Меч в бурята

2.

Руатан се връщаше от земите на южните риганте. Още отдалече видя играещите момчета на хълма над ковачницата. Спря кафявия си кон при последните дървета от гората и слезе, за да гледа хлапетата. Гонеха се, чуваше смеха им и долавяше веселието в него. Усмихна се. Хубави звуци. Зарадва се, че и десетгодишният Конавар е с тях. Значи поне засега не вършеше поредната беля, което за жалост беше най-явната му дарба.

Нямаше търпение да се върне вкъщи, защото разстоянието от южния пазар за добитък беше голямо, а последните десетина мили бяха само изкачване по полегатите склонове. Умореният кон дишаше тежко. Той го потупа по муцуната.

— Поеми си дъх, момко. Като се приберем, ще се погрижа да хапнеш от най-доброто зърно.

Стоеше много по-високо от играещите момчета и виждаше дома си там, където се събираха трите потока, дали името на селото. Здрава къща, построена умело от правилно изсушено дърво, с дебел сламен покрив. Хладна през лятото, когато през широко отворените прозорци вееше ветрец, топла през зимата с плътно затворените капаци и разпаленото огнище по средата. В ограждението зад къщата се движеха мънички фигурки. Руатан се усмихна. Мерия бе оседлала понито и го водеше покрай оградата, а най-малкият им син се бе вкопчил в седлото. Макар и само тригодишен, Бендегит Бран беше безстрашен — неизчерпаем източник на гордост за баща си.

Конят зад него изпръхтя и го побутна с глава.

— Добре, момко, прибираме се.

Тъкмо щеше да го яхне и чу началото на разгорещен спор между момчетата на склона под него…

Когато скочи в движение от седлото и се втурна сред децата, сбиването бе стигнало до жестокост. От носа на Гованан шуртеше кръв. Брефар, деветгодишният син на Руатан, лежеше на тревата почти зашеметен, а доведеният му син Конавар налагаше останалите три момчета като вихрушка — бъхтеше с юмруци, блъскаше с глава, риташе. Още едно момче се строполи на земята от страшен удар по ухото. Конавар скочи върху него и стовари юмрук върху носа му.

Руатан изтича зад него, сграбчи яката на зелената му туника и го вдигна във въздуха. Десетгодишният хлапак се извъртя в ръцете му и малкият му юмрук се заби като камък от прашка в лицето му. Руатан го пусна да стъпи на земята и му зашлеви такъв шамар, че момчето се завъртя и тупна в тревата.

— Я стига! — изрева Руатан и тишината се върна. — В името на Таранис, какво става тук?!

Никое от момчетата не продумваше, не искаха да го погледнат в очите.

— Играехме си — промърмори Гованан накрая, по туниката му прокапваше кръв. — Аз си отивам вкъщи.

Той и четиримата му насинени приятели тръгнаха надолу по склона. Конавар седеше на тревата и си разтриваше бузата. Брефар понечи да се надигне, но пак се свлече. Руатан клекна до него и го попита:

— Къде те боли?

Брефар опитваше да се усмихне, лицето му обаче сивееше.

— Нямам рани, татко. Само съм замаян. Както падах, Гованан ме уцели с коляно в главата. И сега виждам звезди посред бял ден.

— Сигурно е много интересно — подхвърли Руатан и разроши косата му. — Полежи още малко, докато престане да ти се вие свят. — Отиде при седналия Конавар. — Добър удар — отбеляза и разтри челюстта си. — И боли.

Обикновено успяваше да оправи с някоя шега неразбориите с Кон, чийто гняв гаснеше бързо. Момчето се укротяваше и палава усмивка озаряваше лицето му. И тогава можеха да се разберат. Но сега не се усмихна. Вдигна глава към Руатан и якият воин за пръв път се смути от погледа в странните му очи — едното зелено, другото светлокафяво, а на слънце златно.

Руатан веднага разбра, че се е случило нещо непоправимо. Взря се в красивото лице на момчето. Дясната му буза започваше да отича и да потъмнява, долната му устна беше сцепена.

— За какво се сбихте?

Конавар не отговори веднага. Прокара пръсти през златисточервеникавата си коса.

