Меч в бурята

8.

Първите пет нощи спаха на открито, но на шестия ден отседнаха в селце, което Бануин познаваше отдавна. Около осемдесет души живееха в къщите, построени на брега на широка река, ловяха риба или теглеха шлепове към Гориаса. Тези хора бяха по-мургави и Бануин обясни на Кон, че преди много векове се преместили от източните планини, където били скитащо племе. Домакините им бяха дружелюбни и гостоприемни, поканиха двамата да хапнат с всички в дългата дървена барака с покрив от сено. След вечерята от черен хляб и рибена чорба донесоха няколко музикални инструмента и един жилав рибар запя балади със звучния си баритон. Накрая другите му благодариха и се разотидоха. Бануин и Кон останаха до масата със старейшината — много як мъж с черна брада, казваше се Камое. Двете му млади съпруги отнесоха празните съдини и Камое предложи на гостите кани пиво. Напитката беше безвкусна и Кон отпиваше съвсем малки глътки.

— Накъде пътуваш? — обърна се старейшината към Бануин.

— Чак до Каменград.

— Ще минеш през опасни земи — увери го Камое. — Каменната армия настъпва към хората, които живеят край река Пердии. Ще има голяма битка, струва ми се.

— Всички пердии ме познават — отвърна търговецът. — А техният крал Алеа ми е стар приятел.

— Алеа е мъртъв — каза Камое. — Казват, че се удавил.

— Тъжна вест. Той беше добър човек. Кой е крал сега?

— Това не съм чувал. — Старейшината сви рамене. — Говори се обаче, че стотина хиляди бойци чакали с нетърпение да изтръгнат сърцата на войниците от Каменград. Не ми се вярва да победят. Според мен Джасарай е дявол в човешко тяло.

— Не е дявол — възрази Бануин. — Но е много хитроумен пълководец.

— Как мислиш, колко ни остава, докато армията му дойде и тук?

Търговецът разпери ръце.

— Знам ли… Две години. Камое, няма да ви тормозят. Ще купуват уловената от вас риба.

— Те са зло за всички ни, Чужденецо. Аз съм от племето гат. И когато ме призоват, ще отида да се бия. — Погледът на старейшината спря за миг на торбата до краката на Бануин. — От тази бира на човек му се гади. Помня деня, когато наловихме много червена риба и купихме няколко кани кехлибарен огън. Добри времена бяха…

— Аз пък не съм забравил колко ти хареса — увери го Бануин.

Бръкна в торбата, извади две стомнички уисге, увити в слама, и подаде едната на старейшината, който побърза да махне восъка и я надигна за няколко жадни глътки.

— Ох… Това вече е добре. Как прекрасно гори в гърлото и стомаха. Колко ти дължа?

— И медна монета не искам, приятелю. Радвам се, че пак съм тук. Има и втора стомничка, на която да се насладиш, когато си тръгнем.

Камое се пресегна над масата и го тупна по рамото.

— Ти си прекалено свестен, за да си от Каменните хора. Дали не си осиновен, а?

Прекараха нощта в бараката и продължиха на изток. Чуваха все повече новини за настъпващата армия на Каменград. Според слуховете Джасарай бил събрал петнайсет хиляди войници. Бойците на пердиите били няколко пъти повече.

— Може би ще ги смажат и с тази заплаха ще се свърши — каза Конавар.

— Съмнявам се.

Бануин дръпна юздите и слезе от седлото, та конят да си почине. Конавар застана до него.

— Какво ли е намислил за битката?

Бануин се замисли.

— Петнайсет хиляди души означава, че има четири Пантери и кавалерийски отряд. Всяка Пантера наброява три хиляди пешаци. Конницата е помощен отряд от племенни бойци, които враждуват с пердиите. Джасарай ще напредне в земите на пердиите и ще се опита да подмами врага към нападение с всички сили. Атаките им ще се разбиват в неговия боен строй като морски прибой в гранитна канара.

— А какво ще стане, ако не го нападат по обичайния начин?

— Тогава ще опожарява всяко село и ще отвежда жените и децата в робство. Ще изгори нивите и ще ги обрече на глад. Накрая няма да им остане друг изход, освен да нападнат.

Бануин бе решил, че ще използват времето, та Кон да се усъвършенства в тургонското наречие и да научи повече за историята на Каменния народ. Техните прадеди били разгромени във война някъде далеч преди четири столетия и избягали по море. Когато стъпили на брега, небето им пратило знамение — гигантски камък, който оставял огнена следа. Стоварил се върху горист хълм и изтръгнал всички дървета с корените. Бегълците издигнали храм на това място, а около него — твърдина със защитна стена. С времето покорили околните племена и разширили земите си. Дървеното селище постепенно се превърнало в град от камък с високи крепостни стени, акведукти, храмове и средища на знанието и учението.

Кон слушаше и запомняше, но вниманието му се изостряше само когато Бануин говореше за войни и стратегии, за народите, победени през последните двайсетина години. Бануин твърдеше, че страданията и разрухата в тези войни били страшни.

— Мразя ги! — изръмжа Кон. — Това, което вършат, е зло.

— И защо да е зло? — попита Бануин.

Водеха товарните коне полека по неравните била на поредица обрасли с дървета хълмове. Кон посочи едно селце край близката река.

— Тези хора имат свой живот и всеки зависи от уменията на съседите си. Те са общност. Живеят заедно и добруват. Това е хубав живот. Знам, защото същото е и при риганте. Грижат се един за друг. А Каменните хора ще им отнемат всичко, когато завладеят земите им. Нима това не е зло?

— И въпросът, и отговорът са много по-сложни, отколкото си представяш — възрази Бануин и подкара коня си в друга посока. — Ще се отклоним към високото плато.

— Защо?

— Там има места, които трябва да видиш — увери го търговецът с усмивка.

Цяла сутрин и следобед изкачваха склона. Разгънаха наметалата си и се загърнаха с тях, защото тук вятърът беше по-студен. По здрач се качиха на рид, където дърветата бяха нарядко. Слязоха от конете и ги поведоха към не много дълбока пещера, където накладоха огън и Бануин сготви гъста яхния. В светлината на пламъците Конавар виждаше изрисуваните стени на пещерата — елен и бизон, лъв и мечка. Тук-там имаше избледнели червени отпечатъци на големи длани с дълги палци.

