му помогна да се облече, макар да не се нуждаеше от помощ. По разочарования й поглед разбра, че сакото не му стои добре.

— Тясно е в раменете — отсече тя и оправи синята вратовръзка, която изобщо не отиваше на раираната риза.

Минаващият дежурен лекар го огледа и направи кисела гримаса.

— Веднага проличава, че костюмът не е ваш. Това може да предизвика подозрение. Трябва да ви намерим нещо друго.

Доктор Гаврила каза, че имал няколко костюма, останали от чичо му и при това с много добро качество.

— След смъртта на чичо му — уточни Анета. — Не е прието да се носят дрехи на чужди покойници. Виж, ако са свои, може, в тяхна памет…

— Ще мине и така. Вече няма време за преобличане. Може би ще отида там и друг път.

— Но с това никакво сако — забеляза дежурният лекар — само ще привлечете внимание към себе си. И те ще започнат да ви следят…

— Ако седне в дъното, на задните редове, може и да мине.

Тръгна през двора, съпровождан от доктор Кирила — беше най-малко симпатичен от всички, защото явно го шпионираше. Погледна към колата и рязко спря.

— Вече съм виждал тази кола! — прошепна. — Нощес я видях насън… Което, бих рекъл, е лоша поличба и може да означава нещастие.

— Не съм суеверен — твърдо и безапелационно произнесе доктор Кирила, разтваряйки вратата. — Така или иначе, нас ни очакват.

Когато колата се отправи към булеварда, притихна в някаква странна нега, на моменти редуваща се с мощни приливи на радост.

— Отворете прозореца — помоли той, — сега ще минем край цъфналите липи… Приближаваме се до шосето — и преди да продължи, замълча за миг. — Ето, виждате ли колко е красива сградата зад високите дървета, каква прекрасна алея, покрита с чакъл. И онази стълба от сив камък…

Доктор Кирила през цялото време се взираше в него крайно озадачен. Най-сетне колата спря в подножието на стълбата.

— Защо не слизате от колата? — обади се някакъв глас.

— Чакаме дежурният да запише за пристигането ни — отвърна шофьорът.

Скоро по чакъла заскърцаха нечии бързи стъпки и зад колата се появи, подстриган по военному, мъж със смугло, сипаничаво лице. Доктор Кирила отвори колата.

— Ето го и нашия пациент, за когото ви информирахме. Внимавайте с него. Цялата отговорност сега лежи върху вас.

— Разбрано! — измърмори сипаничавият. — Можете да бъдете спокоен. Ще го наблюдаваме.

— Каквото и да прави в болничната си стая или в градината — уточни доктор Кирила, — вас не ви засяга. Ще го следите извън сградата…

Стаята му хареса — просторна, с прозорци към градината и както му обеща Професора, с маса и етажерка за книги. Приближи се към отворения прозорец, вдъхна от аромата на разцъфналия шипков храст. И макар да се усмихваше и да поглаждаше доволно с ръка лицето си, вече не за първи път в последно време изпита странното чувство, че всичко това всъщност няма никакво отношение към него и навярно се отнася за някой друг.

— Опитайте се да опишете, колкото можете по-точно и по-подробно, какво означава за вас това „някой друг“ — каза му веднъж Професора. — В какъв смисъл се чувствате чужд на самия себе си? Нещо подобно на това, че още не сте се „обосновали“ в тази нова за вас ситуация. Така ли е? Много е важно. Записвайте си всичко, което ви идва наум. Ако нямате желание да пишете или пък това ви уморява, включвайте магнетофона и говорете, като съобщавате деня и часа, както и мястото — дали диктувате в леглото, или по време на движение…

В последните дни от пребиваването си в болницата изписа почти цяла дебела тетрадка. Отбелязваше си всичко подред: заглавията на книгите, които някога беше чел (много му харесваше да уточнява годината и мястото на издаването им, времето, когато беше прочел всяка една от тях — така проверяваше възвръщането на паметта), стиховете на всички езици, които някога бе изучавал, математическите задачи, сънищата, сторили му се знаменателни… Но нещо му пречеше да пише през последните дни. Какво беше то — не можеше да разбере и затова реши да сподели с Професора съмненията си.

— Много е важно да се установи скритата причина за вашата вътрешна съпротива — обясни Професора. — Опитайте се да я откриете, макар и приблизително. Това, което искате да кажете, се отнася до определени събития от вашето минало или напротив, свързано е с вашето сегашно положение, което си остава загадка за нас?…

Отдръпна се от прозореца, отиде до леглото и се излегна по гръб, вперил очи в тавана.

— Донесох ви семейния албум — каза Професора. — Тук са вашите снимки от лицея и от университета, от едно пътуване до Италия — и добави: — Не искате ли да ги видите още сега?

— Откровено казано, не!

— И защо?

— Дори не зная сам! Някакво усещане, че съм се отървал от миналото. И вече не съм аз.

— Интересно — замисли се Професора, — добре ще е да го проучим…

Накрая все пак се съгласи да прелисти албума. Седнал на стол до леглото, Професора го наблюдаваше изпитателно. После неочаквано попита:

— За какво си мислите в момента? Какви спомени ви спохождат? Какви асоциации?

Той нерешително поглади с лявата длан лицето си и на няколко пъти повтори:

— За Бога, това вече ми стана нервен тик!… Прекрасно си спомням кога и къде са правени тези снимки, всяка една от тях. Не само годината, но мисля, че и точната дата. Чувам гласове, различавам думи, усещам особения мирис на това или онова място… Ето, тук например сме с Лаура в Тиволи. Само като погледна снимката, потъвам в слънчевото утро, в благоуханието на олеандрите, но ето че усещам неприятна химическа миризма и си спомних как по пътя, по който минахме, видяхме два котела с нагорещен мазут.

— Хиперамнезия със странични ефекти — промърмори Професора.

— Чудовищно — възкликна — и напълно безполезно…

— На вас ви се струва безполезно, защото ние още не знаем какво да правим при това фантастично възвръщане на паметта… — усмихна се Професора. — Имам добри вести за вас. След няколко дни ще получите книги от вашата лична библиотека, книгите от първия списък, който ни предоставихте, т.е. всички граматики и речници, които поръчахте. Бернар е твърде ентусиазиран, каза, че това ще бъде най-добрият тест. Особено интересно за него е вашето отношение към китайския език. Преди всичко фактът, че сте започнали да изучавате китайски през младостта си, после сте го изоставили за десет-дванайсет години, още преди войната, а след войната отново сте се заловили с него, след което окончателно сте го изоставили. Затова тук можем да говорим за няколко наслоявания на паметта. Ако си дадете труд да се вслушате в самия себе си и да записвате всичко, ние ще можем да установим кой точно пласт от паметта ще реанимира първи…

Известно време се умълчаха, гледаха се очи в очи, като всеки очакваше другият да заговори.

— Какво мислят за моето изчезване в Пиатра Нямц? — не издържа той. — Питам не от любопитство, а просто искам да разбера какви възможности ми се откриват…

— Възможности ли? За какво? — изненада се Професора, но после се усмихна неловко, усети цялата неуместност на думите си.

— Ами, шансове да започна живота си отново, без да рискувам да прибавя към него предишната си биография.

— Засега не мога да ви кажа нищо определено. Носят се слухове, че сте в болница някъде из Молдова и че сте изгубили паметта си. Някой бил казал, че по Великден, в събота, ви е видял на гарата в Пиатра Нямц, но не знаел в кой влак сте се качили, човекът бързал да се прибере вкъщи…

— Мисля, че знам кой ме видя на гарата.

— За да събере книгите по вашия списък, полицията инсценира обиск. На основание, че някакъв легионер, който уж бил разбрал за вашето изчезване, се укрил в дома ви и точно в библиотеката.

Професора се поколеба дали да продължи, но все пак се реши:

— Очевидно, с течение на времето, ще става все по-трудно да се влиза във вашия дом. Скоро и в Пиатра Нямц ще разберат онова, което вече знае цял Букурещ, че върху някакъв възрастен мъж паднала мълния, и ето че след десет седмици не само бил напълно здрав и читав, но и възвърнал младостта си!… Дано все пак да не научат цялата истина…

След около седмица се сблъска в градината с едно много хубаво момиче. Незнайно по какви причини, то беше решило да замаскира природната си хубост със силен и дори малко вулгарен грим. Усмивката на тази чаровна непозната — нещо средно между невинност и предизвикателство — му напомни за един от последните му сънища. Леко се поклони и каза:

— Имам впечатлението, че някъде сме се срещали с вас.

Момичето прихна да се смее с все глас.

„Жалко — помисли си той, — тя се смее така вулгарно, както се и гримира.“

— Колко си деликатен — произнесе то като напълно бездарна актриса. — Било каквото било. Може и да сме се срещали…

— Но къде и кога?

Момичето леко се намръщи и го погледна косо.

— Последния път през тази нощ, в стая номер шест. Твоята е съседната, номер четири — каза то и си тръгна.

Професора, който се беше отбил същата вечер да вземе за прочит поредната тетрадка, внимателно го изслуша и отклони погледа си от неговия.

— Предполагам, че вие знаете в какво се състои работата и разбирате, как да го кажа, научната цел на експеримента. Анализът не може да бъде пълен без индекс за сексуална потентност. Нали помните какъв въпрос ви зададе при последното си идване доктор Бернар? — Професора поклати глава и едва сдържа смеха си.

— Помня ли?!… Щях да потъна вдън земя. Изправихте ме гол пред всички. А около масата имаше само чужденци…

— Но аз ви предупредих, че в този ден ще се събере международен консилиум. Пристигнаха всички колеги, за да се убедят лично… Информацията, която публикувах в „Ла Прес медикал“ не ги беше убедила.

— Не очаквах подобен въпрос… Освен това, бях още в болницата и нямах възможност да проверя своите сексуални способности.

Професора се усмихна някак накриво.

— Но ние все пак подразбрахме нещичко, разбира се косвено, чрез сестрите.

— Чрез сестрите ли?!

— Предположихме, че инициативата идва от вас… При други обстоятелства пациентът и сестрата непременно биха понесли някакво наказание. Но във вашия случай ние не само си затворихме очите пред това нарушение, но и оценихме цялата стойност на информацията. В края на краищата тук е по-важен резултатът, а не контактът… Що се отнася до госпожицата от стая номер шест — продължи след пауза Професора, — в случая има допълнителни обстоятелства. По-добре е да ви ги кажа сега, за да няма усложнения по-късно. Тази госпожица ни я натрапиха от Сигуранца.

— От Сигуранца ли? — повтори със страх той. — Но защо от Сигуранца?

— Няма да си давам вид, че всичко ни е известно, но зная с точност, че Сигуранца се интересува живо от вашия случай. Напълно е възможно да не вярват, че съм им казал цялата истина. Във всеки случай Сигуранца не вярва във вашата метаморфоза. Там са убедени, че историята, за която разказват всички, за мълнията във великденската нощ и вашата кома, както и пълното ви оздравяване, съпроводено с подмладяване, всичко това според тях е лъжа и измислица! И че са я разпространили легионерите с цел да фалшифицират личността на един от своите лидери, когото подготвят да изведат тайно от страната.

Уплахата му се смени със спокойно любопитство.

— Та значи моето положение е по-сериозно, отколкото си го представях. Но след като няма никакъв изход…

— Изход все ще се намери — прекъсна го Професора. — Засега трябва да знаете, че Сигуранца ви следи още от самото начало. Затова ви снабдихме с костюм, с който да не можете да се покажете на улицата, защото веднага ще ви забележат и ще ви арестуват. А с болничните дрехи съвсем няма да можете да излезете навън. Разбрахме се, нали? Разхождайте се засега на двора, до входа, но не излизайте навън. Това е всичко, което знаем дотук. Но за съжаление не е ясно кои от хората на персонала в болницата са информатори на Сигуранца…

Той се разсмя и докосна лицето си с лявата длан:

— Всъщност може би е по-добре за мен да бъда затворен и да ми бъдат спестени неприятните изненади.

Професора го измери с продължителен, изпълнен със съмнение поглед, а после решително заяви:

— Да се върнем на по-важното. Вие напълно ли сте уверен, че приемате сексуалния си опит тук за обикновени еротични сънища?

Той се замисли.

— Сега вече не съм напълно уверен. Но до вчера вярвах, че става дума за сънища.

— Питам ви, защото при цялото разнообразие на вашите сънища в тях няма ярко изразени еротични моменти, доколкото си спомням от прочита на тетрадките.

— Сигурно е трябвало да записвам и сънищата си от този род, но аз реших, че те не заслужават внимание… Във всеки случай — добави след пауза, — ако съм объркал реалните събития с еротичните си сънища, работата изглежда по-зле, отколкото предполагах.

Сложи ръка на слепоочието си и с този наивен жест показа, че се готви да събере мислите си.

— Слушам ви — каза накрая Професора. — В какъв смисъл „по-зле“?

Погледна Професора и се усмихна смутено.

— Не знам дали схванахте някои намеци в тази тетрадка, говоря за усещането, което не ме напуска от известно време, че се уча насън… или по-скоро ми се струва, че наистина уча, например, отварят някаква граматика, аз прочитам и запомням няколко страници от нея… или, да речем, прелиствам книга…

— Доста интересно — отбеляза Професора. — Но вие не намерихте време да запишете това точно и ясно. Поне в тетрадката, която прочетох.

— Ясно и точно при мен няма да се получи. Това е някакъв многосериен сън, мога да кажа образователен сън, и аз по време на този сън виждам граматически правила, чужди думи и тяхната етимология. Отначало мислех, че това е заради силните впечатления от дневните ми занимания. Но сега съм на друго мнение — ами ако аз, подобно на сомнамбул, наистина ставам посред нощ и се захващам с книгите?

Докато говореше, Професора внимателно се взираше в него, мръщеше чело — верен знак, че и в мозъка на маестрото се блъскат безкрайно много въпроси едновременно, което той беше забелязал отдавна.

— Не знам, не знам — сви рамене Професора, — не изглеждате много уморен, не правите впечатление на интелектуалец, който прекарва нощите си над книгите… Как тогава не забелязахте светлината през нощта във вашата стая?… Да, какъв парадокс наистина — тази неопределеност на вашите впечатления, по-точно неясната граница между онова, което се случва с вас по време насън и наяве, но се развива едновременно с хиперамнезията… Спомняте си как ми разказахте за мириса на олеандър и мазут, когато видяхте снимката отпреди четиридесет години…

— Вече не съм уверен в това — възкликна той, — не съм уверен, че мога да си спомня нещо! Вече в нищо не съм уверен!

Когато остана сам, си рече: „Браво на мен, дето му казах, че в нищо не съм сигурен. Така ще мога винаги да се измъквам — спал съм, сънувал съм! Ако е нужно и сънят може да се представи като истина, нали? Само трябва да съм нащрек и да си мълча. Няма защо те да знаят всичко!“

Завъртя глава, напрегнато се озърна и тихо, сякаш се обръщаше към нещо невидимо, каза:

— Дори и да исках, нямаше да мога! Не зная защо — понижи гласа си до шепот, — но има неща, за които не мога да говоря, защото това е свръх силите ми.

През оная нощ дълго и упорито се бори с безсънието. За първи път му се случваше, откакто беше излязъл от дома си, и това сериозно го разтревожи. От безсъние беше страдал едва ли не цял живот, но в последно време реши, че вече се е отървал от него. Както обикновено, размишляваше над загадката за това невероятно възвръщане на паметта му. Впрочем вече знаеше, че „възвръщане“ не е най-точната дума — сегашната му памет бе къде-къде по-силна и по-обемна от предишната. Паметта на мандарин, каквато по думите на Шаван трябваше да притежава всеки синолог. Само дето той вече надминаваше всеки мандарин със странната си хиперамнезия.

Още не бяха му донесли граматиката и речника от Пиатра Нямц, но вече преговаряше китайските текстове, отчетливо виждаше всеки йероглиф, съвсем точно го превеждаше. След няколко дни провери написаното, упражни произношението си и редактира превода, като за целта използва антологията и речника на Жил. Нямаше нито една грешка. Драсна няколко реда в тетрадката си — бедният Бернар едва ли щеше да определи кой пласт от паметта на пациента се е възстановил. Сега владееше китайския в такава степен, за каквато преди дори не беше мечтал. Можеше да вземе всеки текст, да го прочете правилно и да го преведе със същата лекота, с която се справяше с латинския и староиталианския.

Нощта се оказа топла, а прозорецът към градината беше широко отворен. Дочу нечии стъпки. Не побърза да запали лампата, само стана от леглото, отиде до прозореца и видя пазача. Както разбра, и той го забеляза.

— И на вас ли не ви се спи? — попита тихо, за да не събуди съседите.

Пазачът вдигна рамене, обърна се и потъна в мрака на градината.

„Ако утре го попитам за тази среща, сигурно ще ми каже, че съм сънувал. А пък аз съм уверен, че тъкмо сега не спя.“

Върна се в леглото, затвори очи и си каза, както някога, когато се бореше с безсънието:

„Ще заспя! Само след три минути вече ще спя!…“

„Заспивай веднага!“ — и мислите му потекоха като поток.