— Той каза, че баща ми бил страхливец. Каза, че побягнал.

Чудатите му очи следяха изпитателно изражението на Руатан, който живееше с този страх от много години, и сега сърцето му се сви.

— Кон, с баща ти бяхме приятели. Той се би редом с мен в две сражения. Гордеех се с тази дружба. Разбра ли ме? Не се сприятелявам със страхливци.

— Значи не е побягнал?

Зелено-златистият поглед не се отделяше от очите на Руатан и той въздъхна.

— Той наруши своята геша. Уби гарван. Ти се бе родил току-що, в нощта преди битката. Варакон копнееше с цялата си душа да те види как растеш, да те напътства. Много му тежеше мисълта, че ще умре. Все едно цяла планина легна на плещите му.

Руатан млъкна и мислите му се пренесоха в онзи ужасен ден преди десет години, когато племената събраха силите си, за да отблъснат отвъдморските нашественици. Дванайсет хиляди подивели грабители, срещу които се изправиха осем хиляди непреклонни бойци от племената. Ден на кръв и доблест, никой не искаше да отстъпи и една педя. А в разгара на сражението започна страховита буря, мълниите се стоварваха, подхвърляха във въздуха тела с почерняла плът.

Вдиша дълбоко.

— Чуй ме — с Варакон бяхме братя по оръжие. Той се би до мен през целия ден, пазеше ми гърба, както аз пазех неговия. Само това е важно.

— Той побягна ли? — пак попита момчето.

Изражението му беше безмълвна молба за утешителната лъжа.

А Руатан не можеше да му поднесе такъв дар. За него честта беше над всичко. Знаеше обаче, че младоците отсъждат за всичко в света с цялата рязкост на неопитните. За тях или си герой, или си страхливец. Черно и бяло, никакво сиво. Опита се още веднъж да разсее съмненията на Кон.

— Слушай какво ти казвам. Победихме разбойниците, само че те се хвърлиха в последна атака. Скоро щеше да се смрачи. Надделяхме в битката. Но те едва не си пробиха път към брега. Петима от тях се втурнаха към мен и баща ти. Тогава го убиха. Нека спрем дотук. Аз загубих приятел. Ти загуби баща си.

Кон обаче нямаше да се откаже.

— Къде беше раната му?

— Кон, човъркаш където не бива. Той беше смел и добър мъж. И само за миг… се остави на уплахата. Не го съди сурово. Когато битката свърши, седях с него до края. Последните му думи бяха за тебе и майка ти. Толкова искаше да види как ще пораснеш. И щеше да се гордее, че си такова силно момче.

— Никой враг няма да ми види гърба — отсече Кон. — Аз няма да побягна.

— Не бъди глупак! — сопна му се Руатан. — И аз съм бягал. Умелият боец знае кога да се бие докрай и кога да отстъпи, за да търси победата в друг ден. Нищо срамно няма в това.

— Нищо срамно, така ли? — повтори момчето. — И кой пазеше твоя гръб, когато баща ми побягна?

Руатан си замълча. Конавар стана.

— Къде отиваш? — попита Руатан.

— Да намеря Гованан. Трябва да му се извиня.

— Няма за какво.

Конавар тръсна глава.

— Той каза истината. Баща ми е бил страхливец.

Момчето се отдалечи и Руатан изруга през зъби. Брефар дойде при него.

— Още ли е ядосан?

— Да. Ядосан и уязвен.

— Той май можеше и сам да ги набие. Изобщо нямаше нужда от моята помощ.

— Да, сила не му липсва. Ти как си, Крило?

Името на душата на Брефар беше Крило над водата.

— По-добре. Коленете на Гованан са много ръбати — ухили се Брефар. — Но си струваше, за да видя после как Конавар го просна на земята. Той не се бои от нищо… и от никого.

„О, бои се — помисли тъжно Руатан. — Бои се да не прилича на баща си.“ Погледна небето.

— Казах ти да стоиш до мен… — промълви печално.

— Какво, татко? — озадачи се Брефар.

— Говорех си със стар приятел. Хайде да се прибираме.