— Кой ги е направил?

— Древните хора. Някои от тях още се крият по високите места. Останали са съвсем малко. Може би стотина. Те са като нас, но са и различни. Имат изпъкнали кости над очите и грамадни челюсти.

— Аха, сетих се — засмя се Конавар. — Говориш за Грозния народ. Някога са живели и около горите на сидите. Според нашите предания се промъквали да крадат малки деца, за да ги ядат. Изтребени са от Елагарет преди много столетия.

Бануин завъртя глава.

— Кон, не са яли бебета. Били са първобитни хора, такива са и до днес. Използват сечива от кремък. Хранят се с листа и корени. Понякога убиват сърна и изяждат месото ѝ сурово. Но не са човекоядци. Аз съм бил в някои от убежищата им. Кротки хора, които не могат да проумеят жестокото насилие в нашите души.

— Значи ме доведе да видя рисунките?

— Не само заради тях. Исках да помислиш за хората, които хиляди години са бродили волно из тези земи, живели са свободни, без войни. И един ден дошли други хора — с блестящи бронзови мечове, с лъкове, които убивали от разстояние. Изтребвали Древните хора, прогонвали ги в студа по чукарите. Дори и днес, мерне ли се някой от Древните, тутакси събират потеря и тръгват подире му, за да убиват останките от неговата раса. Тези свирепи и кръвожадни новаци отнели земите на Древните, заселили се в тях, построили къщи и създали стопанства. Сега разбра ли?

Кон кимна.

— Този път идват Каменните хора с железни мечове…

— Точно това ти говоря. След още няколко века друго могъщо племе или цял съюз от племена ще връхлети вече укротилите се, обичащи мира Каменни хора. И някой младеж също като тебе ще хули новото зло.

— Както подобава — тежко изрече Конавар. — Мъжът е длъжен да се сражава за своята земя, за своя народ, за своите предания и обичаи. Що за хора ще бъдем, ако не ги браним? Когато вълк напада стадата ни, ние го убиваме. Бием се, за да защитим всичко, което смятаме за свое. Затова сме мъже.

— Прав си — съгласи се Бануин. — Но преди да има хора, тъкмо вълкът е запазвал жизнеността на стадото. Убивал е болните и старите животни, поддържал е броя им толкова малък, че стадото да не опоска ливадите до голо. Такова е равновесието в природата, момко.

Кон се разсмя гръмко.

— Ако сметна това за съвет и го спазвам строго, нахълта ли обирджия в дома ми, трябва да го оставя да вземе всичко. Да не правя нищо. Да позволя да изнасили жена ми, да заколи децата ми и да отмъкне ценните неща. Няма да приема такива разсъждения.

— Не ги приемам и аз — отвърна Бануин. — Стигнахме обаче и до същината на въпроса. Не ти казвам да не се сражаваш. Казвам ти да не мразиш. Не самата война води до страшни кланета, а омразата. Цели села, градове, народи — изтрити от лицето на земята. Омразата е като чумата. Унищожава всичко, пренася се от човек на човек. Превръща нашите врагове в демони, жените им — в майки на още демони, децата им — в демончета. Разбра ли? Разказваме за нашите врагове, че ядат малки деца. Както се говори за Древните хора. Душите ни се изпълват с мрак и ние на свой ред стоварваме ужасно възмездие върху онези, които сме намразили. Но омразата не умира, Кон. Пръскаме семената ѝ в плодородна почва с всяка постъпка, подтиквана от нея. Убий омразния мъж и неговият син ще порасне с омраза, за да ти отмъсти. И ако успее, твоят син ще го намрази. Не проумя ли за какво говоря?

— Не — призна Кон. — Трябва да мразим враговете си. Ако не ги мразим, как да ги убиваме?

Бануин въздъхна и разочарованието му пролича. Помълчаха, докато дояждаха яхнията. Търговецът изчисти съдовете и ги прибра в дисагите. Кон разстла одеялата си и се изтегна при огъня. Бануин поседя още малко до пламъците.

— Има само три начина да се справиш с враг — каза накрая. — Да го унищожиш, да избягаш или да се сприятелиш с него. Ако те е намразил, никога няма да станете приятели.

Той също легна и се зави презглава. Кон се обърна на другата страна да гледа рисунките по скалната стена.

Знаеше една неоспорима истина — силните винаги ще надделяват над слабите. „Когато Каменната армия дойде, риганте ще са силни.“

След осем дни се добраха до място, където свършваха земите на гат. На северозапад бяха хълмовете, където имаше селища на остро.

— Ще ги навестим на връщане — обеща Бануин. — Ще натрупаш полезен опит. Остро са родени търговци и любимото им занимание е да се пазарят часове наред, за да стигнат до най-изгодната цена. — Усмивката му помръкна и той си пое дъх. — Но засега трябва да се спогодим някак с пердиите.

Пред тях бяха водите на много широката река Пердии, а по-нататък — високи хълмове с гъсти гори. Към средата на следобеда влязоха с уморените си коне в село на брега. При далечния бряг отсреща бе спряла голямата плоскодънна лодка, която превозваше пътници. Лодкари не се мяркаха никъде. Кон разгледа селото. Имаше единайсет къщи по брега, построени небрежно и недодялано. Някои влажни дъски се бяха изкривили от годините. Пролуките бяха замазани с глина. Зад тях се виждаше по-здрава постройка от греди с дъсчен покрив, върху който бяха настлани чимове. Там имаше и ограждение за коне. Бануин се насочи към него, махна скобата на широката врата и вкара конете. Обърна се към Кон и каза:

— На хората тук не може да се вярва. Сред тях има грабители и крадци. Гневят се лесно. Дръж се като мен, внимавай какво правиш и си мери приказките.

— Да бяхме нощували сред хълмовете — въздъхна Кон.

— Забелязаха ни още вчера. Тук няма напълно безопасно убежище, а не исках да ни изненадат на безлюдно място. — Търговецът се усмихна невесело. — Не се тревожи, приятелю. Минавал съм и преди оттук, без да се случи нищо лошо. Просто трябва да сме нащрек.

