Младост без младост (Фантастична проза)

Пелерината

Позна го отдалече. Носеше същата къса и овехтяла пелерина с двете симетрични и предизвикателно лепнати кръпки на раменете, сякаш с тях искаше да скрие следите от изтръгнатите пагони. Но Пантелимон знаеше, че пелерините с пагони не са част от униформата на румънската армия.

— Поне през нашия век — това му напомни Улиеру. — Да, носили са ги доста отдавна, може би през феодалните времена. И ако можеше да се докаже, че кръпките наистина скриват следи от пагони — добави Улиеру след пауза, — искам да кажа: ако можеше да се докаже това с помощта на съвременните научни методи, тогава работата е наистина сериозна!… Замълча и го изгледа. — Ти откога го познаваш?

— Аз ли? Не, не го познавам. Нямам и представа кой е, нито пък как се казва. Говорих ти за пелерината му, защото ме впечатлиха двете симетрични кръпки. Казах ти: изглеждаха пришити като два пагона…

— Да, доста подозрително — прекъсна го Улиеру. Е, ако може да се докаже с точност, с помощта на някои научни методи, ще бъде много сериозно. Мисля, че разбираш защо…

Пантелимон смутено вдигна рамене.

— Не — отвърна му той, — не разбирам. — Защото в този случай пелерината сигурно е била открадната. Открадната от Военния музей…

— И все пак — добави като се замисли — твърдиш, че не го познаваш…

— Виждал съм го само два или три пъти да излиза от бакалията на Матасари. Той излизаше, а пък аз влизах. Ходих там да купя колбаси…

… Тук забави крачка, за да може да огледа пелерината. Не, не се излъга: кръпките бяха пришити точно върху местата на пагоните. Може би погледите или усмивката му го окуражиха, защото той изведнъж спря на крачка от него.

— Моля ви, ако не ви притеснявам, кажете ми коя година сме?

— Деветнайсети май — машинално му отвърна Пантелимон.

— Не, не ме разбрахте. Деветнайсети май, да, знам, но годината? Коя година сме?

Пантелимон мина близо до стената, като даде път на жена с дете.

— Шейсет и девета. Деветнайсети май, шейсет и девета.

— Така мислех и аз — възкликна другият. — Може да се каже, че бях убеден: шейсет и девета. И въпреки това има хора, които мислят обратното. Ще бъда по-точен: има хора, които твърдят, че сме в шейсет и шеста! Показаха ми дори вестници. Изчетох ги най-внимателно: трябва да призная, че бяха вестници от март, април и май шейсет и шеста.

— Може да е бил някой стар брой — намеси се младеж с прихлупена, стигаща чак до клепачите му шапка.

— Да, но вижте… — заобяснява другият и отново разтърси пелерината, сякаш готов да я хвърли зад раменете си.

— За какво става дума? — обади се някакъв мъж с цигара в уста и бавно се отправи към Пантелимон.

— Другарят твърди, че сме в шейсет и шеста.

— Позволете ми, другарю, но не съм казал точно това. Позволих си само да попитам коя година сме. По-точно, исках да се убедя, че не се лъжа, като твърдя, че сме в шейсет и девета, въпреки че…

— Въпреки че?

Извади цигара и говорът му се промени, стана по-строг.

— Въпреки че, както вече казах, вестникът, който прочетох тази сутрин, „Скънтея“6, искам да кажа, посочваше точно: деветнайсети май хиляда деветстотин шейсет и шеста година. И това не е за първи път. Преди три дни и на два пъти през миналата седмица, а и преди това през целия месец април, „Скънтея“, която получавам по абонамент и четох, беше с година шейсет и шеста.

— Случва се — обади се някой. — Имам един приятел в Слатина и той показа, да, видях ги и аз с очите си, тези вестници… Броеве от „Скънтея“… И всичките бяха от шейсет и шеста година…

— Било е в провинцията — прекъсна го някой. — Слатина е много хубав град, но все пак е в провинцията…

Неколцина от присъстващите се разсмяха. Пантелимон усети, че го бутат по рамото, и се обърна. Някакъв старец му се усмихваше.

— Трябва да побързаш и ти за Слатина — каза той. — Може и да се върнеш в шейсет и шеста година. И тогава…

Но срещна погледа му и забеляза как жадно всмуква от цигарата. Замълча и се усмихна смутено.

— Абе вие няма ли най-сетне да мирясате?! — процеди през зъби и стъпка цигарата с крак — Занимавате се с глупости. Вместо да се захванете за работа…

След половин час, когато излизаше от бакалията, към него се приближи някакъв мъж, който очевидно го очакваше.

— Пантелимон, ти откога познаваш Зеведей?

Пантелимон се стресна и прехвърли пакета от едната в другата ръка.

— Изобщо не го познавам. Нито знаех, че се казва Зеведей. Видях го два или три пъти и забелязах кръпките по пелерината: сякаш бяха пришити вместо пагони. Но както казва нашият директор, другарят Улиеру, в румънската армия няма пелерини с пагони… Мисля, че този човек е подозрителен… Такива пелерини с пагони сигурно е имало във феодалните времена…

— Ти остави феодалните времена — прекъсна го другият. — Защо казваш, че е подозрителен?

— Защото така казва другарят Улиеру, ако това може да се докаже с помощта на научните методи, искам да кажа, ако може да се установи, че кръпките са пришити на мястото на пагоните, тогава пелерината със сигурност ще е открадната от Военния музей.

— Това е съвсем друга работа — отсече другият и извади нов пакет цигари. — Остави на мира Военния музей. Ти откога познаваш Зеведей?

— Казах ви вече. Запознах се с него преди половин час. Отивах до бакалията за колбаси и той ме спря и ме попита: „Моля, ако не ви притеснявам, можете ли да ми кажете коя година сме?“ И аз му отговорих…

Пантелимон вдигна рязко глава и се усмихна.

— Не разбрах веднага, помислих, че ме пита за деня и му отговорих: деветнайсети май. Но годината? Коя година сме?

— Коя година сме? — повтори другият и се усмихна. — И ти не се усъмни?

Пантелимон се приближи съвсем до стената.

— Помислих, че не е с всичкия си…

— Какво искаш да кажеш? Че му се е случило нещо? Че е бил замесен в нещо подозрително и че…

— Нещо такова или… всъщност разбирате какво искам да кажа, нали…

Другият се усмихна отново и разсеяно запали цигара.

— Но защо шейсет и шеста? — попита, като го погледна косо и присви очи. — Не ти ли се стори малко подозрително, че Зеведей уточни шейсет и шеста, а не някоя друга година. Например петдесет и шеста или шейсета?

— Не — плахо призна Пантелимон. — Сега, като ми казвате това, и на мен ми се струва подозрително. Всъщност защо точно шейсет и шеста?

Другият се разсмя:

— За глупак ли ме мислите, другарю? — Пантелимон се изчерви, помъчи се да се усмихне.

— Аз ли? Защо да ви мисля за глупак? Аз… аз… — замлъкна той, като видя бързо приближаващия се младеж с прихлупената шапка.

— Излязъл е от дома си — прошепна задъхано той. — Излязъл е преди пет минути.

— От номер тринайсет ли?

— Не, от номер тринайсет „А“.

— Значи пак те е надхитрил. Казах ти тринайсет „А“… Но всъщност вече няма значение.

После рязко се обърна към Пантелимон.

— Откъде знаеше за Военния музей?

— Аз ли? Нищо не знам.

— Другарю Пантелимон, процеди другият през зъби, аз съм добър човек, макар и по свой начин, но…

Пантелимон вдигна рамене и се облегна на стената.

— Нашият директор от администрацията, другарят Улиеру, ми обърна внимание, като ми каза: „Ако може да се докаже с точност, с помощта на научните методи, че на мястото на кръпките…“

— Добре, добре, това вече ми го каза. Но защо Военния музей?

— Другарят директор Улиеру каза, че работата е сериозна, защото ставало дума за музеен експонат. С други думи, беше предмет, откраднат от Военния музей.

— Но ако си разбрал това, как може да не ти е ясна връзката с шейсет и шеста година? Нали Зеведей ти говори за шейсет и шеста, а не за шейсета или за петдесет и шеста?

Погледна го отново с присвити очи, а после процеди през зъби:

— За много прости ни имаш, другарю!

— Аз ли, другарю? Аз ли ви имам за прости?! — възкликна Пантелимон и сложи ръка на сърцето си.

— Ама вие няма ли най-сетне да мирясате?!

После се обърна рязко към младежа с шапката:

— Какво става в Слатина? Дали го познава някой там?

— Значи е подозрителен…

— Ами, така каза и Фаинару. Затова…

— Добре, добре, разбрах! — прекъсна го и го изгледа заплашително.

Както всеки ден, няколко минути преди обедната почивка, Пантелимон се отправи към кабинета на Улиеру. Но точно пред асансьора попадна на машинописката.

— Не се качвайте напразно, днес другарят Улиеру отсъства — добави с усмивка младата жена, — двайсети май, двайсет и първи, след това…

На Пантелимон му се стори, че машинописката се опита да му намигне с лявото си око и се изчерви смутен.

— Разбирам — промълви той и се запъти към изхода.

Но след няколко крачки се обърна и попита високо:

— Нещо специално ли? Искам да кажа: двайсети и двайсет и първи май специални дати ли са?

Машинописката го погледна отново, този път учудено и Пантелимон видя, че младата жена наистина му намигна с лявото си око.

— Зависи от града — отвърна тя. — В някои градове от провинцията двайсети май е много по-важен от двайсет и първи.

