Младост без младост (Фантастична проза)

Тайната на доктор Хонигбергер

В една есенна утрин на 1934 година куриер ми донесе доста странно писмо и съобщи, че му било поръчано да изчака отговора. Пишеше ми някаква дама, чиято фамилия, Зерленди, не бях чувал. Канеше ме да я посетя вечерта на същия ден. Беше коректно писмо, изключително учтиво, както по времето на нашите родители една дама би могла да се обърне към някой непознат. „Уважаеми господине, научих, че сте се завърнали наскоро от Изтока и вярвам, че ще бъде интересно да се запознаете с колекциите, събрани от моя съпруг“, пишеше между другото госпожата.

Признавам, че по онова време не ме интересуваха познанствата, които бях принуден да поддържам. Бях живял няколко години на Изток и нямах желание да разказвам баналности за „мистериите на Азия“, за чудеса и факири или за приключения из джунглата — все сензационни глупости, които моите приятели искаха да коментирам. В писмото си госпожа Зерленди споменаваше за някакви ориенталски колекции, без да уточнява вида и произхода им, и това бе напълно достатъчно да разпали любопитството ми.

Наистина интересуваше ме животът на онези мои сънародници, които бяха пристрастени към Изтока. За да бъда откровен, ще призная, че много години преди този случай в един от антиквариатите по кея края река Дъмбовица в Букурещ открих цял сандък с книги за Китай, подробно проучени и изпъстрени с бележки, а на места и коригирани с молив от този, чийто подпис беше върху титулните страници на повечето от тях: Раду Ч. И този Раду Ч. не беше, разбира се, любител. Неговите книги, които сега са мои, доказваха, че е преминал твърде сериозен курс по китайски език. Наистина той беше анотирал всичките шест тома на „Историческите спомени“ на Съма Циен в превода на Едуар Шаван с корекции на всички печатни грешки от китайския текст. Очевидно този човек бе познавал китайските класици от изданията на Куврьор, бил е и абонат на списание „Тунг Пао“ и си е купувал всички томове на „Китайски преглед“, излизали в Шанхай до началото на войната.

Да, този човек много ме заинтересува, след като закупих част от библиотеката му, при все че така и не успях да науча цялото му име. Антикварят беше изкупил малко повече от сто тома и през 1920, с изключение на няколко илюстровани издания, които бе продал веднага, не беше намерил клиенти за тази сбирка от текстове и студии по синология. Още тогава се запитах: наистина, що за човек е бил този румънец, готов да се захване толкова сериозно с китайския език и да не може накрая да остави нещо след себе си, поне цялото си име? Каква страст е изпитвал към тази далечна и непозната земя, до която е искал да се приближи, при това не като аматьор, а да научи езика й, а също и историята й? И дали е успял да стигне до Китай, или е загинал още млад през войната?…

На част от въпросите, които си поставях, разлиствайки книгите му тогава в антиквариата на кея, щях да получа отговор по-късно. Отговор, изпълнен с неочаквани тайни. Но това е друга история, без никаква връзка със случките, които започвам да описвам сега. Все пак, спомняйки си за този Раду Ч. и за неколцина други ориенталисти и ценители на източната култура, които бяха живели незабелязано тук, в Румъния, реших да приема поканата на тази непозната любезна дама.

Същата вечер стигнах до къщата на улица „С“. Спрях пред номер седемнайсет и познах една от онези къщи, покрай които не можех да мина, без да забавя крачка и да се опитам да чуя какво става зад дебелите стари стени — кой живее там и как се бори със съдбата.

Улица „С“ беше точно в центъра на Букурещ, съвсем близо до „Каля Викторией“. Наистина по чудо се беше запазила тази красива болярска къща на номер седемнайсет, с желязната ограда, с чакълената настилка в двора, с кестените, акациите, израснали на воля, закрили със сянката си част от фасадата. Вратата тук се отваряше тежко и посетителят попадаше сред разкошни алеи с есенни цветя и малък басейн, в който водата бе пресъхнала отдавна. Да, тук сякаш и въздухът беше друг. Светът, който бавно гаснеше сред останалите квартали на столицата, съхранил своето предишно достойнство, беше болярска къща от стари времена, но добре запазена. Само влагата от дърветата бе потъмнила леко фасадата. Главният вход беше защитен, както се правеше преди четиридесет години, с голяма и стилна козирка от тъмно стъкло и ковано желязо. Няколко позеленели от мъх каменни стъпала с големи саксии с цветя по краищата водеха към верандата. Под звънеца нямаше никаква визитка или надпис.

Отвориха ми. Стара, накуцваща икономка ме покани в просторен салон. Едва успях да погледна към мебелите и картините, когато от една масивна дъбова врата се появи госпожа Зерленди, прехвърлила петдесетте, от жените, които не би могъл да забравиш дори ако ги срещнеш само веднъж. Изглежда, че бе посрещнала наближаването на старостта посвоему, или може би както жените от миналите векове — със съзнанието, че смъртта е на крачка от великото озарение, от разкритието на всички тайни, а не толкова край на земния път, разпад на плътта и превръщането й в прах.

Аз винаги съм разделял хората на две категории: тези, които разбират смъртта като край на живота и на тялото, и тези, които я приемат като начало на едно ново духовно съществуване. И никога не се опитвам да съдя за хората по тяхната гледна точка за смъртта.

Госпожа Зерленди седна в един фотьойл и ми посочи дървен стол с висока облегалка — направи го с жест, в който не открих обичайната фамилиарност на жените на нейната възраст.

— Благодаря ви, че дойдохте — започна тя. — Моят съпруг би бил очарован да се запознае с вас. Той също обичаше Индия, може би повече отколкото бе допустимо за професията му на лекар…

Подготвих се да изслушам дълга история, все пак доволен, че междувременно ще мога да разгледам внимателно, без да я подразня, тази странна госпожа Зерленди. Но моята домакиня спря и ми попита:

— Познавате ли живота и съчиненията на доктор Йохан Хонигбергер? Моят съпруг се влюби в Индия благодарение на книгите на този доктор — немец от Брашов. Беше наследил от семейството си този интерес към историята (защото тя бе страстта на неговото семейство!), но започна да се занимава с Индия, когато откри трудовете на доктор Хонигбергер. Всъщност той няколко години събира материали и започна да пише дори монография за доктора немец. Нали и той беше доктор и вярваше, че ще може да напише книга за друг доктор…

Признавам, че тогава знаех много малко за доктор Хонигбергер. Бях прочел, разбира се, преди много години неговата главна книга „Тридесет и пет години на Изток“ в английски превод, единствената, която успях да намеря в Калкута. По онова време се занимавах с философията и техниките на Йога и изучавах книгата на Йохан Хонигбергер главно заради подробностите около тези окултни практики, които докторът, изглежда, познаваше много добре. Когато книгата се появи в средата на миналия век, подозирах, че авторът е напълно лишен от критически дух. Още не знаех, че този доктор, прославил се като световен ориенталист, произлизаше от стар румънски род от Брашов. Сега тази подробност ме вълнуваше…

— … Моят съпруг поддържаше голяма кореспонденция с различни медици и учени, които познаваха Йохан Хонигбергер, макар че той беше умрял през 1869 в Брашов. Наскоро се бил завърнал от последното си пътуване до Индия, но имало доста хора, които го познавали. Единият от синовете му бил станал съдия в Яш, бил от първия брак на доктора, но съпругът ми не успял да го види, при все че често пътуваше до Яш по разни поводи…

Усмихнах се, без да искам. Учудваше ме точността, с която госпожа Зерленди представяше биографията на Хонигбергер.

Отгатнала мисълта ми, моята домакиня добави:

— Тези неща го интересуваха толкова силно, че и аз ги запомних завинаги. Тези и още много други неща…

Замълча и се замисли. По-късно отново се уверих колко подробности знае за Хонигбергер моята домакиня. Цялата вечер ми говори само за първия му престой в Индия, след като бил прекарал около четири години в Мала Азия, една година в Египет и седем години в Сирия. Не беше трудно да се разбере, че госпожа Зерленди беше получила книгите и ръкописите на съпруга си, сякаш се бе надявала да завърши някой ден делото му.

Наистина трудно бе да избяга човек от тайнствения чар на този доктор немец, всъщност доктор с диплома на фармацевт. Хонигбергер беше прекарал повече от половината от живота си на Изток. Беше стигнал до постовете придворен лекар, придворен фармацевт и директор на Арсенала, както и адмирал при махараджа Раджит-Сингх от Лахор. Много пъти бе успявал да натрупа огромни състояния, които неразумно бе пропилявал. Авантюрист от класа, Хонигбергер не беше нечестен мъж. Познаваше редица науки — точни и окултни, а неговите големи колекции: етнографски, ботанически, нумизматически и художествени, обогатиха редица световни музеи. Лесно е да се разбере защо доктор Зерленди, пристрастен към историята на нашия народ и към историята на медицината, посвети толкова години от живота си на реконструкцията и тълкуването на истинската биография на Хонигбергер.

— Той рано достигна до заключението — призна изведнъж госпожа Зерленди, — че животът на Хонигбергер крие много тайни въпреки книгите, които беше написал. Например не можеше да си обясни последното му пътуване до Индия през 1858, когато тежко болен се бе завърнал от тропическа Африка. Защо Хонигбергер отиде в Индия в това състояние и защо веднага умря, след като се прибра в родния Брашов? Това се питаше постоянно моят съпруг. Също и тези тъй наречени „ботанически изследвания“ на доктора в Кашмир, Индия, които направи той преди това — също му изглеждаха доста подозрителни. Той имаше основания да вярва, че в действителност Хонигбергер не е бил само в Кашмир, а че е минал и през Тибет или във всеки случай е изследвал окултната фармакопея в един от онези манастири в Хималаите и ботаническите експедиции за него са били само претекст. „Във всеки случай това ще можете да прецените по-добре от мен вие“, добави госпожа Зерленди.

Трябва да призная, че след като пред очите ми преминаха всички документи около Хонигбергер, събирани с толкова грижа от съпруга на госпожа Зерленди, започнах да се убеждавам и аз, че съществуването на доктора немец от Брашов е наистина забулено в някаква тайна. Но всичко, което последва след първата ми визита в къщата на улица С, надмина тайната на Хонигбергер.

— Помислих си тогава — продължи след дълга пауза госпожа Зерленди, — че ще бъде жалко целият този труд да се затрие. Чух да говорят за вас и прочетох някои ваши трудове, главно тези за Индия и индийската философия. Не мога да кажа, че ги разбрах напълно, но разбрах едно: че мога да ви имам доверие…

Казах й, че съм много поласкан, но госпожа Зерленди продължи със същия тон:

— От много години в тази къща не е влизал никой. Само неколцина приятели, които нямат специална подготовка и които бяха близки на моя съпруг. Така че кабинетът и библиотеката му останаха непроменени от 1910 година. Е, аз отсъствах доста време от страната, но когато се завърнах, се залових да възвърна доброто име на моя съпруг. Защото неговите колеги медици го считаха по онова време за маниак. Библиотеката, която сега ще ви покажа, не я е виждал още никой, освен едно-единствено лице: Букур Думбрава. Писах му, както писах и на вас, че имам богата сбирка от източни предмети, и той пристигна, но след доста отлагания. Мисля, че го заинтересува много. Каза ми, че е намерил тук книги, които някога е търсил в Британския музей. Но не е имал време да ги проучи спокойно. Взе си някои бележки и реши да дойде отново тук, след като се завърне от Индия. Но за съжаление не успя да се завърне на родна земя, почина в Порт Саид…

Не знам дали госпожа Зерленди влагаше някакъв скрит смисъл в историята за смъртта на Букур Думбрава, загинал по пътя си към дома. Та замлъкна отново и ме погледна с особено внимание. Усетих, че и аз трябва да кажа нещо, и казах, че тайнственото е толкова активно в нашия живот, че не би трябвало да го търсим далече, в Адяр или в Порт Саид. Госпожа Зерленди не ми отвърна. Стана от фотьойла и ме покани да я последвам в библиотеката. Като прекосявахме салона, я попитах дали някога съпругът й е бил в Индия.