Кон мълчеше. Долавяше безпокойството на Бануин, който бе обръгнал на всичко и не отстъпваше пред страха. Пак огледа къщите. Малки деца играеха в калта до водата, на камък близо до тях седеше жена и зашиваше кръпка на протъркано наметало. Изглеждаше, че простичката ѝ рокля някога е била синя, но сега сивееше бледо. Дългата ѝ коса беше мръсна, кожата — твърде суха. Всичко в нея издаваше примирение и безнадеждност. Кон се извърна.

Бануин посочи здравата къща и двамата тръгнаха натам. Нямаше врата, а само завеса от кравешка кожа. Бутнаха я встрани и влязоха в голямата стая, която заемаше цялата постройка. Четирима мъже седяха около маса и играеха с оцветени зарове от кост. Един погледна новодошлите. Главата му беше огромна и плешива, очите — малки и тъмни.

— Като ви гледам, за лодката сте. Довис и брат му закараха добитък на пазара. Няма да се върнат до утре.

— Благодаря — усмихна се благо Бануин.

— Искате ли да играете?

— Може би по-късно. Трябва да се погрижим за конете си.

— Видях ги. — Мъжът се надигна от стола и размърда схванатия си гръб и рамене. Оказа се много едър, с ръст няколко пръста над шест стъпки, а куртката от меча кожа сякаш го уголемяваше още повече. — Носят тежък товар. Ти си търговецът Бануин.

— Да, аз съм. Познаваме ли се?

— Не. Подсети ме синята ти шапка. Защо не седнете при нас? Ще поиграем като приятели. Не искаш ли да се държиш дружески с нас?

— Аз винаги се държа дружески, но съм окаян комарджия. Късметът никога не ме спохожда.

Бануин се обърна и протегна ръка да отмести кожената завеса.

— А твоята приятелка не иска ли да поиграе? — продължи мъжагата. — Отдавна не сме имали такава хубавица сред нас.

— Може и да поиграя — усмихна му се Конавар. — Моят народ направо се прехласва по заровете. — Доближи грубияна и му заговори като на стар приятел. — Но преди да играем трябва да се знаем що за хора сме. Чужденец съм в тези земи, не съм чувал какви са обичаите ви. Но се уча бързо. Срещаме се за пръв път и ти ме обиждаш. Ако си бях у дома, щях да те убия веднага. — Ухили се и го мушна с пръст в гърдите. — Щях да ти изтръгна сърцето. Аз обаче не забравям, че съм в чужда земя. Явно имате обичай да се държите хапливо със странниците. Познах ли, тлъсто и грозно кравешко говно?

Устата на грамадния мъж зейна, очите му се присвиха. Избълва сквернословие и посегна към младежа. Кон не се отдръпна. Заби прав удар с лявата си ръка в лицето му, дясната се стрелна отстрани и го завъртя така, че той събори масата и разпиля зарове и медни монети на пръстения под. Скочи веднага, но Кон пристъпи към него и стовари десния си юмрук в лицето му с такава сила, че сцепи кожата под окото. Онзи го хвана за туниката, искаше да го стисне с огромните си ръце и да му смаже гръдния кош.

Кон го цапардоса с чело по носа. Мъжът кресна и залитна. Кон го улучи с два бързи прави удара на лявата ръка в главата, десният му юмрук потъна в търбуха на противника. Мъжагата се преви и дясното коляно на Кон пресрещна носа му, за да го събори в несвяст на пода.

Един от останалите се изправи припряно и се смръзна — ножът на Кон вече бе на гърлото му, кръв прокапа на мръсната риза.

— В земите, откъдето идвам — подхвана Кон безгрижно, — смятаме за мъдро да научим що за човек стои пред нас, преди да го превърнем в свой враг. В тази ваша воняща дупка май не се държите така. И сега се питам — да ти прережа ли гърлото и да убия ли твоите приятели, или да изляза навън да се погрижа за конете? Ти какво предлагаш, смърдяща зурло?

Върхът на ножа проникна още малко в кожата.

— Ами… да идеш… при конете — изгъгна мъжът.

Кон се обърна засмян към останалите двама, които седяха и само го гледаха.

— А вие възразявате ли?

Те завъртяха глави безмълвно. Той прибра ножа в канията, загърби ги и отиде при чакащия Бануин. Щом излязоха, Кон каза:

— Съжалявам. Не умея да се погаждам с хората като тебе.

— Няма за какво да съжаляваш. Сговорчивостта винаги се нуждае от сила. Направи каквото беше нужно… и неизбежно, защото те искаха да се скарат с нас. Може би ще станат по-предпазливи. Но ако не ми се разсърдиш за упрека, първото ти кроше с дясната ръка беше малко непохватно. Ти се опираше на изнесения назад крак. В удара липсваше истинска мощ. Мислех, че съм те научил да се биеш по-умело.

Кон прихна.

— Как ли щях да се справя без тебе, наставнико?

— Доста добре, доколкото виждам.

Свалиха седлата от ездитните коне и големите дисаги от товарните, сложиха им сено и донесоха вода от реката. Бануин реши да се настанят под един близък клонест дъб. Запалиха огън. В безоблачното небе блещукаха първите звезди.

Малко след залез при тях дойде млада жена. Изглеждаше мършава, а дрехите ѝ бяха опърпани. Обеща да ги „задоволи“, ако разделят вечерята си с нея.

— Много любезно — отвърна Бануин, — но можеш да седнеш при нас и просто така. За нас ще е приятно да имаме гостенка.

Тя се поколеба, после каза:

— Имам дете…

— Доведи го — каза търговецът.

Тя отиде в един от нескопосано направените коптори и излезе с малко момче в ръце. Бануин наряза осолено месо във варивото, сложи подправки и извади две питки, които бяха купили в село на запад от реката предишния ден. Жената не продумваше. Кон забеляза, че нахрани първо детето, преди да изгълта гладнишки своя дял от вечерята.

— Отдавна ли си тук? — попита я Бануин.

— Май станаха две години.

— Къде е бащата на момчето?