— „Насън ти се учиш по-добре. Това са образователни сънища, както преди малко каза Професора. Ще имаш още една серия образователни сънища. Не и по китайски език! Не вече! Ще бъдат за нещо друго, което е по-важно и от китайския…“

Харесваше му да слуша мислите си, но сега в тях витаеше необяснима тревога и той тихичко се предупреди:

— Да, ще броя сега до двайсет. Ако не заспя след това, тогава ще стана и ще отида да се поразходя из градината.

Но преброи само до седем и заспа.

След два дни Професора дойде за втората тетрадка и го попита, без да вдигне глава от страницата, която бе обърнал:

— Случайно да си спомняте как завчера, през нощта, излязохте през прозореца и отидохте до най-отдалечения край на градината, където са лехите с розите?

Усети как се изчерви до корена на косите си и промърмори:

— Ако си спомням нещо, то е, че не можах да заспя и си казах: „Не заспя ли сега, ще стана и ще отида да се поразходя из градината.“ — Но след това почти веднага съм заспал.

По устните на Професора заигра загадъчна усмивка.

— Да, но са ви видели при лехите с розите. И сте били буден.

— Господи, нима вече съм станал сомнамбул? — ужаси се той.

— Подобно нещо не ми се е случвало!

Професора стана рязко, отиде до прозореца и погледна към градината. После се върна до креслото и седна.

— Така си и мислех. Работата не е добре. Когато пазачът вдигна тревога, двама от персонала, вероятно агенти на Сигуранца, хукнаха към улицата. Те, разбира се, не са знаели, че пазачът вече ви е засякъл и само са видели колата с изгасените фарове зад оградата срещу лехите с розите, където в същия момент вие сте се намирали. Колата, разбира се, е изчезнала веднага и те не са успели да видят номера й.

Изтри челото си с длан.

— Ако не бях го чул от вас…

— Зная, че ви е много трудно да го повярвате — прекъсна го Професора. — Обаче има трима свидетели, обикновени хора и много надеждни, с опит…

— А те какво са направили с мен? Хванали са ме за ръка и са ме върнали в болничната стая, така ли?

— В градината с вас е бил само пазачът. Той твърди, че когато сте се срещнали, вие сте му обърнали гръб и сте си отишли… Прибрали сте се в стаята през прозореца, откъдето сте и излезли… Дали това е пристъп на сомнамбулизъм или не, не е чак толкова важно. Главното е, че Сигуранца вече не се съмнява в това, че се подготвя вашето бягство, фактът, че са ви настигнали именно там, където зад оградата ви е очаквала кола, представлява пряко свидетелство срещу вас. Според тях вие прекрасно сте знаели какво ще се случи и сте излезли в градината съвсем неслучайно… Наложи ни се да се обърнем към най-висшите инстанции, за да не ви арестуват от Сигуранца…

— Благодаря! — промълви смутено и отново изтри потта от челото си.

— Засега усилиха охраната. Щом се смрачи, ще започнат да патрулират. Дори има един униформен сержант — Професора заговори тихо: — Вече е на пост… А пазачът ще спи нощем пред вратата ви.

Професора замълча и закрачи из стаята, като разсеяно прехвърляше тетрадката от едната си ръка в другата. После се спря до него и го погледна в упор:

— А как си обяснявате тези съвпадения? Неочаквано безсъние, внезапен пристъп на сомнамбулизъм, при който се устремявате към лехите с розите, точно там, където зад оградата ви очаква кола със загасени фарове, която пък изчезва при първия сигнал за тревога… Кажете, как си обяснявате всичко това?

Напълно объркан, вдигна рамене.

— Не мога да си го обясня… До миналата седмица едва се примирявах с мисълта, че обърквам сънищата с действителността. Ако имаше безспорни доказателства… Но да стигна до сомнамбулизъм, значи сигурно има някаква сериозна причина…

Професора отвори чантата си, претъпкана със списания и брошури, и акуратно постави между тях тетрадката.

— Ако това не бяхте вие, казвам си и аз като вас, ако не бях видял вашите семейни албуми, вашите снимки от трийсет до шейсетгодишна възраст, сигурно щях и аз да приема хипотезата на Сигуранца, че вие не сте онзи, за когото ви вземат…

„Какво толкова се притесняваш? — дочу своите мисли, след като угаси лампата. — Всичко върви нормално. Така и трябва да бъде. Нека да те вземат за някой друг и да вярват, че не можеш да разграничиш сънищата от действителността, че бродиш нощем като сомнамбул. По-добро прикритие няма да намериш. В края на краищата ще се убедиш, че всъщност няма никаква опасност. И че се грижат за теб!…“

Мисълта му прекъсна и той прошепна: „А как се грижат за мен?“.

Почака и чу вече друг, непознат тон: „Мислеше, че всичко, през което си минал, е случайно?“ „Не е важно какво съм мислил! — прекъсна се нетърпеливо той. — Но кой все пак се грижи за мен?“ И притихнал в страха си, дочу: „После ще разбереш. Сега това не е най-главното!… Освен това ти отдавна се досещаш. Защо тогава не споделиш с Професора някои от своите мисли? Но ти нито с Професора говориш, нито пък ги записваш. Ако знаеше, че съществува нещо друго, защо тогава не намекна за собствените си открития от последните две седмици?…“ „Да се върнем към моя въпрос сега“ — опита се той да прекъсне хода на мислите си. Замълча, но когато му се стори, че е разбрал отговора, заспа.

„По-добре да разговаряме насън. Насън по-бързо схващаш, по-дълбоко разбираш. Ти каза на Професора, че по време на съня нишката на твоите дневни занимания не прекъсва. Всъщност не е така и ти отдавна си се убедил в това. Нищо не си научил нито когато си спал, нито когато си бил буден. Ти просто си се убедил постепенно, че владееш китайския. В един прекрасен ден ще установиш, че знаеш и други езици, каквито пожелаеш. Ти просто си спомняш онова, което си знаел в младостта, а после си го забравил. Например албанската граматика…“

Това напомняне го стресна така силно, че се събуди и запали лампата. Не можеше да повярва на случилото се, дори сега, след като беше минала цяла седмица. Никога през живота си не беше учил албански език. Преди двайсет години си купи граматиката на Майер, но не отиде по-далече от предговора и оттогава не я беше разгръщал. Но миналата седмица, като разопаковаше пакета с книгите от дома си, попадна точно на тази граматика. Отвори я и с вълнение и страх откри, че разбира всичко…

Сега скочи от леглото и пристъпи към етажерките с книги — толкова много му се прииска още веднъж да провери своето откритие. И тогава от отворения прозорец го стресна непознат глас:

— Вие какво, не спите ли?

Върна се в леглото и ядосано прошепна:

— Нека не мисля сега, да не мисля за нищо.

— А аз какво ти говоря още от първата болнична нощ? — дочу той.

И тогава се досети какво точно се е случило. Електрическият заряд на мълнията — с огромната си сила, стоварила се направо върху него, пронизала цялото му тяло, беше възстановила всички клетки от неговия организъм и бе разширила по фантастичен начин възможностите на мозъка. Но този електрически заряд сътвори в него и нова личност, нещо като двойник, с когото той, главно насън, беседваше — в повечето случаи мирно, но понякога и до скарване.

Да, напълно е възможно тази нова личност да се е формирала, докато е траело оздравяването, при това — в най-дълбоките пластове на неговото подсъзнание.

Като повтори за себе си няколко пъти това обяснение, той чу: „Добре намерено: двойник! Точно това ти трябваше! Но не бързай да докладваш на Професора.“

Не можеше да разбере и това предизвикваше у него леко удивление и досада, защо постоянно си напомняше за мерките за предпазливост, след като решението бе отдавна прието — всъщност нямаше нужда да взема решение, просто знаеше, че по друг начин не би могъл да постъпи. Професора свеждаше разговорите си с него единствено до хиперамнезията и до прогресиращото отмиране на миналото.

— Ако искате, ще ви донесат ръкописите и папките с вашите материали — предложи му веднъж той. — При вашите сегашни интелектуални възможности ще можете да завършите работата си само за няколко месеца…

Панически вдигна нагоре ръцете си и извика:

— О, не, не! Това вече не ме интересува… То е…

Професора го прекъсна разочарован:

— Но това е трудът на вашия живот.

— Не, това трябва да се пренапише от първата до последната страница, а аз не съм убеден, че вече си струва. Нека да си остане както си е, opus imperfectum — просто един незавършен труд… Исках да ви попитам, господин Професоре — смени темата той, — ако, разбира се, не е някаква тайна. Забелязали ли са нещо около мен през последната седмица? Какво докладват пазачът и останалите служители?

Професора стана от креслото си, постоя няколко мига прав до прозореца, после се върна на мястото си.

— Умеят да бъдат невидими, когато трябва, но разбира се, постоянно са на пост… Нищо сензационно засега не са докладвали; само това, че много пъти през нощта включвате осветлението. Включвате го и след две-три минути го гасите… Поне това ми казаха… Подозирам, че не ми казват всичко — добави Професора, като понижи глас — Подозирам, че са разбрали нещо не съвсем маловажно или поне скоро ще го открият… Така си мисля.

— Във връзка с мен, нали? — попита, едва прикрил вълнението си.

Професора се позамисли, после отново стана и отиде до прозореца.

— Не знам — отвърна след малко. — А може би не само във връзка с вас…

* * *

Сутринта на трети август Професора се появи неочаквано след цели две седмици отсъствие.

— Не зная дали да се радвам, или не. Вие се прославихте в цяла Америка. Едно илюстровано списание публикува обширно интервю с вас, разбира се, фалшификат. Заглавието е: „Как ме порази мълния!“ И тази фалшива публикация произведе истинска сензация и всички започнаха да я препечатват. Комитетът по печата ни информира, че трима кореспонденти на големи американски вестници пристигнали вчера в страната и искат непременно да се срещнат с вас. Съобщили им, че засега лекарите не разрешават посещения при вас. Но колко дълго ще могат да ви крият? Възможно е сега, в този момент, вестникарите да са започнали разследването си. Младшият персонал от болницата ще им каже всичко, което знае, и дори ще добави нещо от себе си. Ще се намерят достатъчно информатори и тук… Що се отнася до снимките, нямам никакви илюзии. Вас, без съмнение, вече са ви заснели, при това неведнъж, по време на разходка, до прозореца, а може би дори и в спящо положение в леглото… Но виждам, че това изобщо не ви впечатлява — забеляза Професора. — Нищо не казвате…

— Ами, просто ви слушам. Чакам продължението…

Без да свали изпитателния си поглед, Професора се приближи до него.

— А вие откъде знаете, че има продължение?

— Просто се досетих, като видях, че нервничите. Не ви бях виждал такъв.

Професора се усмихна горчиво:

— Може да сте забелязали, че не съм с много здрави нерви… Но да се върнем на въпроса. Възникнаха редица усложнения, особено през двете седмици, в които отсъствах.

— Заради мен ли?

— Не, не заради вас. И не заради мен. Вие не сте напускали тази територия — това го знам, защото звънях всеки ден. А аз, за двете седмици, прекарани в Предял, в Карпатите, не съм обсъждал с никого тази ситуация, освен с двама колеги, в чиято коректност не бих могъл да се усъмня… Но все пак нещо се е случило. Госпожицата от номер шест, която ви пробутаха от Сигуранца, изчезна преди десет дни. Там отдавна са я подозирали, че е двоен агент. Но че е работила за Гестапо, не са могли да предположат.

— Значи — каза тихо той, — била е двоен агент. Но как са могли толкова бързо да го установят?

— Просто са разкрили една шпионска мрежа, в която е участвала и тя. Арестували са и тримата агенти, които в продължение на няколко нощи са ви дебнали в колата с изгасените фарове. От Сигуранца не без основание предполагат, че именно тези тримата са искали да ви отвлекат и да ви прехвърлят през границата в Германия. Но са сгрешили само в едно: ставало дума не за някой от лидерите на легионерите, а за вас лично.

— Но за какво съм им притрябвал аз? — засмя се той.

Професора тръгна към прозореца, но спря, обърна се и го изгледа.

— Ами, защото вие сте това, което сте сега, след всичко онова, което ви се случи.

Професора започна бавно да крачи от креслото до вратата и обратно.

— Аз никога не съм си правил илюзии — продължи Професора. — Знаел съм, че все някога тази информация ще изтече. Затова и пишех редовно в „Ла Прес медикал“. Исках в крайна сметка сведенията да бъдат от първа ръка. Разбира се, не съм разкрил всичко. Задоволявах се да давам сведения за етапите на възстановяването ви до физическата и умствената норма. Само веднъж си позволих да намекна, и то доста неясно, за процеса на подмладяване. А за хиперамнезията, разбира се, не споменах нито дума… Но те разбраха всичко. И за вашата феноменална памет, и за това, че сте си спомнили всички езици, които сте изучавали през младостта. По този начин вие се превърнахте в може би най-интересния и най-ценния екземпляр от човешкия род на нашата планета днес. Всички учени медици по света искат да ви притежават поне за кратко време в университетите и в институтите си.

— Като опитно морско свинче, нали?

— Да, може да се каже и така. Ясно е защо Гестапо иска да ви отвлече. Там разполагат с информация на госпожицата от стая номер шест.

Професора замълча за миг, после неочаквано се засмя.

— Беше ви приятелка само за една нощ или за повече?

— Боя се, че не беше само за една — призна си и целият се зачерви.

— Така че вашата приятелка се оказа по-ловка, отколкото са предполагали господата от Сигуранца. И тя не се е ограничила само с проверка на вашата потентност и не само чрез парасомнамбулистичните ви състояния е проверила какъв сте. Не! Постъпила е строго научно: записала е на малък магнетофон всички ваши разговори с нея, по-точно вашите дълги монолози, и ги е предала в Сигуранца. А там е имало доста интересни неща. Например, чели сте й стихове на много езици, а когато тя ви е задавала въпроси на немски или на руски, вие сте й отговаряли направо, без никакви затруднения. Освен това е съставила списък на всички граматики и речници, които получихте от домашната си библиотека. И цялата събрана информация тази дама много предвидливо е дублирала за своите шефове в Гестапо. Предполагам, че някой от висшите чинове там е прослушал лентите и се е разпоредил да ви отвлекат.

— Ясно! — промълви тихо и избърса челото си.

Професора пак отиде до прозореца и дълго оглежда градината, преди да продължи:

— Разбира се, охраната се е увеличила поне десет пъти. Вие може и да не сте забелязали, но вече от няколко дни в съседните стаи са настанени агенти. А през нощта — може ли да си представите, дори патрулират по улицата… И като се има предвид, че скоро ще ви изпишат…

— Жалко — въздъхна той. — Вече свикнах тук… дори взе да ми харесва.

— Посъветваха ни вече да започнем да ви дегизираме. Първо ще трябва да си пуснете мустаци. После, казаха ми, че ще поработят над вашата външност — ще ви боядисат косата, ще променят прическата ви, за да не приличате на снимките, които са ви направили тайно през последните седмици. Уверяват ме, че ще могат да ви състарят с десет-петнайсет години. При изписването си оттук ще изглеждате поне на четирийсет… — Професора уморено замлъкна и се отпусна в креслото. — За щастие, повече не сте повтаряли онези кризи на парасомнамбулизъм, нали? Или поне така ми казаха от болницата…

Денят обещаваше да бъде горещ. Свали болничния халат, облече най-тънката пижама, която откри в шкафа, и се излегна. „Ти отлично разбираш — дойде му тази мисъл в главата, — че не си сомнамбул. Държеше се като такъв, за да ги затрудниш. Но сега тази необходимост отпадна…“

— Двойник — прошепна си той. — Предупреждава ме за въпросите, които се каня да задам. Същински ангел хранител!

„Какво пък? Тази формула е точна и плодотворна“. „А има ли други?“ „Има и то много. Някои вече излязоха от употреба и се превърнаха в анахронизъм, а други са напълно активни, особено там, където християнството съумя да съхрани в теологията, а също и в практиката древните митове“. „Например?“ — усмихна се заинтригуван. „Например, наред с ангелите, серафимите, херувимите… Същества предимно междинни“. „Междинни, означава ли, че са на границата между съзнателното и несъзнателното?“ „Да, но също и между Природата и Човека, между Човека и Бога, Рациото и Ерос, мъжкото и женското начало, мракът и светлината, Духа и Материята…“

Забеляза, че се смее и се повдигна на лакти. Внимателно огледа стаята, после заговори тихо, но отчетливо:

— И така, ние се върнахме към моята стара страст — философията. Ще успеем ли някога по пътя на логиката да представим реалността на външния свят. И метафизиката, която засега, според мен, е единствената логична конструкция.

