Младост без младост (Фантастична проза)

Мостът

На този свят всичко може да се случи. Спомних си един мотоциклетист. Стоях пред хижата и го наблюдавах. Исках да разбера кога ще му омръзне да кара мотоциклета си. Изкачваше за четвърти път отвесния склон и щом достигнеше върха на хълма, обръщаше мотоциклета и слизаше тихо, почти безшумно долу, в равното. Но петия път се случи неизбежното: катастрофата. Пренесох го на ръце до хижата — целия в кръв, в безсъзнание. Напръсках го с вода. Събуди се и за мое учудване ме позна. „Мислех, че няма да дойдеш — каза той. — Очаквах те и миналата година, пак по същото време.“ Не го разбрах. „Мисля, че ме бъркате с някого — отвърнах аз. — Тази хижа не е моя. Отстъпи ми я за седмица един приятел.“ Усмихна се. „Зная, че играта е такава: да се правиш, че не ме познаваш. Но това съм аз, Емануел.“ И започна да ми разказва. Все странични случки, една от друга по-невероятни. Прекъснах го неведнъж. „Но всичко това не е вярно. Много добре знаеш, че не може да бъде вярно. Измислил си си го ти.“ „А катастрофата? — засмя се той. — Аз ли я измислих?“ И смъкна окървавената кърпичка от лицето си, като ме погледна чистосърдечно, но и с едва доловима ирония. Разколебах се. Беше ми трудно да му кажа истината, да му съобщя, че просто страда от амнезия. Накрая все пак трябваше да се реша. Ако припаднеше отново, щях да го нося чак до болницата и сигурно щяха да изникнат доста проблеми. „Това е грешка — помъчих се да го успокоя. — Грешиш. Бъркаш с някого. Ти си от друг свят, от друго общество. Може да си писател или авантюрист, но във всеки случай си доста тайнствен, имаш много интересно минало. А пък аз живея в скромен и незначителен скучен свят. Няма откъде да ме познаваш. Повтарям ти, тази хижа не е моя, а на един приятел. Идвам тук за първи път…“ Продължи да ме гледа, като притискаше устните си с кърпичката. Оставих го да си отиде, макар да знаех, че ще се изгуби. Страдаше от амнезия. Дали щеше да намери онези, дето го очакваха и миналата година? Страдаше от амнезия и правилото на играта — мисля, че така го разбрах от него — изискваше да не бъде разпознат поне в началото. Следователно трябваше да дойде за втори или дори за трети път, но как да разбере при кого вече е бил и кого още не, след като страдаше от амнезия? Тръгна си. Бях сигурен, че ще се изгуби. Започнах да съжалявам, че го пуснах да си върви. Беше интересен човек. С такова търпение се изкачваше по хълмовете със своя мотоциклет и слизаше долу, в равнината, при моста…

— Да, на тоя свят какво ли не се случва — ме прекъсна Онофрей. (Знаех защо ме прекъсна, от невнимание пак намекнах за моста.) Стават какви ли не работи. Тая пролет, като минавах по улица „Дамницей“, видях да излиза от някакъв двор поручик от кавалерията. Спрях се на тротоара и го загледах. Беше толкова красив, че за него можеше да се говори само с понятия от теологията. Усмихнах се. Така би трябвало да го опише някой, си казах. Да употреби друг, по-различен от обикновения език. Езика на теологията или поне на метафизиката. Казах си: един поручик от кавалерията, представен с термини от теологията, сигурно крие в себе си някаква тайна, парадокс. Cointidentia oppositorum1, би казал Никола от Куза. Беше ми приятно да мисля така. Сякаш изведнъж попаднах в друг свят, в някаква вселена от същности и архетипове. Усмихнах се щастливо и може би тази усмивка го окуражи. Моя съсед, искам да кажа, младежа на тротоара, а не поручика. Офицерът отмина. „И аз му се възхитих — призна момчето. (Беше достатъчно да го погледна за миг, за да разбера, че е интелектуалец). — Мога да ви кажа, че е нещо повече от красив мъж, толкова красив, че не би могъл да бъде описан освен с термините на негативната теология. Познавам го. Жаден е за култура. Чете «Упанишадите»2. Мога да ви кажа и друго: търси къща с двама студенти. Не искам да ме разбирате грешно: иска да наеме къща, цяла къща, а не апартамент. С градина, с двор и веранда. Може би тази къща не му е харесала — добави той, след като погледна още веднъж фасадата. — Доколкото знам, предпочел една по-голяма къща. За лекции, за събирания.“ Слушах го очарован. Познаваше го толкова добре, разбираше го. „Разбира се — продължи той, — на него му харесва да се връща вкъщи на кон, затова си е избрал да служи в конен полк. Но полковникът му забрани. На кон, един толкова красив мъж, в кавалерийска униформа, по тези улици, покрити с есенни листа и тъй меланхолични, особено по залез-слънце…“ „И момичетата, които го дебнат от прозорците — добавих аз. — Имаше право полковникът…“ „Не, не беше това — продължи той. — Беше заради меланхолията, заради тъгата на букурещките залези. Защото, ако позволите, драги господине — обърна се много учтиво той към мене, — имаме късмета или нещастието да живеем в най-меланхоличния град на света.“

— Тогава го знам! — прекъсна го Гологан. — Срещнах го веднъж. Обича да заговаря непознати по улицата. Оригинал!

— Аз съм му благодарен — продължи Онофрей, — защото чрез него се запознах с поручика. С поручика и с двамата студенти. Като казах „съвпадения на противоположности“ — не преувеличих. Да, разбира се. Кузански употребяваше този израз, за да определя Бога. Но да се разберем: аз не казвам, че този поручик прилича или може да бъде сравнен, или че по някакъв начин е подобен на Бога. Не, не казвам това. Но ви уверявам, че за него не би могло да се говори, освен с помощта на понятията от негативната теология. Не само защото е чел Упанишадите. А и защото, откакто ги е чел, си е задал някои въпроси. Мисля, че се досещате за какво намеквам: нети! нети! и останалите: „последната реалност“, „съществото“, и накрая „атман“. Когато отидох да го видя за първи път, воден от моя приятел Бландузия…

— Мисля, че не се казваше така — го прекъсна Гологан. — Ако става дума за онзи оригинал, за който ви говорих — Меланхоличния, казваше се Горовей, Янку Горовей.

— Уверявам ви, че се казваше Бландузия — продължи Онофрей.

— Всъщност няма никакво значение — вдигна рамене Гологан.

