Меч в бурята

12.

Едната от трите лампи в спалнята в къщата на Бануин изсъска и угасна.

Родилните мъки на Ворна продължаваха от четиринайсет часа. Два пъти загуби съзнание през последния час. Мерия и Ериата започваха да се отчайват. Мерия бе помагала при четири раждания, но за пръв път виждаше изпаднала в такова затруднение жена. Помоли да повикат Ериата, която знаеше за билките почти колкото Ворна. Земната жена коленичи до постелята, огледа и опипа внимателно родилката.

— Няма да ѝ помогна с лавандула и жасмин — въздъхна Ериата. — Бебето е накриво в утробата ѝ. Не може да излезе.

— Какво да направим?

— Аз не мога да го извадя. Чувала съм за вещици, които разрязват корема и спасяват бебето, но майките почти винаги умират.

— Все нещо можем да измислим — настоя Мерия.

Ериата завъртя глава.

— Нуждаем се от вещица, друид или стара жена, опитна в бабуването. И пак не се знае…

Мерия стана и отиде при прозореца, загледа се в осветените от луната земи наоколо.

— Брат Слънцеднев беше тук само преди три дни, но не знам накъде тръгна. Толкова е несправедливо. Първо срещна любовта и я загуби съвсем скоро. А сега детето на Бануин я погубва.

Ворна изохка, после извика от болка. Мерия стисна ръката ѝ, докато Ериата бършеше челото ѝ с влажна кърпа.

— Детето… лежи странично — изпъшка Ворна и вдиша рязко. — Срежете ми корема. Спасете го!

Пак извика, гърбът ѝ се изви и тя се отпусна безчувствена.

— Умира — прошепна Ериата.

Някой потропа силно на входната врата и Мерия изтича да отвори. Отвън стоеше старица, която виждаше за пръв път. Носеше избледняла дълга сива рокля, рехав черен шал покриваше раменете ѝ.

— Какво искаш? — попита Мерия.

— Чух, че тук има родилка, която е зле.

— Веща ли си в бабуването?

— И в това, и в други неща — отвърна старицата, подмина я и влезе в къщата.

Мерия долови горски дъх по роклята ѝ, гниещи листа и мокра дървесна кора. Потръпна и отиде след нея в спалнята.

— И двете ще излезете веднага — заповяда старицата. — Чакайте при огнището. Ще ви повикам, ако имам нужда от вас.

— Детето е накриво в утробата — каза ѝ Ериата.

— Благодаря ти — заядливо отвърна старицата. — По-късно може би ще ме научиш и как се ядат сурови яйца.

Огромен гарван кацна на прозореца, разпери криле и изграчи гръмко. Мерия и Ериата отскочиха стреснати, но старицата изобщо не погледна гарвана, а седна до изнемощялата Ворна.

— Я да се пръждосвате! — сопна им се и размаха тънката си ръка към тях.

Подчиниха се с нежелание. Мерия затвори вратата и седна до Ериата при огнището. Огънят щеше да угасне скоро и тя добави няколко цепеници.

— Познаваш ли я? — обърна се към Земната жена.

— Не.

— Може би не трябваше да я оставяме насаме с Ворна.

— Може би, но колкото и да ме е срам, си признавам, че предпочитам тя да е там, а не аз.

Мерия кимна безмълвно. И на нея ѝ олекна. Раменете ѝ се превиха от умора.

— Благодаря ти, че дойде.

— Поне да имаше някаква полза от мен… — промърмори Ериата и се облегна на другия стол.

Мерия се загледа в нея. Земната жена беше ниска и стройна, изглеждаше много по-млада от годините си. Лицето ѝ си оставаше хубаво, кожата — гладка.

— Красива си — промълви Мерия. — А щастлива ли си?

— Защо пък да не съм щастлива? — отвърна Ериата, сякаш се оправдаваше. — Изхранвам се, имам дом. Или смяташ, че една Земна жена не заслужава радост?

— Дори не ми е хрумвало — увери я Мерия. — Питах се имаш ли приятели, или си самотна. Това е.

Ериата се успокои и дори се усмихна стеснително.

— Да, самотна съм. И нямам приятели. Нали това казват за Земните жени: „Сто любовника и нито един приятел.“

Мерия се приведе напред и протегна ръка.

— Смятай ме за своя приятелка.

По-младата жена стисна леко пръстите ѝ.

— Благодаря ти, но не се нуждая от съжаление. Аз съм млада, жива и здрава. Радвам се, че Руатан оздравя толкова бързо от раните си.

— Добре ли познаваш съпруга ми? — не се сдържа Мерия.

Ериата се засмя.

— Сега знаеш защо Земните жени нямат приятелки.

Мерия се изчерви, но след миг също се усмихна.

— Да, знам. Е, ще ми кажеш ли дали Руатан идваше при тебе, докато с него бяхме разделени?

Ериата помълча, вперила изпитателен поглед в Мерия. Накрая сви рамене.

— Да, идваше.

— А след като се любехте хъркаше ли като бик?

Изненадана от думите ѝ, Ериата прихна.

— Дори стените се тресяха.

— Ето, значи можем да бъдем приятелки — неочаквано каза Мерия.

— Да, можем. Ти си необикновена жена. Руатан е голям късметлия.

Преди Мерия да отговори, чуха пискливия плач на новородено. Втурнаха се към спалнята и Мерия бутна вратата. Ворна спеше, обгърнала с едната си ръка бебето, увито в мек червен плат.

Ериата направи с пръсти Знака на рогата, който пазеше от зло. Мерия доближи прозореца и огледа навън. Старицата не се виждаше никъде.

— Коя беше тази? — прошепна Мерия уплашено.

Ериата не каза нищо, напипваше пулса на Ворна. Сърцето биеше бавно, но силно. Дръпна завивката. Нямаше и следа от кръв по постелята, нито рана на корема. Тя зави грижливо спящата жена.

— Тя беше от сидите — каза тихо Ериата. — Детето се е родило с магия.

Мерия потрепери, взе бебето и предпазливо разгърна тънкото червено одеялце. Чудесно момченце. И по него нямаше кръв. Пъпната връв беше махната без рана, имаше хубаво розово пъпче. Бебето се събуди и изписка. Мерия го уви и го прегърна.

Ворна отвори очи и се прозя. Видя детето си в ръцете на Мерия и се усмихна.

— Как спасихте и мен, и бебето?

— Случи се чудо — отговори Ериата.

Мерия подаде момченцето на майката. Ворна смъкна нощницата от раменете си и поднесе детето към големите си гърди. И то започна да суче гладнишки.

Какъвто изглеждаше Ферол, такъв си беше — сърдит и озлобен, себичен и мислещ само за удоволствията си. Човек, който е убеден, че има зима само за да му е студено. Мразеше богаташите заради богатството им, а бедняците — заради бедността им. Кръглото му лице бе застинало в недоволна гримаса, но широката уста сякаш бе създадена за гадна усмивчица. Той беше крадец, но не се гнусеше и от други злодеяния. Оправдаваше се за зверствата си с увереността, че и другите биха постъпвали като него, ако имаха безогледната му решителност.

Огромният, приличащ на неодялана скала мъжага израсна в северните земи на племето панони, в малко стопанство с камениста почва, отнасяна неспирно от бурни ветрове и упорити дъждове. Баща му беше работлив и безукорно честен човек. Ферол го презираше. Баща му го принуждаваше да се труди, та ако ще времето да е лошо. Ферол тъй и не можа да надмогне страха си от този мъж. Но един ден отидоха да секат дървета, дъртакът се подхлъзна, тежък дънер се стовари и премаза краката му.

Ферол изтича при него. Баща му едва мърдаше, сбръчканото му от грижи лице сивееше.

— Махни това от мен… — изпъшка дъртакът.

В този миг деветнайсетгодишният Ферол откри свободата.

— Махни си го сам — каза на баща си, обърна му гръб и тръгна бавно към къщата.