„Ние се отделихме от темата на дискусията — дочу отново мислите си. — Смисълът не е в реалността на външния свят, а в обективната реалност на «двойника», или на ангела хранител, както на теб ти харесва повече. Нали така?“ — „Да, така е. Аз не мога да повярвам в обективната реалност на личността, с която беседвам. Приемам я за свой двойник.“ „В определен смисъл е така. Но това не означава, че личността не съществува сама по себе си, независимо от съзнанието, чиято проекция, по всяка вероятност, се явява именно тя.“ „Бих искал да повярвам в това, но…“ „Зная, че в метафизичните спорове емпиричните опити не са доказателство. И все пак не искаш ли да получиш сега, веднага, рози от градината?“

— Рози ли? — възкликна, разтреперан. — Винаги съм обичал розите.

„Къде да ги натопя? Не и в чашата!“ „В чашата — не, в никакъв случай. Сложи една роза в дясната ми ръка, другата постави на коленете ми, а третата — да речем…“

— Положението е по-сериозно, отколкото предполагахме.

Гласът на Професора се носеше или зад плътна завеса, или отнякъде далече, но той съзря самия Професор, седнал пред него в креслото, положил чантата върху коленете си.

— По-сериозно, отколкото предполагахме ли? — откликна машинално.

Професора се приближи до него и докосна челото му.

— Какво ви е? Не можахте да се наспите ли?

— Не, не. Но в момента, в който влязохте в стаята, ми се стори… Всъщност няма значение…

— Аз съм при вас по важна и бърза работа — заяви Професора. — Дойдохте ли на себе си? Можете ли да ме изслушате?

— Нямам търпение да ви чуя. Професора се отпусна в креслото.

— Казах, че положението е много по-сериозно, отколкото предполагахме, защото сега знаем с точност, че Гестапо няма да се спре пред нищо — повтарям ви, пред нищо! Само и само да ви прибере. Сега ще разберете защо. Сред приближените на Гьобелс има една тъмна личност, някой си доктор Рудолф. Той извадил някаква теория, на пръв поглед безумна, но все пак нелишена и от елементи на научност. Та този немски доктор твърди, че ако се пуснел електрически заряд през човешкото тяло, заряд от поне един милион волта напрежение, това можело да предизвика в организма радикална мутация. Заряд с подобна мощност не само че нямало да убие, напротив, щял да предизвика тотално регенериращо въздействие… Като във вашия случай… За щастие или нещастие, тази хипотеза не бива да се проверява по експериментален път. Сам доктор Рудолф призна, че не е установено с точно каква мощност трябва да бъде този електрически заряд, за да се произведе мутация. Един милион волта като минимум, а може би и два… Разбирате ли сега какъв интерес представлява за тях вашият случай?

— Разбирам — отвърна глухо.

— Цялата информация, която те са събрали за вас, а тя е напълно достатъчна, потвърждава хипотезата им. Обкръжението на Гьобелс е преизпълнено с ентусиазъм. Предприети са и някакви дипломатически стъпки: да речем, в името на науката, на човешкото благо и прочее. Много университети и научни центрове по света сега ни канят на конференции, канят мен, вас, доктор Гаврила и всички други, които бихме искали да вземем оттук с нас. С две думи: ще им се да разполагат с вас поне за известно време. Ако продължаваме да им отказваме, Гестапо ще пусне в ход своите методи…

Професора замълча за миг, сякаш му секна дъхът, и изведнъж забеляза колко е остарял и уморен.

— Да — продължи Професора. — Наложи ни се да им предоставим копие от вашия медицински картон от болницата. В научните кръгове това е нещо обикновено, не може да се откаже, но ние, разбира се, все пак успяхме да скрием нещо. Последните материали, в т.ч. и фотокопията от вашите тетрадки и дубликати от магнетофонните ленти са изпратени вече в Париж. Проучва ги доктор Бернар със своите сътрудници, а след това ще бъдат препратени в една от лабораториите на фондация „Рокфелер“… Но виждам, че вие вече не ме слушате. Уморен сте. Ще продължа следващия път.

А продължението му се стори безкрайно. В някои моменти му беше безинтересно, в други оставаше с впечатлението, че чува неща, които са му известни, но точно откъде, не можеше да потвърди. Например подробностите около мълнията в нощта срещу Великден. Бяха установили, че проливният дъжд не беше преминал строго очертаните граници, а мълнията е била твърде странна, подобна на „гигантско нажежено копие“. Или поне така твърдяха свидетелите — ония от вярващите, които бяха видели този дъжд при входа на църквата. Както и изпратените от немския доктор Рудолф специалисти, които събираха информацията троха по троха!

Всичко за формата и за силата на мълнията се появи в пресата от един известен дилетант, автор на няколко псевдонаучни брошурки за етруските. За по-малко от седмица този човечец успя да изчисли площта, върху която се беше изсипал дъждът и сега вече тълкуваше символиката на пространството, където се беше разразило електричеството на мълнията.

— Но всички тия разпити и разследвания са в рамките на анекдота — заключи Професора. — Сериозно е само решението на доктор Рудолф да започне експерименти с нисковолтов ток, след като вашето досие се комплектува с личните ви показания.

— Но какво мога да добавя аз към вече известното? — учуди се той.

— Нямам понятие. Възможно е да поискат да се запълни липсата на достатъчно информация с лабораторни опити. Например да се произведе серия изкуствени разреди или изпразвания с надеждата вие да разпознаете по интензивността на избухването вида на мълнията, която е паднала върху вас. А може би искат да чуят непосредствено от вас самия какво точно сте усетили в онази минута, да си спомните как мълнията се е стоварила като смерч върху вас… Знам ли? Има обаче едно подозрение, че тези експерименти с електричеството ще бъдат правени с политически затворници. Това е истинско престъпление и трябва да бъде спряно на всяка цена!

Вече си беше пуснал мустаци, както му заръчаха.

— За промяната на вашата външност ще се погрижат по-късно — опита се да го успокои Професора.

Беше вечерта на двайсет и пети септември. Едва сдържаше вълнението си.

— Чембърлейн и Даладие са вече в Мюнхен — извика от прага Професора. — Всеки момент може да се започне! — и се отпусна в креслото. — Онези, които се занимават с вас, промениха плана. Тази нощ ще ви евакуират тайно, но така, че все пак да се забележи колата, с която ще ви откарат. После, на двайсет-двайсет и пет километра оттук…

— Позволете да ви подскажа — с усмивка прекъсна събеседника си той. — На двайсет-двайсет и пет километра от Букурещ ще бъде инсценирана автомобилна катастрофа, нали?

— Напълно вярно… Ще се намерят и свидетели на местопроизшествието. В пресата ще се появи съобщение за някаква катастрофа, в която са загинали трима души. Техните тела ще бъдат обгорели до неузнаваемост. И така, вестниците ще пишат, че вие и двамата ви охранители сте станали жертва на катастрофата, когато са ви отвеждали с кола до някакво надеждно и безопасно място. Всъщност точно на такова място ще попаднете. Не зная точно къде ще ви скрият, но съм сигурен, че наистина ще ви скрият. Тъкмо там ще се извърши и промяната на вашата външност, за което вече ви предупредих. Най-късно след месец ще ви изпратят в Женева — не знам по какъв начин, не съм информиран. Паспортът ви ще бъде напълно редовен. За Женева идеята е на доктор Бернар. Той предполага, че в този момент Париж не е най-сигурното място. При първия удобен случай и той ще пристигне при вас… А също и аз — добави Професора, като направи малка пауза. — Да се надяваме…

* * *

Повече не видя Професора — разбра, че бил починал в края на октомври. Страхуваше се, че ще стане така още от деня, когато Професора влезе в стаята му с думите:

— Положението е по-сериозно, отколкото предполагахме…

Тогава го видя как се хвана за сърцето и със стон падна на пода. Някой се развика, вратата се хлопна, по коридора се разтичаха сестри и доктори.

И тогава Професора се наведе над него и го попита:

— Какво ви е? Не можахте ли да заспите?

Тази гледка не преставаше да го измъчва. И щом доктор Бернар започна от вратата:

— Идвам с печалната вест… — едва не извика: „Зная, зная. Професора е умрял!“

Доктор Бернар идваше да го види веднъж в месеца, не по-рядко, и прекарваше с него почти целия ден. Понякога му задаваше разни въпроси, включваше магнетофона и го молеше да повтори отговорите си. За щастие въпросите се въртяха около паметта му, около новия му начин на поведение (отношението му към хората и към животните в различни ситуации в сравнение с онова, което е било преди), около адаптирането на личността в една парадоксална ситуация (как мисли: дали би могъл да се влюби отново на тази възраст, сега, да, във възрастта, към която се е върнал?).

На тези въпроси отговаряше без никакви притеснения. И всеки път Бернар му носеше известна сума пари (отделени за него от фондация „Рокфелер“). Докторът беше готов да му помогне да получи място в университета и дори му поръча да събира материали по психология.

След окупацията на Франция дълго нямаше никакви известия от доктор Бернар, макар че до декември на четиридесет и втора продължи да получава на всеки три месеца чек от Рокфелеровия фонд. В началото на четиридесет и трета до него стигна вест от Португалия. Доктор Бернар обещаваше в скоро време да му напише „дълго писмо“, защото се били събрали „много и различни новини“. Но писмо от него така и не пристигна. Едва след освобождението на Франция, след като писа до един от асистентите на доктора, той разбра, че доктор Бернар загинал при самолетна катастрофа над Мароко още през февруари на четиридесет и трета.

Всеки ден отиваше до библиотеката и поръчваше купища книги и стари списания. Прелистваше ги много внимателно, правеше си записки, съставяше си библиографски фишове. Но цялата тази работа бе всъщност камуфлаж. Прочетеше ли само първите редове, той вече знаеше какво точно следва нататък. Трябваше само да помисли за миг и се оказваше, че съдържанието на целия текст му е напълно познато. Не желаеше да вникне в същността на тази „анамнеза“, както я наричаше. Веднъж му се присъни дълъг и драматичен сън — запомни го само откъслечно, защото неведнъж се събуждаше и прекъсваше хода на събитията в сънищата си. Особено силно впечатление му направи следната подробност: под въздействието на мощния електрически заряд неговите умствени способности достигнаха до такъв праг, какъвто човечеството щеше да овладее примерно след десетки хиляди години еволюция. Главната характеристика на това ново човечество щеше да бъде една друга, по-различна структура на психоменталния живот. Всички постижения на човешката мисъл, изразявани кога устно, кога писмено, ще станат достояние на индивидуалната ни памет с помощта на определени упражнения по концентрация.

Образованието ще бъде предимно обучение по методите на концентрация под ръководството на специални инструктори.

„Накратко казано: аз съм мутант — заключи той и се събуди. Аз съм праобраз на постисторическия човек. Герой — «science fiction» — научнофантастичен герой!“

Иронични бележки си разрешаваше главно по адрес на „силите“, които се грижеха за него.

„То си е така в известно отношение — дочу онзи вътрешен глас. — Само че за разлика от героя «science fiction», ти си съхранил свободата си да приемеш или да не приемеш това свое ново качество. Ако поискаш да се върнеш към предишното си състояние, свободен си да го направиш всеки момент…“

„Свободен?“ — пое си дълбоко дъх, огледа се наоколо и произнесе:

— И тъй, аз съм свободен човек!… Обаче… — и не посмя да облече мисълта си в думи.

Още през трийсет и девета година беше решил да започне нова тетрадка само за себе си. Откри първа страница с идеята, която нарече: „Свидетелство в полза на хуманната същност на постисторическия човек“.

„Спонтанното, автоматично усвояване на знанията не убива нито вкуса към изследването, нито радостта от откритието. Ето пример, лесен за проверка: любител на поезията взема в ръка томче с любими стихотворения и изпитва голямо удоволствие от това. Знае ги наизуст — и все пак отново и отново посяга към книгата. Защото повторното четене на познатия текст дава възможност да се разкрие в него нещо, което до този момент се е изплъзвало — нова красота, даже нов смисъл. Така че и знанията, които получаваш в готов вид, всички тези езици и литература, които изведнъж се оказват в главата ти, с нищо не намаляват радостта от новите знания, от учението, от изследователския процес.“

Сега, след като бяха минали няколко години, той препрочиташе написаното и одобрително кимаше:

„Да изучиш основно и с удоволствие можеш само онова, което вече знаеш.“ Или:

„Не ме уподобявайте на компютър… Да, ако попиташ компютъра правилно, той сигурно би могъл да ти изрецитира дори «Одисеята» на Омир или «Енеидата» на Вергилий. Но когато ги чета аз, човекът, всеки път е различно.“

Или:

„Всяко истинско творение на културата — подчертавам: на културата, не само на изкуството! — е извор на несравнимо блаженство…“

Винаги се вълнуваше, когато си спомнеше епифанията за двете рози. Наистина от време на време му харесваше да оспорва тяхната пригодност в качеството им на философски аргумент. Следваха дълги, упоителни диалози. Все се канеше да ги запише, особено литературните. Но последния път диалогът се затлачи и прекъсна.

— Всъщност — повтори си още веднъж в онази зимна вечер на четиридесет и четвърта — подобни парапсихологически феномени можеха да бъдат резултат от някакви неизвестни нам сили, които владеят нашето подсъзнание.

„Няма спор — чу отново този глас, — всяко действие се произвежда от някоя повече или по-малко известна сила. Но ти си натрупал вече толкова опит, че си струва да преосмислиш философските си принципи. Разбираш ли за какво намеквам сега?“

„Струва ми се, че да!“ — мислено призна с усмивка.

През последните военни години неведнъж беше установявал, че парите от банковата му сметка намаляват и започна да мисли за изход от това критично положение.

Един ден получи пощенски превод за хиляда франка от неизвестно лице. Благодарственото му писмо се върна с надпис: „Посоченото лице не живее на този адрес“.

Друг път случайно срещна в ресторанта на гарата една позната — негова колежка от университета. Като разбра, че тя заминава за седмица в Монте Карло, помоли я да отиде в казиното на третия ден от престоя си там и точно в седем вечерта, в първата зала с рулетката и на първата маса, да постави неговите сто франка на определено число. Каза й да запази това в тайна и повтори молбата си, когато младата дама, потресена от случилото се в казиното, му донесе три хиляди и шестстотин франка.

Но повече от всичко му хареса последният случай. По пътя от библиотеката до вкъщи той винаги минаваше покрай магазинчето на един филателист. Но този път, без сам да разбира защо, се спря и разгледа по ред и трите малки витрини, филателията никога не го бе вълнувала и той не можа да разбере защо застана задълго пред една от витрините, при това най-неугледна на вид. Но се оказа неудържимо привлечен от един стар и доста овехтял албум класьор, като почувства, че непременно трябва да го купи. Струваше само пет франка. Прибра се с него и започна да го прелиства любопитно, макар да не знаеше какво точно търси. Беше някаква колекция на начинаещ, може би ученик или гимназист. Дори и човек далече от филателията щеше да забележи, че тук има само евтини и обикновени марки от скорошни пощенски серии. Но неочаквано ръката му посегна към ножа за хартия и той се зае да разпаря картонените страници. После внимателно извади от тях няколко тънки целофанени плика със стари марки. Не беше трудно да се досети каква е работата: изглежда, че някой, преследван от режима, се беше опитал и с успех беше изнесъл от Германия това, защото каталогът наистина беше немски и представляваше колекция редки и много скъпи марки. На другия ден отново отиде до магазина и попита собственика от кого е купен този каталог. Човекът не знаеше — бил заедно с много други на някаква разпродажба преди три години. Когато показа на търговеца марките, извадени от тайника, той пребледня.

— Но това е безценна колекция не само за Швейцария. Такива марки вече изобщо не се намират. За тях можете да вземете най-малко сто хиляди франка. А ако изчакате международните панаири, може да получите и двеста!

— След като ги купих от вас на безценица, мисля, че е редно да разделим печалбата наполовина. Сега бих взел от вас аванс няколко хиляди франка. Останалото, след като започнете да ги продавате. Ще ви помоля да превеждате моя дял на банковата ми сметка, която ще ви запиша сега.

„Господи, колко би се развълнувал Лайбниц при подобно събитие!“ — развесели се той. — „Особено когато се налага да преосмислиш своите философски принципи по един тайнствен и непонятен начин…“

Още през четиридесет и втора почувства, че версията с пътната катастрофа не беше дело нито на Гестапо, нито на другите разузнавателни служби, които по разни причини се бяха заели с неговия случай. Вероятно в Букурещ някой се беше разприказвал, а после в Париж асистентите на доктор Бернар също бяха разгласили подробности. Но дори и да бе станало известно, че сега живее в Женева, никой не можеше да каже нито под какво име се подвизава, нито как изглежда! За свое голямо учудване една вечер на излизане от кафенето той забеляза, че го следят. Успя да се измъкне и прекара една седмица в някакво селце край Люцерн. Но след като се завърна, много скоро случаят се повтори: двама мъже на неопределена възраст, в сиви шлифери и меки шапки, го чакаха пред библиотеката.

