Младост без младост (Фантастична проза)

Окопите

— Няма да вали. Ако ни помогнат Господ и Светата Дева, тази нощ ще го открием. Но бяхме твърде малко, около двайсетина. Ликсандру с племенниците си, Попа, Даскала — останалите бяха повече жени.

— А къде са другите, отче? — попитах.

Попа вдигна рамене.

— Правиш се, че не виждаш и не чуваш. Чуй сега!…

Обърнах се към долината. Сега се чуваха по-добре, но отдалече.

— Това не са руски оръдия, отче — опитах се да го успокоя. — Това са наши оръдия. Но не идват насам. Няма какво да търсят тук. Казах ти, всички отиват към Оглиндещ. Там са се струпали германците. Оттам ще нападнат след ден-два…

Попа въздъхна, плю си на ръцете и заби лопатата дълбоко в земята. Но след няколко мига спря.

— Не може да бъде тук, Марине. Тук са само камъни.

Как го е чула? Аз пък не я видях. Нито допусках, че ще се появи тази нощ. Оставих я до леглото на Дядо. „Не бих искала да умра, преди да го открия“, ми каза. Нямам много време.

И сега най-неочаквано се появи тук, зад гърба на Попа. Направо се стреснахме.

— Ами ако си ударил на камък, това ще е добър знак, отче. Така се случи и в нощта на Голяма Богородица. И тогава ударих на камък.

Запали цигара и ми я подаде да я подържа. Поиска търнокопа. Върнах му цигарата и не му подадох инструмента. Беше ме срам да го оставя да рови из камънака. Сърцето ми заби силно. След малко се събраха и останалите.

— Тук трябва да бъде — отсече Илария. — Така беше и в нощта на Голяма Богородица. Първо ударих на камък. Да, изрових голям камък с търнокопа.

— Я виж ти, Ликсандре.

После се обърна към мен. Ликсандру ровеше под камъка.

— Дано ти помогнат Господ и Светата Дева — тихо промълви едната от жените и се прекръсти.

— Благослови ни, отче — обади се Ликсандру, без да вдигне глава. — Кажи някоя молитва, за да не потъне надълбоко в земята.

— Да не избяга от нас, както избяга от Светата Дева — обади се друга от жените. — Ако е омагьосано.

— Не е омагьосано — прекъсна я Даскала.

Ликсандру се изправи в окопа и се подпря на търнокопа.

— Оставете отчето да каже молитвата.

Попа направи кръст и сведе чело.

— Помогни ни, Господи, да го намерим, защото сме хора клети и нещастни. И защото идват още по-тежки времена, времена на беди и мъки… Помогни ни, Господи…

Наведохме се и започнахме да се молим:

— Господи, помогни ни! — повтаряше Ликсандру, коленичил в окопа.

— С Божията помощ ще го намерим тази нощ — рече Даскала. — Това не е омагьосано съкровище. Не виждам някакъв син пламък…

Ликсандру извади камък и го постави на ръба на окопа. Беше голям, същински балван и се клатеше. Даскала го затъркаля с двете си ръце и успя да го изтласка надалече. Ликсандру продължи с търнокопа. Гледахме го всички, затаили дъх. След малко го чухме да пъшка. Не виждахме вече лицето му, но си го представяхме как изглежда — намръщен, уморен.

— А може и да не е тук — обади се Попа. — Какво ще кажете да се върнем при нашите окопи? До сутринта имаме още пет часа. Ако Господ е решил да ни помогне, до сутринта сигурно ще го открием.

Направи знак на жените до мен да се върнат в техния окоп. Беше нов — започнахме го преди две седмици. Попа тръгна с останалите и се отправи към гробището. Но жените се поколебаха.

— Я стойте! — извика едната от тях. — Май се чува нещо…

Дочуваха се глухи и далечни оръдейни изстрели. Но и нещо друго — ту далечно, ту близко. Като стон, като някаква въздишка.

— Абе, да не е умрял Дядо? — извика Илария.

Погледна ме уплашена и бързо хукна към къщи.

— Боже опази! — прекръсти се Попа.

Тръгна и той, а след него и ние. Дядо обаче не беше умрял. Намерихме го задрямал. Илария повдигна главата му с по-висока възглавница.

— Запали ми свещ. Да бъде тук, може и Господ да се смили — каза Дядо.

Попа се приближи до леглото. Дядо го изгледа дълго, сякаш се мъчеше да го разпознае.

— Защо се върнахте? — попита накрая той. — Какво ви уплаши?

— Жените — започна Попа. — Жените, едната от жените…

После ми направи знак да му обясня аз.

— Сторило им се, че чуват нещо. Но аз им рекох, това не са руски оръдия. Това са нашите. Качват се към Оглиндещ.

Дядо погледна и мен продължително, сякаш му беше трудно да ме разпознае.

— Ами Василе къде е? Той защо замина? — попита изведнъж Дядо. — Сега кой ще ми екове ковчега?

— Ти, Дядо, не се тревожи — прекъсна го Попа. — Няма да те погребем без ковчег. Ако трябва, ще доведем дърводелец отдалече, но ще ти направим ковчег.

— Не, той няма да е като на Василе, Василе е голям майстор! — въздъхна Дядо. — Няма да намерите майстор като Василе. — После бавно се обърна към Илария. — Защо ли пък е заминал?