— Градове от провинцията — замечтано повтори Пантелимон. — Колко странно! Снощи, не знам защо, и аз се замислих за градовете от провинцията. Например за Слатина…

Младата жена сякаш не го чу. Усмихна се и поклащайки глава, му обърна гръб.

На следващия ден Пантелимон се реши да закуси в лабораторията. Разопакова пакета с колбаси и се приготви да отвори бутилка бира, когато на вратата се появи Улиеру.

— Ти се върна? — посрещна го Пантелимон с радост. — Тогава да отидем до столовата…

И тъй като Улиеру мълчеше, отвори бутилката с бира, напълни една чаша и му я подаде.

— Ти откъде знаеш, че съм бил в Слатина? — попита Улиеру, след като отпи няколко глътки от студената течност.

Пантелимон се стресна изненадан.

— Бил си в Слатина? Да ме порази Господ, ако знаех това!

— Тогава защо си казал на машинописката, че твоят любим град е Слатина? Защо тъкмо Слатина, откъде си разбрал това? И тъй като сме приятели и имам доверие в теб, мога да ти кажа, че бях изпратен там на инспекция…

Пантелимон изпразни чашата си и седна на стола.

— Първо на първо, не съм казал, че Слатина е моят любим град. Дори не съм ходил там. Никога не съм бил в Слатина. Казах й само, че предната вечер съм се замислил, не знам точно защо, за градовете от провинцията, например за Слатина.

— Но защо точно за Слатина? — прекъсна го Улиеру и потърси погледа му.

Пантелимон вдигна рамене.

— Защото не успях да ти кажа, че онзи ден, като отивах към бакалията, срещнах отново оня тип с пелерината, знаеш кой… Човека, за когото ти каза, че ако се докаже с точност…

Улиеру се приближи на пръсти до вратата, отвори я рязко, огледа наляво и надясно, а после се върна и седна на мястото си.

— Мисля, че той не е с всичкия си — продължи Пантелимон.

— А ти говори ли с него?

— Разменихме само няколко думи. Не успях да говоря повече, защото… Но това е цяла история…

— А той каза ли ти нещо за Слатина?

— Не, не беше той. Беше се събрала една група граждани на улицата, по-точно на тротоара, и някой, не си спомням вече точно кой, каза, че в град Слатина се е появил нов брой на „Скънтея“ с дата деветнайсети май хиляда деветстотин шейсет и шеста година, вместо шейсет и девета година, както би трябвало…

Улиеру го слушаше, като от време на време бършеше потта от челото си с кърпичка. После я прибра, малко засрамен, в джоба си и започна да си разтрива дланите.

— Можеше да се случи нещо много сериозно — каза накрая Улиеру. — Ти ме вкара, признавам, без да съм го искал, да, вкара ни и двамата в неприятност, от която само един Господ ще може да ни избави.

— Защо да е толкова сериозно? — развълнува се Пантелимон.

— Защото този подозрителен субект, човекът с пелерината е отворил дума за вестниците от шейсет и шеста.

— Какво толкова се е случило през шейсет и шеста, та не мога сега да си спомня?

Улиеру отново стана от стола си, рязко отвори вратата и се огледа чак до дъното на коридора.

— Добър ден! Добър ден! — извика и махна на някого с ръка.

После приближи стола си до Пантелимон и продължи шепнешком.

— Да говорим сега по-тихо, че Петреску Втори се върна да провери апаратите…

Замълча и въздъхна дълбоко:

— Какво се случи през шейсет и шеста ли? Ами, случиха се много неща. Във всеки случай през шейсет и шеста беше по-добре отколкото сега, през шейсет и девета. И тогава, разбираш ли, ако хората започнат да четат вестниците от шейсет и шеста като нови, какво ще стане?… Във всеки случай, това е противодържавна работа…

Замълча отново, обърна се към вратата, после продължи, като извиси глас:

— Да, това е провокация срещу нашия социалистически строй. Саботажи във всяко предприятие! Да, класовият враг не иска да се откаже от привилегиите си, а Партията и народът…

В този миг вратата се отвори и на прага се появи Йоаникие Петреску. Влезе с отворена табакера и я поднесе към двамата.

— Знам, знам, че не пушите, но аз, аз всеки случай, искам да ви изкуша…

После се обърна към Улиеру:

— Как върви следствието, другарю инженер?

— Не беше следствие — отговори Улиеру, опитвайки се да си придаде безразличен вид. — Бях по инспекция. Всичко върви съгласно плана…

Петреску го погледна и се усмихна иронично:

— И въпреки всичко, не изпълниха и двайсет процента от доставките.

— Ще ги изпълнят, ще ги изпълнят, съгласно плана… Но аз огладнях, добави като стана изведнъж. — И тъй като не обичам много колбасите, ще отида до стола.

— Днес има бобена чорба — уточни Петреску и отново се усмихна иронично.

Изчака за малко, като си играеше с табакерата, а после, без да го погледне, се обърна към Пантелимон:

— Не знаех, че познаваш Настасе…

— Не мисля, че го познавам. Кой е Настасе?

— Онзи ден ти разговаря дълго с него пред бакалията на Матасари. Да знаеш, че е един доста способен мъж. И много свестен. Можеш да му имаш пълно доверие. Но — добави той, като потърси погледа му, — след като сме сега само двамата, ще ти кажа, че нещо си го разочаровал.

— Кой? Аз ли?! — възкликна Пантелимон и сложи ръка на сърцето си.

— Ти. Ти си го разочаровал. Бил си доста въздържан, сякаш те е било страх от него. Не си му казал нищо за връзката ти със Зеведей, откакто го познаваш, а и за другите…

Пантелимон едва преглътна и доля останалата бира в чашата на Улиеру.

— Ако си жаден — продължи Петреску — ела при мен, в лабораторията. Винаги държа студена бира.

— Не, благодаря, не съм жаден. Но тъй като стана дума за другаря Настасе и за субекта с пелерината…

— Това е неговата мания, на Зеведей — прекъсна го Петреску, — да носи пелерината на своя вуйчо, полковника.

— Другарят Улиеру предположи, че тя е открадната от Военния музей.

— Не, не е открадната. Неговият вуйчо, полковникът, е служил в австро-унгарската армия. Умрял доста стар, почти стогодишен. Но Зеведей е странен мъж: иска да се отличава от другите и тогава се хваща за всеки по-особен белег…

Пантелимон събра смелост и започна да реди колбасите в пластмасова чиния.

— Всъщност държи да се представя за класов враг…

— Нещо такова — потвърди думите му Петреску и отвори табакерата. — Това е негово право.

— Негово право ли?! — учуди се Пантелимон. — В социалистическо общество като нашето?

— Така си мисли той. И разбира се, си плаща за последствията. Знаеш и ти, че е лежал цели петнайсет години в затвора, петнайсет, докато накрая го помилваха.

— И макар да беше помилван — продължи след кратка пауза Петреску, — той не можеше да бъде арестуван отново, защото бил носил пелерината на своя вуйчо… Виждаш, че просто не миряса. Има право Настасе: има такива хора, които, каквото и да им се случи в живота, никога не мирясват…

Лицето на Пантелимон се просветли.

— Затова ме попита коя година сме.

— Точно затова. А ти си разочаровал Настасе, като си се опитал да се преструваш…

— Кой?! Аз ли?! Аз ли съм се преструвал? — възкликна Пантелимон.

Петреску се засмя доволно, а после изведнъж реши да извади цигара от табакерата.

— Една вносна, с филтър, за големи дни като този… Да, ти… — продължи той с безизразен глас. — Опитал си се да изиграеш ролята на млад наивник, който не разбира нищо, след като всички те познаваме и уважаваме като надежден и верен, като наш човек!

— Не разбирам — учуди се Пантелимон. — Да ме порази Господ, ако мога да разбера за какво намеквате!

— Отговори кога и как се запозна с този Зеведей?

— Но аз не го познавам.

— Позволи ми, ако обичаш… — прекъсна го Петреску и вдигна ръка във въздуха. — Как не го познаваш, а пък от друга страна се преструваш, че не разбираш връзката с шейсет и шеста?

— Сега разбирам — призна Пантелимон тържествуващо. — Много е вероятно шейсет и шеста да е годината, когато той е бил помилван…

Петреску го погледна за миг с отсъстващ поглед, като продължи да пуши.

— Признавам, че си голям майстор, знаеш как да си разиграваш картите. Твое право — добави и си върна усмивката. — Но ако не знаеш, тогава ще ти го кажа аз: Зеведей беше помилван като всички останали през шейсет и четвърта. Това всички го знаят…

Както всяка вечер в девет, така и днес, съседите бяха пуснали силно телевизора и той запуши ушите си с длани и се задълбочи в четене. Колкото пъти срещнеше чуждо име, започваше да го произнася на срички на висок глас. Прочутият английски физиолог Джон А. Девънпорт… Де-вън-порт. Де-вън…

Но след добре познатия сигнал — петте почуквания на вратата, с кратка пауза след третото почукване — стана и побърза да отвори.

— Трябва да се ожениш и ти, като всички млади хора — каза Улиеру. — Да си купиш и ти телевизор и да гледаш програмата в девет…

После рязко сниши гласа си:

— Хайде, да пием бира!

След като прекосиха булеварда, Улиеру го запита:

— Какво ти каза Петреску Втори, след като си отидох? Ослуша се внимателно и се извърна няколко пъти, за да се увери, че са сами. След малко забави ход и спря, като въздъхна тежко.

— Значи и той знае нещо. Знае поне две неща: първо, че в Слатина всичко ври и кипи след експлозията във фабриката за мастило. И второ: знае резултата от анкетата… После изведнъж замлъкна и погледна напосоки, към някакъв отворен прозорец от третия етаж. Пантелимон проследи погледа му, после двамата продължиха пътя си, като ускориха крачка.