Заедно с него излезе и един библиотекар, когото помоли да повървят заедно. След малко, когато и библиотекарят се убеди, че ги следят, двамата взеха такси. Шуреят на библиотекаря по щастливо съвпадение на обстоятелствата работеше като чиновник в Дирекцията за чужди граждани и като направи справка, съобщи, че са го объркали с някого от тайните агенти или информаторите. А той се позабавлява от факта, че макар и търсен от Гестапо и други подобни служби, едва не бе заловен заради някакво банално недоразумение.

Почти от самото начало по съвета на доктор Бернар даде на съхранение своите тетрадки в една банка. После се отказа от тетрадките и започна да си води бележки в малък тефтер, който носеше винаги със себе си. Някои от страниците със съвсем лични бележки той изпращаше в сейфа на банката.

През първата вечер от доброволното си заточение край Люцерн реши да подреди автобиографичните си бележки.

„Аз не съм «clairviyant» — ясновидец! Нито окултист, не влизам и в никое тайно общество. Една от тетрадките в сейфа съдържа кратко описание на този живот, който започнах в началото на пролетта на трийсет и осма. Промените в мен бяха описани и анализирани в отчетите на професорите Роман Станчулеску и Жилбер Бернар и изпратени от последния в една от лабораториите на фонда «Рокфелер» в Америка. Но тези отчети са само за външните аспекти на процеса на мутация, започнал в мен през месец април на трийсет и осма. Все пак аз ги споменавам дотолкова, доколкото те дават научно потвърждение за останалата, намираща се в сейфа на банката информация… Не се съмнявам, че някой бъдещ изследовател, като прегледа тези документи, може да си зададе въпроса: «А защо именно той?»

Въпрос, който и аз съм си задавал неведнъж през последните години: защо тази мутация се извърши тъкмо с мен? От кратката автобиография (виж папка «А») става ясно, че още преди заплахата от пълна амнезия аз не бях свършил нищо особено през живота си. От ранна младост се увличах по разни науки, дисциплини и езици, но не доведох нищо до края. Така че: «Наистина защо тъкмо аз?»

Не зная. Може би защото нямам семейство? Но не съм единствен ерген сред интелектуалците. А може да съм бил избран, защото от млад имам афинитет към универсалното познание — и то ми бе подарено в момента, когато вече бях започнал да губя паметта си — универсално познание, което ще стане достъпно за човечеството след хиляди години?…

Пиша сега за това, ако въпреки всички предпазни мерки изчезна внезапно — да се знае, че лично аз нямам никакви особени заслуги, които да ме доведат до това преображение и което аз се опитвам да опиша в материалите, включени в папка «А».“

На другия ден продължи:

„По мотиви, изложени в папка «Б», мен ме преместиха в Швейцария и ме скриха там през октомври трийсет и осма. Защо и как досега — днес сме двайсети януари четиридесет и трета, все още не са ме разкрили (и арестували!), това не мога наистина да го обясня! И по какъв начин би могъл да живее незабелязан толкова дълго време един все пак необикновен човек, мутант, разполагащ със средства за познание, недостъпни засега за човечеството? Този въпрос си задавах непрестанно през първите две години в Швейцария. Но твърде скоро разбрах, че не бива да рискувам, като се разкрия, че знам много повече от всички и по тази причина започнах да се държа като най-обикновен среден интелигент. През трийсет и осма и трийсет и девета се страхувах да не се издам в някой разговор с професорите и останалите колеги от университета — знаех много повече от всекиго. Но за мое учудване и голямо облекчение открих, че в присъствието на другите аз просто не мога да се покажа такъв, какъвто съм всъщност. По-скоро се държах като дете пред възрастни. Това безкрайно прикриване на безграничните възможности, които ми бяха дадени, съвсем не ме принуждаваше да водя някакъв «двойствен живот»…

В определен смисъл моят опит има стойността на пример. Ако някой ми беше казал, че сред нас живеят светци, вълшебници или индийски йоги, изобщо всякакви същества със свръхестествени възможности, аз бих му повярвал. Непосветените не могат да ги разпознаят, защото по начина си на живот те не се отделят от другите хора…“

Сутринта на първи ноември четиридесет и седма, взе решение да не води повече записките си на френски, а да прибегне до изкуствения език, с чието конструиране се беше заловил през последните месеци. Възхищаваше се от изключителната гъвкавост на граматиката на този език, от безкрайните възможности на речника му. Изхитри се да въведе в лексикалната система коректив, заимстван от Теория за множествата. Сега вече можеше да си позволи да описва парадоксални ситуации, неподдаващи се на изразяване на съществуващите езици. Получи се сложна лингвистична структура. Според неговите сметки и предположения една нова и усъвършенствана електронноизчислителна машина щеше да се появи някъде през осемдесетте години, не по-рано. И като не се страхуваше, че неговите писания могат да бъдат разшифровани, той се отпусна да пише напълно откровено, както никога досега.

Както обикновено прекара сутринта в работа, след което отиде на разходка до Женевското езеро. На връщане се отби в кафе „Албер“. Като го видя, келнерът веднага поръча на бармана чаша кафе и бутилка минерална вода, а самият той му донесе вестниците. Но не успя да ги прегледа. Висок господин, с благородни черти, като от платно на Уистлър, младолик на вид, с костюм със старомодна кройка, спря до неговата маса и помоли за разрешение да седне.

— Интересното е, че ние се срещаме именно днес, в този знаменателен за вас ден — започна господинът. — Аз съм граф Сен Жермен — и с лека усмивка добави: — или поне така ме наричат… Не се ли срещнахме с вас преди няколко дни, след като бяха открити есейските ръкописи? Вие, разбира се, сте осведомен…

— Четох за това из вестниците — отвърна той.

Господинът втренчи поглед в него, усмихна се и даде знак на келнера.

— Едно двойно кафе без захар — и когато келнерът донесе кафето, продължи: — Срещи като нашата, да, срещи на неправдоподобни личности като нас се считат за лоша литература. За следствие от третостепенна, долнопробна култура. Но нека приемем това със смирение. Легендите, които покоряват умовете на нашите съграждани, обикновено са от ниска проба и представляват проява на лош вкус. Спомнете си беседата с Матила Гика в Лондон наскоро след окупацията на Франция. Този забележителен учен, писател и философ (ще отбележа в скоби, че ценя не само общопризнатото в „Le Nombre d’or“ (Златното число), но и неговия юношески роман „La Pluie d’étoile“ (Звездният дъжд), така че този несравним Матила Гика ми каза, че Втората световна война, когато била в самото си начало, всъщност можело да се твърди, че е окултна война. Война между две тайни общества: Ордена на тамплиерите и кавалерите на Тевтонския орден… След като това го казва човек с такъв ум и култура, как тогава да не се отнесеш с пренебрежение към окултните традиции? Но аз виждам, че вие мълчите…

— Слушам ви. Много е интересно…

— Всъщност аз съвсем не ви принуждавам да беседвате с мен. Ще ви помоля само накрая да ми отговорите на един въпрос… — господинът замълча. — Не, няма да твърдя, че знам кои сте вие. Но аз влизам в числото на малцината, които от трийсет и девета насам знаят за вашето съществуване. Това, че вие се появихте внезапно и извън връзките с традицията, ме навежда на някои мисли. Първо: вие се появихте с особена мисия, второ — разполагате с по-могъщи средства за познание, отколкото са нашите… — и добави: — Не, не е необходимо да потвърждавате сега казаното от мен. Аз просто дойдох да ви видя днес, защото находката с Есейските ръкописи от бреговете на Мъртво море е първият знак на известен синдром. Скоро ще последват и други открития от този род…

— Тоест? — заинтересува се той.

— Виждам, че искате да ме изпитате. Може и да сте прав. Но значението на тези открития е безспорно: кумранските манускрипти изваждат за първи път Божията доктрина за есеите, тайно общество, за което се знае твърде малко. По същия начин и неотдавна откритите в Египет и още неразчетени гностически ръкописи огласяват някои езотерични доктрини отпреди осемнайсет века. Ще има други подобни открития и редица тайни досега традиции ще станат явни. Говорих вече за този синдром: да, открития, идващи едно след друго, тайни доктрини, езотерика. Верен знак за приближаването на Апокалипсиса. Цикълът се затваря. Това отдавна е известно, но след Хирошима знаем как точно ще се случи…

— Така е, така е, — потвърди разсеяно.

— Ето го въпросът, който исках да ви задам: ако вие разполагате с необходимата информация, можете ли да кажете нещо определено за това как ще бъде устроен… ковчегът?

— Ковчегът ли? — зачуди се той. — Имате предвид някакво подобие на Ноевия ковчег?

В погледа на събеседника му любопитството се беше сменило с досада.

— Но това е само метафора — усмихна се той. — Ще я срещнете в цялата тази долнопробна книжнина, наречена окултна литература… Имах предвид приемствеността на традицията. Знам, че истинското, духовното, не може лесно да се изгуби. Но има и други ценни неща на този свят — музиката, поезията, класическата философия, някои науки…

— Представете си само какво ще мислят за науката хората, преживели един нов Апокалипсис? — прекъсна го с усмивка той. — Сигурно постисторическият човек, ако мога да го нарека така, ще бъде алергичен към науката поне за сто и повече години…

— Напълно е възможно — подхвана господинът. — Но аз имах предвид математиката… Всъщност това е и моят въпрос.

После направи дълга пауза.

— Доколкото разбрах вашия въпрос, мога да кажа само, че…

— Благодаря ви, разбрах! — възкликна господинът с нескрита радост.

Поклони се ниско, стисна сърдечно ръката му и се отправи към вратата с вид на човек, когото очакват навън.

— Аз ви правих знаци — тихо се обади собственикът на кафенето, — но вие не ме забелязахте. Някога този човек беше сред постоянните ни клиенти. Господин Оливие, а някои му викат доктор Оливие Бресон. Всъщност той е бил учител, но изоставил училището и напуснал града, без да се обади на някого. Мисля, че не е напълно с ума си. Досажда на хората с приказките си и се представя за прочутия граф Сен Жермен…

Спомни си за тази среща, когато забеляза, че сценарият започва някак странно да се повтаря. В същата година се сближи с Линда Грей, млада дама от Калифорния, която между другите си достойнства притежаваше и едно твърде важно за него качество — не беше ревнива. Вечерта след втората чашка кафе, тя изведнъж възкликна:

— Разбрах, че си бил близък с един много известен френски доктор…

— Вече го няма — побърза да я прекъсне. — Нещастен случай. Загина в самолетна катастрофа през зимата на четиридесет и трета…

Линда Грей запали цигара и след първото всмукване продължи, без да го поглежда:

— А някои казват, че катастрофата съвсем не била случайна. Самолетът бил свален, защото… Да, всъщност аз не можах да разбера защо, но ти ще го разбереш сега. Поканих го тук — добави тя и погледна часовника си.

— Кого си поканила? — зачуди се той.

— Доктор Монро от Нюйоркския геронтологичен център, мисля, че е директор там или поне някакъв шеф…

Веднага позна доктор Монро. Много пъти беше срещал този човек в библиотеката, а също и в кафенето. Сега, след като помоли за разрешение да седне на тяхната маса, докторът започна без предисловия:

— Познавахте ли професор Бернар?

— Познавах го много добре. Но дадох дума никога да не говоря за историята и причините за нашето познанство…

— Моля да ме извините за моята настойчивост — и доктор Монро му протегна ръка. — Позволете ми да ви се представя: доктор Ив Монро. Проучих материалите на професор Бернар в Ню Йорк и като биолог, и като геронтолог ще ви призная, много съм притеснен от разпространението на някои опасни митове. В частност, на мита за това, че животът и младостта могат да се удължават с други средства, различни от средствата, които използваме сега, но, разбира се, не биохимическите. Знаете ли какво имам предвид?

— Не.

— Имам предвид преди всичко метода, предложен от доктор Рудолф — подмладяване с помощта на електрическо изпразване с мощност един, един и половина милиона волта… Това направо е извращение!

— Искрено се надявам този метод да не е прилаган още върху никого.

Докторът разсеяно повъртя чашата с уиски в ръка и заговори, като не откъсваше очи от късчетата лед в нея.

— Не, не са го изпитвали. Но се носи някаква легенда, че доктор Бернар знае за подобен случай: подмладяване, провокирано от удар на мълния. Обаче материалите, предадени в лабораторията на фонда „Рокфелер“, са толкова размити и изхабени, че по тях не може да се направи никакво заключение. Част от фонограмата, както ми казаха, е напълно изгубена, по-точно изтрита при опита да се запише върху по-съвършени дискове… Така или иначе, онова, което е останало от материалите на доктор Бернар, предполагам, е свързано изключително с фазите на възстановяване на психическия и интелектуалния статус на пациента, поразен от мълнията…

Без да докосне уискито, докторът постави внимателно чашата си до ръба на масата и продължи:

— Позволих си да потърся тази среща с вас с надеждата, че ще ме осветлите по въпроса. Казвате, че сте познавали много добре професор Бернар. Има вероятност той да е носил в два куфара от багажа си най-важните документи и самолетът, паднал в Атлантика, да е бил свален тъкмо заради тях. Никой не е знаел с точност истинското им съдържание, но една от тайните служби решила — за всеки случай! — да се застрахова и да изключи т.нар. „рисков фактор“… А може би вие знаете какво точно е имало в тези куфари?

Той повдигна рамене.

— За това могат да са осведомени само асистентите на доктор Бернар в Париж…

Доктор Монро се усмихна малко напрегнато, без да скрие разочарованието си.

— А някои от тях се дърпат и твърдят, че нищичко не им е известно, докато други се правят, че не разбират дори за какво става дума… Четох статии на професор Роман Станчулеску в „Ла Прес Медикал“. За съжаление умря през есента на тридесет и осма. Един от моите колеги, който отиде до Букурещ по работа, наскоро ми писа, че всичките му опити да изкопчи нещо от асистентите на професор Станчулеску се оказали неуспешни…

Докторът отново вдигна чашата си, повъртя я, после я поднесе към устните си и бавно отпи.

— Заради ходатайството на доктор Бернар вие три или четири години сте получавали средства от фондация „Рокфелер“, нали? За какви точно изследвания?

— За събиране на материали по история на медицинската психология. През четирийсет и пета аз ги изпратих в Париж на сътрудниците на доктор Бернар…

— Много интересно — замисли се доктор Монро, остави чашата и втренчи поглед в кехлибарената течност.

Същата вечер се прибра вкъщи замислен и печален. Не беше убеден, че Монро е отгатнал кой е. Но все пак за кого ли го е взел? За личен приятел на Бернар? Или за някой от неговите пациенти? Ако Монро беше прослушал женевските записи от трийсет и осма и трийсет и девета, сигурно щеше да го познае по гласа…

На другия ден го успокои въпросът на Линда:

— За какво намекна вчера доктор Монро, като ме дръпна настрани и почти шепнешком ме попита: „Ако той ти каже, че е на седемдесет, ще му повярваш ли?…“

След малко някой от улицата му подвика на румънски:

— Домнуле Матей! Домнуле Матей!

Трепна и се обърна. Висок млад блондин без шапка бързаше към него с чанта в ръка.

— Аз съм учил малко румънски — каза блондинът на лош френски, — но не смея да говоря. Зная, че сте тук, в Женева, имам и много ваши снимки, така че не ми беше трудно да ви позная…

Порови нервно из чантата си и му подаде няколко снимки в профил и в анфас. Бяха направени през есента на трийсет и осма от хирурга, който така удачно поработи над промяната на лицето му.

— За всеки случай — продължи младежът и се усмихна, — аз нося в чантата си и вашия семеен албум. Да влезем в кафенето. Не можете да си представите колко се развълнувах, когато ви видях. Много се притесних да не би да не се обърнете, когато ви извикам: „Домнуле Матей“!

— Да, не биваше да се обръщам — отговори с усмивка. — Но признавам: стана ми любопитно…

Седнаха на маса в близкото кафене и като поръча топла лимонада и бутилка бира, непознатият устреми към него възхитения си и в същото време леко недоверчив поглед.

— Като си помисли човек, че само преди няколко месеци, на осми януари, вие навършихте осемдесет! — прошепна непознатият. — А изглеждате на трийсет, най-много на трийсет и две. При това се стараете да скриете вашата младост…

— Не зная с кого имам честта…

— Моля за извинение — отвърна незабавно непознатият и отпи от бирата. — Не мога да се овладея. Аз, както се казва, заложих всичко на един кон и спечелих!… Тед Джоунс-младши, кореспондент на списание „Тайм“… Всичко започна преди десет години, когато прочетох интервюто с вас: „Да бъдеш ударен от мълния!“… Направи ми потресаващо впечатление, дори и след като разбрах, че всъщност е фалшификат. Но скоро след това започна войната и всичко се потули.

Джоунс-младши допи бирата си и попита дали би могъл да продължи на английски и да запали лулата си.

