Меч в бурята

4.

Конавар избутваше встрани провиснали клони и газеше направо през шубраците. Яростта му нямаше граници. Ариан беше виновна за всичко! Не биваше да го пренебрегва така. Можеше поне да се държи любезно. Това стигаше да разпали искрата в душата му. А когато Гованан посрами Крилото, искрата падна върху суха прахан и пламъците лумнаха.

Излезе на тясна пътека, проправена от сърни, и се закатери по хълма. Свърна надясно при първата канара и тръгна към водопада Ригуан. Реши, че ако поплува, ще се поуспокои. В окото му прокапа кръв и той натисна с пръсти раната на челото си, докато кървенето спря.

Движение покрай дърветата привлече погледа му — гарван падна отгоре, сякаш пронизан със стрела. Любопитството на Кон се събуди и той се отклони наляво през все по-рехавите храсти.

Стара жена, увита с отдавна овехтял зелен шал, седеше на сивкав плетен стол. Бе разстлала на коленете си малка рибарска мрежа и я поправяше. Кон се огледа, но наблизо нямаше къща или дори колиба. Може би жената живееше в някоя от пещерите. Изненада се, че не я е срещал досега.

— Приветствам те в името на Даан — каза той.

Тя не откъсваше поглед от мрежата.

— Дано Таранис никога не ти се усмихва — отвърна с рязък дрезгав глас.

Странен отговор на поздрава му, но Кон го прие, без да се подразни. Кой би искал да му се усмихне Богът на смъртта?

— Желаеш ли да ти донеса вода, госпожо?

Старицата вдигна глава и той се взря в най-тъмните очи, които бе виждал: зениците и ирисите се сливаха, лъщяха като черни речни камъчета.

— Не ми трябва вода, Конавар, но ти благодаря.

— Откъде ме познаваш?

— Много неща знам. А ти какво би желал?

— Не те разбирам.

— Разбираш ме, и още как — смъмри го тя и остави мрежата настрана. — Всеки човек има тайно желание. Какво е твоето?

Той сви рамене.

— Може би да съм щастлив. Да имам мнозина силни синове и поне няколко красиви дъщери. Да доживея старини и да гледам как растат синовете ми, а после и техните синове.

Презрителният ѝ смях беше като стържене на трион в сухо дърво.

— Загребал си желанията си от бурето, от което пият всички. Не това е копнежът на сърцето ти, Меч в бурята.

— Защо не съм те срещал досега? Къде живееш?

— Наблизо. Аз пък съм те виждала да плуваш в езерото, да скачаш от ръба на водопада, да тичаш през гората с брат си. Кипиш от живот, Конавар, а съдбата те зове. Ти как ще отговориш?

Той постоя смълчан.

— Да не си вещица?

— О, не съм вещица, поне в това можеш да си сигурен. Кажи ми какво желаеш.

Нещо помръдна до Кон и той се обърна. До него застана Ворна — вещицата на племето риганте. Изпъваше кръстосаните си ръце напред, сякаш възпираше враг. Не гледаше него, бе се вторачила в старата жена.

— Кон, отдръпни се заедно с мен. Махни се от това място. Не отговаряй на въпросите ѝ.

— Страхуваш ли се да изречеш на глас желанието си… момченце? — натърти старицата, без да обръща внимание на Ворна.

Кон наистина се уплаши, макар да не знаеше от какво. Но страхът му винаги отстъпваше пред гнева.

— Не ме е страх от нищо!

— Кон, не говори! — предупреди го Ворна.

— Тогава ми кажи! — кресна старицата.

— Желая слава! — изрева Кон към нея.

Хладен ветрец повя из поляната, заслепи го ярък проблясък. Той отскочи назад, мигаше.

— Ще я извоюваш — прошепна глас в ума му.

— Не биваше да говориш — тъжно го укори Ворна.

Кон си разтърка очите и погледна бледото лице на вещицата. Дългата ѝ тук-там прошарена коса беше сплъстена, наметалото ѝ бе изцапано с кал и разръфано от годините. Стори му се изнурена.

Обърна се към старицата. Нямаше я.

Вместо плетен стол видя стар изгнил пън, но не и рибарска мрежа. Огромна паяжина свързваше гниещия остатък от дърво с близкия храст, росата по нея блещукаше в слънчевите лъчи.

Ужасът от свръхестественото скова костите му със зимен студ.

— Коя беше тя? — промълви той и отстъпи заднешком от малката поляна.

— По-добре да не изричаме името ѝ. Ела с мен, Конавар. Ще поговорим, когато сме в безопасност.

Ворна живееше в пещера на една миля от водопада. Скалната кухина беше широка и просторна, с дебели черги на пода, с изкусно направени лавици по западната стена. Имаше малък миндер, покрит със завивка, съшита от овчи кожи, и два обикновени стола от бряст. Изворът в дъното на пещерата се стичаше в дълбока вдлъбнатина, през три естествени процепа в стената проникваше слънчева светлина, която пронизваше въздуха над главите им като подпорни греди на тавана, изковани от безплътно злато.

