Меч в бурята

3.

Конавар се възхищаваше на Чужденеца, но не можеше да се съгласи, че е безсилен да помогне на майка си и Големия мъж. Вечерта на следващия ден зърна вещицата Ворна, която береше цветя за своите лекове на високия южен склон. Конавар заряза работата, която му бе заръчано да свърши, прескочи ограждението, прекоси тичешком ливадата и тръгна нагоре по хълма. Тя го видя отдалече и се изправи.

— Може ли да говоря с тебе? — попита момчето.

Ворна остави торбата с билки на земята и седна на един камък.

— Не се ли боиш, че ще те превърна в невестулка?

— А защо ще поискаш да го направиш? — не разбра Кон.

— Нали с това се славят вещиците? — отвърна тя с въпрос.

Той поумува и попита:

— А можеш ли? Толкова силна ли е твоята магия?

— Може би — каза вещицата. — Ако ми досадиш, ще научиш. Сега да чуя какво искаш, защото съм заета.

— Мой баща е Руатан, майка ми е…

— Познавам семейството ти — прекъсна го тя троснато. — Да чуя същината.

Той се взря в хлътналите ѝ очи.

— Искам да им бъде наложено заклинание, за да се обичат отново.

Тя примигна неочаквано и суровото ѝ лице се озари от рядка усмивка.

— Брей… — Почеса се по разчорлената прошарена черна коса. — Значи искаш да използвам магията си. Не се съмнявам, че ще чуя убедителна причина да го направя.

— Те са нещастни. Всички вкъщи сме нещастни.

— И как ще ми платиш, млади Конавар?

— Да ти платя ли? — повтори той недоумяващо. — Плаща ли се на вещиците?

— О, не, правим магии само от любов — сопна му се тя. — Похапваме въздух и се обличаме с облаци. — Наведе се напред и го прониза с поглед. — Разбира се, че на вещиците се плаща! Я да помисля… — Подпря с юмрук брадичката си, без да отмества поглед от него. — Няма да е чак толкова страшно заклинание, значи няма да поискам душата ти като отплата. Крак, да речем. Или ръка… Да, нека е ръка. Коя избираш — лявата или дясната?

— За какво ти е притрябвала моя ръка?

Конавар отстъпи една крачка.

— Може пък да събирам вкъщи ръце на малки момчета.

— Не съм малък! А ти ми се присмиваш, вещице. Хайде, превърни ме в невестулка, ако искаш, но ще се покатеря по крака ти и ще те ухапя по задника!

Ворна не издаде с нищо колко е слисана от държането на това дете. Малко бяха момичетата и момчетата от племето, които биха посмели да я доближат, а дори възрастните не биха дръзнали да ѝ говорят така. Знаеха добре, че има защо да се страхуват от нея. За нея беше ясно, че момчето е уплашено, но въпреки това ѝ се репчеше.

— Прав си, присмивам ти се — призна тя. — Добре, да говорим направо. Моите заклинания могат да убиват или да лекуват. Мога да приготвя отвара, за да обикне някой мъж някоя жена. Не е трудно. Но Руатан и без това обича Мерия. И тя го обича, макар че го разбра чак когато го загуби. Пречката е в гордостта, Конавар, а аз няма да направя заклинание, за да им я отнема. — Бръкна в една платнена торбичка на пояса си и извади няколко тъмни семена. — Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Семена от напръстниче. Ако използваш съвсем мъничко от тях, можеш да вдъхнеш нов живот на умиращо сърце. Същинско чудо. Но ако прекалиш само с една щипчица, отварата става смъртоносна. Така е и с гордостта. Ако е твърде слаба, човекът няма никакво достойнство. Накрая светът го смачква. Ако е твърде силна, човекът става нагъл суетен самохвалко. Но ако е точно колкото е нужна, с този човек можеш да пребродиш планините. И Руатан е такъв мъж. Да бърникам в гордостта му ще означава да го съсипя. А Мерия е достатъчно благоразумна да разбере, че го е загубила. Не ми е по силите да ти помогна, Конавар. Съмнявам се, че и сидите биха успели да ти помогнат.

— Но не се знае дали ще могат, тъй ли? — попита момчето и Ворна се разтревожи.

— Дори не си помисляй за това — предупреди го. — Сидите са по-опасни, отколкото можеш да си представиш. Прибирай се и остави майка си и баща си сами да оправят този раздор помежду си. — Той си тръгна и тя подвикна след него: — Ако някога реша да те превърна в невестулка, ще си без зъби.

Конавар изви глава към нея с ослепително зъбата усмивка и хукна обратно към ограждението.

Малко преди полунощ се измъкна от леглото и се облече, без да вдига шум. На съседното легло Брефар помръдна, но не се събуди. Легналата под западния прозорец хрътка Кейвъл вдигна голямата си черна глава и се вторачи в него. Конавар се обу и приклекна до нея, погали я по челото и я почеса зад ушите. Чудеше се да я вземе ли със себе си. Щеше да се чувства по-добре, ако имаше някой с него в това начинание. Помисли за опасностите и се отказа. Какво право имаше да рискува и живота на Кейвъл? Плъзна се покрай завесата, отделяща неговата стая от голямата. В къщата беше тъмно и той отиде предпазливо в кухнята, взе дългия стар бронзов нож и го пъхна под колана си. Вдигна резето на вратата и се изсули в нощта. Тръгна на север към гората с Дървото на желанията.

Луната се бе издигнала високо, но светлината ѝ не можеше да проникне в мрака под клоните. Сърцето на Конавар зачести ударите си. Никога не бе виждал сид, но знаеше много истории за тях — духове на могъщата магия и мрачните прокоби. Имената на някои бяха неразделна част от легендите на риганте. Бийн-Най, Перачката от речния брод. Обречените на гибел бойци я виждаха коленичила до водата да пере окървавени дрехи. Конавар нямаше желание да зърне нито нея, нито сестра ѝ Бийн-Си, известна и като Витаещата или Ридаещата. Един поглед към нейното бяло като варовик лице стигаше да изпълни човек с такава покруса, че сърцето му да се пръсне. Надяваше се да срещне онзи сид, когото познаваха с името Тагда — Горския старец. Говореше се, че ако го доближиш и докоснеш наметалото му от мъх, той ще ти изпълни три желания.

Конавар забави крачка. За Тагда разказваха и друго — ако някой му стане неприятен, разгръща наметалото си и от корема му изпълзява мъгла, която осмуква плътта, за да останат само сухи кости.

Момчето спря на склона пред дърветата. Устата му бе пресъхнала, ръцете му трепереха. „Това е тъпотия“ — повтаряше си той. Взираше се в зловещата плътна редица на първите дървета. Сега изглеждаха заплашително и той си въобразяваше какви ли не ужаси сред тях. И гневът му пламна, за да погълне страха. „Не съм като баща си. Не съм страхливец.“ Пое си дъх и тръгна през гората.

Всичко бе притихнало под клоните и в пролуки между листака лунните лъчи приличаха на колони от ярко сребро, от които мъглата в храстите светеше. Конавар изтри потните си длани в крачолите на панталона и потисна изкушението да извади ножа. „Идваш да молиш за услуга — напомни си строго. — Какво ще стане, ако отидеш при Тагда с оръжие в ръка?“

Вървеше и мъглата се завихряше около глезените му. Ветрец разлюля листата над него.

— Аз съм Конавар — провикна се момчето. — Дойдох да говоря с Тагда.

Гласът му звучеше пискливо и уплашено и това пак събуди гнева. „Няма пък да се страхувам. Аз съм воин от племето риганте.“

Чакаше, но нямаше никакъв отговор. Продължи навътре в гората, спусна се по стръмен склон. Пред него имаше малка поляна и вир между камъните, блещукащ под луната. Провикна се отново и този път чу ехото да връща собствения му глас. Нищо не шавна наоколо — нито прилеп, нито лисица или язовец. Гората бе замряла.