Прерови всичко, за да намери усърдно спестяваните сребърници. И се сдоби само с жалки девет монети. Пъхна ги в джоба си, оседла единствения стар кон и се отправи на юг.

Колко съжаляваше за това по-късно. Защо не бе поседял при стария гадник, за да го гледа как издъхва?…

Стоеше леко прегърбен до сала и гледаше втренчено двамата конници, които идваха към брега. Единият беше червенобрад млад боец с лъскава плетена ризница, другият — по-възрастен, с оредяваща на челото коса. Водеха грамадни бойни коне и имаха още три, тежко натоварени. Ферол изви глава наляво към братовчед си Рока, който се облягаше на сала.

— Бъди нащрек.

Рока кимна, обърна се и размаха ръка към четиримата на отсрещния бряг, а Ферол пристъпи към конниците.

— Добре дошли. Дълго ли пътувахте?

Боецът не отговори веднага, а засенчи очите си с длан и огледа другия бряг.

— Къде е Каласин?

— В къщата. Не е добре.

— Жалко.

— Така си е — съгласи се Ферол. — Синът му Сенекал помоли мен и приятелите ми да помагаме със сала.

— Ти не си риганте.

— Да. Панони съм. — Ферол даде знак на Рока, който откачи и спусна предната преграда. — Вкарайте конете. В къщата ще можете да хапнете.

Боецът и спътникът му качиха конете на сала. Рока вдигна преградата и двамата с Ферол започнаха да издърпват сала по въжето към другия бряг.

— Откъде идвате? — попита Ферол младежа, за да го предразположи.

— От юг. От какво се разболя Каласин?

— Питай сина му. Ето го, чака на пристана.

Ферол посочи ниския набит Сенекал сред четиримата. Стигнаха до брега, Рока спусна другата преграда и Ферол подкани с жест боеца да изведе конете на брега.

— Мини пръв — каза му невъзмутимо младежът.

Ферол го послуша, колкото и да му беше неприятно. Боецът тръгна след него, но първо кимна на спътника си да почака на сала и попита Сенекал:

— Какво му е на баща ти?

Сенекал мълчеше неловко. Погледна смутено Ферол, който се сопна:

— Нали ти казах, че е болен? Хайде, изведете животните на брега и си платете за превоза.

Младежът оставаше невъзмутим.

— Не познавам нито тебе, нито приятелите ти. Познавам само Сенекал. Но за сала не са нужни шестима, а и толкова хора не можете да се прехранвате от парите, които ви плащат пътниците. Питам ви отново — къде е Каласин?

Рока отиде встрани, вдигна едно старо одеяло и подхвърли меч на Ферол. Раздаде припряно оръжия и на останалите.

Ферол се ухили противно.

— Каласин умря. Ако не мислиш, че ти и онзи застаряващ дребосък на сала можете да се опрете на шестима, защо не ни подарите конете си?

Мечът на младежа изсъска от ножницата и острието засия под слънцето. Гласът на младежа остана спокоен, но вече смразяваше.

— През последната година видях как бяха погубени хиляди келтои. Някои от тях убих със собствените си ръце. Не ми се иска да проливам още кръв от племената, но ако упорствате, ще ви избия и шестимата.

На Ферол му се стори, че го лъхна зимен вятър. Той беше жесток човек, но не и тъпанар. Този младок стоеше срещу шестима въоръжени мъже и у него нямаше дори следа от страх. Значи или беше слабоумен, или беше непобедим, както подсказваха думите му. Ферол вече се досещаше, че по-скоро е вярна втората му догадка. Умуваше как да се измъкне, но Рока кресна:

— Нагло копеленце! Убийте го!

Ферол не помръдна, но останалите петима се нахвърлиха. Младежът ги пресрещна, блестящият меч се стрелна наляво и надясно в недоловими за очите дъги. Рока умря пръв и докато Ферол се опомни, още трима се натъркаляха по земята. Той успя да отскочи и върхът на меча прелетя на косъм от гърлото му. Сенекал хвърли ножа и побягна към гората зад къщата.

Страховитият младок пристъпи към Ферол, който пусна меча си на земята.

— Видях достатъчно. Ти беше прав — защо да се пролива още кръв?

Онзи прибра меча си в ножницата и тръгна към къщата. Ферол пъхна дясната си ръка в левия ръкав и измъкна метателен нож. Само че бе забравил за втория пътник на сала, който извика рязко. Боецът се извъртя в крачка, нещо ярко излетя от пръстите му и се вряза в гърлото на Ферол. Грамадният мъж залитна назад. Стисна дръжката на кинжала, мъчеше се да го извади. Пред очите му притъмняваше и последната гледка в живота му беше острието на блестящия меч, стрелнало се към шията му.

Когато трупът се стовари на земята, Кон продължи към къщата и бутна вратата. Стаята беше празна, но по стените и пода имаше кървави пръски. Паракс дойде при него.

— Искаш ли да огледам за следи?

Конавар кимна.

— Май се досещам какво ще намериш…

Ловецът тръгна по поляната и закрачи покрай дърветата. Конавар изведе конете от сала. Паракс се върна след малко.

— Салджията и жена му са заровени в плитка дупка. И двамата са наръгани на няколко места, мъжът има рана в гърба. — Поклати глава. — Значи страхливецът, който избяга, е техен син? — промърмори изумено.

— Да, същият — потвърди Конавар.

— Не е за вярване.

— След всичко, на което се нагледах, мога да повярвам на каквото и да е. — Конавар плъзна поглед по труповете. — Мислех си, че се връщам към мирен живот. Не към още кървища и смърт.

— Значи няма да преследваме сина?

— Няма. Ще съобщя за убийствата на Дългия леърд. Нека той прати потеря да го издири.

— Жалко. С удоволствие бих му изтръгнал сърцето.

— Ако намериш сърце в тялото му — изсумтя Конавар.

Ворна седеше на сянка с тримесечния си син на ръце, радваше се на топлия летен ден. Гори и поля сякаш сияеха под слънцето, светлината искреше по водата в потоците. Ситото бебе спеше и Ворна също потъваше в сънливо спокойствие.

Не видя двамата ездачи, показали се на билото южно от селото, но чу гълчавата, когато доближиха. Облегна се удобно на стола, гушна малкия Бануин и затвори очи. Задрямваше. Ветрецът лъхна лицето ѝ, носеше ухание на трева.

Кон изцвили наблизо и тя отвори очи и видя млад мъж с червена брада, носеше доспехи. Яздеше бавно през полето към нейната къща. Не позна веднага Конавар, защото се бе променил. Стори ѝ се, че е още по-едър, а с тази ризница раменете му изглеждаха много широки. Червената брада имаше златист оттенък, но се набиваше на очи и бяла ивица в нея. По-отблизо Ворна забеляза, че по белега, оставен му от мечока, няма поникнали косми. Кафявият му кон беше висок почти човешки бой.

Тя не се надигна от стола, за да не събуди бебето.

Конавар слезе от коня и се поклони. Постоя безмълвно, пое си дъх и каза:

— Съжалявам. Нищо не можех да направя.

— Вземи си стол и седни до мен — покани го тя.

Той свали ножницата с меча, остави я до стената и си донесе стол. Щом се настани до Ворна, тя хвана ръката му.

— Конавар, отдавна ти казах, че някои неща са непосилни дори за герой. Нямало е как да опазиш живота му. Не бива да виниш себе си за това.

— Няма сила под звездите, която ще ме избави от угризенията — призна той. — Не само за смъртта на Бануин, а и за гибелта на хиляди хора след това.

Млъкна и двамата поседяха в сянката, без да говорят повече.

Детето се размърда и заспа отново. Ворна стана, влезе в къщата и сложи сина си в люлката. Изпъна схванатия си гръб. Върна се при Конавар и забеляза, че е зареял поглед към южните хълмове. Изглеждаше твърде зрял за своите осемнайсет години.