— И така? — дръзна да попита след малко.

— Знае и той, че вследствие анкетата е бил открит произходът на мастилото, с което са били отпечатани броевете на „Скънтея“ с фалшивите дати от февруари и март шейсет и шеста.

— Значи — възкликна Пантелимон — Зеведей имаше право!

— Говори по-бавно — прекъсна го Улиеру. — Твоят човек имаше право, защото апокрифните броеве наистина съществуват: и аз ги видях. Видях ги в Слатина.

— И?… — развълнува се Пантелимон.

— Нищо не разбирам, но явно, аз не знам много по въпроса. Знам само каквото ми казаха: че става дума за един голям и доста интелигентно организиран заговор…

Много неприятно!

Приближи се до бордюра на тротоара и гневно няколко пъти се изплю.

— Много неприятно! И за мен, защото бях изпратен в Слатина, и за теб, защото се заинтересува от пелерината с кръпките вместо с пагони и попадна в ръцете на Настасе. Каквото и да направим оттук нататък, и двамата сме подозрителни. Виждал ли си Петреску Втори? Не се ли е появявал някога при теб, така, като изневиделица по обедно време?

— Не мисля.

— Веднъж ме видя за миг, като отварях вратата.

— Не разбирам за какъв заговор може да става дума — промърмори той.

— Ами и аз не разбирам. Тези, които са чели изданието от шейсет и шеста, истинското, и това от шейсет и девета, твърдят, че текстовете са почти идентични. Само някои малки промени без особено значение и много печатни грешки, много повече от обикновено…

— Тогава?

— Те казват, че е заговор. Засега се мъчат да открият всички, които са получили фалшивите броеве. Но много хора са разбрали и ги крият или унищожават… От друга страна — добави след нова пауза, — чух, че в някои градове в провинцията ги продават тайно и на висока цена…

Двамата внимателно опипаха пейката, за да се уверят, че не е влажна, и седнаха мълчаливо.

— Странно, много странно — прошепна повече на себе си Пантелимон.

Поколеба се за миг, после продължи с решителен тон.

— Искам да кажа, странен заговор… Да предлагаш цели броеве от „Скънтея“ и да сложиш стари дати отпреди три години! И сам да покажеш, че са апокрифни…

— Това си казах и аз. Но ако организаторите на заговора са решили да предадат някакво свое послание в цялата страна, не биха могли да намерят по-подходящо средство от органа на Партията…

Пантелимон поклати глава.

— Добре, но сега, след като са разкрити, нямат никакъв шанс. Екземплярите ще бъдат проверявани един по един, преди да бъдат изпращани.

— Не, не е възможно само за една нощ да се проверят десетки хиляди екземпляри. Така ще се парализира разпространението на вестника… Освен това апокрифните екземпляри се появяват нередовно, понякога два-три пъти през седмицата, понякога само веднъж…

Замълча, нервно потри длани, после продължи бавно, като гледаше все надолу:

— Трябва да се ожениш, да създадеш и ти семейство, да си купиш телевизор. Млад си. Гледай да не останеш сам като мен — добави той. Въздъхна дълбоко, уморено и се обърна към Пантелимон.

— Всичко, което ти казах одеве, не го видях в Слатина. Разказа ми го Настасе миналата вечер. Дойде у дома и ми го разказа. За да спечели доверието ми. И разбира се, ме разпита за всичко. Пита ме най-вече за теб, откога и откъде те познавам и други подобни… А на тръгване ми каза нещо. Каза, че ще те очаква утре в кабинета си по обяд. Не се притеснявай — добави, — ако те задържи там повече, той ще се обади където трябва…

Отново заваля. Пантелимон излезе на улицата и погледна притеснен небето. Вдигна яката на шлифера си, нахлузи баретата до уши и потегли с бърза крачка. Но след няколко минути дъждът се усили и той се принуди да отвори чадъра. Правеше се, че не забелязва усмивките на минувачите, които се обръщаха да го гледат, но знаеше, че се е изчервил. Отмина няколко къщи и стигна до номер четири. Затвори рязко чадъра.

— Мокър си до кости, другарю — възкликна Настасе като го видя да влиза. — Да не настинеш! Не е зле да вземеш един аспирин. Ако нямаш, ще ти дам.

— Не, благодаря, не вярвам, че ще имам нужда. Аз не настивам толкова лесно.

Седнал в креслото, Настасе го гледаше малко иронично и все пак благосклонно, почти със симпатия.

— Чувал съм само добро за теб — започна изведнъж. — Особено от твоя директор, другаря Улиеру, който те хвали до небесата. Казват, че си бил на път да направиш голямо откритие. Не знам какво точно, но в случай че…

Пантелимон се усмихна:

— Да, става дума за една от сурови ни те… Но знаете ли, работата е деликатна… В известна степен това е държавна тайна…

— Знам и затова не настоявам… Пушиш ли? — попита го и извади от джоба си пакет цигари.

— Не, благодаря. Никога не съм пушил.

— И добре правиш… Знаеш ли защо те извиках? — попита го, като го фиксираше право в очите.

— Другарят Улиеру ми каза.

— Какво ти каза?

— Каза ми да се представя във вашия кабинет днес около обяд. И ако решите да ме задържите…

— Не ти е казал всичко. Всъщност не съм очаквал да ти каже всичко. Но да се върнем сега на главното.

Жадно погълна дима, после продължи, без да извади цигарата от устата си.

— Главното за нас не е историята, която ти си чул от Зеведей. Главното за нас е връзката между експлозията във фабриката за мастило в Слатина, тайната печатница, където се печатат фалшивите броеве на Скънтея, и особено, подчертавам: особено, инцидентът във Военния музей, също през шейсет и шеста, инцидент, довел до процеса срещу заместник-директора. Ти знаеш подробностите, няма сега да ти ги припомням… Но — добави, като извади цигарата от устата си, наведе се над бюрото и фиксира погледа си върху Пантелимон, — ти знаеш друго… — После продължи: — формулата на боите, с които са оцветявали допълнително някои униформи от деветнайсети век. Заместник-директорът на Музея ги наричаше „промените“, а всъщност това беше фалшификация, защото бяха променени напълно оригиналните цветове на тези стари униформи. При разследването се доказа, че оцветителите, произвеждани през шейсет и шеста, са били само от две места: фабриката в Слатина и лабораторията, където си работил ти, през същата шейсет и шеста година.

Най-сетне изгаси цигарата си и бавно я смачка в пепелника.

— Та затова те повиках — продължи след малко. — От краткия разговор отпреди четири дни разбрах, че и ти си се досетил за връзката, която сега ни интересува… Започни, откъдето искаш ти…

Пантелимон си даде сметка, че се усмихва и се повъртя притеснен на стола.

— Ако ви кажа истината, — започна изведнъж, с решителен тон — бихте си помислили, че съм или глупав, или луд — и бих изгубил работата си, или ще ме изпратят на по-лоша работа. Но аз ще ви кажа сега всичко, защото нямам нищо против. Истината е, че преди три години, през шейсет и шеста, аз работех върху проекта, за който вече ви казах, този за суровините. Аз не разбирам от химията на мастилата. Но за смяната на цветовете на някои униформи във Военния музей чувам сега за първи път от вас. Що се отнася до експлозията в Слатина, знам само това, което ми каза снощи Улиеру.

— Не разбрах добре — прекъсна го строго Настасе. — Аз не казах, че ти си бил пряко замесен в приготвянето на мастилата. Напомних само, че си работил в лаборатория, където биха могли да се приготвят подобни мастила. Работил си там, а сред твоите колеги и колежки в лабораторията е била и една доста известна красавица и голяма развратница, която…

Пантелимон се изчерви:

— Беше моя грешка. Не бяхме създадени един за друг и се разделихме.

— Не, не, нямах предвид това. Исках да кажа само едно, че младата химичка живееше на улица „Хиперион“, блок тринайсет, а в блок тринайсет „А“, живееше Зеведей…

Пантелимон преглътна на няколко пъти с усилие, сякаш се опитваше да възвърне гласа си.

— Трудно ми е да повярвам, че никога не си се срещал със Зеведей.

— И все пак това е истината — избухна Пантелимон. — Аз никога не съм го срещал!

— Добре, да приемем и това — продължи спокойно Настасе.

— Но е направо невероятно как не си чул или разбрал за онова, което се прави или се говори в другите отдели, поне в лабораториите за мастилата…

— Казах ви, че нищо не разбирам от химията на мастилата.

— И все пак твоята колежка, госпожица Санда Иринеу, работеше точно в отдела за мастилата.

Пантелимон вдигне притеснен рамене.

— Когато бяхме насаме, никога не дискутирахме проблеми от химията…

— А когато бяхте в компания? Например в столовата на обяд или на екскурзията, която направихте с други дванайсет колеги и колежки в планините Нямц през лятото на шейсет и шеста?

— Тогава бяхме за последен път заедно — отговори Пантелимон и вдигна главата си. — Когато се прибрахме в Букурещ, всичко между нас беше приключило.

— И ти не обърна внимание на нищо, което тогава усилено се говореше от всички? Наистина ли не си спомняш? Поне за доктор Магеру, който след това беше преместен в Слатина? Твоите колеги твърдят, че сте били приятели…

— Не бяхме приятели! Ако искате да знаете истината, точно заради него се разделихме с Александра…

Настасе продължи да го гледа, като поклати леко глава.

— И въпреки това ти не си скъсал напълно връзката си с другарката Иринеу. Писал си й от време на време…

— Само пощенски картички с изгледи — усмихна се Пантелимон, — тя ги колекционираше.

— Но миналата година си й изпратил дори една книга.