Конавар беше неспокоен. Доколкото знаеше, никой мъж от риганте не бе идвал тук. Очите му свикваха със сумрака и той забеляза, че някои лавици са запълнени с гърненца и други съдинки, а на други има грижливо сгънати дрехи. Пещерата беше спретната, учуди го липсата на прах. На стената бе подпряна метла, а до малкото вирче се виждаха две кофи и парцал. Кон въртеше глава ту наляво, ту надясно. Ворна седна на единия стол.

— Ти какво очакваше? Изсушени човешки глави? Купчини кости?

— Не знам какво очаквах, но това е изненада за мен — призна той.

— Седни. Трябва да поговорим. Гладен ли си?

— Не — отрече той припряно.

Изобщо не му се мислеше какви запаси може да има в килера на вещица. Седна срещу нея.

— Жената, която видя, беше дух… и ако предпочиташ, смятай я за богиня на сидите. Слушай ме внимателно и щом се досетиш коя е, не казвай името ѝ на глас. Дори и то носи лош късмет. Както знаеш, има три богини на смъртта. Тя е едната. Понякога я виждат като старица, друг път наоколо се мярка гарван. В Света на душите и неговата магия тя е най-немощна сред Старите духове, но спрямо Земния свят и човешките дела е най-злотворната. За пръв път се досетих, че ти си интересен за нея, когато зърнах гарван да прелита над дома на баща ти Варакон в нощта на твоето раждане. Тя призова бурята същата нощ — с тази буря унищожи меча, който би спасил живота му. Видях я отново в деня, когато майка ти хвърли в лицето на Руатан онези ужасни думи. Разбери, Конавар, тя всява раздори и разбива сърца. Ако е наблизо, вършат се черни дела там, където е имало само светлина и смях. Досети ли се за името ѝ?

Кон кимна. На всички деца в племето риганте разказваха за Моригу, която донася кошмарите нощем.

— Защо си сигурна, че е тя?

Ворна въздъхна и се облегна на стола.

— Аз съм вещица. Дарбата ми дава знания за тези неща. Не биваше да изричаш най-съкровеното си желание пред нея. Тя има силата да го сбъдне.

— Но какво страшно има в това?

— В отдавна отминало време една жена ѝ се молила, искала да бъде обичана от най-привлекателния мъж на света — богат мъж, но с благо и щедро сърце. Желанието ѝ се сбъднало. Той я обикнал. Само че вече бил женен и братята на съпругата му препуснали на конете си към къщата на тази жена и я съсекли заедно с мъжа. Сега разбра ли?

— Аз поисках слава. Няма цена, която не съм готов да платя за това.

Изпитото лице на Ворна застина за миг от яд.

— Конавар, нима е възможно да си такъв глупак? Какво ценно има в славата? Ще нахраниш ли семейството си с нея? Ще донесе ли покой на душата ти? Славата е преходна. Тя е блудница и зарязва мъжете един след друг. Кажи ми какво знаеш за Калаванус.

— Той е бил велик герой на риганте по времето на моите дядовци. Могъщ боец. Повел риганте срещу Морските вълци. Убил краля им в двубой. Мечът му блестял като огън. Калаванус се прославил.

— Да, няма спор — троснато потвърди Ворна. — После остаря, налегна го немощ. Продаде меча на един търговец, за да си купи храна. Жена му го изостави, синовете го зарязаха. Когато го видях за последен път, плачеше в къщата си и още говореше за дните на слава.

Кон завъртя глава.

— Няма да бъда като него. Нито като Варакон. Моите врагове няма да зърнат гърба ми. Бануин ми обеща железен меч. С това оръжие в ръката си ще влизам в битка. Такава е съдбата ми.

— Аз знам нещичко за съдбата ти, Конавар. Малко е, но мога да те предупредя. Трябва да имаш по-възвишена цел от жаждата за слава. Иначе ще бъдеш само майстор на меча като Калаванус.

— Може би и това ми стига — неотстъпчиво каза Кон.

— Няма да е достатъчно за твоя народ.

— За моя народ ли? — повтори той недоумяващо.

Ворна мълчеше. След малко стана, отиде при каменното огнище в гаснещата светлина от процепите и сложи дърва, но не ги запали.

— Миналата година — започна тя — глутница прегладнели вълци нападна планинска лъвица с пет лъвчета. Тя се би свирепо с тях, за да ги държи настрана от малките. Готова беше да умре, за да спаси лъвчетата. Но не умря въпреки тежките си рани. Уби седем вълка. Но четири звяра от глутницата се промъкнаха зад нея. Когато се довлече обратно в пещерата, лъвчетата ѝ вече бяха изядени. Някой би казал, че тя се би славно. И какво от това? Пострада толкова зле в схватката, че вече не можеше да ражда. Тя беше последната от лъвски род, чието начало може би е още в зората на времето. Как мислиш, дали се радваше, че е убила седем вълка и е проявила върховна доблест?

