Младост без младост (Фантастична проза)

1.

Никога няма да забравя нощите, прекарани в обществото на Богданов и Ван Манен в Серампур и Титагарх, край Калкута. Още през царско време Богданов беше служил като руски консул в Техеран и Кабул. Учих при него персийски и дори дружахме, въпреки разликата във възрастта и положението ни: той — известен ориенталист с множество солидни публикации, а аз — все още зелен, гимназист, но затова пък, като него православен. Своята вяра пазеше ревниво, както сред мюсюлманите в Персия и Афганистан, които харесваше, така и сега, сред индусите в Бенгал, неприязънта си към които едва сдържаше. За разлика от него, Ван Манен обожаваше целия индийски свят. Дълги години заемаше длъжността библиотекар и секретар на Бенгалската азиатска асоциация, а преди това бе работил в библиотеката на Теософското общество в град Адяр. Този холандец на средна възраст, пристигнал в Индия съвсем млад, бил очарован от страната и останал, както мнозина други тук, завинаги. Познавач на тибетския език, пасивен по природа, склонен към безгрижие, той публикуваше малко и твърде рядко. Почти четвърт век се занимаваше с езика главно заради собственото си удоволствие, без да изпитва някакъв особен пиетет към научните звания. Живееше самотно и имаше слабост, която предпочиташе да крие — към окултизма.

Когато дъждовният сезон приключи и големите горещини преминаха, тримата станахме неразделни. От ранна сутрин до късна вечер аз и Богданов седяхме на една маса в библиотеката на Азиатската асоциация на „Парк Стрийт“, а Ван Манен беше в своя кабинет. Богданов проверяваше превода на текстовете от пророка Мохамед от Дхари Шикух, Ван Манен вписваше в каталога новите постъпления от тибетските ръкописи, дошли от Сиким, а аз се трудех над текста „Subbashita Samgraha“, прочут със своите загадки.

На своите научни интереси гледахме като на свято дело, и с изключение на малкото думи, които разменяхме през паузите за по цигара, бяхме абсолютно безмълвни. Затова пък, преди затварянето на библиотеката, и тримата се събирахме в кабинета на Ван Манен, за да се отпуснем в дълги беседи понякога до късно през нощта.

А нощите тук, в Калкута, в разгара на есента бяха наистина несравними, прелестни. В техния въздух се усещаше и премалата на Средиземноморието, и звънкостта на Севера, и диханието на Вечността, пронизало душата на източните морета, и силните аромати, дошли от лоното на Индия. Никога не съм могъл да устоя пред чара на тези нощи и преди да се срещна с моите учени приятели, аз обичах да излизам вечер от къщи и да се връщам понякога чак на сутринта.

Тогава живеех в северната част на Калкута, на „Римон Стрийт“, която стигаше до главната градска артерия, „Уесли Стрийт“, в непосредствена близост до индийския квартал. Обикновено излизах след вечеря, минавах по тесните улички, между скритите зад разцъфналите храсти стени, задминавах вилите на местните англичани и прониквах в лабиринта от туземни колиби, където животът не затихваше и през нощта. За сведение на онези, които не знаят: в този край на Калкута жителите почти никога не заспиват. Вратите на техните домове са вечно отворени и колкото и късно да се прибереш, ще ги видиш или да работят, или да пеят, разговарят, или да играят карти направо на тротоара. В този квартал на бедността нощта беше свързана с музиката на тамтама и всичко тук бе нещо като безкраен празник. Карбидните лампи хвърляха рязката си светлина, димът на ароматните пръчици и мириса на сладникавия опиум се вливаха в неповторимия букет от миризми, варен ориз, медени сладки, току-що извадени от горещото масло, и всякакви други смеси, които бе невъзможно да определиш… Да, струваше си да се отделиш за малко от европеизирания център или от огромните паркове, в които властваха могъщите, упойващи изпарения на джунглата…

За мен, влюбения в тези нощи, готов непрестанно да се опива от магията им, аз просто забравях, че живея в град с повече от милион жители, а компанията на Богданов и Ван Манен бе просто щастливо откритие. Отначало, докато не се бяхме още сближили, се ограничавахме с кратки разходки по Еленбургското шосе, което като широка полоса пресичаше центъра. Скоро започнахме да ходим и до Езерата, откъдето се прибирахме късно след полунощ.

Най-приказливият сред нас беше Ван Манен: от една страна се ползваше от правото си на най-старши, а от друга — бе преживял богат — от всяка гледна точка — живот, познаваше Индия, особено Бенгал, по-добре от много европейци. И той ни покани веднъж, по вечерно време, в Серампур, където неговият индийски приятел Бадж имаше бунгало. Наехме автомобил от един клуб и потеглихме веднага, направо от Библиотеката, без всякаква подготовка.

Серампур и Титагарх, северните предградия на Калкута, бяха разположени на около петнайсетина мили от града. Серампур бе на десния бряг на реката Хугли, съединяваща Ганг с Бенгалския залив, а Титагарх — на левия. Две хубави шосета, едното от Ховра, а другото от Чигпур, свързваха Калкута с тези древни поселения, от които до днес се беше запазило твърде малко. Бадж, приятелят на Ван Манен, си купи къща малко встрани от Серампур, където още имаше гори.

Къщата беше доста стара, налагаше му се да я кърпи често, не можеше иначе при бенгалския климат и тази близост до джунглата. Това бунгало, както скромно го наричаше Бадж, ми напомни за появилите си зад палмите, при нашето първо идване тук, изоставени вили от Чандернагор, някога славна френска колония, също в околностите на Калкута. Бяха вили от началото на осемнадесети век с железни решетъчни огради, с дървени беседки — в тази отдавна заглъхнала гора. Да, нямаше нищо по-тъжно от разходката из Чандернагор след залез-слънце. Вървиш под евкалиптовите дървета и от руините, които едва се забелязват сред морето от растения, те връхлита една неумолима печал. Никъде другаде, освен в Индия, не можеш да видиш толкова тъжни руини, при това — някак светло-тъжни, защото през тях прораства един нов живот, нежен, пронизан от музиката на тревите, лианите, змиите и светулките. Обичах да бродя из Чандернагор — там винаги откривах останки от една история, която завинаги бе отделена от останалата история на Индия. Колоритният и драматичен разказ за първите европейски колонисти — французите, обиколили по море цяла Африка и част от Индийския океан, за да стигнат дотук и да влязат в смъртна схватка с джунглата, с маларията, с непоносимия зной — това, наистина, бе разказ печален и тъжен. Аз открих тук този старинен пейзаж, дори си въобразих, че водя живота на пътешественик-авантюрист, но това, разбира се, бе суета на суетите.

Бадж купи бунгалото от някакъв местен англичанин-фермер скоро след войната и го държеше като убежище, в което да се скрие, в случай, че има проблеми в Калкута. Странен беше този Бадж, стар ерген, богаташ, малко заядлив, ловец без късмет, което бе повод за доста приказки, както ни осведоми Ван Манен.

При това наше идване в Серампур намерихме Бадж в дома му. Беше пристигнал малко преди нас с намерението да остане в своето гнездо за няколко дни. Открихме го на верандата, захапал дебела пура, а около него кръжаха рояци комари, на които не обръщаше никакво внимание. Видът му бе доста уморен и едва успя да се надигне от мястото си. Предложи ни да се подкрепим с малко уиски с лед. После, докато приготвяха вечерята, ние с Богданов го оставихме да беседва с Ван Манен и отидохме да разгледаме околностите.

— Внимавайте да не уплашите змията! — извика след нас домакинът, когато слизахме по стълбището.

Змията сигурно я уплашихме… Без да знаем пътя, се отправихме към края на палмовата горичка, където блестеше водата. Отдалече разбрахме какво е точно — луната още не светеше, а светлината на звездите беше слаба. Като се приближихме, забелязахме някакво езеро, достатъчно голямо, с много лотоси. Над водата хвърляше странната си сянка малка кокосова палма. Бяхме само на няколкостотин метра от бунгалото на Бадж. Карбидните лампи оттук изглеждаха като потънали в мъгла, заради гъстата пелена от нощни пеперуди. И ето, че се бяхме озовали на брега на това омагьосано езеро — тъй дълбока беше тишината, толкова тайни се криеха във въздуха.

— Да се надяваме, че нашият истински Бог и днес ще ни опази — каза Богданов и седна на тревата.

Усмихнах се, беше ми пределно ясно, че той говори сериозно. Богданов никога не произнасяше напразно Божието име. А аз — от умора или от страх (веднъж по време на разходка ми се случи да се опитам да скоча на брега, но приятелят ми ме задържа и с пръчка успя да убие малка зелена змия точно на мястото, където се готвех да скоча) — така или иначе, предпочетох да не следвам примера на Богданов и останах прав, опрян до една кокосова палма.

— Винаги съм се надявал, че няма да се срещна на земята с Царя-Змия — каза Богданов, забелязал моята предпазливост. — Нали така я наричахте вие?

„Вие“ бяха за Богданов, както изучаващите санскритски, така и тези, които говореха този език в цяла Индия.