— Един търговец ни разказа как си се бил със злия крал.

Конавар кимна.

— Сякаш мина много време, а беше само преди няколко месеца. — Засмя се, но в смеха му нямаше нищо весело. — Злият крал… — повтори и поклати глава.

— Нима не беше зъл? — попита Ворна.

— Той уби брат си, снаха си и техния син, уби и Бануин. Но стореното от него бледнее пред гнусните дела, които последваха смъртта му. — Конавар въздъхна. — Хайде да не говорим за това сега. Олекна ми, че се прибрах у дома.

— Липсваше ни. Кой дойде с тебе?

— Паракс. Един от пленниците на Джасарай. Сега служи на мен.

— Служи ли?

— Думата сама се изплъзна от устата ми. Твърде дълго бях сред хората от Каменград. Той сам реши да тръгне с мен и го смятам за свой приятел. Ще ми помогне.

— В какво?

— Да се подготвим, Ворна. Онези хора ще дойдат и тук. Може би няма да е догодина. Но ще дойдат.

— Знам. Видях това още когато имах силите си. Хората от Каменград са ненаситни. А ти ще се сражаваш срещу тях. Видях и това.

Сянката се местеше и слънцето огря дръжката на меча до стената. Ворна се вторачи в оръжието.

— Този меч е сътворен от сидите… Как се сдоби с него?

Конавар ѝ разказа за бягството си от Алин и за случилото се в гората на талис.

— Ликът на дървото е бил на Тагда, Горския старец — натърти Ворна. — Ти наистина си техен любимец. Покажи ми меча.

Конавар ѝ даде оръжието в ножницата и Ворна се взря напрегнато в дръжката, в главата на мечока и оплетеното в трънаци сърне. Усмихна се.

— Знаеш ли кой е направил този меч?

— Откъде да знам? — вдигна рамене Конавар.

— Риамфада. В нощта на неговата смърт зърнах духа му да отива в гората на сидите.

Кон взе меча и сякаш го видя за пръв път.

— Той ми обеща меч…

— Изпълнил е обещанието си. Сега той е един от тях.

Бебето заплака в къщата. Ворна влезе, взе го от люлката, седна до огнището и развърза блузата си. Синът ѝ започна да суче веднага. Кон застана на прага.

— Момче ли е?

— Да. Момчето на Бануин.

Кон се чудеше какво да каже и Ворна прихна. Той чуваше за пръв път смеха ѝ и също се засмя.

— Какво смешно има?

— Искаше ти се да кажеш, че има очите или носа на Бануин, но не ти е по сърце да излъжеш, защо за тебе всички бебета изглеждат еднакво.

Кон се ухили.

— Твоите сили да не са се върнали?

— Не са ми нужни, за да знам какво си мислят мъжете. Видя ли се с майка си?

Лицето му грейна.

— Да, то се знае. Събрали са се отново с Големия мъж. Какво по-добро от това.

— Така е. Щастливи са. — Ворна го погледна. — Уморен си. Отиди при семейството си. Отдъхни. Ела да ни видиш, когато пожелаеш.

— Ще идвам с радост.

Влезе в стаята, погали бебето и я целуна по бузата.

Докато се отдалечаваше на коня си, Ворна долавяше как тъгата го притиска като оловно наметало.

И Руатан забеляза промяната у Конавар. Това го гнетеше и реши да попита направо, докато стояха в ограждението и гледаха жребците.

— Какво не е наред, момко?

— Няма как да ми помогнеш. Сам ще го преодолея. Но имам молба към тебе. Мисля, че нашето бъдеще зависи и от тези жребци. Имаш две хергелета. Моята надежда е от жребците да се родят по-добри бойни коне, по-бързи и по-силни от нашите. Ако конникът язди по-могъщо животно, може да носи по-тежка броня.

Руатан издиша рязко.

— Да, бива си ги жребците. Ще ги използвам за разплод, щом искаш. За тебе съм загрижен, Кон, не за тях. Какво те промени? Смъртта на Бануин ли? Или срещата с хората от Каменград? Какво стана?

Изражението на Кон се смекчи.

— Прав си. Промених се. Но засега не искам да говоря за това. Спомените още смъдят. Пак ще поговорим.

И тръгна към старата къща на Руатан, където се бяха настанили с Паракс. Руатан го изгледа и отиде при Паракс, който хранеше жребците със зърно. Ловецът се обърна към огромния воин и погали дългата шия на кафявия жребец.

— Прекрасни са, нали?

— Превъзходни коне, няма спор. Свикна ли с новото място?

— Къщата ти е уютна.

Паракс седна на оградата, Руатан се намести до него.

— Чух от сина си, че сте се срещнали в земите на пердиите.

— Да. Карак ми заръча да го издиря. Синът ти е хитроумен момък и непреклонен боец.

Руатан погледна в тъмните очи на жилавия възрастен мъж.

— Какво му е на Конавар?

Паракс вдигна рамене.

— Руатан, той е твой син. По-добре питай него.

— Но сега питам тебе.

— Говорили сме много за тебе. Той те обича искрено. Доверието му в тебе е непоклатимо. Разбери, че нещо му тежи на душата и трябва сам да ти го каже, ако желае. Не подобава аз да говоря за това. Когато е готов, ще сподели с тебе. Дай му време, Руатан. Въздухът тук ухае на свежест, планините са великолепни. Конавар е сред хора, които го обичат. Някой ден, надявам се да е скоро, ще му олекне поне малко. И може би тогава ще видиш отново сина, когото познаваш.

— Може би?

Паракс вдигна рамене отново.

— Няма как да позная отсега. Никога не се знае. Но вече ти казах — той е боец. Дай му време.

Кон изнесе от къщата тежък чувал. Мина през ливадата покрай родния си дом, после по първия мост към ковачницата на Нанкумал. Завари плешивия як ковач до наковалнята. Нанкумал му се усмихна за миг, но продължи да удря с чука по подковата. Накрая я пъхна в бъчвата с вода. Изсъска малко облаче пара. Ковачът остави на тезгяха чука и клещите и избърса с кърпа широкото си лице. После попита:

— Какво те води насам?

Кон отвори чувала и извади дълга лъскава ризница, сплетена от стотици малки халки. Ковачът я изнесе на светло, за да я разгледа по-внимателно. Седна на широката дъбова скамейка до вратата и заобръща мълчаливо ризницата. Халките бяха толкова фини, че все едно държеше дебел плат.

— Смайващо — промълви накрая. — И прекрасно изработено. Конавар, в тази ризница са вложени месеци усърден труд. И майсторство. Благодаря ти, че ми я показа.

— Можеш ли да направиш същата ризница?

— Откровен отговор ли искаш? Не ми се вярва, че мога. Ех, ако имах време поне да опитам…

— Имаш двама синове, които си научил на занаята. Те могат да се занимават с подковите, пантите, плуговете, гвоздеите и мечовете.

— Така е, но работа има предостатъчно и за трима ни. Ще минат седмици, докато проумея точно как е направено всичко, ще минат месеци, докато се поуча от грешките си и стигна до такова майсторство. А трябва да мисля за прехраната на семейството си.

Кон отвори кесията на колана си, извади три златни монети и ги сложи на голямата корава длан на ковача.

— О, небеса! — опули се Нанкумал. — Момко, тези истински ли са?

— Истински са.

Ковачът се взря придирчиво в мъжкия профил на монетите и лавровите венци, изобразени на обратната им страна.

— Кой е този?

— Карак от племето пердии.

— Кралят, когото си убил ли?

— Същият. Е, ще правиш ли ризници за мен?

— Ризници? Колко искаш?

— Сто.

— Какво?! Кон, това е невъзможно! За цял живот няма да изработя толкова.

— Не е нужно. Оставих шест такива ризници при ковачи от нашето племе, които живеят в земите отвъд реката. Ще занеса още три на ковачите в Старите дъбове.

— Забогатял си от пътешествията си.

