Младост без младост (Фантастична проза)

Les trois Grâces

— Като си помислиш само, че последните му думи бяха: Les trois Grâces… Да, само като си помислиш…

Почти трийсет и девет години. По-точно трийсет и девет години без три седмици. На няколко километра от Вевей в Швейцария, в гората. Ако не го беше разбудил лаят на кучето, щеше да мине покрай тях, без да ги види. А може би ще опита отново — за кой ли път? — да намери римата. Заинати се и реши да запази цялото латинско наименование: Euphorbia moldovica id est impudica… Уплашен, обърна глава: по покритата с чакъл алея огромно черно куче идваше бавно към него, а в дъното — наполовина скрити под високите върби и елите, се гушеха трите вили. Така, както не ги беше виждал до днес. Бяха изолирани и все пак общуваха помежду си, разбира се, без самите те да го разбират. Гледаше ги сега очарован, без да посмее дори да премигне. Няколко месеца след това чу Сидония да му казва: „Знам, че това е просто един тик, но ако беше проявил поне малко търпение… Защото, извини ме, че ти го повтарям, но за този, който те гледа…“ „Но аз не мигам постоянно, прекъсна я и се усмихна: премигвам само когато ме заинтригува някоя картина, природен пейзаж или пък цвете…“ „Не говоря за цветята, продължи Сидония. Това е твоята професия…“

Може би тогава, точно в този миг, разбра. Тези думи: „професия“, „твоята професия“, му бяха достатъчни. Вдигна рамене. „Най-напред за мен ботаниката е страст, тя е над всичко, освен това е много точна наука… Във всеки случай, уверявам те, тикът, ако изобщо може да се нарече тик, съвсем не ми принадлежи. Той не е нито на поета, нито на естественика…“

— Да, наистина е любопитно — повтори Хаджи Павел. — Искам да кажа, че той си спомни за тях тъкмо когато… — замлъкна изведнъж, опита се да спре въздишката си. — Господ да му прости греховете! — добави, като понижи глас.

После протегна ръка към масата и взе чашата с вино.

— Les trois Grâces — потвърди замислено Заломит. — Les trois Grâces!… Трите грации…

… Къща мечта! Да може да работи тук през цялото лято, да не прави нищо друго, освен да пише!… Но го дразнеше кучето. Обикаляше около него, на няколко метра, лаеше все по-пронизително, без да посмее да го погледне в очите, но и без да промени заплашителната си стойка. Извика му на шега: „Кученце!“, опита се да го укроти. Тогава погледна медната плочка на врата му и прочете „Les trois Grâces“. „Виж ти! Сега разбирам!“, каза си тихо.

— Но всъщност за какво става дума? — попита Николяну. — Какво искаше да каже той?

Хаджи Павел погледна към Заломит и се усмихна тъжно.

— Младост — въздъхна той, — спомени от младостта. От времето, когато тримата следвахме в Швейцария.

Вдигна ръка и си разтърка очите. После отново въздъхна и отново напълни чашите.

— Аз ги открих пръв — започна Заломит, — но неделята след това ги заведох при него да им се порадва. Да, Les trois Grâces. Наистина това беше най-подходящото име за тях. Бяха като едно цяло, ако разбираш какво искам да кажа. Името се хареса и на тях, аз пък бях влюбен във всяка поотделно, а също и в трите едновременно. Ходех да ги видя всяка неделя. Отидох веднъж през зимата. Снегът беше няколко педи висок, валеше непрекъснато, през януари се стъмваше много рано и сред елите те изглеждаха като дошли от някаква северна приказка с феи и джуджета…

— И аз ходих веднъж там, когато валя сняг — прекъсна го Хаджи Павел. — Но не беше така красиво.

Заломит поклати глава.

— Не, ти грешиш. Когато валя сняг, ходих само аз, веднъж, в онази неделя на януари двайсет и девета или трийсета.

Хаджи Павел го погледна учуден.

— В никакъв случай не е било през двайсет и девета, защото още не бях отишъл в Женева. Нито през трийсета, защото тогава прекарах зимната ваканция у дома…

— А може би не говорите за едно и също — намеси се Николяну. — След няколко години… спомените, знаете, че…

— Но Les trois Grâces са нещо повече от някакви младежки спомени — прекъсна го Заломит. — Поне за мен. Бях публикувал стихосбирка, разбира се, с мои пари. Без никакъв успех. Същото лято работех над друга книга, доста по-претенциозна. Бях доста повлиян от поезията на Пол Валери… Когато ги открих там, скрити зад върбите и елите, си помислих:

„Да можех да пиша тук цялото лято сам, необезпокояван от никого…“

Хаджи Павел се обърна към него съвсем намръщен.

— Знаех и името на архитекта — продължи Заломит — и го помних твърде дълго, може би десет, петнайсет години. Но вече съм го забравил. Както съм забравил доста други неща — добави и се усмихна.

Хаджи Павел вдигна рамене.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Във всеки случай е много интересно, че това бяха последните му думи — подчерта Николяну: Les trois Grâces.

— Колкото и да е чудно — продължи Хаджи Павел, — всеки от нас е имал доста авантюри в младостта, някои вече сме забравили, а за други си спомняме отчасти. Какво ли би направил Аурелиан, за да си спомни тъкмо за Les trois Grâces? Може би защото след толкова години се срещаме ние, тримата, които се бяхме сприятелили по време на следването ни в Женева. Имаме толкова общи спомени от тази Швейцария! Защо ли си спомнихме сега за Les trois Grâces? Откровено казано: двете от тях не бяха никак слаби. Само Ивон приличаше на истинска швейцарка на двайсет и пет години…

Заломит рязко премести стола си и скръсти ръце над масата.

— Мисля, че говорим за две напълно различни неща, които нямат нищо общо помежду си. Аз ти говорех за трите вили край град Вевей, които се наричат Les trois Grâces и край които се разхождах толкова пъти, и веднъж, една неделя през януари, когато валеше сняг…

— Сега, като те слушам — замисли се на глас Хаджи Павел, — сякаш си спомням за едни статуи на джуджета в двора и за един син басейн.

Заломит вдигна отегчен рамене.

— Не, просто бъркаш с други вили и места. В Les trois Grâces нямаше нито джуджета, нито пък син басейн.

— Може и да бъркам — отговори Хаджи Павел. — Но се надявам да си спомняш за Ивон и Анриет и за третото момиче, забравих й сега името, с които си прекарвахме добре, а някои от нас и доста добре, близо две години… На тебе отначало ти харесваше Ивон, но не вярвам това да е било голяма страст.

— Да, Ивон… Спомням си добре името. Но не мога да кажа сега как точно изглеждаше… Колкото до другите две…

— Анриет бе доста пълна, но както казвахме ние тогава, беше истинска дяволица, имаше гореща кръв. И беше страшно умна! Спомняш ли си как те дразнеше, когато се събирахме всички заедно — ние, тримата, и те, трите — в кафенето „Воск“? Отначало викаше пред цялата група: „Vive la Roumanie!“. А после търсеше погледа ти и добавяше: „Vivent les allies!“ — „Да живеят съюзниците!“

Заломит отново поклати глава и се усмихна тъжно и малко засрамено.

— Съжалявам, много съжалявам, но това вече не го помня.

— Добре, разбирам — продължи Хаджи Павел. — Ти беше влюбен в поезията и цветята. Виждаше света различно от нас… А и оттогава минаха почти четиридесет години.

— Да, но не съм забравил нито гората край Веве, нито Les trois Grâces, макар да ти призная, че не съм си спомнял за тези случки може би от двайсет и пет години.

Замълчаха притеснени, не искаха да се погледнат. По-късно Хаджи Павел взе бутилката и напълни чашите много бавно и внимателно, сякаш се опасяваше да не му се разтрепери ръката.

— A propos de Yvonne, — започна той, — спомняш ли си как ги наричаше Аурелиан в началото? Викаше им: „Deux ou trois Grasses…“ Двете или трите дебелани!

Заломит втренчи поглед в него, после се засмя.

— Това не би могъл да го каже тогава, защото през онези години още не беше преведена на френски книгата на Олдъс Хъксли „Two or Three Graces“ — Двете или трите грации… Ако им е викал така, това сигурно е било по-късно…

— Добре, добре — прекъсна го Николяну. — Знаем, че паметта човешка може да бъде много изменчива и нетрайна. Но да се върнем сега на последните думи на Аурелиан Татару, какво мислите, че е искал да каже тогава?

— Господ да му прости греховете! — промърмори Хаджи Павел. — Може би фактът, че бяхме тримата заедно, че се срещнахме пак тримата след толкова години, и то тъкмо тук, в планината, както на времето, когато се изкачихме до връх Шамони.

— Тази част на Карпатите не прилича много на Швейцарските Алпи — възрази Заломит. — Ако искаше да ни каже нещо, сигурно щеше да бъде следното: „Давам си сметка, че съм изгубен, но не се страхувам, а и вие не бива изобщо да се страхувате от смъртта“. И може би искаше да ни каже, че смъртта е едно сбъдване и осъществяване, съвършена връзка между всички големи способности, с които сме били надарени. И не успя да намери друг начин или нямаше повече сили да говори и като отвори очи и ни видя край себе си, той си спомни за съвършената хармония на трите вили, които, макар и разделени, образуваха едно архитектурно цяло, и ни напомни за този образ: Les trois Grâces…

— Добре, ти си поет — прекъсна го Хаджи Павел. — Ти виждаш неща, които ние…

Заломит го погледна намръщен, после лицето му се озари от неочаквана усмивка.

— Ако искаш да знаеш, аз вече отдавна не съм поет. От онзи следобед, през юли, когато видях за първи път с очите си Les trois Grâces, не написах повече нито ред. Останах си такъв, какъвто си бях в началото: ботаник. Нито една поезия в света не може да достигне съвършенството и силата и на най-скромното цвете…

Стана рязко и вдигна ръка:

— И сега ще ви помоля да ме извините, ще ви оставя. Ще се кача горе, в моята стая, за да си почина. Уморих се…

Трепна, като чу нечии стъпки по пътеката, и бързо се обърна. В началото не го позна, с тази голяма барета, скрила челото му, и огромния плащ-дъждобран.

— Значи и на тебе не ти се спи — приближи се Николяну.

Седна до него в тревата, като грижливо повдигна полите на плаща над коленете си.