Ворна помръдна дясната си ръка. Дървата в огнището пламнаха и по отсрещната стена заиграха сенки. Тя въздъхна, отиде при западната стена, взе кутийка от най-долната лавица и извади тънка златна верижка, на която висеше малък червен опал.

— Ела при мен — каза заповедно.

Кон се подчини. Надушваше дим по овехтелите ѝ дрехи, смесен с приятния аромат на лавандула и мента. В този миг страхът му избледня. Изведнъж го обзе увереност, че Ворна не е само вещицата, от която всички се боят. Тя беше също така самотна остаряваща жена, която също имаше несбъднати желания и не намираше щастието. Взря се в блестящите ѝ сини очи и промълви:

— Благодаря ти, че ми помагаш.

Ворна кимна и на свой ред се взря в лицето му.

— Не се нуждая от съжалението ти, дете, но харесвам добротата, която го поражда. — Сложи верижката на шията му и я закопча. — Този талисман ще те предпазва от нея. Но няма какво да сторя, за да ѝ попреча да влияе на хората около тебе. Конавар, покажи ми ножа.

Той трепна. Значи Ворна знаеше? Извади бавно сребристото оръжие от ножницата, която бе направил сам. Вещицата хвана ножа с тънките си пръсти.

— Родил си се с късмет. Ако не беше спасил онова сърне, щеше да умреш в гората с изсмукана от вените кръв. Ти досети ли се, че животинчето всъщност е от сидите?

— Не…

— Значи не… Те са знаели какво си мислиш, все едно си говорил гръмко. Сидите са своенравни твари. Убиват без жал, често изтезават страшно жертвите си. И все пак оставят едно глупаво дете да живее, защото спасява едно сърне от трънаците. И дори го възнаграждават. — Върна му ножа с въздишка. — Върви си у дома, Конавар, и помисли за всичко, което ти казах.

Всички казваха, че Риамфада е щастливо момче, винаги усмихнато, макар и недъгаво. Жените харесваха брошките и гривните, които изработваше. Мъжете се възхищаваха на дръжките за мечове и токите за колани, излети от бронз, а понякога и от сребро. Баща му — майсторът на метали Гариафа, много се гордееше със сина си и все го хвалеше. А това показваше, че е почтен човек, защото малцина на негово място щяха да са толкова щедри на добри думи за сина, който ги е надминал в занаята.

Докато навърши седемнайсет, Риамфада направи семейството си ако не богато, то поне заможно. Бануин Чужденеца занесе негови изделия в земите отвъд морето и ги продаде на цени, които си оставаха невъобразими за Риамфада. Тези печалби вече му даваха възможност да прави по някоя дреболия и от злато.

Момчето се бе появило на този свят през Недъгавата година, когато две трети от бебетата на племето риганте се родиха парализирани или бездиханни. Според обичая сакатите новородени бяха занесени на един хълм, за да умрат през нощта. Единствен Риамфада остана жив.

Майка му Уиока отиде при него преди изгрев, сгря го с тялото си и го накърми. Всички смятаха, че си е изгубила ума. Тя не слушаше приказките им. Целият съвет на старейшините се събра да обсъди нейната постъпка, повикаха и Гариафа. Оплешивяващият майстор защити пред тях правото на своята съпруга да нахрани детето си.

— Оставихме го в ръцете на боговете, но те не взеха живота му. Сега този живот ѝ принадлежи.

— И с какво ще допринесе за добруването на риганте? — попита Дългия леърд.

— Със същото като мен — отвърна Гариафа. — Не са ми нужни крака, за да правя брошки.

По решение на съвета Дългия леърд помоли Ворна за прорицание. Тя отказа.

— Можеш да искаш това от мен само ако народът ни е застрашен. Това мъниче не е заплаха за никого.

Споровете на старейшините се проточиха и през нощта. Никога не се бе случвало дете с толкова тежък недъг да бъде оставено живо, не можеха да се позоват на традицията. Накрая, когато Риамфада посрещаше втората зора в живота си, те отсъдиха с единайсет гласа срещу десет, че Уиока има право да отгледа сина си.

На шест Риамфада вече проявяваше забележителни умения с орнаменти от восък и калъпи за отливки. Имаше остро зрение, сръчни пръсти и вдъхновение, на което баща му можеше само да завижда благородно. На десет Риамфада измисляше сложни фигури и създаваше прекрасни брошки. Всеки ден Гариафа го отнасяше в работилницата и го слагаше на стол с висока облегалка. Завиваше с вълнено одеяло закърнелите му безполезни крака, закрепяше с широк колан за стола мършавото му крехко тяло. И момчето се заемаше с работата си.

И както всички отбелязваха, Риамфада винаги беше щастлив.

Не беше вярно, разбира се. Рядко преживяваше истинска радост дори когато сътворяваше изящни накити, изтръгващи изумени възклицания от хората, които ги виждаха. Риамфада не харесваше кой знае колко нито едно от творенията си и в това беше отчасти същината на неговата смайваща дарба.