— А пък аз мисля, че има много голямо значение. Добре е да знаем дали става дума за същата личност. Дали ви говоря за Бландузия, моя приятел, или за поручика. Когато отидох да го видя за първи път в новата му квартира на улица „Преотеселор“, бях много изненадан. Трябва да добавя, че тези издигнати мъже, поручикът и двамата студенти, живеят доста по-различно от нас. Бих отишъл и по-далече: да, бих ви казал, че са превърнали своя живот в истински ритуал. Разбира се, всички знаят, че на поручика не му харесва да чака с другите. И затова измислиха този ритуал: вечер, когато се връща вкъщи от полка — обясних ви защо не може да се връща на кон — ординарецът го очакваше на ъгъла на улицата. Когато го видеше да слиза от трамвая, изтичваше обратно до двора и извикваше: „Идвааа!“ Тогава първият студент отваряше първата бутилка с вино. Вторият отиваше до вратата на салона и я заключваше. Трябва да ви обясня защо правеше така: в салона по това време се намираха три-четири, а понякога и повече млади жени — госпожици и госпожи — съпруги, искам да кажа — вдовици и разведени, и поручикът в съгласие с всички от къщата реши да… Ах, да, това сигурно е тяхна тайна и аз не би трябвало да ви я казвам. И така, животът, преживян като ритуал, започваше. Ритуал, в смисъл на тайна, мистерия, тайнство… Любопитно е, като си помислиш…

Силно заинтригувани, всички зачакахме да продължи, но Онофрей се усмихна малко разсеяно.

— Наистина, на тоя свят стават какви ли не неща — започна Замфиреску. — Събудих се веднъж и видях една стара жена. Помислих, че е сляпа. Водеше я някакво момиченце. Но как я водеше? Едва влязоха навън и момичето спря. В дясната си ръка държеше отворена книга, вдигна я и започна да чете. Старата я слушаше с напрегнато внимание, почти с благоговение, като се мъчеше да я разбере. През цялото време я държеше за лявата ръка. Замислих се точно за това, че я държеше за лявата ръка, и изведнъж си спомних, че всичко се беше случило отдавна и го бях забравил. Наистина е така, както ви казвам. Преди доста време — може би преди месец и дори повече, преди няколко години, не зная точно — се озовах пред вратата на една къща. Не бих могъл да ви кажа защо се спрях точно там, май че чаках някого. Едва по-късно разбрах. В тази къща се намираше някаква старица, която беше на умиране. Мъчеше се от доста време, но не искаше да си отиде сред чужди хора. Желаеше да се върне у дома си, да умре на село, да бъде погребана там, в своята земя. Но как да стигне до къщи? Почти не можеше да се движи. Питах се за това и аз — искам да кажа — когато дъщерята на наш съсед, около четиринайсет-петнайсетгодишно момиче, й каза, че ще замине с нея, за да я заведе. И тогава — не може да ви изглежда невероятно! — старата стана от кревата си, хвана девойчето за ръка и тръгнаха. Тръгнаха двете, на път. „Ама нямаме паспорт — каза младата. — Трябва да взема карта и една книга. Да се ориентирам.“ Господа, пред мен се разигра рядко красива сцена. Старицата се умори и седна на едно столче, а момичето й четеше от книгата. Рядко красива сцена! Момичето четеше възхитително, с интонация, всеки път леко повишавайки тон, когато в текста ставаше дума за дом. Да, в тази книга — не знам как беше заглавието й, нито от кого беше написана — всъщност бе скромна по съдържанието си. Ставаше дума за някаква къща, за завръщане у дома — при теб, вкъщи, искам да кажа, навсякъде би могло да имаш дом. Стори ми се, че прилича на нещо познато. Дори си помислих дали не е някоя нова Одисея, нова, в смисъл по-хубава, написана за жени, старци и деца. Но веднага разбрах, че съм се излъгал. И ето как стана. Скоро след това се появи един младеж. Трябва да добавя, че момичето, което беше на четиринайсет-петнайсет години, сега на дневна светлина изглеждаше с няколко години по-възрастно. Не повече от деветнайсет-двайсет и доста красиво. И, разбира се, този младеж, това новоизгряло божество, кой знае откъде, когато я видя да чете книгата, се спря и полюбопитства — разбрах го добре — дори в известен смисъл започна да я ухажва. Казвам „в известен смисъл“, защото той беше доста деликатен. Спомням си много добре как започна: „Ах, вие сте идеалистка, учителка, поетеса! Обичате да четете. И аз имам книги — скромно добави младежът. — Имам и идеи.“

— Познавам го — прекъсна го Онофрей. — Това е Бландузия. Макар да е доста скромно момче, не крие, че чете книги, че има и идеи. Неговото приятелство с поручика от кавалерията и с двамата студенти се базира тъкмо върху това — издигат в култ благородните постъпки, мечтаят за идеални светове. Казах ви, че тяхното съществуване е възвишено, бих казал дори метафизично и теологично. Всъщност какво друго търсят тези млади хора, щом като не е действителността, която за нас, обикновените хора, е най-неясна, скрита зад толкова илюзии и грешки? Търсят я и бих дръзнал да добавя, че понякога я намират. Само да чуете как поручикът говори за атман или още по-трагично, за мита за Адонис! Разбирате за какво намеквам. Не за това, че е толкова красив като Адонис, а за съжаление за личната му трагедия, всъщност метафизична трагедия. Мисля, че ви казах: всичко тръгна от Упанишадите. Когато поручикът се запита: „Кой съм аз?“ и си отговори: „Аз, моето истинско аз е атман“, което е идентично с брахман (на санскритски: ахам брахмасмити или, ако използваме друг израз, аям атма брахма), нещо у него се прекърши. Беше онова, което някои наричат метафизичен срив. С неговия случай травмата беше наистина голяма. Тъй като Адонис бе ранен от глиган, всъщност косвено кастриран по волята на Афродита, голямата Богиня, чийто любовник, син или съпруг беше, тъй и поручикът беше травматизиран от срещата си с действителността, с тайнството на идентичността брахман-атман3. Но не бих искал да ме разбирате грешно. Не бих искал да мислите, че става дума за произшествие от физиологичен или от психоматичен порядък. Казах ви, че неговата трагедия е метафизична и теологична. Не е интересно с колко жени спи този поручик. Когато се запозна с него първият студент, бяха точно дванайсет. Сега, когато се запознах с него и аз, зная, че спи с единайсет. Но ви моля да не обръщате внимание на разликата. Работата е много по-сериозна. Като продължава да се държи като Дон Жуан, поручикът е също и Адонис. Разбирате какво искам да кажа: вече се е откъснал от всичко духовно. Или при него само духът е от значение. Да, трагедията му е духовна. Както можете да си представите, това доведе до радикална промяна в тяхното съществуване. Салонът, предназначен преди за приеми и конференции, сега стана… Какво да ви кажа? Бих преувеличил, ако твърдя, че е светилище, но наистина е нещо от този род: място за размисъл и церемонии. Ще ме попитате: а жените, всички тези млади и красиви жени, госпожици, съпруги, вдовици, които го очакват там, в салона, всяка вечер и които ги заключва един от студентите веднага щом чуе заповедта от двора: „Идва!“ Е, добре, ако съумеете да поставите правилно този въпрос, непременно ще намерите и отговора. Моля ви да не наблягате на вратата, нито пък на ключа — тези символи са вече остарели за човек от духовните мащаби на поручика. Отговора ще го получите от определението, от което тръгнах аз: поручикът не би могъл да бъде описан по друг начин освен с термините от отрицателната теология. Да, отговора можете да откриете от „съвпадението на противоположностите“. Размишления върху този детайл: единайсет жени, но отчужден. С други думи…