— Махна се. Тръгна си една нощ и не се върна.

— Откъде си?

— От Дългоклон. Това е селище на пердиите.

— Знам го — каза търговецът. — Пътят дотам е само три дни пеша. Защо не се прибереш у дома?

Тя не отговори. Ситото момченце заспа в ръцете ѝ. Изглеждаше притисната от непоносима умора.

— Готова съм да ви се отплатя.

— Не е нужно, дете — каза Бануин. — Сложи сина си да спи. И ако решиш да пътуваш с нас утре, ще те придружим до Дългоклон.

— Няма какво да правя там. За мен не остана нищо никъде. Имам само малчугана си.

Целуна момченцето по главата, стана и се отдалечи.

— Не е на повече години от мен… — промърмори Кон.

— Отрано е опознала лошата страна на живота — каза Бануин. — Аз ще поспя. Събуди ме посред нощ, за да бдя, а ти да спиш. Ако дойдат по-рано, събуди ме веднага. Дори не помисляй да се разправяш сам с тях.

— Няма да дойдат — отрече Кон. — Видях страха в очите им.

— Да си уверен е похвално, да си самонадеян е опасно — каза му назидателно търговецът и се зави с одеялото.

В земите на пердиите имаше обширни гъсти гори. Скоро навлязоха сред планини и Кон се зарадва — тези места му напомняха за родния край, а той признаваше пред себе си, че вече тъгува за Кайр Друаг и домашното огнище. Бануин обаче ставаше все по-неспокоен и все се оглеждаше.

— Неприятности ли очакваш? — попита Кон.

— Да — кратко потвърди търговецът.

Не беше настроен приказливо, двамата почти не продумаха цяла сутрин. По здрач Кон вече се питаше къде е най-добре да нощуват. Когато отдъхнаха за малко по пладне, доядоха хляба. Под лъчите на спускащото се слънце Кон забеляза израсли нагъсто дъбове, които продължаваха по склона към долина. Оттук се виждаше далечната проблясваща нишка на поток, позлатена от гаснещата светлина. Той посочи долината.

— Не е ли добро място за бивак?

Търговецът завъртя глава.

— Гората е на талис. Така пердиите наричат сидите. Никой не припарва до нея. Тук имат легенда, че един боец отишъл в гората на талис сутринта, а привечер излязъл състарен. Ще продължим, наблизо има една ферма. Познавам добре стопанина. Ще ни приюти през нощта.

След час доближиха дървената къща, но я завариха студена и опустяла, вратата висеше накриво на кожените си панти. Бануин слезе от коня, влезе и отвори капаците на прозорците. Намери недогоряла свещ и я запали. Вдигна я, за да огледа голямата стая. Нямаше покъщнина, лавиците бяха празни. Обиколи бавно и другите три стаи. Нямаше никакви вещи. Само счупен стол в голямата стая и няколко нащърбени съдини в просторната кухня.

— Да не са ги ограбили? — предположи Кон.

— Не. Той отдавна се боеше, че войната ще стигне и до техния край. Според мен е решил да се преселят другаде. Жалко. Обичаше земята си.

Бануин запали огън в каменното огнище на северната стена, а Кон отиде да се погрижи за конете. Когато се нахраниха, поседяха на пръстения под пред огнището.

— Сега ще ми кажеш ли какво те тревожи? — помоли Кон.

Бануин опипваше разсеяно ръба на синята си шапка.

— С пердиите поначало е трудно да се разбереш, те са избухливи, жестоки и нетърпимо надменни. Господстват в тази част на континента от векове. Остро и гат им плащат налози, затова набезите и сблъсъците помежду им станаха съвсем редки. Сприятелих се с техния крал Алеа преди няколко години. Но семейството му се отнася с неприязън към мен. Особено брат му Карак. Преди пет години купи стоки от мен, после изпрати неколцина мъже да ми отнемат парите. Не успяха. Тогава той заяви, че съм го измамил. Искаше му се да ме убие, но знаеше, че Алеа ще го накаже сурово.

— Алеа вече е мъртъв — спомни си Кон. — Имаше ли синове, които да го наследят?

— Един син, симпатично момче. Трябваше да навърши седемнайсет тази година.

— Трябваше?

— Изобщо не ми се вярва, че биха му стигнали силите или хитростта да се пребори с Карак. Най-вероятно и той е мъртъв. Ритуално удушен според обичаите на пердиите.

— Смяташ, че е удушил племенника си? Що за твар е този Карак?

— Кон, принцовете не живеят като обикновените хора. Историята на пердиите е изпъстрена с убийства на деца и на родители, с кръвосмешения и зверства. Карак дори се ожени за сестра си, защото това укрепи още повече претенциите му за трона.

— Досещам се, че няма да търгуваме в неговата столица.

— Няма. Аз обаче трябва да се промъкна, за да уредя една сметка. Оставил съм пари при търговец от този град, нужни са ми за моя нов живот с Ворна. Ще вляза по здрач и ще се махна рано сутринта. Градът е голям, почти може да се мери с Гориаса. Едва ли някой ще ми обърне внимание.

— Ако не си със синята шапка — подметна Кон.

— Ще ти я оставя — засмя се Бануин.

— Кога ще стигнем до града?

— Утре привечер. След това имаме още четири дни път до границата и първите каменни пътища. Там ще се придвижваме по-бързо.

На другата сутрин от север налетя буря, проливният дъжд им попречи да тръгнат. Седяха в изоставената къща и говореха за пътя, който им предстоеше. Бануин нямаше търпение да покаже на Кон чудесата на Каменград, та момчето да види с очите си колко опасни са хората от тази страна. Следобед Кон излезе пред къщата. Имаше грубо скована скамейка, защитена от надвисналия покрив. Седна да гледа дъжда и да слуша бушуващия вятър. Мъчеше го неясно предчувствие, но все не успяваше да отгатне какво ги заплашва. Замисли се за Риамфада и дните с покойния си приятел преди схватката с мечока. Казваше си, че са били златни дни, но тогава не ги оценяваше. На Риамфада му оставаха само няколко месеца живот, а никой не подозираше какво ще се случи. Дали последното плуване под водопада щеше да е по-нерадостно, ако знаеха?