Вдигна сина си на седлото и поведе коня надолу. „Можех да го излъжа, да му кажа, че баща му не е бягал.“ Но поне двайсетина мъже от Трите потока бяха видели как умря Варакон. Рано или късно тази стара история щеше да изплува от миналото. Мерия щеше да се вбеси, то се знае. Желанието ѝ да закриля Конавар беше неистово, обичаше го по-силно от двамата синове, които бе родила на Руатан.

„И няма съмнение, че го обича по-силно, отколкото мен.“

Мисълта изскочи нечакана в ума му като отровна стрела от засада.

Мерия се омъжи за него само четири месеца след битката. Не по любов. Още тогава Руатан разбираше, че е така. Тя беше убедена, че Конавар ще има нужда от силен баща, който да го направи истински мъж от племето риганте. Руатан вярваше, че и тя ще го обикне, ако вижда от него само доброта и съпричастие. Понякога дори му се струваше, че долавя у Мерия искрена привързаност. Истината обаче беше, че колкото и да се стараеше, помежду им все оставаше някаква крачка, която той не успяваше да направи.

Вечерта на празника Самиан, когато Конавар навърши годинка, Руатан говори с майка си Палей за затрудненията си. Баща му бе умрял две години преди това. Руатан седеше до Палей под огромните клони на Старшето дърво. Около тях хората от селото пиеха, ядяха и танцуваха. И Руатан си беше пийнал. Ако беше трезвен, нямаше да изтърве и дума за това. Майка му, висока и достолепна жена, която въпреки побелялата си коса запазваше почти неземната си хубост, слушаше мълчаливо.

— Обидил ли си я с нещо? — попита накрая Палей.

— Никога!

— Ру, сигурен ли си? Ти си похотлив като баща си. Да не си пръскал семена и в друга нива?

— Не. Заклевам се. Верен съм ѝ неизменно.

— Удрял ли си я?

— Не, дори не повишавам глас вкъщи.

— Щом е тъй, няма с какво да ти помогна, синко. Мога само да кажа, че ти е сърдита за нещо. Уповавай се на надеждата гневът ѝ да изчезне с времето. Може и да се случи, след като роди твой син.

— А ако не ми роди?

— Тя уважава ли те?

— Разбира се. И тя знае като всички останали, че няма да постъпя недостойно.

— И ти я обичаш, нали?

— За любовта ми към нея думите не стигат.

— Тогава разчитай на уважението ѝ, Ру. Друго не можеш да направиш.

През следващите шест години не споменаха повече за това. Когато Палей лежеше на смъртното си ложе, Руатан седеше до нея, стискаше ръката ѝ и се надяваше тя да си отиде спокойно насън. Ракът бе оглозгал плътта ѝ, а болките я караха да се гърчи и да стене. Отначало билките на Ворна облекчаваха страданията, но напоследък и най-силните отвари почти не помагаха. Въпреки болките и слабостта Палей не се отказваше лесно от живота. През последните дни често бълнуваше и понякога не познаваше Руатан, бъркаше го с баща му. Но в нощта на смъртта си тя отвори очи и му се усмихна немощно.

— Болката я няма — прошепна Палей. — Какво благословено облекчение. — Той погали ръката ѝ и тя добави: — Уморен си, синко. Най-добре се прибери и отдъхни.

— Ще се прибера. След малко.

— Как върви между тебе и Мерия?

— Все същото. Достатъчно е, че аз я обичам.

— Никога не е достатъчно, Ру — тъжно каза майка му. — Мечтаех си да живееш по-добре. — Млъкна, дишаше тежко. После се усмихна. — Конавар послушен ли е?

Руатан завъртя глава.

— Това момче е родено за бели.

— Ру, той е само на седем години. Има добро сърце. Не бъди твърде суров с него.

Той се засмя.

— Суров ли? Опитвах се да поговоря с него. Уж седи и слуша, а после хуква навън да направи поредната щуротия. Набих го с колана си, но полза никаква. Изтърпя наказанието, без да хленчи, а след два дена открадна сладкиш от пекаря сутринта и остави жива жаба под завивката ми вечерта. — Руатан изведнъж прихна. — Мерия си легна първа. Кълна се, че подскочи чак до тавана като подплашен лебед.