— Дори в средата на лятото — добави — нощите тук, в планината, са доста студени. Трябва много да се пазиш…

— Свикнал съм — каза Заломит, без да го погледне. — Моята специализация е върху флората на Карпатите. Колкото е останало от нея — добави повече за себе си.

— И спря да си починеш точно тук, на няколко километра от мястото, където…

— Колко ли може да е часът? — прекъсна го Заломит и се извърна рязко към него. — Оставих часовника на нощното шкафче…

— Не може да е повече от три. След един час ще изгрее слънцето.

— Значи не са минали повече от дванайсет-тринайсет часа… Не мога да проумея как се случи.

Николяну потрепера и се загърна в плаща.

— Нито пък аз. Когато ви чух да викате и ви настигнах, просто не можах да повярвам на очите си. Само някое непохватно градско дете, дошло за първи път в планината, или някой възрастен, изгубил съзнание, би могъл да падне така и да се търкаля цели двайсет-двайсет и пет метра, без да се захване за някой корен или храст…

— Може да е изгубил съзнание… Сърдечна криза или нещо подобно… Мисля, че това може да се разбере…

— Щеше да може — прекъсна го Николяну, — ако аутопсията бе направена навреме и от когото трябва…

— Познаваше ли го отдавна? — отново се обърна към него Заломит.

— Отдавна, но се сприятелихме през последните три — четири години, когато той се беше отказал. Разбира се, аз го бях срещал няколко пъти преди това. А тогава, през първата половина на шейсетте, ние работехме на различни места и просто нямахме възможност да се срещаме по-често и да се опознаем.

— Казвате, че се бил отказал от своята специалност? — учуди се Заломит.

Николяну продължаваше да мълчи. Замисли се. В следващия миг се изправи и облече пелерината, като закопча горните копчета.

— Откога не сте се виждали? — запита отново.

— В последно време се срещахме много рядко, няколко пъти в годината. Но поддържахме връзка чрез общи приятели и колеги, пишехме си от време на време — всеки беше зает със своите работи. И все пак, когато той разбра от Хаджи Павел, че ще може да дойде тук, в Пояна Дорней, през втората половина на юли ми писа, предложи ми да прекараме заедно тримата, тук, в хижата… Но защо ме питате?

Николяну смутено разтърка длани.

— Исках да знам дали бяхте в течение на неговите изследвания, по-точно на откритията му от десет-единайсет години насам, когато мнозина от нас, от тези, които специализирахме медицина и биология, вярвахме, че Виктор Татару е открил или че е на път да открие лечението на рака.

— За това чух отдавна. И дори дискутирахме по този въпрос. По-точно аз го попитах, макар да бях направо шокиран от неговата пословична скромност. Аурелиан ми призна веднъж, че ако не бъде затруднен от обстоятелствата, най-много за две или три години смъртността при рака ще бъде по-ниска от смъртността при туберкулозата или сифилиса.

— Да, така е. Това се знае отдавна. Знае се, че някой ден проблемът с рака ще бъде разрешен, както беше разрешен проблемът с чумата и бяса. Всичко е в подробностите. Доктор Татару не ви ли посвети в подробностите?

— Не. Казваше само, че опитите му са възможно най-окуражаващи…

— Повечето опити са по принцип окуражаващи — забеляза Николяну, — но резултати досега няма. Експериментите на доктор Татару, които ни впечатляваха преди дванайсет-тринайсет години, бяха от друг сорт, основаваха се върху една революционна методология, която нямаше нищо общо с научното лечение на рака. Разбира се, както бе обичайно при тези обстоятелства, тайната трябваше да се пази, докато се стигне до някакъв положителен резултат, поне в минималните граници — до три или пет клинични случая. Така че тогава никой от нас не можеше да знае какви точно са били опитите му. Но аз успях да разбера нещо за методологията, с която си служеше. И когато през последните две-три години се сприятелихме, доктор Татару сподели с мен нещо, не всичко, но все пак достатъчно, за да разбера, че онова, което бе стигнало до нас, не бяха само слухове, както мислеха някои… Защото по-късно се разбра… — Замълча за миг, сякаш се страхуваше да завърши фразата си. — Накрая, и сега може да се каже — продължи изведнъж, — след като, от една страна, Аурелиан Татару вече го няма, а от друга, защото в тази област никога не се знае със сигурност кое е истина, кое е слух или евтина пропаганда, изглежда, че подобни опити са правени и в лаборатории в Русия и Щатите. Накратко казано: идеята на доктор Татару беше следната: ракът се причинява от възпроизводство, силно увеличено и доста безразборно, на клетките на дадена тъкан или орган, физиологическият процес тук е парадоксален, дори противоречив. Защото стремителното умножаване на клетките може да е знак и за положителна тенденция — възстановяването на съответния орган или тъкан. Сама по себе си, появата на някоя неоплазма, масираното умножаване на клетките би трябвало да доведе до пълното възстановяване на тъканта, а след това и на целия организъм. Но тази положителна тенденция се анулира от хаотичния, анархистичен ритъм на микро– и макроклетъчните конструкции и бих казал, че тук имаме работа с един твърде особен процес, който „създава“ безразборно и безцелно, без никакъв ред, план и структура…

— Изумително! — възкликна Заломит. — Страхотно! Представям си колко би се понравила, например на Гьоте, тази интерпретация за неоплазмата като за хаотично и лишено от смисъл сътворение!… Е, ако Аурелиан беше прочел монографията на Гьоте „Метаморфозите на растенията“, колко ли би я харесал! Никога няма да си простя, че не настоявах, че не го молих да ми разкаже нещо повече за своите експерименти!…

— А може би нямаше да ви каже много — забеляза Николяну. — Той страдаше, както вече ви казах, страдаше от една почти патологична скромност.

— И тогава какво се случи? Май че не чух повече да се говори за неговото лечение, а и той, когато се срещахме, не споменаваше нищо за своите тъй обещаващи експерименти.

Николяну въздъхна дълбоко и протегна ръка към долината, сякаш искаше да посочи нещо, а после размисли и спокойно отпусна дланта върху коленете си.

— Какво точно се случи, сега не мога да кажа, но знам, че трябваше да прекрати опитите си, когато го назначиха за шеф на болницата в квартала Джулещ. Да сте го срещали тогава, през шейсета-шейсет и първа?

Заломит се замисли за миг.

— Не, нито през шейсета-шейсет и първа, нито през шейсет и втора.

— Онези, които са го виждали тогава, не са забелязали да е бил огорчен или обиден. Усмихвал се е, както винаги. „Това, което не открих аз, сигурно ще го открият други след мен,“ казваше тогава. И започваше да говори за друго…

… Наистина всичко това беше обречено, трябваше отдавна да го разбера. Да, с моя опит, трябваше! Проектът за регионалния атлас, трите готови за печат монографии и всичко, което последва: усмивчицата на Урсаке, когато той се споглеждаше с Катастрофата в „Трите светии“, но най-вече мълчанието, когато взе думата самата Непорочно зачатие…

… Усети как кръвта му нахлува в главата, сепна се, извърна се рязко с цялото си тяло към Николяну.

— Но всъщност как можеше Аурелиан да регулира този процес: размножаването на клетките? В какво точно се изразяваха неговите опити?

— Доколкото мога да припомня сега казаното от него, Аурелиан Татару се надяваше да използва някакъв органичен разтвор или серум (не мога да кажа точно какъв), да, течност, която след като бъде инжектирана в зоната на размножаването на клетките, ще предизвика нещо като „събуждане“ или „възстановяване на паметта“, казано на шега, на инстинкта за целесъобразност, заложена у всеки микроорганизъм. Очевидно това не са само метафори. Той вярваше, че е на път да открие някакъв „агент“ за преструктурирането на клетките. Веднъж ми каза: „Всъщност това откритие ще бъде използвано в медицината повече за подмладяването на организма, отколкото за лечението на рака. Защото след време ракът ще изчезне като болест, но дегенерацията на клетките и остаряването на организма ще останат като проблеми…“

— Възстановяване на инстинкта за целесъобразност, присъстващ във всеки организъм — повтори Заломит, като произнасяше бавно и отчетливо всяка дума. — Ако е разбрал това, значи е разбрал всичко… — Стана рязко и продължи — Струва ми се, че сънувам. Всичко, което се случи вчера след обяд, ми се стори нереално…

— И на мен — каза Николяну и се надигна с усилие от мястото си. — Не мога да повярвам, че се е препънал и се е търкалял цели двайсет-двайсет и пет метра по нанадолнището, и при това там е нямало пропаст…

— Струва ми се нереално — продължи Заломит и поклати глава. — Да, нереално, защото, след като линейката с тялото на Аурелиан Татару замина, ние се върнахме в хижата и Хаджи Павел поръча две бутилки вино… Не мога да повярвам, че това наистина се случи.

Току-що беше заспал или така му се стори, когато Хаджи Павел го разбуди.

— Обличай се бързо! Дойдоха за следствието. Au fond, mon vieux, nous sommes suspects.

— Всъщност, приятелю, ние сме под подозрение — добави тихо той.

Излязоха на двора, където лятната светлина ги заслепи. Всички се бяха струпали около някакъв млад брюнет, който намръщено жестикулираше с бележник в ръка.

— Другаря професор Филип Заломит, нали? Пристигате онзи ден вечерта с колата от лабораторията по ботаническа физиология от Пояна Дорней. Доктор Аурелиан Татару ви очаква на терасата заедно с другаря инженер Хаджи Павел и другаря доктор Николяну. Така ли е?

— Така — отговори Заломит, без да погледне следователя.

— Тогава можем да тръгнем. За да спестим време, ще вземем тази камионетка.

— Другарю Чуботариу — намеси се Хаджи Павел — много е близо, няма повече от километър…

— За да спестим време — повтори Чуботариу. — След като се качиха в камионетката, се изкашля няколко пъти и започна с тържествен тон: — За да нямаме недоразумения, ще ви помоля да не разговаряте помежду си и да ми покажете как сте тръгнали по този път вчера, двайсет и втори юни, в два часа, два и половина след обяд. Мисля, че казахте, че доктор Аурелиан Татару е тръгнал бързо напред, по-точно се е отделил от вас. Но как? На колко метра? — попита той и се обърна към Николяну.

— Трудно е да се уточни. Може би четиридесет, петдесет метра. В никакъв случай повече от стотина метра. Но заради дърветата не можахме да го видим.

— И никой от вас не го чу? — попита Чуботариу, като погледна всекиго по ред.

— Не.