— Sarparaja — потвърдих аз, — но може и по друг начин: sarparati, sarparishi, sarpeshvara и т.н. И всичко това ще бъде нейното име, Цар-Змия, ако нямате нищо против…

Запалих цигара. Мълчахме дълго. Зад нас вятърът леко полюшваше палмовата горичка. Когато твърдите й листа се докосваха взаимно, можеше да си помислиш, че гората е медна, защото металният им звън (от който по гърба ти пролазваха мравки!), съвсем не се връзваше с изпълнения с растителни изпарения въздух.

— Наистина е красиво! — прошепна накрая Богданов. — Ще дойдем пак…

И започнахме често да идваме тук. Повечето пъти Бадж го нямаше, но Ван Манен знаеше порядките на дома и никога не оставахме без добра вечеря, без уиски с лед, скъпи марки цигари, а когато вече нямахме сили да се приберем в Калкута, имахме на разположение удобни легла с балдахини, които да ни защитят от комарите. Понякога сядахме в лодката и отивахме до отсрещния бряг, в Титагарх, където водите бъкаха от риби и раци. На този бряг на Хугли горите бяха по-редки — оттам започваха големите полета с ориз и захарна тръстика, а въздухът беше също така ароматен, нощта — също така тайнствена, и ние бродехме по долината на реката докато накрая съвсем се изтощим от умората.

Баджи никога не ни вземаше на лов. Една вечер пристигнахме без предупреждение и го заварихме току-що завърнал се от джунглата. Беше се прибрал без да улови нищо, но затова пък бе целият обгорял от слънцето, много прашен и много ожаднял.

— Имаше само птици, които не стават за ядене — каза той, вместо поздрав, сякаш, за да се оправдае.

Но вечерта беше чудесна. Ван Манен ни разказа за приятелството си с Ледбитер в онези времена, когато самият той е бил активист на Теософското общество, а Бадж ни говори за своите перипетии на остров Ява, където започнал кариерата си на индустриалец. Останахме на масата до късно вечерта. В един момент Бадж спря да разказва поредния си анекдот, между другото — доста дълъг и скучен — и възкликна:

— Никога няма да се досетите кого срещнах, когато излязох от гората! Сурен Бозе! Самият Сурен Бозе!

Не повярвахме на ушите си. Какво можеше да търси в гората на Серампур, при това през нощта, Сурен Бозе, почтеният професор, макар и най-младият от колегите ни, когото не можехме да си представим да срещнем извън стените на университета или в храма на Калигхат. Той винаги се придържаше към вярата на предците си и дори твърде горделиво подчертаваше това. Беше сред малцината професори от Калкута, които не се стесняваха да ходят облечени в индийски дрехи и да чертаят по челото си с шафран знака на вярващите в Шива.

— Сигурно е бил на гости у някой свой роднина в Серампур — забеляза Ван Манен. — Не би дошъл заради някакви приключения тук…

Но ние не се съгласихме с него. Подобен ревностен вярващ като него едва ли би търсил приключения в гората нощем. А роднини в Серампур, според Бадж, Сурен Бозе нямаше, бил роден в Ориса.

— Всъщност, той се направи, че не ме видя — добави Бадж.

Тук си спомних, че веднъж в университета чух как говориха нещо за Сурен Бозе във връзка с тантризма. Изглежда, че беше привърженик на тази окултна школа, за която особено в Индия се носеха най-различни легенди. Трябва да призная, че след като изучих тантризма, според класическите му текстове, аз и до днес не срещнах хора, които изпълняват предписанията му. А тантризмът предполага извършването на ред специфични ритуали, чиято тайна посветеният не би посмял, или не би могъл да разкрие пред никого.

— А може би именно тук е търсил място за някоя тантристка церемония? — обадих се аз.

След като никой не възприе сериозно моето предположение, започнах упорито да развивам темата. От онова, което бях прочел, знаех, че за някои медитации и ритуали на тантризма е нужен зловещ антураж: гробище и място, където изгарят мъртъвци. А понякога посветеният трябва да покаже смелост и самообладание и да прекара една нощ като жив труп в позата на пределна ментална концентрация. За тези неща, които могат да те накарат да се разтрепериш, аз разказах на своите приятели — вече не за да оправдая присъствието на Сурен Бозе тук, а за да ги посветя в ужаса и в наивния чар на тантрическите ритуали. В края на краищата, аз съвсем се отклоних от темата Сурен Бозе и започнах най-патетично да им говоря за тантризма. Така се надявах, че Ван Манен, с неговите познания в окултизма, ще подхване разговора и ще го оживи с ненадминатата си ерудиция. Но този път той само мълчаливо кимаше с глава.

— Никой не знае нещо определено за техните ритуали — проговори неохотно Ван Манен в отговор на моите предизвикателства.

— Какво толкова има да знаем? Бесовски оргии! — възмути се Богданов, който твърдеше неизменно, че индуизмът е дяволска работа. — Нещастни безумци — да търсят спасение на душите си като си играят на мъртъвци! Нас, православните, ни пази кръста! И Слава Богу!

— Аз пък не разбирам какво общо има тук Сурен Бозе — обади се най-сетне Бадж. — Я, по-добре да се върнем сега към нашите работи…

Разбрах, че съм сгрешил като заговорих посред нощ, край гора и гробище, за некрофилски медитации и запалих цигара. Усмихнах се малко престорено виновно. Честно казано: изненадах се, че това мое кратко, но страстно изложение върху тантризма се посреща толкова сдържано от тях. Тогава бях много млад и много горд със знанията си върху загадките на индийската душа, до които бях успял да се добера. Исках да покажа на тези учени мъже, при това дошли отдавна в Индия, че и аз зная нещичко за тайните на тази странна религия.

Бадж се постара да продължи прекъснатия анекдот, но повече не успяхме да възвърнем очарованието на нашите вечери. По някакво негласно споразумение нито един от нас не поиска да отиде да си легне или да се върне в Калкута. Напротив, започнахме дружно да се наливаме с уиски — дори и Богданов, известен със своята въздържаност, въпреки руския си произход! — и продължихме разговора си почти до три през нощта, когато най-сетне се надигнахме от масата, за да се приберем по стаите си, приготвени от вечерта.

2.

Този епизод, разбира се, беше съвсем скоро забравен. Когато след няколко вечери се събрахме отново в Серампур, никой не спомена и дума за него. Дори и аз щях да го забравя, ако в един ясен и хубав ноемврийски ден, не се сблъсках при входа на университета тъкмо с въпросния Сурен Бозе. Той винаги бе проявявал някаква симпатия към мен, бих казал дори сърдечност, не знам дали защото бях единственият румънец тук, или защото с такова усърдие изучавах религията на неговите предци. Спря ме и ме попита как върви учението. Отговорих му, че професорите са доволни от мен, но че самият аз често губя надежда за благополучното завършване на курса. Той се усмихна и ободрително ме потупа по рамото. Тогава аз го попитах има ли приятели в Серампур, защото Бадж беше казал, че го е видял там, в покрайнините на градчето.

— От дете не съм ходил в Серампур — отвърна ми той без да промени израза на лицето си. — Старецът Бадж сигурно ме е сбъркал с някого.

Смутих се. Беше трудно да се обърка някого със Сурен Бозе: тези резки черти, това високо чело, този пронизителен поглед — бяха нещо рядко за Бенгал, където мъжете са склонни към напълняване и всички лица са еднакво кръгли и разплути.

— А ти откога общуваш с този милионер? — изгледа ме изпитателно той.

Още повече се смутих и за да се оправдая, започнах да каканижа нещо за нашите пътувания до Серампур с Ван Манен и Богданов. А той ме слушаше много внимателно, сякаш всяка дума имаше за него особен смисъл.

— Това беше чудо, а не просто нощи! — възкликнах аз в напразния си опит да се измъкна от мрежата на тежкия му поглед.

— Наистина нощите в Бенгал са неповторими — каза замислено той. — Но ако с вас идва Ван Манен, трябва да знаеш, че той търси там нещо друго… Аперитивите на вашия домакин!

Разсмя се, сякаш искаше да се увери, че е казал нещо много духовито. Всъщност, всички се шегуваха с Ван Манен — неговата слабост към алкохола беше известна на цяла Калкута, той посещаваше кръговете на всички учени, сноби и милионери без никаква предубеденост.

След тези думи се разделихме. Срещнах Ван Манен в библиотеката на Парк Стрийт и първата ми работа бе да му предам разговора със Сурен Бозе. Не знам защо, но се зарадвах, че Бадж, който се хвалеше с отдавнашното си познанство с този известен професор, го беше припознал с някакъв беден бенгалски селянин от Серампур. Ван Манен също се развесели. Вдигна телефона, позвъни на Бадж в офиса му и му разказа всичко, като добави и нещо от себе си, наричайки го по примера на Бозе, „стареца Бадж“. Но в този ден Бадж изглежда не беше в настроение и затова като чу отговора му, Ван Манен веднага затвори телефона.

— Упорито твърди, че е бил Сурен Бозе — съобщи ми той. — Казва, че го е видял съвсем ясно, както сега те виждам аз. И още, че не го интересува бил ли е Сурен Бозе в Серампур, или не е бил. И не разбира защо това може да ни интересува… Да, той е прав, какво ни интересува — потвърди Ван Манен. — И аз ще му кажа това лично, когато го видя.