— Но ти го обичаш, нали?

— Да. Миналата седмица слушаше, докато разказвах на Мерия за вълка единак горе в гората. А после отмъкна най-хубавия ми нож и се запиля нанякъде. На седем години е, а накрая го намерих да дебне вълка в гората, нахлупил бронзова купа вместо шлем. Силен дух има това момче. А когато се ухили, можеш да му простиш всичко.

Фитилът на лампата до леглото изсъска и пламъчето изчезна. Руатан изруга тихо и отиде в голямата стая, за да вземе лампа. Върна се бързо, но Палей вече си бе отишла.

Мерия вдигна Бран от седлото на понито и го притисна към гърдите си.

— Хареса ли ти, мъничето ми?

— Още, мамо! — настоя момчето и протегна ръце към малкото сиво конче.

— После — обеща тя. — Я виж къде е Кейвъл. — И посочи черната хрътка, която бе легнала на сянка.

Бран забрави за понито и започна да шава в ръцете ѝ. Мерия го пусна на земята и момчето се втурна към кучето. Обви с ръчички шията му и се гушна в него. Хрътката го близна по лицето. Бран се разкикоти.

Черна сянка се плъзна в небето и огромен гарван кацна тромаво на сламения покрив. Изви глава и лъскаво око се взря надолу към високата стройна млада жена в зелена дреха.

Друга жена излезе от къщата.

— Съпругът ти се е върнал — подхвърли братовчедката Пелейн.

Мерия погледна към хълмовете и видя Руатан, който водеше коня си по склона. Брефар беше на седлото. След време Мерия тъй и не можа да си спомни какво пробуди гнева ѝ в този миг.

— Да, върнал се е — процеди тихо.

Пелейн се вторачи в нея и отсече:

— Изобщо не разбираш каква късметлийка си. Той те обича.

Мерия се помъчи да не ѝ обръща внимание, но това не беше лесно. Поискаше ли да говори за нещо, Пелейн приличаше на хрътка, впила зъби в жертвата си.

— Ако беше омъжена за Борга, щеше да знаеш разликата — продължи братовчедка ѝ с кисела усмивка. — Ляга отляво, после ме наляга и накрая се търкулва надясно. Между сумтенето успява да попита: „И за тебе беше чудесно, нали?“ За щастие обикновено е заспал, преди да отговоря.

Мерия се ухили.

— Не говори така. Борга е свестен мъж.

— Ако месеше и печеше хляба с бързината, с която се люби, щеше да изхранва всички племена оттук чак до брега — изсумтя Пелейн и погледна идващия към тях висок воин. — Готова съм да заложа зестрата си, че поне той не минава през тебе като повей в лятна вечер.

— Да, не минава набързо — отвърна изчервената Мерия и веднага съжали, че е изтървала тези думи.

— Значи трябва да го цениш повече — натърти братовчедката. — Аз щях да ценя каквото имам, ако бях на твое място.

Гневът пламна отново и Мерия се озъби:

— Ами да се беше омъжила за него!

— О, щях да се омъжа, ако ме беше помолил — отвърна Пелейн, без да се засегне. — Две здрави момчета и никакви мъртви бебета… Силно му е семето.

През последните пет години Пелейн бе загубила четири деца. Нито едно не живя повече от пет дни. За миг гневът на Мерия отстъпи пред съчувствието и привързаността към Пелейн.

— Още си млада. Има време.

Пелейн врътна глава.

— Ворна казва, че моето време за деца е минало.

Руатан стигна при тях и свали сина си на земята. Брефар хвана юздата и отведе коня. Руатан целуна Мерия по бузата и се обърна към Пелейн.

— Ако си дошла да ми мътиш водата — усмихна ѝ се, — мятам те на рамо и те отнасям в дома на мъжа ти.

— О, моля те, направи го, защото той не си е вкъщи и имам широко легло, готово за един истински мъж.

Руатан се стъписа, после прихна.

— Небесата са ми свидетел, ама ти си станала порочна жена!

Пелейн си беше хлевоуста, но и тя май се изненада от собствените си думи.