— Не ме е еня за богатството — отвърна Кон. — Искам да добавим нещо към ризниците. Качулка от същите халки, която пази врата и шията.

— Така ще е по-добре — съгласи се Нанкумал. — А аз ти предлагам да скъсим ръкавите. Тези са направени по мярка за някой боец. Ще спестим време, усилия и пари, ако са дълги само до лактите.

— Прав си. Ще се заемеш ли?

— За продажба ли ги искаш?

— Няма да ги продавам. Ще ги раздавам.

— Не те разбирам. С каква цел?

— Да оцелеем. Как е Гованан?

— Пращи от здраве. Сега е в Далечните дъбове с другите младежи, отидоха за Игрите. Ще се радва да те види… — Ковачът се запъна. — Както се радвам и аз — добави тихо. — Нашите семейства… не се погаждаха понякога. Аз бях несправедлив към тебе. Дано оставим всичко това в миналото.

Кон се усмихна.

— Не съм отмъквал гвоздеи, но се опитах да отмъкна дъщеря ти.

Протегна ръка и ковачът я стисна.

— Щеше да имаш повече полза от гвоздеите — промърмори Нанкумал и поклати глава. — Остави ризницата тук. До утре ще измисля какво трябва да се прави и ще започна работа идната седмица.

Величав в своята белоснежна роба до глезените и с венец от дъбови листа на главата, брат Слънцеднев обикаляше и гледаше онези, които бягаха или се бореха, хвърляха копие или се биеха с юмруци. Открай време харесваше тези Игри и таеше надежда, макар да знаеше колко е безплодна, някой ден тези развлечения на младите мъже да заменят битките и насилието. Спомни си как и той бе заслужил веднъж Сребърния жезъл на Игрите. Беше повалил най-непобедимия боец на племето панони в свирепа юмручна схватка, проточила се повече от час. За жалост все още изпитваше гордост от този миг и си знаеше, че това е признак колко дълъг път има да извърви към извисяването на духа.

Зърна в тълпата младия Конавар, който наблюдаваше отстрани бегачите, подготвящи се за надпреварата на шест мили, и се взря изпитателно в него. Конавар се бе променил след онзи разговор помежду им в Старите дъбове. Сега беше по-висок, по-плещест, имаше и брада, макар че тя все още не покриваше съвсем плътно лицето му. Личеше бялата ивица на белега. Златисточервената му коса стигаше до раменете. Друидът отиде при него и протегна ръка. Конавар я стисна и брат Слънцеднев погледна разноцветните му очи.

— Как си?

— Добре съм — отвърна момъкът. — А ти?

Друидът му каза по-тихо:

— Разговор между стари приятели не бива да започва с лъжа.

Устните на Конавар се извиха в усмивка, която не стигна до очите му.

— Нали знаеш какво казват хората, братко Слънцеднев: „Споделената с друг тегоба става двойна.“ Затова те моля да приемеш лъжата.

— Както желаеш, друже. — Друидът кимна към бегачите. — И брат ти Брефар ли ще участва?

— Да. Според мен ще се прояви добре. Винаги е бил бърз.

Разпоредителят на надпреварата вдигна ръка. Трийсетината бегачи застанаха в неравна редица.

— Тръгвайте! — провикна се разпоредителят.

Те се втурнаха надолу по склона, а Конавар и брат Слънцеднев отидоха при сергиите с храна. Друидът купи каничка пиво, младежът не пожела да пие нищо.

— Зарадвах се, че Руатан и Мерия се събраха — сподели брат Слънцеднев. — Добре им е заедно.

— Да, най-после виждам Големия мъж щастлив… А къде е Дългия леърд днес? Надявах се да говоря с него.

Друидът посочи благородниците, събрали се под широк черен навес в отсрещния край на полето.

— Виждаш ли жената в зелено, онази с дългата червена коса, която вече побелява?

— Да.

— Тя е Лизона, съпругата на нашия леърд. Те се… отчуждиха. Това е нейният ден. Имат си споразумение. Затова Дългия леърд няма да се появи. Не са се виждали от… колко станаха… да, от осем години. Сега тя живее на източния бряг.

Конавар мълчеше вторачен в хората под навеса.

— А коя е високата млада жена с бялата рокля до нея?

— Тей, нейната дъщеря.

— Прелестна е.

— О, да. А могъщият воин, който се навърта около нея, е Фялок. Някои казват, че тя ще се омъжи за него идната пролет.

— Мъжагата с червената риза ли? — попита Кон.

Брат Слънцеднев кимна, вторачен във великана до стройната Тей. Фялок надвишаваше шест стъпки и половина и имаше огромни мускули, грамаден гръден кош и стъписващо широки рамене. Русата му коса беше вързана на опашка и той нямаше нито брада, нито мустаци, което беше рядка гледка сред мъжете от племето риганте. Големи очи на широко лице без изпъкващо чело или скули. „И затова юмруците на противник по-трудно ще му сцепят кожата“ — каза си друидът.

— Ще го видиш по-късно в последния юмручен бой — подхвърли на Конавар. — Ще победи и този път.

— Старичък ми се вижда.

Брат Слънцеднев се разсмя.

— Навършил е трийсет. Да, едва крета, горкият.

Кон се ухили.

— Исках да кажа, че е стар за момичето. Тя на колко е — на шестнайсет?

— На седемнайсет. Искаш ли да те запозная с нея?

Младежът завъртя глава.

Паракс дойде при тях и Конавар го представи на брат Слънцеднев. Друидът още в първия миг забеляза колко бдителни са очите на този човек. Паракс също го гледаше преценяващо. Брат Слънцеднев се усмихна.

— Несломим като стар дъб. Добър човек е — каза на Кон.

— Знам, братко Слънцеднев.

— Аз още съм тук — изсумтя Паракс. — Да бяхте почакали да се махна, преди да ме обсъждате.

— Освен това е докачлив — добави Кон. — Сигурно защото остарява. — Паракс изтърси ругатня и Кон се ококори пресилено. — И нехае за добрите обноски. Да изрече такива думи пред друид? Същински позор…

Брат Слънцеднев потупа Паракс по рамото.

— Моля те да ми простиш. Не исках да проявя неуважение. Радвам се, че Кон има достоен приятел.

Друидът отиде да гледа състезанието по хвърляне на копие. Победи младеж от племето панони.

След малко беше в гъмжилото, което посрещна с шумни приветствия бегачите. Брефар стигна втори до билото на хълма, но накрая изпревари с крачка водача, който беше от южните земи на риганте.

Накрая започна и последният юмручен бой. Фялок победи с грубо надмощие, юмруците му често се врязваха в лицето на противника. Ръцете му бяха бързи, мощта на ударите — страшна. Брат Слънцеднев не хареса двубоя. Стори му се, че русият гигант се наслаждава прекомерно на болката, която причинява. Можеше да омаломощи съперника си много по-бързо, а вместо това си играеше с него, за да го унижи в поражението. Друидът внезапно съжали, че вече не участва в такива единоборства. С радост би застанал в кръга срещу Фялок, за да го научи какво е да бъде жертва на такава жестокост, а не само да я проявява. Затвори очи и прошепна молитва, за да укроти духа си.

Щом поднесоха Сребърния жезъл на Фялок, той отиде при стройната висока Тей, обгърна раменете ѝ с ръка и я целуна по челото. Друидът забеляза, че момичето леко се отдръпна. Въпреки усмивката ѝ изглеждаше, че Фялок ѝ се натрапва.

Навсякъде се разнасяше миризмата на печено телешко. Брат Слънцеднев копнееше да го вкуси отново, устата му се напълни със слюнка. Пропъди това желание от главата си и опита да си внуши колко вкусна е горещата солена овесена каша, с която щеше да се засити тази вечер. Не е лесно да си друид.

— Даан да те благослови, братко Слънцеднев — поздрави го Тей.

Беше висока за жена, само два-три пръста под шест стъпки.