— Трудно е да се каже — колебливо прошепна тя и се опита да се усмихне…

Бях виждал доста библиотеки на богати хора и на учени или литератори, но нито една от тях не ми грабна сърцето като тази на улица „С“. Когато масивната дъбова врата се отвори, останах направо като вкаменен на прага. Беше една от онези огромни стаи, които се срещат рядко дори и в най-богатите къщи от XIX век. Големи прозорци гледаха към градината зад сградата. Щорите бяха вдигнати малко преди влизането ни и ясната светлина през тази хубава есен придаваше тържествен вид на залата с нейния висок таван и със стени, целите „тапицирани“ с книги. Галерия от дърво обикаляше по-голямата част от библиотеката. Имаше може би около тридесет хиляди тома, повечето подвързани с кожа, от най-различни области на науката и културата: медицина, история, религия, пътешествия, окултизъм, индология.

Госпожа Зерленди ме насочи направо към рафтовете, където бяха събрани трудовете за Индия. Рядко бях виждал частна колекция от толкова много и толкова скъпи книги. По-късно, като прекарах целия следобед пред тези рафтове, си дадох сметка какви съкровища се криеха тук. Това бяха стотици книги за пътувания до Индия от Марко Поло и Таверние до Пиер Лоти и Луи Жаколио. Явно, че доктор Зерленди беше успял да събере абсолютно всички книги за тази страна, само така можех да си обясня присъствието на автори от рода на Луи Жаколио. Имаше още целите течения на „Журнал Азиатик“ и „Дневник на Кралското азиатско дружество“ от Лондон, да не споменавам трудове от безброй учени академици, стотици студии върху езиците, литературите и религиите на Индия. Всичко по-значително, което бе публикувано през миналия век в областта на индологията, се намираше тук, от големия петербургски речник до изданието със санскритски текстове, публикувано в Калкута или Бенарес. И моята голяма изненада бяха именно тези санскритски текстове!

— Той започна да изучава санскритски през 1909 година — поясни госпожа Зерленди — и го научи много добре, разбира се, доколкото е възможно да се направи това далече от Индия…

И наистина тук можеше да се видят не само книги с елементарни текстове, които би купил един любител, но и сериозни издания, достъпни само за специалистите. Открих например доста трудни коментари върху Сиданта Каумуди, чрез който можеше да се стигне до нюансите в граматиката на санскритския, или Трактата на Медхадити върху Законите на Ману, или онези трънливи коментари върху ведическите текстове, които се печатат в Алахабад или Бенарес, или множество книги за индийските ритуали. Особено ме изненадаха томовете по индийска медицина и трактатите по мистика и аскетизъм. От моя ограничен опит знаех колко трудни и колко дълбоки са тези текстове, които не могат да се разберат без солиден коментар и стават достъпни едва когато бъдат обяснени устно от добър учител.

Удивен, обърнах поглед към госпожа Зерленди. Влязох в библиотеката развълнуван, очаквах да видя тук един богат архив за живота и трудовете на доктор Хонигбергер, а открих огромна сбирка на учен индолог, на която биха завидели дори един Рот Якоби или Силвен Леви.

— Стигна тук, тръгвайки от Йохан Хонигбергер — отгатна мисълта ми госпожа Зерленди и ми посочи друг ъгъл на библиотеката, където скоро щях да открия книги и документи, свързани с доктора немец от Брашов.

— Но кога е успял да събере толкова книги и как ги е намерил всичките? — възкликнах аз, удивен.

— Доста от тях наследи от родителите си, главно книгите по история — добави тя. — Останалото го купи сам през последните осем години. Продаде няколко чифлика…

Последните думи произнесе с усмивка.

— Познаваха го всички антиквари от Лайпциг, Париж и Лондон — продължи домакинята. — Разбираше от книги. Понякога купуваше цели библиотеки от семействата на починали ориенталисти. Разбира се, нямаше време да ги прочете всички, макар в последните години да будуваше по цели нощи, спеше само по два-три часа.

— Това е разрушило здравето му — забелязах аз.

— Не, напротив — възрази госпожа Зерленди. — Имаше сили за работа. Спазваше специален режим, изобщо не ядеше месо, не пушеше, не пиеше, никакво кафе или чай…

Сякаш искаше да добави нещо, но изведнъж замлъкна и ме покани в другия край на библиотеката, където беше „архивът Хонигбергер“. Там бяха всички книги на доктора немец и много от публикациите за неговия невероятен живот. В единия край висеше репродукция по гравюрата на Молкнехт, прочутата гравюра, представяща Йохан Хонигбергер в костюм на съветник на Раджит-Сингх. В множество кутии доктор Зерленди беше събрал безброй писма на Хонигбергер до учени от неговото време, копия от портрети и гравюри на членове от семейството му и на негови съвременници, карти с маршрутите на всички пътешествия на Хонигбергер в Азия и Африка. Прелиствах тези документи, за чиято стойност си давах сметка, учуден, че само преди четвърт век подобен човек е живял в нашия град, без някой да подозира какви съкровища е събрал тук.

— И защо доктор Зерленди не написа книга за Йохан Хонигбергер? — попитах домакинята аз.

— Започна да я пише — отвърна ми тя след дълго колебание, но изведнъж замълча, без да сподели с мен истинската причина. — Както ви казах, той водеше доста голяма кореспонденция, събираше информация и непознати факти. През 1906, по време на световното изложение, се запозна с един приятел на Константин Хонигбергер, сина на доктора от първия му брак, който съхраняваше няколко писма и различни документи, попаднали случайно у него. Същата есен моят съпруг ходи до Яш, откъдето се върна много развълнуван. Не вярвам, че тогава успя да вземе оригиналите, но донесе копия от всички тези документи, факт е, че оттогава прекъсна работата си върху редактирането на съчиненията му и започна да се интересува все повече от индийската, философия. С времето Хонигбергер отпадна изцяло от интересите му и той се посвети изключително на санскритския език…

Усмихна се и посочи библиотеката, пред която бях застанал в началото.

— И никога не сподели с вас кое го е накарало да изостави работата, на която се бе посветил толкова години?

— Даде ми да разбера — започна госпожа Зерленди, — макар че след завръщането си от Яш стана доста мълчалив. Каза ми веднъж, че за него е задължително да се запознае основно с индийската философия и окултизма, за да разбере определена част от живота на Хонигбергер, която дотогава бе останала в сянка или забулена в някаква тайна. По времето, когато се залови със санскритския, започна да се интересува и от окултизъм. Но това е един епизод, който не познавам добре, тъй като моят съпруг не ми е говорил за своята последна страст. Но аз знаех, че тези неща го вълнуват силно, като виждах как непрекъснато си поръчваше разни книги по темата. Можете да се убедите сам, добави госпожа Зерленди, и ми посочи друга част от библиотеката.

Мога да кажа, че изненадата ми тук беше още по-голяма. От пръв поглед се виждаше, че докторът бе започнал своята колекция от окултни книги доста професионално. Липсваха онези вулгарни издания, които френските книжарници разпространяваха в края на миналия век. Само няколко от книгите на Лийдбитър и Ани Безант, заедно със събраните съчинения на Мадам Блаватска, за които разбрах по друг повод, че доктор Зерленди е прочел с голямо внимание. В замяна на това, освен с Фабр Д’Оливе и Рудолф Щайнер, освен със Станислас де Гуайта и Хартман, библиотеката бе изключително богата с класиците на окултизма, херметизма и традиционната теософия. Стари издания на Сведенборг, Парацелз, Корнелиус Агрипа, Бьоме, Дела Ривиера, Пернети — стояха редом с трудовете, приписвани на Питагор, херметични текстове, съчиненията на прочути алхимици — до старопечатни издания на Салмон и Манже, а също и модерното издание на Бертло. Не липсваха и позабравените трактати по физиогномика, астрология и хиромантия.

По-късно, когато имах възможността да изследвам по-основно тези рафтове, открих някои много редки съчинения, като например, „De aquae vitde simplici et composito“ на Анри дьо Вилньов, или християнски апокрифи като „Адам и Ева“, по следите на които бродеше от толкова време Аугуст Стриндберг. Би могло да се каже, че една определена цел е насочила доктор Зерленди към комплектуването на тази богата окултна библиотека. Както установих, тук не липсваше нито един важен автор, нито една значима книга. Без съмнение, докторът бе искал да усвои сериозно тази материя и цялата окултистка терминология, за да може да се подготви напълно компетентно за биографията на Хонигбергер. Неговите книги ми доказаха, че е искал да се убеди сам в истините, съхранявани от традиционния херметизъм. Иначе би било безполезно да се чете Агрипа Фон Нетенсхайм и библиотека „Химика Куриоза“.

И тъкмо този жив интерес на доктора към окултизма, към който може да се прибави и страстта му към философията на Индия и особено тайните школи в тази страна, предизвикаха силно моето любопитство. Още повече, че госпожа Зерленди ми даде да разбера, че тази нова и последна страст на съпруга й е прекъснала след посещението му в Яш.

— Предполагам, че не се е ограничавал само в окултната литература — казах аз. — Без съмнение като доктор е имал и лекарска практика.

— И аз предпочитам това — отвърна му госпожа Зерленди след миг на колебание. — Лично на мен не е казвал нищо за това. Но последните си години ги прекара тук, в този кабинет или съвсем сам в един от нашите чифлици в Олтения. И както ви казах, никога не изглеждаше уморен, въпреки аскетичния си начин на живот. Напротив, бих казала, че се чувстваше доста по-добре отпреди…

„И въпреки това умря, нали?“, казах си аз, като слушах обясненията на госпожата. В стаята настъпи полумрак и домакинята стана да запали свещниците. Два огромни свещника с безброй висулки от кристал осветиха с изкуствения, доста силен блясък библиотеката. Не исках да си тръгна веднага и останах пред рафтовете с окултните книги. Госпожа Зерленди се приближи до мен, след като затвори единия от прозорците — този, който гледаше към един каменен балкон, и дръпна завесата от златистозелено кадифе.

— Сега, като видяхте за каква колекция става дума — започна тя, — ще мога да споделя с вас моето намерение. От доста години се питам: не нося ли и аз вина пред целия този труд на моя съпруг, пред тези чекмеджета, пълни с листове и писма, събирани по времето, когато беше ангажиран с биографията на Хонигбергер. Не знам точно какво беше решил да изучава през последните години, но знам, че тези занимания бяха свързани с Хонигбергер. И когато чух да се говори за вас, че сте прекарали толкова години в Индия, изучавайки тамошните религии и философски учения, си казах, че може би вие знаете какво точно бе решил да изучава моят съпруг и че животът на Хонигбергер не би представлявал някаква тайна за вас. Този труд няма да бъде напразен — продължи госпожа Зерленди и вдигна ръка към „Архива Хонигбергер“. Може би ще ви бъде интересно да напишете за живота на доктора немец от Брашов, чиято биография моят съпруг не успя да напише. Ще умра спокойно — добави тя, — ако знам, че материалите, събирани от него, са послужили за биографията, за която бе мечтал през целия си живот.