Ако някому хрумнеше да го попита кой е бил първият истински миг на щастие в живота му, щеше да разкаже за деня преди година, когато беше в хълмовете и се научи да плува във вира под водопада Ригуан.

Работеше както винаги, наведен над тезгяха, когато го покри нечия сянка. Обърна се към прозореца и видя плещесто момче със странни очи — едното златистокафяво, другото зелено.

— Аз съм Конавар — каза ненужно момчето.

Риамфада знаеше кой е той. В топлите дни Гариафа изнасяше сина си зад работилницата, за да хапнат на слънце, и той гледаше оттам игрите на момчетата от селото. Никой от тях не го доближаваше.

— Аз съм Риамфада. Какво искаш?

— Искаше ми се да те видя, защото всички говорят за тебе.

— Ето, видя ме.

Риамфада пак се наведе над тезгяха, потопи четката си в сместа и продължи да маже модела от восък.

— Какво правиш?

— Нанасям смес от кравешки лайна и глина върху восъка.

— Защо?

— За да изградя постепенно черупка около восъка. Когато стане достатъчно дебела, ще я опека. Восъкът ще се стопи и ще изтече, тогава ще имам калъп, в който вече ще мога да наливам разтопен бронз или сребро.

— Ясно. Като гледам, работата е бавна.

— Имам време.

Конавар постоя смълчан зад прозореца.

— Ще отида да поплувам под водопада.

— Добре. Надявам се да ти е забавно.

— Ти не искаш ли да дойдеш?

Риамфада му се усмихна престорено.

— Чудесно хрумване. Ти тръгвай, аз ще си довърша работата и ще те догоня.

— Не можеш да тичаш — сви рамене Конавар, без да се обиди на присмеха. — Но какво ти пречи да плуваш? Само трябва да се задържаш на повърхността и да движиш ръцете си. Аз пък съм силен. Мога да те нося до водопада.

— И защо? Защо искаш да направиш това за мен?

— Защо пък да не го направя?

— Не ме познаваш. Не сме приятели.

— Така си е, но как да се опознаем, ако не се заприказваме? Ела с мен. Научи се да плуваш.

— Май не искам.

— Мястото е прекрасно — слънчеви зайчета по водата, сребристи рибки, плачещи върби потапят клони във водата. Боиш ли се?

— Да — призна Риамфада.

— От какво?

— Страхувам се, че ще ми хареса. Страхувам се, че ще бъда щастлив там.

— Страхуваш се, че ще бъдеш щастлив ли?! — изненада се Конавар.

— Върви си. Остави ме на мира.

Но Конавар не си тръгна. Помълча отново и каза:

— Разбирам. Страхуваш се, че ще ми омръзне и повече няма да те нося на това място.

Риамфада също се изненада.

— Много си проницателен.

Гариафа, който ги слушаше от другия край на работилницата, дойде при тях.

— Защо не се съгласиш, синко? Той е прав — мястото е прекрасно.

Риамфада не каза нищо, а продължи да маже восъка. Гариафа застана до него и докосна рамото му.

— Чуй ме, момко. Аз вече бях на доста години, когато ти се роди. И никога не биха ми стигнали силите да те занеса при водопада. Съжалявам за това. Иди с него. Заради мен.

Измъченото от колебания момче изви глава към Конавар.

— Ти на колко години си? — попита неочаквано.

— Скоро ще навърша шестнайсет.

— И защо чак сега? Къде беше през тези шестнайсет години? Не знаеше ли, че съм тук?

— Знаех. Признавам си честно обаче, че не се сещах за тебе. Моля те да ми простиш. Миналата седмица отидох при водопада с моя брат Брефар. Той спомена за тебе и каза, че е лошо да не можеш да ходиш, но се питаше дали поне би могъл да плуваш. И оттогава все си мисля за това. Струва си да опитаме.

— Щом твоят брат е помислил за това, защо не е тук?

Конавар се ухили.

— Брат ми е мислителят в семейството. Купища сполучливи хрумвания. Как по-лесно да изчистим къщата, да ловим зайци или да укротяваме коне. Само че все се налага другите да прилагат каквото предлага той. Той винаги е зает с измислянето. Е, искаш ли да дойдеш?

— Да — кимна Риамфада. — Искам. Но има… някои неща, които трябва да знаеш. Нямам власт над червата и пикочния си мехур. Нося дебели платнени подложки, но се случва и през тях да протече.

Усещаше, че се изчервява, но беше по-добре да го каже сега, отколкото да се посрами после.

— Не се притеснявай — успокои го Конавар. — Уверявам те, не ме е грижа за това. Нося храна и вода, силен съм като бик. По-добре да тръгнем веднага. Слънцето се издигна и напича, водата е прохладна.

Не излъга за силата си. Пренесе ходом Риамфада на раменете си две мили, докато изкачи последния хълм преди водопада. И щом стъпи на по-равно място, затича. Младият майстор преживя вълнението да се носи бързо над земята за пръв път в живота си, да е нависоко, над главите и на най-едрите мъжаги.