— Преди две години, когато отвориха знаменития таен архив на доктор Рудолф, отново стана дума за вас, разбира се, в рамките на материалите, събрани от Жилбер Бернар. Но тогава не се знаеше нищо определено — дали сте жив, или не. За съжаление, доктор Рудолф беше нацист и се самоуби през последната седмица на войната. И всичко, свързано с неговите опити, е съмнително.

— С какви опити?

— Върху животни, особено върху млекопитаещи. Пускаше им електрически ток. Милион и двеста хиляди волта минимум, до два милиона.

— А резултатите?

Джоунс-младши се усмихна нервно и си наля още бира.

— Това е доста дълга история.

И историята наистина му се стори дълга, тъмна, неубедителна. Първите изследователи на архива на доктор Рудолф твърдели, че в някои случаи опитните животни не загивали от електрическия шок, но през следващите няколко месеца не били регистрирани никакви резултати. Някои вярвали, че все пак можело да се получат известни изменения в генетичната система. Но тази част от архивите била изчезнала при неизяснени и до днес обстоятелства. Така че теорията на доктор Рудолф се оказала неподкрепена от опити и заключения. От друга страна, повечето американски учени отхвърлили по принцип хипотезата за регенерация с помощта на електричество.

— Единственият аргумент в полза на тази теория оставате вие! — продължи Джоунс-младши.

— Да, затова тези немного материали, които е успял да спаси доктор Бернар, са щели да бъдат обект на твърде остри критически нападки, ако не и на физическо унищожение.

— И вие мислите, че е станало именно така? — Джоунс-младши го погледна с усмивка.

— Имам сериозни причини да не се съмнявам. За щастие, изпратиха ме като кореспондент в Румъния…

Докато се подготвял за пътуването си, Джоунс-младши се заел с румънския, така че при пристигането си в Букурещ вече можел да чете и да разговаря на улицата или в магазина. Провървяло му: запознал се и дори се сближил с доктор Гаврила, който съхранявал семейния албум на пациента и всички събрани от Професора материали.

— Ще стане страхотна статия: „Човекът, подмладен от мълния!“ Със снимки, документи, свидетелствата на професор Роман Станчулеску, на доктор Гаврила и на всички онези, които са се грижили за вас. А интервюто ще бъде лично с вас! Днешните снимки от Женева през февруари четиридесет и осма!…

Джоунс замълча, опитваше се да си запали лулата, погледа го в очите и рече:

— Вашият английски е направо безупречен, а нещо мълчите, не искате да говорите.

— Просто чакам продължението на разказа ви.

— Да, познахте. Продължението е така тайнствено и интригуващо, както и онова, което се е случило с вас. Но по причини от етичен и политически характер публикуването на тази статия е всъщност невъзможно. Това би дало повод за неправилни тълкувания, макар така или иначе да се потвърждава теорията на доктор Рудолф, което, знам това добре, няма да бъде допуснато в печата. Особено сега! — и Джоунс се засмя — … Когато стои въпросът за отделянето на дотациите на Геронтологическия институт… Имате ли да добавите нещо?

Той вдигна рамене.

— Според мен, всичко върви по реда си. Съжалявам, че ви изгубих времето, но мисля, че последствията от тази статия биха били катастрофални. Ако хората, по-точно казано: ако някои хора се убедят, че с помощта на електрически ток ще разрешат проблема за регенерацията и подмладяването на човешкия организъм, представяте ли си какво ще стане?… По-добре биохимиците и геронтолозите да продължат своите изследвания. В близкото или в по-далечното бъдеще — те все едно ще стигнат до подобен резултат.

Джоунс пушеше с лулата си и гледаше как той пие топлата лимонада, докато накрая му каза:

— Всъщност трябваше да се помисли и за самия вас. Наистина, какво би станало с вас след публикуването на моята статия?

— В известен смисъл — възрази с усмивка — превъплъщението вече започна. И как стана така, че ме открихте толкова лесно? Предполагам, че в Румъния вече не ме числят към живите. Дори и доктор Гаврила. Аз отдавна съм загинал при автомобилна катастрофа.

— Напълно вярно. И доктор Гаврила мислеше така, докато не му казах под строг секрет, че вие сте жив и здрав и живеете в Женева… Не мислете, че някой ме е информирал — Джоунс загадъчно се усмихна. — Сам достигнах до този извод, когато разбрах, че доктор Монро е отишъл до Женева да обсъди някои неща с приятел на професор Бернар. Тогава се досетих, че този приятел не може да бъде друг освен вас. Но, разбира се, нито самият Монро, нито неговите сътрудници от Геронтологичната лаборатория не вярват на това и не биха могли да го повярват.

— Звучи доста утешително.

— Но истината все пак ще излезе наяве — продължи с нескрито доволство Джоунс. — Това е занимателна история. Не може да се премълчи. Ще напиша роман — добави той и се зае да си чисти лулата. — Вече съм го започнал. Не се безпокойте, няма никаква опасност за вас. Действието се развива в Мексико преди и по време на войната и повечето герои са мексиканци. Аз, разбира се, ще ви го изпратя. Надявам се, че тогава все още ще бъдете в приятелски отношения с Линда. Добре познавах нейния брат, беше летец и загина при Окинава…

Джоунс внезапно прие загрижен вид и започна да рови из чантата си.

— Щях да забравя! Вашият семеен албум. Обещах на доктор Гаврила, ако все пак ви намеря, да ви го върна. Това е ценен документ, памет за вашата… как по-точно бих се изразил… за вашата младост.

Като се прибра след тази среща, той облече албума в синя хартия, сложи го в голям плик и го запечата. На горния ляв ъгъл написа: „Получено на 20 февруари 1948 година от доктор Гаврила, чрез Тед Джоунс-младши, кореспондент на списание «Тайм» в Букурещ.“

„Всичко се опростява и заедно с това се усложнява“ — помисли си и отвори бележника.

Записа на френски впечатленията си от срещата с Джоунс. Добави:

„Той потвърждава информацията на доктор Монро за планираното унищожаване на документите от трийсет и осма и трийсет и девета. А те всъщност са единственото свидетелство за физиологичното възстановяване на паметта, този уникален научен експеримент за регенерация и подмладяване чрез електрошок. Излиза, че никой вече не се интересува от генезиса на тази мутация. И защо?“

Замисли се:

„Разбира се, от автобиографичния очерк и от другите записи, групирани в папките А, Б и В, хипотетичният читател ще може да узнае главното. Но без подкрепата на материалите от научните анализи на професорите Станчулеску и Бернар, тези свидетелства губят ценността си на документи. Аз описвам преди всичко последствията от анамнезата, разширяването на паметта — с други думи: усещанията на мутанта, прототип на постисторическия човек. Документите на Роман Станчулеску и Бернар, макар и да не съдържат информация за усещанията ми, по косвен път потвърждават тяхната достоверност. Изводът е само един: моите свидетелства са адресирани не до читателя от близкото бъдеще, а да кажем, за този от двехилядната година. Но тогава — до кого?

Може накратко да се отговори така: вследствие на ядрените войни, които наближават, много цивилизации, и на първо място западната, ще бъдат унищожени. Няма съмнение, че тези катастрофи ще предизвикат и невиждан духовен упадък, вълна на всеобщ песимизъм. Дори не всички от оцелелите да се решат да се откажат от живота, малцина от тях ще намерят сили да повярват в бъдещето на човечеството, във възможността след време да се появят нов вид хора, по-висши в сравнение със сегашния хомо сапиенс. Ако моите свидетелства бъдат открити и разшифровани тогава, те ще могат да неутрализират безнадеждността и всеобщото желание да се унищожи човешкият род. Документите, съдържащи пример за умствените възможности на човечеството, което ще се зароди в далечното бъдеще — да, тези документи нагледно ще представят реалността пред постисторическия човек.

Подобна хипотеза предполага моите материали да бъдат съхранени непокътнати в някой банков сейф. Но засега наистина трудно мога да си представя как ще стане това…“

Запечата изписаните страници в голям плик и се отправи към банката. След като затвори зад себе си входната врата, чу звъна на телефона, но не се върна.

* * *

Лятото на петдесет и пета беше необикновено дъждовно, в Тичино бурите гърмяха и трещяха всеки божи ден. И все пак такова черно небе като на десети август следобед той никога не беше виждал. Първите мълнии се пресякоха над града и електроцентралата престана да дава ток. Близо половин час небето пламтеше без отдих. През прозореца той видя как мълниите се забиваха в скалистите поли на планината. След това пороят постепенно утихна и към три часа мазутният цвят на небето съвсем избледня. Запалиха уличните лампи рано и сега улицата се виждаше чак до самата катедрала. Почака, докато дъждът стихна съвсем, излезе и тръгна право към полицейския участък.

— Преди обяд — започна с неутрален, чисто информативен тон, — две дами отидоха в планината с намерението да се изкачат до Тренто. Попитаха ме дали не знам някой по-пряк път, за да не минават през тези безбройни серпентини. Показах им посоката, но ги посъветвах да отложат излета си, защото се очакваше буря и те нямаше да могат да стигнат навреме до заслона Хеливал. Но дамите ми отговориха, че имат достатъчно опит, не се страхуват от бурята, а и не могат да отложат похода си, защото след няколко дни свършва отпуската им.

Полицаят го слушаше учтиво, но без особен интерес.

— Дамите са ми напълно непознати — продължи той. — Но аз чух как по-възрастната се обърна към младата по име: Вероника. Мисля, че знам какво се е случило. Бурята вероятно ги е застигнала по пътя им за Валино, там много често падат мълнии. По това време гледах през прозореца у дома и видях — добави той, като забеляза, че очите на полицая вече изразяваха недоверчиво любопитство. — Та аз мисля, че там са падали камъни. Боя се, че тези две жени са пострадали тежко… Имам такова предчувствие…

Разбираше, че ще му е трудно да убеди полицая, замълча за малко, сетне продължи:

— Бих взел такси и бих отишъл дотам сам. Но ако се е случило нещо лошо, няма да можем двамата с шофьора да ги измъкнем, ако евентуално са затрупани. Освен това, ще ни трябват кирки и лопати…

Накрая се разбраха да тръгне сам и в случай на нужда да позвъни от най-близкия телефонен пост на полицията за „Бърза помощ“ и спасители.

Към Валино небето се проясни съвсем, но към шосето все още се свличаха камъни и големи скални късове. Шофьорът се принуди да намали скоростта.

— Не вярвам да са успели да стигнат до заслона — каза той. — Сигурно са се скрили от бурята из някоя от цепнатите на скалите.

— Тук ги има доста такива, това са почти пещери — забеляза шофьорът.

Видяха я едновременно и двамата. Можело е да умре просто от страх, когато близо до нея е треснала мълнията. Била е вече на възраст, доста побеляла, късо подстригана. Едва ли е била убита от каменната лавина, макар един скален къс все пак да беше стигнал до нея.

След миг дочу слаб стон и започна да оглежда внимателно скалите и падналите наоколо камъни.

— Вероника! — извика и бавно се спусна по отвесната скала.

Двамата мъже дочуха още веднъж стон, после кратки писъци, съпроводени от речитатив на непознат език. Звуците идваха иззад огромен камък, търколил се и заградил процепа, в който се бе укрила Вероника… Ако не се беше обадила, никой не би забелязал, че вече е зазидана там. Само на височина около два метра имаше малък луфт между камъка и скалата.

Той се изкачи с усилие, погледна през този процеп и видя девойката, махна й с ръка и я извика по име. Тя го погледна с радост и уплаха и се опита да стане. Не беше ранена, но цепнатината беше толкова тясна, че тя не можеше дори да се изправи.

— Скоро тук ще пристигне полицията — каза на френски.

Но тя го гледаше неразбиращо и повтори същото на немски и на италиански.

Вероника докосна бузите си с длани и заговори. Отначало му се стори, че казва нещо на някакъв диалект от Централна Индия, но после различи няколко фрази на санскритски. Доближи се до цепнатината и прошепна:

— Shanti, Shanti!… Мир, покой!

После произнесе няколко канонични формули за омиротворяване. Момичето разцъфна в щастлива усмивка и вдигна длани към него, сякаш искаше да му каже нещо.

Остана на скалата, слушаше девойката, опитваше се да я успокои и ободри със санскритските фрази, които успя да си спомни, докато накрая пристигнаха „Бърза помощ“ и полицаите. Те успяха да отместят камъка, като го подкопаха долу от двете страни. След около час момичето вече излизаше с помощта на въжената стълба. Като видя полицаите и колите, тя изплашено извика и се скри зад гърба му.

— Преживяла е шок — обясни на полицаите. — Вероятно в резултат на това трябва да е изгубила паметта си.

— А на какъв език говори? — попита някой.

— Прилича на някакъв индийски диалект — внимателно подхвана той.

От документите се разбра, че се казва Вероника Бюлер, че е на двайсет и пет, учителка е и живее в град Листал, кантон Бал-Кампан. А нейната спътничка, Гертруде франк, била немкиня от Фрайбург, литературна сътрудничка в едно издателство. Потвърди се неговото предположение, че смъртта й бе настъпила от разрив на сърцето.

Никой освен него не можеше да се обясни с Вероника. Той я успокояваше с присъствието си, затова се наложи да прекара доста време в клиниката. Там тайно вкарваше магнетофон и го включваше често, особено когато момичето разказваше нещо за себе си. Твърдеше, че се казвала Рупини, че била дъщеря на Нахабхата от кастата на кшатрите, че произхождала от Магадха, един от първите знатни родове, приели будизма в Индия.

И още ненавършила двайсет, поискала съгласието на родителите си да се посвети на изучаването на Абхидхарма и така я приели в обществото Ихикуни. Там изучила санскритската граматика, логиката и метафизиката на Махаяна. Петдесетте хиляди сутри, които наизустила, й създали голям авторитет не само пред професорите и студентите от знаменития университет в Наланд, но и пред мнозина известни гуру, аскети и съзерцатели в Индия. На четиринайсет години станала ученичка на знаменития философ Чандракирти. Всяка година за по няколко месеца тя влизала в една пещера, където медитирала и преписвала трудовете на своя учител. Сега твърдеше, че била точно в тази пещера, когато се разразила бурята. Чула гръмотевицата, а после и лавината от камъни, един от които затворил изхода на „нейната пещера“! Всичките й опити да излезе останали напразни. После, през цепнатината отгоре, видяла него — махал й с ръка и говорел на някакъв непознат език, не от Индия!

Не беше съвсем сигурен, че разбира всичко, което момичето му казваше. От обясненията му докторите разбраха, че тя се мисли за „будистка отшелничка“, живяла в Централна Индия преди дванайсет века. Заради успокоителните спеше през по-голямата част от деня. Различни медици и психолози от Цюрих, Базел и Женева пристигаха в клиниката, за да я изследват. Вестниците не пропускаха и ден без статия за нея, както и чуждите кореспонденти, които кръжаха наоколо.

За щастие, изходът от ситуацията, замислен от началото, беше на път да се приеме. Като прослуша първата лента от биографичните й признания, веднага изпрати до Института по ориенталистика в Рим дълга телеграма. А на другия ден, в часа, указан в телеграмата, им пусна да чуят част от записа по телефона. Междувременно се свърза с един от близките сътрудници на прочутия швейцарски психолог Карл Густав Юнг. И ето че от Рим веднага пристигна професор Тучи, съпровождан от млад асистент. Рупини-Вероника получи за първи път възможността да беседва дълго и пространно с един познавач на философията на Масхямика и главно за своя учител Чандракирти. Всички беседи бяха записани и асистентът преведе изборно някои от пасажите на английски — за лекарите и за журналистите. В дискусията имаше и някои деликатни моменти, например, когато Рупини питаше какво все пак се е случило с нея и защо никой от присъстващите не разбира говора й, след като тя освен на санскритски се е опитала да говори и на още няколко индийски диалекта.

— А вие какво й отговаряте? — попита професорът.

— Започвам с това, че й напомням за Майя, великата чародейка, космическата илюзия. И това не е сън в истинския смисъл на думата, казвам й аз, но има отношение към илюзорната природа на съня, защото става дума за бъдещето, следователно и за Времето. А Времето, по принцип е нещо и рационално… Не съм сигурен, че съм я убедил. Но слава богу, тя е пристрастна към логиката и диалектиката и ние дискутираме главно за това…

Когато предложи да замине за Индия в щата Утар-Прадеш, за да потърси пещерата, където е медитирала Рупини, професор Тучи се съгласи Институтът по ориенталистика в Рим да бъде патрон на тази експедиция. Благодарение на намесата на Карл Густав Юнг разходите пое една американска фондация. Като научиха за проекта, вестниците започнаха да се надпреварват да предлагат своите услуги за покриване на разходите в замяна на правото за първи репортажи. Не можеше да се избегне огласяването на случая, защото трябваше да се потърси съгласието на клиниката, на индийското правителство и на семейството на Вероника Бюлер. Но със семейството работата се оказа по-сложна. В Листал тя живееше само от няколко години сама, без всякакви близки. Нейните познати и колеги знаеха само, че е родена в Египет, родителите й са се развели, когато е била петгодишна, а баща й останал в Египет и се е оженил повторно и нищо повече не се е чуло за него, а майка й, с която Вероника съвсем не се разбирала, се установила в Щатите. Адрес, естествено, никой не знаеше.