Замълча и отново се усмихна, повече на себе си.

— Случвало ли ви се е някога да попаднете в подобна ситуация, без изход, направо абсурдна, дори без начало и без край, в която не може да се намери никакво решение? Или, да си послужа с друг пример: попадали ли сте в стая без някакъв изход, без врата и прозорци, в която сте влезли, без да знаете кога и как, и от която (в рационален план) няма абсолютно никаква възможност да избягате?

Отново замълча, огледа ни поред и продължи да се усмихва.

— Аз само ви попитах. Отговора го очаквам от вас.

— Зная за какво намекваш — подхвана Гологан. — Случвало ми се е, наистина, точно както каза ти: да се намирам в ситуация без никакъв изход. Бях, заедно с приятели, при човек, когото не познавате, при Ставрогин, прочутия Ставрогин, онзи с магазина за колониални стоки и деликатеси. Спомням си добре — въпреки че оттогава минаха почти трийсет години. Бяхме се събрали повече приятели там, по повод една кръщавка. Състоя се същата сутрин, в друга къща, в друга среда — учители, свещеници, песнопение — по-далече, в една махала. Та бяхме у Ставрогин, у дома му и само онзи, който не го познава, не може да си представи какво означаваше това през онези години. Трябва да ви кажа само, че колониалът беше в партера, а на първия етаж живееше част от семейството на Ставрогин — доста е сложно да ви обясня защо, кой и как — но на останалите два етажа — втория и третия, живееше самият стопанин с останалата част от фамилията, но живееше и самичък, защото, знаете ли, беше оригинал, имаше пари и магазин за деликатеси, можеше да си позволи всичко. Значи, както вече ви казах, намирахме се — повече приятели — у Ставрогин на кръщавка. В един момент се чу звънецът и отиде да отвори самият домакин. Бяхме любопитни. Кой можеше да бъде? Защото, разбирате ли, никой не знаеше, че сме тук, в дома на Ставрогин. Всички знаехме, че сме на кръщавка, в съвсем друга среда, в края на града, в една далечна махала. Ставрогин отвори вратата и, представете си, един старец, доста добре облечен, много възпитан, ни огледа всички поред и забелязахме, че не може да повярва на очите си. „Извинете — обърна се той към Ставрогин. — С кого имам честта?“ „Ставрогин“, отвърна домакинът. „И тези сигурно са ваши приятели. Тогава мога да кажа, че имам късмет. Търсих по всички етажи, но без успех.“ „Другите са на кръщавка“, обясни Ставрогин. „Предположих“, отвърна старият. Приближи се до всеки от нас и като ни подаде поред ръка, се представи: „Хергелие. Обикновено тук си правя срещите. На някой от тези етажи. Миналата година не успяха да дойдат всички. Във всеки случай Барона се намира във влака, дето го затрупа снега във Валя Ларга. Помните ли колко говориха за това“. Разбира се, всички помнехме. „Значи Барона не може да дойде. Но има и една изненада. Вижте, госпожа Паликан, която сега е тук, беше и миналата година, макар че писа, че няма да може да пристигне.“ Приближи се до нея и й целуна ръка. После ни представи едновременно: „Приятелите на господин Ставрогин“, каза. Приближихме я поред, като всеки й целуна ръка, а тя ни запозна със своите приятелки. Всичките представителни, елегантни — повечето чужденки. Беше любопитно да се чуят толкова чужди езици в апартамента на Ставрогин. Представете си в какво положение се намираше самият стопанин, който едва говореше френски, сред това отбрано общество, по-голямата част от което беше от чужбина. (Знаеше малко по-добре гръцки, но и този език владееше слабо — в това се убедихме още същата вечер.)

За щастие всичко беше подготвено от кръщавката: шампанското, черният хайвер и останалите неща. След малко Ставрогин слезе в магазина с двама от нас и донесе сандък с шампанско, пушена риба и плодове. Всички столове, кресла и канапета вече бяха заети — отстъпихме ги на дамите — а ние, приятелите на Ставрогин, и другите гости трябваше да стоим прави край стените. Но затова пък — какъв интересен разговор! Само от какви къщи бяха тези хора! Обикновено се срещаха вкъщи с горен етаж. И ми обясниха защо. Интересно, че сега, когато ви разказвам това, вече не си спомням добре защо. И още нещо: срещнах една дама, която познавах от швейцарската легация, която, мога да ви призная сега, се опитвах да ухажвам, но без успех. Разбира се, позна ме веднага и прояви достатъчно такт, за да не си спомни за моето държание. Напротив, дори ми се стори, че е приятелски настроена. „Виждам, че водите много интересен живот — започнах аз. — Светски живот, дипломатически приеми, срещи с изискани хора.“ „О, да — отвърна тя — имам голяма слабост към къщите с горен етаж. Качваш се, слизаш. Слизаш, качваш се. Никога не ти омръзва. Не ти доскучава, искам да кажа.“ И тогава изведнъж се сетих, че от този път не се бях качвал до апартамента на Ставрогин. Не знам как стигнах до тук, но бях сигурен, че не съм изкачил стълбите. Приближих се до Ставрогин. „Кажи — пошепнах му, — как стигна до нас, тук? Доколкото зная, нямате асансьор.“ „Не, нямаме — приза Ставрогин. — И аз се питам как се качих. Много добре си спомням как преди малко слязох в магазина, отлично помня как се спуснах по стълбището, но не знам как се изкачих.“ „Значи за слизане — можем да слезем винаги“ — забелязах аз. „Без проблеми.“ Успокоих се. И все пак добавих: „Какво ще кажете, ако се върнем на кръщавката?“ „Далече е — отвърна Ставрогин, — това е на другия край на града.“ „Може и там да има интересни хора“ — опитах се да го убедя аз. „Но аз трябва да се погрижа за тях“ — предупреди той, като посочи препълнените от гости стаи. „Пристигна Барона — казах му аз. — Той ще се занимава с тях.“ И накрая го убедих. Но разбирате в какво положение се намирахме. Без начало и без край. Сякаш никой от нас не си спомняше да се е изкачвал по стълбите. Слава Богу, че можехме да слезем без проблем… „Тъй че разбирам за какво намекваш“ — добави, като погледна към Онофрей.