— Тук ли си, Тагда? — кресна Конавар.

Тагда… Тагда… Тагда…

И тогава долови звук. Отначало се заблуди, че е човешки глас, но след миг-два осъзна, че е от животно в беда. Тръгна наляво и видя трънливи шубраци. По средата имаше сърне със светла козина, мъчеше се да стане. Жилави бодливи клони бяха омотали задните му крака, по лъскавите му хълбоци личаха капки кръв.

— Не мърдай, мъниче — опита се да го успокои момчето. — Стой кротко и ще ти помогна.

Промуши се внимателно в гъстите храсти. Дърпаха дрехите му, драскаха го. Извади ножа и отряза един извит клон. Освободен втори клон изплющя нагоре. Кон го спря отчасти с ръка, но клонът удари като камшик и разкървави лицето му. Шубраците ставаха все по-преплетени, дългите тръни го бодяха. Стреснато от идването му, сърнето се бореше още по-трескаво. Кон му говореше тихо и успокояващо. Докато стигне до него, то се изтощи и само трепереше от ужас. Кон внимателно преряза клоните около него, прибра ножа и го вдигна на ръце. Тежеше повече, отколкото очакваше. Притисна го до гърдите си и бавно се измъкна от храстите. Всяка крачка му носеше нови болки, крачолите на панталона му се разръфаха.

На поляната пусна сърнето да стъпи и плъзна длани по тялото му. Раните не бяха дълбоки, щяха да зараснат скоро. Но къде ли беше майката? Защо го бе оставила само? Погали малкото животинче по дългата шия.

— Занапред ще знаеш, че не бива да се вреш в шубраците. Хайде, иди да намериш майка си.

Сърнето се дръпна пъргаво и се обърна да го погледне.

— Тръгвай де! — махна с ръка момчето.

То изприпка три крачки и препусна между дърветата. Кон се загледа в изпокъсаните си дрехи. Мерия щеше да му се кара. Панталонът беше нов. Тръгна да се прибира.

Събуди се малко след изгрев. Брефар се бе облякъл, обуваше си ботушите — стигаха до под коляното. Кон се прозя и се обърна на другата страна.

— Успа се — подкачи го брат му.

— Излизах нощес — обясни Кон.

Седна и разказа за приключението си и за сърнето в гората край Дървото на желанията. Брефар го изслуша търпеливо и накрая отсече:

— Сънувал си.

— Не съм!

— И къде са ти раните, за които разказа?

Кон впери поглед в ръцете си, отметна завивката и огледа краката си. Нямаше никакви драскотини. Стана и взе пуснатия на пода панталон. Беше си здрав както предишния ден. Брефар му се ухили.

— Я се облечи по-бързо, сънливецо. Иначе няма да остане закуска за тебе.

Останал сам в стаята, обърканият Кон обу панталона и посегна към туниката. Щом я вдигна, от нея падна нож и изтрака на дъсчения под. Но не беше старият бронзов нож с дървената дръжка. Блестящото под първите слънчеви лъчи оръжие имаше острие, сякаш изковано от сияйно сребро, а дръжката беше издялана от еленов рог. Предпазникът пък беше златен, в главичката на дръжката имаше инкрустиран черен камък с гравирана в него сребриста руна. Най-прекрасният нож, който Кон бе виждал.

Пръстите му се свиха около дръжката — пасваше чудесно на ръката му. Уви ножа в стар парцал, измъкна се от къщата и се втурна към дома на Бануин. Чужденецът спеше, но се събуди, когато Кон приседна на леглото. Прозя се и отметна завивката.

— Аз не съм селянин. Обикновено не ставам толкова рано.

— Важно е — увери го момчето и му подаде пълна чаша студена вода.

Бануин седна в леглото и я изпи.

— Казвай.

Кон разказа за броденето си в гората, за спасяването на сърнето и как се беше прибрал у дома. После обясни как е намерил ножа. Търговецът слушаше с отегчено мълчание, но изражението му се промени тутакси, щом Кон разви парцала. Бануин взе ножа със страхопочитание, надигна се от леглото и отиде при прозореца да го огледа на дневна светлина.

— Великолепно… — прошепна той. — Не знам що за метал е това. Нито е сребро, нито е желязо. А този камък в дръжката…

— Това е оръжие на сидите — напомни Кон. — Дар за мен.

— Мога да го продам за сто… не, за петстотин сребърника.

— Не искам да го продавам.

— Щом не искаш, защо го донесе?

— Не мога да кажа на никого, че съм ходил близо до Дървото на желанията. Забранено е. И не мога да лъжа мама. Мислех, че ще ме посъветваш какво да направя.

— Приляга съвършено на ръката ми — промърмори Бануин. — Все едно е правен за мен.

— И на моята — сподели Кон.

— Невъзможно е, момко. Моята ръка е доста по-голяма от твоята.

Търговецът подаде ножа на Кон, който стисна дръжката и вдигна оръжието.

— Погледни сега.

Юмрукът покриваше дръжката напълно, златният предпазник се намираше удобно под палеца, а черният камък докосваше основата на дланта. Бануин бавно взе ножа и дръжката сякаш се уголеми в ръката му.

— Вълшебно острие… Не бях виждал такова оръжие досега.

— Какво да правя? — попита Кон.

— Доверяваш ли ми се? — попита на свой ред Чужденеца.

— То се знае. Ти си мой приятел.

— Тогава ми дай ножа.

— Да ти го дам ли… Не разбирам. Ножът си е мой!

— Кон, ти ме помоли за помощ. Ако ми се доверяваш, направи каквото ти казах.

Момчето застина за миг.

— Така да бъде. Давам ти ножа.

— И сега е мой? — поиска да знае Чужденеца.

— Да. Сега е твой. Но аз още не разбирам…

Без да пуска ножа, Бануин го подкани с жест в голямата стая при огнището. Взе дълга пръчка, разръчка жаравата от предишния ден, раздуха я и сложи малко съчки да се разгори. Щом огънят се разпали, търговецът окачи над него медно котле.

— Винаги съм обичал да започвам деня с билков чай. Да е нещо топло и сладко. Предпочитам сушен цвят от бъз с мед. Ти искаш ли?

— Да, благодаря — отвърна Кон.

Момчето беше смутено и не можеше да откъсне поглед от ножа. Бануин беше негов приятел, но и търговец, който винаги се стремеше към печалба. Щом водата кипна, Бануин направи две чаши чай от бъз и ги сложи на масата. Остави и ножа на полираното дърво, после отпи от своята чаша.

— Конавар, ти ми помагаше усърдно — каза той сериозно. — Моят народ има обичай да даряваме с нещо онези, които ни помагат. Затова желая да ти направя подарък. Ще се радвам, ако вземеш този нож. Това е превъзходно оръжие и мнозина ще се чудят откъде си го взел. Ще им кажеш самата истина — ножът ти е подарен от Бануин Чужденеца. Това помага ли ти да се измъкнеш от затруднението?

Кон се ухили до ушите.

— Да! Благодаря ти, Бануин.

— О, не, аз ти благодаря за доверието. И нека те предупредя никога да не се доверяваш чак толкова на друг човек. Кон, всеки си има цена. И проклета да е душата ми, но малко оставаше този нож да се окаже моята цена!

Бануин Чужденеца водеше своите шестнайсет товарни коня надолу по тясната пътека към речния сал. От плитката рана на мишницата му още се процеждаше кръв през превръзката, напоена с мед и вино, но настроението му си оставаше ведро. Различаваше в далечината назъбените върхове на планината Друаг, застанали като пазители над земите на риганте.