— Защото го е страх. Ами избяга и той като другите към планината…

— Сигурно защото не знае — рече Дядо. — Затуй е заминал. Защото не знае…

— Какво да знае? — попитах аз.

— Ами, не знае…

Затвори очи. Сякаш заспа, спокоен, съвсем примирен. Попа седна на един стол. Застанала до прозореца, Илария гледаше в мрака и пушеше.

— Трябва да го намерите — внезапно се обади Дядо. — Ако не го намерите, Господ няма да се смили и няма да ме прибере. И аз ще се мъча чак до Димитровден.

Ликсандру, Даскала и останалите ни чакаха на двора.

— Какво каза Дядо? — попита Даскала.

— Заръча да се върнем в окопите. Трябвало да го намерим…

Тръгнахме всички след Попа, вървяхме плътно един до друг, сякаш се страхувахме от нещо.

Бях заспал дълбоко, но Илария ме разтърси силно.

— Дойдоха — прошепна тя. — Германци са.

— Ами жълтиците? — сепнах се аз.

— Едната половина е у Ликсандру, да ги раздели между хората, когато се върне. Другата скрих под дюшека на Дядо.

Разтърках очи. Не, не сънувах, бяхме намерили съкровището. Откри го Илария към сутринта, когато останахме само с Ликсандру и племенниците. Намери го недалече от окопа, в който копа до припадък Ликсандру.

— Я елате тук! — извика. — Струва ми се, че… — Прекръстихме се. Според сметката на Ликсандру бяха тук, в гърнето, повече от хиляда жълтици.

— Не ставай, за да не те видят часовите през прозореца — прошепна Илария.

На четири крака стигнах до сандъка с дрехите. Облякох сержантската си куртка. На нея беше останал само един орден, но най-важният — Железният кръст. Когато се отправих към вратата, Илария се оглеждаше в огледалото.

— Ако можеш да се разбереш с тях, кажи им, че ние не знаем нищо.

Да, бях спал дълбоко и не бях чул нищо. А само на десетина метра, на шосето, имаше четири камиона с картечници, готови за стрелба, а пред църквата и няколко мотоциклета. Опънах куртката си — не бях я обличал цяла година. Чувствах, че ми липсва нещо, но не знаех точно какво. Едва след като отворих вратата и видях часовоя с ръчна картечница, се сетих какво е. Не се чуваха изстрелите!

— Kamerad! — извиках аз. — Ich spreche deutsch. Aber wenig, sehr wenig!… Другарю, аз говоря немски, но малко, много малко!

Единият от офицерите започна да се смее. Другият ме погледна много учуден, сякаш се питаше дали не си правя шега с него.

— Ние говорим румънски — каза той. — Какво става тук? Къде са хората от селото?

— Избягаха в планината. Беше ги страх…

Поручикът, който се смееше с такова удоволствие, ме погледна приятелски, но и с тъга. Приближи се бавно до мен.

— Къде си оставил ръката си? — попита.

— При завой на река Дон. На втората битка за завоя на Дон.

— На втората битка, — повтори замислено той. — На втората битка за завоя на Дон…

Говореше така добре румънски, просто не можех да повярвам, че не е румънец. После се обърна към другия:

— Как трябва да го поздравим? Като герой? Като съюзник, като враг, като затворник, като заложник?

Сякаш щеше отново да избухне в смях, но се овладя, удари крак и ме поздрави с вик:

— Sieg! Heil!

Войникът обърна глава към него, после към мен и прехвърли оръжието си от едната в другата ръка. Усмихна се.

— Господин поручикът е писател, поет — подхвана другият. — Има въображение, фантазия, чувство за хумор. Знаеш ли какво е това писател? Знаеш ли какво е това поет?

— Знам. Учил съм го в училище. И аз съм чел стихотворения: Еминеску, Василе Александри.

— Господин поручикът Фон Балтазар е много голям поет. Почти колкото Еминеску. Роден е като Еминеску в Буковина. И ако успее да избяга от руснаците и от военнополевия съд, ще бъде най-големият поет на Третия Райх!

Усетих как сърцето ми заби. Отначало се уплаших от поета, повярвах, че е пил доста. Но се излъгах.

— Господин поручикът Фон Балтазар има въображение, има фантазия — повтори другият. — Когато погледна към окопите, той ми каза: „Леополд, тези окопи са приготвени за нас…“

И без да откъсне поглед от мен, Фон Балтазар изсъска няколко думи на немски. Леополд млъкна и се усмихна притеснен.

— Какви са тези окопи в края на селото? — извика Фон Балтазар. — Кой ви даде заповед да ги копаете?

Очаквах този въпрос, знаех какво да отговоря, и все пак се страхувах.

— Търсехме едно съкровище — започнах плахо аз. — Всички тук сме бедни хора. Земята по тези места не е много добра. Решихме да потърсим съкровището и като го намерим, да си го поделим по братски, по християнски. Ние сме около стотина семейства. Но сега се разпръснахме, повечето избягаха в планината. Останахме малко и работата върви доста трудно.

— Коя работа?

— Ами, окопите, копаенето на окопите. Работим само нощем. Страх ни е от съседите. Страх ни е и от руснаците. Ако не го намерим, преди да дойдат руснаците, никога няма да го намерим.