— Не мисля, че става дума за същото — отсече Онофрей. — Във вашия случай имаше изход, защото можехте да слезете.

— Не само това — намеси се Замфиреску. — Имали сте работа с изискани, светски хора, от посолствата, които са били посветени. Искам да кажа, които вече са знаели тайната на етажите: да се качиш и да слезеш, да слезеш и да се качиш. Старицата, момичето и младежът, за които ви говорих, бяха, бих казал, изгубени, не бяха открили още нищо. Затова им беше толкова трудно… Не знам колко месеца след този случай ги срещнах отново, на една гара. Мисля, че чакаха някакъв влак. Старицата пак беше седнала на столче, държеше девойката за ръка, за лявата ръка, а тя й четеше. Ох, само колко неща се случиха през това време!… Ако беше чул какво чете момичето, щеше да ти се скъса сърцето. Какво ли само не се случи след тяхното заминаване! Онова момченце, дето живееше с нея, в дома й, с което навремето говореше старата, момченцето порасна, вече е голям мъж, имаше най-различни проблеми, бореше се с толкова трудности. Явно момичето четеше, за да се ориентира. Както вече ви казах, нямаха паспорт. Имаха нужда от карта, да бъдат сигурни за посоките. За щастие бяха поели вярната посока. Но колко тъга имаше в страниците, които четеше тогава, чакайки на перона на гарата… Освен това момичето беше тогава само. Младежът, който я беше заговорил пред къщата, изчезна.

— Не изчезна — прекъсна го Онофрей. — Но той, Бландузия, не напусна никога Букурещ. Имаше голяма слабост към този град, Букурещ. Откакто се сприятели с поручика и с двамата студенти, животът му почти изцяло се подчини на идеята му за самоусъвършенстване. Няма да забравя дискусиите, на които имах удоволствието да присъствам. С всички ония жени, заключени там, всяка вечер в салона, и все пак атмосферата беше много въодушевяваща. Понякога жените напразно удряха с юмруци по вратата, викаха и заплашваха. Сякаш никой не ги чуваше. И разбирате ли защо: ежедневието на тези високопоставени хора беше извисено до някакъв свещен ритуал. Когато седяха на масата, цялото ни внимание се заемаше от вечерята. Наистина това беше единственото време, в което сядаха всички заедно, защото поручикът обядваше в полка, студентите — в мензата. Но вечерята беше ритуал и никой не биваше да го изпуска. Представяте ли си, че когато сервираха второто блюдо, вторият студент отвори друга бутилка вино. Така ми се видя и на мен, но се оказа, че втората бутилка бил отворил поручикът. Ординарецът стоеше прав зад него, готов да я поеме веднага след отварянето й и да напълни чашите на компанията. Да, втората бутилка трябваше да отвори поручикът. Не знам дали разбирате за какво намеквам сега… Преди малко ви попитах дали сте попадали в ситуация без абсолютно никакъв изход. Нещо като в стая без прозорци и без врати или като в тунел без изход, от който не можеш да излезеш, нито да се върнеш назад. Да, когато не можеш да се измъкнеш, когато се чувстваш като в клетка, когато си казваш: все пак трябва да има някакъв изход, трябва да има! Е, добре, господа, уверявам ви, че изход все пак има! Но очевидно в друг план. И бих дръзнал сега да уточня: в друг план, в плана на иреалното. Разбирате за какво намеква — отрицателните номера, парадоксът, в крайна сметка, отрицанието, което отрича отрицанието и те изважда отново на бял свят точно в момента, в който ти, клетият, лишен от въображение човек, се усещаш затворен за вечни времена в онзи каменен саркофаг, зазидан в крипта, в сърцето на планината. Разбрахте сега защо поручикът отвори нова бутилка. Дадох ви ключа: помислете за историята на религиите, за онова, което можем да наречем тайнство на първото повторение, и мистерията на този израз: вторият път, наистина доста банализиран от прекомерна употреба, да, едно профаниране на езика, което все пак запазва добре прикритите елементи от първото явление. Вторият път, значи роден от смъртта, с една дума: роден в света на духовното. Втората бутилка вино се различава качествено от първата, както и от третата. Не е интересно колко бутилки вино се изпразват всяка вечер на улица „Преотеселор“. Но разбрахте, че изходът от ситуацията, която е уж без изход, се крие във втората бутилка, отворена от поручика. Ако кажа, че става дума за някакво преображение или промяна, сигурно ще излъжа. Защото всъщност нищо не се променя. Ординарецът е все там, с таблата с чашите, и студентите продължават да спорят, повишавайки от време на време тон, а поручикът е разхлабил яката си и им рецитира стихове или размишлява върху нещо, или се отдава на спомени от детството си. Но повтарям, всичко това е привидно! В действителност веднъж отворената втора бутилка те кара да усещаш как всичко около теб започва да се променя. Отначало не забелязваш. Държиш чашата в ръка, отпиваш очарован виното, слушаш разговора и ти се струва, че откриваш нещо необичайно, нещо нереално около теб. Отпиваш пак и изведнъж не ти се вярва. Започваш да чуваш стъпки, шепот, сподавен смях. Учуден, обръщаш глава. Зад гърба ти няма никой. Но не се успокояваш. Гледаш отново, отдясно, напред. Поглеждаш поручика. Той говори за полка, за конете. Тогава започваш да разбираш. Да го виждаш да язди към дома по залез-слънце, красив като Аполон, но и някак отчужден, раним. Чуваш стъпките на коня по килима от есенни листа, когато светлината бавно и неусетно чезне и се запалват уличните фенери и газените лампи в къщите, и тогава се запитваш: защо е всичко това? Защо сме се родили, след като не можем да го разберем? След като не можем да го признаем? Не, полковникът имаше право, като му забрани да язди извън полка… Не можеш да се бориш така неподготвен с меланхолията… Нито знаеш кога си отпил от чашата. И постоянно слушаш приказките на поручика, и оставаш на масата още един час, а може би и два, а той, поручикът: „Признаваме се за бити. Покажете се!…“ И всички започват да се смеят, и ги виждаме всички там, зад гърбовете ни и пред лицето ни — всички млади и красиви, и се питаш дали са истински, от плът и кръв, откъде са дошли. А ритуалът изисква вторият студент да стане и той, да се изчерви и да вдигне, колкото е възможно по-високо, ключа на салона. И тогава момичетата отново избухват в смях. Разбира се, ако не си от тази къща, няма да знаеш, че салонът е свързан с кухнята, че ги разделя само една завеса. Не знаеш, защото не се осмеляваш да си го представиш. Но ако имаш въображение, веднага ще видиш завесата и тогава ще проумееш това толкова просто нещо, което никой не би разбрал без нечия помощ, да разбереш, че има праг и завеса точно пред нас. Но това ще разбереш едва втория път. Това е нещо, което ми харесва и което наричам тайнството на първото повторение.