Преди спускането Конавар забави крачка, стъпваше много предпазливо по склона към вира под водопада. Риамфада наистина не бе виждал нищо по-красиво — стотици стъпки прозрачна синкава вода, разпенена само под тежките струи, падащи отгоре. Отсреща върбите потапяха клони във вира, над който прелитаха пъстри птички. Конавар го сложи да седне на тревата, опрял гръб в дебелия ствол на дърво. После смъкна ризата, панталона и ботушите си. Риамфада видя, че отзад по зелената му риза се е просмукала пикня.

— Няма страшно — засмя се Конавар. — Ще я изпера във вира. Сега да свалим дрехите и от тебе.

През следващите два часа Риамфада научи какво е радост без предели. Отначало се плашеше водата да не покрие главата му, но Конавар го придържаше и го съветваше да диша дълбоко.

— Въздухът в дробовете ще те задържа на повърхността. Когато искаш да издишаш, направи го бавно и равномерно, после вдишай бързо.

Накрая Риамфада се изтощи, но главата му бе замяна от щастие. Дори направи сам пет загребвания във водата. Изтласка се напред със свои сили, а Конавар плуваше до него.

Новият му приятел го изнесе от вира и седнаха под лъчите на клонящото на запад слънце, та топлият въздух да изсуши кожата им.

— Най-чудесният ден в живота ми… — сподели Риамфада. — Не бях прав. Дори да не дойда втори път тук, това ще е скъпоценен спомен.

— Ще дойдеш — зарече се Конавар. — Няма да е утре, защото ми се събира много работа. Но вдругиден, ако времето е хубаво, ще дойда да те взема.

— Не ме е еня за времето — завъртя глава Риамфада.

— Добре, ще дойда, та каквото ще да е времето.

Стигнаха до дома на Риамфада малко преди здрач. Гариафа и Уиока чакаха пред вратата, лицата им изопнати от тревога. Но усмивките им разцъфнаха тутакси, щом видяха колко весел е синът им.

— Плувах — похвали се той на баща си. — Наистина плувах, нали, Кон?

— Няма спор — потвърди неговият приятел.

Седмица след седмица Риамфада плуваше все по-уверено. Обръщаше се на гръб и стигаше сам до средата на вира. Болезнено схванатите мускули на раменете и гърба му се отпускаха полека след тези усилия, а с новата сила растеше и желанието му да засити глада си, дори напълня малко.

— Все едно нося конче — подсмихна се Конавар веднъж, когато се катереха към билото на последния хълм.

Риамфада забрави какво щеше да отговори, защото погледна надолу и видя във вира други момчета. Посърна.

— Върни ме вкъщи!

— Защо?

— Не искам никой друг да ме гледа.

Конавар го сложи на тревата и седна до него.

— Ти си мой приятел и по смелост можеш да се мериш с всеки друг. Ако искаш да се прибереш, ще те отнеса оттук. Но първо помисли.

— Не знаеш какво е да не си истински мъж. Не познаваш този срам.

— Прав си, приятелю, не знам. Знам обаче, че и двамата обичаме да плуваме, а в този вир има предостатъчно място.

Риамфада въздъхна.

— Смяташ, че се страхувам, нали?

— Мисля, че ти сам трябва да решиш — усмихна се Кон. — Не те съдя.

Риамфада се взря в очите му. Кон не казваше цялата истина. Щеше да бъде разочарован, ако трябваше да го върне веднага в селото. Риамфада въздъхна повторно. Какво е още един ден на унижение в живот, над който винаги тегне срамът?

— Да слезем тогава и да поплуваме — съгласи се той.

Конавар го вдигна, но не го сложи на раменете си, а го понесе на ръце. Щом доближиха вира, един от младежите излезе от водата и ги пресрещна. Беше висок, с хлътнали тъмни очи. Риамфада усети как Конавар се напрегна.

— Кой е? — прошепна младият майстор.

— Гованан, син на ковача.

Другите също излязоха от водата. Гованан спря пред двамата.

— Ти трябва да си Риамфада. Аз съм Гованан. Приятелите ме наричат Ван.

Протегна ръка и Риамфада я стисна. Синът на ковача го запозна и с другите момчета, после потръпна.

— Когато не си във водата, става студено. Ще си поприказваме още във вира.

Обърна се, изтича и скочи във водата. Приятелите му го последваха към водопада — засилваха се от стърчаща скала и се гмуркаха.

— Те ме поздравиха… — промълви Риамфада.

— Че защо не?

— Забелязах обаче, че не иска да говори с тебе.

— С него не сме приятели. Хайде да плуваме, днес не мога да остана дълго тук. С Крилото ще ловуваме. Мама каза, че има нужда от месо за поне шест пая, които ще приготви за Самиан.

— Аз не ям месо — призна Риамфада, когато седна на земята.

Кон се вторачи в него.

— Месото дава сила… особено телешкото.