— Но откъде сте толкова сигурни, че ще го намерите? — учуди се Леополд. — Кой ви каза, че има такова съкровище?

Опитах се да се усмихна. Може би не биваше да му казвам.

— Това е доста дълга история — започнах разказа си аз. — Тук, на село, имаме един старец на повече от деветдесет години. Той първи сънува съкровището. Сънувал го е още като дете, оттогава все го сънува. Та той ни каза за него. Отначало са били пет казана, пълни със злато. Така беше, защото и аз сънувах пет кръста. Но четири казана се били изгубили отдавна, преди нашите деди и прадеди. Затова аз сънувах само един златен кръст и четири от черно дърво, четири кръста, захвърлени. Тези четирите са ги намерили други хора много преди нас…

Фон Балтазар свали каската си и започна да бърше челото си с кърпичка. Беше мръсна, цялата в кръв и прах.

— Но защо сте чакали толкова време? — попита той. И решил, че не го разбирам, добави: — След като старецът е на деветдесет и е сънувал съкровището още като дете, защо сте започнали да го търсите едва сега?

Усмихнах се, защото се бях подготвил да му отговоря по начин, по който да не ме разбере. Не исках да научи за Илария. Как е сънувала съкровището и тя и как ни е убедила всички да го търсим точно в нощта преди Голяма Богородица. Как е открила мястото му, но не е успяла да го изкопае, защото до идването на Ликсандру съкровището се е забило само надълбоко в земята като стрела.

— Започнахме да го търсим след двайсет и трети август, след като разбрахме за примирието. Дотогава хората се колебаеха. Но Дядо ни предупреди, че ще настъпят тежки времена, че сега е моментът…

— Сега е моментът… — повтори Фон Балтазар, замечтан. — Сега е моментът, защото ще дойдат още по-тежки времена. Сега се откриват съкровища, когато светът вече пропада… Сармизегетуза! — възкликна той с озарено лице. — Спомняш ли си за Сармизегетуза?

— Да, но тогава са заровили съкровището си точно когато светът е пропадал. А вие едва сега започвате да го търсите…

Не знаех какво да отговоря, вдигнах рамене.

— Така ни каза Дядо. Да сме потърсели това съкровище, че щели да настъпят тежки времена…

Фон Балтазар погледна към небето. Облаците започваха да се събират.

— Ах! Румънийо! Румънийо! — възкликна той и погледна към планината. — Каква страна! Какъв народ!… Останахте си такива, каквито бяхте преди хиляда години. Разпиляха се боговете ви, забрави ви и Замолксис, но вие си останахте същите, каквито ви орисаха вашите предци…

Свали погледа си и потърси моя. Сякаш искаше да ме запали.

— И защо нямахте късмет? Защо трябваше да рухнете толкова бързо?

Очите му святкаха като две мълнии.

— Рухвате в мрака, защото още преди хиляда години в мрака, в бездната…

Замълча и прокара длан по челото си. После се обърна към Леополд:

— Schiksal! Съдба! — повтори на румънски и горчиво се усмихна.

— Schiksal! — потвърди другият.

Фон Балтазар нахлупи каската си и отново ме погледна в упор. Този път със студен, смразяващ поглед.

— Имаме нужда от хора. Носим доста динамит, но ни трябват и хора. Трябва да разрушим моста по пътя за Думбрава. Ние ще сложим динамита, а вие ще започнете да копаете окопи отстрани. Но не както копахте досега. Ще ни трябват дълбоки и широки окопи, противотанкови окопи.

Слушах го усмихнат. След миг зърнах приближаващия се Василе.

— Вярвате ли, че щях да го оставя без ковчег? — извика той и спря, както обикновено с ръка на кръста, и цялото му лице се озари от усмивката му. — Донесох ви хубави чамови дъски, царски чам.

— Кой е пък този? — ядоса се Леополд.

— Дърводелец. Дойде за ковчега. За ковчега на Дядо. Старецът, дето ще мре. На повече от деветдесет е…

Войникът ни изгледа недоверчиво, опитвайки се да разбере какво всъщност става.

Обърнах се към него на немски:

— Ковчег. Хубав ковчег за Дядо. На деветдесет години е…

Не каза, че има нужда от камбанарията, за да разположи там две картечници. Но ни предупреди, че ако не съберем хората, ще хвърли църквата във въздуха, първо камбанарията, после страничните крила, главния портал, и накрая олтара и цялата постройка. Когато видях, че носи динамита към камбанарията, се обърнах към Попа:

— Отче, победиха ни тези германци. Ще трябва да се подчиним. Кажи на Ликсандру да събере хората. Ако трябва да изкопаем окопите, по-добре е да се захванем, преди да е заваляло.

Отправих се към къщи. Илария ме очакваше на пруста. Направо не я познах. Беше красива като най-красивите жени от града. Не знаех какво да й кажа. Само я гледах.

— Марине, искам да ме запомниш такава, каквато ме виждаш сега, млада и хубава, когато вече ще ме няма…

Погледна ме още веднъж и се усмихна тъжно.

— Не знам какво ми става — добави тя. — Сърцето ми се затвори и сякаш всичко угасна. Ако умра, погребете ме такава, каквато ме виждаш сега, с тази рокля, с този наниз.

— Кажи: опазил ме Бог! — прекъснах я аз и се прекръстих.