Те се срещнаха същата вечер в клуба, където понякога вечеряха с голяма компания сноби и финансисти. Но аз така и не разбрах дали бяха говорили за това, или не. Когато след няколко дни отново се събрахме в Серампур, по пътя говорихме за доста неща. Ван Манен, например, се опита да убеди Богданов, че будизмът не може да се отхвърли лесно като доктрина и че във всеки случай, той, като учен, не би се заел да осъжда чужда религия от позицията на мисионер. При думата „мисионер“ Богданов се наостри. Този спор те бяха водили с прекъсвания вече цели пет години!

— При нас, православните, няма мисионери — отсече той. — Начинът на мислене при мисионерите не ми е ясен. Това са ваши, протестантски глупости!

И се обърна към мен, очаквайки да го подкрепя. Но Ван Манен не се предаваше.

— Първо, аз съм протестант само наполовина, по баща — уточни той. — Наполовина съм католик. Наистина, доколкото ми е известно, католиците са приели мисионерството още преди векове… А какво ще каже нашият младеж?

Последният въпрос беше към мен. Разбира се, те бяха — всеки за себе си — прави, но спорът не можеше да приключи леко. Ван Манен си беше поставил за цел да напише учебник по будизъм за широк кръг читатели и в дискусията с Богданов се опитваше да намери най-точните и ясните формулировки. И междувременно вмъкваше в своята интерпретация „закона за дванайсетте причини“, докато колата ни водеше към Серампур. Изведнъж Ван Манен замлъкна и даде знак на шофьора да спре колата. На двайсетина метра пред нас, до банкета на пътя, вървеше бързо някакъв бенгалец. Не зная с какво толкова заинтригува вниманието на Ван Манен. И когато колата го настигна, и тримата обърнахме глави и го познахме: Сурен Бозе! Да, Сурен Бозе крачеше широко, с високо вдигната глава, и трите начертани с шафран бразди по челото му се виждаха съвсем ясно. Дори се зачудих, че той ни погледна за миг и никого не разпозна. Или поне не издаде с нищо, че ни е видял. И без да намали хода си, продължи решително по своя път.

— Значи Бадж, все пак, не е сбъркал — каза Ван Манен, когато колата отново набра скорост. — Има нещо гнило тук…

Ние още веднъж се обърнахме и видяхме как Сурен Бозе влиза в гората. След няколкостотин метра свърнахме по шосето вляво и стигнахме до бунгалото. Тази вечер не пропуснахме да обсъдим това произшествие, но само тримата — Бадж беше останал в Калкута. Както обикновено, веднага след пристигането, поръчахме вечерята и се отправихме към езерото. Беше преди пълнолуние. Гората изпускаше невидимите си изпарения и скоро потънахме в мъгла от благовония. Дали заради странната среща със Сурен Бозе или заради вълшебството на вечерния въздух, не зная, но изпаднахме в някаква странна възбуда, граничеща със страх. Тишината бе наистина плашеща, всичко беше замряло по чара на луната и, ако някоя клонка случайно помръднеше, дори и за миг, ние потръпвахме, смутени от неочакваната промяна в този напълно застинал пейзаж.

— Как да не изгубиш разсъдъка си в подобна нощ — тихо прошепна Богданов. — Толкова е красива, че сигурно таи някакъв грях. Човек не би могъл да срещне подобна красота другаде, освен в Рая. На земята това си е дяволска съблазън… — и добави повече на себе си: — Да, още повече в земя като Индия.

Ние замълчахме. Не искахме нито да говорим, нито да мислим. Сега всичко беше възможно, всяко чародейство — и нищо не би могло да ни удиви. И когато Ван Манен ни спря и ни посочи с ръка водата, ние бяхме готови за всякакво чудо. Внимателно се приближихме към брега и видяхме как безкрайни редици от раци изпълзяват от езерото и бавно тръгват по земята, захванали се един за друг.

— Те винаги правят това преди пълнолуние — забеляза Богданов.

3.

След няколко часа, скоро след полунощ, се прибрахме в Калкута. Вечерята мина под знака на меланхолията. Богданов сподели, че скоро щели да станат двайсет години, откакто не бил стъпвал на родна земя, и че е в Азия вече от двайсет и една години. Ван Манен пък не страдаше от носталгия и отдавна се беше примирил с мисълта, че смъртта ще го свари тук, в страната, където бе прекарал две трети от живота си. Аз нямах какво да кажа по въпроса — като доста по-млад от тях, а и в Индия бях едва от две години.

— Почакай, имаш още какво да видиш — обърна съм към мен Богданов. Но когато седнахме в колата, той забрави за своята носталгия. И наистина, трудно беше човек да не види красотата на тази нощ, която изместваше всичко земно, всичко дребно и лично. Дори и шофьорът го усещаше. Ван Манен го предупреди да не кара бързо и потеглихме.

Както обикновено, пътувахме със запалени фарове, макар да имаше луна. Веднага помолих Богданов за цигара — той специално си ги поръчваше от Аден, признаваше само египетския тютюн. Аз пушех, а Ван Манен развиваше — за кой ли път? — теорията си как трябва да се държим с умните жени. От време на време се налагаше да му отвръщам с „да“, но си мислех за друго. Да, нещо се случваше с пейзажа, сякаш бяхме объркали пътя. Всъщност, отдавна трябваше да излезем на шосето, но пътят се проточи съвсем и дори се промени. За секунда затворих очи, за да се съсредоточа, и когато ги отворих, не можах да позная местността. Като че ли бяхме попаднали в някой друг край на Бенгал, толкова странно изглеждаше всичко.

— Къде се намираме сега? — развълнуван прекъснах Ван Манен.

Моите спътници с не по-малко учудване погледнаха към вековните дървета от двете страни на пътя.

— Според мен, изгубихме пътя — каза Ван Манен с неочаквано променен глас.

Шофьорът караше с подозрителна невъзмутимост. Ван Манен го попита на хинди дали не е объркал пътя.

— Не е възможно — отвърна му шофьорът, без да се обърне. — От сахиб Бадж няма никакъв друг път…

Но този отговор съвсем не ни успокои. Прекрасно знаехме, че друг път до шосето просто няма. Бяхме минавали по него поне трийсет пъти, но сега пейзажът беше съвсем различен. Напълно разстроени, ние се взирахме в далечината през прозорците на колата, и сърцето ни се свиваше при вида на тези непознати дървета, които страховито сплитаха клоните си над нас, като в тунел или по-точно като в капан!

— Давай! — нервно заповяда на шофьора Ван Манен.

Фаровете светнаха още по-силно и ние дружно се люшнахме напред, сякаш се опитвахме да проникнем още по-дълбоко в тъмнината и да отгатнем къде точно е шосето. Но напред, доколкото можехме да видим, се простираше същият безкраен и непознат път.

— По-добре да се върнем! — реши Богданов. — Пътят от бунгалото до шосето е само пет-шест минути, а ние се движим повече от половин час.

— Обръщай! — каза тихо на шофьора Ван Манен.

Шофьорът избра място, където да обърне, и без да каже дума, подкара колата назад.

— Но той е пиян! — прошепна едва чуто Ван Манен.

И макар да говореше доста тихо и на английски, шофьорът съвсем на място му отвърна на хинди:

— През живота си капка не съм изпил, сахиб!

Богданов се взря в мрака и се прекръсти.

— Не разбирам как стана така — изумен започна Богданов. — Ако при излизане бяхме свърнали някъде другаде, сигурно щяхме да влезем в гората или да стигнем до езерото.

— Сега ще разберем какво стана — промърмори Ван Манен.

Опитвах се да разпозная мястото, където за първи път забелязах, че не се движим по правилния път, но не можех по нищо да се ориентирам. Напълно объркан, започнах да обяснявам това на спътниците си, но някакъв силен и отчаян вопъл, който се чу от съвсем близо, ме възпря. Шофьорът рязко спря колата. Онемели от ужас, и тримата станахме от местата си.

— Какво беше това? — попитах накрая аз.

— Убили са някого, сигурно жена… — отговори пребледнелият Ван Манен.

Станали прави, не посмяхме да слезем от колата. Не зная колко време стояхме така, вцепенени от ужас. Вече не се чуваше нищо, освен бръмченето на мотора, и само той потвърждаваше, че всичко това не беше сън или видение.

След миг вопълът се повтори, вече съвсем отблизо, а след него и виковете за помощ: „Убиват ме! Убиват ме! Спасете ме! Помощ! Хора!“

Виковете бяха на бенгалски, но аз достатъчно добре разбирах този език, за да проумея смисъла на думите. Ние всички, освен шофьора, изскочихме от колата и хукнахме по посока на гласа. А виковете, докато тичахме, ставаха все по-глухи и неясни, но все пак, различихме думата „бабаго“ — баща, повторена няколко пъти.

Но се оказа, че бяхме тичали напразно, нито хора, нито следи от борба, никого не успяхме да видим. Ван Манен, с неговото доста солидно телосложение, пъхтеше тежко след нас. Богданов, навъсен, стиснал зъби, беше вперил поглед в мрака. Все пак, решихме да продължим разследването. Но дърветата правеха мрака още по-непрогледен. Светлината на луната едва се процеждаше нависоко горе през лианите.

Ван Манен извика на бенгалски:

— Какво се случи?

Заслушахме се, притаили дъх. Никакъв отговор. Отникъде. Гората беше като вкаменена. И дори килимът от падналите листа не шумолеше под нозете ни, сякаш стъпвахме по кече.