Скоро щеше да си е у дома.

Усмихна се. Родом беше от Каменград — града на Петте хълма в Тургония, от който вече го деляха хиляда и осемстотин мили, голяма част от тях през морската шир. Дълго бе вярвал, че е свързан с Каменград и в душата си. Но отдавна знаеше, че не е така. Кайр Друаг приюти душата му. Обичаше тези планини с всеотдайност, която преди не би очаквал от себе си. От шестнайсет години обикаляше из земите на големия народ келтой, състоящ се от риганте, норвии, гат, остро, панони, пердии. И много други племена. Възхищаваше се и на тези хора, и на техния уж простичък, но добре подреден живот. Пак се сети за онези, от които произхождаше, и сякаш го лъхна леден повей. В този миг прозря, че някой ден те ще дойдат при тези планини със своите армии и пътища от камък. Ще покорят тукашните племена и ще променят живота им завинаги. Както бяха направили в земите отвъд морето.

Замисли се за Конавар и с обич, и с тъга. Бяха изминали почти пет години, откакто момчето бе донесло оръжието, подарено му от сидите. Растеше и се превръщаше неусетно в мъж със заблудата, че принадлежи към култура, която ще се съхрани в идните времена. Бе навършил петнайсет години, скоро щеше да стане на шестнайсет. Да, почти мъж, висок, плещест и як.

Отвъд морето Бануин бе видял какво се случи след страховита битка. Завличаха труповете на хиляди жертви от келтоите, мъже като Руатан и Конавар, към огромна яма, за да ги изгорят. Хиляди други бяха пленени и продадени в робство, а предводителите им, с приковани към крайпътни стълбове ръце и крака, преди да умрат бавно в страшни мъки, трябваше да гледат как племената потъват в забрава.

Там бяха попитали Бануин иска ли да участва в продажбата на робите. Той отказа, макар че печалбата щеше да е огромна.

„Колко време остава, докато дойдат и тук? Пет години? Десет? Едва ли ще са повече.“

Слезе по склона и спря до прътите, обозначаващи мястото за спиране на сала. Стар бронзов щит висеше на кука на последния прът, а до него — дървен чук с дълга дръжка. Той удари щита два пъти и звукът се разнесе над водата. От колибата на отсрещния бряг излязоха двама мъже. Първият помаха с ръка на търговеца, който отвърна на поздрава. Двамата мъже бавно издърпаха сала през река Сид. Щом стигнаха до брега, старият Каласин откачи преградата отпред и я спусна на пристана като рампа. Скочи пъргаво на брега и усмивката му откри проредени зъби.

— Значи си жив, Чужденецо? Трябва да си се родил под пълна луна, която носи сполука.

— Боговете се грижат за онези, които не забравят молитвите — отвърна засмян Бануин.

Ниският набит Сенекал — синът на Каласин, също слезе на брега и отиде да отвърже въжето на деветия кон в редицата. Салът беше малък и побираше само по осем коня.

Бануин отведе първите осем коня на сала, вдигна преградата и почна да помага на Каласин в издърпването по въжето. Не поглеждаше назад, защото знаеше, че Сенекал ще отмъкне някаква дреболия от дисагите. После Каласин щеше да я намери както винаги и при следващото минаване през реката щеше да я върне засрамен.

Салът опря в северния бряг и Санепта, жената на Каласин, донесе на Бануин билков чай с мед. Търговецът ѝ благодари. Мислеше си, че на младини трябва да е била красавица. Но възрастта и трудният живот сякаш бяха издълбали с длето лицето ѝ.

След час всички коне бяха на северния бряг. Бануин отиде с Каласин на пристана. Седяха, пиеха чай и гледаха слънчевите отблясъци по водата.

— Имал си неприятности. — Каласин кимна към превързаната му ръка.

— Нищо особено. Поне прогони скуката. Какво ставаше тук през тези осем месеца? Имаше ли набези?

Възрастният мъж сви рамене.

— Винаги има набези. Младежите все искат да опитат силите си като бойци. Но само един умря. Намери си белята, като се счепка с Руатан. А това е глупав избор напоследък. Не че и преди беше разумно да му излезеш насреща. Ти какво докара?

— Боядисани платове, бисери, мъниста, сребърни и златни нишки. Платовете ще се продадат бързо. Напоени са с ново пурпурно багрило, което не се разтваря във вода. Донесох и малко подправки, също и метал — желязо, сребро и два златни слитъка за Риамфада. Очаквам добри продажби.

Каласин въздъхна, обветрените му бузи поруменяха.

— Моля те да простиш на сина ми. Каквото и да е взел, ще го намеря.

— Знам. Ти не си виновен за постъпките му. Някои хора просто не могат да устоят пред съблазънта на кражбата.

— Той ме посрамва.

Поседяха няколко минути в дружеско мълчание. Накрая Каласин попита:

— Как е на юг?

— Имало е някаква болест сред племето норвии по брега. С треска и петна по кожата. Плъзнала сред тях като летен пожар в ливади. Един от всеки шестима умрял.

— Чухме за това. Ти прекоси ли морето?

— Да. Пътувах чак до родните си места.

— Още ли се бият там?

— Не в моята страна. Армиите им са напреднали на запад. Завладели са много от съседните земи.

— Защо? — учуди се Каласин.

— Сигурно искат да властват над всички. Да забогатяват от труда на другите. Не знам. Питам се дали не е просто защото обичат войната.

— Значи са глупаци — отсъди салджията.

— Руатан събра ли се с Мерия? — попита Бануин, за да отклони разговора от неприятната тема.

— Не. Минаха почти шест години. А той все не се отрича от нея. Голям особняк. Не остана никакво добродушие у него. Рядко се усмихва, никога не се смее. Хората внимават как се държат с него. Скарал се с ковача Нанкумал и така го цапардосал, че ковачът се блъснал в оградата и я строшил. Какво потръгна зле при тях? Според тебе защо се разделиха? Тя да не му е изневерила?

Бануин вдигна рамене.

— Не знам. Каквато и да е причината, много е тъжно. Харесвам и двамата. Свестни хора са.

— Те са риганте — засмя се Каласин. — Ние всички сме свестни. Добре дошъл у дома, Чужденецо.

След четири часа клонящото към залез-слънце обагряше огнено планините. Бануин изкачи последното било и зърна в долината Трите потока. Олекна му на душата, щом огледа разпръснатите къщи и стопанства, мостчетата над потоците, говедата и овцете по тучните ливади.

А в средата на селото се издигаше великанският дъб, наречен Старшето дърво, с окачени по най-ниските клони лампи.

„У дома…“ Бануин се наслади на тези думи. „Вече съм си у дома.“

На Конавар му харесваше да се катери и сега седеше близо до върха на Старшето дърво, а умът му се бореше с проблеми, които и на петнайсет години не успяваше да разбере докрай. Обичаше и Руатан, и майка си, болеше го, че те още са разделени. Майка му бе оскърбила Големия мъж, като го охули несправедливо. Знаеше, че е сбъркала, но беше прекалено горда да помоли за прошка, не искаше да се унижава. И Руатан знаеше, че тя съзнава грешката си, но не правеше нищо да преодолее пропастта между тях. Младежът си мислеше, че всичко това е твърде глупаво.

Понякога нощем чуваше тихия плач на Мерия; тя притискаше лицето си в дебелата бродирана възглавница на леглото, което бе направил Руатан. Конавар не успяваше да разнищи тази плетеница. Откакто се помнеше, Мерия се бе държала хладно със съпруга си, сякаш не чувстваше кой знае каква привързаност към него. Сега скърбеше като за смъртта на дете. И въпреки мъките, които преживяваше, не можеше да се насили да признае, че не е била права.