Не знаех какво да отговоря. Никога досега не се бях ангажирал с поръчкова работа и особено в област, която не ми беше толкова близка. Почти всичките си книги бях написал набързо, притиснат от нуждата, но те бяха създадени по мой избор — независимо дали ставаше дума за роман, или за философски трактат. Усещах, че колебанието ми не може да продължава дълго.

— Госпожо — започнах аз, — поласкан съм от доверието ви към мен, признавам, че съм щастлив да посетя тази библиотека, но не знам дали ще бъда в състояние някой ден да завърша започналото от вашия съпруг. Първо: аз не съм медик и не познавам историята на медицината от XIX век. После: много неща, които е знаел вашият съпруг, са ми напълно непознати. Но въпреки това мога да ви обещая, че биографията на Хонигбергер все пак ще бъде написана и публикувана. Ще потърся сътрудничеството на някои компетентни лица относно историята на медицината през XIX век.

— За това мислих и аз — каза госпожа Зерленди. — Но важна е не толкова медицинската част — за това ще се намерят подходящи сътрудници, а другата част, свързана с ориенталистиката. Да знаете само колко искаше моят съпруг тази биография да бъде написана от румънски автор, защото от чужди автори вече имало доста книги, от Англия, от Германия, където Хонигбергер е бил добре познат. И после, признавам — продължи тя, — има и още нещо, което може да ви се види твърде лично: желанието да видя как тази биография се пише близо до мен. Има някои епизоди, живея с надеждата, че някой ще ми ги изясни… някой ден…

Да, госпожа Зерленди имаше право да нарече тези епизоди „тъмни“. Убедих се в това по-късно, когато прочетох ръкописите и събраните документи, класирани и анотирани от доктора. След няколко дни се върнах в къщата на улица „С.“ и започнах да прекарвам там най-малко по два-три следобеда седмично в библиотеката. Есента продължаваше да бъде все така неизказано хубава и топла. Идвах към четири часа и оставах до късно вечерта. Госпожа Зерленди ме посрещаше понякога направо в салона. Но обикновено се срещахме в библиотеката, където се появяваше много след като вече бях започнал работата си. Влизаше със същата дискретна грациозност, приближаваше се до бюрото ми и ми подаваше необикновено бледата си ръка в черната копринена ръкавица. Веднага след нея се появяваше старата икономка, понесла табла с кафе и сладко. Госпожа Зерленди не отсъстваше никога, когато ми сервираха кафето. Сигурно си казваше, че присъствието й не би могло да ме притесни в моментите, когато оставях за малко работата си.

— Е, как върви? — ме питаше тя всеки път. — Вярвате ли, че ще можете да извадите нещо от книжата на моя съпруг?

Нещата вървяха, макар и твърде бавно. Може би и по моя вина, защото не се задоволих само да изследвам архива на Хонигбергер, а и защото успоредно с това се опитвах да проникна в безбройните рафтове с книги по индология и окултни науки, операция, отнемаща ми доста време.

След четвъртото си посещение в къщата на улица „С.“ успях да разбера докъде е редактирал биографията на Хонигбергер доктор Зерленди. Окончателният вариант на ръкописа прекъсваше до завръщането на Хонигбергер в Алепо, Сирия, през 1922, където докторът немец беше въвел новите методи на ваксинация, но имаше още няколко глави в чернова за четирите години, прекарани от него в Сирия. Всичко това правеше една четвърт от т.нар. биография на Хонигбергер, която всъщност ставаше интересна едва след като той стига до двора на Ранджит Сингх. А за другите етапи от живота на доктора авантюрист намерих само документален материал, грижливо класиран в хронологично подредени фишове. И на всеки от тях бяха отбелязани датите, местата и броя на сведенията. Понякога, срещу някоя година стоеше въпросителен знак или препратка към друга папка или фиш. Доктор Зерленди очевидно беше достигнал до заключението, споделено в бележка под линия към първата глава, че много от твърденията на Хонигбергер, приети от биографите му, се основават върху фалшиви данни или върху подправени документи. Наистина какъв интерес имаше самият той да мистифицира своя живот, който без друго бе преминал под знака на мистериите?

— Все още не сте достигнали до тайните, за които ми говореше моят съпруг, нали? — попита госпожа Зерленди.

Трудно можех да й отговоря. Не знаех точно какви обяснения очаква от мен старата дама и не ми беше ясно дали ще мога да й кажа нещо конкретно. Случаите на „привидна смърт“, на „йогистки транс“, на „левитация“, „негоримост“ или „невидимост“, за които пишеше Хонигбергер и които доктор Зерленди беше проучил, бяха твърде трудни за обяснение, особено пред човек, неподготвен да разбере теоретичната възможност за осъществяването им. Що се отнася до мистериозните пътувания на Хонигбергер до Кашмир и Тибет, за изследванията му в областта на магическата фармакология, евентуалното му участие в религиозни церемонии на сектата Валабхачария и аз не бях много наясно. Ако беше открил нещо по-точно във връзка с тези епизоди от биографията, доктор Зерленди сигурно щеше да ги отбележи във фишовете.

— Тук тайните са на всяка крачка — отговорих уклончиво аз. — Все още не съм успял да ги разгадая…

Госпожа Зерленди постоя до мен с отсъстващ поглед, после бавно излезе от библиотеката. Друг път оставаше за по-дълго — обикновено ме разпитваше за пътуванията ми до Индия. Особено я интересуваха подробностите за хималайските манастири, които бях посетил. Но никога не ми разказваше за своя живот, за семейството си. Така й не научих имената на нейните приятели, за които споменаваше понякога.

Всичко, което открих след това, бе случайно. Веднъж, беше три седмици след първата ми визита, отидох по-рано от обичайното. Този ден валеше дъжд, тъжен есенен дъжд, и старата икономка ми отвори с малко закъснение. Госпожа Зерленди била неразположена. Все пак можело да вляза. Била запалила камината. Влязох малко притеснен. Библиотеката сякаш се беше променила под бледата и влажна светлина на есенния дъжд. Камината не можеше да затопли огромната стая. Но въпреки това се залових за работата си с настървение. Струваше ми се, че госпожа Зерленди ще се почувства по-добре, като знаеше, че се трудя в съседната стая и че ще мога да открия някоя от „тайните“ на нейния съпруг.

Половин час след моето пристигане вратата на библиотеката се отвори и влезе една млада дама с цигара в ръка. Не изглеждаше изненадана да ме види тук на бюрото с разгънатите географски карти.

— Значи това сте вие! — възкликна тя и се приближи до бюрото.

Надигнах се и се представих.

— Зная името ви, каза ми го мама — добави. — Надявам се да имате повече късмет.

Усмихнах се, малко смутен, не знаех точно какво искаше да ми каже. После започнах да говоря за всичко, което бях открил във връзка с Хонигбергер. Младата дама ме гледаше с нескрита ирония.

— Тези неща ги знам отдавна, господине — прекъсна ме тя. — Дотук стигнаха и другите. А бедният Ханс отиде и по-далече…

Сигурно я бях погледнал доста учудено, защото тя се разсмя. Смачка цигарата в един меден пепелник и се приближи до мен.

— Може би си мислите, че тези „тайни“ са чакали точно вас, при това четвърт век, за да ги разгадаете?! Грешите, скъпи господине. Това се опитаха да направят и други. Татко беше доста известен мъж и неговият „случай“ не се забрави толкова лесно…

— Не съм отговорен за грешката, за която говорите — отвърнах й аз, като се опитвах да бъда съвсем спокоен. — Госпожа Зерленди намери за уместно да ми разкрие само някои неща, като отмина другите с мълчание. Така че моят мандат е ограничен — добавих аз и се усмихнах. — Тук съм, за да проуча документалния материал във връзка с биографията на доктор Хонигбергер.

Девойката ме погледна право в очите, сякаш й беше трудно да ми повярва. Тогава я видях по-добре. Висока, нежна, почти слаба, тя имаше пламтящи очи и нервни устни. Не беше гримирана и това я правеше да изглежда съвсем млада.

— Предполагам, че мама е скрила от вас някои неща — започна с малко приглушен глас. — Може би ви разочаровах, като ви казах, че вашата работа е била свършена преди вас от трима души. Третият беше германски офицер, останал в Букурещ след окупацията. „Бедният Ханс“, така му викахме, защото съдбата му беше наистина трагична. Загина при инцидент по време на лов в един от нашите чифлици. Той твърдеше, че е започнал да разбира „тайните“ на Хонигбергер, но знаеше съвсем малко румънски и казваше, че трябва да го научи. Не знаех каква връзка можеше да има между „тайните“ на Хонигбергер и усъвършенстването на румънския език. Мисля, че и той не откри кой знае какво…

— Всичко, което ми казвате сега — започнах аз, — съвсем не ме обезкуражава. Напротив, свързва ме още повече с този Хонигбергер, който преди няколко седмици беше за мен само един обикновен пътешественик и авантюрист.

Младата дама се усмихна отново и седна във фотьойла до бюрото, като продължи да ме гледа изпитателно.

— Майка ми се интересува много по-малко от Хонигбергер, отколкото предполагате. И има право. За нея по-важното е да разбере какво всъщност е станало с баща ми…

— Разбрах това — прекъснах я аз. — И тъй като не се осмелих да я попитам, ще ви помоля да ми кажете вие. От какво почина вашият баща и при какви обстоятелства?

Младата дама се поколеба за миг и сведе глава. Сякаш се запита дали да ми каже истината, или предполагаше, че ще я открия сам. Накрая се надигна бавно от фотьойла и каза:

— Баща ми не е умрял. Във всеки случай не знаем дали наистина и кога е умрял. На десети септември деветстотин и десета той изчезна от къщи и оттогава никой не го е виждал и не сме чували нищо за него.

И двамата замълчахме. Не знаехме какво да кажем. Не знаех дори дали ми казва цялата истина, или крие някои неудобни подробности. Тя отвори малка кехлибарена табакера и извади цигара.

— Без съмнение той е заминал за Изтока, за Индия — наруших мълчанието аз. — По следите на Йохан Хонигбергер…

— Това си помислихме и ние. На това мнение бяха и нашите приятели. Тогава аз бях малка, във второ отделение, и не разбирах какво всъщност става. Върнах се у дома след училище и заварих всички развълнувани, тревожни. Баща ми беше изчезнал същата сутрин, а може би малко по-рано, през нощта…

— Искал е да тръгне неочаквано — казах аз. — Страхувал се да сподели за това с някого, за да няма проблеми.