— Какво се случи? — повторно извика Ван Манен.

Тръгнахме напосоки, като се стараехме да не се отделяме много от пътя. Не зная колко време се лутахме под дърветата, готови всеки момент да се натъкнем на страшното зрелище. Почувствах някаква тежест в цялото си тяло, не ме напускаше усещането, че сънувам лош сън и че не мога да се събудя.

— Да се върнем! — Богданов спря и потърка челото си с ръка. — Започвам да мисля, че сме станали жертва на някаква халюцинация.

Едва ли! Четирима да имат една и съща халюцинация — да чуят този сърцераздирателен писък и тези едни и същи думи. Аз интуитивно почувствах, че Богданов е прав, и ние се върнахме при пътя.

— Изглежда, че доста сме се отделили — казах аз, като не видях колата. — Къде ли сме сега?

Моите спътници ме погледнаха с недоумение, а Ван Манен забеляза:

— Където и да сме отишли, колата трябва да е тук някъде наблизо. Извикайте оня глупак!

Извиках с всички сили, като стреснах безмълвната нощ, и сам потръпнах от шума, който вдигнах. Почакахме и разсеяно се огледахме наоколо. Шофьорът не отговори.

— Тръгнал е да ни търси — предположих аз.

— Но тогава къде е колата? — попита нервно Богданов. — Той не може да ни зареже така, в джунглата, посред нощ!

— Разбира се, че не може — успокои го Ван Манен. — Освен това, ние бяхме наблизо, трябваше да чуем шума на мотора. Сигурно е заспал, докато ни е викал…

Тръгнахме по посоката, в която според нас бяхме оставали колата. Луната светеше с пълна сила, а пътят сякаш се бе разширил.

— Избягал е. Избягал е, без дори да се замисли — прошепна Богданов. — Заслужава да го убиеш…

Ван Манен не искаше да повярва. Непрекъснато бършеше с кърпичка челото и врата си.

— Така или иначе, нещо трябва да се предприеме — каза той съвсем тихо.

— Ще се наложи да се приберем пеш — реши Богданов. — До сутринта някак си ще стигнем…

В тази минута пред нас, вдясно от пътя, за миг блесна светлина от фенер, а после колебливо се отдалечи по посока на гората. Стори ни се странно — в този час и на това място да се появи човек с фенер. Още повече, след случилото се с нас. И не знам каква тъмна сила ни подмами, всеки поотделно, да последваме тази бързо движеща се светлина в джунглата. А когато Богданов подмамящо ни махна с ръка, нито Ван Манен, нито аз, му възразихме. В този миг сякаш напълно забравихме за вика за помощ, който преди малко ни беше вледенил кръвта. Светлината сега бе знак за присъствието на живот тук. Носеше я човек, който, без съмнение, вървеше или към някое жилище, или към жадуваното от нас шосе.

След малко с всички сили се спуснахме да го догоним.

4.

Навлезли в гората, след няколко минути вече изгубихме светлината от погледа си. Вървяхме, без да се делим, аз — отпред, като най-младия, Ван Манен — след мен, Богданов — последен. Не знам откъде се взе у нас тази смелост да тръгнем като малък отряд през джунглата — само преди час нещо почти немислимо за един бял човек, при това нощем. Джунглата вече съвсем не беше страшна за нас. Дори забравихме за змиите и хищните зверове, за ужаса, пронизващ душата само при вида на индийската гора.

— Къде ли пропадна този шофьор? — разтревожено повтори Ван Манен.

Ние с Богданов не му отвърнахме. Вървяхме, без да мислим за нищо, знаейки само едно, че не бива да спираме хода си, че трябва да вървим, дори и без цел.

— Сигурно е свил нанякъде, а ние вървим по друга пътека — предположи Богданов.

— Да, сигурно, той знае пътя — добавих аз. — Много бързо изчезна.

Междувременно вече бяхме потънали в самите дебри на джунглата. Дебели лиани се виеха над главите ни, краката ни потъваха в килимите от мъртви листа, папрат и мъх. Но някаква неведома, сляпа сила ни водеше в една определена посока. И никой не искаше да се върне обратно или да опита късмета си в друго направление. Вървяхме напред, провирайки се между безкрайни гъсти храсталаци.

— Ето го, пак! — извика Богданов.

Спряхме, затаили дъх. Този път светлината беше съвсем наблизо, но мътна и слаба, различна от онази, след която бяхме тръгнали. С последни сили стигнахме до мястото — беше вече краят на гората. Светлината се издигаше от мангал с горящи въглени. Но преди да стигнем до мястото, забелязахме, че огньовете са повече, и различихме причудливите форми на солидно здание, заобиколено от ограда от сив дялан камък.

— Сигурно сме попаднали в другия край на Серампур — предположи Ван Манен. — Господи, как бихме могли да се озовем точно тук?

Стори ни се странно, че не срещнахме никого при мангалите. Наистина, навсякъде въглищата догаряха, но нямаше и следа от човешко присъствие тук. Но не ни беше до огледа на мястото, бяхме много уморени и тръгнахме към сградата.

— Който и да живее тук, индус или мюсюлманин, трябва да ни приюти — твърдо заяви Ван Манен.

Той тръгна напред — говореше по-добре от нас бенгалски, а и името му беше достатъчно известно в Бенгал.

След малко от вратата излезе някакъв старец с невъзмутимо лице, сякаш за него нашата поява тук, в този нощен час, беше нещо обикновено.

— Кой е твоят господар? — обърна се към него Ван Манен.

Старецът стоеше неподвижно, сякаш не чуваше. Ван Манен високо, с пълен глас, повтори въпроса си. И сякаш пробуден от дълбок сън, старецът промълви:

— Ниламвара Даса…

— Според мен, познато име — промърмори Богданов.

— Малко е архаично — забеляза Ван Манен. — Подобно име не съм чувал в Калкута. — После се обърна към стареца повелително: — Иди, събуди твоя господар и му кажи, че сахиб Ван Манен с още двама сахиби е попаднал в затруднение и го моли да ни приюти за тази нощ…

Наложи му се на три пъти да повтори тези думи, преди старецът да кимне и да се отдалечи.

— Съвсем е глух — заключи Богданов.

У мен се появи усещането, че моят сън продължава, че изобщо не мога да избягам от него. Тези изоставени без контрол мангали, тази къща в непроходимите дебри на джунглата, този старец, не разбиращ какво му се говори — всичко това будеше у мен тревога. Не зная колко време мина, преди старецът да излезе отново с фенер в ръка. Тази нощ живеехме на епизоди!

— Господарят ви кани — обяви старецът.

Той ли говореше толкова тихо, аз ли не разбирах достатъчно добре бенгалския му, а може би ми пречеше и голямата умора, но по-скоро отгатнах, отколкото възприех смисъла на неговата фраза.

— Какъв странен говор — обърнах се към Ван Манен.

— Селски — отвърна ми той. — Трябва да свикнеш с него.

Къщата се оказа стара, от онези, които рядко се срещат в този край на Бенгал, където набезите на дивите мюсюлмани през осемнадесети век са били особено жестоки, варварски!

Влязохме във вътрешния двор, наполовина покрит с камъни, а по ъглите засаден със свещеното за индусите растение — „фикус религиоза“. Оттук добре се виждаха първите помещения — доста големи, с решетъчни прозорци, по всяка вероятност — мъжките стаи. Стори ми се, че ни очакват: горяха няколко факли, освен многобройните маслени светилници, чиято трепкаща светлина осветяваше стълбите към женската половина на сградата.

Поканиха ни в зала с под от червен пясъчник и ни представиха на човек на средна възраст, мъртво бледен, със застинал поглед.

Той се обърна към нас на бенгалски:

— Моля ви, да ни извините за няколко минути, докато подготвим стаите ви.

До мен твърде трудно стигна смисълът на фразата му: подобен бенгалски бях срещал само в старите книги. Освен това, образованите бенгалци с определен социален ранг, се обръщаха към европейските си гости само на английски. И почти никога, само в редки, изключителни случаи, не „оскърбяваха“ гостите си с бенгалския. Ако, разбира се, той не беше беден селянин или слуга. Затова останах доста смутен от този прием. А Ван Манен, който прекрасно владееше този език, направо помоли за разрешение да седне и започна надълго и нашироко да се извинява за среднощното ни нахлуване в този дом. Ниламвара го слушаше, потънал в своите мисли, и когато Ван Манен приключи с извиненията, започна да ни оглежда един по един по ред, без да проумее защо сме попаднали тук. При това, не произнасяше и дума, което напълно ни обезкуражи и подчерта нелепостта на ситуацията.

— Толкова глупав случай, извинете, за Бога — произнесе по английски Богданов, без да може вече да издържа тежкия му поглед.

Но Ниламвара сякаш не го чуваше. Продължаваше да ни оглежда и от време на време да потреперва с цялото си тяло. Богданов се приближи до него и повтори думите си с по-висок глас. Нашият домакин изобрази нещо като усмивка и отвърна с угаснал поглед:

— Не разбирам английски.

Колко невероятно прозвуча това признание в тази страна, където и децата знаеха този език! Може би Ниламвара беше учил в някое манастирско училище? Но моят слух беше силно впечатлен от неговия странен говор, а освен това той произнасяше — при това с усилие — някои думи, които просто не можех да разбера. И всяка дума и дори сричка учленяваше с огромна мъка.