Друидът я гледаше само в тъмнокафявите очи и старателно не забелязваше извивките под бялата вълнена рокля. Съсредоточи се върху сребърната диадема на челото ѝ, която прикрепяше дългата ѝ кестенява коса.

— Духовете да благословят и тебе, дете — отвърна той. — Забавляваш ли се на Игрите?

— По-забавно щеше да е, ако можех да се състезавам.

Брат Слънцеднев призна пред себе си, че това хрумване заслужава възхищение. Жени, които бягат или хвърлят копие… Въображението му услужливо му предложи такива гледки, че той неволно се върна в мислите си към лишенията, на които го подлагаше призванието му.

— Добре ли е майка ти? — попита друидът.

— Да. За нея Игрите винаги са били удоволствие. Може би тъгува и по планините. Аз пък харесвам морето. Седя и го гледам часове наред… особено ако е бурно и небето сивее.

Брат Слънцеднев се усмихваше учтиво и я чакаше да стигне до причината, заради която го беше заговорила.

— Ще ми кажеш ли — подхвана момичето с уж нехайно любопитство — с кого говореше преди надбягването?

— Уважаема Тей, аз разговарях с мнозина. Как изглеждаше този мой събеседник?

— Висок младеж с бяла ивица в брадата.

— Аха… Значи питаш за Конавар от село Три потока.

— Онзи, който е убил злия крал?

— И се е бил с мечока. Същият. Да ви запозная ли?

— О, нямам такова желание. Просто ми стана интересно кой е. — Помълча неловко и попита: — Жена му дошла ли е с него?

— Доколкото знам, той не е женен. Дори не е сгоден.

Фялок дойде при тях. Могъщото му тяло пак беше покрито с червената коприна на ризата.

— Здравей, братко Слънцеднев. Гледа ли двубоя?

— Гледах, Фялок. Поздравявам те за победата.

— Приятно ми е да го чуя от бивш победител в Игрите. Как мислиш, би ли могъл да се справиш с мен, когато беше в разцвета на силите си?

Друидът се усмихна.

— По-млад си от мен, затова ще споделя с тебе една неприятна истина, която важи за всички бойци… включително и за мен. Всеки вярва, че е над останалите. Всъщност тази самоувереност е необходима, за да поддържа духа им. Но някъде винаги има някой, който те превъзхожда. Такъв е светът. Аз имах изключителния късмет да не се натъкна на такъв противник, докато участвах в двубоите. Да се надяваме, че и на тебе ще ти провърви така.

Докато говореше, докосна небрежно рамото на Фялок. И усети гнева и горчивината в душата на този великан… а много по-надълбоко бяха притаени печал и копнеж, които го изненадаха.

По-късно продължаваше да мисли за откритието си. На пръв поглед Фялок беше прекалено жесток и не пропускаше да унижи онези, които смяташе за по-недостойни от себе си. Но имаше и друг Фялок, скрит от околните под бушуващата враждебност, вечно недоволство и избухливост. Като златно семенце в локва помия.

Щеше ли да поникне то, или щеше да умре?

Брат Слънцеднев не знаеше отговора.

Тей вдигна глава да погледне луната, която едва се различаваше през дима от огньовете, на които готвеха угощенията. Музикантите засвириха отново, танцьорите пак подскачаха и се въртяха. Тя погледна с облекчение към Фялок, който бе отишъл да си вземе нещо за пиене, но се увлече в разговор с търговец от земите отвъд морето. Докато той беше наблизо, никой не я канеше да танцува. Тей изви очи към Конавар, който пък говореше с неколцина младежи. Където и да отидеше той, някой бързаше да го заприказва.

Тя си знаеше, че и Конавар бе поглеждал към нея, но дори когато беше наблизо, не пожела да каже нищо. Погледите им се срещнаха веднъж и той не се усмихна. И Конавар ли се боеше от Фялок?

Неизменното присъствие на навъсения боец ставаше досадно. Всички май очакваха, че те ще се оженят през пролетта. Дори майка ѝ. Фялок вече си позволяваше да подхваща разговори с думите „Когато се оженим…“.

Не можеше да твърди, че ѝ е неприятен. Откакто се помнеше, Фялок беше част от нейния живот. В детството си го боготвореше. Той изглеждаше толкова силен, толкова непоклатим. Но щом помислеше за сватба, за първа нощ с мъж, изобщо не можеше да го види до себе си. Да лежи гола до него… Настръхна от уплаха.

„Когато се оженим…“

Още по-вбесяваща беше самонадеяността му — той дори не я бе попитал, уверен в покорното ѝ съгласие. Тей се загледа в онези, които прескачаха огъня. Поредният се засили по дъската, прелетя над пламъците, стъпи ловко от другата страна и се обърна към стоящите наоколо жени. Тей разпозна в русия жилав младеж победителя от дългото надбягване. Не помнеше името му, но вече знаеше, че е брат на Конавар. Спогледаха се и тя се усмихна. Той се поклони и застана пред нея.

— Младата дама желае ли да танцува?

— Не желае — изръмжа Фялок зад нея.

— Желая, и още как — възрази Тей и се изправи на мига.

Младежът като че ли се обърка и все пак ѝ протегна ръка. Фялок пристъпи между тях и бутна ръката му настрана. Тея се вторачи ядосано в него. Лицето му беше зачервено, погледът — свиреп.

Братът на Конавар не помръдваше и Тей долови страха му. Фялок го блъсна в гърдите с такава злоба, че го просна по гръб до огъня, и Тей за миг се уплаши, че може да се търкулне в трапа с жаравата. Фялок тръгна към него.

Музиката секна, танцуващите се отдръпваха.

— Престани веднага! — кресна Тей.

Младежът се изправи пъргаво, но Фялок вече бе надвиснал над него, вдигнал юмрук.

— Ако го удариш, ще те убия — чу се глас.

Думите не бяха изречени с гняв и тъкмо заради това смразяваха. Братът на Конавар побърза да се отдалечи от Фялок. Великанът бавно се обърна и Конавар спря пред него. Макар че и неговият ръст беше над шест стъпки, изглеждаше някак дребен до Фялок, който изръмжа:

— Осмеляваш се да ме заплашваш?

— С какво моят брат е заслужил побой от тебе? — отвърна с въпрос Конавар все така сдържано, едва ли не сговорчиво.

Не се държеше наежено и това озадачи по-високия мъж. Преди да отговори, другият младеж извика:

— Кон, аз само поканих младата дама да танцуваме. Това беше. И той ме блъсна.

Друидът излезе от струпалата се тълпа.

— Каква е тази неразбория?

— Нищо сериозно — увери го Конавар с добродушна усмивка. — Малко недоразумение. — Обърна се към Тей с поклон. — Ще танцуваме ли?

— С удоволствие — отговори тя.

Той я поведе към кръга и подвикна на гайдарите. Те засвириха незабавно. И други дойдоха да танцуват. Тей все поглеждаше към стоящия от другата страна на огъня Фялок, който ги наблюдаваше навъсено. Конавар се оказа добър танцьор и поне за малко тя успя да се отърве от всякакви мисли за Фялок. И когато музиката спря, хвана Конавар под ръка.

— Той няма да забрави.

— За кого говориш?

— За Фялок. Той е злопаметен и отмъстителен.

— Виж ти… Не се тревожи за това. Чух, че живееш на брега.

Стана ѝ приятно, че е разпитвал за нея.

— Да. Там е много красиво. Ти харесваш ли морето?

— Предпочитам да го гледам, вместо да пътувам по него.

Отидоха при сергиите и Конавар ѝ взе чаша ябълков сок. Седнаха встрани от тълпата.

— Наистина ли не се безпокоиш заради Фялок? — попита Тей.

Той сви рамене.

— Или ще търси разправия с мен, или няма. Каквото и да направя, той сам ще си реши. Защо да ме е грижа? Какво ще се промени?