— Не знам дали съм порочна, но знам кога съм излишна — подхвърли малко смутено и закрачи към къщата.

Руатан хвана ръката на Мерия и целуна дланта ѝ. Над него гарванът ненадейно изграчи и заподскача по покрива. Руатан го погледна. Мършоядите му бяха неприятни, но той не забравяше, че и те имат свое предназначение. Обикновено ги пренебрегваше, но от този гарван настръхна.

— На добра цена ли продаде стоката? — попита Мерия.

— Поносима. Нищо повече. И скотовъдци от племето норвии бяха докарали добитък. Имах късмет, че продадох животните още първия ден. На третия цената беше паднала много. Момчетата държаха ли се добре?

От този въпрос гневът ѝ се разгоря. Защо пък ще се държат различно, когато го няма? Нима я смяташе за мекушава жена, която не може да наложи волята си на палави хлапета?

Не отговори, а му каза:

— Има горещ пай, току-що изваден от пещта. Сигурно си гладен.

— По-гладен бях да видя тебе и момчетата.

Тя се усмихна не особено искрено и тръгна към вратата. Руатан понечи да я последва, но Конавар се появи от другата страна на къщата. Усмивката на Мерия засия, душата ѝ се разведри в миг, сякаш слънцето се показа иззад облаците.

— Къде беше, хубавото ми момче?

— Паят готов ли е? — отвърна той с въпрос.

Тя пристъпи към него, взря се в синината на бузата му и в сцепената устна.

— Какви си ги вършил? Кон, пак ли се сби?

— Само си играхме, мамо. — Той се измъкна от ръцете ѝ. — Пък и вече казах всичко на Големия мъж.

И се шмугна в къщата, а Мерия се извъртя към Руатан.

— За какво говори? Какво ти е казал?

— Сбиха се с Гованан и още няколко момчета. Минала работа. Няма значение.

— За мен има, съпруже. Защо се сбиха?

Руатан сви рамене.

— Момчетата се бият. Те са си такива. И бързо се сдобряват.

Брефар ги бе доближил незабелязано на връщане от конюшнята.

— Гованан каза, че бащата на Кон бил страхливец и побягнал — изтърси момчето. — А Кон му счупи носа. Мамо, да беше чула как изпращя!

— Влизай вътре! — изрева Руатан.

Изненадан от рядкото избухване на баща си, Брефар отстъпи заднешком и побърза да се скрие в къщата.

Мерия пристъпи към съпруга си и прошепна:

— А ти какво му каза?

Над тях гарванът надаваше стържещи вопли.

— Истината. Какво друго би искала да направя?

— О, да, сигурно е било удоволствие за тебе — изсъска Мерия и в зелените ѝ очи се разгоря ярост. — Ще ти хареса да презира баща си, нали?

— Твърде далеч си от истината, жено. Натъжаваш ме с тези приказки.

— Натъжавам те, тъй ли? Че защо? Ти си човекът, който остави баща му да умре. За да вземеш жена му.

И още в следващия миг съжали за думите си. Никога не си бе позволявала да каже нещо подобно през десетте години на съвместния им живот. Плясък на криле наруши тишината и гарванът отлетя към горите на север.

Руатан не помръдваше. Лицето му стана напълно безизразно, светлите му очи се вторачиха в лицето ѝ.

— Това ли си мислиш? — попита я със стъписващо спокойствие.

Гордостта не ѝ позволи да отстъпи.

— Да, това.

Внезапният студ в погледа му я уплаши, но когато Руатан заговори, в гласа му тегнеше печал.

— Поне двайсет мъже видяха как умря той. И никому не хрумна да ми каже такива думи. Просто защото истината е друга. Аз бранех живота му през целия ден. А после той побягна. Така се случи. — Гласът му зазвуча по-сурово. — Но жена, готова да се омъжи за онзи, който според нея носи вина за смъртта на съпруга ѝ, с нищо не е по-добра от пъпчасала курва. И аз не ще имам нищо общо с нея. Никога.

Подмина я и влезе в къщата. Вечерта, когато угасиха свещите и лампите, Мерия остана сама в широкото легло. Руатан си взе одеялото и отиде да спи в плевнята.

