В нощта, когато се роди великият мъж, яростна буря напираше от далечния север, но тегнещите черни облаци засега бяха скрити от голите, заснежени само най-горе върхове на планината Друаг. Въздухът около родилната колиба бе натежал неподвижно. Ярките звезди на Кайр Гуидиън блещукаха в небето, пълната луна светеше като фенер над земите на племето риганте.
В огряната от лампа колиба беше спокойно, ловецът на коне Варакон — мъж с кротки очи, бе коленичил до постелята на жена си и държеше ръката ѝ. На Мерия ѝ бе олекнало за малко от болките. Усмихна му се.
— Не бива да се тревожиш — прошепна тя. — Ворна казва, че момчето ще е силно.
Русият млад мъж погледна вещицата, която бе приклекнала до железния мангал. Тя бе отворила три глинени гърненца и отмерваше някакъв черен прах. Варакон потръпна.
— Време е за името на душата му — каза Ворна, без да се обръща.
Варакон неохотно пусна ръката на Мерия. Не му допадаше тази кльощава вещица. Впрочем никой не я харесваше. Трудно е да харесаш онова, от което се боиш, а чернокосата Ворна си беше чудато същество със светлосините си кръгли очи, които сякаш никога не примигваха. Варакон за кой ли път се зачуди как е възможно вече позастаряла девственица, която не е изпитала лично нито сношение, нито раждане, да има такава вещина в бабуването.
Ворна се надигна, обърна се към него и го прикова с неприветлив поглед.
— Сега не е времето да умуваш над въпроси, подсказани ти от глупостта.
Варакон трепна. На глас ли го бе изрекъл? Изключено.
— Името на душата — напомни Ворна. — Върви.
Той хвана отново ръката на Мерия и целуна пръстите ѝ. Тя му се усмихна, после нов прилив на болка помрачи лицето ѝ. Варакон отстъпи заднешком към вратата.
— Всичко ще свърши добре — увери го Ворна.
Той се обърна, нагласи наметалото на зелени и сини квадрати около тесните си рамене и излезе в нощта.
Навън беше задушно и все пак в първия миг му се стори хладно след колибата. Той напълни дробовете си с по-свеж въздух. Встрани от селото уханието на треви и бор беше силно; Варакон долавяше и по-ненатрапчивия аромат на цветя. Усети топлината на лятната нощ, свали наметалото и го остави сгънато на пейката около старата върба.
Ворна бе казала, че е време за името на душата.
В този миг, сам под звездите, Варакон за пръв път през своя деветнайсетгодишен живот се почувства зрял мъж. Щеше да открие името на душата за своя син.
Син!
От тази мисъл сърцето му сякаш щеше да се пръсне.
По козята пътека стигна до зелените склонове на Кайр Друаг — Старата планина, и започна да се катери. Изкачи се високо над долината, а в главата му се трупаха какви ли не мисли. Спомни си за баща си и се зачуди за какво ли е мислил той на този склон преди деветнайсет години. Какви ли мечти е таял за детето, което е чакал да се роди? Баща му бе умрял от раните си след битка с племето панони, когато Варакон беше на шест. Година по-късно и майка му си отиде през Тъмните води. В последните си спомени за нея виждаше жена като скелет, с хлътнали очи, която храчеше кръв и слуз.
Сиракът Варакон израсна под грижите на сприхав чичо, който не се бе женил и предпочиташе да страни от хората. Възрастният мъж обаче беше с блага душа и се стараеше колкото можеше да е добър баща. Но заедно с многото полезни поуки успя да предаде на племенника си и недоверието си към дружбата. Затова Варакон не се и опитваше да бъде приятен никому, трудно се сближаваше с хората. Не беше нито любимец, нито изгнаник сред другите младежи от племето риганте и животът му протичаше незабележимо с изключение на две неща — приятелството му с Първия воин Руатан и женитбата му с красавицата Мерия.
Поспря на склона и се загледа към село Три потока в далечното подножие. В повечето къщи беше тъмно, защото наближаваше полунощ, а риганте бяха селяни и ставаха призори. Но някои прозорци бяха осветени от трепкащите пламъчета на лампи. Бануин Чужденеца сигурно преглеждаше търговските си книжа и се готвеше за следващото пътуване отвъд морето, а Кася Земната жена може би забавляваше гост — посвещаваше някой юноша с гореща кръв в благословените от нощта наслади.