— Значи не сте го видели — заключи и наслюнчи палеца си, за да прелисти бележника. — Сега, за да нямаме недоразумения, ще ми покажете на каква дистанция вървяхте един от друг. Кажете първо вие, другарю професор.

— В началото говорехме един до друг. После, когато пътеката се стесни, тръгнахме един след друг. Известно време аз вървях начело, а после…

— Извинете — прекъсна го Чуботариу. — Точно така ли беше? — обърна се към останалите. — Известно време е вървял начело, така ли беше?

— Точно така — потвърди Хаджи Павел. — Аз останах крачка или две след него, но скоро, след пет или шест минути, Филип, професор Заломит, който, както знаете, е ботаник, се спря пред някакво растение и се наведе да го разгледа отблизо. И тогава аз минах пред него, следван от доктор Николяну.

Чуботариу изгледа всички изпитателно.

— Тогава да вървим. Постарайте се да се движите по реда, както сте се движили вчера. А аз ще тръгна след вас… И много ви моля, не разговаряйте помежду си.

След около десетина минути Николяну се отдели от пътеката и каза:

— Вчера спрях тук и казах на другите да не ме чакат. Повървях малко сред боровете дотам — и посочи с ръка. — Разбирате защо… Аз съм лекар и биолог — добави като забеляза, че Чуботариу го слушаше намръщен.

— Значи, затова не сте били отпред…

— Да, не бях отпред. Мисля, че и другите не бяха отпред…

Чуботариу отвори отново бележника си.

— Това поне заяви всеки един от тях. Записано е. И за колко време останахте сам?

— Може би осем или десет минути. После тръгнах по-бързо, за да ги настигна…

— А можехте ли да ги видите отдалече?

— Не. Както можете да се уверите и сам сега след две-три минути, тук не може да се види нищо. Пътеката криволичи.

— Тогава да побързаме — предложи Чуботариу.

На края на гората ги очакваха в пълно мълчание Николяну и Хаджи Павел.

— Пристигнахме тук — започна Хаджи Павел, — когато чухме някакъв задавен вик, а след това и някакъв глъхнещ звук, който не успяхме да определим, може би беше от падащо човешко тяло…

— И тогава двамата започнахме да бягаме — добави Заломит.

Чуботариу даде знак да го последват. Стигнаха до една поляна и ускориха хода си. На около стотина метра ги очакваше милиционер, който пушеше отегчено.

— Първо от това място го видях — започна Хаджи Павел и посочи с ръка към нанадолнището. — Стори ми се, че стенеше, но вече не съм сигурен. За по-малко от минута двамата стигнахме до него. Не разбрахме какво се беше случило, защото го открихме паднал, но не допускахме, че може да бъде нещо сериозно. Мислехме как да го вдигнем и да го пренесем на ръце. Но когато го докоснах, той затвори очи и застена.

— Така ли беше? — обърна се Чуботариу към Заломит. — Застена?

— Да, стенеше, но после отвори очи и се опита да се усмихне. И тъй като и двамата не спряхме да го питаме какво се е случило и защо е паднал, той ни погледна по начин, който просто не мога да опиша, и прошепна тихо, но съвсем ясно и без никакво колебание: „Les trois Grâces“…

— Хм… Трите грации — преведе Чуботариу. — Това го пише и в протокола. Но не каза ли нещо друго преди или след това?

— Нищо. Гледахме го двамата, очаквахме да добави нещо, когато видяхме, че вече умира.

— Умираше — повтори Хаджи Павел.

— Защо бяхте толкова сигурни, че ще умре? — попита Чуботариу.

— И двамата сме били на война — каза Хаджи Павел. — Сложих ръката си на сърцето му, защото все не ми се вярваше, че ще умре…

— Тогава пристигнах и аз — намеси се Николяну. — Сложих ръка върху сърцето му… Нямаше никакво съмнение. Беше умрял.

Като се качиха в камионетката, разбраха, че следствието не е приключило.

— За да няма недоразумения — започна Чуботариу, — бих искал да изясня още две-три подробности. Да влезем сега в дирекцията.

Милиционерът отвори вратата, после я тръшна след себе си и ги остави сами.

След като им посочи столовете, Чуботариу седна зад бюрото и започна да рови из бележника си.

— От вашите писмени показания излиза, че сте били много добри приятели, макар да сте се срещали доста рядко. Как стана така, че се срещнахте отново след толкова години тук, в Шещина, в тази отдалечена от света планинска хижа? Другарят Заломит каза, че като научил, че ще бъде в Пояна Дорней, доктор Татару му писал и го поканил да прекарат заедно няколко дни тук, в хижата. Може би сте запазили писмото — добави той като се обърна към професора.

Чуботариу се извърна рязко към Хаджи Павел.

— И другарят инженер ли? В Букурещ сте се срещали много рядко, поне така твърдите в показанията си.

— Истина е, че тримата се срещахме много рядко. Преди виждах по-често професора, когато живеех в същия квартал, в Попа Нан. А доктор Татару го срещнах след много години миналата зима, на няколко пъти подред. Тогава говорихме за комплекса, който планираше при фараоните, точно на сто и двайсет километра оттук, където трябваше да се настани на петнадесети март, и Аурелиан ме покани за втората половина на месец юни. Каза ми, пак тогава, че ще се срещнем тримата… Този проект не беше труден за изпълнение — добави и се усмихна тъжно, — защото и двамата бяхме ергени, а третият се бе развел преди много години. Бяхме, както се казва, свободни мъже. По време на летните отпуски можехме да се срещнем навсякъде. Беше достатъчно само един от нас да вземе решение и да извести другите.

— Така се случи и с мен — каза Николяну. — Доктор Татару ме предизвести навреме… Аз съм вдовец — добави той.

Дочу непознат глас точно зад вратата.

— Няма смисъл, ще се представя сам.

В следващия миг врата се отвори и влезе мъж на неопределена възраст, висок, слаб, с рядка, прилепнала по черепа белезникава коса. Когато се приближи до него, протегна ръка и каза:

— Емануил Албини. Отдел за разследвания и информация.

После седна на стола пред дългата дървена маса и хвърли бегъл и безразличен поглед към кутиите с образците.

— Това са вкаменелости от растения — каза Заломит и се усмихна. — Повечето са папрати и хвойна от палеозойската ера.

Албини го погледна с любопитство, сякаш се опитваше да разбере какво искаше да скрие зад тези думи.

— Интересува ли ви толкова много? — попита той и постави чантата си до крака на масата.

— Палеоботаниката ли? — усмихна се Заломит. — Палеоботаниката вълнува преди всичко ботаниците детективи, а аз се считам за един от ботаниците поети. Но ме интересува флората на Карпатите и затова…

— А защо не публикувахте своите стихове, другарю професор — прекъсна го Албини.

Притеснен, защото знаеше, че се е изчервил, Заломит приближи стола до масата.

— Не предполагах, че след четиридесет години някой ще се сети за тях…

— „Изцапаните венчелистчета“ от Филип Заломит… Прочетох я в гимназията. И мисля, че след това я прочетох още поне пет пъти…

— Просто не мога да повярвам — каза Заломит, доста развълнуван, усещайки как кръвта нахлува в главата му. — Стихове на юноша, бледи и безполезни подражания на Йон Барбу и Пол Валери…

— И на Дан Бота, а и на други известни поети. Но не са нито бледи, нито безполезни. Иначе нямаше да ме принудят да ги прочета толкова пъти. По онова време често търсех името ви из вестниците и списанията, но никъде повече не го срещнах. А може би сте печатали после под псевдоним?

— Не. Не съм печатал повече нищо… Всъщност не писах повече стихове след онова лято.

— Е, аз съм писал стихове — започна Албини със странен, малко далечен глас. — Пишех и публикувах още като ученик в гимназията. Публикувах под пет псевдонима — добави и се усмихна замечтан. — Но вече отдавна не пиша. Както казахте, миналата седмица в хижата аз си останах такъв, какъвто трябваше да бъда: изследовател…

Погледна го за миг право в очите, после бръкна в горния си джоб и извади пакет цигари.

— Зная, че вие не пушите. И мога да предположа, че димът от английските цигари няма да навреди особено на растителните вкаменелости…

— Не — каза Заломит и му подаде чиния от печена глина. — Свикнали са…

Албини се усмихна и повъртя запалката между пръстите си.

— Но трябва да знаете, че не сте прав за Deux ou troix grasses, — започна веднага, след като запали цигара. — В писмо от януари трийсета година пишете на Аурелиан Татару следното… Ето, разполагам с фотокопие.

Отвори чантата си и извади папка с леко изтрити ъгли.

— По-добре е да прочетете вие — добави и му го подаде.

След няколко мига Заломит си даде сметка, че следва редовете, без да разбира какво чете. „Всъщност и двамата сме заподозрени. Бяхме само ние двамата там. Но не бива да се страхувам. Всъщност не ме е страх. За щастие минах шейсетте и като всеки интелектуалец, който е минал тази възраст, съм уязвим. При първия удар от всякакъв вид и род аз падам. Инфаркт, аневризъм, мозъчен инсулт и колко още беди могат да ме сполетят. За щастие вече не съм млад. Какво могат да ми направят?…“

— Убедихте се значи, че другарят инженер Хаджи Павел имаше право — каза Албини. — Паметта, тази висока и перманентна измяна… Ако се откажа от думата „перманентна“, това би прозвучало като начало на стихотворение: „Паметта, тази висока измяна…“

— Да — каза тихо Заломит, — би могло. Това е хубав стих…

— Съжалявам все пак — продължи Албини, — че трябва да потвърдя и двете хипотези: и вашата, и на инженер Хаджи Павел. Последните думи на доктор Татару нямаха нищо общо с вашите студентски спомени. Не се отнасяха нито до трите хижи във Веве, нито до Les trois Grasses…

— Наистина ли? — възкликна Заломит. — Все пак беше…

— Сред книжата на доктор Татару — прекъсна го Албини — се откриха по-точни сведения. Les trois Grâces са били три пациентки от болницата „Бранкович“, където докторът е започнал през шейсета да прави опити с ваксината.

— Но тогава? — развълнува се Заломит.

— Разбрах това от доктор Капацина, хирурга, с когото е работил тогава Татару в болницата „Бранкович“. Потвърдиха го и други свидетели: доктор Хуциан, най-близкият сътрудник на Аурелиан Татару, две медицински сестри и професор доктор Неделчу, шеф на раковото отделение.

Замълча за миг и после погледна към прозореца.