— Скоро стаите за милостивите господа ще бъдат готови — повтори Ниламвара след безкрайна пауза и разтегна устните си в пресилена усмивка.

Многозначително погледнах Ван Манен. И той изглеждаше смутен от застиналия взор на нашия домакин, от архаичния му говор. Наистина, ако човек погледнеше по-внимателно Ниламвара, всички негови странности щяха да му се набият в очи. Затруднените движения, необяснимите периодични конвулсии на тялото му, стъкленият блясък в очите, постоянно стиснатите в юмруци ръце — сега нищо не убягна от нашето внимание. Не можеше да не ни изуми и начинът, по който ни гледаше. От време на време имах усещането, че е галванизиран от невидима сила, без която би умрял пред нас заедно с угасващата си усмивка.

Освен това, аз не можех да разбера що за къща е това — силно осветена, а толкова тиха и празна. Подобно събитие — появата посред нощ на трима чужденци — не би могло да мине незабелязано в един индийски дом. Логичното би било да се засуетят около нас любопитни женски сенки, криещи се по ъглите или зад решетъчните прозорци, да се чуе глухият шепот на слугите, вдигнати от постелите им, мекото шляпане на боси нозе по плочките в двора…

— Скоро стаите ви ще бъдат напълно готови — за трети път обяви Ниламвара.

Но никой не бързаше да ни заведе в тях. А ние бихме си легнали веднага, не толкова заради умората и вълненията през тази нощ, колкото за да се избавим от тягостното присъствие на нашия домакин.

Изведнъж Ван Манен ни погледна и каза на английски:

— Но ние не попитахме за онзи женски вик по пътя…

Всъщност, това — най-важното! — го пропуснахме в нашия разказ: излъгахме, че колата ни се е повредила, че шофьорът е останал да я пази, а не казахме и дума за вика за помощ, който чухме преди около час. Нито един от нас все още не беше проумял какво точно се е случило, защото стояхме сега пред този човек толкова време и не казахме нищо за онова, което той може би знаеше. При мисълта за виковете в гората, ние се оживихме. Сякаш внезапно изчезна непонятната ни сънливост, застигнала ни в минутата, когато хукнахме след фенера, и сега страшно ни се прииска да действаме. Макар моментът да бе пропуснат — онази нещастна жена сигурно вече не беше жива, все пак, мина доста време, докато дойдем до дома на Ниламвара Даса. Господи, за какво бяха тези нечисти сили, отнели ни разума, приковали ни чрез пронизителния поглед на този странен човек, повтарящ от десет минути едно и също!

— Разкажете му, той сигурно знае нещо — обърна се Богданов към Ван Манен.

Без да се надигне от креслото си, като се опита да скрие вълнението си, Ван Манен започна своя разказ, но още при първите му думи нашият домакин застена и закри лицето си:

— Лила! Лила! — се дочу сред стоновете някакво неразбрано бърборене.

— Какво говори той? — нахвърлихме се върху Ван Манен.

— И аз не го разбрах — отвърна той и още веднъж попита на бенгалски Ниламвара: — Какво се случи? Коя е тя?

Същите стонове, същите неразбираеми думи, от които беше ясно само името Лила, докато останалото потъваше в скръбните му възгласи.

— Мисля, че това е била неговата дъщеря — каза Ван Манен. — Но какво точно казва, сега не мога да разбера…

— Вероятно са я убили… — прошепна Богданов. — Само че как е разбрал? И след като е знаел, защо не ни каза?

Ван Манен не се осмели повече да задава въпроса на Ниламвара. Мълчахме и си мислехме, че ще е по-добре без излишни думи да се приберем по стаите, които вече от хиляда години подготвяше оня странен старец.

— И защо никой не й помогна? — изведнъж избухна Ван Манен. — Сигурно не е била сама. Жените тук никога не излизат сами, особено посред нощ…

В този момент в стаята най-сетне влезе — с уморената си походка, старецът и едва чуто обяви, като вдигна ръка:

— Ето я! Носят я! Там!

Изтичахме и тримата на двора. Стори ми се, че е пълен с народ. Неколцина странно облечени мъже с чалми носеха погребални носилки, изплетени от бамбук. Но всичко това изглеждаше нереално, като театър на сенките, защото не чух нито плач, нито викове, нито молитви. Усетих зад гърба си някакво движение и уплашено се извърнах: беше Ниламвара. Вървеше с такова усилие, сякаш всяка крачка щеше да го повали на земята.

— Не можем да останем повече тук — прошепна Богданов. — Не бива да искаме гостоприемство от човек, чиято дъщеря или съпруга е загинала…

— Да, по-добре е да си тръгнем — съгласи се Ван Манен.

Искахме да предупредим някого за нашето заминаване и още веднъж да поднесем извиненията си на домакина, но само след миг дворът се оказа напълно пуст! Просто всички изчезнаха! Сякаш се продъниха вдън земя! Нямаше го и старецът. Богданов първи тръгна към изхода, страхувайки се да се обърне назад. С какво облекчение минахме покрай мангалите с тлеещите въглени, които ни посрещнаха на поляната пред къщата!

5.

Умората ни застигна веднага след като се отдалечихме от къщата. Отначало леко ми прилоша, после — усетих слабост, и накрая, за да не рухна съвсем изтощен на земята, се наложи да седна под едно дърво. Не можех да разбера какво става с мен, не знаех дали съм останал сам, или приятелите ми ме чакат докато се съвзема. Нямам и понятие колко съм стоял така, под дървото, но когато се събудих, беше съмнало. Все още бях без сили, без да мога да събера мислите си, без ясен спомен за случилото се.

За мое учудване, забелязах, че двамата ми спътници седят на тревата само на няколко крачки от мястото, където ме беше надвила умората. Дремеха, подпрели глави с ръцете си. С мъка се довлякох до тях и ги попитах, като се напрегнах да се усмихна:

— Какво се случи? Защо спряхме тук?

Богданов надигна глава и аз се стреснах при вида на необичайно бледото му, със синини под очите, лице.

— Уморихме се, много се уморихме… Да отдъхнем за малко… — отвърна ми той.

С труд подвих колене и седнах до тях. Чувствах се толкова слаб, сякаш бях боледувал тежко седмици наред. Очите ми се премрежваха и при най-лекото движение. Все пак, успях да съобразя, че вече е съмнало и че тревата се е намокрила от росата. Седяхме, без да произнесем дума. И след като моите другари, и особено Ван Манен, който така и не можеше да вдигне глава, бяха напълно изтощени, аз се почувствах задължен да действам. Изправих се с усилие и започнах да се оглеждам наоколо с цялото внимание, на което в момента бях способен. Местата ми се сториха не чак толкова непознати. Гората се бе поразредила и се състоеше от стари палми, високи акации и благоуханни храсти. Тръгнах с колеблива походка напред и след десетина крачки стигнах до пътя, който се отклоняваше от главното шосе и водеше до бунгалото на Бадж. Откритието ми даде сили! Извиках, обърнах се към моите спътници:

— Знаете ли, близо сме до бунгалото!

Вестта бе дотолкова зашеметяваща, че ги изуми и те не успяха нищо да кажат. Бяхме решили, че се намираме някъде в северната част на Серампур, а се оказа, че е не е така. В този момент видях как Богданов става и, клатейки цялото си тяло, протяга ръка към Ван Манен. Поисках да изтичам до тях, да им помогна, но при първото ми рязко движение земята се завъртя заедно с мен. Трябваше да се спра, за да не падна. Ван Манен задиша тежко. Ръцете на Богданов се разтрепериха. Той се огледа сърдито наоколо, без да повярва, че вече наистина сме наблизо.

— Ние просто се заблудихме — опитах се да ги ободря аз. — Шофьорът сигурно ни търси в другия край на гората.

При споменаването на шофьора Ван Манен изруга така жестоко, както никога не го бях чувал. Излязохме от гората и поехме по посока на бунгалото.

— Просто не мога да проумея какво стана с нас — въздъхна Ван Манен. — Какво ни сполетя…

Скоро изгря слънцето. Ярката светлина ни ободри и леко ускорихме хода си. Всъщност, пътят до бунгалото бе не повече от половин час. Бяхме изумени да видим нашата кола, очакваща ни мирно до верандата. Шофьорът дремеше на кормилото. По двора шетаха слугите, които направо се вцепениха като ни видяха — едва живи от умора, с изпокъсани дрехи и окаляни обувки, бяхме наистина жалка картина! Ван Манен се нахвърли върху шофьора и го обсипа с юмруци. Нещастникът дори не можа да се защити — само охкаше и пазеше главата си с ръце.

— Как посмя да избягаш, животно?! — крещеше Ван Манен. — Ами ако се бяхме изгубили в джунглата, щяхме да загинем и тримата!

Слугите се скупчиха около колата, облещили очи към Ван Манен, който за тях бе въплъщение на добротата, а сега се караше и биеше.

— Ние, наистина, се спасихме като по чудо — каза Богданов на хинди специално за прислугата, за да оправдае внезапната ярост на Ван Манен. — Това магаре ни изостави насред пътя и избяга…

— Ние се лутахме цялата нощ — добавих аз.