— Може би. Но преди това едно животно трябва да умре в ужас и болка.

В смеха на Конавар нямаше презрение.

— Ти си чудак, приятелю. Трябвало е да станеш друид. Чувал съм, че и те се хранят само със зеленчуци. Затова са толкова кльощави.

Брефар вече се ядосваше. Денят щеше да свърши скоро, а никак не му се искаше да ловува сам, боеше се, че ще налети на вълци или планински лъвове, които ще му скочат изневиделица от храстите. Накрая видя Кон да тича откъм селото.

— Защо се забави толкова?

Кон му се ухили.

— Толкова ли нямаш търпение да повалиш нещо, Крило?

— Мама казва, че иска поне дузина гълъби и колкото се може повече зайци.

Кон приклекна и погали черната хрътка Кейвъл. Тя вдигна глава и отърка муцуна в дланта му, после го близна по лицето.

— Лъка или прашката искаш? — попита Кон брат си.

— Все ми е едно. И с двете съм по-точен от тебе.

— Ставаш наперен, братко. Радвам се. Аз ще взема лъка. С Кейвъл ще подплашим малко зайци.

Когато светлината избледня и се запътиха към дома си, носеха три заека и пет горски гълъба. Не беше улов, на какъвто се надяваше Брефар, но Мерия нямаше да е недоволна. Стъпиха на първия мост и иззад един хамбар до ушите им стигна гърлен смях. Брефар се наежи. Знаеше добре чий е този смях. И познаваше достатъчно добре Ариан, за да разбере, че е в компанията на мъж. Този смях беше само за нейните ухажори.

— Трябва да се прибираме — настоя той.

Кон му подаде зайците и закрачи към хамбара. Брефар тръгна навъсено след него.

Луната вече светеше в небето и Брефар веднага различи младия Каста, застанал до Ариан. Ръката му бе опряла в дъските на стената точно над рамото на Ариан. Говореха си тихо.

— Какво правиш тук с моето момиче? — сопна се Кон.

Каста се сепна. Беше две години по-голям от Кон и мускулите по тежкото му тяло се издуваха.

— Откъде накъде ще е твое момиче? — отвърна неприветливо. — Ариан не се е врекла на никого.

— Тя знае, че на Самиан ще поискам ръката ѝ.

— Не съм казвала, че ще се съглася!

Ариан сигурно не бе искала гласът ѝ да прозвучи толкова пискливо.

— Чу ли? — изпъчи се Каста. — Защо не се махнеш?

Брефар се намръщи и стрелна с поглед Ариан. Очите ѝ блестяха и той се досети колко я възбужда очакването двама мъже да се сбият заради нея. Обзе го погнуса.

— Кон, не се бий с него — помоли тихо.

— Какво?!

— Тя иска тъкмо това. Виж я само!

— Не се бъркай, Крило. Не е твоя работа.

— Поставяш ме в неловко положение… — присмехулно проточи Каста. — Работя за баща ти и ако те набия както заслужаваш заради простотията ти, той ще ме изпъди.

— Дори да се случи такова чудо — озъби му се Кон, — той няма да научи.

— Радвам се да чуя това — каза Каста и левият му юмрук улучи светкавично лицето на Кон.

Каста замахна тутакси и с дясната ръка, но Кон се изви встрани и го пресрещна с мощен удар в корема, с втория разтресе главата му. Каста залитна назад, после се хвърли към него. Кон присви крака, скочи нагоре и го повдигна във въздуха. Каста се стовари на гръб, но успя да се вдигне на колене. Кон пристъпи към него и го халоса яростно с дясната си ръка.

Каста се свлече, опита да стане, но само се подпря замаяно в стената на хамбара. Ариан се обърна и си тръгна. Кон тръгна след нея.

Макар че убитите животни и птици му пречеха, Брефар помогна непохватно на Каста да се изправи.

— Само приказвах с нея — промърмори той. — Тя ме примами тук. Сега ме боли главата… и синът на мъжа, за когото работя, вече ме мрази.

— Изобщо не те мрази — успокои го Брефар. — Кон не знае какво е да затаи злоба към някого. Пък и на тебе всъщност ти провървя.

Каста се усмихна кисело.

— Да бе, ей сега ще ме убедиш в това…

— Повярвай ми, Ариан е голяма беля.

— Струва си — възрази Каста. — Готов съм да рискувам и нещо по-лошо от пердах за една нейна целувка.

— Размътил ти се е умът от юмруците на Кон — увери го Брефар. — Който и да се ожени за нея, няма да знае дали е баща на децата ѝ.

Виждаше обаче, че Каста пусна думите му покрай ушите си.

Когато Кон се промъкна безшумно в стаята, минаваше полунощ. Брефар се събуди от проскърцването на дъските.

— Да разбирам ли, че вече всичко между вас е наред? — попита в мрака.

— Да, братко, всичко е наред.

— И все още имаш намерение да се ожениш за нея?

— Разбира се. Защо пък не?