— Доколкото разбрах от доктор Николяну — продължи Албини, — вие не сте били в течение на изследванията на Аурелиан Татару. — Но сега знаете за какво става дума: за лечение, което трябва да измести и химиотерапията, и хирургическата намеса. Трябваше да ги измести, но ваксината все още не беше напълно изпробвана, а и доктор Татару не смееше да се противопостави нито на химиотерапията, нито на хирургията. През април шейсета, професор доктор Неделчу изолира в едно от страничните крила на болницата три току-що оперирани пациентки. Остави ги, с други думи, на разположение на доктор Татару и неговите сътрудници. „На произвола на съдбата“, което нас, поетите, настоящи и бивши, съвсем не ни учуди… Тези пациентки бяха на петдесет и осем, шейсет и шейсет и пет години и се казваха… — започна да рови из папките, извади лист хартия и зачете: — „Казваха се Аглае Иримеску, Фрусина Кипери и Италия Гилдау.“ А когато доктор Татару прочел фишовете им, извикал пред доктор Хуциан: „Les trois Grâces! Трите грации, докторе: Аглае, Ефросине и, разбира се. Талия, защото «Италия» трябва да е печатна грешка…“ В скоби казано: не беше печатна грешка. Малкото име на тази жена наистина беше Италия. Така че тук всъщност става дума за две или за три грации… Какво ви е, другарю професор, май че ви стана лошо?…

— Струва ми се невероятно — прошепна Заломит и разтърка очи.

— Всичко, което се случи, изглежда невероятно, — продължи Албини. — „Защото, подчертавам, всички доклади, всички резултати бяха много добри — уточни доктор Хуциан, — надминаха и най-оптимистичните очаквания. И въпреки това лечението беше прекъснато след около три седмици, по-точно, след двайсет и два дни. А доктор Татару беше назначен за шеф на болницата в квартал Джулещ, която току-що откриха.“

— Но защо? — попита Заломит и отново приближи стола си до масата.

Албини бавно изгаси цигарата си в чинийката от печена глина.

— Защото някои хора са лишени от въображение… Когато започнем да използваме въображението си — добави, като произнесе отчетливо думите, — революцията ще победи навсякъде, от единия до другия край на планетата… Прекъсването на тези опити се дължи на липсата на въображение и у професор доктор Неделчу, на липсата на въображение и у ония, които бяха под неговото влияние. Всички се страхуваха от успеха на това лечение, че би могло да предизвика недоволство сред вярващите…

— Не разбирам защо — прошепна Заломит.

— В един доклад, адресиран до кадрите, професор Неделчу писа, че Аурелиан Татару си правел шеги, но насочени към религията… Веднъж доктор Татару каза пред една група лекари, че в Рая Адам и Ева били възстановявани периодично, тоест подмладявани чрез неоплазма. Но че след като извършили Първородния грях, били лишени завинаги от този дар — на регенерацията, на младостта без старост, и оттогава до днес, колкото пъти чрез рязка и странна анамнеза човешкото тяло се опитва да повтори процеса, сляпото възпроизвеждане на неоплазмата предизвиква появата на злокачествени тумори…

— Но това е било само една шега или може би метафора? — възкликна Заломит.

— Може и да е било само шега, но какво значение имат метафорите или теологическите коментари на доктор Татару? След като професор Неделчу и онези около него не са имали поне малко въображение, за да разберат, че единственото, което заслужава внимание тук, е научният резултат от ваксината. Но хората без въображение се оставят да бъдат хипнотизирани от клишетата и лозунгите. Религиозният обскурантизъм! — възкликна Албини, изведнъж развеселен, сякаш си спомни някакъв каламбур. — Разбира се, мистичните и религиозните предразсъдъци са нещо твърде опасно. Дори руските учени не се поколебаха да проучат практиката на йогите и шаманите и най-важните изследвания в областта на психометрията и парапсихологията бяха осъществени именно в съветските лаборатории…

Замълча за миг и многозначително изгледа събеседниците си.

— Ние изгубихме цели десет години. И шансовете ни да открием формулата на ваксината са вече минимални. След преместването на доктор Татару в Джулещ част от лабораторията, която беше оборудвана във факултета, премина към друго отделение, резервите за ваксината бяха унищожени и връх на всичко бе това, че доктор Хуциан, като решил, че кариерата му била компрометирана заради сътрудничеството му с Аурелиан Татару, изгорил всичките си лични бележки и накрая променил специалността си. Да, от десет години той се занимава само с педиатрия…

Албини погледна отново към прозореца, към дървената, наскоро боядисана ограда, и по-нататък — към вишните с оредели листа, дали тази година съвсем малко плод. После започна да търси разсеяно запалката си.

— Все пак — осмели се да прекъсне дългото и неловко мълчание Заломит, — все пак абсурдно е заради няколко безобидни шеги един учен от ранга на Аурелиан Татару да бъде подозиран в религиозен обскурантизъм като враг на науката и прогреса…

— Не става дума за няколко шеги. От докладите, които прочетох миналата седмица, може да се разбере, че доктор Татару наистина се е интересувал от религиозните проблеми. Или може би от определен проблем, по-точно от…

— Това ми изглежда невероятно — намеси се Заломит. — Ние се срещахме често, но никога не съм чувал дори намек по тези въпроси.

— Това заявиха и доктор Николяну, също и инженер Хаджи Павел, а и някои други негови познати. Но през шейсета, когато поставил началото на това лечение, той често споменавал Вехтия завет, по-точно някои моменти от него, които били тъй загадъчни в случая, че всички се питали какво всъщност искал да каже.

Албини отвори отново папката и започна да търси.

— Ето тук: докладва един лекар-радиолог: Татару му казал веднъж, цитирам: „Питам се как досега никой не е излязъл с убедителен аргумент в защита на тезата, че Първородният грях е покварил цялата природа, което означава, че и животните могат да боледуват от рак…“

— Интересно, и все пак той никога…

— Възможно е след прекъсването на опитите да не се е интересувал повече от теологичните проблеми. Така, както не се интересуваме и ние. За да бъда докрай искрен, ще ви призная, че този инцидент щеше да бъде напълно забравен, ако не се бяха появили някои нови елементи. Първи информации, които изглеждат напълно сигурни, защото се повтарят от две години насам. В смисъл, че в Русия и в Америка се правят подобни опити, разбира се, при най-строга секретност.

— Но как може да знаем, че става дума за същия вид опити?

— Знаем поне, че не се прилага обикновеното лечение, а се търсят нови средства, за да се контролира процесът на умножаването на клетките… Някои изследователи си спомниха за опитите на доктор Татару и поискаха да узнаят какво се е случило с тях… да кажем, с Les trois Grâces.

— Това исках да попитам и аз — развълнувано прошепна Заломит.

— Вероятно и трите операции са минали успешно и пациентките са били окончателно излекувани. Поне това се изясни след изследванията, които бяха извършени шест години след това. После, от шейсет и седма нататък, нито една от тях не се яви на контролен преглед. Онези от болницата „Бранкович“ съобщиха, че са им изгубили следите. Всъщност наскоро се разбра, че Италия Гилдау е била блъсната от кола през шейсет и девета и починала в линейката по пътя към болницата и че две години след това Аглае Иримеску емигрирала в Щатите, където имала роднини. Засега нищо не се знае за Фросина Кипери, защото отдавна е известно, че тя използва поне две или три различни имена. Женила се е два пъти — първия път се разведе, но втория път не получи развод от мъжа си. После започна да сменя паспортите и имената си. Мисля, че ако още е жива, ще можем да я открием. Но какво ще разберем от нея?… — Албини замълча притеснен, отвори чантата си и извади оттам нова папка. — Едва ли ще открием метода, по който доктор Аурелиан Татару е получил ваксината. Това само чрез вас, другарю професор, ще можем да научим — добави след миг следователят и потърси погледа на Заломит.

— Чрез мен ли?

Албини започна да се смее с нескрито задоволство.

— Казвам ви сега и мога да го повторя. Не е напълно сигурно. Но единственият наш шанс, т.е. на румънската наука, сте вие… Иначе защо щях да се моря в тази жега, да пропътувам половин Румъния, за да ви открия, скрит тук, в това село с толкова красиво име, но с тези болни и полуизсъхнали вишневи дръвчета?… Защо не ги изкорените?

Заломит вдигна притеснено рамене и се опита да се усмихне.

— Ние не можем да се намесим тук. Плодните дървета са собственост на кооператива.

Албини продължи да го гледа втренчено.

— Е, най-накрая — каза той. — Исках да ви накарам да се усмихнете. Нямате представа от колко време се мръщите. Гледам ви и си мисля: сигурно такъв е бил изразът ви и когато вашите колеги, да речем Урсаке или Катастрофата в „Трите светии“, официално в писмен вид са ви съобщили, че вашите трудове са иззети от печатницата. Сигурно такъв е бил изразът ви тогава… За съжаление във вашия случай дори не става дума за липса на въображение у вашите колеги. Това си е просто завист, и то в голям мащаб, академична завист, великолепно илюстрирана от другарите. От Катастрофата в „Трите светии“ и „Непорочното зачатие“. А що се отнася до другаря Урсаке… — той не довърши фразата си, постави чантата на коленете си и започна да я глади с двете си ръце. — Когато доктор Николяну ми разказа за методологическия демарш на доктор Татару, вие ентусиазирано възкликнахте: „Колко би се харесало това на Гьоте!“ И добавихте, че неговата „Морфология на растенията“ е била адресирана лично до Аурелиан Татару.

— Да, така беше — тихо промълви Заломит. — Всъщност не разбирам как бихме могли да я използваме. Това, което ме впечатли тогава…

— Може да ви изглежда малко несериозно — прекъсна го Албини. — Но трябва да опитаме всичко… Ако препрочетете „Морфологията на растенията“ от Гьоте и си помислите за близостта между двата метода — този на Гьоте и вашия, който използвахте тук, в Шещина? Ако предизвикате всички образи — повтарям: образите, които ви подсказаха разкритията на доктор Николяну, и ги свържете с методологията на Гьоте в неговата „Морфология на растенията“?… Не бива да се занимавате с работите от лабораторията по палеоботаника. От университета вече ви разрешиха отпуск за неопределено време за изучаване на ботаническото наследство на Гьоте. От утре ще можете да се върнете в Букурещ. Що получите телеграма тази вечер, най-късно утре на обяд.

Стана, подаде му ръка и се отправи към вратата. Но след няколко крачки се спря и извади от горния джоб на сакото си визитна картичка.