— Вече ме видя и ти казах… — замълча и лицето й изведнъж пребледня. — Какво се чува? — сниши глас Илария.

— Германците слагат динамит по шосето. Казват, че имали заповед да разрушат шосето чак до Думбрава.

Ослуша се за миг, после запали цигара.

— С тази рокля и с този наниз.

Исках да й кажа нещо, но не знаех какво.

— Когато ме питаха в Констанца, им отговарях: сираче съм, откакто се помня, но Господ не ме забрави и ми даде един доведен брат. Доведен брат, но много по-добър от роден брат. Но сега той е на фронта, на фронта в Русия. — Замълча и се сепна: — Какво се чува, Марине?

— Това са оръдия, Илария. Но не са румънски, сякаш не са и германски. Приличат ми на руските.

— Сега вече като ти казах, се успокоих малко. Но не забравяй роклята — добави тя.

Влязох след нея в стаята, но спрях на прага. Дядо беше като заспал, а до главата му гореше свещ. Потърсих револвера си и дадох знак на Илария да се приближи.

— Аз трябва да отида. Ако те е страх, ето, вземи този револвер. Но да знаеш, че е зареден. Да не…

— Не, не ме е страх — прекъсна ме Илария. — Не е това. Не ме е страх нито от германците, нито от руснаците. Само дето ме заболя сърцето, тъй изведнъж…

Като стигнах до църквата, се сетих, че не говорихме за съкровището. Поколебах се, не знаех дали да не се върна. Застанал на платформата на единствения камион, който бе оцелял, Фон Балтазар гледаше към мен, но сякаш не ме виждаше.

— Това са руските оръдия — обясних му аз, като се приближих. — Не се бяха чували досега…

Той продължи да ме гледа, като се взираше в празното пространство.

— Жалко за шосето — добавих аз. — Скоро го ремонтирахме…

Но като видях, че не ми отвръща, се отдалечих. Не погледнах към камбанарията. Знаех, че там са картечниците и динамитът.

Чувах отдалечените и доста силни експлозии по шосето. Започнаха да поставят двоен заряд. Спрях и въздъхнах. Камионите вече не се виждаха. Отиваха към Думбрава. Доколкото успях да огледам, шосето беше като продънено и доста разбито, сякаш бяха паднали десетки бомби.

Приближих се до Ликсандру.

— Ако разрушат шосето чак до Думбрава, сигурно няма да се върнат вече тук. Това означава, че германците се оттеглят. Отиват към планината. Но тогава защо се струпаха в Оглиндещ?

Ликсандру избърса потното си чело с длан и плю настрана.

— Казваше, че няма да дойдат тук, че отивали към Оглиндещ, а сега… Ще завали — погледна той към небето.

— Ще трябва да го закопаем отново. Добре, че не успяхме да кажем на хората. Само отчето знае. Добре, че жените не разбраха, сега, когато руснаците взеха да настъпват…

— Те няма да дойдат сами — окуражих го аз. — Руснаците идват с нашите.

Ликсандру грабна търнокопа, готов да го забие в земята, но размисли, огледа се наоколо да види дали няма някой наблизо. Племенниците и Даскала копаеха на пет-шест метра оттук. Жените и Попа бяха от другата страна на шосето. Тогава ми даде знак да се приближа.

— Марине, ти видя ли жълтиците? — прошепна той.

Поклатих глава отрицателно и погледнах към Даскала, за да разбера дали ме чува.

— Ами Дядо видя ли ги?

— Не знам, Ликсандре. Не вярвам. Илария ги скри под неговото легло тази сутрин, като чу камионите.

— По-добре, че не ги е видял — започна Ликсандру след пауза. — Защото това съвсем не е съкровището, което е сънувал той в продължение на толкова години.

Не го разбрах и Ликсандру завъртя търнокопа.

— Дядо ни говореше за един цял казан с жълтици, а това, нашето, е едно малко гърне. И още: Дядо е сънувал съкровището като малко момче, преди повече от осемдесет и няколко години. А когато се залових да преброя жълтиците, видях, че повечето от тях са сравнително нови. Намерих някои от деветстотин и единайсета. Имаше и малко гръцко злато от деветстотин и тринайсета…

Исках да кажа: „Това означава, че съкровищата трябва да са две…“, когато чух артилерийския грохот съвсем наблизо.

И двамата се сепнахме. Обърнахме глави към долината.

— Какво става, Марине? — извика Попа отвъд шосето. — Какво е това?

— Божията милост, отче — окуражих го аз. — Може би е колона, която се движи към нас. Може би искат да минат през Думбрава и да бъдат зад тила на германците, когато германците се оттеглят към Оглиндещ. Но те не знаят, че тия са разрушили пътя…

Попа остава лопатата си в окопа, прекръсти се, обърна се към нас и закрачи бавно по разбитото шосе.

— Май ще заседнат тук — каза, — сигурно са решили да лагеруват до нас…

Всички спряха да копаят — едни се обърнаха към нас, други впериха погледи към долината. Но скоро се чуха картечниците от камбанарията. Стреляха точно над нас. Не за да ни сплашат, а за да ни припомнят за динамита. После видяхме група мотоциклетисти. Слизаха по пътеката откъм гробището и тикаха мотоциклетите си.