Слугите ни гледаха изумени, без да разбират нищо.

— Но той ви чака тук през цялата нощ — събра най-сетне смелост да се обади пазачът.

Останалите подхванаха:

— Той беше тук! Той никъде не е ходил!

Отначало ние не разбрахме какво имат предвид. Аз го разбрах така: шофьорът, като видял, че излизаме от гората, се е върнал в бунгалото и ни е дочакал на двора до сутринта. Но Ван Манен го обвини, че си е тръгнал твърде бързо. И как според него, попита той, си бил представял, че ще можем да се приберем пешком през нощната джунгла?

— Но той изобщо не е излизал оттук! — настояваше пазачът. — Ние с него стояхме през цялото време заедно тук…

— Аз бях много учуден, че главният сахиб се отказа от пътуването — започна шофьорът.

Кръвта нахлу в главата ми! Те какво?! Да не мислят, че сме рили толкова много, та съвсем да изгубим разсъдъка си?!

— Ти какво искаш да кажеш с това? — ядоса се Богданов. — Как да не си ходил никъде? Нима не тръгна с колата с нас през нощта, нима не се заблудихме и не объркахме пътя? И не чухме оня женски писък в гората?

Шофьорът не смееше да възрази и само се оглеждаше наоколо, търсейки подкрепа. Но когато Ван Манен взе да му припомня всичко, което бяхме говорили и правили по пътя, човекът се престраши:

— Но аз изобщо не съм ви возил тази нощ, сахиб! Колата изобщо не е излизала от двора!

— Така, така беше — потвърдиха в хор слугите.

Ван Манен се вбеси:

— Значи ние и тримата лъжем и си измисляме, така ли?!

— Може би сте били с друга кола… — страхливо се обади шофьорът. — Моята, ето вижте я там, измих я вчера, и още е съвсем чиста!

Ван Манен се обърна към нас:

— Не издържам! Тук всички са откачени! Да влезем вътре…

Намерихме вратата отворена. Обикновено след наше излизане пазачът винаги я заключваше.

— Същинска комедия, наговорил се със слугите — заключи Богданов, когато останахме сами. — Помисли, че вози пияни…

— Той ще отговоря за това, няма лесно да му се размине — промърмори Ван Манен, свали сакото си и се отпусна в плетеното кресло.

Аз също счетох за нужно да добавя нещо. Когато говорихме за нашето нощно приключение в джунглата, забелязах как някои от слугите ни погледнаха малко насмешливо. Мисълта, че са ни взели за толкова пияни, че да ни подиграват, направо ме вбеси.

— Така или иначе, според мен, това не е алиби, че колата била чиста. Напротив, това дори издава злия му умисъл.

Прохладата в дома, а и умората накрая си казаха думата. Измихме се, легнахме си и заспахме веднага.

6.

Събуди ни Бадж, пристигнал тук доста преди залез-слънце с намерението да отиде на лов. Не остана във възторг като ни завари в дома си. Предпочиташе да ходи сам на лов — без свидетели. Нашият измъчен вид, обаче, му направи силно впечатление.

— Виждам, че снощи нещо сте попрекалили с пиенето — забеляза той, като погледна към Ван Манен.

Аз отново усетих как кръвта ми нахлува в главата. Богданов също се почувства неловко.

— Твоят шофьор не е шофьор, а истински бандит! — гневно възкликна Ван Манен.

Но когато започна разказа си за случилото се през нощта, Бадж с усилие сдържаше усмивката си и направо го прекъсна:

— Разбира се, че никъде не сте ходили. Твърди го не само шофьорът, но и слугите. Просто си измисляте.

— Слугите сигурно са се наговорили — строго го прекъсна Богданов. — Чакай сега, изслушай го до края…

Силно възбуден, Ван Манен, продължи разказа си. Следихме го да не изпусне нито една подробност, и това започна да дразни Бадж.

— Но как бихте могли да се изгубите тук? — отново прекъсна той Ван Манен. — Та тук изобщо няма друг път. Можете сами да се уверите.

— Скъпи приятелю, нека първо да ти разкажем как се случи всичко — възрази му Ван Манен. — А после да търсим обясненията.

И се върна на момента, когато ние, изгубили надежда да се доберем до шосето, наредихме на шофьора да обърне колата назад.

Тук аз започнах да описвам дърветата по пътя — колко дебели и високи са били. Тогава Бадж се надигна от стола си:

— Прощавайте, скъпи мои, но в нашия край изобщо няма такива големи дървета. Освен палмовата горичка, която вие знаете — и той вдигна ръка по посока на езерото — в цялата околност няма нищо друго, освен евкалипти, кокосови палми и акации. Затова този „урвалд“ или девствен лес, както се казва на немски, за който ми говорите сега, просто няма откъде да се вземе.

— Значи ние сме сънували всичко това, така ли? — възмути се Богданов.

— Но защо не ни изслушаш! — ядоса се Ван Манен.

Бадж вдигна рамене и приседна в края на стола. Ван Манен се върна към разказа си. Когато стигна до епизода със сърцераздирателния женски вик от гората, Бадж отначало се усмихна, а после показа открито нетърпението си. Но всеки път, когато се приготвяше да прекъсне Ван Манен, ние го принуждавахме да замълчи и да слуша. Бадж едва се владееше. При всяка подробност, която уточнявахме, подскачаше от мястото си.

— Ама вие, вие направо се подигравате с мен! — не издържа накрая той, когато Ван Манен пристъпи към описанието на дома на Ниламвара Даса. — Извинявайте, но тук няма никаква друга сграда освен тази, познавам отлично, като петте си пръста, цялата местност. Такова нещо през живота си не бях чувал. Ама вие просто ми се подигравате сега! С какво съм го заслужил?!

Бадж закрачи нервно из стаята и се разсмя пресилено. Но на нас не ни беше до смях. От една страна не можехме да не се притесним от упоритото му твърдение, че в цялата околност няма такава сграда, а от друга — ни дразнеше неговото недоверие и глупавото му твърдение, че му се подиграваме.

— Честна дума, повече няма да стъпя тук, ако ти още веднъж кажеш, че ние ти се подиграваме! — с дълбока обида произнесе тези думи Ван Манен. — Ако искаш, можеш да ни разпиташ всеки поотделно. И тогава ще се увериш, че и тримата сме видели едно и също. Трудно ще е да се наговорим и да нямаме поне някои малки различия в отделните подробности. А за халюцинация не може и да става дума, защото, например, бях седнал в креслото на Ниламвара Даса, и моите приятели видяха това с очите си и чуха с ушите си как му разказвам за нашето приключение в джунглата.

— И той, разбира се, като мен, не ти повярва — още веднъж се опита да се пошегува Бадж.

— Напротив — рязко възрази Ван Манен. — Той също знаеше за това убийство и само при споменаването му, закри лицето си с длани и се разплака.

Ние с Богданов побързахме да потвърдим и добавихме, че не можахме да разберем и дума от приказките на Ниламвара, освен името Лила. Тогава Бадж ни погледна озадачено, но този път без да ни противоречи или да коментира, и дори направи знак на Ван Манен да продължи. Накрая, Ван Манен успя спокойно, с помощта на нашите уточнения да завърши разказа си. А когато стигна до момента, в който ние се оказахме полуживи в края на гората и разбрахме, че сме наблизо до неговото бунгало, Бадж тържествено стана от мястото си, направи пауза, с която сякаш искаше да претегли думите си, и заговори важно, с патос:

— Давам ви честната си дума, че откакто живея в Индия, не бях чувал нещо подобно. Зная много тайнствени и необясними истории, но тази решително надминава всички. Познавам Серампур като Калкута, тук ловувам, обходил съм района в радиус от петдесет мили и никога досега не съм виждал дори и следи от тази сграда, за която сега ми говорите. И ако искате да се уверите сами, ставайте сега, облечете се и да отидем веднага да я видим. До вечерта има време, още три или четири часа…

Спогледахме се с Богданов. Ами ако наистина сме се излъгали? И все пак, помнехме всичко това така ясно и отчетливо, не може да се каже, че бяхме пили чак толкова много. Не, не можехме да се усъмним в истинността на нашата среща с Ниламвара Даса. Ван Манен първи решително скочи от леглото си.

— Добре! Да вървим! Но с твоята кола — обърна се той към Бадж. — Защото ако още веднъж видя онова проклето магаре, шофьора, направо ще му разпоря корема! Да лъже така нагло: сахиб, аз дори от двора не съм излизал!…

— Тази работа започна да ми става интересна — засмя се Бадж. — Дори да допуснем, че вие вчера здравата сте се натряскали, което, бързам сега да ви уверя, не бих искал да твърдя, все пак, не мога да разбера, как сте успели да минете така незабелязано покрай шофьора, пазача и останалите слуги? Те ме уверяват, че не са си легнали през цялата нощ, че са чакали вашите нареждания.

— Ами тогава как не са видели, че стаите са празни? — попита Ван Манен. — Кой е изгасил лампите? Нима никой не е влизал тук до сутринта? Да направи чай или да попита дали имаме нужда от нещо?

Бадж се замисли над въпроса на Ван Манен. Шофьорът и слугите сигурно знаеха нещо и всичко изглеждаше доста подозрително.

— С тях ще се разправям после — реши той. — Първо, нека да се убедим, че тук няма никакъв друг път, че не съществува и друга сграда.

