Меч в бурята

9.

Валанус се отпусна в ароматната гореща вода и погледът му се плъзна из новата баня, по нейните мраморни колони и дървени скамейки в изкусно украсени ниши. Истинско въплъщение на изтънченост и изящество. Гледка, която толкова му липсваше, докато обикаляше сред варварите. Потопи се до брадичката във водата и усети как мускулите му се отпускат. Наплиска си лицето, прокара пръсти по късата си бяла коса, после затвори очи и си представи, че отново е в града с театрите и парковете.

Внезапно оживление наблизо го лиши от това удоволствие. Седна и погледна към мраморната рамка на вратата. Там се бяха скупчили трима вождове от народа келтой. Офицерът от Каменната армия сдържа усмивката си, докато прислужникът насърчаваше гостите да влязат и да се отърват от дрехите си. „По-лесно е да научим маймунка да свири на флейта — каза си Валанус, — отколкото да приобщим тези варвари към елементарните удобства на цивилизацията.“ Гмурна се, плъзна се над плочките по дъното на басейна и подаде глава точно под тримата.

— Остаран, това е само покана — усмихна се престорено. — Не е задължително да се къпете. Доколкото знам, някои ваши сънародници се боят от топла вода.

Остаран му се усмихна още по-сдържано, свали ризата, ботушите и панталона си и ги даде на прислужника. Човечецът ги държеше, сякаш очакваше да го ухапят, но накрая отиде да ги сложи на предназначения за това рафт. Остаран седна на ръба и потопи краката си. Двамата му спътници го наблюдаваха навъсено. Остаран вдиша дълбоко.

— Ухае на лавандула — каза им и се потопи във водата.

Изми си лицето и приглади русите си мустаци. Развърза двете плитки, разтръска косата си и се потопи целият.

— Не е толкова зле, нали? — подхвърли Валанус, щом главата на Остаран щръкна над повърхността. Ухили се на другите двама. — Ако воин от гат може да се престраши, не е непосилно и за воини от остро, струва ми се?

— Зависи — сви рамене единият, мъж с яки мускули и двуостра червеникава брада. — Чувал съм за мъж от племето гат, който си напъхал главата в кравешки задник заради облог. И косата му позеленяла. Но не съм чувал за мъж от остро, който би направил същото.

Даде знак на другия и двамата излязоха от банята. Валанус видя, че Остаран се смее.

— На всяка обида ли се усмихваш?

— Той не се опитваше да обиди мен. Присмиваше се на тебе.

Валанус подвикна, че иска сапун, и друг прислужник му донесе малък стъклен съд. Валанус изсипа съдържанието му в шепата си и започна да го втрива в косата си. Наведе глава да се измие и попита:

— Какво мислиш за банята?

Вождът от гат огледа четирите басейна, каменните колони, високите прозорци, украсените скамейки и рафтове. Когато отвори уста, в очите му се мяркаха лукави искрици.

— Голямо хабене на труд и камък — каза той. — Ако човек поиска, може да се измие и в някой поток. Все пак признавам, че тук е приятно.

Валанус се премести до тръбата с гореща вода, за да се сгрее. Остаран седна наблизо.

— Какво научиха твоите съгледвачи за Конавар? — попита мъжът от Каменград.

— Потулил се е някъде. Преследвачите от пердиите се заблудили, че са го приклещили в хълмовете. Успели да докопат само конете му. Той убил двама и се измъкнал пеша.

— Още двама? Колко станаха убитите?

— Шестима… или седмина, ако броим търговеца, когото изтезавал до смърт в Алин. Заловил един от техните съгледвачи. Оставил им го вързан на едно дърво, за да предаде послание. Конавар се зарекъл, че ще се върне да заколи Карак и нямало сила на този свят, която да го спаси.

— Момчето се е разлютило — поклати глава Валанус. — Признавам си, че не бих искал да намрази и мен. Ти си го срещал, нали?

Остаран кимна.

— Да, пътуваше с търговеца, чийто мед съм опитвал. Но не сме разговаряли.

Валанус се засмя.

— Остаран, ти си воин като мен. Кажи си направо, че ти настръхна косата от него.

— Настръхва ми косата от всеки мъж, готов да се нахвърли срещу мечок само с нож в ръка — уточни Остаран и вдигна пръсти пред очите си. — Кожата ми се набръчква — каза недоволно. — Стига ми толкова.

— Няма да си тръгнеш без масаж, надявам се? Тук имаме много добре обучени млади роби, които ще разтрият мускулите ти с топло масло. Повярвай ми, това не е за изпускане.