— Тя е леконравна. Не можеш ли да го проумееш? И не ми се вярва, че държи на тебе.

Брефар долови гнева в мълчанието на Кон и реши да си затвори устата.

Кон лежеше буден и главата му сякаш кипеше. Случилото се тази вечер го беше объркало. Не боят, който го разведри, ако трябваше да е честен пред себе си, а странното, дори чудато настроение, което обхвана Ариан, докато вървяха в гората. Отначало тя мълчеше сърдито, но докато отидат при потока, вече трепереше. Той попита дали ѝ е студено и я прегърна. И тя хем го смая, хем го зарадва — обви с ръце врата му и го целуна толкова страстно, че той забрави да диша.

Кон си бе мечтал за тези мигове, особено след нощта с Ериата, но чакаше без нетърпение празника Самиан и сватбената обиколка на Старшето дърво. А сега двамата щяха да погазят обичаите на риганте и може би да си навлекат сурово наказание — в най-лошия случай щяха да ги бичуват и да ги прогонят. Въпреки това не можеше да се сдържи и двамата неусетно останаха голи, легнаха на дрехите си. Кон се опита да използва уменията, на които го бе научила Ериата, но Ариан го придърпа настойчиво да легне върху нея. Всяко нейно движение беше припряно и трескаво. Кон се взря в лицето ѝ. Разширените ѝ зеници гледаха мътно, изопнатите устни оголваха зъбите, докато притискаше тялото си в неговото. Ноктите ѝ се забиваха в гърба му, тя стенеше тихо.

Нощта с Ериата беше истинско удоволствие за него и го удовлетвори превъзходно, но със своята любима Кон опозна нови измерения в насладата. Ариан се разтрепери под него и извика. Той се сдържаше, тласкаше бавно и ритмично. А сините очи с още по-грамадни зеници вече го гледаха втренчено. Кон я целуна нежно и движенията му полека се забързаха. След минута-две Ариан пак се напрегна под него, извика отново, гърбът ѝ се изви в дъга. И Кон най-сетне си позволи да свърши. Струваше му се, че и неговата душа нахлува в нея със семето му, слива се с нейната. Тогава тя прошепна в ухото му:

— Обичам те.

Най-хубавите думи, които бе чувал. Погледът му се замъгли. Не можеше да продума, само я целуна, легна на хълбок и я притисна в прегръдката си. Златистата ѝ коса се разпиля по рамото му. Той я погали по бедрото.

— Твой съм завинаги.

— Повече няма да се плаша — промълви Ариан.

Думите прозвучаха някак неуместно, Кон не ги разбираше, но долови облекчението ѝ и не пожела да разпитва.

А ето че лежеше в стаята, която делеше с Брефар, и не можеше да откъсне мислите си от думите на по-малкия си брат.

„Тя е леконравна. Не можеш ли да го проумееш?“

Можеше, разбира се. Спомняше си твърде добре смеха ѝ, когато тя стоеше в мрака до Каста. Това не стигаше да го разтревожи, но как би могъл да забрави отчуждената ѝ, вглъбена в себе си страст? В онези мигове не се бе замислил, кръвта бучеше в ушите му, сетивата поглъщаха цялото му внимание. Но сега си казваше, че Ариан май не знаеше с кого се люби преди първия си оргазъм. Чак след това започна да го вижда истински.

Потисна съмненията и се застави да мисли само за великото откровение на тази нощ. Тя му бе казала, че го обича.

И след броени дни щеше да стане негова съпруга, майка на децата му, единствената и вечна любов в неговия живот.

Утрото на следващия ден беше ясно, светло и студено. Руатан спря коня си на хълма северно от селото и се загледа начумерено към ливадите, където пасяха стадата му. Тук бяха събрани около шестстотин планински говеда с остри рога и дълга козина. Северният повей беше мразовит. Руатан настръхна, защото бе оставил наметалото си в къщата и носеше само синя туника и тънък панталон. Погледна небето. Сивееше тежко и той се опасяваше, че предвещава дълга сурова зима.

До празника Самиан оставаха дванайсет дни. Той смуши коня с пети и тръгна бавно през стадото; понякога се навеждаше да намаца със синя боя гърбовете на някои крави и бичета. Продължаващият осем дни празник беше време на веселие за риганте. Тази година всички щяха да се съберат тъкмо в Трите потока. Щяха да разпънат стотици шатри — очакваха в селото да дойдат поне девет хиляди души.

Но умът на Руатан не се отплесваше към пиршествата и танците. Той отглеждаше добитък и за него зимата беше време не само на опасности, несгоди и борба за оцеляване, но и на загуби. Само най-коравите и издръжливите сред разплодните говеда щяха да оцелеят. Безмилостният студ щеше да убие някои, падания и счупени крака щяха да погубят други. Щяха да се промъкват вълци и големи диви котки, понякога дори мечки, събудили се от зимен сън.