— Беше брошура на немски, знаех, че я интересува… Исках да й доставя удоволствие.

— Но тя не е получила тази пратка — продължи Настасе, — защото междувременно другарката Иринеу отново сменила адреса си. Била изпратена с мисия в Швеция и останала там…

Пантелимон се изчерви, прокара длан по косата си, сякаш искаше да я избърше от капките дъжд.

— Не знаеше ли, че е останала в Швеция?

— Не — отговори безучастно Пантелимон. — После погледна влажната си длан и притеснено я постави върху коляното си.

— Ако косата ти е влажна, сигурно ще се простудиш — каза Настасе и стана. — Ще ти дам аспирин.

Пантелимон го глътна и изпразни на един дъх чашата с вода.

— Благодаря — каза и постави чашата в края на бюрото.

— Но да знаеш, че климатът в Швеция не й понесе, бил доста студен и влажен за нея. Заминала още по-далече. Много по-далече… Май се установила в Африка, в Уганда…

След като чу магнетофонния запис, Гилберча се обърна и го попита:

— Защо му каза, че се е установила в Уганда?

— Така, случайно, за да видя как ще реагира.

— Реагира съвсем нормално… Или не знае нищо, тогава трябва да е много глупав, или умее да играе толкова добре и да се прави на луд…

Замълча, вдигна глава и спря поглед в тавана.

— Времето лети, нелегалните броеве се печатат, наистина нередовно, а ние стоим на същото място отпреди три месеца, когато открихме първия апокрифен брой.

Настасе се намести на стола, после, като забеляза, че мълчанието е продължило повече, се обади:

— Другарю полковник, позволете ми да доложа: все пак открих нещичко!

— Наистина ли?

— Да, връзката между Слатина и Военния музей…

— Ако можем да бъдем сигурни, че има такава връзка…

— … Или ако приемем, че промените в текста и особено печатните грешки съставят код, чрез който се предават съобщения…

Гилберча обърна леко фотьойла си към прозореца и продължи да изследва внимателно тавана.

— Промените в текста — повтори той бавно. — Най-важната от тях е и най-мистериозната: „Мечтатели от всички страни, съединявайте се!“ Или печатни грешки от рода на: „конфузия“, вместо „дифузия“, „протекция“, вместо „проекция“ и т.н. Понякога само с една или две букви повече или по-малко…

— Според кода — подсказа срамежливо Настасе.

— Да, но вече цели месеци спецслужбите не могат да дешифрират този проклет код.

Настасе отново се намести върху стола.

— Знаем все пак, че се предават тайни послания от подмолни групи, твърде е възможно да замислят серия от саботажи или да организират държавен преврат…

Гилберча рязко извърна фотьойла си към Настасе и го погледна изпод вежди.

— Много добре знаеш, другарю Настасе, че ако имаше класови врагове, които да подготвят саботажи или заговор, нашите хора щяха да ги открият. Не се забелязва никаква промяна през последните три месеца. Всичко върви нормално, сякаш такива броеве на „Скънтея“ не са излизали. А това, няма спор, си е една тайна акция срещу режима, срещу народната власт! Но резултатите, за щастие, още не се виждат…

— А може би още не са преминали в преки действия — подсказа Настасе.

— Да, и това е възможно… Единственият аргумент в защита на тази хипотеза е Зеведей…

— Това ви казах и аз…

— Но не в смисъла, който си мислиш сега ти — продължи Гилберча. — Грешката беше допусната още в началото, когато позволихте на Зеведей да разбере, че знаем доста неща за него и че следим всяка негова стъпка. Добре, че не го арестувахте! Само това ни липсваше!… Но във всеки случай, държанието на Зеведей не може да се обясни по друг начин, освен че той участва в някаква тайна организация. Пряко или косвено. Иначе би трябвало да го приемем за луд, а той съвсем не е такъв.

— И все пак… — притеснено подхвана Настасе.

— Тези, които не го познават добре, ще се съгласят с теб — прекъсна го Гилберча. — Иначе какъв смисъл би имало той да спира хората пред бакалията на Матасари, като знае много добре, че тя е под твое наблюдение, да ги спира и да ги пита коя година сме и по този начин да отваря дума за апокрифните екземпляри? И какво означава тази негова пелерина с двете пришити парцалчета на мястото на пагоните? Никой от хората, които са го срещали, не са го чували да говори за вестниците от шейсет и шеста, и никой не може да го забрави, той е толкова колоритен! Да, човекът се държи, сякаш иска на всяка цена да привлече вниманието към себе си и да не бъде забравен. Особено когато такъв като тебе, разбира се, в интерес на държавата изпраща куриери до улица „Хиперион“, номер тринайсет, и повтаря адреса на висок глас, да го чуят всички!

Настасе отново се намести върху стола си, готов да отсъди.

— Знаеш, че трябваше да го направиш, но беше грешка… Да се върнем сега на това, което цели Зеведей. Няма друго обяснение: човекът е изгубил връзката си с агента или със своя шеф. Знае, че е някъде тук, в столицата, и му изпраща сигнали. Възможно е днес — утре да разбере за него цял Букурещ. И Зеведей се надява да се види с човека, когото очаква…

— И двете квартири са наблюдавани двайсет и четири часа в денонощието — каза Настасе. — И номер тринайсет, и тринайсет „А“. Имаме наблюдатели още и на номерата десет, дванайсет и четиринайсет. Всички, които посещават Зеведей или неговия съсед, Йоан Чекръка, са следени и когато трябва да ги разпитваме, ще бъдат налице. Но нощем досега никой не го е търсил. А и Зеведей не е излизал от дома си след десет вечерта — това е сигурно!

— Това го зная и аз — прекъсна го Гилберча. — Но някой ден, през деня или пък през нощта, той ще се свърже с човека, когото очаква. Впрочем…

— Значи става дума за заговор — забеляза Настасе.

— В известен смисъл, да. Но ако е заговор и Зеведей е изгубил връзка и не престава да я търси… А днес, двайсет и шести май, бяха открити фалшиви броеве в четиринайсет града, да не говорим за Букурещ! И как става така, че…

Замълча и забарабани с пръсти по плота на бюрото. После натисна левия бутон на телефона и когато вратата се отвори, каза, без да обръща глава:

— Донеси ми последната папка с данните от спецслужбите.

Изчака мълчаливо, продължавайки да барабани в странен ритъм, сякаш свиреше по клавиатурата на клавесин.

— Последната папка е също тъй празна, както и тази от миналата седмица — каза тихо той и прелисти началните страници. — Регистрирани са всички печатни грешки, направени са таблици и изчисления. Двама прочути математици бяха ангажирани като консултанти, а също и един компютърен специалист… И никакъв резултат! Все още не знаем нищо!

— Но защо да се лъжем, другарю Настасе? Знаем, че в цялата страна няма печатница, която да пуска подобни апокрифни издания. Нека да се утешим поне с хипотезата, че са отпечатани в някое чуждо посолство в столицата. В някое посолство на приятелска страна… Или на по-малко приятелска страна… — добави и се усмихна. Но това е само хипотеза.

— И все пак — осмели се Настасе — мастилото е произведено в Слатина…

— Ако можехме да бъдем сигурни поне в това! — възкликна Гилберча. — Да допуснем все пак, че мастилото е същото. Но тогава къде е печатницата? И как се осигурява разпространението? И за какво? И с каква цел?… „Мечтатели от всички страни?“… Но къде са те? И кои са?…

Всеки ден, няколко минути преди обяд, Пантелимон се отправяше с решителна стъпка към кабинета на Улиеру. Но с приближаването си постепенно забавяше ход. Стигнал до асансьора, той се облягаше до стената и отваряше вестник. Постоянно гледаше към светлините над вратата. После сгъваше вестника и бавно потегляше към столовата. Пристигаше там сред последните, обядваше надве-натри, без апетит, забил поглед в чинията. А ако някой се осмеляваше да го заговори, трепваше уплашен, примигваше, опитвайки се да се усмихне. После отиваше до най-близкия магазин с твърдото намерение да си купи чадър, но скоро излизаше, без да си е избрал.

— Значи е истина това, което се говори — дочу гласа на Улиеру зад гърба си. — Решил си на всяка цена да си купиш нов чадър!

След като му стисна здраво ръката, Улиеру го погледна и се намръщи.

— Но какво става с тебе? Сякаш не си тук?!

— Върна ми се безсънието — смутено отговори Пантелимон. — Другарят Настасе имаше право: наистина настинах миналата седмица. Дъждът ме измокри до кости и макар че той ми даде аспирин, косата ми беше съвсем мокра и се простудих. Затова реших да си купя един по-солиден чадър. Може би от тези тук — добави и посочи към витрината.

На излизане от магазина Улиеру му каза.

— Ако нямаш друга работа, хайде с мен… Не сме се виждали от седмица — продължи, понижавайки тона си. — Но през тази седмица разбрах доста неща за теб, повече отколкото за цели две години.

Пантелимон извърна рязко глава и го погледна учуден.

— … И съм сигурен, че и ти се разбрал доста неща за мен — продължи Улиеру и се усмихна. — Защото, макар да не сме се срещали, ние общувахме чрез посредник. Настасе ми предаваше всичко, за което разговаряхте двамата, а понякога ми пускаше и записите, като ме молеше да коментирам някои моменти. Същото, без съмнение, се е случило и с теб, нали?

— Същото — прошепна Пантелимон и сведе смутено поглед. — Абсолютно същото…

— Не бива да си устройваш сега сам съд на честта — опита се да го успокои Улиеру. — Времената са такива…

Обърна глава и замълча, въздъхна дълбоко.

— Но не за това те потърсих аз. Интересува ме твоят коментар.