Дъждът вече не беше пороен, на запад слънцето се показа през пролука в облаците. Внезапните снопове лъчи бяха като вълшебство. Матовозеленото и кафявото на далечната мокра гора засия изведнъж, мрачните ливади заискриха, сякаш посипани с изумруди. Облаците се разнасяха и Кон чак сега забеляза шарената от цветята поляна покрай дърветата. Бануин дойде при него и вдиша с пълни гърди.

— Колко приятен е въздухът, нали? Много обичам свежестта след буря. — Тупна Кон по рамото. — Време е да тръгваме.

След два дни Кон седеше до малък огън в мрака на закътана долчинка и чакаше Бануин да се върне от град Алин. Скоро щеше да се зазори и той се тревожеше все по-силно. Преди неговият по-възрастен приятел да тръгне го беше помолил да го придружи. Бануин беше непреклонен.

— Щом ще се излагам на опасност, момко, мога да се справя най-добре с нея, ако съм сам. Повярвай ми, така е. А и кой ще наглежда конете, докато ни няма? Всеки случайно минал оттук непрокопсаник може да ни ограби. Ами ако ги надушат вълци? Не, чакай ме тук и свиквай търпението ти да бъде подлагано на изпитание.

— С кой търговец ще се срещнеш?

— Казва се Дятка. Оставих при него на съхранение повече от двеста жълтици.

— Чак такова доверие ли му имаш?

— Кон, ние търговците сме принудени да разчитаме един на друг. Не можем да пътешестваме по света с пълни ковчежета. Чакай ме тук. Ще се видим, щом първите лъчи на слънцето засияят над планинските върхове.

Часовете се нижеха мудно като изтезание. Кон протегна ръце към огъня да се сгрее и погледна на изток. Небето вече просветляваше. Стана, покатери се до ръба на долчинката и се загледа в укрепения град половин миля по-надолу по склона. Портата беше затворена. Двама стражници ходеха напред-назад по крепостната стена.

Постоя между дърветата, после се върна при огъня. Огладняваше. Дояде остатъците от сушеното месо. Слънцето се издигаше, заснежените върхове на изток вече розовееха. Бануин не се появи. Кон усещаше колко тежко бие сърцето в гърдите му. Изпитваше странна увереност, че приятелят му няма да се върне. „Това е гласът на твоя страх“ — опитваше да си внуши. Мина още един час.

Отиде при поточето в долчинката, наплиска си лицето и се обръсна с винаги острия нож на сидите. Почака още два часа, не знаеше какво да прави. Ако Бануин само се беше забавил, можеше да му навреди, ако отиде в града. Ами ако го бяха пленили?

Реши да чака до пладне. Затрупа жаравата с пръст и седна на едно паднало дърво при последните храсти на гората. Оттук можеше да гледа над дървените укрепления. В града имаше стотици дървени постройки, скупчени нагъсто. Хора вървяха по улиците, събираха се на празния квадрат отъпкана пръст в средата.

Портата се отвори и няколко каруци излязоха от града. Кон заслони очите си с длан. Бануин го нямаше.

Чакането ставаше непоносимо. Бануин често го поучаваше да е търпелив, но все едно му казваше да полети като птица.

Малко преди пладне оседла коня си и поведе коня на Бануин и шестте товарни коня към Алин.

Пред портата го посрещна едър страж, въоръжен с меч и копие.

— Не познавам тези цветове — каза той и посочи наметалото му на сини и зелени карета.

— Аз съм от племето риганте отвъд Голямата вода — обясни Кон.

— Дълъг път си извървял от дома си, момко.

— Да, вече знам от опит колко е дълъг. Търся търговеца Дятка. Докарах стока за него.

Здравенякът пристъпи към него и се вгледа отблизо в белезите му.

— Май вече знаеш от опит и какво е да се сражаваш…

— Влязох в спор с един мечок — усмихна се Кон. — Не можахме да се спогодим.

— Щом си жив, това стига — подсмихна се и стражът. Обърна се и посочи главната улица, започваща от портата. — Върви към ковачницата на Мерин. Няма да я пропуснеш, окачил е волски череп над вратата. Завий наляво и щом стигнеш до складове в редица, продължи надясно. Ще видиш малка ябълкова градина и дълга къща с долепен до нея склад. На склада е нарисуван знакът на Дятка — златен кръг около дъбово листо.

— Благодаря ти. — Кон понечи да мине през портата, но стражът продължи: — Може да се забавиш малко по улиците, тълпата се разотива след екзекуцията.

Стомахът на Кон се сви на топка.

— Кого са екзекутирали?

— Шпионин на Каменград, доколкото разбрах. Друго не знам, на пост съм от зори.

Кон поведе конете по главната улица, но не зави наляво при ковачницата, а продължи към площада, където по-рано се бяха струпали хората. Напредваше срещу човешкия поток, без да поглежда никого, и накрая се добра до дървения ешафод, издигнат насред площада.

Трупът на Бануин висеше на бронзова кука, забита между раменете му. Лицето беше обезобразено от побой, едното око — извадено. Дрехите на търговеца бяха подгизнали от кръв. Кон незнайно защо се вторачи в единия крак, на който ботушът липсваше. Наблизо профуча камък и улучи главата на мъртвеца. Кон се огледа — няколко малки момчета се заливаха от смях.

Овладя се, каквото и да му струваше това, обърна гръб на трупа, върна се по главната улица, свърна покрай ковачницата и тръгна да търси дома на Дятка. Още не знаеше как ще постъпи.

Гледаше хората, които подминаваше. Повечето бяха високи, светлокоси и с приятни лица. Някои мъже носеха сини наметала с присъщата на племето пердии червена ивица по средата.

Жена пресече улицата тичешком пред коня му. Беше стройна, макар и с прошарена коса. Подсети го за Ворна. Кон въздъхна — как да се върне в Трите потока и да ѝ разкаже за смъртта на нейния съпруг, с когото тя се бе събрала толкова наскоро?

Ворна бе дошла при Кон вечерта преди той да потегли на път с Бануин. Потропа на вратата и го помоли да поговорят на поляната до къщата.