Станахме и бързо се облякохме. Погледнах се набързо в огледалото и се уплаших — толкова нездраво и измъчено беше лицето ми. Излязохме под навеса при входа. Дворът беше пълен с народ. Бяха дошли не само слугите, но и селяни от околността. Докато се промъквахме през тълпата към колата, за да не мълча, казах на Ван Манен:

— Ето че забравихме нещо: вчера вечерта пак срещнахме край гората Сурен Бозе.

Тази, на пръв поглед, незначителна подробност направи страшно впечатление на Бадж. Той ни погледна с пронизващия си поглед, сякаш се обиди, че веднага не му казахме за тази неочаквана среща.

— Да, може би не всичко е толкова просто — промърмори той.

Попитах го какво има предвид, но Бадж избъбри нещо съвсем неразбираемо и не добави нито дума — предпочете да задържи тази мисъл за себе си.

7.

В колата поисках от Богданов цигара от специалната му поръчка от Аден. Всмукнах от нея и си спомних съвсем ясно за цигарата, която запалих снощи след като тръгнахме на път. Досетих се, че по времето, в което ще я изпуша, ще мога приблизително да определя мястото, където за първи път разбрах, че сме се заблудили. Опитах се да спечеля за тази идея Бадж, но той само ми кимна мълчаливо. Ван Манен седеше отметнал глава назад — съобразяваше дали не сме сгрешили посоката. Но беше принуден да се съгласи с това, което знаеше и сам, че разклонението до шосето започва от бунгалото, а по-нататък, до езерото, се отива само по черен коларски път.

Карахме колата съвсем бавно. Пейзажът ни беше напълно непознат и изобщо не приличаше на вчерашния. Гората беше далече, към шосето за Калкута, където срещнахме Сурен Бозе. По пътя, свързващ бунгалото с шосето, ги нямаше онези нагъсто разположени големи дървета, а отделни — малки и от различни видове.

Така, както се оглеждах наляво и надясно, ние стигнахме до шосето, а аз още не бях изпушил докрай цигарата. Когато съобщих това, Бадж нареди на шофьора да се върне назад и да намали скоростта.

— Можеш ли да познаеш мястото, където се събуди тази сутрин? — ме попита Ван Манен.

След като помислих малко, помолих да спрат колата. Всички слязохме и се отправихме към гората. Там, на около петстотин метра от шосето, аз познах не само мястото, но и дървото, под което се бях приютил в състоянието си на безпаметност.

— Вие също бяхте тук, господа — обърнах се аз към Ван Манен и Богданов и посочих към вътрешността на гората: — И, според мен, ние дойдохме оттам.

— Тогава е съвсем просто — реши Бадж. — Трябва само да открием вашите следи.

Наистина, само едно набито око би могло да различи върху килим от мъртви листа следи от европейски обувки. Шофьорът на Бадж, със страстта на следотърсач, тръгна по тях. Но на около петдесет метра следите го изведоха от гората до голяма поляна и там се изгубиха. Нищо не можехме да разберем. Не си спомняхме да сме пресичали подобно открито пространство, освен онова пред дома на Ниламвара Даса, което обаче бе обкръжено от трите страни с гъста гора.

— Ако искате, ще пребродим цялата гора — предложи Бадж. — Но аз я зная на пръсти и ви уверявам, че дори и останки от сграда тук няма да намерите. И се пазете от змиите!

— Но ние през цялата нощ се лутахме из тази джунгла и нищо лошо не ни се случи — възрази Ван Манен.

— В джунглата, където сте бродили, змиите не прощават — отвърна му Бадж.

Мина около половин час, но не видяхме никаква къща, дори и колиба. Ван Манен взе да се изморява.

— Е, какво, да продължим ли пътя? — попита Бадж. — Но ви предупреждавам, че точно такава гора има и на няколко мили оттук.

— Няма смисъл да ходим там — отговори му Богданов. — Сигурен съм, че снощи бяхме точно в тази.

— Друга гора тук няма — пресече го Бадж.

Обезкуражени се върнахме назад. През цялото време Ван Манен се озърташе, сякаш не вярваше на очите си.

— Ами, ако снощи, без да разберем, сме заобиколили Серампур и сме попаднали в северния му край? — промърмори Ван Манен.

Бадж ускори крачка.

— Да вървим в Серампур!

Колата ни закара дотам за десетина минути и още веднъж се уверихме, че Серампур не може да се заобиколи без да вървим по шосето за Калкута.

— Да отидем при Чатърджи — предложи Бадж. — Може би той ще ни помогне…

Бадж, който познаваше всички тук, беше приятел на Чатърджи, търговец на юта от предградията на Серампур. Намерих го в дома му.

— Говорете със заобикалки, сякаш сте чули нещо за това, без вие да сте го преживели — предупреди ни Бадж. — Защото ще си помисли, че нещо не сте в ред, или пък сте дошли, за да му се подигравате.

Чатърджи беше човек-енциклопедия, но за стария каменен дом насред джунглата дори не беше чувал. Само когато Ван Манен стигна до разказа за Ниламвара Даса и Лила, неговата съпруга или дъщеря, убита по тайнствен начин през една нощ в гората, той впери очи в нас.

— Вие, господа, откъде знаете това?

— Един наш познат е бил на гости у Ниламвара Даса в същата нощ, когато това се е случило — смело излъга Ван Манен.

— Глупости! Това е станало преди повече от век и половина! — изумен ни погледна Чатърджи. — Ниламвара Даса е бил от една от висшите касти в Бенгал и неговата млада съпруга Лила наистина е била зверски убита от главатаря на мюсюлманска банда, който се бил влюбил в нея и решил да я похити… Такава е легендата.

— А ти не знаеш ли случайно къде е живял този Даса? — попита Бадж.

— Някъде около Серампур. Къщата му, голяма и каменна, е била разрушена до основи още през хиляда осемстотин и десета, когато мюсюлманите са нападали и грабили земите на индуистите. Впрочем, Ниламвара Даса, като богат човек, е имал не една къща. А неговата жена са искали да я отвлекат, когато се прибирала от града в лятната резиденция край Серампур. Била излязла с малко слуги, ходила по покупки, мюсюлманите ги изклали като животни! Каква долна раса са тези мюсюлмани! Същински зверове!… Само единият от слугите оцелял и успял да избяга. Та той съобщил за случилото се на Ниламвара Даса. Старецът хукнал да спасява Лила, но разбойникът-мюсюлманин и останалите изверги просто завързали жената и я заклали пред очите му!

Ние, изумени, се гледахме един друг. Бадж, все пак, попита Чатърджи дали няма някой друг Ниламвара Даса, жив наследник на този голям и стар род.

— Малко вероятно е — отвърна Чатърджи. — Родът му беше наистина знатен, но угасна още в началото на деветнадесети век. Сега няма подобно име, освен съвременната му форма — Дас…

Замълча, изгледа потресените ни лица, недоумяваше защо приемаме тази стара история така сериозно.

— Вашият познат просто ви е преразказал една стара легенда от осемнадесети век. Всъщност, тук, по тези земи е съхранена паметта за Ниламвара Даса — продължи след пауза Чатърджи. — Има дори няколко балади за похищението и убийството на Лила…

Ван Манен рязко се надигна.

— Да вървим! — обърна се той към Бадж. — Вече не усещам краката си.

Сбогувахме се с Чатърджи и се отправихме към Калкута. Бяхме толкова смутени, че в началото ни можехме да кажем и дума. Накрая Ван Манен се обърна към Бадж.

— Нали разбираш, че не бива да говориш за тази история…

Бадж кимна замислено.

— Станахме жертва на дяволска халюцинация — прошепна Богданов.

— Ако беше само халюцинация — репликира го Бадж.

Отново замълчахме, без да се поглеждаме един друг.

— Не разбирам защо Сурен Бозе трябваше да ни набутва в това… — каза Ван Манен. — Сега доста трудно ще го поздравя, когато го срещна.

— А може би, ние сами да сме се набутали там, където не трябва? — предположих аз.

— Така или иначе — заключи Ван Манен, — всичко това трябва да си остане между нас. По възможност да избягваме Бозе, а ако все пак го срещнем, да се държим, сякаш че нищо не се е случило…

8.

Нито един от нас повече не попадна в Серампур. Богданов се разболя от тропическа треска, Ван Манен ходеше като навъсен облак, а Бадж се отказа от навика си да прекарва уикендите в своето бунгало.

Обстоятелства, далечни на този разказ, ме принудиха спешно да напусна Калкута и да тръгна да търся покой в един от манастирите в западните склонове на Хималаите, в околностите на град Хардвар. Сурен Бозе — след този случай го срещнах само веднъж. Пребледнях, щом го видях, но да избегна срещата беше вече късно. Поговорихме за разни неща — той, както обикновено, ме попита за заниманията ми, а аз накратко му отговорих. И все пак, не можа да се лиши от удоволствието си да хвърли камък в градината на Ван Манен.

— Нашият стар приятел пие доста за този горещ климат — каза той с намерението да ме провокира с тази клевета.

Замълчах, защото бях обещал с никого — особено със Сурен Бозе, да не обсъждам случилото се в Серампур.