— Какъв коментар? — уплашен го прекъсна Пантелимон.

— Всичко, което си казал за Зеведей. Впечатляващо е. Значи — добави, снишавайки глас, — значи го познаваш достатъчно добре. И кога го срещна?

— Изобщо не го познавам. Срещал съм го един-единствен път, когато той ме спря, за да ме попита коя година сме… Но другарят Настасе има цяла колекция от записани разговори. Чух ги и аз, някои дори и по два-три пъти…

Забави крачка и спря. Обърна се към Улиеру. Този път усмивка освети лицето му.

— Този Зеведей — продължи неочаквано въодушевено той, — та този Зеведей е повече от интересна личност. Уникален е! Може би заради него изгубих съня си. Няма нощ, в която да не мисля за него, и все се опитвам да разбера какво искаше да каже с думите: „Правих политика цели петнайсет години“…

— Затвор, по-точно петнайсет години затвор! — продължи Улиеру, все така усмихнат. — „И искам да разбера, каза този Зеведей…“

— … Искам да разбера смисъла на онези трийсет години, — подхвана Пантелимон. — „Защото двата периода образуват едно цяло“. — „Затова ме интересува проблемът с Времето“ — продължи да цитира Пантелимон. „Проблемът с Времето“ — повтори замислен. Замълча и отново потърси погледа на Улиеру. — Но това не би могло да има някаква връзка с вестниците, с шейсет и шеста година…

— И все пак Настасе се съмнява в него — каза безучастно Улиеру. — Хайде, по-добре да вървим.

— Очевидно това датиране на вестниците говори за връзка с „проблема с Времето“. Но всичко, което преди това каза Зеведей, ако, разбира се, е бил искрен, и аз съм убеден в това, ни говори за нещо друго… Не знам дали си чул целия разговор, записан същия ден.

— Чух една част, но не знам дали е бил целият разговор. Имам предвид това, което Зеведей каза за Фон Браун…

— Точно това! — възкликна Пантелимон. — Чух онзи пасаж три пъти и го научих почти наизуст. Очарова ме преди всичко неговата искреност, когато подчерта, че политиката съвсем не го интересува.

— Каза и още нещо преди това — забеляза Улиеру. — Каза: „Мистерията с датирането на тези вестници е всъщност една… антимистерия. Това е чисто и просто едно «технологично представление».“

— Мисля, че това го каза накрая, след като преди това настоя, че политиката за него е нещо напълно безинтересно. Но това няма значение. След като говори за „проблема с Времето“, той добави: „Би трябвало да ме окуражите, защото всички, които като мен са въодушевени от проблема за Времето, нямат и не могат да имат някаква политическа власт.“

— „Спомнете си за отговора на Фон Браун“ — И Улиеру продължи да цитира отговора на Фон Браун. — Когато Хитлер поръчал на Фон Браун да побърза с усъвършенстването на ракетите, за да си осигури победата…

Пантелимон спря за момент.

— … и му казал: „Мене не ме интересува как ще спечелим по-бързо войната, интересува ме как ще стигнем по-скоро до Луната. И така и стана: германците изгубиха войната, но благодарение на този Фон Браун стигнаха до Луната!“

— Хайде да вървим сега — подкани го Улиеру, след като се обърна и огледа улицата.

— И така — продължи след малко Улиеру, — примерът на Фон Браун може да бъде разбран по два начина. Може би Зеведей иска да каже: мене ме интересува „проблема с Времето“ и Фон Браун илюстрира по един прекрасен начин триумфа на този, който е видял бъдещето, след години, отвъд годините, дори и отвъд времето… От друга страна, може да се каже: триумфът на Фон Браун е чисто технологичен и като такъв се превежда чрез силата на политиката…

— В този случай — прекъсна го Улиеру.

— В този случай, като цитира примера с Фон Браун, Зеведей има предвид нещо друго… Но какво е то? Затова аз не мога да заспя — добави Пантелимон след пауза. — По цели нощи се въртя в леглото и все се питам: какво е имал предвид?

— А може и да не е имал нещо предвид — забеляза Улиеру.

— Тогава би било още по-интересно, защото в този случай, без да иска, без да си дава сметка, той сам се издаде!

Замълча изведнъж и след миг тихо попита:

— Аз ли да му кажа, или ще му кажеш ти? Това би могло да бъде първата крачка към дешифрирането на кода…

— Кажи му ти, ти си по-млад и имаш нужда от нашивки. Но после ми кажи. Ще му повторя всичко и може и да се убеди да не крие истината.

И двамата се огледаха наоколо.

— Фон Браун, Луната, кацане на Луната — започна Пантелимон. — Посланията биха могли да се предадат чрез код, свързан с фазите на Луната. Печатните грешки и другите промени на оригиналните издания сигурно са свързани с лунния календар.

— Не разбирам — прошепна Улиеру.

— Всъщност е твърде просто. Отваряш вестника, четеш информациите от съответния ден: пълнолуние или първа четвърт и т.н. и четеш печатните грешки. Да кажем: днес е пълнолуние. Преброяваш значи дванайсет думи или дванайсет букви след първата печатна грешка, а после минаваш на втората грешка, на третата и т.н. Записваш си думи или поне началните им букви — и така разчиташ съобщението.

— Наистина ли? — прошепна развълнуван Улиеру.

— Не знам, защото още не съм видял нито един екземпляр от апокрифните издания. Но това може да се провери.

— Хайде, да вървим! — каза Улиеру.

Тръгна замислен, от време на време се обръщаше към последвалия го Пантелимон, когото гледаше с възхищение и малко боязън.

— Поздравявам те — промълви съвсем тихо. — И се радвам, че ми имаш доверие… Наистина, не ми беше приятно, когато те чух да говориш за твоята любов с госпожица Иринеу. Познаваме се почти от две години и не си ми казвал нищо за това…

— Цяла сутрин мислих, да, днес сутринта в самолета — започна Пантази, след като си стиснаха ръце, — да, мислих: на кого ли ще прилича? И преди малко, като влязох тук, разбрах: това е като онази приказка за селото, в което убили всички стари хора. Убили всички, с изключение на един. Но когато нещата се усложнили… Знаете края, нали?

— Допуснаха се грешки — забеляза Гилберча и се усмихна притеснено.

Пантази го погледна, поклати глава, после седна във фотьойла.

— Партията никога не греши — продължи, като извади от устата си клечка за зъби и я постави на ръба на чашата за кафе. — Само конюнктурата се променя… Е, какво удоволствие — добави и огледа масата, — наистина, какво удоволствие да видя сега, че не сте забравили моите слабости: турско кафе без каймак…

Стеснителна усмивка озари за няколко мига лицата им. После и шестимата обърнаха погледи към Гилберча. С леко и почти невидимо треперене на ръката Пантази вдигна своята чашка и засърба бавно и с удоволствие горещата и сладка течност.

— Също като през добрите стари времена… Но приказката за селото без старци — добави, обръщайки се към Гилберча — ме кара да се замисля сега. След като ме доведохте със специален самолет, означава, че нещата тук са много зле…

Като по даден знак и шестимата избухнаха в смях, търсейки погледа на Гилберча.

— За какво става дума? — попита Пантази.

Гилберча му подаде някаква папка.

— Предполагам, че вече знаете за какво става дума.

Пантази отвори папката и извади един брой от „Скънтея“. Хвърли само един поглед към вестника, а после го прибра обратно.

— От шести юни шейсет и шеста.

— Появи се преди три дни — уточни Гилберча. — Не сте ли чували за апокрифните издания на „Скънтея“?

Пантази взе една клечка за зъби, счупи я на парченца и започна да ги подрежда много съсредоточено.

— От цели две години проверявам досиетата на работниците от заводите. Нямам много време за друго… Да, и аз чух доста неща, но не знам нищо конкретно — добави без да бърза, като продължаваше да реди парченцата от клечката.

Гилберча се обърна към един плешив младеж с тъмни очила, седнал на другия край на масата.

— Думитреску — ти започни.

Пантази се приготви да слуша и разтвори папката. След няколко минути вдигна ръка и го прекъсна.

— Тези апокрифни вестници, както ги наричате, бяха отпечатани или в печатницата на „Скънтея“ или доставени от някое от чуждите посолства в столицата.

— Така мислим и ние — усмихна се разбиращо Гилберча. — И тъй като сме сигурни, че не са отпечатани в нашата печатница, се питаме дали наистина не са внесени и разпространени от някое западно посолство. Чуйте сега по-нататък…

Пантази извади от джоба си друга клечка и с наведена глава и притворени очи изслуша резултатите от разследванията, извършени от специалните служби: анализът на хартията и мастилото, статистиката на печатните грешки, опитите за дешифриране на кода, чрез който се предават съобщенията.

— Но откъде да знаем дали наистина се предават някакви съобщения? — попита Пантази.

— В такъв случай какъв смисъл имат всички тези усилия — да отпечаташ и да разпространиш из цялата страна няколко хиляди апокрифни екземпляра? — учуди се Гилберча. — Защото ще видите, че тук има и други интересни неща. Чуйте по-нататък.

Пантази опря лакти на бюрото си и като засмука дискретно върха на клечката за зъби, се приготви да слуша най-внимателно.

— А какво става с пелерината на Зеведей? — попита изведнъж. — И аз го познавах на времето…

По знак на Гилберча Настасе отвори папката пред себе си и прочете няколко фрази, а на екрана на стената се появи Зеведей, излизащ от бакалията на Матасари, наметнал пелерината си.

— Този път не е много весел — добави Настасе. — Но този ден си е купил малко шунка…

Стопкадърът показваше усмихнатия Зеведей с пакет в лявата ръка.