В края на краищата дирекцията на клиниката даде съгласието си за пътешествието до Индия, като аташира към пациентката лекар и сестра и препоръча през целия път до Гаракхпур Вероника да спи.

До Гаракхпур ги транспортираха с военен самолет от Бомбай. Там ги очакваха половин дузина коли с кореспонденти, специални технически служби и един пикап на Индийската централна телевизия. Потеглиха към планината до границата с Непал, където според думите на Рупини беше нейната пещера за медитация. В мига, когато се събуди, до възглавницата й се оказа някакъв пандит от Утар-Прадеш, познавач на философията на Масхямика. По настояване на доктора всички други се скриха зад дърветата на около десетина метра от мястото на събуждането й. Като видя познатото лице на доктора, тя се обърна към пандита с укор в гласа. Зададе му няколко въпроса, но не дочака отговорите и тръгна бързо по една пътека към планината. Гледаше само пред себе си и повтаряше любимите си мантри, които толкова често бяха слушали от нея в клиниката.

След двайсетина минути побягна и като дишаше тежко, посочи с ръка един гранитен блок, подпрял се лениво до каменната страна на планината.

— Това е! — извика тя.

После започна необикновено ловко да се катери по склона, като се захващаше с ръце за камъните. Накрая се добра до блока, с огромно усилие изтръгна из корен бодливия храст, разхвърли сухите му листа и клонки, изтърка мъха от камъка, приближи лицето си до него — погледна към разчистеното отверстие и дълго и неподвижно стоя така.

— Припадна! — извика някой от групата.

— Да, припадна! — повтори друг.

Върху носилка, с много труд, успяха да я спуснат долу и да я докарат до колата. И когато автомобилът измина около десетина километра, се разнесе първият взрив. След половин час в пещерата можеше да се проникне вече с помощта на въжена стълба. При светлината на джобно фенерче се виждаше скелета на жена в позата „лотос“, сякаш застигната от смъртта в момент на йогистка медитация. До нея на пода имаше глинен съд, две дървени чинии и свитък ръкописи. Когато ги докоснаха, те се превърнаха в прах.

Сестрата го спря при входа на пещерата.

— Тя се събуди, но още не е отворила очи. Изглежда се страхува…

Той се приближи до нея, постави ръка на челото й и я извика по име:

— Вероника!

Младата жена рязко отвори очи и като го позна, за първи път се усмихна. Хвана го за ръката и се опита да стане:

— Това ти ли си? Познах те, ние днес с Гертруде те питахме за пътя… Но къде е тя? Къде е Гертруде? — повтори и го погледна със страх в очите.

Още от самото начало на експедицията знаеше, че няма да избегне шума и сензацията. Индийската телевизия засне най-драматичните моменти и десетки милиони зрители за първи път чуха как Вероника говори на санскритски и на хималайски диалекти, но в края на репортажа се разбра, че тя се казва Вероника Бюлер, владее само немски и френски и никога не се е опитвала да учи някакъв източен език, а за Индия знае малко, колкото е научила от популярните книги. И както можеше да се предположи, именно този факт особено развълнува публиката, първо в Индия, а след двайсет и четири часа и в целия свят. По-голямата част от индийските интелектуалци счетоха, че не може да има по-ярко свидетелство от това за наличието на явлението метемпсихоза — прераждане, защото наистина в предишния си живот Вероника Бюлер се е казвала Рупини.

— Но аз не вярвам в метемпсихозата или в тъй нареченото „преселение на една душа в друга“ — прошепна изплашена Вероника и го хвана за ръката. — Никога не съм била Рупини, която да се е преселила след смъртта в душата на Вероника Бюлер! Може да са ме хипнотизирали? — добави тя и потърси погледа му.

И тъй като не знаеше какво да отговори, само погали ръката й, а Вероника уморено поклати глава и прошепна:

— Страхувам се, че може да полудея!

Като гости на индийското правителство ги настаниха в луксозен хотел. За да се спасят от фотографите, кореспондентите и нахалните и любопитни зяпачи цялата компания се хранеше в отделна и охранявана зала. Всеки ден посещаваха музеи, храмове и разни забележителности, срещаха ги с местни знаменитости. Возиха ги в лимузини, ескортирани от полицейски мотоциклети, иначе бе невъзможно да се придвижват. Страхуваха се да излязат дори в коридора. Веднъж заедно с доктора и сестрата, късно след полунощ, те се опитаха да направят нощна разходка сами из Делхи, но още при входа ги пресрещна цяла тълпа от журналисти и любопитни, та се наложи да се върнат обратно с помощта на охраната.

— Страхувам се, че ще полудея — все повтаряше Вероника.

На другия ден се договориха с един американски кореспондент, който не беше успял да ги съпроводи до Горакхпур, да му дадат извънредно интервю и да му предоставят някои неизвестни материали, ако успее тайно да ги изведе до някой остров в Средиземно море, където биха могли да прекарат няколко месеца на спокойствие.

— Докато позаглъхне този медиен шум. Надяваме се, че след по-малко от година всичко ще се забрави и всеки ще може да се върне към своите дела…

След две седмици вече си бяха харесали една новопостроена вила на хълма край Ла Валета и се настаниха в нея. Но подготовката за американското интервю изискваше повече време, отколкото очакваха. Вероника започна да губи търпение:

— Ние толкова много разсъждаваме сега, а смисълът не ми става по-ясен.

— Ще ти обясня всичко, когато останем сами.

Тя го погледна ласкаво.

— Наистина ли може да останем сами?

Веднъж, когато бяха в Делхи, тя му каза:

— Когато отворих очи и те видях, а ти ми съобщи за Гертруде, веднага ми минаха през ума две неща. Първо, че макар по всяка вероятност моите родители да са живи, без Гертруде аз останах сираче… И второ: ако бях по-възрастна с пет-шест години и ти ме беше поискал за жена, сигурно веднага бих се съгласила.

— Но аз съм на осемдесет и седем — усмихна се той и за първи път я видя как се смее.

— Повече от мен и Рупини взети заедно, така ли? Но аз искам да разбереш, че не вярвам в Рупини. Просто не мога да повярвам…

— Може би в известен смисъл си права. Но само в известен смисъл. Ще се върнем на този въпрос…

Този въпрос той все пак успя да го заобиколи. На кореспондента взе да говори за различните индийски класически доктрини — от Упанишадите до Гаутама Буда, спомена и някои съвременни интерпретации, преди всичко коментарите на професор Тучи.

Играеше зле ролята на младия ориенталист, приятел на Вероника, но успешно беше съхранил външността си, над която бе работил през този август — рус перчем над челото, гъсти, светли мустаци.

Една вечер, когато двамата се бяха разположили на терасата, Вероника придърпа към него своя шезлонг.

— Моля те, обясни ми сега всичко… И най-главното — как се досети?

— Може би трябва да започна по-отдалеко…

В началото на октомври всичко се изясни. Те седяха един до друг на терасата и се любуваха на светлините от пристанището. Усети, че Вероника го наблюдава.

— Искаш да ми кажеш нещо, но не смееш. Да чуя! — рече той.

— Помислих си, че ако хората ни виждат през цялото време все заедно и знаят, че живеем под един покрив, ще си мислят, че с теб сме любовници…

Хвана ръката й и леко я погали.

— То си е така, Вероника. Ние спим в една стая, в едно легло…

— Наистина ли? — прошепна тя.

Въздъхна, склони глава на рамото му, затвори за минута очи, но когато го погледна, не го позна и заговори на абсолютно непознат език!

— Ето какво било! — каза си той. — Трябвало е да я срещна. Затова се случи всичко, което все пак се случи?

Тихичко, за да не я стресне, отиде до кабинета за магнетофона. Тя непрекъснато говореше, вече в скоропоговорка и удивено гледаше ръчния си часовник. После върху лицето й се появи израз на щастие — да, тя сияеше, готова вече да се разсмее високо, на глас! Но внезапно, най-неочаквано, нещо се сепна, изхълца и заплака. После изтри сълзите си и сънно отпаднала, отиде на дивана и се отпусна, готова да си легне. Той едва успя да я подхване и я отнесе на ръце в съседната стая, положи я на леглото и я покри с един голям шал.

Тя се събуди чак след полунощ.

— Ах, какъв страшен сън! Много ме е страх!

— Какво сънува?

— Не искам дори да си спомня! Отново ще се уплаша… Стоях на брега на широка река и някой идваше към мен. Но вместо глава имаше кучешка муцуна!… А в ръката си държеше… Не, не искам да си спомня — повтори тя и силно го прегърна.

От тази нощ повече не я оставяше сама. Страхуваше се отново да не я сполети същата криза. За щастие градинарят и двете момичета — малтийки, които водеха домакинството, си отиваха веднага след вечеря.

— А ти кога ще ми разкажеш за себе си, нали ми обеща? — попита го тя една вечер, когато пак останаха сами. — Обясни ми най-сетне, моля те! Понякога съжалявам, че не мога да си спомня нищо от онова, което знаех за Рупини.

На сутринта, когато се върнаха от градината, тя изведнъж попита:

— Не ти ли се струва странно, че те стоят зад оградата? Сякаш ни следят.

— Нищо не видях — отвърна той. — Къде зад оградата?

Тя се засмя и избегна погледа му.

— Там, при портата и сякаш ни шпионират. Двама са, при това много странно са облечени! Може би греша — добави тя и потърка челото си с длан. — Може да са и при нашата врата.

Улови я за ръката, поведе я към стаята и я положи на дивана.

— Боя се, че твърде дълго стоя на слънце с непокрита глава.

А иначе си помисли: „Мина една седмица, сигурно такъв е ритъмът. Което означава, че всичко това може да продължи и месец. Какво ли ще стане с нас?“…

Като се увери, че Вероника спи дълбоко, донесе магнетофона от кабинета. Известно време не се чуваше нищо, освен песента на дроздовете и нейното неравно дишане. После лицето на младата жена се озари от усмивка. Произнесе нещо съвсем тихо и после потъна в мълчание, съсредоточено и напрегнато, сякаш очакваше отговор, а той се бавеше — или му беше трудно да го чуе. Накрая тя заговори спокойно, сякаш сама със себе си. Повтаряше някои думи и изрази много пъти и в различни тоналности, но неизменно с дълбока печал. Като видя първите сълзи, потекли по лицето й, той изключи магнетофона и го сложи под дивана. После взе да гали ръката й и да бърше сълзите й. Пренесе я в стаята и остана до нея, докато не се събуди. Като срещна погледа му, тя трескаво затърси ръката му.

— Сънувах. Беше много красив, но невероятно тъжен сън! За такава млада двойка като нас. Те се обичаха, но изглежда, не им беше писано да останат заедно. Не можах да разбера защо…

Той не грешеше: ритъмът се оказа наистина седемдневен, макар „парамедиумните екстази“ — както сам ги беше нарекъл! — да се случваха в различни часове от денонощието.

„Документални материали по история на езика — помисли и извади четири касети. — След египетския и угаритския, идват образци по всяка вероятност от протоеламски и шумерски. Слизаме все по-надълбоко в миналото на света… Материали за Ноевия ковчег! — засмя се. — Да, какво ли не биха дали онези господа, лингвистите, за правото си на достъп до нас сега? Но докъде ще се стигне? До неартикулираните езици? А след после?…“

В средата на декември с нея се случи най-странната криза и за щастие, малко преди полунощ, когато той беше още буден. Всъщност това беше цяла серия от нечовешки, грозни гърлени крясъци. Слушаше ги с ужас и срам! Да, подобен експеримент би трябвало да се направи с някой доброволец, но не и с нежна, нищо неподозираща девойка като нея. Обаче само след няколко мига последваха ясни, отчетливи гласови фонеми, много разнообразни, пресечени от кратки лабиални „взривове“. Дори не можеше да си представи, че европеец е способен да произведе подобни звуци. След около половин час Вероника въздъхна дълбоко и заспа.

„Повече от това няма да има“ — каза си и изключи магнетофона.

После се приготви да чака. Не му се искаше да заспи, докато тя не се събуди, за да го види буден до себе си. Чак преди изгрев сънят все пак го грабна.

Около осем сутринта той отвори очи. Вероника все още спеше и той не се реши да я събуди. Това продължи почти до единайсет и когато разбра колко време е прекарала в сън, Вероника уплашено скочи от леглото.

— Какво става с мен?

— Нищо. Сигурно си била доста уморена. А може и да си сънувала нещо неприятно.

— Нищо не сънувах. Поне не си спомням.

Решиха да посрещнат Коледа в Ла Валета, столицата на Малта, в най-добрия ресторант. Вероника резервира маса на името на господин и госпожа Хералд Верне. Името го измисли тя, сама избра вечерната рокля за себе си и официалния костюм за него.

— Според мен нищо не рискуваме, като се явяваме пред публика — каза тя. — Макар нашите снимки да не слизаха от първите страници, все пак това беше през есента.

— Може и да са се поукротили господа вестникарите — забеляза той.

Тя се засмя.

— Бих искала да ги погледна тези снимки от вестниците. Ще си купя няколко за спомен. Но е малко рисковано, ще ме познаят като нищо!…

— Аз ще ти потърся вестниците.

Но макар да обиколи доста вестникарски павилиони, той откри само едно италианско списание с три снимки на Вероника, правени в Индия.

— Когато бях по-млада и по-красива, преди цели три месеца — засмя се тя.

Много скоро той разбра, че Вероника беше права. От известно време свежестта и младостта сякаш взеха да я напускат.

„Тези истории с Ковчега я изтощиха“ — каза си — „И тези парамедиумни сеанси“.

— Постоянно се чувствам уморена — оплака се една сутрин тя. — Просто не знам защо. Не правя нищо, а се уморявам.

В началото на февруари успя да я убеди да отиде на преглед при лекар в Ла Валета. После с тревога и двамата зачакаха лабораторните резултати.

— Мадам не е болна от нищо — увери го докторът, когато Вероника излезе от кабинета. — Ще й предпиша за всеки случай тонизиращи инжекции… Възможно е да е невроза, случва се често, когато жените са преди климактериума.

— Според вас, тя на колко години е, докторе?

Докторът се изчерви и смутено потри длани.

— Ами някъде около четиридесет — произнесе той, без да го погледне в очите.

— Уверявам ви, докторе, тя още не е навършила двайсет и шест!

Инжекциите не дадоха очаквания резултат. С всеки изминат ден силите на Вероника погасваха. Често я заварваше разплакана пред огледалото.

Веднъж по пътя към парка дочу зад гърба си нечии бързи стъпки… и се обърна.

— Професоре — уплашено зашепна готвачката — госпожата е урочасана!

„Трябваше да съобразя в самото начало — помисли си той. — Ние и двамата, изпълнихме своята мисия и трябваше да се разделим. И след като убедителните аргументи не са чак толкова много, изборът падна върху другото — «процес на бързо остаряване».“

Все пак не се реши да й каже нищо до онази сутрин, когато тя му посочи своята побеляла глава. Плачеше безутешно, притиснала се до стената и закрила лицето си с длани.

Застана на колене пред нея.

— Вероника, мила моя, всичко това е заради мен. Слушай ме сега и не ме прекъсвай! Ако останеш с мен до есента, ще загинеш! Не мога да ти кажа сега нищо повече, защото не ми е позволено, но ми повярвай, всъщност ти изобщо не си остаряла. Когато аз изляза от твоя живот, при тебе, Вероника, ще се завърнат и младостта, и красотата ти… Това е, което мога да ти кажа засега…

Ужасена, Вероника сграбчи ръката му и я покри с целувки.

— Не ме изоставяй! — проплака тя.

— Изслушай ме, моля те и не ме прекъсвай. На мен ми е писано да губя всичко, което обикна. Но аз предпочитам да те изгубя сега като млада и красива, в каквато ще се превърнеш без мен, отколкото да те гледам как старееш и гаснеш в прегръдките ми. Чуй ме сега, Вероника! Аз ще си ида и ако три-четири месеца след моето заминаване ти не станеш отново такава, каквато си била до тази есен, аз ти обещавам, че ще се върна. Ще се върна при теб, веднага след като ми изпратиш телеграма. Моля те, Вероника, само за едно: да стоиш по-далеч от мен три или четири месеца… Имай търпение!

На другия ден в дълго писмо й обясни защо повече няма право да бъде с нея. Вероника най-сетне се съгласи с него заради експеримента и те наистина решиха да се разделят. Тя да прекара първите няколко седмици в манастир, в отделението за гости, а той да вземе първия самолет за Женева.

След три месеца получи телеграма от нея: „Ти беше прав! Ще те обичам цял живот! Твоя Вероника.“

„Ти ще бъдеш отново щастлива. Прощавай!“ — отговори й също с телеграма.

През следващата седмица замина за Ирландия.