Но когато се заселих в Хималаите, в Ришикем, и прекарах там много месеци, все пак наруших обещанието си и разказах на Свами Шивананда, човека, с когото се сближих тогава, от манастирите, за нашето необикновено приключение. И как да не му го разкажа, след като самият той бе изучавал практиката на Тантра, и само той можеше да разгадае тази тайна, все още непосилна за незрелия ми ум. Свами Шивананда беше наистина забележителна личност. Преуспяващ сингапурски лекар, женен щастливо, с две хубави деца, в един прекрасен ден беше захвърлил всичко и отишъл да търси убежище в хималайските манастири. Бих искал някой ден да опиша удивителния живот на този медик-аскет, обиколил пешком почти цяла Индия, участвал в религиозни церемонии на всички възможни секти, изучил всички философии в търсене на покой за собствената си душа. И той намери накрая онова, което търсеше в колиба на брега на Ганг, в Ришикеш, където се бе установил седем години преди моята поява там. Установил се — не беше съвсем точно казано, защото шест месеца от годината прекарваше на път — ту изкачвайки снежните върхове на Бхадринатха, ту спускайки се от исполините Пондишери или Рамешвари.

Една вечер, когато се разхождахме с него по брега на реката, заобикаляйки, големите скални късове паднали от планината, аз се престраших и му разказах за произшествието в Серампур. Както обикновено, след вечеря се отбих в неговата колиба, и ние, без да бързаме, тръгнахме по посока на Лакшванджули, като вървяхме съвсем близо до водата. След като завърших разказа си, той се обърна към мен и се усмихна.

— А вие имате ли някакво обяснение за това чудо?

Отговорих му, че съм търсил различни обяснения, но не съм намерил нито едно истинско. И само в едно съм убеден, че случилото се с нас се дължи на факта, че сме се оказали недалече от мястото, където Сурен Бозе е извършил през същата нощ свой таен ритуал.

— Обаче не разбирам — продължих аз, — как сме могли ние, намирайки се в бунгалото на Бадж, да попречим да се разгърне този чудовищен ритуал? Може би за него е нужна необикновено обширна сакрална зона — може би тогава се разгръщат особени магически сили, зловещи и мрачни? В такъв случай, излизайки от дома — или изобщо не излизайки, както твърди шофьорът, а също и слугите — ние сме нахлули в тази ритуална зона, или сме били доста близо до нея без разрешение и така или иначе сме се оказали в ареала на медитацията на Сурен Бозе. Тогава той, за да не се намесим, е отклонил своята окултна сила в друго пространство и в друго време, проектирал ни е в този стар епизод, случил се преди сто и петдесет години в Серампур, и ни е направил нещо като свои свидетели на убийството на младата жена на Ниламвара Даса…

Свами Шивананда ме изслуша с голямо внимание, но от лицето му не слезе добрата и търпелива усмивка.

— Във всеки случай, разсъждавате като истински професионален детектив — забеляза той.

— Разсъждавам така, защото си имам специална теория за чудесата — подхванах аз, — но този случай не беше някакво чудо, а игра на магическите сили на нисшата природа, на дяволските сили…

— Тантра не познава нравствени определения за магическите сили, за които говориш — възрази той. — В това отношение тя е сходна с вашата физика, с европейските представи за обективния характер на силата…

Но аз направо изгарях от желание да чуя неговия коментар за произшествието и съвсем не ми се слушаше за сходството и различието между Тантра и европейската наука.

Прекъснах го:

— Дали бяхме излезли от двора на бунгалото или не, това не ме учуди толкова, колкото една странна подробност… Позволете ми сега да ви я съобщя… Аз прекрасно разбирам, че тогава ни бяха извадили от нашето време и пространство, за да ни направят свидетели на престъпление, извършено преди век и половина на същото това място. Гората, която бяхме видели в оня момент, е била съвсем друга, с огромни стари дървета, които по-късно са били изсечени. Домът на Ниламвара Даса, също солидна каменна постройка от осемнадесети век, както разбрах — една от многото му летни вили в околностите на Серампур, по-късно е бил напълно разрушен. А хората, донесли тогава на носилката тялото на мъртвата Лила, също бяха облечени както през осемнадесети век, с чалми и шалвари — сега в Бенгал не се обличат така. Всичко това го разбирам. И съвсем не бих се учудил, ако наистина се бяхме оказали свидетели на убийството на една млада жена и на скръбта на нейния съпруг. Но ние само чухме виковете и макар да се опитвахме да видим нещо, не успяхме. Да, не видяхме нито нея, нито похитителите й. И това, което съвсем ме учудва сега е моментът на нашата поява в дома на Ниламвара Даса. Да, би било нормално, ако го бяхме заварили потънал в скръб — с век и половина давност. Но тук нямаше място за обикновено повторение на събитията, напротив, в техния ход се появиха нови моменти, привнесени след нашата поява в дома. Ние разговаряхме с Ниламвара, и той ни отговаряше. Дори каза на Богданов, че не разбира английски. Но това обаче не е могло да се случи преди сто и петдесет години, защото тогава нас просто ни е нямало, нали?! Следователно, ние не само че сме присъствали тогава, когато се е разразила тази сцена, а дори сме се намесили в нея, като тя се е променила до известна степен заради нашето присъствие, което останалите действащи лица са посрещнали с внимание и дори са отговаряли на нашите въпроси. Освен това, двамата главни герои, старият слуга и самият Ниламвара Даса, ни се сториха неестествено сковани в своите действия и движения. Ако бях разбрал от Чатърджи, че и двамата са умрели в същата нощ, когато е била убита Лила, бих се досетил, че си имаме работа със спектралните им тела в мига на смъртта. Но Даса е живял известно време след смъртта на своята съпруга, което можем да предположим и за стария слуга. Следователно, техният вид през онази нощ не е бил такъв, какъвто е бил всъщност, когато са умрели, години след това. Но тогава как да си обясним тази тяхна вцепененост? Епизодът, в който ние присъствахме — убийството на Лила — не предполагаше, че телата им ще бъдат вцепенени. По този начин това не се оказа толкова просто — нещо като точно повторение за нас на събитията, които ние с присъствието си модифицирахме. Да, това наистина надхвърля пределите на човешкото възприятие! И ако моят разум все още не може да приеме хипотезата, че благодарение на някакви си неизвестни сили аз мога да излизам от времето и да виждам със своите очи събития от миналото, значи този разум просто отказва да приеме възможността за модификация на структурата и външния облик на тези събития. Лично аз приемам хипотезата, че бих могъл да наблюдавам битката при Ватерло, но да наблюдавам битка при Ватерло, в която побеждава не Нелсън32, а Наполеон — това е извън моя разум!

Свами Шивананда се разсмя звучно и ме хвана под ръка.

— Драги мой, вашата логическа постройка наистина е много красива и умна, но е напълно погрешна. Не искате ли сега да се разходим из планината?

Последвах го по пътеката, водеща от брега на Ганг към близката гора.

— Грешна е затова — продължи той, — защото вие придавате качеството „реалност“ на събитията, независимо дали са минали, настоящи или бъдещи. Драги приятелю, в нашия свят нито едно събитие няма своя „реалност“. Всичко, което се случва в този космос, е неистинско, илюзорно! И смъртта на Лила, и скръбта на нейния съпруг, и срещата между вас, живите хора, и техните сенки — всичко това е видение, мираж. А в света на виденията, където нито една вещ, нито едно събитие не притежават някаква устойчивост, нямат и собствено битие, който пожелае, може да стане господар над тези сили, наречени от вас „окултни“, и може да ги владее както си поиска. Естествено, че и той няма да сътвори нищо „съществено“, освен една игра на илюзии.

— Не разбирам — признах смутено аз. — Всички неща в този свят може са илюзорни, но и илюзиите си имат свои закони, които им придават вид на факти.

— Илюзиите се подчиняват на така наречените закони само за оня, който вярва на тези закони — възрази Свами Шивананда. — Но изглежда, че Сурен Бозе не е вярвал на „законите“, управляващи света на илюзиите, и е напълно възможно да не е бил сам в това свое неверие…

Погледнах надолу, не бях убеден в неговите аргументи. Тогава той ме хвана за ръката.

— Нека сега да ви обясня…

В същата секунда ми стана много горещо и дъхът ми почти замря в гърдите. Олюлях се и сигурно щях да падна, ако не ме бе удържала твърдата ръка на Свами Шивананда. Стори ми се, че проникнах в друг свят. Прохладата на хималайската нощ в миг отстъпи място на влажната и топла нощ на юга. Без да разбирам какво става, погледнах със страх наоколо и направо се разтреперих — бях в джунглата! Да, именно в джунглата! И Свами ме водеше бързо със себе си и не казваше нищо. Изведнъж аз разпознах мястото: тлеещите въглени в разхвърляните и изоставени мангали, а зад тях — каменният дом на Ниламвара Даса! Кръвта ми застина в жилите и въпреки съпротивата на моя спътник, издърпах ръката си от неговата и паднах в нозете му.

— Не, не, няма да понеса това, Свами! — извиках отчаяно. — Събудете ме! Моля ви! Втори път няма да мога…

Какво се случи след това, вече не помня. Когато на другия ден се събудих в своята хималайска колиба, слънцето отдавна грееше, а зелените води на вечния Ганг ми се сториха безкрайно добри, невероятно чисти и благи.

1940