— Това е била пелерината на неговия чичо, полковник Бруно Флондор от австро-унгарската армия — поясни Настасе. — Но сега мисля, че ще е полезно да чуете един от първите разговори — продължи и пусна магнетофона. — „Аз правих политика цели петнайсет години — чу се гласът на Зеведей — и лежах в затвора също петнайсет… Затова сега искам да разбера проблема за Времето…“

След няколко минути Пантази поиска да пуснат отново пасажа с Фон Браун. Донесоха му второ кафе и той започна бавно да го пие, слушайки думите на Настасе и четейки фиша на Пантелимон: „Надежден социален произход. Син на работници от долината Жиу. Отличен студент, макар и без политически амбиции. Отначало, за да защити доктората си, приема един доста дързък проект в секция «С». След шест месеца изследвания резултатите се оказват толкова неочаквани, че проектът е преместен приоритетно в секция «А», а Пантелимон е произведен в шеф на лаборатория с университетска степен. Не знаем мотивите му, но той разваля годежа си с другарката Санда Иринеу, негова колежка от лабораторията. Става подозрителен през шейсет и седма и оттогава е под наблюдение. Няма приятели. Единственият, с когото разговаря в столовата и понякога се среща, е другарят Улиеру от финансовия отдел…“

— А как изглежда? — попита Пантелимон.

Видя го на екрана пред бакалницата Матасари, после в лабораторията, наблюдаващ намръщен съдържанието на някаква епруветка, а след това крачещ по улицата заедно с Улиеру, накрая хванал ръката на някаква девойка, сякаш готов всеки момент да я прегърне.

— Това е другарката Санда Иринеу — обясни той. — Учила е четири години във факултета по химия в Москва. Специализирала е анилинови бои и печатарски мастила. През ноември шейсет и седма била изпратена на конгрес в Стокхолм и не се върнала. Сега е в Уганда. Колекционира пощенски картички от цял свят.

Настасе резюмира разговорите на Пантелимон с Улиеру, като прочете досието му и няколко цели фрази. После по молба на Пантази пусна отново магнетофона. След четвърт час, като чу за втори път обясненията на Пантелимон за възможността да се състави код според фазите на Луната, се обърна към Гилберча въпросително.

— Е? Опитахте ли се?

Гилберча се усмихна доволно и вдигна рамене.

— Спецслужбите започнаха изчисления още същата нощ, на втори срещу трети юни, на базата на апокрифния брой от втори сутринта. Никакъв резултат. После опитаха с предните броеве. Нищо… Хипотезата на Пантелимон е много интересна, но кодът, ако наистина има такъв, е все още неразчетен…

Пантази се замисли и никой не се осмели да наруши мълчанието.

— Преди да се продължи нататък — започна след пауза, — трябва да ви призная нещо: доведохте ме тук напразно. Не мога да ви помогна. По простата причина, че този проблем надхвърля националните ни граници. А аз не съм толкова добър в проблемите от международен характер. Ще трябва да се посъветвате със службите от някои приятелски страни.

— Вече го направихме — каза Гилберча. — Те вече знаеха за случилото се няколко часа след нас. Бяха минали по същите писти като нас: експлозията във фабриката за мастило в Слатина, процеса със заместник-директора на Военния музей, наблюдението над печатницата и над разпространението на вестника… Възможно е и те да са използвали компютри… При това без никакъв резултат.

— И все пак — започна Пантази като продължаваше да дъвче парченце от клечката за зъби, — все пак работата е, без съмнение, международна. Ние сме малка страна и нашите вътрешни врагове са отдавна открити и обезвредени. Невъзможно е да си представим, че през последните три-четири месеца подривна акция от подобен мащаб, и то с помощта на техника, за която биха ни завидели много страни…

Гилберча го слушаше и се оглеждаше тържествуващ.

— До същите заключения стигнахме и ние — подчерта и той.

— Но тук изниква въпросът: Защо? С каква цел? Ако апокрифните издания са изпратили някакви подривни послания, защо не се случва нищо друго? И за каквито и подривни действия да става дума, използваните средства са твърде сложни и доста скъпи.

Стоящият отляво на Гилберча мъж вдигна ръка.

— Ако ми позволите, другарю полковник, бих искал да задам един въпрос към другаря Пантази… Когато казахте, че проблемът е международен, какво имахте предвид?

— Мислех, че самите автори на операцията биха могли да ни подскажат за подривните идеи на заговора.

— Не разбрах добре…

— Нито пък аз — добави Гилберча. — Защо да си правят този труд? — Пантази хвана чинийката и я дръпна леко към себе си.

— Благодаря. Само тук може да се пие толкова хубаво кафе без каймак. Не знам как го приготвяте.

Приближи чашката до устните си и отпи няколко глътки.

— И както винаги, е горещо — добави доволен. — Отлично кафе!… Да се върнем сега на това, което казах преди малко. Казах: може би тези послания наистина да съществуват, но да не се отнасят до някакви подривни действия у нас, в страната. Може и да са адресирани към други тайни групи, от други страни и за да достигнат по-бързо до направлението си, да се изпращат чрез фалшифицираните броеве на нашия вестник.

— Трудно е за вярване — прекъсна го Гилберча и се усмихна.

— Много е сложно.

— Казах: би могло. Това е само една хипотеза. Но е възможно да има и други.

— Например? — попита Гилберча.

— Ще ви ги кажа по-късно, след като се запознаете с подробностите. Засега бих искал да разбера дали някои от тези апокрифни екземпляри са изпратени зад граница. По-точно, дали се намират в редакциите на комунистически печатни органи в Европа или дори в целия свят, навсякъде, където се разпространява „Скънтея“. Мислите ли, че е възможно да получим някаква по-подробна информация?

— Напълно е възможно — отвърна му Гилберча. — Но не знам дали всички тези броеве са запазени. Все пак това са вестници. И след като са видели, че са с дати от шейсет и шеста година, сигурно са решили, че е станала грешка, че са стари, и просто са ги изхвърлили…

— И все пак нека да опитаме. Когато получателите забележат, че грешката се повтаря, сигурно някои ще се обадят в редакцията на вестника. Известно ли ви е някой да е направил рекламация в тази връзка?

Гилберча погледна въпросително присъстващите.

— Да — обади се съседът на Пантази, който донесе кафетата. — Имаше поне две оплаквания. Едното от Централната библиотека в Мексико сити, а другото от органа на италианската компартия „Унита“.

— Какви оплаквания? — попита Гилберча.

— Ами, еднакви, че им се изпращат от време на време стари броеве и че не могат да си попълнят течението. Но тогава не ми мина през ума, че това има връзка с апокрифните екземпляри — добави смутено съседът на Пантази и се изчерви.

— Кога бяха оплакванията?

— Това от Мексико през март, а от Рим — няколко седмици след това. Редакцията на „Унита“ ни изпрати списък на броевете, които им липсват от течението. Явно, че става дума за…

— Значи няма проблем — прекъсна го Гилберча и натисна единия от червените бутони.

Съвещанието продължи в два и петнайсет. Пред всеки от присъстващите беше поставен термос с оранжада и чаша еспресо с лед. Само на Пантази сервираха турско кафе и студена вода. Той изслуша разсеяно доклада на един от агентите за градовете, където били открили от апокрифните броеве — съобщаваха какви хора са ги получавали и какво били казали при разпитите. Повечето били работници и шефове на разни предприятия. Съвсем малко от интелигенцията и почти всички членували в Партията. Отначало всички изхвърляли апокрифните броеве — получавали същите дни и от редовното течение. Но напоследък, като чули новината, започнали да си събират или да ги продават на любителите…

— Любителите?! Какви любители? — учуди се Пантази.

— Всякакви хора, колекционери на любопитни неща. Разпитахме ги и тях. Не изглеждаха подозрителни. Но за съжаление, тези любители са започнали много да приказват и работата с вестниците се разчу… Във всички градове в провинцията.

— Така разбрах и аз — каза Пантази и внимателно счупи една клечка за зъби. — Едни се забавляват, други направо се радват. Така се правят саботажите, а Секуритате все не успява да открие следите на извършителите им.

— Това е най-сериозната част от тази афера — обади се Гилберча. — Публичността! Трудно е да разберем колко от читателите са забелязали всички печатни грешки. Мисля, че мнозина не са обърнали внимание дори на главната промяна, на заглавието: „Мечтатели от всички страни, съединявайте се!“ Но всички са много въодушевени от случилото си.

— А може би това е част от програмата — забеляза Пантази. — Но ако беше само това!… Слушам ви — добави, като видя, че всички мълчат.

— Мисля, че казах главното — заключи инспекторът и затвори папката с доклада си.

Пантази бръкна машинално в джоба на сакото си, но не извади нищо. Гилберча побърза да му подаде кутийка с клечки за зъби. Изненадани от жеста му, останалите четирима се усмихнаха.

— Благодаря — каза Пантази. — Радвам се да видя, че не сте забравили моите тикове и навици… Бих искал все пак да се върнем за момент към главните заподозрени: Пантелимон, Зеведей и госпожица Иринеу. Ако става дума за акция и за организация, разбирам ролята на госпожица Иринеу, но по-малко на останалите двама или трима, ако броим и Улиеру…

— Що се отнася до Зеведей — обади се Гилберча, — това би било една индикация.

И той изложи своята хипотеза: държанието на Зеведей не можело да се обясни по друг начин, освен ако се предположи, че е изгубил връзката си.

Пантази го изслуша внимателно, като от време на време гризеше клечката за зъби.