— Наумил си е да се ожени за мен — сподели тя. — И това ме безпокои, ако ще нищо да не се промени от страховете ми.

— А какво ще е твоето решение?

— Не знам. Веднъж карах колесницата на баща ми, конете пощуряха и препуснаха. Просто ги оставих да се уморят, за да спрат.

Конавар се усмихна.

— Да не очакваш, че Фялок ще се откаже?

— Кой знае? Наистина ли искаше да танцуваш с мен, или го направи, за да ядосаш Фялок?

— По малко и от двете — призна си Конавар.

— Щеше ли да ме поканиш, ако той не беше блъснал брат ти?

— Не.

Тей се разсърди.

— Е, постигна целта си. Значи мога да ти пожелая лека нощ.

— Чакай! — Конавар също стана. — Завърнах се току-що от война… гнусна и грозна война. — Взря се в очите ѝ. — Нямам време за свои радости. Някой ден тази война ще ни застигне през морето. Трябва да се подготвя.

— Ти ли трябва да се подготвиш? Прости ми съмненията, дори аз знам, че си герой. Всички говорят за тебе. Но ти не си вожд. Защо да е важно, че тъкмо ти ще си готов за тази война?

— Защото ще се постарая да е важно — каза Конавар със същия спокоен глас, който бе озадачил Фялок, без капка самонадеяност или гордост.

— Значи мога да спя спокойно — ще знам, че ти си готов — натърти Тей. — Също като Фялок. И той все говори за битки. Мисля, че гори от нетърпение да се бие.

Настроението ѝ се разведри, защото най-после бе успяла да го смути.

— По-глупав е, отколкото очаквах — поклати глава Конавар. — Аз не говоря за битки, а за война. Битките са твърде малка част от този звяр.

— Звяр ли? Нима за тебе войната е като живо същество?

— Да. Видях как убива. Видях как помрачава човешките души. Видях неща, от които сърцето се вледенява. — Потрепери. — И няма да позволя на този звяр да оскверни Кайр Друаг. — Хвана ръката ѝ и целуна дланта ѝ. — Радвам се, че Фялок бутна брат ми. От разговора с тебе ми олекна.

Придружи я до мястото, откъдето я бе отвел, поклони ѝ се ниско и тръгна нанякъде. Фялок застана до нея.

— Ти ме посрами. На сгодена жена не подобава да се държи така.

— Не съм сгодена! Нито за тебе, нито за никой.

Светлите му очи се присвиха.

— Имаме уговорка.

— Не. Ти имаш уговорка със себе си. Изобщо не ти е хрумнало досега да ме попиташ искам ли да се омъжа за тебе.

Той се усмихна.

— А-а… Просто си ми сърдита. Разбирам. Аз… не помислих, преди да се скарам с онова момче. Ще поговорим и ще се разберем, докато се прибираме у дома.

Дългия леърд вдигна глава да погледне листата над пътя, по който се връщаше на коня си след екзекуцията. Те пожълтяваха, а въздухът ставаше все по-прохладен. Болката туптеше в рамото му, в безполезните пръсти на лявата му ръка сякаш се забиваха нажежени иглички. До него яздеше брат Слънцеднев. Двамата водеха мълчаливо тълпата обратно към Старите дъбове.

Щом спряха пред Големия дом, млад придворен хвана юздите на конете. Дългия леърд тръгна направо към дневната и се тръшна на широкото кресло до наскоро напаленото огнище. Друидът взе кана уисге от една лавица, махна капака и наля две щедри порции в пъстри гледжосани чаши. Дългия леърд отпи от кехлибарената течност и въздъхна.

— Трябваше просто да го затрием — каза накрая. — Тихо и без церемонии.

Брат Слънцеднев не отговори. И за него съдът и удавянето на Сенекал бяха потискащо преживяване. Познаваше този млад мъж още от раждането му. Не беше зъл, а само глупав и мекушав. Сам никога не би решил да отнеме живота на родителите си. Но Ферол го бе подтикнал към истинско зло.

Сенекал не можа да каже в своя защита друго, освен че Ферол убил баща му и майка му, а той много се уплашил от главореза, затова не избягал и не съобщил за престъплението. Друидът му повярва, но в такива случаи законът беше безмилостен. Когато чу присъдата, Сенекал се примоли плачливо за пощада и не пожела да върви сам към лобното си място. Извлякоха го от залата, той се отскубна и се вкопчи в един стълб на оградата. Двама стражници го дръпнаха насила оттам, вързаха му ръцете и стегнаха краката му с тежка верига, после го хвърлиха в една каруца. Сенекал ридаеше и пищеше по целия път.

По едно време Дългия леърд завъртя коня си към каруцата и гласът му изгърмя:

— В името на Таранис, не можеш ли да бъдеш мъж поне в предсмъртния си час?

— Не ме убивайте. Моля ви, не ме убивайте — продължи да скимти обреченият.

Владетелят нареди на стражниците да му запушат устата.

Хвърлиха го в блатото и веригата бързо го повлече надолу в мътната вода към останките на осъдените преди него.

Друидът допи чашата си. Дългия леърд гледаше умислено пламъците. Брат Слънцеднев виждаше колко е изнурено старото му лице.

— Кълна се в боговете, това може да пробуди съмнения у всекиго — промърмори навъсено владетелят. — През целия си живот вярвах, че ние, риганте, сме особени хора, не като кръвожадните чужденци. Само че сме си същите, нали?

— Не сме — настоя друидът. — Пътувал съм чак до Каменград. Навсякъде има всевъзможни злодеи — убийци, насилници, разбойници. Навсякъде! В големите градове се извършват злодеяния едва ли не всеки час. А в нашите планини такова убийство все още е рядкост. За щастие. Присъщо ни е да се грижим един за друг, да се погаждаме сравнително добре със съседите си. Малцина сред риганте пропадат на дъното.

Дългия леърд вдигна глава да погледне стария си приятел.

— Нима можеш да кажеш това, след като умъртвихме мъж, осъден за убийството на собствените си родители?

— Червеи има дори в някои плодове на най-здравото дърво.

Пак млъкнаха. Брат Слънцеднев вече се съмняваше доколко правдиви са думите му. Да, още вярваше, че риганте са особени, но доколко тяхната самобитност бе породена от суровия живот в планините, където съседите нямаше как да не се подкрепят взаимно, а всеки мъж и всяка жена имаха своя роля в живота на племето? И доколко това се дължеше на сидите? Друидите вярваха, че в тези земи има магия, сътворена от Духа. И че сидите са пазители на Духа. Брат Слънцеднев бе усещал силата много пъти, когато изкачваше върховете и оглеждаше земите отвисоко. Собствената му душа се възвисяваше от нахлуващата в него магия.

Загледа се повторно в седящия срещу него старец. Дългия леърд беше управник на северните риганте от почти четирийсет години, властваше над тях с мъдрост, любов, хитрост и проницателност, а в дни като този и с непреклонно зачитане на законите. Но натрупаните години не щадяха и него. Плътта вече се съсухряше по някога могъщото му тяло, ставите му скърцаха и го измъчваха, сърцето му отброяваше последните си удари.

— Идва още една зима — прошепна Дългия леърд. — Годините се изнизват толкова бързо…

Разтърка лявото си рамо.

— Пий повече отвара от коприва… и по-малко уисге — посъветва го друидът. — Това ще облекчи болките.

— Но няма да ме подмлади — ухили се владетелят.

— Това ли искаш? За да правиш отново същите глупави грешки?

Дългия леърд приглади посребрената си брада.

— Приятелю, живях и се радвах на дадения ми веднъж живот. Не съжалявам за това. Повечето от враговете ми са мъртви. Впрочем и повечето ми приятели са мъртви. Но аз крачех гордо през живота. Не искам всичко да се повтори, но ми липсва главозамайващото веселие на младостта с нейните схватки и похотливост.

— Ти беше със Земна жена три пъти само тази седмица — напомни друидът. — До ден-днешен не си се избавил от похотливостта.