— Това е моят телефон. Когато решите да ми съобщите нещо важно или дори съвсем дребно, потърсете ме на този номер. През деня или през нощта, по всяко време! — добави и се усмихна малко тъжно.

Въртеше се в леглото и вдигаше шум, както когато беше момче и искаше да се освободи от някоя натрапчива мисъл или неприятен образ. И заради това въртене едва успя да го чуе, макар да бе съвсем наблизо до него.

— Кажете като мен! Кажете като мен…

— Но кой си ти? — попита той.

— Аз съм Калиник — прошепна тихо. — Познавах добре доктор Татару, срещнах го тук, няколко дни преди да пристигнете вие, неговите приятели. Кажете като мен — повтори, но вече със силен глас: „Чух, че познавате добре гората в Крачуна…“

— Чух, че познавате добре гората в Крачуна — извика, сякаш се обръщаше към някой глух. — Ще имам нужда от водач. Довечера ще ви взема с колата…

Нямаше никого наблизо, но когато започна да вика, някой от терасата извърна любопитно глава: „Може би сега и двамата изглеждаме подозрителни. Защо бяха нужни тези предпазни мерки? На повече от двайсет метра нямаше никого. Можеше да ми каже тихо каквото ми каза, и после да се качи в колата…“

— Чух ви и тогава, на Еньовден — започна Калиник, след като колата потегли. — Видях ви до линейката, а след това горе, на хижата, но не посмях да се приближа. Не бяхте сам…

Интересно, но не го беше видял. Как е могъл да го забрави? Дори отдалече имаше вид на аскет, слязъл от някоя фреска, приличаше на свети Антоний. Когато се приближи до колата, забеляза, че е доста по-стар, отколкото му се стори на пръв поглед. Сигурно беше на седемдесет-седемдесет и две години. Косата му — побеляла отдавна, беше започнала да пожълтява. Но брадата му беше толкова рядка, че си спомни заглавието на една приказка, която прочете в четвърто отделение: „Брадата на кьосето“. Спомни си това може би за да избяга от изгарящия поглед на Калиник, с неговите животински очи с цинков цвят, хлътнали под гъстите вежди. Беше твърде слаб — изглеждаше почти висок. Лявата му ръка беше като забита за рамото му, сякаш някой се бе опитал да я изтръгне, но после беше размислил.

— Има хора, които казват, че това ми е оттогава, от затвора. Но не им вярвайте. Така е пожелал Господ. Той знае какво прави, знае защо човек трябва да мине през всички изпитания — добави много сериозно. — Така се събудих и аз днес, преди да се съмне. Днес пристига приятелят на доктор Аурелиан Татару, си казах аз, сякаш ми го каза някой друг. Така имах време да стигна до хижата — добави той. — Защото живея отвъд планината, до една мандра. Не знам как е разбрал доктор Татару, но дойде да ме види… И сега поемете по този път, вляво. Пътят е лош, но ще излезем по-бързо до една поляна, където ще можем да разговаряме, без да се страхуваме. Няма да ни чуе никой.

И въпреки това, веднага след като слязоха от колата, Калиник започна да се оглежда тревожно.

— Мисля, че ще бъде добре, ако понаберем малко цветя и билки с корените и ги сложим пред себе си. Ако се появи някой неочаквано, аз ще се престоря, че ви разказвам истории и поверия, свързани с тях.

Отново се завъртя в леглото, но напразно. Чуваше ги съвсем ясно, повтаряха се по два-три пъти, докато ги произнесеше.

— Истории и поверия, истории и поверия… За това ме питаше доктор Татару. „Отец Калиник,… започваше. Аз бях монах. Всъщност и сега съм монах, макар че като излязох от затвора не успях да стигна до някой манастир. Работих известно време по терасирането на жп линията Алмаш. После, когато ръката съвсем престана да ми служи, ме пенсионираха… Отец Калиник казваше…“

— Познавахте ли го добре?

— През ония години: петдесет и осма, петдесет и девета и шейсета, го познавах много добре, идваше да ме види най-малко веднъж в месеца. Тогава живеех в скита „Антим“.

— И защо идваше да ви види?

Калиник не отговори веднага. Взе едно цвете и го посочи.

— Вижте го как увяхва. Колко грехове правим, за да се защитим от злината на хората! Ако ми разрешите — добави той, — ще ви разкажа всичко отначало… Аз взех доктората си във факултета по теология на Протестантския университет в Страсбург. Ще ви кажа това, за да разберете защо един ден доктор Татару ме потърси в скита „Антим“…

В същия миг му се стори, че по някакъв непонятен за него начин се промениха не само гласът и речникът, но и физическото му присъствие.

— Преди много години публикувах своята докторска теза за апокрифите на Вехтия завет. „Отче, каза ми той, имам голяма молба към тебе. Прочетох твоята книга, след като бях прочел всички апокрифи за Адам и Ева, но аз съм сигурен, че не си казал всичко, което знаеш…“ Погледнах го учуден и докторът започна да се смее. „Да не ме разбереш погрешно, добави. Но от твоята книга научих едно: че в апокрифите, както и в някои ереси, живеят скрити много важни истини: те оцеляват, защото са кодирани по езотеричен начин…“ „Аз ли съм казал това?“, го попитах. „Не, не, ти не го казваш точно така и затова аз дойдох, за да чуя сега от тебе повече…“ „Трябва да ти призная, прекъснах го отново, че апокрифите от Вехтия завет не ме вълнуват от доста време. Не ме интересуват знанията за тях, а само теологията и мистиката. Затова избрах монашеството…“ Докторът изглеждаше разочарован… „Но еврейски и старогръцки все пак знаеш, нали? И аз не се интересувам от знанията сами по себе си, а само от теологията на апокрифите. А аз не владея нито старогръцки, нито еврейски, нямам и теологическа подготовка…“ Тогава замълчахме и двамата. А после той добави: „Това е много сериозно и много важно, отче. Вие, теолозите, се задоволявате с теологията на Първородния грях, но за мен това е нещо много по-важно и по-сложно: става дума за биологическите и медицинските усложнения след Първородния грях… И изведнъж спря да се разхожда из стаята. Защото, отче, ние знаем днес, че Господ не би могъл да унищожи своето собствено творение. Човекът е останал същият, каквито са били Адам и Ева в Рая преди Грехопадението. Същите значи със същите биологически качества. В човешкото тяло всичко се е съхранило, отче, следователно се е съхранила и тайната на вечния живот, с който е бил дарен Адам…“

Обърна се отново, напълно обезкуражен, и затисна ушите си с възглавницата.

— Изслушайте ме, сега, господин професор — започна рязко и повиши тона си, — изслушайте ме внимателно, защото друг път няма да имаме възможността да говорим така спокойно, без да ни безпокои някой…

И отново си затисна ушите с възглавницата, но го чуваше достатъчно добре. „Изслушайте ме сега, господин професор!“… Когато го събуди гласът на Калиник, разбра, че от известно време вече не го чуваше, и се опита да си спомни дали наистина Албини му внуши да спре в хижата по пътя за Букурещ.

— Извини ме, отче Калиник, изведнъж си спомних за нещо, пак във връзка с доктор Татару, нещо много важно, но тогава не дръзнах да те прекъсна. Говореше, че… всичко в човешкото тяло се е съхранило…

— Така казваше доктор Татару и ми го повтори много пъти. Защото, колкото и да ви се вижда странно, ние се сприятелихме и докторът идваше често да ме види. И непрекъснато се връщаше към своята аксиома: че Господ не е отменил напълно системата, заложена в структурата на тялото и на човешкия живот. Но казваше, че тази система включва в себе си младостта и безкрайния, вечния живот, включва ги поради простата причина, че е способна да се регулира сама и да се възстановява сама… Първородният грях не е успял да възстанови механизма на регенерацията, а само го е променил така, че да не може да бъде разпознат. Нещо повече, скрил го е зад някои физиологически процеси, които привидно посочват невъзможността за регенерация, зад някои болести и най-вече зад най-опасната органична промяна: увеличаването на клетките на неоплазмата.

— Да, за това чух и аз. Но не от Аурелиан Татару, а сега, след инцидента. Каза ми го първо доктор Николяну… Но не разбирам каква връзка може да има това с апокрифите от Вехтия завет, с апокрифите за живота на Адам и Ева?…

— Опитах се да ви кажа това, но забелязах, че макар да ме гледахте право в очите, без дори да мигнете, мисълта ви беше съвсем другаде. Връзката беше следната: докторът вярваше, че определена информация, макар и кодирана, се крие в старите апокрифни книги. Искаше да разбере с моя помощ дали няма някакъв ключ, с който да разгадаем тези скрити и забравени през хилядолетията тайни. Питаше се дали в апокрифите за Адам и Ева няма сведения за болестите, от които са страдали те и техните деца и внуци след изгонването им от Рая.

Замълча за миг и го погледна право в очите.

— Питах се дали имам правото да ви кажа нещо повече. Не съм го казвал на други, освен на моя изповедник, и той ми разреши да повторя тези сведения, когато му дойде времето и срещна хора, готови да ме разберат. Но аз съм вече стар и ако не ги кажа на вас, който бяхте приятел на доктор Татару, те сигурно ще умрат заедно с мен. Той не посмя да ги съобщи на някого, защото не познаваше, а и не искаше да познава друг теолог освен мен…

Замълча и се замисли.

— Ако искате да запазите истината, аз няма да настоявам.

— Не. Вие като човек на науката и негов приятел от млади години трябва да я научите. Ще ви я кажа такава, каквато се е запечатала в паметта ми след много и дълги разговори с доктор Татару. Той стигна до своя лична концепция за болестите. За доктор Аурелиан Татару болестите са единствената възможност да си възвърнем изгубеното от нашите прародители, Адам и Ева, тоест вечна младост и живот без старост и смърт. Затова искаше да научи от мен какво по-точно казват апокрифите от Вехтия завет за произхода и значението на болестите. Призна ми обаче, че не може да разбере теологията, която е в тях, защото ме питаше доста често защо много скоро всички болни от рак ще бъдат не само излекувани, но и напълно възстановени и дори подмладени, докато ще трябва да минат много години, за да може медицината да успее да идентифицира процеса на регенерация и подмладяване на здравите хора?… Разбирате ли за какво всъщност намекваше?

— Мисля, че разбирам нещо. Засега в неоплазмата е единствената възможност за подмладяване на хората. А това му се струваше може би несправедливо.