Изборът на кои животни да даде шанс винаги беше труден. Както и клането на отхвърлените, за да нахрани с месото им пируващите. Топна ръка в кофата, окачена на седлото, и доближи Баньоа. Грижеше се за нея от малка, когато планинска лъвица уби майка ѝ, и тя стана чудесна плодовита крава. Но вече беше на осем години и през последните две от тях не се телеше. Наведе се и намаза със синьо широкия ѝ гръб.

До нея беше старият бик Мента. Можеше ли да оцелее въпреки студовете, вълците и лъвовете? А напролет би ли надделял над младите бикове, за да умножи здравите телета в стадото?

Арбонакаст, старшият от пастирите, яздеше до него. Не казваше нищо.

— Е? — подкани го Руатан, когато мълчанието се проточи.

Арбонакаст виждаше, че господарят му гледа Мента. Вдигна рамене.

— Ако питаш мен, бих му дал шанс.

— От привързаност ли го казваш?

— Отчасти. Но той си е великолепен бик. И е неуморим.

Старият Мента сякаш ги чу и вдигна огромната си глава. Дългите почти седем стъпки рога със зловещо остри извити върхове лъщяха под бледото слънце. Руатан въздъхна.

— Арбон, той няма да живее вечно.

— Това важи за всекиго — отвърна пастирът.

Руатан го изгледа. Арбонакаст беше нисък и жилав, с прошарена черна коса и рошави вежди над сивите очи. Цялото му лице беше осеяно с тънки бръчки — карта, бележеща петдесет години на лишения и трудности. Издължено решително лице. Руатан се доверяваше на старшия пастир както на никой друг.

— Значи ще му дадем още една зима. Но дори да оцелее, ако по-млад бик му отнеме стадото, отива на шиша над празничното огнище.

— Като гледам, лоша зима се задава — каза само Арбонакаст, завъртя коня си и се скри зад хълма.

Руатан се запъти към къщата си. Лоша щеше да е зимата, разбира се. Както беше лоша пролет, лошо лято, лоша есен. Какво добро можеше да има без Мерия? Още я виждаше всеки ден, гледаше я как отива към потока или седи на слънце в двора. Но не бе говорил с нея от три години. Грижеше се в предишния му дом винаги да има храна, а и пари, когато се случеше да минат през ръцете му. Разговаряше често със синовете си. Повечето нощи обаче сънуваше майка им. Отново бяха заедно, лежеше до нея на огряна от слънцето ливада, галеше косата ѝ и се взираше в зелените ѝ очи. После се събуждаше с пъшкане, когато истината го пронизваше в сърцето със студеното си острие.

Не споделяше с никого мъката си и се опитваше да живее както обикновено.

Но без радост не беше възможно животът му да остане същият и скоро почти всички жители на Трите потока разбраха, че Руатан се е променил. Не се чуваха грубоватите му добродушни шеги, изчезна обаянието му. Виждаха неспокоен, сприхав и враждебен мъж.

През пролетта Руатан с петима други от селото пресрещна неколцина мъже от племето панони, които се промъкваха да крадат добитък. В краткия сблъсък уби двама от тях. Не се случваше често някой да умре при такива нападения. А и повечето пъти нещастието се дължеше на случайност — тромаво падане от коня или стъпкване с копита. В онзи ден обаче Руатан препусна срещу тях, размахал железния си меч. Двама мъртъвци се стовариха на земята, преди останалите да се опомнят. Оцелелите крадци захвърлиха оръжията си.

Руатан ги доближи с пламнали от бяс очи. Арбонакаст му се изпречи с коня си.

— Мисля, че им стига толкова — каза на господаря си.

За миг другите мъже от риганте си помислиха, че Руатан ще съсече своя пастир, но той дръпна юздите на коня си и се върна в Трите потока. Не споменаваше пред никого за това, но често мислеше за двамата убити. Те бяха младоци, тръгнали на първия си набег. Вярваха, че така стават мъже. Не очакваха животът им да свърши. Руатан тънеше в угризения. Можеше, а и трябваше да ги събори от седлата с плоското на меча. И сега също се сети за тях, докато доближаваше къщата си. Свали седлото на коня и го пусна в ограждението.

Копита на препускащ кон изтропаха по източния мост. Идваше друг пастир — Каста, син на Арбон. А уж трябваше да събере говедата по южните възвишения. Младежът спря рязко до него.

— Какво става, момче? — попита Руатан.

— Настървен мечок, господарю. Нападнал три деца до село на норвиите. Убил две и отнесъл третото. Хората го подгонили и разправят, че го ранили. Видели го обаче да тръгва на запад през гората.

— Напъдили са го към нашите земи, но не им е стискало да го довършат.

— Така излиза, господарю. И казват, че е огромен — по-голям не били виждали.

— А къде са го приклещили за последно?

— На шест мили от водопада Ригуан.

Страх се надигна в душата на Руатан. Момчетата му бяха отишли да плуват във вира.

— Събери мъжете! — заповяда той на Каста. — Вземете копия и въжета.

Втурна се в къщата, препаса железния си меч и грабна ловното копие.