Старецът се засмя.

— Прав си. Но вече я каня преди всичко за компания, да има кой да ми топли постелята. Липсва ми и моята съпруга. Понякога ми се причува, че Лизона изрича името ми.

Потръпна и протегна здравата си ръка към огнището.

— Говориш като за мъртвец…

— Аз съм мъртвецът в нейните очи. Няма съмнение в това. — Дългия леърд погледна друида в очите. — Според тебе ако отида при нея, ще ми прости ли? Ще се върне ли тук?

— Немислимо — завъртя глава брат Слънцеднев. — А ти щеше ли да ѝ простиш, ако ролите ви бяха разменени в тази история?

Владетелят също завъртя глава унило.

— Не бих ѝ простил. — Изведнъж се разсмя от сърце. — Ако ролите ни бяха разменени, а? Ако аз бях заварил Лизона в леглото с моята сестра, просто щях да умра от потрес.

— За да бъдат ролите ви наистина разменени, трябваше да я завариш със своя брат — поправи го назидателно друидът.

— Знам, знам. Просто опитах да се пошегувам. Проклет да съм, но дори не си струваше. Сестра ѝ обещаваше много, а получих малко. Колко тъжно е, че Лизона не е тук… и не виждам как малката расте.

— Малката вече е на седемнайсет години и може би напролет ще се омъжи.

— Нали за това говорех! Годините изчезват като прелетни птици. — Този път мълчанието не натежа толкова, двамата отпиваха от напълнените отново чаши. Дългия леърд проточи замислено: — Дали Морските вълци ще нападнат с големи сили през пролетта?

— Няма как да предвидим — призна брат Слънцеднев. — През последните години имаше набези тук-там, но не и по нашите брегове. Защо подозираш, че може да ни нападнат с многобройни пълчища?

— Може и да не го направят. Но късметът ни все някога ще свърши. Ако имах син… Няма кой да поеме властта от мен. Поне няма мъж, на когото да се доверя.

— Винаги си разчитал на Макус. Той е добър човек.

— Прав си. Но душата му посърна след смъртта на съпругата му. Какво да кажа за останалите? На Фялок не му достига мъдрост, а и мнозина се отнасят с неприязън към него. Другите са дребнави завистници. Ако някой от тях стане леърд, ще започнат безкрайни ежби. Може да се стигне и до размирици. И до междуособици в най-лошия случай. И тогава ако Морските вълци нападнат с всичките си кораби, може да ни разгромят. Непоносимо е да си мисля за това, приятелю.

— Какво ще правиш? — попита друидът.

— Чудя се. Усетът ми подсказва, че младият Конавар има заложби. Виждам у него семето на бъдещо величие. Прозорлив е, щом се е сетил да докара тук онези жребци. След няколко години ще имаме по-едри, по-силни, по-бързи бойни коне. Но е твърде млад. Ако имах пет години да го подготвя…

— Дай му задача и виж как ще се справи — предложи друидът.

— Задача ли? — Дългия леърд го изгледа с недоумение. — Каква задача да му измисля?

— Изпрати го на брега при Лизона.

— И какво ще прави там?

— Нали се питаш дали Морските вълци ще нападнат? Ако ударят нас, ще навлязат от устието към Седемте върби. Затова изпращаш воин да подготви отбраната и да бъде съветник на Лизона. Нека проверим как Конавар умее да се разбира с хората.

— Фялок е при нея. Той е неотстъпчив и горд. Няма да слуша съветите на момче.

— Конавар вече не е момче, приятелю. Ти си бил само с няколко месеца по-възрастен от него, когато баща ти е починал. А и в това се състои отчасти целта, скрита в тази задача. Ако Конавар не е способен да се… наложи, не е подходящ за леърд.

— Ти откога си започнал да измъдряш тези замисли?

— От известно време — призна брат Слънцеднев с многозначителна усмивка.

— Откакто е танцувал с моята дъщеря в Нощта на огньовете, нали? Може да съм стар, но още не съм оглушал. Макус ми разказа как Конавар принудил Фялок да отстъпи. Пред многолюдна тълпа. На тези двамата няма да им е лесно да се разберат за нищо.

— Струва ми се, че Тей се увлече по момъка — подхвърли друидът.

Дългия леърд се подхилваше и клатеше глава.

— Вече си и сватовник, както виждам. — Лицето му стана сериозно. — А не се ли сещаш, че Фялок може да го предизвика и да го убие?

— Знам. Може да го премаже отсечено дърво, може да го хвърли подплашен кон, може да се разболее. Ти търсиш наследник. Аз се надявам, че Конавар е подходящ. И ако съм познал, той ще докаже правотата ми в Седемте върби.

Дългия леърд се подсмихна кисело.

— Ще ми повярваш ли, че Лизона си избра Седемте върби само заради Морските вълци? Знаеше, че ще се притеснявам за нея и дъщеря ни. Сигурно е било много досадно за нея през годините, откакто разбойниците спряха да нападат земите ни. Дали не е защото са научили, че и тя е там? Кълна се в Таранис, лично аз предпочитам да се изправя срещу вражеска войска, отколкото да ме гълчи с този неин остър език.

— Какво ще решиш за Конавар?

— Ще го попитам иска ли да се заеме с тази задача. Може би ще откаже.

— Залагам бъчонка пиво срещу чаша вино, че ще се съгласи още преди ти да си довършил въпроса.

— Добре, приемам облога.

Младежите от Три потока търсеха приятелството на Конавар, защото виждаха в него само високия силен герой. Майчините очи на Мерия проникваха през маската и долавяха страшния смут в душата му. И тя също като Руатан се опита първо да говори с Паракс. Със същия резултат — той отклони любезно въпросите ѝ.

Знаеше, че е безполезно да подпитва самия Конавар. Ако искаше да сподели какво го измъчва, щеше вече да го е направил. Тревогата за него не ѝ даваше мира. Конавар не бе престанал да се усмихва, само че това изражение изчезваше твърде бързо от лицето му. Тя забеляза и как се променя настроението му, когато е с единайсетгодишния Бендегит Бран. Омекваше и братски прегръщаше момчето, но мракът скоро го обгръщаше и той млъкваше. А после често тръгваше нанякъде сам, връщаше се в предишната къща на Руатан или яхваше кон и обикаляше из горите. Тези постъпки съвсем объркваха майка му.

Още по-стъписващо стана, когато Бран се поряза при игра със стар нож. Раната не беше дълбока, стигнаха два шева, но лицето на Конавар направо посивя, ръцете му затрепериха.

Мерия се луташе в догадки.

Реши да отиде при Ериата. Бездруго се виждаха и бъбреха всяка седмица в малкия дом на Земната жена в самия край на Три потока. Ериата я изслуша внимателно.

— Странно е, че не иска да сподели грижите си — каза тя накрая. — Ако съдя по своя опит, мъжете с голямо удоволствие говорят за себе си. Ти попита ли какво го мъчи?

— Не — призна Мерия. — Руатан го е питал. Открай време знае по-добре от мен как да подхване разговор с него. Нещо се е случило отвъд морето. Не е заради някоя битка. Нещо друго. Не може да се отърве от мислите за това. Не е предишният Конавар.

— Такава война би променила всекиго. Толкова кръв и смърт…

Мерия завъртя глава уверено.

— Преди две седмици Руатан бе ранен в рамото. Един от биковете го закачил с рог. Кон му зашил раната още там. Не му мигнало окото. Но когато Бран се поряза, се уплаших, че Кон ще припадне. — Мерия въздъхна. — Сън не ме лови вече. По-скъп ми е от моя живот, а съм безсилна да му помогна.

— Ще отида при него — предложи Ериата. — Може би ще поиска да говори с мен.

Майката се усмихна.

— Надявах се да го кажеш. Няма да споменаваш, че съм идвала при тебе, нали?

— Разбира се.