— Не съм го чувал да говори за някаква несправедливост. Говореше обаче, че го вълнува скритата теологическа тайна във факта, че само който е застрашен от най-тежкото изпитание, само той, единствено той, засега имал шанса да се сдобие с вечна младост…

— Вечна младост без старост и живот без смърт.

— Не смееше да мисли за това: за живот без смърт. Но ме питаше често може ли теологията да приеме подобно заключение, след като диалектиката на Сътворението държи процеса на регенерация да започне само когато организмът е застрашен от сигурна смърт?… Понякога го спохождаха еретични мисли. Казваше ми: „Тъкмо, когато Лутер ни посъветва да съгрешаваме — pecca fortiter! — Греши на воля! — сякаш само така можем да се спасим…“ Но аз го прекъсвах: „Спри тук, докторе, че те заплашва грехът на Гордостта…“

— Извинявай, че те прекъсвам, но не разбирам как той, доктор Аурелиан Татару, този прочут лекар, стигна до теологията?

— И аз не можех да го разбера в началото и един ден го попитах. „От отчаяние, отче, от отчаяние, ми отвърна. Станах теолог от отчаяние. Не успях да интегрирам моите изводи и открития към нито една от съществуващите досега системи. Защото за мен няма никакво съмнение, че умножаването на клетките е всъщност един процес на регенерация, блокиран по-късно от забравата. Подобен феномен не може да се обясни с друго, освен ако не предположим, че не настъпи някаква катастрофална биологична промяна с човека. Но кога би могла да настъпи подобна промяна? Може би само в началото на началата, защото всички досега открити скелети и кости, изобщо фосили, показват, че праисторическите хора са страдали от почти същите болести като нас и също са остарявали. Значи промяната или мутацията е настъпила почти веднага след изгонването от Едем, от Рая. Наказанието, за което се говори в Глава Трета от книгата «Битие» на Библията е било — Забравата! Човешкото тяло просто е забравило, че е било надарено с една важна функция: автогенерацията или самовъзстановяването на клетките…“

Скочи рязко от леглото, запали лампата. Два и двайсет и пет минути. „Напразно се мъча. Ще поспя през деня. По-добре е да започна да пиша сега, все нещо ще ми дойде в главата…“

Започна бързо да се облича, сякаш му стана много студено. Седна на края на леглото с бележник на коленете. „Трябва да започна с това, което каза Аурелиан за забравата…“ Но след като написа набързо няколко реда, спря, намръщи се. „Каза още нещо за забравата, но в друг контекст, беше интересно… Да, за Вавилонската кула.“

Прелисти набързо няколко страници. „Вавилонската кула, отче Калиник, е най-яркият израз на забравата. Онези, които са я изградили — такава невероятна, абсурдна, богохулна, както би казал ти — все пак са знаели какво искат. Искали са да построят кула, която да стигне до Небето.

А Господ се е намесил по един доста семпъл начин: предизвикал е мутация, промяна, но този път ментална, умствена. Просто е смесил езиците! И хората престанали да се разбират помежду си. Не можели вече да общуват. Целта, макар все още да не е била забравена, станала недостижима, защото настъпил хаос, нещо като безсмислено, гигантско умножаване на клетките…“

Написа: „Вавилон е най-яркият израз на забравата“, но размисли. Ще бъде най-добре, ако започне от утре или от вдругиден да се записва в кабинета си на магнетофона. В същия миг си даде сметка, че отец Калиник не му беше съобщил нищо за срещата си с Аурелиан Татару два или три дни преди инцидента. Скочи уплашен: „Ще трябва да се върна утре сутринта, да го потърся…“ Но защо не го попита? Разговаряха два или три часа там, на поляната. Тъкмо споменаваше за важността на болестите… „Като че ли, каза доктор Татару, само в екстремни ситуации може да изненадат кълновете на изцелението…“

Спря, като видя приближаващата се група туристи, които слизаха от хижата.

— Легендата за това цвете е най-красивата — започна с друг тон. — Чух я доста отдавна…

Неколцина спряха до него, да го чуят.

— Но сега трябва да тръгваме — каза Калиник, — ако искаме да стигнем по светло в Крачуна…

В колата изведнъж си спомни с какво удоволствие тогава прочете телеграмата от Букурещ. Прочете я безброй път, а после отиде до лабораторията, за да съобщи на началника. Най-важните дни от живота на един естественик са, както казваше Карл Линей… Карл Линей? Да, вярно е това, както казваше Карл Линей, че най-важните дни от живота на един естественик са…

— Слушам те, отче — сепна се като си даде сметка, че старецът отдавна е млъкнал.

— Но, господин професоре, вие отдавна не ме слушате. А и не бива да говорим сега, пътят е доста труден. Ще продължим, като излезем от гората.

Но на края на гората срещнаха млада двойка: момичето беше навехнало глезена си и хапеше устни, за да не заплаче.

Закараха ги до селото, където бяха пренощували предната вечер. Но преди да стигнат дотам, Калиник слезе от колата.

— Оттук ще си съкратя доста пътя — каза му той и като му стисна и двете ръце, го погледна сърдечно.

„Може би е разказал за повторната си среща с Аурелиан, когато не го слушах и си спомних за телеграмата и за Карл Линей, но ще го помоля да ме извини. Няма да е трудно да го открия. «Аз живея отвъд планината, в една кошара» «Отче, ще ти кажа сега, прости ми! Вчера, когато разговаряхме…»“

Не можеше да се откъсне от прозореца. „Навън снегът вали, а у дома огънят грее!“… Между шест и десет-единайсет години не можеше да мечтае за нищо по-хубаво от това. Беше точно казано, а също и поетично: „Навън снегът вали, а у дома…“ А сякаш завесите започнаха да се поклащат, да предчувстват вятъра. Може би. Двайсети, двайсет и първи и двайсет и втори декември. Три дни. А на третия, каквото и да направи, каквото и да опита, ще бъде изгубен ден.

Сидония го покани и този път. Сидония беше, е и ще си остане същата! От трийсет и пет години й пише да я покани, веднъж на всеки две-три години по някой голям повод. Четвъртък, двайсет и втори декември, сватбата на Исидора, единствената й дъщеря, от третия й брак… „Не, не мога да откажа!“

Чу звънеца и се сепна. Бързо, развълнувано тръгна към вратата. На прага му се усмихваше възрастна жена, облечена в тъмночервено палто, с голяма вълнена барета.

— Моля да ме извините — каза като изтръска снега от дрехата си, — но едва тази сутрин успях да открия адреса ви…

Свали баретата си и я изтръска няколко пъти. Косата й, прекалено черна, подчертаваше белезите на старостта по лицето. Влезе, като малко се стесняваше да стъпва по килима.

— Познах ви веднага: вие сте господин професор Заломит. Видях ви това лято, тичахте с другия господин, слизахте на бегом, беше ме страх да не паднете и да си счупите врата, докато… Господин професоре — извика изведнъж жената и се разплака истерично, — аз го убих! Без да искам, кълна се, честен кръст, без да искам! От простотия, от лудост, но аз го убих!

— Седнете в този фотьойл — започна с развълнуван глас Заломит. — Успокойте се. Това не може да бъде истина. Доктор Татару изгуби съзнание и падна…

Жената продължаваше да плаче, като криеше лицето си в тюрбана.

— Ще ви донеса чаша вода — добави Заломит и се запъти към кухнята.

Като се върна, я завари, поставила ръце върху коленете си, вперила поглед към прозореца. Отпи няколко глътки, после изохка, благодари и върна чашата.

— Може би предполагате коя съм — започна жената. — Аз съм Фрусина Минку. — Лекуваше ме доктор Аурелиан Татару.

— Виж ти — тихо каза Заломит и седна пред нея, на канапето.

— Той ме лекува след операцията. Бяхме само ние, трите. Всяка имаше отделна стая и ни гледаха като истински принцеси.

— Трите грации — усмихна се Заломит.

— Амазонките на доктор Аурелиан Татару, да, доктор Татару ни наричаше Амазонките.

Жената извади кърпичка и си избърса очите.

— Говорете. Бяхме добри приятели.

— Наричаше ни така, Амазонките, защото, когато започна лечението, ни подготвяше специално. Подготвяше ни за чудото, което очакваше да се случи. Наричаше ни така, защото твърдеше, че сме по-особени и всички ще ни завиждат. Искаше да сме подготвени за това чудо. Ще ни завиждат, защото тъкмо ние, три вече стари и нещастни жени, при това тежко болни, ще бъдем оперирани…

Обърна се и го погледна с усмивка и със сълзи на очите. Изненадаха го здравината и белотата на зъбите й — не се усъмни, че са нейните, защото забеляза, че ù липсват два кътника, отляво и отдясно.

— Господин професоре, извинете, ще ми разрешите ли да пуша тук?

— Заповядайте, моля — каза с известно усилие, сякаш устата му беше пресъхнала. — Там, до вас — добави, преглъщайки, след няколко мига — има пепелник.

Тя запали цигара и след като погълна дълбоко дима, въздъхна облекчено.

— Наричаше ни Амазонките, за да ни подготви. Казваше, че щяло да мине доста време, докато неговото лечение бъдело внедрено и при здравите.

— Неговото лечение — прекъсна я Заломит, — беше нещо като ваксина, нали? И той ви я инжектираше венозно, нали?

— Да, поставяха ни инжекции два пъти дневно: сутрин на гладно и вечер, когато се стъмнеше. Правеше ги неговият помощник, доктор Хуциан, но доктор Аурелиан Татару беше винаги до него. А преди обяд идваше сестрата, за да ни вземе кръв. Доктор Татару я гледаше как ни взема кръв, а когато сестрата си отидеше, идваше до леглото с чаша с някаква течност, до половината пълна, и ми я подаваше с усмивка.

— Какво беше? — попита Заломит развълнуван. — Какъв вкус имаше? Какъв цвят?

— Нямаше никакъв вкус. Нещо като вода, съвсем безвкусно. Нямаше и цвят. Може да е било дестилирана вода. Той, доктор Татару, веднъж ми каза: „Това е вода от чешмата, и започна весело да сме смее. Да, вода от чешмата!“ И спомена някакво име на френски, но не го разбрах и го забравих.

— La Fontaine de Jouvence? Изворът на младостта, нали?

— Да, нещо подобно. Но не съм сигурна.

— Носеше ли тази течност със себе си?