— Много е интересна твоята хипотеза, но аз се питам дали още в началото не тръгнахме по грешната писта — пелерината на Зеведей, експлозията във фабриката за мастило в Слатина, нередностите във Военния музей в столицата, а може би има и други неща, за които още не зная…

— И въпреки всичко — намеси се Настасе, — съществува връзка между тях, защото Санда Иринеу, когато беше сгодена за Пантелимон, живееше до дома на Зеведей, а доктор Магеру беше преместен на работа във фабриката за мастило в Слатина…

— Вярно е — подхвана Пантази, — но дали тази връзка, все пак доста съмнителна, би могла да бъде използвана като примамка, т.е. да ни насочи вниманието около един вътрешен заговор, разбира се, фиктивен, който всъщност прикрива външния характер на операцията. Ако е така, значи са успели, а ние изгубихме цели три месеца…

Гилберча се изчерви и го погледна намръщено.

— Тогава какво бихме могли да сторим?

— Това не е упрек — продължи Пантази. — Защото във всеки случай вие разследвахте Зеведей, съобщихте и на Пантелимон декларациите му, имам предвид специално пасажа за Фон Браун, и по този начин идентифицирахте кода…

Гилберча огледа присъстващите и се усмихна иронично.

— Вие се шегувате, другарю Пантази — каза и продължи да се усмихва. — Тази сутрин ви обърнах внимание, че специалните служби работиха денонощно, като взеха за база и фазите на Луната от шейсет и шеста, и тези от настоящата година: абсолютно без никакъв резултат. Не успяха да разкодират дори една дума, да не говорим за целите послания…

Пантази се замисли и засърба второто кафе, което му поднесоха.

— Разбира се, че това е една обикновена хипотеза. Но след като знаем, че от апокрифните екземпляри вече има изпратени в Мексико, също и в Италия, а може би и в други страни на света — значи става дума за една международна акция и не бива да правим изчисления върху фазите на Луната тук, у нас, в Румъния. Трябва да вземем предвид и лунния календар в други страни, да, в много други страни на планетата. Мисля, че спецслужбите ще могат да започнат работа по това още тази вечер. Ще използват и електронноизчислителна машина. От Астрономическата обсерватория ще им предоставят много точни таблици с фазите на Луната върху цялата земна повърхност. Компютрите ще свършат останалото. Ще трябва да започнем първо със съседните държави, а после с Франция, Италия, Испания, Швеция, Мексико… Но не забравяйте и Уганда от Африка — добави след кратка пауза.

Когато видя, че Пантази се приближава, мъжът с белия халат затвори списанието, порови в чантата си, после неохотно стана от пейката, сякаш не искаше да се раздели със сянката на липата. Тръгна полека, с ленива крачка, в обратната посока, като непрекъснато се обръщаше назад. И едва когато се увери, че Пантази е седнал, ускори хода си и бързо изчезна.

— Радвам се, че най-сетне ще имам възможността да те видя — започна Пантази, — при това тук, под липите… Не съм минавал през това място от три години — добави той, извади клечка за зъби и започна да я върти между пръстите си. — Исках да те поздравя и да те попитам кога успя да дешифрираш кода? Колко дни преди да съобщиш за това на Настасе?

Пантелимон се обърна рязко, с цялото си тяло, крайно изненадан:

— Не съм го дешифрирал! Направих всички възможни изчисления, както нареди другарят Настасе, но без никакъв резултат.

Пантази го изгледа, без да каже нищо, а после се залови да чупи клечката със зъби.

— Да не се уплашиш, като ме гледаш сега как чупя и смуча клечките. Това е тик, приятелю, признавам, доста неприятен тик. Но това е цената, която плащам сега, пет години, откакто оставих цигарите… Казвах ти — продължи с по-нисък глас, — любопитен съм да узная колко дни минаха от момента, когато установи връзка с Фон Браун. Става дума за фазите на Луната и за момента, когато съобщи твоята хипотеза на Настасе…

Пантелимон затвори очи и поклати няколко пъти глава, сякаш преброи години наум.

— Не повече от четири дни. Бях говорил ден преди това с другаря Улиеру, в деня, когато се срещнахме случайно пред щанда за чадъри…

Пантази не скри задоволството си.

— Значи три дни. Запазил си тайната за себе си цели три дни, така ли? И защо?

— Ами, нямах смелостта да я споделя с никого. Струваше ми се, че всичко това е напълно ясно, а в същото време абсурдно, невъзможно, неприложимо! Както всъщност и се оказа…

— И защо на Улиеру?

— Защото сме… Как да кажа? Не мога да кажа, че сме само приятели, но все пак той е единственият човек, на когото аз имам пълно доверие, с когото разговарям…

— Значи — прекъсна го Пантази, — ако твоят приятел Улиеру се беше разкрил точно в този ден пред някого, този някой би имал предимството от двайсет и четири часа, така ли?

Пантелимон вдигна притеснен рамене.

— Но да оставим сега това — продължи Пантази. — Най-странното е, че успя да дешифрираш кода благодарение на пелерината на Зеведей! Нали е така? Призна още при първия разпит, че си бил много впечатлен от парченцата плат, пришити на мястото на пагоните.

Силно смутен, Пантелимон започна да се мести от мястото си на пейката.

— Ако не бяха тези парцалчета, Зеведей нямаше да те спре пред бакалията на Матасари, за да те пита коя година сме, и днес ти щеше да си гледаш спокойно работата в твоята лаборатория. Нямаше да бъдеш „обект номер едно“ за няколко секретни служби, до степен да бъдеш охраняван денем и нощем. Защото — добави усмихнат той — вярвам, че и ти си разбрал: ако те бяха изпратили спешно в провинцията, а след това да те настанят в някой санаториум под претекст, че страдаш от белодробно възпаление, след което да те доведат в Букурещ с линейка на Министерството, уж за консултация, а после да те поканят на разходка в парка, придружаван от някой служител, и накрая, седнал на някоя пейка… Да, виждам, че ме разбра, че всичко това всъщност беше за твое добро…

— Не, нищо не разбрах… Разбрах само, че съм станал подозрителен и аз накрая…

— Беше подозрителен много преди това — прекъсна го Пантази. — Но сега трябваше да те пазим. Хората могат да изчезват много по-лесно, отколкото можеш да си представиш. Изчезват днес или утре. Днес е тук, а утре кой знае къде! Такива са времената… И други са разбрали за твоето откритие и са го научили двайсет и четири часа преди нас…

— Но те са направили необходимите изчисления — опита се да се извини Пантелимон.

— Добре, ще се върнем и на това. Говорех ти за пелерината на Зеведей, без която… Познавам Зеведей и знаех за пелерината, но не знаех, че той я носи такава закърпена зиме и лете. Познавам добре Зеведей — добави след кратка пауза. — Аз го вкарах в затвора. Разбрах, че се готви да избяга в планината, да се присъедини към една група саботьори, доста добре въоръжени. И тъй като знаех, че групата е обкръжена, беше ми жал за него: познавах го от млад и на времето познавах и чичо му, полковник Бруно Флондор. Така че трябваше да го арестувам точно в онази нощ и да го обвиня за участие във фиктивен заговор. Надявах се да го осъдят само на пет години, но на процеса той говори твърде много, каза какво ли не и беше осъден на двайсет и пет години. Почувствах се много зле! Беше ужасно… Все пак спаси си живота, можеха и да го убият. Останалите от планината бяха заловени и екзекутирани след няколко дни…

Замълча и го погледна право в очите.

— Ако го срещнеш, не му говори за това. Това е стара история и той не знае всичко… Но пелерината! — възкликна и рязко вдигна ръка, сякаш искаше да покаже клечката, която току-що беше извадил от джоба си. — Изчетох много пъти всички стенограми, но само вие можете да разберете защо е решил да носи тази пелерина…

— С двете кръпки, пришити на мястото на пагоните — уточни Пантелимон.

— Пагоните бяха откъснати при обиска през нощта, когато го арестувахме. Дадох инструкции да се провери дали не укрива западна валута, и ако такава беше открита, сигурно щеше да бъде насрочен и друг процес, на който да получи поне три години. Но Зеведей беше неподкупен мъж, той просто искаше да се бори в планините и в дома му не намериха дори и един швейцарски франк или долар… Въпреки че — продължи след пауза и се усмихна — напълно възможно е да се е разчуло предварително за този обиск и за пагоните, защото тогава те не се намериха. Не се намериха нито бижута, нито долари и франкове, сигурно бяха скрити в хастара на дрехите му. Една от най-черните страници в историята на нашата служба е точно тази: не помислихме за колекциите с националните костюми, и на първо място, за колекциите с униформи във Военния музей в столицата. Организацията е могла да работи така, необезпокоявана, поне още десетина години. Имаха си доверени лица в Музея и агенти за свръзка, доста опитни хора. И под различни предлози: молци, прах, замърсяване, проверка на фишове и т.н., някои от експонатите бяха периодично изваждани от витрините и вкарвани в една специална стая. Останалото се разбира от само себе си… Така бяха укрити доста бижута и много чужда валута, и дори злато! Явно е, че тази операция струваше скъпо: поне колкото половината от стойността на укритите предмети. Но някои от униформите бяха толкова пъти разшивани, зашивани и кърпени, че след години се превърнаха в дрипи. И тогава, да, тогава на заместник-директора на Музея му хрумна нещастната идея да ги реставрира, но за целта за съжаление се използваха некачествени бои — униформите изглеждаха доста по-зле, отколкото преди реставрацията, и заместникът нареди да се промени цветът им. Така се разкри тази афера и избухна скандалът!

— Като в истински криминален роман — забеляза Пантелимон.

Пантази го погледна учуден и не скри разочарованието си.