А Големия мъж се промени. Сега ходеше начумерен и избухваше лесно. Конавар пак изтръпна от спомена за сбиването му с Нанкумал, бащата на Гованан.

Конавар вървеше в селото с Руатан и Брефар, когато Нанкумал излезе от ковачницата. Двамата мъже се понасяха трудно, защото тъкмо заради ковача се бе стигнало до тази тягостна за всички история, след като той бе разказал на сина си как е умрял бащата на Конавар. Нанкумал беше грамаден мъж с могъщи рамене и издути бицепси.

— Погрижи се твоето момче да не припарва до ковачницата — натърти той, изпружил показалец към Конавар.

Руатан го изгледа.

— И защо трябва да се погрижа?

— Ами защото е крадец. Отмъкнал е гвоздеи от кутията.

— Лъжеш! — разяри се Конавар.

Стисна юмруци и щеше да се нахвърли върху ковача, но Руатан го дръпна назад. Нанкумал му се ухили презрително.

— Гвоздеите изчезнаха, след като ти се навърташе тук да задяваш дъщеря ми. Какво друго искаш да си помисля? Отсега нататък дръж момчето настрана — обърна се той към Руатан. — Ако го сваря отново тук, ще му пръсна главата от бой.

— Ще му пръснеш главата, а? — повтори Руатан със студен равен глас. — Заплашваш сина ми, когато съм застанал пред тебе? Ти си неразумен човек, Нанкумал.

— Той не ти е син — озъби се ковачът, — а отроче на страхливец!

Руатан пристъпи към Нанкумал, който вдигна лявата си ръка да се предпази, но ударът беше твърде бърз и тежък. Юмрукът на Руатан се вряза в лявата му буза и сцепи кожата. Нанкумал отлетя с главата напред към оградата до ковачницата. Колът в средата се прекърши. Ковачът опита да стане и се свлече на отъпканата земя. Неколцина мъже дотичаха да позяпат сбиването, но закъсняха. Руатан обърна с крак поваления противник. Очите на Нанкумал бяха отворени. Гласът на Руатан си оставаше вледеняващо сдържан.

— Бащата на Конавар тръгна с мен към битката и се сражаваше до мен през целия ден. Спомням си обаче, че ти не беше там. Превиваше се от болки в корема или си измисли някакво друго оправдание. Като се замисля, ковачо, изобщо не съм те виждал в битка. Затова не прибързвай с приказките кой бил страхливец. Ако науча, че пак си дърдорил за това, пак ще дойда.

Конавар потрепери и от удоволствие, и от униние при този спомен. Нанкумал си беше получил заслуженото. Знаеше, че Кон не е откраднал нищо. Ядосваше се, защото се бе сприятелил с дъщеря му Ариан. Доброто настроение на Кон се изпари, щом помисли за нея. След сбиването тя го отбягваше и много му липсваше усмивката, която често огряваше лицето ѝ, уханието на златистата ѝ коса. Затвори очи и си спомни деня на гонитбата през ранната пролет. Ариан, сестра ѝ Гуидия и още няколко момичета от селото беряха цветя край северната гора. Конавар бе излязъл да броди в онази местност и ги срещна. Ариан бе вдигнала полата на жълтата си рокля над коленете и джапаше в бърз плитък поток. Конавар ѝ подвикна, тя се наведе и го напръска с шепа вода. Той се разсмя и нагази в потока към нея, но тя му се изплъзна и хукна към гората. Кон я догони и я хвана през кръста. Паднаха в меките храстчета под дърветата.

— Защо ме напръска?

— Да охладя малко този огън в очите ти.

Дясната му ръка я обгръщаше, той притискаше длан към тънката ѝ талия. Сведе поглед към голите ѝ крака. Шарената сянка играеше по светлата ѝ кожа. Изведнъж гърлото му се сви, сърцето му се разтуптя лудешки. Вторачи се в сините ѝ очи. Виждаше се отразен в големите зеници, струваше му се, че се рее в тях. Почувства се така, сякаш потъва бавно в дълбока вода, и преди да устои на порива, вече целуваше Ариан. Устата ѝ беше топла. Езикът ѝ докосна устните му. Конавар изстена. Ръката му се плъзна към бедрото ѝ. Тя бързо се откопчи, отмести се, седна и прокара пръсти през дългата си руса коса.

— Виждам, че водата не е стигнала да те охлади.

Думите не можеха да се промъкнат през гърлото на Кон. Ариан неочаквано се изкиска и закри устата си с длан. Той видя накъде гледа — към издутината в слабините му. Лицето му пламна и той побърза да стане. Ариан притича до него и обви с ръце врата му.

— Не ми се сърди!

Явно бе сбъркала червенината от срама с друго чувство. Кон я притисна до себе си.

— Не ти се сърдя. Аз те обичам. Догодина на празника Самиан ще говоря с баща ти. С тебе ще се оженим.

Тя се отдръпна засмяна.

— Може и да се съглася. А може би не.

Кон не знаеше какво да каже, но очите му се присвиха.

— Вече си ядосан — весело подхвърли Ариан и го погали по лицето.

Той се опита да я сграбчи, но тя се извъртя и изтича при другите момичета.

Седнал в короната на дървото, Кон си спомни как се сгорещи, когато докосна кожата на бедрото ѝ. И се смути.

Някакво движение на юг привлече вниманието му. Товарни коне слизаха по далечния склон. Сърцето му прескочи от радост. Бануин се връщаше!

Побърза да се смъкне на земята и тръгна към къщата на търговеца. Чу тропота на копита по последния дървен мост преди къщата и поздрави отдалече Бануин. Търговецът го видя и се усмихна приветливо. Изглеждаше дребничък и в късата му черна коса вече имаше сребърни нишки. Кон знаеше, че Бануин остарява — наближаваше петдесетте. Но още беше силен и жилав. Чужденеца слезе от коня си. Петнайсетгодишното момче вече стърчеше цяла педя над него.

— Как е животът, Конавар? — подвикна Бануин.

— Баниас тол вар — отговори Кон и търговецът плесна с ръце.

— Много добре. Значи помниш.

— Аз не забравям нищо — отговори сериозно младежът. — Радвам се да те видя отново. Нека ти помогна с разтоварването. После ще ми разкажеш за пътешествията си, ако искаш.

Бануин отвори вратата на склада и двамата с Конавар свалиха големите дисаги и ги внесоха вътре. После вкараха конете в широката оградена поляна.

Като всички къщи на риганте и домът на търговеца беше построен изцяло от дърво. Но той бе подредил мозайка от плоски камъни на пода в голямата стая, където имаше само три дивана, но не и столове. Стаята беше чиста и проветрена, не се виждаше прах.

— Виждам, че си се грижил за моята къща. Благодаря ти — каза Бануин.

— Ще донеса храна — предложи момчето и тръгна към вратата.

Търговецът понечи да го спре, но момчето вече тичаше през полето към своя дом, отдалечен на поне петстотин крачки. Върна се с торба, в която имаше голямо парче пай с месо, няколко ябълки, кръгло парче сирене, увито в тънък плат, самун пресен хляб и глинено гърненце с осолено масло.

След като се заситиха, Бануин запали две лампи и се изтегна на дивана.

— Ето какво ми липсва от моята родина — топла ароматна вана в края на пътуването. Всяко селище като това тук има обществена баня, а и в много от къщите има отделни помещения за къпане.

— Хората от твоя народ често ли се къпят?

— Всеки ден.

— Защо? Толкова ли смърдят?

— Ако не се къпят, вонят гнусно.

— Колко жалко.

Бануин прихна.