— Не мога да ви кажа. Защото, когато сестрата ми вземаше кръв, аз винаги се обръщах към стената. Не можех да гледам кръв, ставаше ми лошо…

— Добре, продължете нататък — подкани я Заломит. — Какво се случи след това? Какво още ви каза?

— Да, тъкмо щях да ви разкажа. Как се опитваше да ни подготви. Една сутрин дойде и макар да се усмихваше, разбрах, че е съкрушен, че му е тъжно на душата. „Еуфросина, започна той, това беше моето истинско име, има заповед отгоре да прекъснем лечението. Но ти не се притеснявай. Операцията и лечението след нея вече те оправиха. Само че…“ И забелязах, че се колебае дали да ми го каже. Но накрая се реши и каза, защото искаше да ме подготви… Поиска първо да се закълна, че ще го запазя в тайна. „Като много голяма тайна!“, каза, както се пее по Коледа: „Звездата горе изгрява като голяма тайна…“

— Говорете — прошепна тихо Заломит, — продължете. На млади години бяхме добри приятели, докато учехме в странство.

— Дадох му дума. И дори да не ми я беше поискал той, доктор Татару, пак бих запазила тайната. „Еуфросино, каза, моето лечение е много добро, но аз го прекъснах по средата. Казвам ти това, за да го знаеш и да не се плашиш: вие, трите амазонки, ще живеете от сега нататък като цветенца на слънце…“

— Не разбирам — тихо промълви Заломит.

— И аз тогава не можах да разбера какво всъщност искаше да ми каже. Но когато се прибрах у дома, всички се учудиха колко млада изглеждах тогава. Бях прехвърлила шейсетте, господин професоре, да, шейсетте, а нямах вид на повече от четиридесетгодишна. През онези години, да, през онези години не си дадох сметка какво всъщност става с мен. Тогава, в края на онова лято, бяха свикнали с мен, но есента, когато се върнах на работа, и особено през зимата вече изглеждах толкова стара, както при постъпването ми в болницата… През пролетта, през месец март… Ще ми разрешите ли да запаля една цигара?

— Моля, заповядайте.

— През месец март започнах, как да ви кажа? Започнах да се чувствам друга. Сякаш отново се бях подмладила и целият свят беше мой. Няма да повярвате, господин професоре, но дори и гласът ми се промени. Пеех като млада жена. Съседите започнаха да се кръстят! Да, няма да ми повярвате, но с приближаването на лятото все повече се подмладявах, бръчките ми се изглаждаха, кожата ми се опъваше, тялото ми ставаше свежо и младо. Извинете ме, но когато се видях гола, просто не можех да повярвам на очите си. Не изглеждах на повече от трийсет и пет — четиридесет. Тогава разбрах какво е искал да ми каже доктор Аурелиан Татару с това: „Ще живеете от сега нататък като цветенца на слънце…“ И ме хвана страх! Ами ако разберат хората? Ще стана за смях аз, старата жена, да се правя на млада като онези, дето… Започнах тогава да се крия, да крия младостта си… Много обичах приказката за Пепеляшка още от дете… След като тя, момичето на шестнайсет-седемнайсет години, е могла да скрие младостта и красотата си, защо да не мога и аз? Ходех несресана, слагах си тъмен, мазен крем на лицето, правех се на грозна и стара. Страхувах се!… Появи се случай да дойда в Букурещ за три дни по повод един женски конгрес и потърсих доктор Татару…

— Продължи, продължи — развълнува се Заломит. — Сигурно е било голяма изненада…

— След това съжалявах, че го потърсих. Никога не го бях виждала толкова ядосан…

— Ядосан ли? — прекъсна я Заломит. — Значи се ядоса, защото беше отишла да го видиш?

— Ужасно! „Еуфросина, каза ми той, не ме търси повече, защото лошо ни се пише и на двамата! Заповед отгоре! Лечението е забранено и ако ни видят двамата заедно, ще ни затворят!“

— А може и да е преувеличил малко.

— Да, преувеличи, за да ме уплаши. Но и той изглеждаше уплашен. Дори не искаше да ме изслуша. Повтаряше онова, което ми беше казал в болницата, да не се тревожа, била съм напълно излекувана…

— А не го ли учуди промяната? Това, че изглеждахте доста по-млада?

— Просто нямаше време да ме огледа добре. Беше притеснен. А и беше есен и не изглеждах толкова добре.

— И все пак ми казаха, че вие трите сте ходили редовно на контролни прегледи там, в болницата „Бранкович“, в продължение на пет или шест години…

Жената се усмихна и оправи косите си.

— Другите две изобщо не съм ги виждала. Ходех на контролни прегледи, но само през зимата, малко преди празниците, към средата на декември…

После лицето й изведнъж посърна и без да иска разрешение, запали трета цигара.

— Но с годините ставаше все по-трудно. Господин професоре, не ми се смейте, не, не съм луда, макар някои да го казват. Ще ви се изповядам сега като пред свещеник, за да разберете точно какво се е случило… — Тя въздъхна дълбоко, наведе очи и се втренчи в единия край на килима. — Да, с годините ми ставаше все по-трудно да крия младостта си. Разбирате ме какво искам да кажа, нали? Имала съм си работа с доста… Всяка година, към края на май, преди началото на лятото, просто не знаех какво да правя. Простете ми, че ви казвам сега това, вече съм стара жена, но тогава просто не можех да спя, не можех да си гледам както трябва работата у дома, постоянно мислех за мъже. И тогава тръгвах накъдето ми видят очите. Напусках дома си, казвах на съседите, че отивам при роднини, прибирах се след две-три седмици или два-три месеца, както се случеше… Не ходех на работа, имах спестени пари и тръгвах… Спирах някъде на по-скрито място, преобличах се, сресвах се, слагах си лек грим и после се качвах на някой автобус, вземах влак, запознавах се с някой случаен мъж и трябва да ви кажа, че на другия ден не знаех с кого съм и къде съм. Прости ми, Господи, но не беше по моя вина. Такава си ме създал. „Зла като оса“ и „съблазнителна“, както казваше вторият ми съпруг, който ме изостави и тръгна по широкия свят…

Пушеше с настървение, без да вдигне очи от края на килима.

— Така беше и миналото лято. Останах за два месеца на строежа при Подкоава, но една вечер трима мъже се скараха заради мен, защото онзи, при когото живеех, разбра, че… От свадата се стигна до бой, единият извади нож, скочиха и другите двама. Уплаших се и избягах навън, преди да дойде някой. Грабнах си нещата и изчезнах оттам.

Угаси цигарата и като продължи да гледа надолу, въздъхна.

— Продължавайте — каза Заломит.

— Стигнах до Шещина. Ще кажете, че съм луда. Няма да ми повярвате, господин професоре, но предната вечер се бях започнала с един млад мъж, който ми хареса. Останах през нощта при него. Беше механик и работеше в една хижа. Сутринта, преди да отиде на работа, ми каза къде да се срещнем, в гората, в дванайсет-дванайсет и половина. Срещнахме се и останахме двамата там, легнали на тревата, голи, за около два часа. После той се върна на работа, а аз не си направих труда да си облека роклята. Беше много горещ ден. Носех се из гората, разсъблечена като някаква пеперуда, с разпилени коси, с роклята в ръка. Когато изведнъж се сепнах — недалече от мен стоеше доктор Татару. Да, доктор Аурелиан Татару! Бял като стена. „Истина ли е, Еуфросина?“, попита той. „Истина е, господин докторе“, отвърнах му аз, поглеждайки го замечтано, бях толкова щастлива. „Наистина ли си почти на седемдесет?“, попита ме отново. „Навърших ги през февруари, господин докторе“, казах аз и започнах да се смея. Смеех се и го гледах в очите, без да си давам сметка, че се приближавам съвсем близо до него. Господ ми беше взел ума! Не знам какво ми беше станало тогава. Исках да разбере и той, да усети и той, доктор Татару, че е направил това чудо с мен. Смеех се на глас и бавно се приближавах до него, а той се отдръпваше уплашен, без да забележи, че е застанал точно на ръба на склона, но аз не го виждах. Господ ми беше взел ума! И изведнъж видях как той се олюля и падна право долу. Извиках, но веднага млъкнах, защото ми се стори, че чувам нечий мъжки глас наблизо и хукнах да бягам. Разплаках се. Плачех от срам и ужас! Не вярвах, че е умрял. Облякох се и се върнах при Думитру, мъжа, с когото бях… От него разбрах, че…

Проследи я с поглед, докато прекосяваше улицата и накрая не се изгуби зад ъгъла. „Ще дойда отново на лято, ще се убедите, че не ви лъжа…“ Погледна към прозореца, изглеждаше много тъжен. „Еуфросина, ако дойдеш, сигурно няма да ме намериш… Моето научно любопитство наистина е безгранично, но от проблемите на теологията не се интересувам и дори се страхувам. Ще те представя пред секцията за научни изследвания…“

Тръгна към прозореца, запали осветлението и седна на бюрото. „Но сега знаем, по-точно аз знам какво всъщност се е случило. Това не е било самоубийство. Тогава какво е било?“ Отвори едно чекмедже, извади някаква визитка и след кратко колебание вдигна слушалката. Отговори му секретарката.

— Кой го търси? — после, като чу името, каза с леко уплашен глас: — Почакайте момент!

Не се наложи да чака дълго. Чу глас — мазен, угоднически, на някакъв млад мъж.

— Господин професор Заломит? Другарят полковник замина преди десет минути. Тръгна към вас. Трябва да пристигне всеки момент.

Бавно остави слушалката, ръката му трепереше. Застана неподвижен, почака сърцето му да се поуспокои. Когато чу звънеца, прокара ръка по косата си, насили се да се усмихне и тръгна да отвори.

— Какво съвпадение! — възкликна.

— Нали? — засмя се Албини.

И веднага след като си остави балтона на закачалката, се насочи към бюрото. Вдигна слушалката и с острието на едно джобно ножче сръчно отви няколко винта.

— Няма да има нужда повече — каза.

— Значи… — започна Заломит и отново се насили да се усмихне.

— Прибягнах до тази подробност строго технологически, за да облекча мисията си. Разговорът, или по-точно показанията бяха записани на магнетофона. Ще получите машинописен препис след ден-два. Не е ли изумително? Очаквахте ли нещо подобно?

Заломит поглади няколко пъти нервно с ръка косата си — не можеше да се овладее.

— Често казано — продължи Албини, — аз не очаквах.

Извади пакет цигари и погледна към пълния пепелник.