Засмя се щастлив и продължи:

— Наистина става дума за една тайна. Имаш право: някои неща се случват и втори път. Разказвах ви за един мотоциклетист. Мой приятел ми беше услужил с хижата си. За една седмица, и тъкмо се готвех да си вървя, когато отново чух шума на мотоциклет. Опасявах се, че е станала някаква катастрофа, и изтичах до шосето, където вдигнах ръка и му извиках: „Емануел!“ Спря се и ми се усмихна чистосърдечно, но и с малко ирония. „Знам, че ме позна…“ „Разбира се, че те познах“, му казах. „Страхувах се, че ще се изгубиш, че няма да успееш да ги намериш…“ Той сведе очи. „Наистина, не успях да ги намеря — каза. — Ходих и при другите, пак с мотоциклета, но не ги открих. А онези, които срещнах случайно по хижи и по хотели, не ме познаха.“ „Бих искал да ти помогна. Но трябва да знам повече за теб, да знам от кой свят идваш.“ Погледна ме продължително и отново се усмихна. „Мисля, че в нашия случай този въпрос би трябвало да поставя по-скоро аз. От кой свят идваш, макар да знаеш, че съм Емануел, познаваш ли ме? Мисля, че макар да не си забравил правилата на играта, ще можеш да ме познаеш… Закрих очите си с ръце. Бих потънал в земята от срам, а също и от мъка!“ „Владимире!“, си казах тогава. „На колко си години?“ Знаех на колко съм: на петдесет и пет. Животът ми бързо отиваше към своя край. В известен смисъл можеше да се каже, че го бях изживял. Беше вече много късно. Не можех да започна отново. И го бях живял грешно, неправилно. По-скоро бях преживял един сън, без да си давам сметка какво става с мен. Живеех някак случайно, макар през юношеските години и през първите години на младостта да бях чул за Йосафат и да бях започнал да го изучавам. Нещо повече: през най-хубавите си години бях стигнал до втората част, която започва: „При мелницата на Йосафат.“ Харесваше ми толкова много, бях толкова щастлив, че бях сигурен, че няма да го забравя никога, дори напротив, щях да стигна да играя и третата част, все по-добре, да играя до края на живота си. И сега бързо се приближавах, да, все по-бързо, към финала… Как можех да забравя най-същественото! Понесох го на ръце, целия окървавен, до хижата и не можах да го разпозная. Не го разпознах дори когато ми каза, че е Емануел. Мислех, че страда от амнезия. Беше ми жал за него. Беше ме страх да не се изгуби, да изчезне. А той дойде да ме събуди, да ми припомни за Йосафат. Опита се да ме пробуди! Качи се цели пет пъти с мотоциклета си по този стръмен склон, докато накрая не катастрофира. Предполагал е, че може би кръвта му ще ме събуди. Или някоя от неговите невероятни, неправдоподобни истории. Или може би името му, Емануел. Но нищо не ме събуди… За щастие дойде за втори път и аз го познах.

„Имаме ли още време? — попитах го набързо. — Не е ли много късно?“ „Късно е и времето ни е малко — ми отвърна. — Но втората част се играе преди това и ако искаш…“ „А къде са другите? — прекъснах го аз. — Спомних си за Пражан. Имаше красиво чело, обичаше музиката, обожаваше Гьоте, казваше, че ще съчини един нов «Диван…»4. Спомням си също и за Елина, която ни викаше в края на втората част: «Който не признава, вече не си спомня.» Спомням си за…“ „Всичко се обърка — каза Емануел. — Забравиха. Някои се умориха и седнаха. Спомняш ли си правилото на мелницата: когато влезеш в мелница, виждаш празен стол и се питаш кой ли го е сложил там, и продължаваш нататък. Когато видиш някой да си почива на стол, се питаш… Я да видим? Сещаш ли се какво трябва да попиташ?“ Слушах го и усещах как бузите ми пламват. Не можех да си спомня. „Почти никой не може да си спомни за края на младостта — засмя се той. — Но втората част я играят други. Някои забравят за известно време, но после изведнъж си спомнят за втората част и започват отново да играят. Но явно, че онези, които са били от началото и сега играят третата част, са отишли по-надалеч. Да, минаваш от една градина в друга, от една гора в друга, но докато не излезеш от мелницата, играта е все същата, постоянно срещаш други двойки, други групи и ако много закъснееш или забравиш някое от правилата на играта, се объркаш…“