— Всъщност има нещо странно. Колкото повече се къпеш, толкова повече се нуждаеш от това. За последен път се изкъпах в Тургония преди два месеца и се чувствах превъзходно. После потеглих насам. След три дни се вмирисах. След десетина дни сам не можех да понасям вонята си. А после вонята отслабна и изчезна.

Той се надигна, свали куртката си и я остави на отсрещния диван. Конавар видя избилата кръв по превръзката на ръката му.

— Как те раниха?

— Преди четири дни ме спряха грабители. Трима нехранимайковци от племето норвии. Единият успя да ме одраска с ножа си.

— Ти уби ли ги?

— Не ги убих, кръвожаден млад дивако. Счупих ръката на онзи с ножа. И те избягаха.

— А трябваше да ги убиеш. Може да те причакат на пътя и през пролетта.

— Ако ми се изпречат отново, може би ще последвам съвета ти. Сега ми разкажи какво се е случило в Трите потока.

— Брефар победи в надбягването по случай най-дългия ден преди две седмици. Няма по-щастлив момък от него из нашите земи. Перчи се като петле.

— А ти?

— Аз бях втори.

Бануин се облегна и го погледна внимателно. По лукавия блясък в очите му позна, че това не е цялата история.

— А какво стана с Гованан? Мислех, че е най-добрият бегач сред вас.

— И той си го мислеше — ухили се палаво момчето. — Но вятърът май беше завъртял един от указателите за надбягването. Гованан и онези след него кривнали към едно блато. Той обаче не се отказа и пристигна трети в селото. Ариан казва, че почти цяла вечер махал пиявици от задника си. Може би догодина ще му провърви повече.

— Защо ли не ми се вярва, че вятърът е завъртял указателя? — подметна търговецът.

Кон се разсмя.

— Защото си много недоверчив, Чужденецо. Също като Гованан.

— Такъв съм си — съгласи се Бануин. — И като спомена Ариан… Още ли си решен да се ожениш за нея?

— Да, тя е най-прекрасното момиче. Обичам я с цялото си сърце.

— И ще се сродиш с Гованан — напомни търговецът.

— Е, да, той е едно от червейчетата в ябълката. Баща ѝ е другото. Но любовта побеждава, Чужденецо. Жените от риганте са свободни сами да избират съпруга си. Ти ще танцуваш ли на моята сватба?

— Не ме бива в танците, но ще се веселя от душа. А сега е време да се прибереш вкъщи. Уморен съм и имам нужда от дълъг сън на меко легло.

— Може ли да дойда утре? Ще ме научиш ли на още думи от езика на твоя народ? Ще ми разкажеш ли за каменните градове?

— Кон, винаги си добре дошъл тук. Но нямаш ли работа?

— Само до пладне.

— Тогава ще се радвам да те видя след пладне. И предай моите най-добри пожелания на майка си. Кажи ѝ, че донесох зелена копринена риза, както обещах.

Конавар спря до вратата.

— Твоят народ пак ли е воювал?

— Уви, така е.

— Трябва да ми разкажеш всичко.

Ариан не знаеше кое е по-лошо — страхът или онова, което я избавяше от него. Тежката уплаха я връхлиташе ненадейно, докато вървеше или лежеше на постелята си, или переше дрехи в плиткия поток. Пръстите ѝ започваха да треперят, поглъщаше я огромна пустота, мрак изсмукваше топлината от слънчевите лъчи.

Помнеше онзи ужасен ден, когато се роди страхът. Малката ѝ сестра Бария, само на пет години, спеше в нейното легло. Бе започнала да кашля, мъчеше я треска. Майка им бе дала на Бария билкова отвара с мед, после момиченцето се сгуши в Ариан, която тогава наближаваше тринайсет. Тя я избута, защото детето беше сгорещено, а лятната нощ — задушна. Бария се обърна на другата страна, стиснала парцалената си кукла. Закашля се, после заспа. Ариан се събуди посред нощ, опитваше се да си спомни какво бе сънувала. Усети крачето на Бария до тялото си. Плътта беше студена.

— Ела тук, мъниче. Ще те стопля.

Придърпа сестра си в прегръдката си. Тялото беше отпуснато. Ариан се разтревожи, защото Бария изобщо не мърдаше. Тъмнината в стаята беше непрогледна и тя не виждаше лицето на детето. Стана от леглото и отиде при почти угасналото огнище. Клекна до него, добави подпалки и раздуха жаравата. Щом огънят се разгоря, поднесе към пламъците фитила на свещ и се върна в стаята. Доближи свещта над лицето на Бария и срещна мъртвешкия поглед на очите ѝ. От свещта прокапа върху бузата на момиченцето.

— Извинявай — промърмори Ариан.

Нямаше отговор. Никога нямаше да има. Ариан се разтресе. Поседя на края на леглото, разтопен восък се стичаше по пръстите ѝ.

След това събуди родителите си. Майка ѝ ридаеше, дори вечно намръщеният ѝ мълчалив баща проля сълзи. Гованан дойде при Ариан, прегърна я и плъзна загрубели пръсти през русата ѝ коса. Не каза нищо, защото думите не биха помогнали. Едно мило дете бе изчезнало в нощта и нямаше да се завърне; скръбта на семейството беше безмерна.

На другия ден, докато Ариан бродеше безцелно в гората, страхът се вкопчи в нея. Краката ѝ омекнаха, тя тупна на земята и захлипа.

— Не искам да умра… Никога. Не искам да изстина като нея.

А страхът само се засилваше. Тя седеше до дървото, ужасът гризеше душата ѝ, оглозгваше я. Чу чаткане на копита и в отчаяното желание да има някой до нея хукна към звуците. Ездачът беше мъж на средна възраст със закръглено и благо лице. Не беше риганте и тя предположи, че е търговец или нечий пратеник, пътуващ към Големия дом на Дългия леърд. Той спря коня.

— Какво ти се е случило, девойко? — попита и по произношението му Ариан се досети, че е южняк.

— Нищо — отвърна тя и изтри сълзите. — Само… се уплаших малко.

— Да не се е мяркал звяр наблизо?

— Не. — Почувства се глупачка и накара устните си да се извият в усмивка. — Задрямах и сънувах нещо лошо.

— Трепериш — отбеляза непознатият и скочи от коня.

Не беше едър, само с един-два пръста по-висок от нея. Доближи я и обгърна раменете ѝ с ръце.

— Хайде, няма нищо. Не се плаши. Виж какъв хубав ден, а в тази гора няма какво да ти стори зло.

Страхът избледня, но тя си знаеше, че само се е притаил и дебне. Сгуши се в този мъж, усещаше как я гали по косата и по гърба. Поуспокои се. Ръката му се плъзна към задника ѝ и тя се напрегна, но гласът му ѝ носеше утеха:

— Мога да прогоня всичките ти страхове. Ще ти даря радост, ще видиш отново колко ярко е слънцето. Обещавам ти.

Целуна я по бузата, после полека вдигна брадичката ѝ и устните му се плъзнаха по устата ѝ. Дясната му ръка погали корема ѝ. Ариан потръпна. Той беше прав — страха вече го нямаше. И слънцето беше ослепително в небето.

Най-ясният ѝ спомен от първия път беше топлият допир на кожа в кожа, мъжът върху нея, лъснал от пот, а тялото ѝ откликваше, отново пълно с живот. Нямаше страх, нямаше сковаваща пустота, нямаше мисли за гробове.

— Добре ли ти беше? — попита той, докато лежаха един до друг в тревата.

— Да, добре беше.

— На колко години си?

— На тринайсет. Скоро ще навърша четиринайсет.

— Значи не си от Земните жени?

— Не. Баща ми е ковачът в Трите потока.

— Ти си чудесно момиче — похвали я мъжът и се изправи, за да се облече. Бръкна в кесията си и ѝ даде сребърна монета. — Нека това кратко забавление си остане между нас, съгласна ли си? Малко радост, за която ще знаем само ние двамата.