— Schnell! Schnell! Бързо! Бързо! — завикаха те, подканяйки ни да копаем. Хората се хванаха за лопатите. Войниците стигнаха до шосето, възседнаха мотоциклетите, викнаха още веднъж: „Schnell!“, махнаха ни с ръце за сбогом, а после поеха към долината.

— Нищо не разбирам — казах, като ги проследих с поглед. — Какво искат да правят? Искат да излязат преди руснаците или преди румънците?

Ликсандру се надигна от окопа.

— Няма спор: тези жълтици също са добри — каза той. — Но след като това не е съкровището, което Дядо е сънувал, значи още е рано да умре. Ще продължи да се мъчи, както се мъчи и сега, от четири дни насам…

Намерих я до възглавницата на Дядо. Палеше нова свещ. Попа и Ликсандру, уморени, седнаха да си починат.

— Вече не иска да говори — започна Илария. — От сутринта не е проронил и дума. Сърдит е на всички. Но най-вече на мен.

Попа стана и се приближи до леглото.

— Истина ли е. Дядо? Истина ли е, че ни се сърдиш?

Дядо спря за миг погледа си върху Попа, а после ни изгледа по ред, без да каже нищо. Всички мълчахме.

— Чуваш ли го? — наруши мълчанието Попа. — Това е Василе. Василе се върна. Донесе ти хубави чамови дъски за ковчега.

— Той вече знае за Василе — прекъсна го Илария. — Казах му тази сутрин. Но не ми отвърна. Замълча.

Отдалечи се от леглото, запали цигара и ни изгледа всички, като се опитваше да се усмихне.

— Мисля, че постъпих правилно — натърти думите си тя. — Не го направих само за него, заради Дядо, да му помогна да не се мъчи повече. Направих го и заради цялото село. Защото ние сме бедни хора. Не я разбрахме и се огледахме. Илария въздъхна. Бавно се обърна към прозореца.

— Тогава ви излъгах за Светата Дева, когато ви съобщих, че съм усетила с лопатата съкровището. Но бях уверена, че постъпвам правилно. Имах тези пари и исках да ги разделя с цялото село. Донесох ги това лято от Констанца.

Илария се приближи до мен и постави ръката си върху рамото ми. После продължи:

— Марине, ти да не мислиш, че там, в Констанца, съм била нещо като държанка. Ето, и отецът е тук, уверявам те, не те лъжа. Говоря като пред Господ. Не съм била държанка нито на него, нито на някой друг. Но когато научи, че внуците му са изчезнали. Гърка ме повика и ми рече: „Останах сам на този свят и съм вече много стар. Затуй ще ти оставя тези жълтици, защото ти пя и се смя в моята къща толкова години и постоянно ми спомняше за младостта. Имам и други пари, имам и тази къща, имам и земя, има и кой да ме погребе. Но за тези жълтици, дето ще ти ги дам сега, никой от моите не знае. Затова ги вземи и ги скрий добре…“

Дядо слушаше внимателно, без да мигне, но сякаш не чуваше нищо. А може би се отиваше да чуе нещо, но отнякъде другаде.

— Сега, след като ви признах и ви успокоих, искам да ви помоля за прошка, че закопах жълтиците и се престорих, че ги намирам. Искам да помоля за прошка и Дядо, но не зная как. Чувствам, че ми е сърдит. Не иска да ми говори. Помислих, че ако отчето е тук, заедно с вас. Дядо ще ми прости… Мислех, че ще му помогна. След като е сънувал съкровището още като дете…

Дядо вдигна глава и погледна по ред всички. Сякаш се готвеше да ни каже нещо. Зачакахме, притаили дъх. Но той събра ръцете си и започна да движи пръстите си, готов да докосне нещо, което не можехме да видим, а после, като въздъхна дълбоко, отдръпна възглавницата си настрани. Замръзнахме по местата си. Беше облечен и обут с нови обувки.

— Оставете го! — извика Илария, разбрала, че искаме да му попречим да стане от леглото. Оставете го да прави каквото иска! Достатъчно се е мъчил досега.

Помогна му и Дядо се изправи изведнъж на крака. Учудих се колко се беше смалил. Когато легна, всички мислехме, че си е останал такъв висок и снажен, както на времето. А сега се беше смалил! Дългата му бяла брада стигаше чак до гърдите. След миг Дядо протегна ръка, сякаш търсеше нещо.

— Тоягата, търси си тоягата. Намерих я бързо и му я подадох.

— Накъде бе. Дядо? — попита го Попа.

Но Дядо сякаш не го чу. Беше се хванал с едната ръка за Илария, а с другата за тоягата и се насочи към вратата. Стори ми се, че понакуцва. Но просто си тътреше краката.

— Чудо Божие! — възкликна Ликсандру и се прекръсти.

Тръгнахме след него. Беше се отправил към църквата. Земята трепереше и Ликсандру се извърна към мен.

— Това е артилерията — тихо промълви той.

Щом ни видя, Фон Балтазар трепна, после слезе от камиона и ни даде път. Стори ми се, че си говореше сам. А може би рецитираше. Някакво негово стихотворение. Наложи си каската, удари крак и ни поздрави. После се приближи до мен.

— Леополд ще ви счупи ръцете, като ви чуе — каза той. — И никога няма да ми прости, че съм го изпратил в Думбрава…

— Той пожела — опитах се да му обясня. — Стана от леглото и си поиска тоягата. Илария има право. Трябва да го оставим да прави каквото си иска.