— Вярно е — прекъсна го Замфиреску. — Ако забравиш, объркваш се. Казах ви, че забравих за срещата си със сляпата старица и момичето. Отначало мислех, че е сляпа. Всъщност старата скоро щеше да умре. И оттогава, колкото пъти си спомня за това, ги срещам. Разбира се, момичето постоянно й чете нещо и старата я слуша с интерес и разбира по-лесно живота си. През какво само не минаха тези две бедни жени, откакто ги срещнах за първи път пред къщата. От време на време ги зървам в някой ресторант. Хората не разбират за какво става дума, докосват ръката на момичето, усмихват му се сърдечно и му пъхват по някоя банкнота между страниците на книгата. Момичето се изчервява, леко кимва с глава, благодари с усмивка и тръгва, като хваща старицата за ръка. Трудно й е да откаже, защото хората се приближават до нея с вече приготвени банкноти и не искат да си ги приберат обратно. Но нито тя, нито бабата влизат в ресторантите, за да просят. Обикалят ги, както обикалят училища, банки, църкви и болници, защото покрай тях минава пътят им, поне този, който са си набелязали. Понякога тези техни маршрути им създават неприятности. Например в деня, когато положиха основния камък на Зеленото кметство. Спомняте ли си, че вестниците писаха толкова много за това, защото пристигна премиерът. Аз представях Обществото. Спомням си, че кметът тъкмо приключи речта си и премиерът положи основния камък, когато те се появиха. Не забелязах точно откъде дойдоха. Сигурно е било откъм църквата. По това време беше празна. Никой не я пазеше. И докато премиерът държеше тухлата в дясната си ръка, старата седна на стол точно пред него, само на крачка от изкопа за основата. А момичето започна да й чете от някаква книга. Всички присъстващи бяха респектирани: много се впечатлиха. Не разбираха за какво става дума, но предположиха, че е нещо свързано със старите обичаи тук. И наистина, момичето четеше възхитително. И какъв възвишен текст бе избрала — за водите на Вавилон и за ладиите, които ни очакват там, край реките на Вавилон. Архиереите се разплакаха, политическите мъже се замислиха. Всички впериха поглед в момичето. А тя стана още по-красива. И когато затвори книгата и дръпна старата да си тръгнат, премиерът отиде и й целуна ръка. Знаех, че той направи това неискрено, за пропаганда, но все пак и той, като всички, беше доста впечатлен. Хареса ни този негов жест. Тогава настъпиха едни неразбории! Първо не можаха да намерят тухлата, за основния камък, върху която беше изписан паметният текст. Наистина тухли наоколо имаше много, но нужната така и не се намери. Хората се отдръпнаха да направят място на старата жена, а свещениците дори тръгнаха след нея. Духовата музика и тя се засили да я последва, но някой се сети, че ще трябва да се изчака премиерът, и я спря. Аз нали представях Обществото и трябваше да остана на място, до основите на бъдещия строеж. Признавам, че бях развълнуван. Искаше ми се да тръгна след тях и да слушам четенето на момичето. Знаех, че старата жена се уморява бързо и сяда на стол, а тогава момичето отваря книга и започва да й чете. Но не можех да тръгна, докато не се намереше въпросната тухла. Опитах се да се утеша, като си казах, че пак ще ги срещна, и то много скоро.

— Наистина — започна Гологан, — това е утешение да знаеш, че ще ги срещнеш отново. Та, говорех ви за Ставрогин. Ставрогин умря отдавна и неговата вдовица се върна в Гърция, а магазина му го взе някакъв племенник. Но приятелите на Хергелие се срещат често в големите луксозни къщи с горен етаж, така че и ние имаме възможността да ги срещаме, искам да кажа ние, приятелите на Ставрогин. Няколко години след кръщавката ходих при Аристид. Празнуваше сребърната си сватба и беше поканил, както сам каза, повече от триста души. Добре, че не бяха дошли всички, защото ви питам, къде щеше да ги събере? Вярно е, че има и той къща с партер и три етажа, но кой би дръзнал да се изкачи чак до третия? А голямото, парадното мраморно стълбище беше претъпкано от народ. С доста труд и усилия, като се наложи да си послужа и с лактите, стигнах до втория етаж. Там се говореше само английски и руски. Господа с подстригани брадички, във фракове и с ордени, дами в дълги вечерни рокли и с какви бижута, какви прекрасни бижута! И тъкмо се загледах в един необикновено голям и красив диамант, когато някой ме хвана за лакътя. Беше Барона. „Ако знаеше, че само преди два часа мадам Дьо Шение продаваше билети в кино Селект — прошепна ми той и се усмихна. — Но успя да дойде тук. Наистина — добави той, — при Аристид идваме всички с голямо удоволствие. Всичко зависи от Хергелие: ако има време да ни извести поне седмица напред, ще дойдем всички, дори и да сме в чужбина. Както се случи с госпожа Пеликан. Онзи ден се върна от Стокхолм.“ „Но госпожата, онази красивата госпожа, блондинката — започна той, притеснен, че не си спомням името й, — я срещнах преди време в швейцарската легация…“ „Евангелина — усмихна се той, — Евангелина Фармаки. Трябва да бъде и тя тук. Стори ми се, че дори я зърнах преди малко.“ И случаят ни срещна лице с лице, само след няколко мига. Целунах й ръката с искрено възхищение. „Както виждам — започнах аз, — водите доста изискан, блестящ живот.“ „Да — отвърна тя, — но той уморява, става скучен и човек търси нещо друго. Някои се преселват в курортните градчета, остават там за десет, за двайсет години. Предполагам, че първо ги привлича комфортът. Асансьорите, стаите с бани, игралните зали и особено тенискортовете. Тези вечно подскачащи топки, ракетите, ритмичните звуци, нали е така? Когато топката се удари в ракетата, се чува един неподражаем звук, доста вълнуващ. Напомня ти за детството, за младостта и тогава разбираш защо някои хора са в състояние да слушат по десет и по двайсет години тези звуци, без да се отегчат и уморят — все този вълнуващ ритъм.“ Да, и аз го слушах очарован, без да ми омръзне. Не се уморявах да го слушам как ми разказва за тези курортни градчета, за техния светски живот, тъй интересен, тъй блестящ…