— Нямате ли и жени, обучени за тази работа?

— Момчетата са по-подходящи. Така се избягват неудобствата с възбудата. Впрочем… зависи от наклонностите. Ела поне да опиташ. След това ще ми разкажеш всичко, което си научил за войските на Карак.

Двамата излязоха от водата и веднага дотичаха прислужници със загрети хавлии. Щом ги избърсаха, Валанус заведе Остаран в дълга стая със седем плоски ложета. Там ги чакаха двама юноши. Валанус побърза да се изтегне по корем. Остаран направи като него на съседното ложе. Валанус се отпусна — сръчните пръсти на момчето избавяха мускулите му и от последните следи на напрежение. Въздъхна и затвори очи. Пак съжаляваше, че не е в Каменград, където можеше да се облече, да се качи в каляска до амфитеатъра и да гледа най-новата пиеса преди вечерята в Речната зала.

Робът размачка кръста и хълбоците му, после задната страна на бедрата и прасците. Валанус легна на гръб, та момчето да довърши масажа на бедрата му и да се заеме с гърдите и шията. Накрая робът взе заоблено стъргало от слонова кост и събра с него излишъка от масажно масло по кожата. Подаде му бял халат. Докато се обличаше, Валанус видя заспалия Остаран. Второто момче гледаше с безмълвен въпрос, но той му махна с ръка да излезе и побутна леко вожда на гат. Остаран отвори очи с прозявка.

— Хареса ли ти? — попита Валанус.

— Превъзходно е.

Остаран седна и Валанус видя на ключицата и рамото му стар белег.

— От копие ли е?

— Да. Отблъсквахме набег на отряд пердии. Минаха месеци, докато зарасне напълно, и още ме мъчи в студени дни. — Размърда рамото си. — Но от това разтриване се отпусна много приятно. Валанус, благодаря ти, че ме убеди да опитам.

— Радвам се, че си доволен, приятелю. Сега ми разкажи какво научи.

— Ти беше прав за Гаршон. Доставя на пердиите желязна руда, за да правят мечове, върхове на копия и ризници. Забогатява от среброто на Карак. Едновременно с това се е споразумял от наше име с остро, които ще доставят на Джасарай каквото му е нужно за похода.

— Колко бойци ще ни изпратят гат?

— Две хиляди конници, както поискахте. Всеки ще тръгне със свой кон. Кога потегляме?

— Само Джасарай може да реши. Ще се срещнем с него тази вечер.

— Очаквам с нетърпение тази среща.

— Той не знае вашия език, но аз ще превеждам. Ти докъде стигна в изучаването на нашия? Когато се видяхме предишния път, можеше да кажеш само „Здравей“ на езика на Каменград. Трябва да напреднеш повече, щом ще си предводител.

— Мога да кажа „Довиждане“, „Как си?“ и „Внимавай къде стъпваш, варварски лайноядецо.“ Засега стига ли?

— Шегите са неуместни, приятелю. Започне ли битка, трябва да разбираш заповедите, които получаваш. Ако не можеш, Джасарай не би допуснал да предвождаш войска.

— Ще се науча — обеща Остаран.

— Не се съмнявам. Я ми кажи, според тебе Конавар ще се измъкне ли от земите на пердиите?

— Не мога да си представя как ще успее. Конници на Карак претърсват хълмовете.

— Мисля, че е възможно да грешиш. Да се обзаложим ли? Ще заложа коня си срещу златната огърлица, която обичаш да носиш.

Остаран се разсмя гръмогласно.

— Този накит струва колкото петдесет от вашите коне. Валанус, ние варварите не сме чак толкова тъпи.

Ловецът Паракс се бе прочул с уменията си надлъж и нашир дори извън земите на пердиите. Дарбата му граничеше с магия. Нямаше животински следи, които да не разгадае, нямаше твар, която да не издири. Забогатя от наградите, обявявани за главите на убийци и разбойници. На петдесет и една още имаше толкова остро зрение, че и от седлото забелязваше огънато стръкче трева. Беше кльощав и жилав, с тъмни хлътнали очи и прошарена коса, която започваше да опада на слепоочията. Кожата му беше загрубяла от слънцето и вятъра, но около очите нямаше много бръчици от смях.

— Какво ще кажеш? — попита Бек, старшият от петимата бойци в потерята.