— Антигона — погледна с усмивка към Илария Фон Балтазар. — Или може би Корделия, повела баща си, крал Лир. Леополд наистина отгатна веднага. Той е режисьор. Той би разбрал. Знае как да погледне, да се удиви, да се учуди…

Видяха ни и жените и тръгнаха след нас, като се прекръстиха.

— Накъде сте го повели? — избухна Фон Балтазар, след като отминахме църквата. — Не виждате ли, че е сляп и глух?

— Не е сляп — възрази Илария, спря и се обърна. Дядо продължаваше да върви след нея бавно и несигурно и може би щеше да падне, ако не беше тя. Но изглежда, че не можеше да спре да върви.

— Не, не е сляп. Знае къде иска да отиде, но не иска да ни каже.

— Не виждате ли, че ще умре? — добави Фон Балтазар с нескрита тъга.

Илария се обърна отново и го изгледа.

— Да, ще умре — повтори Фон Балтазар. — Но може би е по-добре така. Ще умре прав, като своите деди.

— Няма да умре — възрази Ликсандру. — Знаем това. Дядо няма да умре!

Фон Балтазар вдигна рамене и се усмихна.

— Всички ще умрем — произнесе замечтано той. — Дори и боговете умират. И Залмолксис, както знаем, е умрял.

— Но Господ не умира — ядоса се Попа, без да го погледне. — Господ никога не умира!

— Той остана с вас хиляда години — продължи Фон Балтазар, — а после си отиде. Изостави ви. Влезе в пещерата и повече не излезе. А може и да се е издигнал в небето — добави, поглеждайки към планината.

Всички, които бяха останали, се събраха. Решихме да излезем от селото. Илария се готвеше да поеме по една от пътеките, а Дядо решително се насочи към шосето.

— Учудващо е как може да си спомни — тихо каза Фон Балтазар.

И сякаш изведнъж пребледня.

— Не вижда, не чува, не говори и след една минута, най-много след десет, ще умре. Но все пак помни. Да, и след хиляда години той си спомня…

Като стигнаха до шосето, Дядо се спря и започна да търси тоягата си. Търсеше може би страничния край на шосето, където ни беше заръчал да започнем окопите.

Фон Балтазар го гледаше като омагьосан.

— Така става и с вас. След хиляда години мрак ще си спомните. И ще започнете отначало…

Дядо стигна до изкъртените и натрошени от динамита камъни, наведе се, протегна ръка, започна да ги опипва. Взе един от тях. Стигна така, наведен до ръба на ямата, изкопана от първата доза динамит. Докосна го, сякаш не можеше веднага да проумее какво е това. После бавно се изправи и се обърна към нас, завъртя се на всички страни.

Илария усети, че ще падне и веднага го подхвана.

— Дядо умря, Марине! — изплака тя. — Дядо умря и не ми прости, не ми проговори!

Видях как подкара камиона и умело го изведе на шосето, до самия ръб на ямата. Слезе и без да угаси мотора, смъкна от камиона няколко бидона бензин, а после започна да ги избутва към ямите. Когато камионът се преобърна, ямата се напълни с бензин и той го запали.

Обърна се, погледна ме и се усмихна:

— Жалко, защото е хубава… Защо й позволяваш да пуши?

— Живяла е дълго време в Констанца, в къщата на един стар грък — обясни му той. — Там се научила да пуши.

Гледах със съжаление горящия камион. Можеше да остане за нас, в селото.

— Мисля, че позна. И това е част от маневрите от тази сутрин. Но не мисля, че ще успеят. По това време вече отдавна трябваше да сме под обстрел.

Посочих му снарядите, които падаха на интервали на по-малко от километър от края на селото. Усмихна се и вдигна рамене:

— Тези са нищо. Ако решат, че искаме да се отбраняваме при Думбрава, сигурно ще съсредоточат ударите си по шосето, отвъд горичката — Вдигна ръка и посочи горичката. — Много е красива — добави. — Илария, нали така се казваше.

— Да, Илария.

— Илария — повтори и се усмихна. — Хубаво име. Но не й отива. Много е тъжна.

Направих се, че не разбирам и отново се обърнах към камиона.

— Кога се оттегляте? — попитах го изведнъж. — Искаме да го отнесем в църквата. До довечера ковчегът ще е готов. Но динамитът в камбанарията…

— Извадих запалителните капсули — прекъсна ме Фон Балтазар. — Вече няма опасност.

— Да, но ако стрелят с картечниците от камбанарията — настоях аз.

— Кой да стреля? — попита ме и се засмя. — Патрулът отдавна си замина. Сега е някъде из горите. Ако имат късмет, ще стигнат колоната в Думбрава.

Гледах го и не можех да повярвам.

— Да, останах сам — продължи Фон Балтазар. — Искам да видя колко далече може да те отнесе една маневра, която не беше добре подготвена.

— Тогава защо изпратихте мотоциклетистите в долината? Напразно ги жертвахте.

— Не е напразно. Може един-двама да са се измъкнали и да предадат информация, фалшива, разбира се. Струпване на вражески войски в Думбрава и други подобни.

Снарядите продължиха да падат, някои от тях доста близо до шосето.