В този ден избръсна светлите си пшеничени мустаци, среса назад косата си, която падаше над челото му като на поет от епохата на Романтизма и вече не се страхуваше, че ще го разпознаят. Впрочем след Малта смени кръга си от познати и започна да общува предимно с езиковеди и литературни критици. Понякога в разговора ставаше дума за „случая Вероника-Рупини“. По въпросите, които задаваше, всички скоро разбираха колко зле и невярно е информиран.

През лятото на петдесет и шеста се съгласи да участва в издаването на документален албум, посветен на Джеймс Джойс. Съгласи се, защото това му даде възможност да замине за Дъблин, един от малкото градове, които го привличаха. Оттогава започна да посещава Дъблин всяка година около Коледа или в началото на лятото.

При петото си пристигане тук, през юни на шейсета, се срещна с Коломбан. Случи се така, че същата вечер попадна в един малък бар на улица „О’Конъл“. Едва влезе и някакъв непознат се хвърли към него, сграбчи и двете му ръце и сърдечно ги стисна. После го покани на масата си.

— Много отдавна ви чакам! — възклицанието му прозвуча патетично, почти като в театъра. — Вече за пети път идвам нарочно тук, за да ви срещна…

Мъжът изглеждаше на неопределена възраст, луничав, с голяма плешивина и остатъци от посивели руси коси в контраст с гъстите медночервени бакенбарди.

— Ако ви кажа, че ви познавам и зная кой сте, сигурно няма да повярвате. Затова ще замълча засега. Но след като и аз навярно също съм обречен да доживея до сто години, бих искал да ви задам само един въпрос: „Какво да правим с Времето?“ Ще ви обясня веднага за какво става дума…

Издържа на този натиск. Замълча и само се поусмихна. Коломбан неочаквано стана от масата и с думите: „По-добре ще е да попитам Стивън“, се отправи към бара, откъдето доведе едно слабичко, небрежно облечено момче.

То плахо му подаде ръка, седна на стола срещу него и започна бавно да говори:

— Простете тези малки шеги на Коломбан. Той сигурно мисли, че имам по-добра дикция от него и затова ми поръчва да произнасям тази фраза: „Какво да правим с Времето?“. Коломбан е стигнал до извода, че тъкмо в нея е заложена цялата двойственост на човешката природа. От една страна, хората — всички до един! — искат да живеят дълго, да прехвърлят дори стоте, но мнозинството от тях, след като навършат шейсет-шейсет и пет и излязат в пенсия, т.е. получат свободата да правят каквото си искат, започват да скучаят — откриват, че няма какво да правят със свободното си време. А от друга страна — когато човек започне да натрупва годините, неговият вътрешен часовник започва да се върти все по-бързо, така че единиците, които знаят какво да правят със свободното си време, вече не са способни на по-големи дела… Дори и…

Коломбан потупа покровителствено момчето по рамото.

— Стига, Стивън, достатъчно! — и се обърна към него: — Господине, мисля, че ще имаме и други поводи да обсъждаме проблема за Времето. Сега погледнете, не ви ли е попадала тази статия?

Пое протегната към него страничка. Беше изрезка от американско списание:

„Друг път той говори за новото качество на живота, като ни уверяваше, че то може и трябва да бъде открито и оценено от всеки от нас. Като се събуждаше сутрин, изпитваше истинска радост. Радост заради това, че беше жив, здрав и невредим. Но и заради друго. Радваше се, че на света има още много хора, че годишните времена се редуват и нито един ден не прилича на другия, че може да се наслаждава на птиците, цветята, животните, да докосва дърветата. На улицата, дори и да не се оглеждаше встрани, чувстваше, че е частица от едно огромно цяло, атом от Мирозданието.“

— Интересно! — погледът му пробяга до края на статията. — Колко добре е казано, и при това с малко думи.

— Да, това е само част от една доста дълга статия. Заглавието е: „Юноша на седемдесет“, автор е Линда Грей.

Замълча за миг, после се усмихна:

— Не знаех, че Линда пишела статии.

— Да, тя пише отдавна, при това доста добре — отговори Коломбан. — Но аз исках да се убедя дали правилно съм разбрал. Може ли дълголетието да е поносимо и дори интересно, когато е съпроводено от много обикновени и прости радости, нали така?…

— При цялото си уважение към вас, съм принуден да ви възразя. Вие знаете, предполагам, доста примери за старци столетници, за които е било достъпно блаженството, описано от Линда Грей, с изключение на даоските отшелници, дзенбудистите, йогите и християнските монаси. Иначе казано — привържениците на различните духовни дисциплини: молитви, медитации и т.н.…

И млъкна, защото към масата им се приближи възрастен мъж, напълно оплешивял, с димяща цигара в дълго кехлибарено цигаре.

— Напразно спорите, господа — каза мъжът и се обърна към Коломбан. — Така или иначе, проблемът е само един. Без това ново качество на живота, за което пише Линда Грей, дълголетието може да се превърне по-скоро в бреме, едва ли не в проклятие. И в този случай какво трябва да се направи?

— Доктор Грифит — представи го Коломбан. — Също беше там с нас, когато това се случи…

И те се спогледаха с доктора.

— А няма ли да е по-добре, ако му се обясни всичко по ред?

Докторът седна, продължи да дими съсредоточено с цигарата си, вперил поглед в пожълтялата гравюра на отсрещната стена.

— Обясни — обади се най-сетне той, — но започни с главното. Не с биографията на Брен, а със стогодишния юбилей.

— Не казвайте нищо повече, докторе, за да не започна аз отначало — после се обърна към него и го погледна малко лукаво. — Макар да имате репутацията на всезнайко, готов съм да се обзаложа с вас, че не сте чували името Шон Брен. Защото дори и в Дъблин почти не го знаят. Той беше поет, но освен това и маг, и революционер, по-точно иредентист. Умря през хиляда осемстотин двайсет и пета, а след трийсет години, през юни на хиляда осемстотин петдесет и пета, неговите поклонниците — а тогава те бяха много! — издигнаха на един малък площад в Дъблин негов паметник. Доста посредствена работа — бронзов бюст върху голям камък, изваден от морето за постамент. На три метра зад него в същия ден засадиха дъб.

— Двайсет и трети юни хиляда осемстотин петдесет и пета година — уточни доктор Грифит.

— Напълно вярно. А преди пет години, ние, последните почитатели на поета и мага Шон Брен, решихме да устроим в негова чест тържествена церемония на същото площадче в Дъблин, което носи неговото име. Надявахме се с този акт да привлечем вниманието към личността му. Но изглежда се бяхме излъгали, защото и малцината, които още ценят поезията, не бяха склонни да приемат днес този поет маг и иредентист…

— Но ти забрави главното — прекъсна го докторът, — за Джеймс Джойс.

— Да, наистина — призна Коломбан. — Ако надеждите, които възлагахме на „Бдението Финеган“, се бяха оправдали, името Шон Брен днес сигурно щеше да бъде знаменито. Но както знаете, всичко, което се отнася до битието или творенията на Великия човек, е покрито със слава. Оказва се, че Джойс е използвал в „Бдението Финеган“ доста алюзии от магическите концепции на Шон Брен. Години наред наши хора се опитваха да дешифрират тези алюзии. Но без резултат. И ако не се лъжа, сто осемдесет и девет страници от „Финеган“ крият в себе си тези алюзии…

— Когато бяхме принудени да признаем своето поражение — подхвана доктор Грифит, — едва ли се надявахме, че ще можем истински да отбележим този юбилей. И допуснахме грешка, като свързахме тържеството не с рождената дата на Шон Брен, а със стогодишнината на паметника.

— Така или иначе — заговори отново Коломбан, — щом стъпихме на площадчето, веднага разбрахме, че ни очаква съкрушителен удар. Още от сутринта времето беше необичайно горещо…

— Това беше на двайсет и трети юни — подчерта доктор Грифит.

— Да, необичайно горещо — повтори Коломбан — и рано следобед, когато отидохме там, вече се надигаше буря, небето беше станало оловносиво. Това стресна дори малцината журналисти, които ни обещаха подкрепата си. Малкото публика се разотиде още при първите гръмотевици, при първите капки дъжд. И само ние, шестимата ентусиасти, останахме там, когато бурята се разрази…

Докторът стана с рязко движение от масата.

— Предлагам да отидем сега до площадчето. Не е далече оттук.

— Можем да вземем такси — добави Коломбан.

Таксито спря в края на улицата.

— И така, останахме само шестимата — продължи разказа си Коломбан. — И след като заваля като из ведро, наложи се да се скрием под дъба…

— И разбира се, в един момент — с усмивка го прекъсна той, — в един момент…

— Да, в един момент, какъвто всъщност не бяхме очаквали, защото предположихме, че бурята вече е отминала и ние се чудехме дали да не изчакаме още пет-десет минути, докато небето се произясни…

— И изведнъж в този момент — продължи доктор Грифит, — силна мълния удари дъба, той се запали и изгоря от горе до долу…

— Но за щастие нито един от нас не пострада — подчерта Стивън. — Само дето горещината беше ужасна, направо непоносима заради огъня…

— Дъбът обаче не изгоря изцяло — подчерта Коломбан и плати на шофьора на таксито. — Както виждате, част от ствола му е оцеляла…

Направиха няколко крачки към решетъчната ограда на паметника. Специално осветление тук нямаше, но при светлината на градинските лампи добре изпъкваше големият морски камък, поставен косо върху земята, и бюстът, облагороден от патината. И всичко това — на фона на обгорелия ствол на вековния дъб, на места силно овъглен, а на други — вече обрасъл със зеленина.

— А защо са го оставили така? — развълнува се той. — Защо не са го изкоренили и не са засадили друг?

— От общината считат, че този дъб е исторически паметник. Шон Брен не стана известен, но дъба до неговия паметник го знаят всички…

Обиколиха бавно оградата.

— След като ни занимава проблемът за Времето — продължи Коломбан, — казват, и аз не се съмнявам в това, че който е стоял под дърво, ударено от мълния, и е останал жив, може да доживее до сто години…

— Не съм чувал за такова поверие, но сигурно има някаква логика.

Видът на паметника отзад беше доста живописен: огромният камък и триметровият ствол на дъба, оголен, овъглен и въпреки това обрасъл със зеленина, ги накара да го обиколят и пак да го огледат.

— И още нещо интересно — подчерта доктор Грифит, когато отново обиколиха паметника, — нещо любопитно, но и доста печално като факт: на другия ден полицията откри бомба под единия издигнат край на камъка. Ако не беше завалял онзи силен дъжд, сигурно по време на церемонията бомбата щеше да се взриви и паметникът щеше да стане на парчета. А и не само паметникът…

Спря да върви и като потърси погледа на доктора, тихо попита:

— Но защо? Кому е било нужно това? Да разрушиш един исторически паметник?

Доктор Грифит и Коломбан се спогледаха многозначително, но отговори Стивън:

— Ами на мнозина. Първо: на иредентистите — те са били възмутени, че революционерът Шон Брен е бил честван от „някакви си там поетчета, философи, окултисти“…

— На второ място, църквата — продължи Коломбан, — по-точно: ултрамонистите и обскурантистите, които виждат у Шон Брен протообраза на сатанинския маг, което само по себе си е абсурд, доколкото Шон Брен е следвал традициите на ренесансовата магия в концепциите на Пико или Джанбатиста Порта…

— Не бива да влизаме в подробности — прекъсна го Грифит. — Главното е, че служителите на култа не са съгласни да го признаят.

Тръгнаха си заедно по пустата и зле осветена улица.

— Нека да се върнем към темата — напомни Коломбан, — тоест към нашия проблем. Какво да правим с Времето, ако сме обречени да живеем сто години?

— Да го обсъдим, но не сега — предложи той. — Утре или още по-добре вдругиден. Да се срещнем надвечер в градската градина или в парка…

Реши да се види с тях още веднъж, главно за да си изясни за кого всъщност го взема Коломбан. Беше разговарял с него като с познавач на „Бдението Финеган“ на Джойс. При това беше запазил фрагмент от статията „Юноша на седемдесет“ и знаеше коя е Линда Грей, също и за нейните литературни успехи…

Стивън го изпрати до хотела. На сбогуване се огледа наоколо и му прошепна:

— Да знаете, че Коломбан е псевдоним. За вас е важно и това, че двамата с доктор Грифит практикуват черна магия. Попитайте го какво е станало с другите трима, които са били под дъба, когато е ударила мълнията. Попитайте още как ще се нарича книгата, която те пишат заедно. Всъщност аз ще ви кажа: „Теология и демонология на електричеството“…

Заглавието му хареса и го записа в дневника си, като накратко описа и новото си познанство. Поразсъждава и върху смисъла на инцидента от двайсет и трети юни петдесет и пета. За взрива, който по политически причини е трябвало да вдигне паметника, и за дъжда, който е попречил това да се случи, а също и за мълнията, поразила дъба столетник! Елемент на съвременност — динамитът е привнесъл в този инцидент пародиен момент, едва ли не нещо като карикатура на епифанията за мълнията. А смяната на обекта — дъба вместо паметника — си остана за него загадка. И трите следващи срещи не можаха да изяснят напълно този странен случай.

Спомни си за заглавието на тази книга от лятото на шейсет и четвърта, когато на колоквиума на тема „Тайната на съединението“ от Карл Густав Юнг един млад човек от участниците в дискусията произнесе формулата „Есхатология на електричеството“. Започна с това, че напомни за сливането в единно цяло на противоположностите, за този „психологически процес“ според него, който би трябвало да бъде интерпретиран в духа на индийската и китайската философия. За привържениците на Веда, както и за тези на Дао, границата между противоположностите се размива и ако бъдат погледнати от определена перспектива, Доброто и Злото просто губят смисъл, а Битието се слива с Небитието в Абсолютното. И защо никой не се осмелява да произнесе, продължи младият оратор, че въз основа на тази философия атомните войни, ако не могат да бъдат оправдани, поне могат да бъдат приемани като даденост?

— Обаче аз — добави младежът — ще отида по-далече. Ще оправдая световната атомна война в името на есхатологията на електричеството!

Публиката се разшумя и председателят на заседанието се принуди да му отнеме думата. След няколко минути, когато младият оратор напусна залата, той го настигна на улицата и каза:

— Много съжалявам, че не ви позволиха да изложите докрай вашата гледна точка. Лично аз се интересувам от понятието „есхатология на електричеството“. Какво конкретно имате предвид?

Младият човек го погледна и сви рамене.

— Нямам настроение сега за подобни дискусии. Тази страхливост днес ми е направо противна. Предпочитам да изпия чаша бира.

— Ако позволите, ще ви придружа.

Седнаха на верандата на близкото кафене. Като не скри раздразнението си, младият мъж заяви:

— Изглежда, че тъкмо аз ще съм последният оптимист в Европа. Като всички аз също зная какво всъщност ни очаква: водород, кобалт и т.н. Но за разлика от мнозина, опитвам се да открия някакъв смисъл в тази неизбежна катастрофа, следователно да се примиря с нея, както ни учи старецът Хегел. Излиза, че съдбовната цел на термоядрената война не е нищо друго, освен мутация на човешкия род, появата на свръхчовека. Да, зная, че тези войни ще изтрият от лицето на земята цели народи и цивилизации и ще превърнат половината планета в пустиня. Но това е цената, която трябва да заплатим, за да скъсаме окончателно с миналото и да форсираме мутацията, тоест, появата на висшия човек, превъзхождащ във всяко отношение днешния. Само един гигантски електрически заряд, готов да се изпразни за няколко часа или дори за минути, ще преобрази психиката и разума на тази нещастна порода „хомо сапиенс“. И при новите неограничени възможности на постисторическия човек да се надяваме възраждането на цивилизацията на нашата планета да се извърши за рекордно кратко време. Разбира се, ще оцелее само определена част от населението на Земята. Но това все пак ще бъдат немалко милиони свръххора. Затова прибягнах до формулата „есхатология на електричеството“. Именно от електричеството човек ще приеме и гибелта, и спасението си.

Без да го погледне, младият мъж допи бирата си.

— Но защо сте толкова уверен, че електричеството, след като бъде освободено от ядрения взрив, ще може да доведе до желаната мутация от висш порядък? По същия начин то би могло да предизвика и пълното израждане на човешкия вид.

Младежът го изгледа гневно със строги, едва ли не зли очи.

— Не съм уверен в нищо, но много искам да вярвам, че ще стане така. В противен случай нито човешкият живот, нито историята ще имат някакъв смисъл. И ще ни се наложи да приемем идеята за космическите и историческите цикли на Мита за вечното завръщане? Освен това моята хипотеза не е плод на отчаяние — тя се основава върху определени факти. Не зная дали сте чували за експериментите на немския учен доктор Рудолф?

— Чувал съм нещо. Но неговите опити са доста неубедителни — електрически шок върху животни?!…

— Така мислят някои — прекъсна го младият мъж. — Но да се съди за резултатите от тези опити днес е доста трудно, защото архивът на доктор Рудолф е почти изцяло изгубен. Онези, които са имали достъп до него, не са намерили никакви бележки за нещо като „биологична регресия“… Сигурно сте чели романа на Тед Джоунс „Подмладен от мълния“?