Варакон продължи нагоре.
Женитбата му с Мерия изненада мнозина, защото при нейния баща бяха ходили поне двайсетина младежи да искат ръката ѝ. Дори Руатан. Мерия отхвърли всички. Скромният Варакон не беше сред тях — смяташе, че Мерия го превъзхожда прекалено много във всичко.
Но един ден, когато той укротяваше една кобила на оградената планинска ливада, тя дойде да го види. Този ден сияеше сред най-скъпите му спомени. Мерия опря лакти на оградата и загледа Варакон, който обикаляше вътре с кобилата. Отначало той дори не долови присъствието ѝ, така се бе съсредоточил в досега с духа на кобилата. Обичаше конете и още от дете ги наблюдаваше често и дълго. Бе забелязал, че винаги кобили водят хергелето и се справят със своенравните кончета, като ги пропъждат встрани от безопасността му. Кончетата се плашеха тутакси, защото хищниците не биха пропуснали да се нахвърлят върху тях. Кобилата скоро позволяваше на вироглавите да се върнат в хергелето и те ставаха послушни. Варакон използваше подобен похват в укротяването на младите коне. Отделяше ги в кръглото заграждение, а след малко с едно изплющяване на въжето ги караше да препускат покрай оградата. Конят бяга по инстинкт от опасността, а чак когато усети, че се е изтръгнал от нея, поглежда назад да види какво го е подплашило. Сега Варакон принуждаваше кобилката да обикаля до оградата, после, все още без да знае, че Мерия го гледа, обърна гръб на животното. Кобилката наведе вирнатата си глава и се приближи към него. Той продължи да върви бавно, само сменяше посоката. Кобилката следваше всяко негово движение. Той ѝ заговори кротко и накрая се обърна към нея. Потърка челото ѝ, погали тънката шия.
— По-лесно ти е да говориш с коне, отколкото с жени — подхвърли Мерия.
Той се изчерви.
— Не ме бива в… приказките.
Опита се да не ѝ обръща внимание, докато се занимаваше с кобилката — след около час вече я яздеше полека из ограждението. Само понякога стрелкаше с поглед Мерия. Тя си стоеше до оградата. Накрая той слезе от кобилката, пое си дъх и тръгна към Мерия, която сякаш го чакаше. Свенлив и свикнал със самотата, Варакон не смееше да я погледне в очите. Но и така виждаше достатъчно, та сърцето му да се изпълни с копнеж. Тя носеше дълга зелена рокля и широк пояс, поръбен със златна нишка. В дългата ѝ тъмна коса имаше само една плитка, иначе падаше свободно по раменете. Беше боса.
— Искаш да купиш кон ли? — попита Варакон.
— Може би. Защо кобилката изведнъж ти се подчини?
— Беше уплашена. Накарах я да бяга, но не знаеше каква е опасността. Видя ли я как щракаше със зъби, докато тичаше?
— Да, изглеждаше много ядосана.
— А, не беше от гняв. Така е с кончетата — започват да се държат отново като бебета. Тя ми казваше: „Трябва ми помощ. Стани мой водач.“ Затова ѝ обърнах гръб и тя дойде при мен и се присъедини към моето хергеле.
— Значи сега си главният жребец за нея?
— Всъщност ме приема като старшата кобила. Жребците се бият, но начело на хергелето винаги е кобила.
— Руатан казва, че си страховит боец и добър човек.
Думите ѝ го смаяха и той я погледна, за да провери дали не му се присмива. Очите ѝ бяха зелени. Големи и толкова хубави… Не с оттенъка на трева или листа през лятото, а яркото неизменно зелено на скъпоценни камъни. Но не бяха студени…
— Какво си ме зяпнал! — скастри го Мерия.
Варакон примигна и се извърна гузно, а тя продължи:
— Руатан казва, че си се бил редом с него срещу воини от племето панони и си спрял нападението им.
— Той е много великодушен. Знае, че бях прекалено уплашен, за да побягна — призна Варакон. — А той беше като канара, единственото безопасно място насред бурно море. Не познавам друг като него. В битката всичко беше объркано — мъжете крещяха, мечовете трещяха. Всичко ставаше твърде бързо и беше много жестоко. Руатан обаче оставаше невъзмутим. Приличаше на бог. Немислимо беше някой да го рани.