— Вече нямам силата си, но помня как още първия път, когато зърнах Чужденеца, прозрях неговата геша. Конавар, внимавай за лъв с кървави очи. Може да е герб, може да е изваяние. Може дори да е истински звяр.

— Ще бдя над живота на Бануин — зарече се Конавар.

Не бе спазил дадената дума и нямаше никакво значение, че Бануин бе настоял той да не влезе в града заедно с него. Чувството за вина беше като потоп, погълнал душата му.

Стигна до ябълковата градина, видя знака със златен кръг около дъбово листо и скочи от седлото. Имаше коневръз наблизо и той остави конете там. Потропа на вратата. Отвори му мъж на средна възраст, леко прегърбен и вече плешив. Носеше дълга синя роба.

— Какво искаш? — попита, примижал късогледо към лицето на Конавар.

— Ти ли си търговецът Дятка?

— Да, аз съм — отговори нетърпеливо мъжът. — Кажи какво искаш.

— Заръчано ми е да ти докарам стока за продан.

— Кой те праща? — попита Дятка доста по-приветливо.

— Гаршон от Гориаса — отвърна Кон, без да се замисли.

Дятка излезе на слънце да погледне товарните коне.

— Какво си докарал?

— Кожи от черно-белите говеда на племето риганте, накити от младия майстор Риамфада и двайсет стомни уисге.

Дятка се замисли, после се усмихна и го покани да влезе. Хубави килими покриваха подовете, голямата стая беше запълнена с големи и по-малки сандъци, наредени един върху друг. Дятка се провря между тях до малкото свободно пространство пред огнището, където имаше масичка и два стола. Предложи на Кон да се настани на единия и каза:

— Сам виждаш, че не мога да се отърва от стока. Скоро ще започне война и повечето пътища на изток са затворени за мен. Складът ми е претъпкан. Съжалявам, но няма как да ти бъда полезен. Нека поне те почерпя чаша вино.

Пак мина между сандъците и се забави няколко минути. Кон разглеждаше стаята. По стените имаше украшения, рисувани орнаменти, килимчета, оръжия. Погледът му се прикова в кръгъл бронзов щит с изобразена лъвска глава в средата. Търговецът се върна с два сребърни бокала и подаде единия на Кон, другия сложи на масата пред себе си. Седна и се облегна.

— Как е Гаршон?

Кон също остави чашата си на масата.

— Всичко беше наред с него последния път, когато се видяхме.

Младежът сам се учуди колко кротко и дружелюбно звучи гласът му.

— Твърде млад си, та Гаршон да разчита на тебе.

— Направих му голяма услуга, затова ми се довери. — Кон се вторачи в стената зад Дятка. — Тук имаш много необичайни вещи. Откъде е това? — Посочи бронзовия щит и Дятка се изви на стола да погледне назад.

— За лъва ли питаш? Хубав щит. Намерили са го в погребална могила на изток от нашите земи. Мислех си да го продам в Каменград. Очите му са направени от рубини. Само те струват много пари. — Пак се обърна към госта. — Не пиеш. Не ти ли харесва виното?

— Научен съм да чакам, докато по-възрастните от мен отпият първата глътка.

— О, добре са те възпитали. Напоследък малцина са толкова любезни.

Дятка вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Кон направи същото. Червеното вино имаше приятен и плътен вкус, съчетан с богат аромат.

— Чудесно е — призна той. — Не помня да съм опитвал по-добро.

— Докараха ми го от юг — каза търговецът. — Е, младежо, сега ще ми кажеш ли какво целиш с твоите лъжи?

— Лъжи ли?

— Само Бануин продава кожите от земите на риганте, същото важи и за накитите, направени от Риамфада. Не те е изпратил Гаршон.

— Така е — нехайно призна Кон. — Пътувах дотук с моя приятел, който дойде при тебе снощи. А сега той е мъртъв. Как се случи? Защо го хванаха и убиха толкова бързо?

— Сложих упойваща билка във виното му. И докато спеше, изпратих един слуга при Карак. Натъжих се, че трябваше да постъпя така с горкия Бануин, но както ти обясних, търговията изобщо не върви и похарчих почти всички оставени ми от него пари, за да не се разоря. Казано по-накратко — не можех да му върна парите.

— Убил си го за пари… — проточи Кон. — Що за човек си ти?

— Аз съм търговец. От това преживявам. Сключих сделка с Карак. Всичко е за предпочитане пред бедността, младежо.

— Но аз ще отмъстя за Бануин — увери го Кон. — Ще те убия много бавно и много мъчително. И докато страдаш, може би мисълта за тези пари ще ти носи утеха.

Дятка се подхилваше.

— Няма да го бъде, хлапе. Какво ли не ми е минало през главата… Затова веднага познах, че си опасен. Сипах от упойващата билка и в твоето вино. Опитай да размърдаш краката си. Първо там удря. Няма да можеш. После ще ти изтръпнат ръцете. Накрая ще паднеш в несвяст. Но за разлика от Бануин, няма да се събудиш, защото за тебе приготвих голяма доза. Няма да умреш в мъки.

Кон си пое дъх и стана. Дятка се облещи и също опита да се изправи. Ръцете му стискаха страничните облегалки, но беше безсилен.

— Размених чашите — обясни Кон, — когато ти се обърна към щита. Лъв с кървави очи. Знаеш ли, че една вещица предупреди Бануин да не пие вино, ако види такъв звяр?

— Не, не, не… — размрънка се Дятка. — Аз не мога да умра!

Кон отиде при близката лавица и взе дълъг ленен шал. Върна се при търговеца, перна го през слабеещите ръце, за да не му пречи, натъпка в устата му парче от шала, а остатъка омота около долната половина на лицето му.

Взе изправения до огнището ръжен и пъхна края му в жаравата.

— Ще умреш, и още как! — обеща с леден глас. — Видях приятеля си окачен на кука. Извадили са му едното око. Изглеждаше изгорено с нажежено желязо. Скоро ще научиш какво е усетил.

Навън се смееха деца, боси крака изтупкаха покрай къщата. Кон завъртя ръжена в жаравата.