— Разбира се. Но е много трудно да се допусне, че е могъл да замине на Изток без пари, без паспорт, без дрехи…

Не разбирах, но тя продължи:

— Истината е, че татко изчезна в прекия смисъл на думата. Изчезна, без да вземе поне един от костюмите си, без шапка, като остави всичките си пари в чекмеджето на бюрото. И не остави нито един документ, не написа писмо до мама или до някой приятел. Много е трудно да се разбере това мистериозно изчезване, особено за тези, които познават обстоятелствата. От няколко години баща ми водеше доста странен, бих казала, аскетичен живот. Не се виждаше с никого. Беше денем и нощем в тази библиотека и в своята спалня, където спеше само по два часа през нощта на едно дъсчено легло без дюшек и без завивки и дори без възглавница! Ходеше съвсем леко облечен, с бял памучен панталон, сандали и бяла ленена риза. Това бяха дрехите му вкъщи и зиме, и лете. С този костюм, с който не би могъл да излезе на улицата, той изчезна. Всъщност не знаем с точност дали е изчезнал направо от библиотеката, или когато е отишъл в стаята си. Всички в къщата обикновено спяха, когато той преустановяваше работата си: в три сутринта. По принцип той ставаше в пет, вземаше душ и оставаше за дълго в стаята си, за да медитира. Така мислехме ние, дори и на майка ми той не казваше нищо. Беше се отдръпнал и от света, и от семейството си. Когато го срещнех, а това бе доста рядко, аз усещах, че любовта му към нас не е угаснала, но вече беше друга любов…

— И всички разследвания не доведоха до никакъв резултат, наистина ли? — попитах аз. — Все пак, не остави ли някаква следа? Просто е невероятно един човек да изчезне така, без да остави поне някаква следа.

— Да, въпреки всичко стана така. Не открихме никаква следа или знак, които да ни подскажат намеренията му. Нито в библиотеката, нито в стаята му — всичко беше в пълен ред: на бюрото книгите и тетрадките стояха непобутнати, на нощното му шкафче лежаха часовникът му, ключовете, портфейлът с дребни пари. Като че бе изчезнал само преди няколко мига, без да има време да си вземе нещата и да напише поне няколко реда за сбогом или за прошка…

Младата дама изведнъж прекъсна разказа си и ми подаде ръка.

— Сега, след като ви казах това, което трябваше да узнаете още от самото начало от майка ми, мога само да си ида. Бих ви помолила обаче да не споменавате пред майка ми за нашия разговор. Тя има определени предразсъдъци и аз не искам да я притесняваме…

Тръгна си, преди да се осмеля да я спра и да я помоля да ми изясни още някои обстоятелства около този странен случай. Например защо след изчезването на доктор Зерленди не се е говорило за него или какво точно се е случило с мъжете, на които госпожа Зерленди е поръчала да разследват случая и те не са имали шанс.

Седнах на бюрото, доста смутен и объркан от чутото. Не можех да свържа мислите си. Гледах картите пред себе си и книгите от стените с някакво ново и непознато чувство. Възхищението ми на библиофил и индолог бе изместен от усещането ми за страх, недоверие, и в същото време — за възхищение. Сякаш не можех да повярвам на думите на дъщерята на доктора. И все пак разбирах защо госпожа Зерленди се страхуваше да ми говори открито за смъртта на съпруга си. Казвах си, че изчезването на доктора не изглежда толкова невероятно, след като този човек го бе подготвял дълго време до най-малките подробности, изгарян от желанието да стигне до Индия и да прекъсне окончателно всичките си връзки със света. Но тъкмо това заминаване, тъй неестествено, а и тайната, в която е било пазено, страстта му към мистериите на Индия, всичко това ме заплени. До този момент изобщо не бях чувал за подобно заминаване, без сбогуване, без прощално писмо, без никаква следа. Пред всичко това, което чух сега, случаят Хонигбергер ми се стори по-малко интересен. Отправих се към рафтовете с книги по индология, където знаех, че бяха чекмеджетата на доктора с ръкописите и фишовете, резултат от многогодишните му изследвания. Отворих първото от тях и започнах да го преглеждам много внимателно.

Тук бяха тетрадките му за упражнения по санскритски и аз открих темите и склоненията, с които се бях борил някога: nrpah, nrpam, nriena, nrpaia, nrpat. nrpe, nrpa и т.н. Личеше несръчността на доктора при изписването на санскритските букви. Но търпението му без съмнение бе огромно, защото десетки страници от тези тетрадки бяха изпълнение със склоненията на една и съща дума, повторена безброй пъти. В друга тетрадка видях цели фрази, преписани от Хитопадеша и Панчатантра в буквален превод и в свободен превод. В друга, доста дебела тетрадка речник, докторът беше записал по азбучен ред всички думи от упражненията. В някои от тетрадките имаше дати, предполагам времето, в което беше работил над тези теми. Още веднъж си дадох сметка за труда, който бе положил докторът, за да научи санскритски език — една тетрадка от триста листа беше изпълнена с упражнения, правени за по-малко от две седмици!

В този дъждовен есенен следобед не открих нищо в чекмеджето с ръкописите, което да ми подскаже нещо друго, освен голямата страст на доктор Зерленди към санскритския език. Само една скромна бележка на първата страница на една от тетрадките привлече вниманието ми. Бяха няколко вълнуващи думи за мен. Schambala = Agharta = Невидимото място! Всички останали страници бяха изпълнени със същите школски упражнения.

На следващия ден дойдох малко по-рано от обичайното време. Не бях влизал в библиотеката по-възбуден и изпълнен с любопитство, както през този следобед. През цялата нощ не можах да заспя и мислех за онова, което ми каза дъщерята на госпожа Зерленди. Питах се коя ли е била тази сила, принудила доктора да постъпи така жестоко и брутално със семейството си, като изчезне завинаги, без да се сбогува. Като влязох в библиотеката, веднага се запътих към чекмеджетата, в които се бях ровил предния ден. Извадих един куп тетрадки, карти и фишове и седнах зад бюрото. Този път започнах да работя още по-внимателно. Тетрадките бяха изписани на санскритски. След половин час влезе госпожа Зерленди. Беше бледа, отслабнала.

— Радвам се да видя, че работите с толкова интерес — започна тя и погледна към бюрото. — Тези книжа не са преглеждани от никого — добави и леко се изчерви. — Не бива да обръщате внимание на това, което ви каза вчера моята дъщеря. Смаранда има голяма фантазия и вижда връзки между неща, които нямат нищо общо помежду си. Тогава тя беше още дете. И тъй като Ханс, нейният годеник, загина от невнимание по време на лов, след като беше започнал да преглежда тези тетрадки, Смаранда си измисли цяла теория. Вярва, че всичко, свързано с Хонигбергер, е под знака на някакво проклятие и всички, които са се докоснали до архива, начело с моя съпруг, са пострадали при различни обстоятелства. Както се говори, че е станало и с изследователите на гробницата на Тутанкамон. Но това са само празни фантазии и тя започна да вярва в тях, след като прочете някакви книги за Тутанкамон.

Тези думи усилиха тревогата ми. Не знаех дали да вярвам на всичко това. Госпожа Зерленди ми говореше все пак с известна загриженост за дъщеря си. Но откъде знаеше какво ми е разказала тя? Дали не бе подслушвала зад вратата?…

— Смаранда не можа да се утеши след смъртта на Ханс през двайсет и първа — продължи госпожата. — Може би заради тази голяма мъка понякога губи чувството си за реалност.

— Но тя… — опитах се да я защитя.

— Няма нужда да ми казвате нищо повече — прекъсна ме моята домакиня. — Знам какво мисли тя и какво казва на хората, които влизат в тази библиотека.

Обясненията на госпожа Зерленди ми се сториха малко несвързани. Не спомена нищо за своя съпруг. Не потвърди, че е умрял, не каза нищо за изчезването му. Опита се само да се защити пред обвинението на Смаранда, че е поканила толкова хора преди мен, за да открият под една или друга форма „тайните на Хонигбергер“, които биха могли да бъдат и тайните на нейния съпруг.

— Това исках да ви кажа — продължи тихо и с уморен глас тя. — А сега ще ви помоля да ме извините, че ще ви оставя, не се чувствам добре.

Останал сам, започнах да се смея. Казах си, че Смаранда трябваше да влезе всеки момент в библиотеката и да ми каже да не вярвам на думите на майка й. Но любопитството ми беше по-силно и аз се залових с тетрадките.

До късно вечерта не открих нищо друго освен преводи, упражнения, преписи на текстове, граматически бележки и коментари. Една от тетрадките, в които имаше бележки върху философията на Веданта и Йога ми се стори по-интересна и започнах да я разлиствам. После взех един бележник с корици от черен картон. Първата страница беше изпълнена с преписи на пасажи от Упанишадите. Мислех, че и следващите съдържат подобни текстове, докато не видях, че на втората пишеше: Addau vad asit, sa cha vada ischivarabhimukha asit, ca scha vada ischvara asit! За миг не си дадох сметка за значението на тези думи и обърнах на другата страница, когато изведнъж се сетих за превода на тази фраза. Беше прологът към Евангелието на Йоан: „В началото бе Словото и Словото бе на Бога, и Бог бе словото!“ Учудих се, че докторът е записал този цитат в превод на санскритски и започнах да чета по-нататък, за да разбера смисъла, но в следващия миг емоцията докара кръвта в главата ми. Думите, които четях, облечени в чуждите дрехи на санскритските букви, всъщност бяха румънски. „Започвам тази тетрадка на 10 януари 1908 година. Предпазливостта, с която скривам написаното, ще може да разбере само онзи, който успее да стигне дотук. Не искам моите мисли да бъдат достъпни за всеки…“

Тогава изведнъж си дадох сметка, защо доктор Зерленди е преписал на втора страница цитата от Евангелието на Йоан, за да привлече вниманието, че това, което следва, не са индийски текстове. Беше предвидил, че нито един обикновен изследовател нямаше да успее да разбере за какво става дума — бележникът беше като всички останали, изписан със санскритски букви…

Обзет от силно вълнение, не посмях да чета нататък. Стана късно и трябваше да се прибера. Ако бях извикал госпожа Зерленди, за да й прочета съдържанието на тази тетрадка, сигурно щях да наруша волята на автора. Трябваше да дешифрирам текста, преди да го покажа на някого. Но нямаше да успея да свърша това тази вечер, си казах обезсърчен.

Тогава вратата на салона се отвори и влезе икономката. Беше като че ли малко сърдита. Погледнах към тетрадката със съжалението, че няма да мога да остана за няколко часа, за да разчета текста.

— Утре и вдругиден ще почистваме къщата — каза старата жена. — Затова дойдох да ви съобщя. Да не идвате напразно. За да успеем да почистим, ще ни трябват поне два дни…

Кимнах с глава и се наканих да си тръгна. Но тя като че ли имаше желание да говори. Приближи се до мен и ми посочи тетрадките.

— Тези неща, господине, направо повреждат ума. По-добре кажете на госпожата, че не можете да се справите с тях и си гледайте младостта, че много голям грях се крие в тях…

Вдигнах очи от книжата и я погледнах.

— Господин докторът заради тях се погуби — продължи икономката.

— Умря ли? — попитах я бързо.

— Тръгна по света и се погуби — повтори тя със същия тон.

— Но ти видя ли го мъртъв? — попитах аз.

— Никой не го видя мъртъв, но той се погуби, изчезна… И остави празен дом… Не вярвайте много на госпожата — добави по-тихо. — И тя, бедната, не е вече с всичкия си. Преди две години изчезна и брат й, префекта, след като дойде тук с един французин, с един учен французин, тук…

— Ханс — казах аз.