— И все пак не разбирам защо Зеведей реши да носи постоянно тази глупава пелерина и зиме, и лете. Доколкото го познавам, трябва да има някаква причина. Но каква?… Във всеки случай трябва да бъдем признателни именно на тази причина. Благодарение на пелерината ти се срещна със Зеведей, откри апокрифните издания, научи за Фон Браун и ни подсказа хипотезата си, единствената, която заслужава да бъде взета под внимание. Само че не я изложи цялата. Последната част запази за себе си.

— Не разбирам какво искате да кажете — тихо промълви Пантелимон и се изчерви.

След няколко мига Пантази добави:

— Трудно ми е да повярвам, че си спрял по средата на пътя. Очаквам да подскажеш на Настасе да пристъпи към дешифрирането на посланията, имайки предвид фазите на Луната извън нашата територия според лунния календар на Франция, Русия или Мексико. Или… Уганда.

Пантелимон се изчерви силно и вдигна глава.

— Но това е чисто и просто един абсурд! — възкликна той. Ако се появят някакви тайни издания с евентуални шифровани послания в Румъния, посланията не могат да бъдат на друг език, освен на румънски.

— Да, наистина изглежда абсурдно — потвърди Пантази и извади нова клечка от джоба си. — И все пак е така: като взеха предвид лунните календари от цялата планета, компютрите успяха да дешифрират доста повече от сто послания, редактирани на петнайсет езика, включително и на румънски…

— Невъзможно! — повтори Пантелимон. — Абсурд!… Какви послания?

— Доста миролюбиви и досадни. Цитати от Ганди и от Евангелието, от Хартата на Обединените нации, от Марк Аврелий и Конфуций и от други подобни източници… Но най-вече от Евангелието. Засега на петнайсет езика, но все още не са дешифрирали всички.

Пантелимон го слушаше изумен и го гледаше втренчено, сякаш се опитваше да го види по-добре.

— Но защо? — промълви след малко. — Какъв смисъл има да поддържаме подобно многоезично издание, шифровано и отпечатано у нас, издание, което съдържа послания, които не могат да се разберат в Румъния?

— В известен смисъл — продължи Пантази, отново усмихнат, — това е пацифистка пропаганда в световен план. Не може да се каже, че е толкова вредна…

— Но това е абсурд! Истински абсурд! Пропаганда, използваща толкова сложни средства, които единствено компютрите могат да разчетат!…

— И аз не разбрах много добре — продължи Пантази. — Но не бива да забравяме, че само ние тук, в Румъния, трябва да разчитаме на компютрите. Читателят във Франция или в Швеция, или в Мексико може да дешифрира сам: поглежда датата, отпечатана върху вестника, търси позицията на Луната в съответния ден в неговата страна, после според системата, която си открил ти, започва сам да дешифрира. Разбира се, ако види, че първите групи от букви нямат никакъв смисъл, просто се отказва, знае, защото предварително е бил информиран, знае добре, че изданието от този ден не съдържа послания към неговата страна…

— Но е невероятно сложно! — повтори Пантелимон. — Струва ми се направо абсурдно, нали вестникът се печата у нас, на румънски език.

— И все пак има обяснение. Ще ти го кажа — добави Пантази след нова пауза, — защото си доказал вече, че можеш да пазиш тайна, макар и за три дни. Но твоята тайна беше наистина много ценна. Ще ти кажа сега, че има две хипотези и те не се отнасят пряко до нашата страна. Но би могъл да ги чуеш сега…

— Давам ви честната си дума — тихо промълви Пантелимон и сложи ръка на сърцето си.

— Ние сме малка страна — започна малко тъжно Пантази. — И представляваме, както много други страни, едно повече или по-малко затворено общество. Такава е историческата конюнктура и трябва да си даваме сметка за това… Направиха се опити чрез съседите ни да се промени тази структура, което на Запад наричат „либерализация“. Знаеш добре с какъв резултат… Но е трудно сега да си представим, че тази тенденция към „либерализация“ може да бъде тотално зачеркната. От друга страна, трудно е наистина да си представим, че определени свръхсили няма да се откажат да се възползват от подобна тенденция…

Прекъсна, извади късчетата от клечката за зъби и ги постави внимателно на края на пейката.

— Което ти казвам сега, повтарям, е най-обикновена хипотеза. И ти го казвам, защото си разбрал урока на Фон Браун: триумфира само този, който вижда надалече. Ти си млад, имаш да видиш още много неща… Да уточня: какъв смисъл може да има, както казваше, едно апокрифно издание на „Скънтея“, чиито шифровани послания не мога да бъдат разчетени в Румъния, и само от време на време редактирани на румънски? Има само едно обяснение. Определени служби от една свръхсила на Запад правят опити и по причини, които не можем да знаем сега, ги правят у нас. Но за да се избегне евентуално едно грешно тълкуване и най-вече разни дипломатически усложнения, посланията са шифровани по начин, който не може да бъде открит у нас. Съдържанието на тези послания е политическо, но без особено значение или пък е чисто и просто една обикновена пацифистка пропаганда…

— Изглежда невероятно! — възкликна Пантелимон. — Толкова средства и толкова труд, за да се съобщават чрез шифровани текстове цитати от Махатма Ганди или от Евангелието!

— Ако моята хипотеза е вярна, този експеримент е от голямо значение. По-късно последствията могат да бъдат доста сериозни. Ще се върна пак на този аспект на проблема. Засега да анализираме целта на опита. Организаторите искат да се уверят до каква степен могат да се предават в целия свят определени лозунги или информация, или по-късно инструкции от политически или военен характер. В каква степен и до каква граница може да се използва един метод, който, от една страна, е дотолкова семпъл, че може да бъде лесно разгадан, а от друга — да се кодира отново автоматично до безкрайност, в случай, че е декодиран от противника. Ти знаеш по-добре от мен, че върху една непроменяема база — в случая фазите на Луната — може да се променя до безкрайност шифърът. В нашия случай броят думите или буквите — отдясно или отляво на печатната грешка, но редът може и да се промени и да се съставят нови системи на базата на буквите или на групите от букви и така до безкрайност. Важното е едно нещо: да съществува една непроменяема структура, която да е леснодостъпна, т.е. присъстваща на всяка географска ширина или дължина. Както добре отгатна ти, единствената подходяща структура в този случай е лунният календар.

— Но… — осмели се да възрази Пантелимон.

— Знам — прекъсна го Пантази. — Както казах, изключително сложна работа е отпечатването на апокрифните издания, разпространението им по легален начин или пък по нелегален в различни страни, предварителното инструктиране на читателите относно системата за дешифриране на кодовете. Да, това е една много сложна система, но тя не може да се унищожи лесно. Докато разполагаме с лунния календар и докато съществуват държави суперсили, разполагащи с определени технически средства, разпространението на тези послания не може да бъде спряно. Засега — добави с усмивка — се прави антивоенна пропаганда. За щастие нашият Зеведей си няма и хабер от кода, но е убеден, че става дума за религиозни съобщения, които прокламират световния мир. Значи, опитвайки се да разбере, както казва той, „единството на двете антагонистични фази“ в неговия живот — „петнайсет години активна политическа дейност“ и „петнайсет години пасивна медитация в затвора“, той е достигнал до заключението, че единствено разбирателството и световният мир ще спасят човечеството от катастрофата. Откакто са му попаднали екземплярите с дати отпреди три години, той е убеден, че някакво силно духовно послание се е появило в много краища на света. Но тъй като не може да чете посланията, той от време на време пита, както всъщност направи и с теб, в коя година сме сега, надявайки се, че все някой ден ще срещне човек, запознат с кода, за да разбере посланията… Ако го срещнеш — добави Пантази с тъжната си усмивка, — кажи му, че е имал право: повечето от посланията са цитати от Евангелието, на първо място от Блаженствата.

— Блаженствата ли? — учуди се Пантелимон. — Тоест?…

— Никога ли не си чувал за Блаженствата, прокламирани от Исус? Блажени са гладните, защото ще бъдат нахранени. Блажени са тези, които плачат, защото ще бъдат утешени… Блажени са тези, които обичат мира…

— Ах, да! — възкликна Пантелимон и се изчерви. — Да, знам. И аз съм чувал това. Но не знаех, че се казва така: Блаженствата.

— Има осем Блаженства, — добави Пантази и постави последната клечка в края на пейката. — Ако се помъча, сигурно ще си спомня всичките осем… — Замълча, затвори очи, сякаш се опитваше да си спомни и да ги преброи.

— Казвахте, че са били изпратени послания на румънски език — прекъсна след пауза мълчанието Пантелимон.

— Само едно, но беше изпратено повече пъти: „Блажени са бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно!“

Пантелимон се изчерви силно и леко прокара длан по челото си.

— „Бедните духом“ — повтори шепнешком. — Ако не мислиш, че съм недискретен…

— Не си. Това послание, единственото на румънски език, не може да бъде дешифрирано без лунния календар на Уганда…

— Беше нейната любима фраза — продължи замечтано Пантелимон. — Често ми я повтаряше. Но тогава ми звучеше малко обидно. Не разбирах какво искаше да ми каже. Защо точно на мен?…

Пантази изхвърли остатъците от клечките, стъпка ги с обувката си и дори се опита да ги зарине в пръстта.

— Ще разбереш може би по-късно. Имаше мнозина бедни духом на този свят. Но най-прочут сред тях без съмнение беше рицарят Парсифал. Той беше единственият, който се осмели да попита къде е чашата на Свещения Граал?… Халал да му е нашият Граал!… Халал да му е Граал, който ни бе отредено да търсим. Да търсим и да го намерим! — добави тихо и стана от мястото си.

Стисна ръката на Пантелимон и тръгна бавно, отметнал глава леко назад, сякаш искаше да вдиша от аромата на разцъфналите липи.