Вечерта на другия ден Ериата мина по първия мост и прекоси ливадата към дома на Конавар. Потропа на вратата. Отвори ѝ застаряващ мъж с посребрена от годините брада. Дръпна се и я покани с жест да влезе.

— При Конавар ли идваш?

— Да — отвърна тя.

— Той ще се върне скоро. Отиде в ковачницата да обсъди нещо с Нанкумал. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

— Ти си Ериата, Земната жена, нали?

— Аз съм.

— По желание на Конавар ли идваш?

— Не.

— Добре, госпожо, настани се до огнището. Аз тъкмо се канех да отида в кръчмата на Пелейн, за да се порадвам на една-две кани пиво. Дано не ме сметнеш за нелюбезен, че те оставям сама тук.

Ериата виждаше, че не си е доял вечерята, а нямаше нито ботуши, нито обувки на краката си. Беше му благодарна за лъжата и за скритата в нея проницателна учтивост.

Паракс си обу ботушите, взе си наметалото и излезе в тъмнината. Ериата седеше до огнището и оглеждаше стаята. Нямаше никаква украса по стените, а на пода бе проснато едно-единствено протъркано килимче. На отъпкания пръстен под бяха очертани пресичащи се кръгове. Предположи, че фигурата е направена от Руатан.

Мина повече от час, докато Конавар влезе в къщата. Пусна наметалото си на един стол и тръгна към кухнята. Чак тогава видя Ериата. Не пролича да е изненадан.

— Къде е Паракс?

— В новата кръчма на Пелейн.

— Яла ли си?

— Не съм гладна, Кон. Исках да те видя. Не ти ли е приятно?

— Напротив. Мислех да те навестя.

Ериата се изправи. Носеше обикновена синя рокля. Пристъпи към него и смъкна роклята от раменете си. Кон я заведе в едната спалня на къщата.

Час по-късно Ериата лежеше будна, Кон спеше до нея. Бяха се любили почти неистово, но имаше и нежност. После той се унесе бързо и сега дишаше дълбоко.

„Мерия е права — променил се е.“

Чу как Паракс се промъкна тихо в къщата, влезе в другата спалня и затвори вратата.

Ставаше много късно и тя тъкмо щеше да се надигне от леглото, но Кон се разтрепери. Ръката му над завивката се напрегна, пръстите се свиха в юмрук. От гърлото му се изтръгна стон на безмерно отчаяние. Тялото му се разтресе и той извика. Ериата се притисна до него и го погали по дългата коса.

— Успокой се — зашепна му, — това е само сън.

Кон се събуди и престана да трепери. Обърна се на гръб и изтри с длан потта от лицето си.

— Не е сън. Аз бях там. Видях.

— Разкажи ми.

— Повярвай ми, не искаш да научиш това.

— Изречи го на глас — тихо настоя Ериата. — Не го задържай в себе си.

Той като че ли пренебрегна молбата ѝ, лежеше неподвижно със затворени очи. След малко заговори.

— След превземането на Алин и пълния разгром на пердиите войниците на Каменград събраха хиляди от племето, за да бъдат продадени в робство. Хиляди, които щяха да вървят оковани чак до Каменград. Други бяха… погубени, приковани към отсечени и забити в земята колове. Стотици умряха така.

Млъкна. Ериата не казваше нищо. Долавяше, че най-лошото предстои тепърва.

— Намерих Паракс сред пленниците. Познавах го и помолих да го освободят, за да тръгне с мен. Джасарай се съгласи. В последния ден, когато с Паракс вече се приготвяхме да напуснем онези земи, видяхме… видяхме… — Той седна в леглото и закри лицето си с ръце. — Не мога…

— Кажи ми, Конавар. Нужно е да го кажеш.

Кон въздъхна.

— Щом излязохме от портата на Алин, видяхме около петстотин малки деца на хълма, пазеха ги войници. Подминахме ги и тръгнахме нагоре по склона. Скоро чухме писъци. Продължихме към мястото, откъдето се чуваха. На една поляна в гората войници от Каменград убиваха деца. Имаше стотици тела — на пеленачета и току-що проходили дечица. Бяха изкопали огромна яма. Видях един войник, който хвана бебе за крачетата и го завъртя с все сила към едно дърво… — Кон се задави. — Исках да извадя меча си, да препусна към войниците и да съсека колкото може повече от тях. Трябваше да го направя. До последния си ден ще съжалявам, че се въздържах.

— Просто щяха да убият и тебе заедно с децата.

— Знам. Както знам, че надделя стремежът да се върна при Кайр Друаг и да направя всичко по силите си, за да не се стовари този ужас и върху моя народ. Но няма да забравя, че обърнах гръб на тези обречени деца. Един герой не би постъпил така. Има и още нещо… Убих един мъж в Алин преди началото на войната. Той предаде Бануин. Преди да го довърша, навън претичаха деца. И аз му казах, че дните на смях за неговото племе са свършили, че ще направя всичко, за да ги изтрия от лицето на земята. Това и направих.

— Кон, ти си воювал. Не си убивал деца. И не би могъл да ги спасиш.

— Поне можех да умра за тях.

— Някой ден и това може да се случи — прошепна Ериата. — Но не разбирам защо са ги убили…

Кон се изсмя рязко.

— Малцина купуват невръстни деца. Затова отделиха по-хубавите и изтребиха останалите. Повече от хиляда само в Алин. Където и да отида, хората казват: „Това е Конавар, който уби злия крал.“ Злия крал ли… — Той потърка челото си с пръсти. — Доколкото знам, Карак бе убил четирима — брат си, снаха си, сина им и Бануин. Джасарай, героичният завоевател от Каменград, е виновен за смъртта на хиляди. А аз му помогнах да победи. Той ме възнагради с породисти жребци и шест ковчежета злато. И сега всяка нощ виждам насън лицата на тези деца. Молят ме да ги спася. И аз не правя нищо. Конавар героят… По-скоро Конавар страхливецът.

— Не си страхливец и го знаеш — твърдо заяви Ериата. — Ти ще защитиш децата на риганте. Чух какво си казвал на Руатан и другите мъже в селото. Армиите на Каменград ще преплуват морето някой ден. И ти ще им се опълчиш. Миналото си е отишло безвъзвратно. Няма да го промениш. Но бъдещето предстои. Ако бе препуснал към войниците, за да убиеш неколцина от тях, щеше да умреш. И още хиляди неродени деца нямаше да се появят на бял свят. Помисли за това.

— Мисля. Както мисля и за едно момченце, което позна по дрехите, че съм от племената. Побягна към мен с вик за помощ. Един войник го намушка с копие. Това момче ще остане в мислите ми до смъртта ми.

— И може би така трябва да бъде — тихо каза Ериата. — Въпреки това ще живееш достойно. Ти не си убил онези деца и не е било по силите ти да ги спасиш. Никой не е всемогъщ, дори героите. Ти беше момчето, което се би с мечока. Сега си мъжът, който уби краля. И все пак си оставаш обикновен човек. Не си виновен за всички горести на този свят, нито за злините на други хора. Разбираш ли? Ако миналото ще те измъчва, възползвай се мъдро от това. Няма да промениш миналото… но можеш да го използваш, за да промениш бъдещето. Този ужас те е направил по-непреклонен. Дал ти е цел. Благослови мъртвите за този дар. И продължи напред.

Кон се облегна на възглавницата и затвори очи. Ериата се взираше в него и накрая си отдъхна — думите ѝ му бяха повлияли. Изглеждаше по-умиротворен. Той отвори очи и се усмихна.

— Ти си много мъдра жена. Ще се вслушам в съветите ти. — Целуна ръката ѝ. — Признателен съм ти, че дойде при мен тази вечер. Права си, че беше нужно да разкажа всичко. Вече не ми тежи чак толкова.

— Добре. Сега ще тръгвам, защото собственото ми легло ме зове.

— Остани — кротко помоли той.

И тя остана.