— Възможно е и да не се е спасил нито един — продължи Фон Балтазар и се замисли. — Или ако са се измъкнали, не са ги разпитали, или пък, ако са ги разпитали, не са им повярвали…

Тръгна решително по посока към селото. Отдясно на църквата го очакваше Ликсандру с племенниците и с група жени.

— Работихме ви като роби! — извика Ликсандру и се подпря на търнокопа си. — Принудихте и жените ни да работят като добичета! — Плюна гневно встрани, после посочи камбанарията: — Дори и църквата не ви спря! Нахлухте с картечниците си в светия храм! Складирахте динамита си в камбанарията!

Фон Балтазар го слушаше неподвижен. Беше съвсем пребледнял. После неочаквано сложи каската си, отдаде чест, след това смъкна колана с револвера и му го подаде, без да промълви дума.

Като видях, че Ликсандру се колебае, се приближих до него:

— Вземи му револвера. Нали се предаде. Сега е наш пленник.

— Така е, пленник е — потвърди думите ми Ликсандру. — Ще видим…

Фон Балтазар погледна за първи път Ликсандру в очите и се усмихна.

— Смъртта навсякъде може да бъде красива и без смисъл — произнесе замечтано той. — Но ако имаш този велик късмет, да умреш пред входа на църква…

Ликсандру го погледна строго и тръгна към къщи. На рамото си носеше търнокопа, а в дясната ръка колана с револвера, Фон Балтазар го проследи с поглед. После свали каската си, повъртя я в ръце, накрая откри подходящо място и я захвърли. Приближи се бавно до мен.

— Не знам дали се е случвало и с теб. Но мисля, че това е страх от смъртта. И всяка сутрин си казвам: „Да, може би точно тук ще се случи. Може би точно това е мястото…“

Усмихна се. Не видях да е забелязал приближаващата се Илария.

— Като пристигнах днес сутринта и видях окопите, споделих пред Леополд: „Харесва ми това село, защото е на края на горичката. Харесва ми и църквата и ще бъде много голям грях да я хвърлим във въздуха“… Но не ми харесват окопите. Има нещо зловещо и безполезно и може би дори и дяволско в тях! Не, не бих искал да умра тук. Има твърде много пресни окопи… Добре, че ми казахте за съкровището — добави. — И тогава се успокоих…

Усмихна се отново и погледна към Илария.

Беше се смрачило съвсем, когато го отнесохме в църквата. От другата страна, откъм долината, в небето се издигаха огромни, високи пламъци.

— Дано да завали — каза Даскала. — Да вземе да угаси най-сетне този страшен огън.

Снарядите се сипеха отвъд горичката, по шосето за Думбрава. Излизах на всеки две минути от църквата да видя какво става. Отидох дори до гробището, минах край окопите, като се пазех да не ме стигне някой снаряд.

— Мислех, че си останала с другите в църквата — обърнах се към Илария, която беше седнала на камък до шосето.

— Ще бдим през цялата нощ — отвърна ми тя, без да ме погледне. — Отчето заръча всички да се съберем тази нощ в църквата. Ако руснаците дойдат първи и ни сварят в църквата, може и да ни пожалят, нали и те са православни…

— Но няма да дойдат сами. Ако…

— Марине! — прекъсна ме Илария, стана и сграбчи ръката ми. — Марине, моля те, не го убивайте, жалко за младостта му…

— Но той е пленник, не можем да го убием сега.

— Тогава да го облечем с наши дрехи и да го задържим тук, скрит, докато всичко отмине…

Илария сниши глас, като го видя. Той идваше по пътечката откъм гробището. Като се приближи до мен, погледна към своя Железен кръст.

— Ще трябва да го скриеш — настоях аз. — Вече няма полза от него…

— Няма защо да го крия…

Сякаш искаше да каже още нещо, но се въздържа и ме погледна с тъга.

— Да знаеш колко съжалявам, че не мога да пиша стихове на румънски. Опитвах неведнъж, но не върви. Опитах и да преведа някои от своите стихотворения, но не беше същото. Сякаш не бяха моите… Много съжалявам.

Гледаше все към долината.

— Казах му — започна неочаквано Илария, — казах му, а той ми отговори, че си бил пленник и че не можели да те убият… Ще ти намерел дрехи и ще те скрием…

Фон Балтазар се обърна рязко към нас. Изглеждаше разгневен, но и този път успя да се сдържи.

— Ако мислят да ме убият, имат пълното право. Аз не съм пленник. Цивилните не могат да вземат пленници. Аз не се предадох. Оставих се на разположение, доброволно. Всъщност не можех да постъпя по друг начин — добави повече на себе си той. — Ако ме беше застрелял на място, нямаше да бъде престъпление.

— Но Марин обещава, че няма да те убие — прошепна Илария.

Фон Балтазар ни погледна с много нежност и после вдигна рамене.

— Все пак съжалявам, че не мога да пиша стихове на румънски. Щеше да ми бъде интересно да ме чуете и да ме опознаете. Ако умра тук, ще ви помоля да ме погребете в един от тези вече готови окопи. Няма значение. Но все пак съжалявам. Много съжалявам…

— Марин обещава, че няма да те убият — повтори Илария. — Да, бъди спокоен, няма да те убият.