Тя кимна и не продума, докато той яхаше коня си и се отдалечаваше.

След два месеца потърси съвет от Ериата, червенокосата Земна жена, която ѝ каза без увъртане, че е бременна. Ариан се втрещи, умоляваше Ериата да ѝ помогне. Земната жена приготви някаква отвара. От вкуса започна да ѝ се гади, но последиците от питието бяха още по-отвратителни и болезнени. Поне с бременността беше свършено и Ариан даде на Ериата сребърната монета, която бе получила от търговеца.

Поседяха в малката кръгла колиба, където Земната жена даряваше с удоволствие посетителите си. Ериата ѝ даде пръстена чаша с подсладен сайдер, за да се отърве от противния вкус на отварата.

— Твърде млада си за тази игра — укори я Земната жена. — Защо го направи?

Ариан се запъваше, докато ѝ разказваше за смъртта на малката си сестра и поразяващия страх, който се бе загнездил в нея. За студа, който бе прогонен от горещото, потно, тласкащо тяло на търговеца. Ериата я изслуша търпеливо и накрая в гласа ѝ вече нямаше упрек.

— Всички се справяме със страховете както можем. Но ми се иска да повярваш поне на мен, че да задоволяваш похотта си с непознати е твърде опасно. Аз знам от собствен опит. Когато бях на тринайсет… сякаш цяло столетие мина оттогава, макар че беше само преди десет години… и аз открих главозамайващите радости на тази игра. И то с женен мъж, приятел на моя баща. Когато ни разкриха, моето семейство се отрече от мен, племето ме прогони. Сега се сношавам за пари и живея сама. Този живот ми приляга, Ариан. А на тебе — не. Помисли и за още нещо. Заради стремежа да смажеш своя страх от смъртта, ти причини смъртта на едно дете в тебе. Това не е дреболия, момиче.

— Не беше дете! — заинати се Ариан. — Само изтече кръв. Никога не бих сторила зло на дете.

Ериата въздъхна.

— Потърси друг начин да се пребориш със страха.

— О, вече го няма — увери я Ариан. — Няма повече да правя такива глупости.

Но страхът никъде не се бе дянал и още три пъти за една година тя даваше на Ериата сребърните монети, които ѝ подхвърляха мъже край пътя. Появи се и втори страх, който я терзаеше. Ами ако някой от търговците дойдеше в Трите потока и я познаеше? Ами ако баща ѝ научи, че е живяла като Земна жена? Щяха да я прогонят, както се бе случило с Ериата.

Стараеше се да пропъди тези мисли. Скоро щеше да се свърши със страховете. Наближаваше празникът Самиан, а Конавар бе обещал да се ожени за нея. И повече нямаше да седи край пътя, както бе направила днес. Кон щеше да е до нея, за да я спасява от страха, да я прегръща, както тя трябваше да прегърне Бария в онази нощ.

Смъртта нямаше да дойде при нея, докато Конавар е наблизо. Той беше силен и смел, топлината на живота преливаше в него.

Докато седеше на тревата и мислеше за Конавар, се появиха двама мъже, които вървяха до натоварена каруца.

Ръцете ѝ трепереха, почувства как я обзема нуждата. Отметна назад златистата си коса и излезе на пътя да ги пресрещне.

Ериата Земната жена отвори вратата на колибата и кимна на младежа да влезе. Кон се наведе, за да не си удари главата, и прекрачи прага. Колибата беше малка и кръгла. Нямаше прозорци, нито горен етаж, само огнище по средата с камъни около него, димът излизаше през отвор в коничния покрив. Видя до западната стена широко легло с пухена завивка. В стаята имаше два стола с високи облегалки и две стари килимчета на пръстения под. Кон знаеше, че колибата не е жилище на Ериата, а е предназначена само за нейното занятие.

Руатан му бе казал, че тя е от племето панони, и му даде монетата, с която да плати.

— Прояви уважение към нея, Кон — заръча Руатан. — Тя е добра жена и дава своя дял за селото. Миналата година, когато ни застрашиха наводненията, тя се трудеше от зори до мрак на дигите по бреговете. Не жалеше силите си.

— Няма нужда да отивам при курва — намръщи се Конавар.

— Момко, всички умения трябва да бъдат научени. Всеки мъж също като кучетата може да чука, без никой да го учи на това. Но ако обичаш жена си, ще искаш да я даряваш с удоволствие. Ериата може да те научи как да го правиш. И няма да си непохватен и глупав през първата си брачна нощ.

— И ти можеш да ми обясниш — не отстъпи Кон.

Смехът на Руатан заехтя.

— О, не! Аз мога да ти кажа. Ериата ще ти покаже.

Сега Кон беше в колибата и се стараеше да не поглежда към леглото.

— Благодаря ти, че ме прие — каза той сериозно, когато тя го покани да седне.

Земната жена се усмихна заучено с лек поклон. Беше нисичка и стройна, но не и слаба. Пуснатата ѝ червеникава коса падаше по светлите ѝ луничави рамене. Роклята ѝ от мека вълна беше синя, по нея нямаше никакви украшения, дори една брошка. Ериата седна срещу него, коленете им почти се опираха. Кон се вгледа в лицето ѝ. Оказа се по-възрастна, отколкото му се струваше досега, може би на двайсет и пет. Отдалече изглеждаше много по-млада. Поседяха в мълчание, което явно не я смущаваше, но Кон се притесняваше все повече. Ръката му помръдна към кесията.

— Още е рано — спря го Земната жена. — Първо ми кажи защо дойде при мен.

— Ще се женя — обясни той. — Големия мъж… тоест баща ми…

Гласът му пресекна. Срамът му само се засилваше. Ериата хвана ръката му.

— Баща ти иска да бъдеш добър съпруг и да задоволиш жена си още първата нощ.

— Ще се справя — промърмори Кон, сякаш се оправдаваше за нещо.

— Разбира се, жребецо. Я ми кажи — боравиш ли изкусно с меча?

Кон си отдъхна. Разговорът потръгна в по-приятна за него посока.

— Да. Аз съм бърз и силен, а Бануин казва, че имам добър усет за равновесие.

— А беше ли толкова умел, когато за пръв път хвана меч?

— То се знае, че не бях. Но аз съм схватлив.

— Същото е и когато се любиш, Конавар. И това е умение. Любовниците са като танцьори, движат се в такт с музика, която може да чуе само душата. Всеки може да задоволява нагона си, без да се учи. Но да се любиш… означава да опознаеш по-прекрасна радост.

Тя стана плавно, смъкна роклята от раменете си и я остави да се надипли на килима. После коленичи и свали ботушите от краката му. Изправи се и го хвана за ръка. Кон стоеше сковано пред нея и съжаляваше, че е доближил тази колиба. Тя притисна дланта му към едната си гърда. Зърното беше твърдо. Кон усещаше уханието на косата ѝ. Ериата го доближи и обгърна шията му с другата си ръка.

— Май е по-добре да си тръгна — смотолеви той. — Сбърках, че дойдох.

— Боиш ли се?

Зададе му въпроса шепнешком, но в ушите му прозвуча като гръмотевица. И вместо да се наежи, той незнайно защо се успокои. Ухили се.

— Ами да, така ще да е. Глупаво ли е?

— Не.

Пръстите ѝ вече развързваха ризата му, дланите ѝ се плъзгаха по гърдите му. Кон наведе глава и я целуна. Устните ѝ бяха топли, стана му приятно от вкуса на езика ѝ. Тя разхлаби колана му и той усети горещи длани на хълбоците си, кожата на краката му пламна от допира. Тя отърка буза в коравия му член. Обви го с пръсти, целуна главичката и я облиза. Кон изпъшка и чу гърления смях на Ериата.