— Дори не знам, че има такъв роман.

— Ако този проблем ви интересува, не е зле да го прочетете. В послеслова авторът споменава, че сюжетът всъщност не е измислен, само географията и имената на героите са променени.

— И за какво става дума там? — попита най-невинно.

— Джоунс описва подмладяването на старец, поразен от мълния. И един важен детайл: мълнията попада точно върху темето му. На осемдесет години този герой, повтарям истински, изглежда след това на не повече от трийсет. Безспорно тук е това, че в определени случаи един мощен електрически заряд може да предизвика тотална регенерация в човешкия организъм, тоест подмладяване. За съжаление, романът на Тед Джоунс не се спира върху психоменталните метаморфози. Споменава се, при това мимиходом, за новите възможности пред човешката памет, без да се развие въпросът… И така: електричеството, освободено от взрива на десетки и стотици водородни бомби, представяте ли си какъв поврат в съдбата на нашата планета може да предизвика това!

На сбогуване, като стана от масата, благодари на младия мъж, който за първи път го погледна с внимание и дори с малко симпатия.

Завърнал се у дома, записа в дневника си: „Осемнайсети юни, шейсет и четвърта. Есхатология на електричеството. Сигурно трябва да се добави: «финал». След тази среща едва ли ме очакват други интересни събития, достойни да бъдат описани в този дневник…“

След две години, на десети октомври шейсет и шеста, написа в същия дневник следното:

„Предавам архива си. Получавам нов паспорт.“

Да, тук имаше за какво да разкаже. Особено го възхити отличната — и напълно секретна! — организация на тази операция. Чрез своята банка получи писмо от една авиокомпания, с което го уведомяваха, че разходите по транспорта на кутиите с ръкописите и фонограмите са вече заплатени от филиал на същата банка в… Хондурас, Латинска Америка, и че в дома му ще пристигне специалист по опаковането на този род материали. От банката донесоха две натъпкани догоре огромни кутии и заедно със специалиста работиха до вечерта.

С изключение на тетрадките дневници и малкото лични вещи всичко беше опаковано в чанти, сакове и кутии, запечатано и прономеровано. Известно време се опасяваше, че предаването на архива може да означава и предизвестие за неизбежна катастрофа, но серията от ведри и приятни сънища го поуспокои.

По-късно записките зачестиха, макар и да не бяха толкова спокойни. През декември шейсет и шеста:

„Трябва все пак да му пиша и да му благодаря. Книгата се оказа далеч по-умна, отколкото предполагах.“

Ставаше дума за романа на Тед Джоунс. Искаше му се да добави:

„Интересно как открихте новото ми име и адрес?“, но се въздържа.

През февруари шейсет и седма: „Следствието по делото за унищожението на архива на доктор Рудолф“.

Април: „Р.А. при случайна среща ми съобщи под секрет, че предварителното следствие е приключило и сега вече е известно, при това с точност, че в тези два куфара доктор Бернар е носил най-ценните документи (както подозирам, фонограмите и фотокопията на отчетите на Професора и моите тетрадки от трийсет и осма и трийсет и девета)…“

На трети юли шейсет и седма написа следното:

„В Индия се възобнови полемиката на тема «Вероника-Рупини». Все повече учени поставят под въпрос автентичността на магнетофонните записи, направени в клиниката. Решаващ аргумент: Вероника и нейният спътник са изчезнали безследно наскоро след завръщането си от експедицията до Делхи. Един голям учен-материалист счита, че сега за събитие отпреди дванайсет години е трудно да се получат верни свидетелски показания.“

Дванайсети октомври: „Линда е удостоена с премията «Пулицър» за новата си книга «Една биография»“.

Чия биография?

И след това: дванайсети юли, шейсет и осма: „Вероника! За мой късмет, тя не ме забеляза“.

Помисли и допълни:

„На гарата в Монтрьо, с две прелестни деца, четеше туристически справочник. Изглеждаше като за годините си, дори малко по-млада и все така красива. И най-важното: изглеждаше щастлива!“

Денят на своята стогодишнина, осми януари шейсет и осма година, отбеляза в разкошен ресторант в Ница в обществото на младата шведка Селма Еклунд, която го плени със своя ум и с оригиналните си идеи и познания в областта на средновековния театър. Селма току-що беше навършила двайсет и осем. Полушеговито й прошепна, че е на четиридесет. Но вечерта се развали — не успя да поднесе шампанско на младата дама. Наложи се да оставят десерта и да я доведе до хотела. Късно след полунощ вече се разхождаше сам по улиците на Ница.

Все пак много му се щеше да отбележи „първото си столетие“ (хареса му този израз!) с екзотично пътешествие. Преди много години беше посетил Мексико, после Скандинавия. Сега можеше да отиде до Китай или до остров Ява. Но не бързаше с решението си:

„Имам цяла година пред себе си…“

Една есенна вечер се прибра по-рано от обикновено. Силен дъжд с град го принуди да се откаже от обичайната си разходка из парка. Искаше да позвъни на една своя приятелка, но размисли и отиде до етажерката с грамофонните плочи.

„В такова лошо време като днес само музиката… Да, само музиката,“ повтори машинално той и попадна на своя забравен семеен албум, оставен между плочите.

Взе го, разтвори го и му се стори, че прозорците изведнъж се отвориха докрай и в стаята нахлу страшен студ. Остана известно време така — неподвижен, нерешителен, с разтворения албум в ръце. Замисли се:

„Ами третата роза? Къде да сложа третата роза?… Остави албума и ми кажи сега къде искаш да я видиш? Третата роза?“…

Разсмя се не без тъга. „Все пак аз съм свободен човек“, каза си той и седна в креслото.

С примряло сърце запрелиства албума. Прясно отрязана роза с лилав оттенък, какъвто бе виждал само веднъж през живота си, го очакваше в средата на албума. Взе я в ръка и в миг се почувства щастлив. Наистина кой би повярвал, че една-единствена роза би могла да насити с аромата си въздуха в цяла стая? След дълги колебания постави розата до себе си на края на креслото и погледна първата снимка. Изображението беше вече доста избеляло, изтрито от времето, но позна бащиния си дом в Пиатра Нямц.

* * *

Вече от няколко часа валеше сняг, а когато отминаха Бакъу, се надигна и виелица. Но щом стигнаха до гарата на Пиатра Нямц, валежът стихна и по свежо измитото небе заблестяха първите нощни звезди. Позна площада, застлан с лека снежна покривка и заобиколен от новите жилищни кооперации. Стори му се странно, че тъкмо сега преди Коледа тук има толкова малко осветени прозорци. За известно време постоя замислен и неподвижен с куфара в ръка, вперил поглед в булеварда пред него и се опомни едва когато семейството, с което бе пътувал в едно купе, зае последното свободно такси. За щастие хотелът, в който имаше резервация, се оказа наблизо. Вдигна яката на балтона си и без да бърза, прекоси площада, като пое по булеварда, докато накрая стигна до хотела. На входа усети, че ръката му е изтръпнала: куфарът се оказа доста по-тежък, отколкото предполагаше.

— Говорите отлично румънски — забеляза дамата от рецепцията и разлисти паспорта му.

Имаше приятен глас, благородни черти, бели коси и очила без рамки.

— Езиковед съм — изучавам специално романските езици. Идвал съм в Румъния, дори и тук, в Пиатра Нямц — добави и се усмихна. — През студентските години… Апропо, кафе „Селект“ съществува ли още?

— Разбира се! Това е исторически паметник. Посещавал го е самият Калистрат Хогаш. Сигурно сте чували за този румънски писател?

— И още как!

— Той е посещавал „Селект“ от осемстотин шейсет и девета до осемстотин осемдесет и шеста, докато е бил учител в Пиатра Нямц. Има паметна плоча… Вашата стая, господине, е номер деветнайсет, на третия етаж. Вземете асансьора…

— Благодаря. Първо ще мина през „Селект“. Не беше далече оттук, нали? След час и половина ще се прибера.

Дамата учудено го изгледа.

— Да не се простудите, господине. Доста сняг наваля, а и още ще падне…

— Най-много час, час и половина — повтори и се усмихна.

След десетина минути се убеди, че дамата от рецепцията беше права. Наложи се да се провира между високите преспи. Но близо до кафето тротоарът беше почистен и реши да ускори крачка. Спря се на входа да си поеме дъх, докато се успокои сърцето му. Усети познатия мирис на бира, прясно смляно кафе и евтин тютюн. Запъти се към вътрешната зала, където някога се събираше с компанията. Сега беше почти празна. Само на една маса трима мъже си допиваха бирата.

„Тук, както винаги, свети само една лампа — каза си той, — вечно с тия икономии“.

Седна на тапицираната пейка до стената и зачака келнера, без да знае какво да си поръча — дали халба бира или бутилка газирана вода и кафе. Не след дълго тримата посетители се надигнаха шумно от масата си.

— И този път не стигнахме доникъде! — възкликна единият и омота артистично сивия вълнен шал около врата си.

— Какво значение има? — обади се вторият.

— Така си е, няма значение! — съгласи се третият и като погледна другите двама, усмихна се многозначително: — Разбрахте ли ми намека?

Останал сам, се поколеба дали да си тръгне, или първо да изчака келнера. Забеляза, че някой гледа към него малко боязливо. И едва когато човекът го приближи съвсем, го позна. Беше Ваян!

— Вие ли сте, учителю? — възкликна младият мъж и сграбчи с две ръце ръката му. — Слава Богу, завърнахте се у дома! Значи сте жив и здрав! — и без да пусне ръцете му, извика през рамо: — Докторе! Докторе! Елате бързо тук! Маестрото се завърна!

Само след минута цялата компания начело с доктор Некулаке и Никодим, понесъл в лявата си ръка бутилка вино от Котнари, а в дясната — недопита чаша, нахлу с шум в залата. Заобиколиха го плътно — всеки искаше да го докосне, и заповтаряха в различни тоналности неговото име. А той, съвсем развълнуван, безкрайно трогнат, за да не се просълзи, започна силно да се смее.

— И тъй, приказката започна отново… Да, аз сънувам и когато се пробудя от съня, все ми се струва, че тъкмо тогава започвам да сънувам истински… Също като в онази приказка за Джуан Дзъ и пеперудите…

— За Джуан Дзъ? — тихо повтори Ваян. — Притчата за пеперудите на Джуан Дзъ?

— Да, колко пъти съм ви я разказвал! — напомни им и изведнъж му стана весело.

От дъното на залата се разнесе нечий глас:

— Пратете някого да съобщи на Вета!

А той извика:

— Оставете Вета на мира! За какво ми е Вета? И така ми е напълно ясно, че сега сънувам и само след минута-две ще се събудя.

— Не се вълнувайте, скъпи Доминик — каза Докторът и постави ръка на рамото му. — Преживяхте толкова много. Не се вълнувайте!

И той отново се разсмя, а после продължи внимателно, като се стараеше да не ги обиди:

— Аз зная, че тази наша среща сега, както и всичко, което ще последва след нея, би могло да се случи само през декември на трийсет и осма година…

— Но това си е така, учителю — съобщи му Ваян. — Днес е двайсети декември трийсет и осма година.

Погледна към него иронично, но и с известно съмнение.

— Извинявай, Ваян, но аз дори не смея да ви кажа в коя година сме всъщност ние, другите, които живеем извън този сън… Ако направя това усилие, сигурно ще се събудя…

— Но скъпи Доминик, вие сега съвсем не спите — забеляза Докторът. — Вие сте просто уморен… — и добави: — Да, видът ви е всъщност доста уморен.

— Стига! — ядоса се, изгубил търпение. — Трябва да знаете, че между двайсети декември трийсет и осма година и днешната вечер се случи нещо. Например Втората световна война. А чували ли сте за Хирошима? И за Бухенвалд?

— Втората световна война ли? — попита един от седналите отзад. — Да, казват, че скоро можело да има нова световна война…

— Докато ви нямаше, тук се случиха толкова много неща — обади се Никодим. — Имаше дори обиски. Ровиха и във вашата библиотека.

— Помня, помня, — поклати глава той. — Аз им казах какви книги да ми изпратят. Но това беше много, много отдавна…

Започна да се дразни от това, че не може да се събуди. Много му се искаше най-сетне да излезе от този сън.

— Къде ли не ви търсихме — разнесе се нечий познат глас. — Докторът разпитва за вас във всички болници на Букурещ.

— Чухме, че сте били в Букурещ — обади се Некулаке, — че ви сбъркали с някого, когото издирвали от Сигуранца.

— Да, така беше. Точно така. Объркаха ме, защото отхвърлих няколко десетки години… — Направи пауза, а после продължи с нескрита гордост в гласа, като добави и малко загадъчност:

— Да, сега вече мога да ви кажа цялата истина. Удари ме мълния, точно по темето и аз се подмладих от този удар. Започнах да се променям и да изглеждам на трийсет. Оттогава изобщо не старея, останах си в това положение. Е, вече съм все същият от трийсет години насам…

Забеляза ги как се споглеждат, вдигна рамене и се засмя.

— Да, знам, че ще ви бъде трудно сега да ми повярвате. Но ако ви разкажа колко неща ми се случиха заради тази мълния… Колко източни езици научих, всъщност даже не се наложи да ги уча, просто се оказа, че ги знам. Признавам ви всичко това сега, защото всъщност това е сън и никой друг няма да научи за него.

— Това съвсем не е сън, Доминик — тихо произнесе Никодим. — Вие сте тук, сред приятели, в нашето кафе „Селект“. Толкова дълго ви чакахме. Казвахме си, че когато нашият Доминик се пооправи, оздравее и паметта му се възвърне, ще видите, че първата му работа ще бъде да дойде тук, в „Селект“.

Засмя се, но изведнъж обгърна с напрегнат поглед цялата компания, сякаш се уплаши да не се събуди именно в този миг и да ги изгуби безвъзвратно.

— След като това не е сън, сигурно щяхте да знаете за Хирошима и водородната бомба, за американския астронавт, който стъпи на Луната през юли тази година.

Всички се умълчаха и не смееха да го погледнат.

— Значи такава била работата — обади се накрая Докторът. — Сбъркали са ви с някого?

Той наистина искаше да отговори, но внезапно почувства силна умора и избърса лицето си с длан.

— Това беше като в онази история на китайския философ… вие я знаете, хиляди пъти съм ви я разказвал…

— Кой философ, учителю? — попита Ваян.

— Нали вече ви казах — занервничи той. — Името му сега ми излезе от главата. Онази история с пеперудите… Всъщност, доста е дълга и не искам да я повтарям пак…

Цялото му тяло се изпълни с някаква непонятна тежест — уплаши се да не изгуби съзнание и да падне. „А може би така ще е по-добре“ — помисли си. — „Ще изгубя съзнание, а после ще се събудя от този сън…“

— Поръчахме шейна да ви отведе у дома, господин Матей — обади се някой. — Вета вече е запалила камината.

— Няма нужда от шейна — произнесе едва чуто и се надигна с мъка. — Ще си ида пеша. Когато се постави проблемът, ще знам какво да отговоря…

— Какъв проблем, господин Матей — заинтересува се Никодим.

Искаше да отвърне: „Проблемът, който вълнува всички!“, но усетил как зъбите му изведнъж се разклащат, той почувства силен гняв и унижение. Стисна здраво челюстите си. После стана и се запъти към изхода. За негова изненада компанията му направи път. При входа се опита да се обърне и да им махне за сбогом, но всяко движение, дори и най-малкото, вече изсмукваше силите му. Като дишаше тежко, с още стиснати зъби, се озова на улицата. Леденият вятър го ободри за миг.

„Започвам да се събуждам“ — рече си той.

И като реши, че никой не го наблюдава, поднесе шепа към устата си и взе да изплюва по два по три зъба наведнъж, докато не остана нито един. Смътно, като от картина на полузабравен сън, си спомни, че това веднъж вече му се беше случвало — известно време дори не можеше да говори, защото всичките му зъби се клатеха.

„И така, все същият проблем“ — помисли си и накрая се успокои.

* * *

Същата вечер портиерът на хотела до късно чакаше завръщането на господина от номер деветнайсет. Когато отново заваля, той позвъни в „Селект“. Оттам му съобщиха, че някакъв чужденец е бил в кафето, във вътрешната зала. Но може би защото осветлението там винаги е било слабо, а и посетители през тази вечер почти нямало, господинът си отишъл, без дори да каже „довиждане“, като закривал устата си с ръка.

На сутринта на улица „Епископска“ пред номер осемнайсет откриха замръзнал мъж. Беше много стар и буквално потънал в големия и скъп балтон с кожена подплата. И балтонът, и елегантният костюм, с който бе облечен, не изглеждаха да са негови. При това в джоба на сакото му откриха портфейл с чужда валута и швейцарски паспорт на името на Мартин Одрикур, роден в Хондурас, Латинска Америка, на осемнадесети ноември хиляда деветстотин тридесет и девета година.

Загрузка...