— Чуваш ли тези звуци, търговецо? Уверявам те, времето на веселие свърши за племето пердии. Ще направя всичко по силите си, за да ви изтрия от лицето на земята. Ще гоня хората от твоето племе и ще ги изтребвам като гнусни плъхове. Искам да знаеш и това, докато умираш!

Извади ръжена със светещия в червено край и пристъпи към вцепенения мъж.

На Руатан не му оставаха много часове живот, ако не го бяха намерили Арбон и други двама пастири. Седеше в несвяст, опрял гръб на едно дърво до гората при Високите пасища. Още стискаше дръжката на окървавен нож. Около него бяха проснати труповете на четирима бойци от племето панони. Арбон се втурна към господаря си и коленичи до него. Зелената туника беше цялата в кръв. Арбон побърза да разкъса плата и видя рани — две на лявото рамо, третата под дясната ключица, четвъртата на левия хълбок. Клепачите на Руатан трепнаха. Лицето му сивееше от слабост, очите му блестяха трескаво.

— Дойдоха да ми източат кръвта… — прошепна той.

— Не говори — заръча му Арбон.

Кръвта вече засъхваше по горните рани, но още се стичаше от хълбока. Арбон се вгледа напрегнато и му олекна — струята беше равномерна, а не пулсираща като от срязана артерия. Въпреки това животът на Руатан беше в опасност. До Три потока имаше цели пет мили и той знаеше, че дори ако Руатан има сили да язди, ще умре на път към селото. Изви глава към другите конници и заповяда на единия да препусне натам, за да доведе Ворна. Свали наметалото си и отряза дълга ивица. Сложи Руатан да легне на гръб, сгъна ивицата и покри раната. Опря дланите си една върху друга на превръзката и натисна. Руатан пак беше в безсъзнание, дишаше съвсем плитко.

Арбон остана няколко минути така, не смееше да вдигне плата, за да види още ли тече кръв. Прокле се, че не носи игла и конец. Когато конят на Руатан дотича в селото, Арбон разбра, че господарят му е в беда, но от бързане забрави торбата си с лековете. Синът му Каста приклекна от другата страна на ранения.

— Татко, с какво мога да помогна?

— Сгъни наметалото си като възглавница и го сложи под главата му. Напипай пулса му. Брой на глас.

Каста докосна леко шията на Руатан.

— Едно… две… три-четири-пет… шест… седем… Татко, сърцето му бие неравно.

— Добре, че още бие — промърмори Арбон. — Богове, наистина съм си изгубил ума. Нося торбата с лековете от двайсет и шест години. И когато ми е най-нужна, тя е на пет мили от мен.

— Нямаше как да знаеш, че са го нападнали. — Каста се озърна към четирите трупа. — Всички са носили мечове. Господарят е имал само кинжал.

— Е, да, той си е корав мъж. И трябва да остане корав, за да оживее. Хайде сега ти натисни превръзката. Ръцете ми се схващат.

Арбон се изправи и се разкърши. После се взря в следите.

— Нападнали са безогледно. Пречили са си един на друг, слава на Таранис!

Огледа поред мъртъвците. Всичките бяха младежи, никой не изглеждаше на повече от двайсет.

— Защо са се опитали да го убият? — попита Каста.

— Кръвна вражда. Нали преди време Руатан съсече двама крадци на добитък от паноните? Може тези четиримата да са били техни роднини.

— Той трепери — каза Каста.

Арбон зави Руатан с наметалото си и припряно събра съчки. Огънят се бе разпалил добре, когато чуха забързан тропот на копита по склона. Арбон се обърна и видя Ворна на дребно конче. Бившата вещица се смъкна от седлото, грабна дисагите и се втурна към Руатан. Другите с нея спряха на поляната. Сред тях беше и Мерия.

Ворна вдигна превръзката. От раната още се процеждаше кръв, но вече по-слабо.

— Добре си натискал — каза Ворна на Каста, извади игла и конец и почна да зашива раните.

Руатан отвори очи. Мерия хвана ръката му и я целуна. Той се усмихна немощно и пак потъна в унес.

— Ще оцелее ли? — попита Мерия.

Ворна опипа пулса му.

— Мисля, че да. Остави ме да довърша шевовете. — Изви глава и подвикна на Арбон: — Отрежете два дълги пръта и направете носилка. Той не може да язди.

Минаха почти четири часа, докато закарат Руатан в селото. Мерия нареди да го настанят на нейното легло и отпрати мъжете. Двете с Ворна седяха мълчаливо до ранения. Десетгодишният Бендегит Бран чакаше с тях.

— Да доведа ли Крилото? — сети се изведнъж.

— Къде е той? — попита майка му.

— Отиде да плува при Ригуанския водопад с Гуидия.

— Не се тревожи, баща ти ще оздравее. Няма нужда да им досаждаш.

Тя протегна ръка да приглади кичур, смъкнал се на челото на Руатан. Щом го докосна, той отвори очи.

— Къде съм?

— У дома.

Зелените ѝ очи се наляха със сълзи.

— Стига де, жено! За какво са тези сълзи? Не се каня да умирам.

— Ама че си глупав — каза му Мерия и избърса очите си с ръка. — Не за това плача.

След кратко мълчание Руатан вдигна здравата си ръка и придърпа Мерия към себе си.

— Обичам те, хубавице.

— И аз те обичам, глупчо.

Ворна стана, хвана Бендегит Бран за ръката и го изведе от стаята. Затвори вратата.

— Баща ми ще оздравее ли наистина? — попита златокосото момче.

— О, да. И с двамата всичко ще е наред.

Когато Ворна тръгна към къщата на Бануин, слънцето вече се плъзгаше зад върховете на запад. Още не беше свикнала да я смята и за свой дом. Без неговата жизненост изглеждаше странно опустяла въпреки изобилието от покъщнина, килими и украшения.

Вдиша дълбоко и поспря, за да преодолее гаденето. От цял месец често не успяваше да задържи храна в стомаха си въпреки отварите от лайка. Облегна се на оградата до ковачницата на Нанкумал и затвори очи. Хладен ветрец разроши черната коса със сребърни нишки и ѝ помогна да се опомни поне малко.