— Още ли се боиш?

— Не.

Той я хвана за ръцете и я вдигна. Легнаха лице в лице, после Кон се надвеси над нея. Краката ѝ обхванаха ловко хълбоците му и той проникна в нея. И топлината на слетите тела беше чудесна, но не можеше да се сравни с чувството за хармония, което го обзе. Нито бе преживявал такова съвършенство досега, нито можеше да си го въобрази. Докосването на кожата, на устните, движенията ѝ в пълно съгласие с неговите. Отдал се на този възторг, той тласкаше все по-бързо, забравил всичко освен движението, топлината и влагата.

Не знаеше кога и къде е. Цялата вселена се сви до тази колиба, светът се смали до това легло. Нищо нямаше значение освен трескавото желание. Тялото му се обливаше в пот. Опря се на лакти и при последния тласък свърши с вик, после се отпусна задъхан на постелята.

Полежаха смълчани няколко минути. Ериата започна да го гали по гърдите и корема. Възбудата му скоро се върна и той пак понечи да легне върху нея. Тя го задържа с ръка.

— Не, любовнико, време е да се учиш. Вече ми показа, че можеш да задоволиш себе си. Правиш го чудесно. Сега да проверим колко си схватлив.

— Какво трябва да науча?

— Да се отнасяш с тялото на любимата си както със своето. Да ѝ дадеш същото удоволствие, което тя ти дава — с уста, с ръце, с тяло. И да се научиш на търпение, Конавар. Да знаеш как да се владееш. Ще можеш ли да направиш каквото ти казвам?

Той се усмихна.

— Ами да проверим…

— Тогава ще полежим и само ще се докосваме. И аз ще ти покажа тайните на играта.

Учи го цяла вечер и до късно през нощта. Кон нямаше да заподозре никога, че първият ѝ оргазъм беше престорен, нито щеше да се досети, че вторият и третият за нейна изненада си бяха съвсем истински.

Накрая седяха на леглото и пийваха ябълково вино.

— Не виждам на какво друго да те науча, Конавар — каза му Ериата. — Ти беше прав за своята схватливост. И жена ти ще бъде много доволна. Коя е късметлийката?

— Ариан — дъщерята на ковача. Познаваш я. Има коса като злато и лице на богиня.

— Да, познавам я. Истинска хубавица.

Ериата стана и облече бледосинята си рокля. Кон долови промяната в настроението ѝ.

— Какво има?

— Нищо — каза Земната жена. — Но стана късно и е време да си вървиш.

— Да не казах нещо лошо?

И той се надигна и посегна към дрехите си.

— Глупавичкият ми — погали го тя по лицето, — нито каза, нито направи нещо, с което да ме обидиш. Напротив. Прибери се вкъщи и ме остави да си почина. Ти ми изцеди силите и имам нужда от сън.

Кон се облече и целуна ръката ѝ.

— Никога няма да забравя тази нощ.

— И аз. Хайде, тръгвай.

Чак когато тръгна към дома си под дъждеца, той си спомни, че не ѝ бе дал монетата. Върна се бавно към колибата и тъкмо да потропа на вратата, чу плача ѝ в тъмнината вътре. Жални звуци, които му подсказаха, че не може да ѝ се натрапва сега. Извади безшумно три сребърни монети от кесията и ги остави пред вратата.

Вдигна качулката на наметалото и се запъти към дома си.

Лятото отминаваше, зърното бе ожънато, овършано и прибрано в хамбарите, а младежите отиваха с по-възрастните в горите над селото, за да съберат достатъчно дърва за огрев през зимата. По-малките момчета мъкнеха дълги платнени чували с клони за подпалки. Няколко групи избираха дървета и ги подхващаха с брадви и триони. Имаше достатъчно изсъхнали стволове, затова първо отсичаха тях, после почистваха клоните. След това юношите ги режеха с триони на удобни парчета, които можеха да търкалят надолу по склона.

Конавар и Брефар стояха от двете страни на повален дънер и работеха усърдно с дълъг четири стъпки трион с две дръжки. По голите им загорели гърбове се стичаше пот, а назъбеното острие се впиваше все по-дълбоко в дънера. Брефар беше увил със стар парцал дясната си длан, цялата в мехури. Платът пак се просмукваше с кръв. По-млад от Конавар само с година, той беше по-нисък с цяла глава и поне десетина килограма по-лек. Изглеждаше, че природата си е направила жестока шега с боеца Руатан. Синът на стройния Варакон с всеки ден приличаше все повече на Руатан, висок и як, вече известен с неизчерпаемата си жизненост и сила, а собственият му син имаше леки тънки кости и си оставаше кльощав.

Тези мисли неведнъж ставаха източник на срам за Брефар, който беше по-бърз бегач от всички риганте и стреляше с лък не по-зле от повечето мъже, но още не можеше да размахва с лекота бронзов меч или да събори теле на земята. Кожата му беше мека и колкото и да се трудеше, по дланите му не оставаха мазоли. Щом хванеше за по-дълго дръжката на медния трион, ръцете му кървяха.

Двамата бяха започнали от ранно утро и когато наближи пладне, оставиха триона и седнаха под един клонест дъб да се нахранят. В синьото небе само тук-там имаше облаци, хвърлящи сянка в зелената долина, но над върховете на Друаг се трупаха по-тъмни облаци и може би в късния следобед щеше да завали.

Братята се заситиха с хляб и мед и пиха студена вода от извора под близката скала.

— Днес не се чува и една дума от тебе — каза Конавар и изсипа чаша вода върху сплъстената си от пот червено-златна коса.

Брефар помълча още малко, а когато отвори уста, не поглеждаше Кон в очите.

— Мисля си, че ти е по-приятно да говориш с Чужденеца, отколкото с мен.

Успя да изненада Кон. Брефар никога не се оплакваше и отбягваше излишни прояви на чувства. Сега разбра защо по-малкият му брат странеше от него през последните седмици.

— Извинявай, Крило. С тебе сме братя и те обичам безмерно, но Бануин знае толкова много за света. А аз искам да науча повече.

— И на какво толкова може да те научи? — недоволно промърмори по-малкият. — Учим се да обработваме земята, да яздим, да стреляме с лък, да се бием. Учим славните песни на риганте. Какво друго ни е нужно?

Кон сдъвка последния залък и облиза меда от пръстите си.

— Знаеш ли какво е „войник“?

— Войник ли? Не.

— Мъж, който се сражава през цялата година.

— Значи е слабоумен — отсъди Брефар. — Кой работи в неговото стопанство, докато той се бие? Кой събира реколтата и храни добитъка?

— Той няма стопанство. Плащат му със злато да се сражава във войните. И щом няма стопанство, не е нужно да прибира реколтата. Народът на Бануин има цели армии от войници.

Брефар се засмя.

— Каква ли скука ги мъчи зиме, когато всичките им врагове са си по домовете.

Кон врътна глава.

— Враговете им нямат домове. Защото войниците ги преследват и убиват, за да завладеят земите им.

— Това е тъпо — изсумтя Брефар. — Какво ще ги правят тези земи, щом са толкова отдалечени от техните?

— Бануин казва, че принуждават онези, които са оставили живи, да плащат някакъв налог на завоевателите. Със злато, зърно, дърво или добитък.

— И в това не виждам смисъл — възрази по-малкият брат. — Не можеш да изядеш повече, отколкото побира коремът ти. А добитъкът има нужда от обширни пасища. Ако някой предложи на татко да му подари още хиляда говеда, той ще откаже. Няма да стигнат ливадите за тях.

Кон се подсмихна.