— Бих съжалявал — продължи Фон Балтазар, замечтан. — Бих съжалявал, ако не разберете, да, ако никога не разберете колко добре ви разбирам аз. Да, само един поет би могъл да ви разбере. Би могъл да ви разбере само човек, преживял някакво нещастие. Вие не сте имали късмет от години, но сте си спомнили за това и сте започнали отначало. И сега искате да започнете след хиляда години и да си спомните… Да, всичко, което говорим ние сега, и всичко, което си случва днес, и всичко лошо, което аз ви сторих, вие ще си го спомните и ще започнете отначало…

— Сега ти си пленник — успокои го Илария. — Простихме ти.

— Това е съдбата на поета — продължи Фон Балтазар и се обърна към долината. — Да опита и да не успее, да опита и пак да не успее, отново да опита, да започне отначало. И всеки път да си спомни за това, което е сгрешил и което не е успял, и което е изстрадал… Да, като си спомни за всичко това, да започне отново. Още веднъж. И още веднъж. Така, както опитвате и вие. Без да се оплаквате, без да се уморявате. Но като си спомняте всичко, което ви се е случило, всички удари, всички унижения, всички предателства…

Въздъхнахме и двамата, а Фон Балтазар се обърна рязко към нас.

— След хиляди години вашите деца ще си спомнят за съкровището, което сте търсили и ще го потърсят и те. Ще изкопаят нови окопи. Ще си спомнят и за мен, и за Леополд, как една сутрин сме влезли във вашето село и как сме ви накарали да копаете отново други окопи. Дълбоки окопи, в които да се побират дори танкове. Ще си спомнят за мен и за злото, което ви причиних и ще ме прокълнат. Само вие знаете да проклинате и аз няма да намеря покой заради вас. Ще минат хиляда години и аз няма да намеря покой, няма да намеря!

Илария се приближи до него. Аз сведох очи и тръгнах бавно към църквата.

Между свещите Дядо изглеждаше като заспал. Отстрани няколко жени дремеха. Изведнъж почувствах силна умора. Опрях се на стената и затворих очи. Беше студена, по-студена от камък в пещера и усетих как въздухът ме пронизва, сякаш искаше да ме събуди. Събудих се и разтърках очи.

— Дойдоха! — чух нечий глас отвън. — Руснаци са!

Побързах да изляза. Не знаех колко е часът. Като ги видях да идват по шосето, вдигнах ръка и отдалече завиках:

— Брат! Брат! Я говорю по русски!

Затичах се към тях с вдигната ръка, викайки:

— Брат! Брат! Румынский! Здесь немцев нет!

После спрях да поема дъх.

— Какво ти става, господине, ние сме румънци? — извика един от тях. — Ние сме румънци. Руснаците се качват към Оглиндещ.

Въздъхнах и се прекръстих.

— Това ли е шосето за Думбрава? — попита някакъв подпоручик.

Посочих му го — беше разбито, съвсем разрушено.

— Това е, но го разрушиха немците с динамит тази сутрин… Напразно сте се запътили… Няма да ги намерите в Думбрава. Казаха ми, че щели да правят маневри.

Подпоручикът се усмихна, сетне направи знак на взвода си и тръгна нататък.

— Разрушиха ни шосето заради тяхната глупава маневра! — извиках подир тях. — Вече и Господ няма да им помогне!

След като заваля, излизах все по-рядко от църквата. Всички се бяха събрали там. Няколко старици плачеха тихо до главата на Дядо край восъчните свещи. Попа, Даскала, Василе и всички останали дремеха встрани.

Всеки път, когато излизах, го намирах до ореха пред църквата. Не го питах за нищо. Минавах край него и само му се усмихвах. „Трябва да гледам с четири очи, си казвах, защото съм единственият тук, който говори малко руски. Може би войниците не знаят руски. Може руснаците да идват тук.“

Но бях много уморен, направо изтощен. Когато единият от племенниците на Ликсандру ми каза, че е чул да се приближава танк, не го разбрах веднага. Ако бях разбрал, щях да изтичам и да извикам, че шосето е разбито. Чух го едва когато заседна в окопите, и едва тогава хукнах.

— Да не се подпали танкът и да изгорят хората! — извиках аз.

Чух как двамата бягаха след мен. После и останалите. Идваха с Ликсандру и племенниците, с Даскала и Попа.

Танкът се мъчеше да излезе от окопа. На около десетина метра зад него, на шосето, беше спрял друг танк. Видях и приближаващият се към края на пътя взвод. Исках да им извикам: „Почакайте ни, ще ви помогнем!“, когато чух картечниците от камбанарията. Уплашен, извърнах глава. Видях Фон Балтазар. Стоеше като вкаменен, вперил неподвижния си поглед в камбанарията. В същия миг започнаха да стрелят и онези от танка, а след тях се обадиха и ръчните картечници на войниците от шосето. Тогава паднах на земята и извиках:

— Долу! На земята!

Фон Балтазар остана прав, обърнат с лице към църквата, и до него Илария, сякаш не беше чула нищо и не бе разбрала какво става.

— На земята! Долу! — извиках отново.

После ги видях и двамата паднали, съвсем близо до окопите. Изпълзях, като задържах дъха си.

— Илария! — извиках още по-силно и я хванах за ръката. — Илария!

— Той им каза, че няма да избяга — прошепна тя. — Каза им, че това е мястото…

Беше още топла и ме гледаше с широко отворени очи. Но аз вече знаех…