— Разбирам те, прекъсна го Онофрей. — Понякога при определени хора под маската на баналността се крият неподозирани дълбочини. Дълбочини, които са недостъпни за останалите. Както вече споделих пред Бландузия, ако европейската мисъл не е отбелязала никакъв прогрес от Сократовото време насам, то се дължи само на произвола, на чудовищния произвол, наложен от езика. Вървеше ми, и то грешно!, че действителността не може да бъде разбрана по друг начин, освен с помощта на понятията и представите, а те се изковават от езика, и не можем да ги усъвършенстваме, без да усъвършенстваме и пречистваме езика. Но действителността не може да бъде представена и изразена само чрез езика. За нашия разум действителността е битие, тя е мистерия и аз определям мистериозното по два начина: това, което не можем да познаем, и онова, което си е по принцип непознаваемо. Това обаче означава две неща — или, че не можем да опознаем действителността, или, че всъщност не искаме да я опознаем. Но всичко е относително, привидно. То ако тази привидност е само претекст…? Затова говорех за „съвпадение на противоположностите“, за тази мистерия, която в битието може да съвпадне с небитието. Повтарям: може да съвпадне. Но невинаги! Защото, ако е така, да я наречем мистерия. А поручикът? Ще попитате. Как успя поручикът, толкова млад и толкова хубав, същински Дон Жуан или Адонис, как успя да разбули тази мистерия? Мисля, че вече много пъти отговорих на този въпрос. Но ще отговоря още веднъж. Когато разбра, че „атман“ е идентичен с „брахман“, поручикът проумя, че е умрял за света, че се е събудил напълно откъснат и отчужден от всичко и от всички, че тази смърт му е донесла свободата, че се е превърнал, както казват индийците, в „жив мъртвец“, или както става в подобни екстремни ситуации, веднъж усещаш живота, а друг път — смъртта, и в един такъв момент поручикът се е попитал дали съществува изход. Трябваше да умре за втори път и да стане отново такъв, какъвто бе преди — поручик от кавалерията — продължавайки все пак (и тук е този парадокс на „съвпадението на противоположностите“ — да стане чрез Упанишадите: атман-брахман. Но как? Как да намери този изход, как да умре повторно, когато, вече превърнал се в дух, е станал безсмъртен. Ако можете да поставите правилно този въпрос, ще намерите отговора. Говорех ви за един праг. Говорех ви и за група жени, млади и красиви, които понякога се появяват в трапезариите и избухват в смях. Тези жени ви дадоха отговора. Една от тях е Магна Матер, голямата богиня, ако искате, наречете я Афродита, имената й нямат чет. Една от тях, казах. Почти винаги в такава група от млади и хубави жени едната е голяма Богиня, но как да я познаеш? Никой не може да го разбере, дори и самата тя. И сега пак ще ви дам отговора: поручикът се държа, сякаш не знаеше кое е, поручик от кавалерията или Адонис, ранен от голямата Богиня, Адонис, агонизиращ до дънера на едно дърво, Адонис, окървавен, почти умиращ… Но виждате ли — продължи Онофрей след дълга пауза, — тук е мистерията, че поручикът не знае никога преди това дали ще умре като всички, или ще възкръсне. И всяка вечер той започва този ритуал, като поема същия риск: да не се събуди повече, да се раздели с този свят. Защото явно е, че той като „атман“ безсмъртен притежава неразрушим дух. Но този живот няма нищо общо с безсмъртието. В този живот никой не иска да бъдеш нито безсмъртен, нито неразрушим: иска се само да бъдеш жив. И без съмнение животът, красотата, мъжеството, плодовитостта — всичко това го постигаш не чрез духа, не ти го дава и „атман“, а голямата богиня, наречете я, ако искате Афродита. Тя е изворът на живота, на този живот, от този свят, свят, в който всяка вечер поручикът рискува повече да не се завърне. Разбирате ли за какво намеквам: ако между тези няколко красиви жени се случи да няма голяма Богиня? Защото преди ритуала никой не знае дали голямата богиня е там, нито пък знае коя по-точно е тя. И самата тя не знае. Тези жени и момичета вярват, че са госпожи, госпожици, вдовици, разведени. И ще вярват в това до края на дните си, докато не се намери някой — в нашия случай поручикът, който да открие собствената им идентичност. И коя е тяхната истинска идентичност? Четири, пет или десет-единадесет са наистина това, което са — госпожи, госпожици, но една от тях е голямата богиня. По-точно, през онази вечер една от тях олицетворява, без да го знае, без никой друг да го знае, голямата богиня. Разбира се, през следващата вечер може да бъде и друга — и тук е мистерията, че никой не го знае предварително, дори и поручикът. За щастие…

Замълча, съвсем изчерпан, погледна ни и се усмихна.

— За щастие — добави след пауза. — Господ остави на земята заради нашите грехове червеното грозде и лозата…

Потреперах, приготвих се да се обясня, да му кажа, че ме е разбрал погрешно, но Замфиреску ме изпревари:

— Странно е това, което говориш за лозата…

— Наистина е странно — потвърди и Гологан.

— Казвам, че е странно — продължи Замфиреску, — защото последния път, когато ги срещнах, се случи точно това — да ги срещна в едно лозе на един мой роднина, Еуфросин. Кога беше това? Вече не си спомням точно, но не беше много отдавна. Значи след като се роди второто дете, значи преди две или три години. По един гроздобер, на техните лозя, край Търговище. Да, имаше много хора, приятели, съседи от Търговище, гости от Букурещ. Веднага се познахме. Старата седна на стол, момичето започна да чете и неусетно всички гроздоберачи се събраха около тях. Приближих се и аз, развълнуван, исках да слушам. Но най-странното беше, че нищо не чувах. Или чувах, но не разбирах. Не разбирах какво се чете. Всички останали гроздоберачи и гости я слушаха с благоговение и сякаш я разбираха. „Какво казва?“, попитах шепнешком един мъж до мен. Той се обърна и ме погледна раздразнен. „Слушайте, че е много красиво“, отвърна ми и се обърна с гръб. Останах още няколко минути така, напрегнат, опитвайки се да разбера нещо, но не можах и поех по пътя към къщата. По пътя срещнах забързания Еуфросин и тръгнах след него. По едно време усетих, че бързам и аз — извиках на Еуфросин, но той не ме чу или се направи, че не ме чува. Но когато стигнах, ми прошепна: „Ще мине по моста. Момичето каза, че ще мине оттам.“

— Е, видя ли?! — прекъсна го Онофрей и веднага се разгорещи. — Става топло, както очаквах. Винаги има изход, има праг, един мост. В твоя случай, в твоя живот има мост. Но досега бяхте без никакви грижи, защото бяхте в лозето. Не знам дали разбирате за какво намеквам, попита ни и ни погледна поред. — Намирате се там по един естествен начин, дори несъзнателно, защото не сте успели да си зададете въпроса. А какво да правим ние, които си го поставихме? Ние, които изгубихме невинния благослов на децата и на всички незнаещи. А ние знаем, че трябва да преминем моста. Повтарям: знаем, и знаем още какво означава това — да го преминем и да не можем повече да се върнем.

Исках да го прекъсна, но Гологан ме изпревари:

— Имате пълно право — започна силно развълнуван той. — Имате пълно право да поставите този въпрос. Ако Господ ни е оставил заради нашите грехове лозата, защо все пак ни е толкова тежко? Защо се измъчваме всеки ден, от сутрин до вечер, защо не сколасваме никога в работата, защо тя никога не свършва? Защо ни е толкова трудно на всички? Това не мога да го разбера. Да, не ни е трудно само на нас, обикновените хора. Трудно е и за високопоставените. Защото и те си имат проблеми. Ходят по разни места, но невинаги се чувстват свободно и добре. Имат толкова задължения. Барона ми каза веднъж, беше по Димитровден, следното: „Хубаво ти е тук, удобно ти е, имаш къща, голяма, луксозна, на цели четири етажа, но я си представи, ако си на село и трябва да се готвиш за гроздобера. Колко работа ще ти се отвори около гроздето и виното.“

— Не ме разбрахте правилно — прекъснах го аз, обръщайки се по-скоро към Онофрей. — Исках да ви кажа, че тук са може би най-хубавите лозя от тази част на Добруджа. Преди петнайсет години Барона искаше да ги купи и да ги подари на кралицата. Но моите вуйчовци се опънаха. И добре направиха. Сега по гроздобер тук всичко се променя — става толкова красиво. И сякаш брегът изведнъж изчезва и потъва в морето и не виждаш друго освен море…

— Съжалявам — обади се Онофрей и ме изгледа продължително, но останах с убеждението, че не се разбрахме. — Защото, за да стигнем до морето, все пак трябва да преминем Дунава. Да минем по някакъв мост.