Като вещица бе преживяла неведнъж раждане чрез Сливането, но за щастие не познаваше досега това гадене. Знаеше, че повечето бременни се мъчат така рано сутринта. Обикновено им минаваше бързо. Други, сред които и тя, както се оказа, трябваше да го понасят като проклятие. Вихреното препускане към ливадата с ранения Руатан бе раздразнило стомаха ѝ, сега имаше и болки в кръста. Тя изви гръб наляво-надясно и влезе в къщата.

Вътре беше хладно и Ворна разпали голямото огнище. Внезапно я побиха тръпки и тя се озърна. Нямаше никого. Изненада се, защото за миг беше уверена, че не е сама. Отиде да отвори вратата на спалнята с широкото легло с шарено покривало. Стаята също беше празна. Ворна потрепери отново и прошепна:

— Кой е тук?

Не чу отговор.

Върна се при огнището, седна на любимия стол на Бануин и затвори очи. Вече не владееше силите, които Моригу ѝ бе дала преди толкова години, но още от детството си имаше свои дарби, сред тях и невероятна чувствителност към настроения и недоловими присъствия. Затова бе зърнала духа на Риамфада, който бе пожелал да отиде при сидите. И сега се съсредоточи върху тази си способност.

Имаше нещо наблизо. Демон или дух? Запазваше спокойствие и обмисляше усетеното. Не почувства страх, това присъствие едва ли беше злонамерено. Студен повей лъхна челото ѝ. После изчезна и къщата отново опустя. Ворна отвори очи. Вероятно бе минал бродещ нощен дух, понесъл се незнайно накъде.

Направи си овесена каша с мляко и пак седна, чакаше кашата да поизстине. Мислеше за Бануин и се питаше къде ли е в този миг.

Представяше си го как носи брошката със синия опал.

— Тя ще те върне при мен жив и здрав — изрече на глас. — Тя е най-могъщият талисман, който имам.

Взе паницата и се опита да яде. Гаденето започна почти незабавно, Ворна остави паницата и се облегна на стола. Стресна се от звука на пърхащи криле. Огромен гарван кацна върху облегалката на дивана и почна да оправя перата си с човка. Ворна толкова се ядоса, че забрави колко ѝ е зле.

Моригу стоеше на прага, оръфаният шал покриваше раменете ѝ.

— Какво искаш? — изсъска Ворна.

Моригу влезе, седна срещу нея и протегна прастарите си ръце към пламъците.

— Може би просто искам да поприказвам с някого — въздъхна тя.

Опря глава на облегалката и затвори очи. След малко каза:

— Изяж си кашата. Избавих те от гаденето.

— Не съм гладна.

— Не бъди себична. Ядеш за двама. Синът ти също има нужда от храна, Ворна. Нали не искаш детето ти да е болнаво или недъгаво като Риамфада?

Уплаха смрази сърцето на Ворна.

— Заплашваш ли ме?

— Не. Твоето дете не означава нищо за мен. Успокой се и си изяж кашата най-после.

Ворна пак взе паницата. Щом я опразни, добави дърва в огнището и седна, вторачена в пламъците. Не можеше да отгатне какво иска Моригу, но не се съмняваше, че ще научи, когато му дойде времето. Стаята притихна, чуваше се пукането на горящи дърва и шумоленето на птичи пера. Накрая Ворна не издържа.

— Защо си тук?

— Ворна, съмнявам се да ми повярваш, ако ти кажа истината. Рекох си обаче, че не би искала да си сама, когато онзи човек потропа на вратата ти.

— Какъв човек?

— Салджия от юг. Ще дойде скоро. Иди пред вратата. Ще го видиш как минава по първия мост.

Щом отвори вратата, Ворна видя на лунната светлина мъж, който крачеше бавно с наведена глава, сякаш носеше тежка торба. Спря на третия мост, но щом я зърна, се затътри към нея. Ворна излезе пред прага да го посрещне.

— Аз съм Каласин… — започна той.

— Знам кой си. Помагах на съпругата ти да роди сина ти.

— Да, така беше. Да… — Възрастният мъж облиза устни. Не можеше да я погледне в очите. — Мъжът ти… Бануин… прекарах го през реката преди три месеца. А моят син… — Запъна се и въздъхна. — Моят син е крадец — заговори припряно. — Открадна нещо от Бануин. Намерих го само преди няколко дни. Не знаех какво да направя. Чудех се дали да почакам, докато Чужденеца се върне. А после…

— Късно е и съм уморена. Кажи каквото имаш да кажеш — подкани го Ворна.

Каласин развърза кесията на колана си и извади брошка. Синият опал блесна на лунните лъчи.

— Сенекал отмъкнал това от дисагите на Чужденеца. Щях да почакам, но нещо не ми даваше мира. Сън не ме ловеше. Трябваше да ти я донеса.

Подаде брошката на Ворна, а тя залитна, лицето ѝ стана пепеляво. Каласин пристъпи към нея и я хвана да не падне. Помогна ѝ да се завлече до стола и да седне. Ворна отвори очи, сълзите потекоха по лицето ѝ. Каласин се наведе над нея.

— Болна ли си?

— Твоят син е… погубил съпруга ми.

— Не, не! Кълна се, само е откраднал брошката. Бануин си продължи по пътя с Конавар. Кълна се!

— Върви си — изхълца Ворна. — Махни се!

Каласин се изправи. Причу му се пърхане на криле, извъртя се рязко. Нямаше птица в стаята.

— Съжалявам, госпожо.

Постоя, но тя не каза нищо. Той излезе посърнал и затвори вратата.

— И аз съжалявам, Ворна — каза Моригу.

— Не ми додявай и ти!

— Има дар за тебе. Ще си върнеш силата, щом си отида. Но ще я загубиш отново с изгрева.

Ворна скочи.

— Не искам…

Но срещу нея не седеше никой. Тя се свлече на стола и заплака.

Хладният повей пак се плъзна по косата ѝ и този път тя позна чие е присъствието. Настани се удобно на стола и освободи духа си от тялото. До стола бе застанал светещият силует на Бануин.

— Върнах се — каза ѝ той.