— Не, господин Ханс дойде по-късно. Той не беше французин. Той дойде по-късно, след войната… И той умря млад…

Не знаех какво да кажа. Останах ням, смутен. Гледах я. В същия миг се почувствах привлечен от нещо странно и непознато. Икономката бършеше с дланта си ъгъла на бюрото.

— Затова дойдох — каза тя по-късно, — да ви кажа, че ще чистим тук тези два дни…

Отдръпна се и за куца към същата врата за салона. Погледнах отново тетрадката. Беше ужасно, че трябваше да се разделя с нея тъкмо когато я открих и да се върна чак след три дни.

Без да си давам сметка какво върша, аз я грабнах и я скрих под сакото си, разтреперан. Почаках няколко минути, за да успокоя учестеното си дишане, върнах останалите книжа на мястото им и излязох на пръсти, силно притеснен да не срещна някого по пътя си и той да отгатне греховните ми мисли.

Същата вечер останах заключен вкъщи, със спуснати щори, да не се вижда светлината на лампата от бюрото ми и да не се изкуши някой приятел да наруши самотата ми. С настъпването на нощта сякаш времето и мястото, в които се намирах, се разтваряха в някаква незрима мъгла — толкова бях притеснен, когато започнах да разчитам лист по лист бележките на доктор Зерленди. Четенето не вървеше никак лесно. В началото докторът се беше потрудил да пише с по-голямо внимание, защото е трябвало да транскрибира точно всички румънски звуци на санскритски. Но след няколко страници транскрипцията му ставаше твърде приблизителна и се налагаше повече да отгатвам думата, отколкото да я разчитам. Може би заради емоцията писането на доктор Зерленди беше станало доста трудно за четене. С времето фразите се скъсяваха, думите — опростяваха, а езикът ставаше по-обикновен. От позицията на своя опит и на последните си експерименти докторът се беше постарал да запази своята тайна, използвайки само йогистката терминология, недостъпна за онези, които не я познаваха.

„Писмото на Хонигбергер до Дж. Е. беше за мен най-точното потвърждение, пише докторът в началото на своя интимен дневник, без да съобщава кой е Дж. Е. и какво всъщност съдържа това писмо, за което ми спомена между другото госпожа Зерленди в един от нашите разговори. Още от пролетта на 1907 година се опитах да повярвам, че написаното от Хонигбергер в неговите индийски спомени е не само напълно автентично в прекия смисъл на думата, но и че е една нищожна част от всичко, което е видял и успял да направи“. Следва серия от препратки към творчеството на Хонигбергер, случаи на „факирство“, „левитация“, „временна смърт“, „заравяне на живи хора“ и т.н., факти, които е трябвало да приеме за автентични. „Започнах първите си опити на 1 юли 1907 година. Седмици преди това се подложих на строги изпитания, отказах се от цигарите, алкохола, месото, кафето, чая и всичко останало. Не искам сега да разказвам историята на този подготвителен етап, продължил всъщност цели шест месеца. Необходима ми беше желязна воля, за да устоя на изпитанието, защото бях готов неведнъж да се откажа и да се върна към моите исторически занимания. За щастие писмото на Хонигбергер ме убеждаваше, че тези неща могат да бъдат извършени и това ми вдъхна смелост. Но никога не си бях представял, че може да се отиде толкова далече, при това с неособени усилия. Защото само когато възвърнеш силите си и се освободиш от притесненията, ще можеш сам да разбереш колко голямо е хорското невежество и колко много ненужни и мъчителни илюзии ги мамят и тормозят всеки Божи ден, чак до прага на смъртта…“

Докторът описва с достатъчно подробности — в този ден, 10 януари 1908 година, а и в следващите дни — своите първи опити. И доколкото можех да видя, той познаваше отдавна йогистката литература и по-специално трактата на Патанджали и коментарите му, беше запознат и с философията на аскетизма и индийската мистика, но още не се беше опитвал да ги приложи на практика. Бе преминал, струва ми се, трудните опити с ритмичното дишане, наречено „пранаяма“, без да стигне до окуражаващи резултати.

„На 25 юли заспах по време на подобно упражнение, пише той, след като си спомня, че преди няколко дни го е измъчвала необичайна кашлица. Дни наред правех тези упражнения в полунощ, а след това продължих и сутрин, в зори. Ужасните болки в гръдния кош и кашлицата бяха единствените резултати. След две седмици разбрах, че не съм постигнал нищо, защото, като се насилвах да ритмизирам дишането си според указанията на Патанджали, аз забравях да концентрирам мисълта си върху един-единствен обект. И отново следвах съвета на Хонигбергер. Запуших ушите си с восък и започнах «пранаяма» след няколко минути молитви. Постигнах състояние на необикновено душевно спокойствие. И сега си спомням това усещане, сякаш бях попаднал сред бурно море, което постепенно, но бързо се укроти и стана равно и гладко като тепсия, без нито една вълна и дори и най-малка вълничка! После едно усещане за пълнота, което не приличаше на нищо друго, освен може би на усещането, което изпитваш, след като си слушал музиката на Моцарт. Няколко дни подред аз правих този експеримент, но без да мога после да го повторя в нова серия. Събуждах се след четвърт час в едно особено състояние, усетил, че не това трябва да бъде резултатът от упражнението. Някъде по пътя просто изгубвах контрол, оставях се на влиянието на магията, която моят собствен ум разпръскваше наоколо. И отново започвах упражнението, но след известно време установявах, че резултатът е същият — стигах до сънливост, ставах кротък, безучастен, мечтателен…“

Колко вълнуваща се оказа за мен тази изповед! И аз бях правил тези опити, за които пишеше доктор Зерленди, като се сблъсках със същите трудности. Но той имаше по-голям късмет от мен и разбира се, по-силна воля. В първите дни на септември 1907 година направил, без да си дава сметка, голяма крачка напред в тези упражнения по ритмизиране на дишането, т.е. по перфектно изравняване на вдишването и издишването. „Започнах, както обикновено, чрез задържане на дишането за дванайсет секунди и с издишването също за толкова секунди.“ Целта на медитацията в този ден беше огънят. За да „фиксира“ мисълта си върху подобен „приемник“, трябваше да проникне в този огън и да открие в него цял един космос, и в същото време да асимилира „принципа“ му, да го идентифицира чрез толкова процеси в собственото си тяло.

„Не си давам добре сметка как се случи, но след известно време се «събудих, спейки» или по-точно, се «събудих насън», без да съм заспивал в истинския смисъл на думата. Тялото ми, заедно с всичките ми сетива, потъна в един дълбок сън, като мозъкът ми не прекъсна нито за миг дейността си. Да, всичко у мен заспа — без съзнанието. Продължих да медитирам, съсредоточавайки се върху огъня, като в същото време си давах сметка по някакъв необясним за мен начин, че светът около мен се променя тотално и че ако само за миг прекъсна медитацията, ще се присъединя и аз към този свят на съня…“

Както признава по-късно самият той, доктор Зерленди, е успял още в първия ден може би в най-трудната крачка по избрания от него път. Успял в това, което на научен език се нарича „непрекъснатост на съзнанието“, т.е. преминава от „съзнанието при състояние на будуване“ към „съзнанието при сън“ без никакво прекъсване. Съзнанието на нормалния човек по време на сън обикновено се раздробява — никой не е в състояние да съхрани целостта на мисловния си процес, когато спи, никой не се контролира сам по време на сън и не може да продължи да мисли ясно, логично и последователно. От света на сънищата човек си спомня обикновено само част от тях и усещането за един неопределен, но постоянен страх.

„Това, което ме плаши най-много в това мое откритие, да бъда трезв и с бистър ум, е усещането, че светът около мен се променя и изобщо не прилича на света през деня. Много ми е трудно да уточня как усетих тази промяна, защото проектирах ума си изцяло като един сноп към огъня, а сетивата ми останаха заспали. Сякаш бях в едно друго пространство, където нямаше нужда да гледаш, за да можеш да видиш, но аз виждах как в стаята, в която се намирах, постепенно се променяха предметите, формите и цветовете. Всичко, което се случи тогава, сега трудно мога да го опиша. Но все пак ще се опитам, доколкото ми стигат силите, защото никой, както ми е известно, досега не е дръзнал да опише подобно нещо. И така: гледах непрекъснато огъня, но не като претекст за някакъв хипнотичен транс, защото съм чел и знам доста за хипнотизма. Докато гледах и мислех за огъня, аз го асимилирах, прониквах със съзнанието си в собственото си тяло, като идентифицирах всички горива в него. Но това не беше някаква «вцепенена мисъл», а мисъл — единствена, т.е. не бе разпръсната по разни посоки, не бе и стимулирана от някакъв външен фактор или от определен спомен като част от Подсъзнателното. И тази мисъл — да потърся в огъня опорна точка и с нея да проникна навсякъде, където трябва да установя наличието на огън. Следователно хипнозата тук бе напълно изключена. Бях с напълно бистър ум, знаех кой съм, защо съм в това положение, защо дишам в ритъм, с каква цел медитирам пред огъня. При всичко това аз ясно си давах сметка, че съм в друго пространство, в друг свят. Не, тогава съвсем не усещах тялото си — само една неясна топлина в главата, топлина, която набързо изчезна и се стопи. Нещата изглеждаха сякаш не бяха прекъсвани, без техният профил да се открои прекалено. В началото бе като да виждаш всичко пред една непрестанно движеща се водна маса, но сравнението все пак не беше съвсем точно. Нещата всъщност течаха. Едни по-бавно, други — доста бързо, но не можеше да разбереш накъде текат всъщност и защо тяхната субстанция не пресъхваше при всичкото това разливане или преливане отвъд границите им. Не, ако трябва да бъда точен, ще кажа, че тук ставаше дума за преливане отвъд границите на обекта, макар тези граници да се разливаха непрекъснато. Най-странното беше, че всички тези неща се приближаваха и отдалечаваха не по своя воля! И макар да не ги гледах, аз знаех добре, че те са там: едно легло, два стола, килим, картина, нощно шкафче и т.н. — имах усещането, че те се събират на едно място, винаги когато погледнех към тях. Това впечатление не беше илюзия, можеше да се сравни с чувството, което човек изпитва, когато е във вода, усещането, че може да се придвижи напред или да излезе от нея. Беше нещо, което знаех, без да си давам сметка дали някога съм го опитвал. Имах също и усещането, че мога да виждам по-далече, отколкото ми позволяваха стените на моята стая. Не мога да кажа, че нещата са станали прозрачни. Напротив, освен непрекъснатото им изтичане и странните им движения, те бяха както преди. И въпреки всичко аз можех да виждам отвъд тях, макар че повтарям: не се опитвах да ги гледам. В никакъв случай през тях, а само отвъд тях. Бяха там, пред лицето ми и все пак знаех, че мога да ги видя по-далече, макар и останали по местата си. Приличаше на усещането, което би имал човек, когато вижда от един ъгъл на стаята цялата къща, но не вижда през стените и все пак вижда всичко, което знае, че се намира в съседната стая или в цялата къща, без да има чувството, че погледът му е проникнал през стените…“

Без съмнение докторът беше написал всичко това, след като бе повторил безброй пъти опита с „непрекъснатостта на съзнанието“ по време на сън. Изглежда, че този ясно написан откъс беше редактиран от него по-грижливо, което не бе направил по-късно със следващите откъси.