— Да не забравяме тази подробност — добави. — Да му предлагаме редовно хубави цигари… После рязко се извърна и потърси с поглед Заломит. — Вие сте много развълнуван, господин професоре, разбирам ви много добре. Очаквахме всички, но този опит за изнасилване, последица от лечението…

— Не, нямах предвид това — започна Заломит с решителен тон. — Питах се само дали е било самоубийство… Доколкото познавах Аурелиан Татару, мога да си представя какво точно се е случило. Не вярвам, че Аурелиан щеше да се притесни да прави любов с някоя млада и красива жена, дори ако му беше пациентка. Той се е уплашил и е пребледнял, когато е погледнал тази жена. Мисля, че в този миг е разбрал трагедията на Еуфросина: половината от годината в Рая, а през другата половина — в Ада!

— Също като митичната Персефона — прекъсна го Албини и се засмя.

— Да, но Еуфросина не беше богиня… Преди да е казал нещо, Аурелиан е проумял, че пред него стои вакханка — млада, красива и гола, която за пет или шест месеца през годината се превръща в стара, седемдесетгодишна жена. Разбрал е какъв ад е това за нея. И макар да не е бил директно отговорен за това, тъй като не той е спрял лечението й, все пак си е дал сметка, че носи вина за трагедията й… Мисля, че ако не беше този инцидент, Аурелиан Татару сам щеше да сложи край на живота си.

— Преувеличавате! — възрази Албини. — Доктор Татару беше човек на науката. Знаеше, по-точно вярваше и се надяваше, че ваксината, която откри, ще даде очакваните резултати. Но за съжаление не успя да ги види… Във всеки случай — продължи след пауза — защо да си губим времето с неправдоподобни хипотези? Първо: трябва да се поздравим за днешния успех. Дължим го на вас!

— На мен?!

— Разбира се, че на вас! По причини, които не знаем, другарката Еуфросина избра вас за свой довереник, а не инженер Хаджи Павел. Днес на разположение имаме единствения екземпляр, съдържащ някаква информация за откритието на доктор Татару. Имам предвид информацията, която ни даде следствието. Но това не е наша работа… А вие сигурно държите коректурите в лабораторията — добави Албини, — защото не виждам нищо тук.

— Да, в лабораторията — потвърди Заломит. — Трябва да проверим и таблиците, и библиографията, и…

— Цели три тома! — прекъсна го Албини. — Три дебели тома! Това ще направи впечатление.

Заломит усети как бузите му пламват и се усмихна пресилено.

— Както ви писах тази есен, много съм ви признателен — изрече тези думи, след като въздъхна няколко пъти.

— Аз имам само една заслуга: насочих вниманието ви в правилната посока. Признавам: всичко, което той ни каза за „Морфологията на растенията“ от Гьоте…

Заломит се усмихна победоносно.

— Знаех това от самото начало.

— Но не се знае какво ще последва — продължи Албини. — А нас ни интересува най-вече това, което следва… Апропо — добави с усмивка, — не е Ваша вината, след като тази зима не сте успели да дадете на отец Калиник. Търсили сте го напразно из кошарите… Бедният, той умря точно в нощта, когато се разделихте. Умря от старост или от изтощение, на пътя…

— Изследвания и информации! — прошепна Заломит и се усмихна. После добави с малко провокативен тон — Беше истински светец!

— Много вярно. Беше светец. Защото не каза на никого колко е бил измъчван и защо е бил измъчван. Тази липса на въображение, за която говорих през лятото в Пояна Дорней. Въобразяваха си, че ще им каже нещо. Безполезно е сега да се връщаме към грешките на миналото. Във всеки случай едно е сигурно: доктор Татару не съобщи на никого, нито на приятелите си, нито на колегите си, нито дори на отец Калиник тайната на формулата. И което ми изглежда сега най-странното: не се намери нито един лист хартия от него. Нищо! А се знае, че предварителните опити в лабораторията на Медицинския факултет са продължили няколко години. Сигурно е изтрил всичките си бележки.

— Сигурно ги е изгорил — повтори безучастно Заломит.

— Значи, не разполагаме с друго доказателство, освен Еуфросина. Това е все пак нещо. А имаме и вас.

— И мен ли? — сепна се Заломит. — И мен ли?

— Точно вас, професор доктор Филип Заломит, автор на три обемисти тома за флората на Карпатите.

— Ах, да, разбирам — въздъхна Заломит и отново се изчерви.

— Всъщност става дума за една лека мисия, дори бих казал, приятна мисия. Да присъствате от време на време, как да се изразя? На метаморфозата на едната от Трите грации…

Заломит преглътна глухо няколко пъти, напразно се опита да възвърне гласа си.

— Повтарям, от време на време, например през март и отново през „прекрасния месец май“, а след това малко преди лятното равноденствие.

— Но защо аз? — успя да промълви Заломит. — Аз не разбирам нищо от медицинска биология.

— Защото Еуфросина ви познава и ви има доверие. Ако се намесим грубо, сигурно ще я стреснем, ще я накараме да се чувства виновна за инцидента с доктор Татару. Но вие можете да й обясните за какво става дума и мисля, че няма да е чак толкова трудно да я убедите, че ще е в неин интерес и в интерес на науката, на румънската наука, да бъде на разположение на учените…

— Но това няма да е никак лесно — започна Заломит, неочаквано възвърнал гласа си. — Не знам дали ще мога да поема подобна отговорност…

— Ще говорим за това по-късно — отново го прекъсна Албини. — Не бива да решавате веднага…

Замълча. Погледна го с нескрито любопитство, като не преставаше да пуши.

— Мисля, че няма да проявя прекалена недискретност, ако ви попитам — госпожа Сидония Валчану не беше ли ваша съпруга?

Без да иска и без да разбере точно защо, Заломит избухна в луд смях.

— Не, въпросът ви не е недискретен. Оженихме се, когато бяхме съвсем млади. Още не бях завършил следването си. Разделихме се много скоро. Но си останахме приятели.

— Разбрах това — каза Албини, като изгаси внимателно цигарата си. — Зная, че сте приятели. Всъщност ще се срещнем след няколко дни, на сватбата на Исидора.

— На двайсет и втори декември — каза Заломит и се усмихна. — След три дни.

— Щастливият младоженец е мой братовчед. Братовчед и много добър приятел, макар да е доста по-млад от мен… Но не бих искал да ви задържам — добави и се надигна от креслото. — Радвам се, че все пак ще вляза в този род.

— Род на учени и изследователи — подчерта Заломит и широка усмивка озари лицето му.

— Наистина, Емил Бутнару, моят братовчед и приятел беше забележителен химик.

Приближи се до вратата и рязко се извърна:

— Ами поезията?

Заломит сложи фамилиарно ръка върху рамото му и избухна в смях.

— „Замърсените венчелистчета“ не са ли достатъчни? Чували ли сте друго, по-красноречиво и по-пророческо заглавие от това: „Замърсените венчелистчета“?

Албини му подаде ръка и се усмихна.

— Няма да ви пожелая сега весели празници, защото ще се срещнем след три дни, на сватбата…

След като затвори вратата, Заломит избухна отново в смях, но този път не разбра защо, смееше се до сълзи, без да проумее какво точно става с него, откъде е дошла тази неочаквана радост, радост, каквато не бе изпитвал дори в младостта си. „Сякаш целият свят е мой!“, възкликна въодушевено и си спомни думите на Еуфросина. „Колко е вярно това! Да, сякаш целият свят е мой!“.

Седна зад бюрото, сподави смеха си, избърса радостните сълзи. „Аурелиан — произнесе високо и ясно, сякаш Татару беше пред него, — Аурелиан, разбирам те отлично, имал си право. Просто е нямало друг изход…“

Стана рязко, грабна пълния пепелник и тръгна към кухнята. Но размисли, отиде до прозореца и го отвори. Когато се обърна, усети студения и свеж въздух с мирис на сняг. „И те са знаели за Калиник — каза си изведнъж и се опита да затвори прозореца. — Да, и те са знаели за Калиник… Но не разбирам защо тикна микрофона под носа ми. Може би за да ми каже, че имат право да правят каквото си искат. До известна степен имаше право. След като веднъж съм се съгласил… Бяхме тогава от един род… И извиненията, които си намирах, че трябва да приема всичко това, за да си възвърна изгубената формула за лечението…“ Изведнъж си спомни за старата жена и се оживи. Седна зад бюрото и почувства, че отново трепери. „Оставих прозореца за дълго отворен и стана студено. Но как е могъл да си помисли този Албини, че аз съм способен да се срещам с нея?… За щастие минах шейсетте и за щастие, ампулата още съществува…“ Усмихна се меланхолично, като си спомни за ритуала, с който през онзи летен следобед извади от чантата си ампула и като я вдигна високо с мелодраматичен жест, започна монолога на Фауст: „Ich grusse dich, du einzige Phiole…!“ „Приветствам те сега, безценна теменужке!“… Тогава още нищо не се бе случило — нито инцидентът с Аурелиан Татару, нито срещите с Албини, с отец Калиник и с Еуфросина и все пак приготви предпазливо, тайно най-концентрирания разтвор от никотин, който би могъл да направи в своята лаборатория.

От студа се разтрепери още по-силно. С усилие отвори чекмеджето на бюрото и започна да рови из купчината жълти пликове, в които съхраняваше по-важните писма. След няколко минути го обзе силно безпокойство, стана и започна да вади пликовете един по един и да ги хвърля безразборно по бюрото. „Ровили са и тук, прошепна на себе си той. И са го намерили…“ Усети как краката му омекват и седна на стола, като въздъхна тежко. „Нищо не може да се направи. Мисля, че вече нищо не може да се направи“, повтори с усилие той, изтощен от внезапно обзелата го умора.

Събуди се доста късно и скочи уплашен. Огледа се тревожно наоколо и се опита да разбере къде се намира. Euphorbia moldavica id est impudica, все търсеше римата: moldavica — impudica. Но не успя да се концентрира, сепна го лаят на кучето. Беше огромно черно куче — въртеше се около него, на няколко метра в алеята, покрита с чакъл. „Нахално псе!“, извика повече на шега, като се мъчеше да го укроти. Тогава погледна медната табелка и прочете: Les trois Grâces. „Да, сега разбрах!, възкликна щастлив. Те са три, но все пак едно цяло, едно тяло, макар всяка една само по себе си да е… Да, наистина, съвършена, първозданна красота, да, наистина, така е, мисля, че няма друго по-подходящо име за тях освен Les trois Grâces… Трите грации…“