На сутринта повика дърводелци и други работници, които се заеха да построят нова къща в другия край на Дългата ливада. След три седмици пренесе вещите си там.

Хората в Трите потока се озадачиха от тази раздяла. Нима той не беше най-видният хубавец на селото, богат и храбър? Нима не беше добър баща и къщовник? Нима тя не беше късметлийка да намери мъж, който да вземе млада вдовица с дете? Всеизвестно беше, че той я обожаваше и отгледа сина ѝ като свое дете. Защо би го прихванало да напусне този дом, чудеха се всички.

Вещицата Ворна би могла да им каже. Защото тя береше билки по високите ливади над селото и видя големия гарван да кръжи над къщата. Тя обаче не каза нищо. По-благоразумно е хората да не се намесват в делата на боговете. Особено ако ги вършат богове на смъртта и злините като Моригу.

Само се загърна по-плътно в наметалото си и влезе навътре в гората, където беше Дървото на желанията.

Жителите на Трите потока само се чудеха и недоумяваха, но за децата на Руатан раздялата беше съсипваща. Седмици наред деветгодишният Брефар беше безутешен, защото смяташе, че той е виновен. И Конавар тънеше в угризения, защото беше убеден, че сбиването с Гованан е довело до този раздор. И Бендегит Бран често се обливаше в сълзи, макар че беше твърде малък да разбере ужасните последствия.

Само знаеше, че вече не вижда баща си толкова често, и не проумяваше какво става.

А Мерия не продумваше за това. Опитваше се да дарява синовете си с все същата обич, внимание и грижи, но все се улисваше в мислите си и децата неведнъж я заварваха да седи до прозореца, загледана към хълмовете с овлажнели очи.

Конавар, както си му беше присъщо, опита да помете затруднението от пътя си. Около месец след раздялата една вечер тръгна към къщата на Големия мъж и потропа на вратата. Руатан седеше до студеното огнище — само една лампа разпръскваше сумрака в голямата стая — и точеше ножа за дране.

— Какво правиш тук, момче?

— Дойдох да те видя — отговори Конавар.

— Нали се видяхме днес на ливадата. Помагаше ми да белязвам говедата.

— Исках да говоря с тебе насаме. Защо си тук? Заради мен ли стана? Или заради Крилото? Ако е така, моля те да ми простиш.

— Не е заради тебе, Кон. Просто… Случва се.

— Да не е заради онова, което ти каза мама?

Руатан вдигна ръка в кротък, но безпрекословен жест — край на въпросите.

— Кон, няма да говоря за тази свада. Тя е между мен и майка ти. Но каквото и да се случи помежду ни, искам да знаеш, че и тя, и аз обичаме тебе, Крилото и Бран и така ще е винаги. Сега се прибери да спиш.

— Всички сме нещастни — направи последен опит момчето.

— Вярно е. Всички — кимна Руатан.

— Не може ли пак да бъдем щастливи?

— Ти ще бъдеш, Кон.

— Ами ти? Искам и ти да си щастлив.

— Ето, вече съм щастлив да чуя това, синко. Сега си върви.

Руатан стана, отиде при момчето, вдигна го високо и го целуна по бузата. Отвори вратата и го остави на стъпалото пред прага.

— Ще те гледам, докато тичаш към къщи — може сидите да са излезли на лов за малки момчета.

Конавар се ухили.

— Няма да ме хванат! — И хукна през ливадата.

През следващите месеци Руатан и Мерия разговаряха рядко, и то само когато Големия мъж отиваше да види Бран. Говореха с ледена, скована любезност.

Конавар изобщо не успяваше да разгадае отношенията им, въпреки че бе чул от кухнята гневните думи, които си размениха. Нищо повече от думи, казваше си той. Само думи. Въздух. Как биха могли сами да навредят толкова зле?