„След известно време изпитах желанието да проникна по-дълбоко в света на съня, да изследвам това непознато за мен пространство. Все пак не се осмелявах да откъсна очи от жаравата. Някакво странно безпокойство, бих казал дори началото на страх, започна да ме тормози и заплашва. Не знам какво ме накара да затворя рязко очи: не беше някаква умора, защото, повтарям, чувствах, че спя, а умът ми беше трезв както никога. Останах като вкаменен и със затворени клепки и отново видях същите неща, които бях видял с отворени очи. Само жаравата сякаш се беше променила: течеше и тя, както всичко около нея, но блясъкът й бе още по-силен, може да се каже, много по-жив. След няколко мига колебание отворих очи. Дадох си сметка, че е безполезно да гледам, да обръщам зениците си към някой ъгъл от стаята, виждах всяко място, виждах накъдето се насочваше мисълта ми, независимо дали с отворени, или със затворени очи. Помислих си за градината зад къщата и я видях в същия миг, сякаш вече бях там. Изумителен спектакъл! Същински океан от растения, които се движеха неуморно. Дърветата се прегръщаха, тревите трептяха като водорасли, само плодовете бяха по-спокойни, като понесени от дълга приспивна песен…

В следващия миг миражът на тази «растителна буря» се изпари. Помислих си за София и я видях в голямото легло на нашата спалня, заспала. Около главата й затрептя тъмновиолетов ореол, тялото сякаш се променяше непрекъснато, толкова дипли излизаха от него, превръщаха се в крайници. Стоях дълго така, гледах и се опитвах да разбера какво става. После зърнах едно свенливо пламъче да пълзи към сърцето, а след миг и по-надолу, към корема. Неочаквано си дадох сметка, че София е до мен. Беше ужасно да я видя много ясно да спи в леглото и в същото време да е до мен, да ме гледа удивена право в очите, сякаш искаше да ме попита нещо. Фигурата й изразяваше неизказано учудване, може би се показвах по-различен от този, какъвто очакваше да ме види, може би не приличах на хората, които бе срещала досега в съня си. Защото по-късно, след като повторих опита много пъти, започнах да си давам сметка, че лицата около мен бяха проекция на съзнанието на различни личности по време на съня.“

Признавам, че не разбирам какво искаше да каже доктор Зерленди. Оставих този пасаж заради интереса, който евентуално биха проявили окултистите. Един от тях, от сектата „садху“, с когото се бях сприятелил през 1930 в Конарак, ми каза (но тогава не си дадох сметка, че ми говори истината), че било особено вълнуващо да се срещнем по време на йогистка медитация с духовете на хора, които спят и които се носят „като сенки в пространството на съня“. Можело да се каже, че те гледат с тревога, без да разберат как е възможно да те срещнат там, трезв и с бистър ум…

„След няколко мига пространството около мен се промени. Страхът ме разбуди отново. Останах за малко в същата позиция като в началото на опита, преброих отново секундите, дихателният ми ритъм бе същият: дванайсет секунди…“

Връщането от „съзнанието за сън“ в „съзнанието за будуване“ стана рязко, брутално. Непрекъснатостта бе нарушена от страха. Едва след доста опити, повторени на следващия ден, при най-голяма тайна, докторът успя да се върне към „ежедневното си съзнание“ без никакво прекъсване, само чрез обикновено желание. Актът на това желание той формулира така: „Сега се връщам.“ В същото време измери ритъма на дишане от дванайсет на осем секунди, като се оттегли бавно от „състоянието на сън“.

За следващите опити бележките бяха по-кратки, било защото докторът не искаше да каже повече, било защото не можеше да ги опише подходящо. Наистина на едно място признаваше: „Уеднаквяването на съзнанието става чрез непрестанен възход, т.е. без никакво прекъсване, от състоянието на будуване до състоянието на сън със сънища, а после и на сън без сънища, а накрая в състояние на каталепсия.“ Уеднаквяването на тези четири състояния, което предполага (колкото и да е парадоксално!) уеднаквяване на съзнателното с подсъзнателното и несъзнателното, постепенното осветляване на тъмните и непроходимите зони на психоменталния живот е всъщност целта на йогистките предварителни техники.

Всички индийски аскети, които познавах и които се съгласиха да ми дадат някакви разяснения, решиха, че този етап — на уеднаквяването на съзнанието, е най-важен. Онзи, който не можеше да осъществи опита, не можеше да придобие и някакъв духовен профил след йогистката си практика.

За преминаването от състоянието на сън със сънища до състоянието на дълбок сън без сънища аз открих доста подробности. „Успях да разгранича много повече вдишването от издишването, по петнайсет секунди от всеки момент, достигах дори до двайсет секунди!“ Това означава, че той е дишал веднъж на минута, или двайсет секунди е задържал дишането си, двайсет е издишвал и двайсет е вдишвал. „Имах усещането, че се връщам в един спектрален свят, където срещам единствено цветове почти без никакви форми. Само цветни петна! В замяна на това звуковият свят доминира над света на формите. И всяко светло петно е извор на звуци.“ Доколкото разбирам, докторът се опитва да отбележи — само с няколко реда! — съществуването на онзи звуков космос, който започва да става достъпен само след определена медитация върху звуците, върху онези „мистични срички“, за които говорят трактатите „Мантра Йога“. Наистина, изглежда, че като се започва от едно ниво на съзнанието, се срещат първо само звуците и цветовете, а т.нар. „форми“ изчезват, потъват като по чудо. Но указанията на доктор Зерленди са твърде неясни, за да можем да възстановим пълноценно неговия експеримент.

Колкото смайващи са резултатите от йогистките техники, толкова сдържани са признанията на доктора. За проникването в състоянието на каталепсия четем само това уточнение: „С моя последен опит започвам да чета мислите на всекиго, върху когото реша да концентрирам вниманието си. Първата проба направих със София, която тъкмо по това време приключваше писмото си до администратора. Щеше да бъде по-добре да прочета направо писмото й, но не го направих. Бях там, до нея, и всички нейни мисли — не само онези, които сподели в писмото си, ги чух, сякаш тя ги произнесе на глас!“

Колкото и изумителни да бяха тези опити, доктор Зерленди не им обръщаше голямо внимание. „Може да се стигне до този резултат само чрез максимална концентрация на интелекта, без особено напрежение на силите. Давам си сметка, че хората днес не са способни на подобни интелектуални усилия…“

А пък аз не си дадох добре сметка на кое стъпало от техническото усъвършенстване се е намирал доктора, когато е започнал да води този дневник. Почти двайсет страници са редактирани на 10, 12 и 13 януари 1908 година. Съдържат нещо като кратко припомняне за евентуалния читател на предварителните етапи, без обаче да се уточнява докъде се простират тези етапи. Много пъти се срещат инициалите Дж.Е.: „Вярвам, че това беше грешка — за смъртта на Дж.Е., пише той на едно място. Не си е дал сметка за нереалността на явленията, които е открил в спектралния свят. Повярвал е, че това е последната страница, докъдето може да стигне човешкият дух. Доверил се изцяло на своя опит. Мисля, че само така може да се обясни неговата парализа. Йохан Хонигбергер е успял вероятно да реактивира някои центрове, но повече от това не е могъл да направи. Амнезията не е могла да го излекува.“ Това според мен е един неясен пасаж: възможно е Дж.Е. да не е успял да овладее съзнанието си и да е станал жертва на собствените си открития в света на паранормалното. Спомням си, че всички индийски окултни трактати говорят за новите космически нива, в които аскетът може да проникне с помощта на йогистката техника. И всъщност те са толкова „илюзорни“, както и самият космос, до който има достъп всеки от нас. От друга страна, не мога да разбера дали „центровете“, за които става дума, са нервни, или това са „окултни тъкани“, известни от учението йога.

Във всеки случай изглежда, че този Дж.Е. се е опитал под ръководството и влиянието на Хонигбергер да започне нещо ново от йогистки тип, но не е успял или поради причината, известна на доктор Зерленди, или защото не е притежавал подходящи данни за техниките, които е използвал. „Успях в тази работа, отбелязва по-нататък докторът, като има предвид сложния и неясен опит за проектиране на съзнанието извън тялото, осъществявано досега в състояние на каталепсия, защото притежавах една изключителна азиатска (?) сетивност. Мисля, че един европеец не би успял. Той не усеща тялото си по-долу от диафрагмата. Обикновено усеща само главата си, дадох си сметка за това сега…“

Този пасаж също е доста неясен. Мисля, че „азиатската сетивност“ е нещо не съвсем ясно. Все пак знам, че един източен човек усеща тялото си по различен начин, в сравнение с европееца. Като докосват крака или рамото му, азиатецът ще има същото усещане за насилване, което ще имаме и ние, ако някой докосне очите или устните ни с опакото на дланта си. Що се отнася до „усещането по-долу от диафрагмата“ — този израз говори за неспособността на западния човек да опознае цялото си тяло. Наистина малцина от нас могат да се похвалят, че усещат цялото си тяло. Повечето могат да кажа, че чувстват само определени места — челото, сърцето — и то при определени обстоятелства. Опитайте се, например, да усетите краката си — в положение на пълен покой, излегнали се на леглото — и ще установите колко трудно е това.

„Обединих с лекота двете течения (?) до петите, пише докторът във връзка с този експеримент. И в същия миг имах усещането, че съм станал сферичен, че съм се превърнал в нещо като непроницаем мехур. Митовете за първобитния човек, сътворен във формата на сфера, идват от този опит за уеднаквяване на теченията“. Не се осмелявам да твърдя, че става дума за течения — отрицателни или положителни спрямо окултната европейска терапевтика. Най-вероятно е доктор Зерленди да говори за двата флуида, тъй трудни за уточняване от индийската окултна традиция, „теченията“, които проникват през човешкото тяло и които йогистките и тантрическите доктрини оприличават на Луната и Слънцето. Но повтарям, не се осмелявам да потвърдя нещо със сигурност, тъй като познавам доста откъслечно етапите, през които беше минал той.