Стори му се, че ѝ досади с думите си, макар да не знаеше защо.
— Да, да, да — Руатан е герой, всички го знаем. Искаше да се ожени за мен. Отказах му.
— Че защо? Той е чудесен човек.
— Варакон, наистина ли си такъв глупак? — троснато каза Мерия, врътна се и си тръгна.
Той беше толкова объркан, че отиде да поговори с Руатан. Якият рус боец бе излязъл с трима от пастирите си и градеше каменна стена пред началото на дълбока падина в северната долина.
— Всяка проклета зима — оплака се той и намести още един тежък камък върху стената — някои от добичетата ми се пъхат в този капан. Няма да го бъде това.
Варакон слезе от коня и няколко часа помага да направят стената. Щом свършиха, Руатан му кимна и го поведе към близкия ручей.
— Не си дошъл чак дотук, за да ми помагаш. Какво те мъчи, друже?
И без да чака отговор, смъкна ризата, панталона и ботушите си и легна в ручея.
— Кълна се в Таранис, студено е!
Дълбоката само една-две педи вода течеше по дъно от бели закръглени камъчета. Руатан се отпусна и я остави да облива тялото му.
— Ама как само освежава! — провикна се и се обърна по корем.
Варакон седеше до ручея и гледаше приятеля си. Въпреки изумителната мощ, широкото плоско лице и провисналите мустаци у Руатан имаше нещо чаровно детинско — неизчерпаемата способност да се радва с цялата си душа на всичко, което вършеше. Воинът наплиска лицето си, прокара мокри пръсти през косата си, после стана и изджапа от водата. Ухили се на Варакон.
— Трябваше и ти да се топнеш.
— Ру, дойдох за съвет.
— Да не си загазил?
— Не е чак толкова зле. Просто съм объркан.
И му разказа за Мерия. Докато говореше, виждаше как лицето на якия боец се скова, а после помръкна. Варакон се прокле наум за глупостта си. Нали Руатан бе молил Мерия да се омъжи за него. Той също я обичаше!
— Извини ме, Ру. Явно съм слабоумен. И ми прости, че ти дотягам.
Руатан се усмихна насила.
— Да, слабоумен си. Но освен това си мой приятел. Видя се, че тя не ме иска. А сега си мисля, че се е влюбила в тебе. Отиди да говориш с баща ѝ.
— Как е възможно да ме обикне?
— Проклет да съм, ако разбирам — подкачи го Руатан, но в гласа му имаше и тъга. — Жените са загадка за мен. Когато бяхме деца, тя все се мъкнеше подире ни. Помниш ли? Мятахме клечки по нея, викахме ѝ да се махне.
— Никога не съм мятал клечки по нея — отрече Варакон.
— Ето, може би затова те обича. Сега иди се погрижи да изглеждаш хубав. Кефир няма да даде дъщеря си на мърляч. Обуй си най-свестните гащи и си сложи най-хубавото наметало.
— Не мога да отида… — смънка Варакон.
И все пак го направи. Ожениха се след три седмици в първия ден от лятото, на празника Белтин.
Така започна най-прекрасната година от живота му. Във всеки миг се радваше, че е с Мерия, и все не можеше да повярва, че му е провървяло така. През пролетта и лятото обязди шейсет и два коня. Шестнайсет от тях се оказаха превъзходни и ги продаде за конницата на благородници, които бяха верни на Дългия леърд. Спечели толкова пари, че дори намисли да си купи железен меч като взетото назаем оръжие, което носеше сега.
Потупа дръжката и това сякаш го насърчи, но се върна и тръпката на страха.
На следващия ден риганте тръгваха на битка срещу Морските разбойници, чийто стан беше отвъд река Сид. Варакон мразеше насилието и не боравеше умело с меч или копие. Пред Мерия бе признал самата истина. Когато бойците на паноните ги нападнаха, той бе като вцепенен до могъщия Руатан. Да, би се с тях, размахваше бронзовия си меч с яростта на безмерния страх и накрая враговете побягнаха. Руатан рани трима и уби един.