Изниза се цяла година, преди да спомене за това пред друг човек. Беше се сприятелил с чужденеца Бануин. Тъмнокосият мургав търговец се появи в земите на риганте преди дванайсет години, повел цял керван коне, натоварени с боядисани платове, бродирани ризи, подправки и сол. Неговите стоки винаги бяха с добро качество и хората ги ценяха. Първия път остана при риганте три месеца, купуваше бронзови и сребърни накити и украшения от майстор Гариафа и превъзходни кожи от Дългия леърд, който имаше чудати черно-бели добичета. Казваше, че ще ги продава прескъпо в родната си Тургония. Втората година плати да му построят къща и прекара зимата и пролетта сред местните хора и оттогава това се повтаряше всяка година. Още през третия си престой започна да носи карираните панталони и дългите сини туники на северните риганте. Никой не се почувства оскърбен, защото Бануин беше обаятелен човек и знаеха, че облича тези дрехи от уважение към тях.

Търговецът изпитваше симпатия към избухливото момче със странните очи. Първият им по-дълъг разговор беше една вечер преди три години, когато Кон се промъкна през прозореца в малкия склад и конюшня, където Бануин съхраняваше стоката си. Осемгодишното момче не знаеше, че дребничкият търговец го забеляза как пълзи във високата трева, видя го да прескача оградата и да се промушва през прозореца. Хлапето явно беше безстрашно, защото с разрешение на старейшините в селото Бануин втълпяваше на децата, че е магьосник, който може да превърне всеки крадец в жаба. Почти всички му вярваха и стояха настрана от къщата му.

Обзет от любопитство, Бануин влезе безшумно в склада, където Кон тършуваше в дисагите, подредени до стената. Търговецът зачака в сенките. Накрая Кон стигна до богато украсените оръжия и извади бронзов кинжал с дръжка, на която имаше сребърен филигран, създаден от сръчните ръце на Гариафа. Момчето размаха оръжието, въртеше се и подскачаше, сякаш отблъскваше невидими врагове.

Накрая отиде при прозореца и вдигна кинжала над главата си. Това изненада Бануин, но още по-учудваща беше следващата постъпка на Кон. Вместо да офейка с плячката, хлапето прибра оръжието там, откъдето го бе взело.

— Защо не го открадна? — разнесе се гласът на търговеца под гредите на покрива.

Момчето се завъртя, стиснало юмручета. Бануин излезе от сянката и седна на един дълъг дървен сандък. Кон скочи към дисагите, пак измъкна кинжала и застина, готов за битка.

— Значи ще се сражаваш срещу мен? — подхвърли търговецът.

— Няма да ме превърнеш в жаба, Чужденецо — заяви момчето.

— Щях да те превърна, ако беше опитал да се изсулиш с моя нож. Но щом не си дошъл да крадеш, за какво дойде?

Кон вдигна рамене.

— Заради облог. По вашите земи нямате ли облози?

— Имаме — каза Бануин. — Един приятел ме предизвика много отдавна да се покатеря по отвесна скала без въже. Висока шейсетина стъпки.

— И ти успя ли?

— Почти. Паднах и си счупих единия крак. Оттогава отбягвам глупави облози.

Както си приказваха, голям плъх се подаде иззад дисагите. Бануин извади нещо от ръкава си, дясната му ръка се стрелна нагоре, после надолу. Ярко острие блесна в стаята и след миг момчето видя плъха прикован към стената. Взря се в мъртвото животно и забеляза от него да стърчи малък железен нож.

— Плъховете разнасят болести — каза Бануин. — Та за какво говорехме?

— За глупавите облози.

— А, да. Прибери кинжала, вземи моя нож и ела в къщата. Там ще си говорим… ако не те е страх.

— Ще дойда — каза момчето.

Бануин се усъмни, но отиде в къщата. Скоро дойде и Кон — беше почистил метателния нож от кръвта. Седнаха и говориха цял час. Отначало момчето се смущаваше, но скоро започна да сипе въпросите един след друг. Може ли да се научи как да мята нож? Иска ли Бануин да го учи? Откъде е дошъл Чужденеца? Какви са земите на юг? В този ден започна приятелството им, на което и двамата държаха.