Бележките на доктор Зерленди се разреждат през месеците февруари, март и април на деветстотин и осма. Малко страници от този период са ясни и се отнасят само до опитите му. Интересът му към този дневник спада чувствително. Докато в началото той се старае да опише най-подробно опитите си, след време желанието му да споделя преживяното силно намалява. Може би си е давал сметка колко далечни и чужди ще бъдат за евентуалния непосветен читател тези неща. Или може би той се е отделил премного от нашия свят, за да го вълнуват подобни признания. Във всеки случай той не пише през този период нищо за своите опити и открития. Вярва, че наблюденията и откритията му не трябва да бъдат записвани. Отбелязва ги съвсем накратко. „Несигурни резултати с муктазана, практикувана рано сутринта,“ отбелязва през април…

В края на април деветстотин и осма дневникът става отново интересен. След беглите технически бележки дотук следва едно дълго признание. „Между другите неща, които Хонигбергер разкри за Дж.Е., беше и съществуването на Шамбалата, на онази чудна страна, която според традициите се намира някъде на север в Индия и в която само посветените могат да проникнат. Дж.Е. преди своята лудост вярваше, че тази невиждана земя може все пак да бъде достигната. Тук споменаваше имената на двама йезуити от Яш, Щефан Качела и Йоан Кабрал, за които твърдеше, че били стигнали до Шамбала. С големи усилия успях да си набавя трудовете на тези мисионери йезуити, но скоро разбрах, че твърденията на Дж.Е. са безпочвени. Наистина Качела и Кабрал бяха първите европейци, чули за Шамбала и писали за нея. В Бутан, в търсене на пътя за Катай (Китай), те чули за съществуването на чудната земя, за която местните хора вярвали, че се намира някъде там. Тръгнали да я търсят. През 1627 година стигнали до Тибет, но не намерили тази земя Шамбала. За разлика от Дж.Е. аз веднага разбрах от записките на Йохан Хонигбергер, че тя би могла да бъде определена като географски център на континента Азия. Може би за това ми повлияха индийските легенди във връзка с Агарта, както и онези «бели петна» в будистката и браминската митология. Наистина никога не бях срещал индийски текст, който да потвърждава, че до тези свръхестествени места може да се стигне по друг начин освен с помощта на някакви неземни сили. Всичко, което знаех за Хонигбергер, ме караше да вярвам, че той е проникнал в Шамбала благодарение на своята йогистка техника, която бе овладял още преди 1858 година, но че мисията му не беше стигнала до добър край. Само така си обяснявам защо се е върнал толкова бързо от Индия и защо е умрял почти веднага след това, оставяйки този важен документ в ръцете на един млад невежа като Дж. Е…“

С какво вълнение прочетох тези страници! Колко спомени ме връхлетяха тази нощ при срещата с двете имена: Шамбала и Агарта! Сякаш и аз се бях запътил към тази земя, решен да не се върна, докато не я опозная. Стара рана, която считах за отдавна излекувана, а бе започнала отново да кърви, да ми припомня за месеците в Хималаите, близо до границата с Тибет, по пътя за Бхадринат, където питах всеки срещнат къде е Шамбала…

Всъщност аз знаех къде е тази земя, невидима за очите на непосветените. Тук ставаше дума за друго пространство, различно от обикновените географски пространства. Според мен Хонигбергер беше допуснат да се завърне от Шамбала на Запад и да се опита да възстанови в Европа няколко центъра, основани там през Средновековието. Но внезапната му смърт потвърждава подозрението ми: да, той не е знаел как да изпълни мисията си и затова е умрял по този мистериозен начин…

Лятото на 1908 година доктор Зерленди прекарва сам в един от своите чифлици. По-късно, завърнал се в Букурещ, резюмира своите опити. На едно място в дневника си той говори за някакви странни видения, които е имал между две медитации. Сторило му се, че видял всички неща преобърнати, или по-точно, обратни, каквито са били в действителност. Например няколко солидни предмета му се видели почти безплътни, и обратното — празни места били „пълни“. И най-главното: целият свят му изглеждал напълно променен и различен.

Много странно е и признанието на доктора във връзка със „завръщането му“ във видимия свят след това дълго съзерцание. „Отначало имах усещането, че се клатя, че ще падна при първата крачка. Нямах сигурността, че съм в нормална ситуация и как да се адаптирам към трите й измерения. Затова дълго време не смеех да помръдна. Стоях като вкаменен, очаквах някакво чудо, за да възвърна предишната си сигурност. Сега си обяснявам защо след състоянието на екстаз светците не се помръдват цели часове и дори дни, без да се движат, оставяйки впечатлението, че техният дух е отвлечен от Божественото.“

Под датата 11 септември той отбелязва: „Опитах се много пъти да попадна в каталептичен транс. Първия път — дванайсет часа, втория и третия — трийсет и шест часа. Казвах на горския, че отивам в конака и се заключвах сам в моята стая, като знаех, че няма да ме безпокоят. За първи път можех да се опитам лично да «изляза от времето». Т.е. духът ми да остане активен, а тялото да не участва в движението на времето. Преди да предизвикам този транс, аз се избръснах и след трийсет и шестте часа лицето ми беше същото, както преди това. Да, беше нормално да се случи така, след като беше направен експеримент с Времето от човек чрез неговия дихателен ритъм. А се знае, че при всеки човек между вдишването и издишването изтича определен брой секунди.

За първи път постигнах каталептичен транс в десет сутринта — моето тяло бе в състояние на това, което някои определят като «привидна смърт», състояние без никакво дишане. Вдишването на въздух от десет сутринта продължи до десет вечерта. Да, вдишвах въздух от десет сутринта и го издишвах чак в десет вечерта! През този голям интервал тялото ми беше извън времето. За моето тяло тези дванайсет часа се редуцираха до няколко секунди — дълго вдишване сутринта и бавно издишване вечерта. През този ден аз живях като човек само около половин ден, а тялото ми остаря за тези двайсет и четири часа само с дванайсет, животът ми беше временно спрян, без това да се отрази на организма ми.“

Опитът, експериментиран от доктор Зерленди, всъщност е известен, без обаче да е добре проучен. „Привидната смърт“, която предизвика толкова шум по времето на Хонигбергер, е всъщност „излизане от Времето“. Само така може да се обясни защо след състояние на транс, продължаващо десет или сто дни, тялото запазва своето тегло и вид и избръснатото лице остава непроменено. Това, разбира се, са трансцендентални явления, за които не можем да имаме никаква представа. Е, най-фантастичното обяснение не би могло да ни даде ключа към подобно „излизане от Времето“. Алюзиите, които срещаме в признанията на някои светци или в окултни писания от Изтока, са за нас все още загадка. Аз събрах цяла колекция от подобни истории, които си остават за мен тайни, запечатани със седем печата? И само смъртта би довела за някои от нас светлината, която ще озари тази загадка.

За мен единственото учудващо нещо тук е, че хората не научават нищо от подобни опити. Най-големите учени решиха да отрекат достоверността на тези опити, макар да знаеха, че всъщност не са прави, но предпочетоха да останат на старите си позиции…

Дневникът прекъсва през септември 1908 за около четири месеца. Първите бележки са от началото на януари 1909. Те не могат да бъдат препоръчани тук заради техническия си характер. Това по-скоро са семпли формули на някои метафизични принципи и практически йогистки рецепти. Някои от тях без никакъв смисъл. „26 януари. Експеримент с полумрака. Всяка буква е повторена отначало.“ Без съмнение се отнася за други предишни упражнения, вероятно за медитации върху звуците и буквите — т.нар. „мантра йога“, за която не намерих никакво обяснение. Какво може да означава „експеримент с полумрака“? По-нататък: „5 февруари. Отскоро «самияма» върху тялото. Невероятно, но все пак е истина!“ Тази бележка би имала смисъл, ако докторът се позовава на определен текст от Патанджали, която казва, че с помощта на „самияма“ върху собственото си тяло йогата може да стане невидим за останалите хора. Чрез „самияма“ Патанджи определя последните три етапа от йогисткото усъвършенстване. Все пак трудно ми е да повярвам, че още на 5 февруари 1909 докторът е успял да постигне това чудо. Как да си обясня неговата изненада по-късно? Как да си обясня онези осемнайсет месеца след това, в които той се е трудил толкова упорито, за да се прави на невидим?

Трудностите при разчитането на текста бяха твърде много. Някои от бележките направо си противоречаха. „Март. Повторих някои Упанишади. Изумителен прогрес в тълкуването на оригинала…“ Как да разбирам това? След всичко, което беше постигнал той, прочитът на Упанишадите не би трябвало да го затруднява. И после: какъв смисъл имаше това изучаване на санскритския? Може би за да овладее правилното произношение на свещените думи, считани от него за част от Знанието?…

Следва интервал на дълго мълчание, чиито граници не могат да бъдат определени, защото следващите страници не са датирани. Тези бележки са почти неразгадаеми. Предполагам, че са във връзка с това, което доктор Зерленди нарича „безличната съвест“. Защото срещнах следния пасаж: „Най-трудното нещо за постигане днес на Запад, това е «безличната съвест». Само неколцина мистици бяха успели да осъществят през последните векове подобна съвест. Всички трудности, които днес среща постмодерният човек, всички преизподни и чистилища, чрез които ни се казва, че се измъчват душите на мъртвите, се дължат на «безличната съвест». Драмата на душата след смъртта и пречистването са всъщност етапи на мъчителното преминаване от «личната» към «безличната съвест»…“

Следващата страница от тетрадката е скъсана. Намирам бележка от 7 януари 1910 година: „Може би съм наказан за моето нетърпение. Но аз вярвах, че ни е отредено сами да ръководим съдбата си. Не съм вече толкова млад. Не се страхувам от смъртта, познавам добре смисъла на живота, който трябва да изживея. Но мислех, че трябва да бързам, защото не съм вече полезен на никого тук, където се намирам сега, и имам достатъчно неща за учене там…“

След няколко дни: „Познавам сега пътя към Шамбала. Знам как се стига дотам. Мога да кажа още нещо: дотам стигнаха наскоро трима души от нашия континент. Всеки тръгна сам и стигна до Шамбала със свои средства. Холандецът пътува, без да крие името си, до Коломбо, Цейлон. Зная тези неща от дългите си състояния на транс, когато виждам Шамбала в цялото й величие. Виждам и онова зелено чудо сред покритите със сняг планини, и онези странни къщи, и хората без възраст, които си говорят толкова малко, а разбират тъй добре мислите си. Ако не бяха те, които се молеха и мислеха за останалите, сигурно целият континент щеше да се разруши от демоничните сили, които светът пусна на свобода през Ренесанса. Нима съдбата на нашата Европа е заклеймена? Не може ли да се направи нещо за този свят, жертва на тъмни сили, които го водят, без той да съзнава, към нови катаклизми? Силно се опасявам, че Европа ще има съдбата на Атлантида и ще изчезне в скоро време, ще потъне във водата. Ако хората знаеха, че само благодарение на духовните сили на Шамбала се отлага тази страшна трагедия, която може да доведе до промяна в земното кълбо…“

Темата за трагичния край на нашия континент се среща и в други страници на дневника. Имам впечатлението, че доктор Зерленди започва да вижда все по-ясно серията катаклизми, готови да унищожат Европа…

После изведнъж на 11 май 1910 докторът се връща на йогистките упражнения, чрез които се постига невидимостта на тялото. Можете да разберете защо не представям тук тези бележки. Едно странно чувство на паника ме обзе при прочита на тези редове. По-късно ми попаднаха доста писания, повече или по-малко автентични, във връзка с това йогистко чудо, но нещата никога не са били казвани толкова ясно и с толкова подробности. Когато започнах този разказ, се колебаех дали да представя точно тази страшна страница. Като стигнах дотук след толкова седмици на вълнения, си дадох сметка, че подобно нещо не може да бъде споделено. Но сега ме блазни мисълта, че тези, които разбират какво означава „самияма върху собственото тяло“, ще знаят къде да търсят обясненията…

Изглежда все пак, че експериментът не е бил лишен от премеждия. Усилието да направиш тялото си невидимо за другите, да се изолираш напълно от светлината, може да предизвика огромно сътресение в целия организъм, а се знае, че доктор Зерленди е бил след това състояние часове в безсъзнание. „Може би няма да прибягна до това средство, за да достигна до Шамбала, пише той през юни 1910. Времето на моето окончателно заминаване наближава и аз не знам дали ще имам достатъчно сили, за да тръгна, невидим за другите.“

И по-нататък през същия месец: „Понякога сякаш се страхувам и аз от силите, които са концентрирани в мен. Желанието не ме напуска, но ми е трудно да контролирам всичките тези сили, които досега са ми помагали да прониквам в невидимите светове. Днес сутринта, в състояние на съзерцание, затворен в стаята си, аз изведнъж почувствах как атмосферата се разрежда, а тялото ми започва да губи от теглото си. Без да искам, се изправих, като се опитвах да се задържа за мебелите, когато изведнъж усетих, че докосвам тавана с темето си. Обезпокояващото в случая бе това, че левитацията се извърши без моето желание, само благодарение на силите, които бе освободило съзерцанието. Бях изгубил контрол и един-единствен миг на невнимание щеше да ме строполи на пода…“

По-късно, на 16 август: „Жестоко откъсване от целия свят! Една-единствена мисъл ме плаши: Шамбала! Не искам да правя никакви приготовления преди заминаването. Моето завещание е написано още в годината, когато се роди Смаранда. Всяка друга бележка, направена сега, преди моето заминаване, би предизвикала съмнение…“

После, може би през същия ден, малко по-късно, още няколко набързо надраскани реда: „Мисля си все пак, че тази тетрадка би могла да попадне в ръцете на човек, който да реши да я унищожи, без да се замисли за съдържанието й. Тогава моите усилия и бележките за някои изключителни неща ще се окажат безполезни. Но не съжалявам…“

Следва нов ред, отчасти нечетлив: „Ако този, който го прочете и разбере… ще опита да го използва… сериозно… не би повярвал.“ Без съмнение докторът е замислил преди заминаването си да отправи няколко съвета към читателите, като припомня в същото време рисковете, които ще ги съпътстват, в случай че разкрият необмислено самоличността си.