— Доста е объркано и самият аз още не го разбирам докрай. Но тези армии от войници настъпват в нечии земи и ги превземат. После изпращат плячката в каменните градове, където живеят техните владетели. С нея събират още армии от войници и завоюват още земи. Там строят нови градове, свързани с широки каменни пътища.

— Каменни пътища ли? Пробутваш ми залъгалки.

— Не. Бануин казва, че в земите отвъд морето вече имало каменен път, който продължава цели сто мили. Строят и каменни мостове над реките.

— Изобщо не му вярвам — присмехулно каза Брефар. — Кой луд ще се захване да прави каменни пътища? И защо?

— За да се движат по-бързо армиите и каруците.

— Кон, той май те прави на глупак. — Брефар завъртя глава и стана. — Хайде да си свършим работата.

— Боли ли те ръката?

— Боли ме, но ще ми олекне, след като приключим.

Кон обгърна с ръка не много широките му рамене.

— Крило, ти си ми и брат, и най-добрият приятел. Няма да позволя нищо да ни отчужди.

Брефар се усмихна невесело. Бануин бе потеглил на юг както всяка година и чак сега Кон пак бе започнал да си говори с него. Отдръпна се от брат си и хвана своя край на триона. И работата не можеше да го отърве от унинието. Последните години бяха мъчителни за него, докато виждаха как баща им става все по-мрачен, а майка им — все по-затворена в себе си. Кон все киснеше при Чужденеца и на Брефар му се струваше, че е останал съвсем сам. Особено след победата в надбягването. Гованан и неговите приятели вече не му продумваха.

Рязаха дънери още два часа и Брефар остана без сили. Усещаше ръцете си така, сякаш някой ги е удрял с пръчка. Раменете му смъдяха от преумора. Никой друг от младежите не бе спрял да работи и Брефар упорстваше много по-дълго, отколкото можеше да си позволи. Накрая пусна триона засрамен. Кон избърса потта от челото си и прекрачи дънера.

— Седни да ти разтрия раменете.

— Чувствам се толкова тъпо… — смънка Брефар.

— Празни приказки. Повечето момчета с твоя ръст и сили събират съчки. Ти вършиш работа на мъж, и то добре.

Пръстите на Кон докоснаха раменете му и Брефар се напрегна в очакване на по-силна болка, но якият голям брат внимаваше, докато размачкваше мускулите му.

Започна да ръси дъждец и всички спряха работа. Брефар се поддаде на досадата. Ако беше издържал още малко, никой нямаше да види как се е изложил.

Видя, че момичетата от селото се катерят по склона към тях, понесли ракитови кошници с храна и стомни с ябълков сок. Пръстите на Кон съвсем забавиха движенията си. Брефар го погледна. Брат му зяпаше момичетата. Очите на Брефар не бяха зорки, не успяваше да види добре лицата им.

— И тя ли идва?

— Да, идва — отвърна Кон и седна до него.

Скоро и Брефар позна Ариан, която си говореше със своята тъмнокоса сестра Гуидия, двете се смееха. Дъждът спря, слънцето се показа между облаците. Русата коса на Ариан блесна като злато. Същинска магия.

— Толкова е красива… — промълви Кон.

Някои момичета отидоха при братята си, други — при момчетата, които харесваха. Останалите спряха по средата на поляната и сложиха кошниците на тревата. Погледът на Ариан само се плъзна по двамата братя и Кон се оплака:

— Още се прави, че не ме вижда.

— А защо се държи така?

— Трябваше да се видим преди три дни, но Големия мъж чу за вълчи следи по ливадите нагоре и отидохме да проверим. Закъснях само с час, но тя вече не ме чакаше. Оттогава ме отбягва.

— Няма ли да си вземем храна? — припряно попита Брефар, понеже се почувства неловко.

— Не съм гладен.

Кон се надигна и отиде към потока. Щом се отдалечи, Ариан и Гуидия дойдоха при Брефар. Гуидия седна на дънера и подхвърли:

— Ръката ти кърви.

— Ще мине.

Някаква сянка се плъзна устремно по поляната. Брефар вдигна глава и зърна гарван. Птицата разпери криле, забави полета си и кацна на един висок клон.

— Чака да се засити с огризките — каза Ариан.

После вдигна ленената кърпа, покриваща кошницата, и му подаде парче ябълков сладкиш.

— Това трябва да е за мен — натърти Гованан, който идваше през поляната към тях. — Защо му даваш моята храна?

Бе израснал във висок и плещест млад мъж, а хлътналите му очи сякаш винаги гледаха сърдито.

— Гуидия донесе твоята храна — възрази Ариан. — Мерия ме помоли да донеса тази кошница на Конавар и Крилото.

— Значи трябваше първо аз да получа храна — сопна се Гованан и грабна кошницата от ръцете на Гуидия. — Първо се поднася на мъжете, после на децата. Не е ли така, Крилце?

Брефар опита да се усмихне помирително. Гованан беше две години по-голям от него и много по-едър. И вече се славеше със сприхавостта си.

— Остави го на мира — озъби се Гуидия и Брефар посърна.

Защо момичетата все се намесваха когато не биваше? Гованан щеше да го остави на мира, но сега реши, че е задължително да продължи със заяждането.

— Какво пък толкова казах? — попита той надменно. — Да не се отклоних от истината? Я го погледни. Прилича на момиченце, а горката му ръчичка се е прежулила до кръв.

— Това показва колко усърдно се е трудил, нищо друго — изфуча Ариан и в сините ѝ очи се разгоря гняв.

„Моля те, млъкни! — безмълвно възкликна Брефар. — Само става по-зле заради вас.“

— Може пък да съм несправедлив към него — каза Гованан. — Дали все пак не е момиченце?

Награби Брефар за яката и го изправи насила, а с другата ръка смъкна панталона му. Засмя се самодоволно.

— О, не бил момиченце, но и не е окосмен като мъж.

В този миг една ръка хвана Гованан за рамото и го завъртя. Юмрукът на Конавар се заби в лицето му. От сцепената кожа на скулата пръсна кръв. Гованан се стовари тежко в тревата, но се претърколи и скочи, готов за бой.

Хвърли се към Конавар, който отстъпи пъргаво встрани и стовари тежко кроше в брадичката му. Гованан повторно пльосна на земята. Изправи се бавно и доближи по-предпазливо противника.

На Брефар му идеше да потъне в земята. Стегна пояса на панталона си и се махна. Гуидия изтича след него.

— Съжалявам, че брат ми се държи така. Понякога наистина си губи ума.

— Заради тебе стана, глупачке! — изфуча Брефар. — Не ми додявай.

Гованан беше повален за четвърти път, но не се отказваше. Едното му око се поду и почти не виждаше с него, устните му кървяха. Не бе успял да нанесе нито един удар. Юмрукът на Кон го спря с такава сила, че го раздруса от главата до петите. Гованан се олюля, но не падна. Гневът на Кон угасна със същата бързина, с която бе пламнал, и той хвана Гованан с две ръце.

— Стига толкова. Хайде, укроти се.

Гованан го блъсна с чело над веждите и Кон залитна. Гованан го цапардоса с лявата ръка, после и с дясната. Кон отстъпи още крачка и замахна свирепо отдолу нагоре към брадичката му, а със следващия прав удар в носа просна Гованан в тревата. Противникът му се подпря немощно на лакти, вдигна се на колене, стана въпреки треперенето в краката и се затътри към него. Опита да замахне, но се свлече. Кон го хвана и го сложи полека да легне. Ариан и Гуидия коленичиха до брат си и започнаха да бършат кръвта му с ленените кърпи. Ариан се обърна ядосано към Кон.

— Ти не си нищо друго освен зъл побойник.

Гневът му се разгоря отново, но той не отговори. Обърна ѝ гръб и тръгна през гората. Над него размаха криле черният гарван.