Вечер често сядаха на дървените трупи пред къщата на Бануин и говореха за случващото се из широкия свят — свят, който за младока от племето риганте беше изпълнен с тайни и приключения. Бануин бе пътешествал надлъж и нашир, често се качваше на кораби, които го пренасяха в земите отвъд Голямата вода. Кон не бе виждал кораб и си представяше плаването като вълнуваща опасност. Научи смаян, че хората отвъд морето говорят на други езици. Когато чу това за пръв път, реши, че Бануин се шегува. Търговецът каза няколко думи на своя език, които за Кон бяха само поредица от безсмислени звуци. Момчето се разсмя. Но след година бе научил много изрази от езика на Бануин.

— Имаш дарба за нови знания и чужда реч — увери го търговецът веднъж, след като поприказваха на тургонско наречие. — Повечето хора от тукашните племена трудно налучкват правилното място на глаголите в нашите изречения.

— Забавно е — сподели Кон.

— Да, учението трябва да е забавно. Както и целият живот. Боговете са ми свидетели, че е твърде кратък, за да бъде и мъка. — Тъмните очи на Бануин се взряха в Кон. — Вече се смееш много по-рядко. Какво не е наред?

Конавар нямаше желание да обяснява каква горест е сполетяла дома му, но всички страхове и съжаления нахлуха изведнъж в главата му и той неусетно разказа на чужденеца цялата ужасна история.

— Не биваше да приказвам за това… — промърмори накрая.

— Не е така, Кон — благо възрази Бануин. — Това е една от най-добрите страни на приятелството — да си облекчиш душата пред някого, без да срещнеш присмех или упрек. И без никой да разгласи казаното от тебе.

На момчето му олекна.

— Но ти можеш ли да разбереш защо са разделени? Те се обичат. И всичко стана заради някакви си думи.

— Думите са по-силни от желязото — каза му търговецът. — Всичко, което правим… и това, което сме, се ражда от думите. Човек попива предразсъдъците си с думите на майка си и баща си или на почитани от него по-възрастни приятели. Религиите и митовете, които може би са едно и също, живеят повече чрез думите, отколкото чрез делата. Миналата година ти счупи носа на Гованан заради думи. Още ли сте приятели?

— Не.

— Видя ли? Думи…

— Но майка ми обвинява Големия мъж за смъртта на Варакон. Не е вярно. Варакон е умрял, защото е бил страхливец, защото е побягнал. Нали е важно, че това, което тя си мисли, просто не е истина?

— Трябва да е важно, а се оказва, че не е — поклати глава Бануин. — Според мен за Руатан няма значение, че тя се е заблудила. Важно е, че тя е повярвала в заблудата си. Неговата гордост е силна. И има защо да се гордее — той е справедлив, храбър и честен мъж. Иска другите да знаят, че тези достойнства са му присъщи. Защото са редки и правят живота по-тежък. Никак не е лесно да останеш почтен. Светът е пълен с лукави хитреци, които нямат представа що е чест или вярност. Те мамят и крадат, но светът смята, че преуспяват. За да бъдеш честен са нужни големи усилия и непреклонна смелост. А най-трудно е да бъдеш справедлив. Руатан е добър човек. Жена му да го сметне за подлец… трябва да е почувствал това като смъртоносен удар в гърба.

Кон се умърлуши.

— Значи според тебе те няма да се съберат никога, така ли?

— Няма да те лъжа, Конавар. Само някакво чудо може да ги събере отново. И твоята майка е горда жена. А Руатан я е сравнил с курва, разядена от срамна болест. Няма да му прости такова оскърбление.

— Той не си взе друга — напомни Кон. — Нито обяви пред старейшините, че тя вече не му е жена.

— Вярно, това е искрица надежда — призна търговецът. — Но само искрица.

— Никога няма да излъжа човек, когото обичам — зарече се Кон.

— Значи ще бъдеш необичайно глупав мъж.

— Нима според тебе честността е глупост?

— Майка ти е казала това, което е смятала за истина. Как мислиш — тя мъдро ли постъпи?

— Не — отстъпи момчето. — Не беше мъдро. Много съм объркан…

— Да, за единайсетгодишните животът може да изглежда голяма бъркотия — усмихна се Бануин. — А когато пораснеш, ще стане още по-оплетен.

— Мога ли да направя нещо, за да бъдат отново заедно?

Бануин завъртя глава.

— Нищичко, момчето ми. Това е затруднение, с което трябва да се справят сами.