19 август: „Събудих се отново невидим и моят страх бе толкова голям, че не успях да направя нищо, за да изляза от това състояние. Разхождах се часове наред из двора, като си давах сметка, че наистина съм невидим. Слугите минаваха край мен, без да ме видят, отначало мислех, че е от невнимание, но когато се огледах, забелязах, че нямам сянка. Тръгнах след един от ратаите, който отиваше към оборите. Той сякаш усети нещо, извърна се на няколко пъти, уплаши се и се прекръсти. Положих огромни усилия, за да стана видим преди полунощ. Събудих се напълно разглобен на леглото. Мисля, че безкрайната умора се дължеше на тези усилия да стана отново видим. Имах чувството, че невидимостта се беше получила случайно, без да я искам и да си давам сметка…“

Тази е последната по-дълга бележка в дневника на доктор Зерленди. Това, което следва, е не по-малко тревожно: „12 септември. От онзи ден, от нощта, не мога да се върна. Взех тази тетрадка и молив и пиша на стълбата, която води до моста. Ще я скрия после сред моите учебни тетрадки. Обзема ме страх като си помисля, че мога да объркам пътя за Шамбала…“

Бележката е датирана два дни след изчезването му. Ако някой е можел тогава да дешифрира ръкописа и е прочел тази страница, би разбрал със сигурност, че докторът е още в къщата, съвсем близо до своите.

На третия ден реших да върна тетрадката и да уважа госпожа Зерленди. Посрещна ме старата икономка. „Госпожата е болна, ми съобщи тя, а госпожицата замина за Париж.“

— Как така, изведнъж? — учудих се аз.

— Така реши тя — отвърна ми старата жена, без да ме погледне.

Виждаше се, че няма желание за обяснения. Оставих моята визитна картичка и съобщих, че ще намина след няколко дни, за да попитам за здравето на госпожата. Но успях да отида чак през следващата седмица. Входната врата беше заключена и едва след като почуках доста пъти — звънецът беше ръждясал — икономката излезе.

— Госпожата замина на село — каза тя, готова да ми обърне гръб. Но спря и добави: — Не ми каза кога ще се върне…

Идвах още много пъти, през есента и зимата, но входната врата беше неизменно заключена. В най-добрия случай получавах същия отговор:

— Няма никого в къщата…

Няколко пъти икономката дори не излезе да ми отвори. Изпратих доста писма до госпожа Зерленди, без да получи нито един отговор или поне потвърждение, че писмото ми е било отворено. Не можех да разбера какво всъщност се е случило. Не беше възможно госпожа Зерленди да е разбрала, че аз съм открил и взел дневника на нейния съпруг. Бях сигурен, че не ме видя абсолютно никой, когато го тикнах под сакото си. Дори и да ме бе шпионирал някой през ключалката, пак нямаше да ме види, защото бях скрит зад един от библиотечните шкафове.

Към края на февруари 1935, като минавах покрай фасадата на къщата откъм улица „С“, забелязах, че вратата е отворена, и влязох. Признавам, че натиснах звънеца с огромно вълнение. Очаквах да ме посрещне същата неприветлива старица, но за мое учудване ми отвори една млада слугиня. Попитах дали има някого вкъщи. „Всички са тук“, отвърна ми тя. Подадох й визитката си и влязох в салона. След няколко минути вратата откъм спалнята се отвори и пред мен се появи Смаранда. Беше почти неузнаваема. Изглеждаше по-млада с десет години, лицето й беше приятно гримирано, цветът на косата й — друг. Тя погледна още веднъж с учудване картичката ми, преди да ми подаде ръка. Престори се, че не ме познава. Произнесе името ми като на непознат човек.

— На какво дължа тази визита, господине?! — попита ме тя.

Казах й, че известно време съм работил в библиотеката на доктор Зерленди, че госпожата ме познава много добре — точно тя ме покани да проуча архива на съпруга й и добавих, че познавам и нея, госпожица Смаранда.

— Мисля, че тук има някакво недоразумение — усмихна се тя. — Сигурна съм, че никога не сте ми били представян. Познавам твърде малко хора в Букурещ и без съмнение бих запомнила ако не името, поне лицето ви…

— Въпреки това госпожа Зерленди ме познава твърде добре. Няколко седмици работих тук, в библиотеката, настоях аз и вдигнах ръка към масивната дъбова врата.

Смаранда проследи жеста ми, после ме погледна изумена, сякаш не вярваше на очите си.

— Господине, това, което ми казвате сега, е доста странно, — добави тя. — Защото тук наистина някога е била библиотеката на моя баща. Но това е било преди много, много години. По време на окупацията тази библиотека, която е била изключително богата, е била напълно разпиляна и погубена…

Започнах да се смея, не знаех какво да кажа.

— Много ми е трудно да повярвам на това, което ми казвате сега — отговорих след дълга пауза, през която я гледах право в очите, решен да й заявя, че съм разкрил играта й. — Не минаха и два месеца, откакто работих в тази библиотека. Познавам я рафт по рафт и мога да ви опиша всичко, което е в нея…

Исках да продължа, но Смаранда отвори вратата на спалнята и извика:

— Мамо, ела, моля ти се, за малко!…

Госпожа Зерленди се появи, като държеше за ръка едно момченце. Поклоних се дълбоко — по очите й разбрах, че не иска да ме познае.

— Господинът настоява, че е работил тук преди два месеца в „библиотеката“ — каза Смаранда и посочи масивната дъбова врата.

Госпожа Зерленди ме погледна с учудване, после погали главата на детето и каза тихо:

— Ханс, иди да си играеш…

— Госпожо Зерленди, не ми ли писахте точно вие да дойда тук и не ме ли поканихте точно вие да вляза в тази библиотека? — започнах отчаяно. — Помолихте ме да продължа биографията на доктор Йохан Хонигбергер от Брашов, която беше започнал вашият съпруг — добавих аз.

Госпожа Зерленди гледаше удивена ту към мен, тук към дъщеря си. Признавам, преструваше се много майсторски и аз усетих как силно се изчервявам.

— Моят първи съпруг, доктор Зерленди, наистина се занимаваше с живота на един лекар немец от Брашов, но трябва да ви призная, господине, че сега не си спомням добре името му. Минаха цели двайсет и пет години от смъртта на първия ми съпруг, а библиотеката я няма от войната…

Но тъй като бях останал като вкаменен, вперил очи във вратата, която бях отварял толкова пъти само преди два месеца, госпожа Зерленди добави:

— Смаранда, покажи на господина стаята…

Последвах я машинално и останах като замаян на прага. На местата си бяха останали единствено свещниците и завесите. Бюрото, рафтовете с книги, големият килим — всичко беше изчезнало. Тази огромна стая беше сега нещо като „ливинг рум“ (хол или всекидневна), в която имаше две масички за чай, няколко канапета, маса за бридж, три-четири кожи пред камината. На едната стена, на мястото, където стояха библиотеките, се мъдреше един износен килим, покрит частично с маслени картини и старинни оръжия. Дървените ламперии, които обикаляха другите три стени, бяха изчезнали. Затворих вратата зашеметен!

— Да, имате право — казах. — Библиотеката е изчезнала. Поне да знаех кой я е купил — добавих. — Бих искал да се занимавам по-сериозно с Йохан Хонигбергер…

— Но, драги господине — обади се госпожа Зерленди, — тази библиотека беше ликвидирана преди двайсет години…

— Най-интересното е, че не ме познахте — усмихнах се аз.

Стори ми се, че ръката на домакинята леко потрепна, но не бях напълно сигурен в това.

— Нашето учудване е още по-голямо, господине — започна Смаранда. — Странно е, че сега някой може да знае точно каква е била преди двайсет години тази библиотека. Тук, доколкото знам, изобщо не са влизали външни хора…

Приготвих се да си тръгна. Давах си сметка, че по неизвестни за мен причини нито едната, нито другата искаха да ме познаят. А дали не действаха така заради някакво невидимо влияние, идващо не знам откъде?

— Питам се дали старата икономка, дето понакуцваше и с която говорих толкова пъти преди няколко седмици, няма да ме познае — добавих аз.

Госпожа Зерленди се извърна рязко към Смаранда.

— Говори за Арника — прошепна уплашена тя.

— Но тя умря преди петнайсет години. Казваше се Арника, — възкликна Смаранда. — Как бихте могли да я срещнете тук преди няколко седмици…

Усещах, че ми прилошава. След няколко минути сигурно щях да падна на земята в безсъзнание в краката им. Съвзех се, казах няколко думи за извинение и си тръгнах, без да посмея да вдигна очи. Само след като поскитах порядъчно из улиците и дойдох на себе си, проумях смисъла на тази странна случка. Но не посмях да я споделя с никого, в този разказ сега няма да я разкрия. Моят живот и без това бе доста притеснен от тайните, които госпожа Зерленди ме накара да разгадая, без да има разрешението на доктора…

Няколко дни след разказаното по-горе минах отново по улица „С“. Къщата на номер седемнайсет беше почти разрушена. Желязната ограда бе свалена, басейнът — запълнен с боклуци. Стоях доста време там и дебнах с надеждата да зърна поне едната от двете жени и да разбера нещо във връзка с тяхното странно държание. Но там бяха само неколцина работници и един майстор, който ги надзираваше. По-късно се отправих към другия край на улицата, измъчен от тази тайна, която не можах напълно да разгадая.

Стори ми се, че зърнах момченцето, с което госпожа Зерленди влезе в салона. Извиках след него:

— Ханс, добре, че те видях! Ханс!

Детето ме погледна с престорено, но пълно учудване.

— Не се казвам Ханс, господине — отговори ми учтиво. — Името ми е Стефан…

И тръгна нататък, без да ме погледне, бавно, като едно отегчено дете, което не си е намерило другарче за игра…