— Да, по моста при Черна вода.

— Това исках да кажа. И тук има мост. И сега, искаме или не искаме, отиваме към него и ще минем по него. Но ние поставихме този въпрос. По-точно: аз го поставих. И не мога да забравя това. И тогава кой ми гарантира, че веднъж като минем моста, ще можем пак да се върнем.

— Нали е солиден мост — казах аз.

— Знам какво искаш да кажеш — прекъсна ме Онофрей. — Искаш да кажеш, че не е символичен мост. Но аз нямах предвид това. Не си падам много по символите. Символизмът те държи в една абстрактна среда. Проблемът е как да бягаме от тези абстрактни светове, които сме си създали самите ние. Не, символът сам по себе си не е толкова важен. Важен е конкретният обект, към който се насочва. В това е мистерията. Не символизмът на лозата ни интересува, а лозата, която би могла да бъде и нещо друго, например да означава присъствието на богинята. Забележете, че казах: присъствието на богинята, нейното реално присъствие — конкретното, не идеята за него, нито пък представата за него. Това всъщност е проблемът на поручика: как да идентифицира голямата богиня сред петте или шестте млади и красиви жени, които го заобикалят всяка вечер? Но ако държите сметка за факта, че между лозата, гроздовете и голямата богиня съществува тайнствена солидарност, както в определени случаи лозата израства направо от голото тяло на Богинята, в други случаи гроздовете излизат от устата й — уста, която дарява живот, богатство, плодородие, късмет. Да, тук става дума за един ритуал, а не за символ. Поручикът трябва да открие Богинята сред толкова много жени. Символизмът няма нищо общо с драмата, която преживява всеки божи ден поручикът: как да се приобщи отново към този свят, след като се е превърнал в чист дух, в „атман-брахман“, след като се е запознал с трагичния случай с Адонис?

— Разбирам много добре — опитах се да ги прекъсна аз.

— Не мисля, че разбираш — продължи Онофрей. — Защото иначе преди малко нямаше да намекнеш за солидността на моста при Черна вода. Ако не би признал солидността на този мост през Дунава, не би могъл да живееш в този свят. Лично мен ме интересува преди всичко този свят, защото само тук са прикрити тайните, само тук, в едно въплътено съществуване, имаме някакви шансове да ги открием. Но ако приемем принципа, че тайните са скрити в душите и предметите. Трябва да приемем и този частен случай: мостът при Черна вода би могъл да прикрива и някаква тайна. Казвам и добавям: поне за някои от нас. Разбира се, не бихме могли да знаем това предварително. Тогава за каква тайна може да се говори? Символизмът помага, но само отчасти. Символизмът ти казва, че мостът означава преминаване към нещо друго, към друг свят, към друг начин на живот или съществуване. Но символизмът не може да ти гарантира предварително нещо като друг свят… Разбрахте, че мисля за ситуация, която може да се сравни с тази на поручика — ситуация, която всъщност е без изход. Защото, ето че се приближихме до моста и след няколко минути под нас ще е Дунавът. Но след няколко часа ще се приближим до лозето, в Горгани, но как? По какъв начин? Искам да кажа: по какъв начин ще стане това? Защото по тези места аз вече съм бил, но си спомням доста смътно за тях. Едва си спомням. Дали не съм ги сънувал. Може и така да е. Но, драги Господа, позволете ми да се възползвам от случая, че сте тук — може и да е за последен път, позволете ми да ви благодаря. За мен беше удоволствие да се запозная с вас. С радост бих се срещнал с вас в Букурещ, драги Господа. Сега ви гледам и изпитвам удоволствие, като си спомням за онова пътуване, което направихме някога, може би насън, ние, четиримата, в едно купе първа класа. Не бих искал да ме смятате за прекалено сантиментален, но държа да ви кажа, че съм щастлив, много щастлив. И затова ме предупреди поручикът, че ще изпитвам неописуемо блаженство, в мига, в който ме обземе страх, извиращ издълбоко, от всички посоки и ако в този миг някой не каже: трябва да има изход!, ти си направо изгубен, не можеш повече да се върнеш, оставаш жив погребан, в сърцето на планината, в тази камера обскура5, без врати, без прозорци. Усещам това блаженство, усещам как страхът ме обзема и си казвам, казвам го и на вас: изход има!

Спря рязко и ме погледна, без всъщност да ме види, със стъклени очи. Колко продължи това? Колко продължи? Само видях как става от мястото си и търси кърпичката си.

— Бих искал да добавя още нещо — каза той. — Но мисля, че вече няма какво да се добави. Затова, моля ви, извинете ме, ако съм си позволил да бъда прекалено откровен. И какво бих могъл да кажа повече от онова, което вече ви казах преди половин час, да, когато ви казах, че според мен тайнството е непознаваемо. Вероятно някой от вас е поглеждал през прозореца и го е видял, искам да кажа Дунава. Видяхте Дунава, докато го минахме, видяхте и моста, ще видите и лозята в Горган. В известен смисъл ви завиждам, но от друга страна… Какво друго бих могъл да добавя? Сега започнах да ви опознавам и не мога да кажа друго освен, че на всеки от нас се случват разни неща, които за нещастие ние бързо забравяме. Но когато не ги забравяме, не знаем как да ги осъзнаем. С малко въображение бих могъл да ви опозная и тогава бих си спомнил всичко, което би трябвало да си спомня…

Вдигна кърпичката си, стисна ни сърдечно ръцете и излезе в коридора. Не посмяхме да кажем нещо. Но го гледахме как се отдалечава. И сякаш по съвпадение, когато стигна края на коридора, влакът изведнъж спря и той слезе. Не предполагах, че ще има гара толкова близо до Моста. Никога след това не можах да си спомня името на тази гара.

Декември 1963