Оттогава Варакон се молеше да не го въвличат в сражения. Страхът се превърна в ужас преди пет дни, когато уби гарвана. Яздеше все още необуздан кон, уморяваше го с галоп по хълмовете. Тъкмо изкачиха поредното било и гарванът излетя от високата трева. Стреснатият кон се вдигна на задните си крака и размаха копита. Гарванът падна мъртъв. Варакон се смръзна. Според изречената при раждането му геша трябваше да умре до една седмица след като убие гарван.
Сподели страховете си с Руатан.
— Конят го е убил — възрази Руатан. — Не си нарушил своята геша. Не унивай. Стой до мен, братовчеде, и ще преживееш тази битка.
Но Варакон беше безутешен.
— Аз яздех коня. Той ми се подчиняваше.
Уплахата му беше толкова голяма, че накрая Руатан извади изкусно направения си железен меч.
— Вземи го. Благословен е с четири могъщи заклинания на друиди. Който го носи в битка, не може да загине.
Варакон си знаеше, че трябваше да откаже на мига. Този меч беше безценен. Повечето воини имаха бронзови мечове, но преди две години Руатан бе откарал добитък към брега и се бе върнал с този меч. Младежите от племето се скупчваха около него на празника Самиан и му се примолваха да пипнат сивото острие. Варакон почувства как се надига срамът, защото протегна ръка, взе меча и може би обрече Руатан да загине вместо него. Не смееше да погледне приятеля си в очите.
— Ворна казва, че детето ти ще е момче — каза Руатан.
— Да, ще имам син — потвърди Варакон с облекчение, че вече говорят за друго.
Поседяха смълчани, срамът натежаваше все повече. Накрая Варакон подаде меча на приятеля си.
— Не мога да го взема.
— Можеш, разбира се. Няма да умра утре заради това. Аз не съм нарушил моята геша. Задръж меча и ми го върни след битката.
— Това наистина ме успокоява — призна Варакон. Помълчаха отново и накрая уплашеният млад мъж промълви: — Знам, че обичаш Мерия. — Не поглеждаше Руатан. — Личи си във всеки твой поглед към нея. Тъй и не проумях защо тя предпочете мен. И сега не разбирам. Но те моля… като най-близък приятел… бъди ѝ опора, ако аз все пак… умра.
Пръстите на Руатан се впиха в рамото му.
— Я ме чуй. Искам тези думи да се отпечатат в душата ти. Няма да позволя да умреш. Стой до мен, братовчеде. Ще ти пазя гърба, щом започне битката. Само това искам от тебе — стой до мен.
Сам в нощта на планинския склон, Варакон стисна дръжката на железния меч. Докосването до стегнато омотаната кожа уталожи страха му, той седна на един камък и се помоли за поличба, за да даде добро име на душата на своя син. Вече бе избрал името, с което риганте щяха да назовават неговия син — Конавар. Кон, син на Вар.
С това име щеше да заслужи чест и слава сред своя народ. Но името на душата му щеше да го свърже със земята, да носи магията на нощта.
Варакон се молеше да види орел. Каза си, че Орел под луната е добро име. Вдигна глава, но не откриваше орел в небето. Продължи да се моли. Далечен тътен стигна до ушите му от север и той видя напиращите облаци да гасят звездите. Мълния се стрелна почти над него и освети цялата планина. Задуха бурен вятър. Варакон се надигна от камъка, готов да хукне в търсене на завет. Ножницата се отърка в крака му.
Железният меч!
От страх да не го порази следващата мълния Варакон извади оръжието и го метна с все сила. Дългото три стъпки острие се завъртя във въздуха, заби се в земята като копие и затрепка с дръжката нагоре.
В този миг светкавица пак озари небето, заби се в меча и го пръсна на парчета.
После заплющя дъждът.
Варакон седеше прегърбен на камъка, вторачен в късовете почерняло желязо. Накрая стана и тръгна по дългия обратен път към родилната колиба.
Когато я доближи, чу през воя на свирепия вятър пискливия плач на своя новороден син.
Вратата се отвори и бабуващата вещица Ворна излезе да го посрещне.
— Знаеш името.
Не беше въпрос. Той кимна безчувствено.
— Изречи го на глас — заповяда тя.
— Той ще се нарича Конавар, Меч в бурята.