Паракс не отговори. Подкани с пета коня си да ускори крачка и изпревари останалите. Бек не му допадаше, а към неговия крал Карак изпитваше само погнуса. След смъртта на предишния крал Алеа по време на лов Паракс отиде да огледа мястото сам. Бек и други разказваха, че Алеа паднал от коня си насред реката и се удавил. Паракс знаеше, че лъжат. По следите позна къде са смъкнали насила краля от седлото и са го завлекли до реката, за да напъхат главата му във водата. Десният ботуш на Алеа бе изровил пръстта по брега, докато го бяха давили.

Не би могъл да се опълчи срещу междуособиците сред владетелите, затова не сподели наученото с никого.

По времето, когато бе убит търговецът, Паракс не беше в столицата Алин, а при своите овце двайсет мили на север. Карак изпрати вестоносец при него и Паракс отиде в Алин ден по-късно. До края на сутринта откри следите на младежа и не след дълго намериха и самия него.

Така започна веселбата. Паракс ѝ се наслаждаваше с цялата си душа. Бек поведе хората си в лудешки галоп, момчето свърна на югозапад и навлезе в гъста гора. Конниците нахълтаха там след него. Двама го догониха. И умряха.

През седмицата оттогава още четирима ги последваха по Лебедовия път. Бек потискаше кипящия си гняв и това забавляваше Паракс.

— Попитах те нещо! — изръмжа Бек, който го настигна. — Още веднъж ми се престори на глух, дърт мръснико, и ще ти отрежа топките.

Паракс му се ухили.

— За да го направиш, синко, трябва да си мъж.

Бек посегна към меча си. Паракс завъртя коня си към него, ръката му се стрелна нагоре и върхът на остър нож опря в гърлото на боеца.

— Сега разбра ли?

Ловецът прибра ножа в канията. Бек опипа гърлото си и по пръстите му се размаза капка кръв.

— Та за какво говорехме? — невинно продължи Паракс. — А, да, за онзи младок. Твърде находчив е за годините си, няма спор по това. Оставил е лъжлива следа на изток, и то хитро измислена, после е завил на запад. Сече му умът на момчето.

— Той върви пеша. Трябваше да сме го догонили досега.

— Може би — не отрече Паракс. — Но момчето се провира само по места, където за конете е трудно да минат. Избира пътя си много умело.

— Какво мислиш за неговата магия?

Паракс се изкикоти презрително. Единственият оцелял от последната схватка с младежа се кълнеше, че той можел да се преобразява. Тримата излезли на поляна и храстът пред тях изведнъж се надигнал и се превърнал в човек. Момчето бе наръгало двама от преследвачите си. Третият се хвалеше, че отбил ударите и го принудил да се скрие нагоре към хълмовете.

Смехът на Паракс заглъхна.

— Бек, нима вярваш в това? Ако владееше магия, щеше ли да бяга от нас през долини и хълмове? Ето какво е направил — нацапал е с кал наметалото си, пробил е дупки в него и е напъхал в тях клонки и листа. После е приклекнал в шубраците и е причакал твоите хора. Онзи, който остана жив, не се е бил с него, а е офейкал. Видях следите там.

Бек изпсува и се огледа свирепо към един от яздещите зад него.

— Злодеят от риганте трябва да бъде намерен и върнат в Алин, за да бъде наказан — настоя той. — Това е заповед на краля.

Паракс не каза нищо. Беше чул достатъчно от мъжете в потерята, за да е наясно с истината. Дятка обрекъл подло на смърт приятел на това момче. И то отмъстило. Преследваха беглеца не от стремеж към справедливост. А от страх. Страха на Карак. Кралят бе повел лично голямата потеря през първия ден и бе чул със собствените си уши посланието от младежа.

„Няма сила на този свят, която ще ми попречи да те убия.“

Тлъстото лице на Карак стана алено и той заповяда на Бек:

— Донеси ми главата му.

И се върна в Алин с охрана от двайсет конници. Истински боец би продължил с потерята. Поне така смяташе Паракс.

Ловецът слезе от коня и огледа земята, по-точно голите камъни, по които не оставаха следи. До една стърчаща скала отляво бе паднало дъбово листо. Нямаше съмнение, че е от наметалото, „преобразено“ в храст. Паракс се почеса по темето. За него ловът беше подобен на ухажването — сливане на умовете и сърцата. Преследвачът опознава постепенно онзи, когото е подгонил. Или започва да изпитва симпатия към него, или го намразва. Паракс вече се настройваше благосклонно към това момче, което не се поддаваше на сляпа уплаха, обмисляше всяко свое действие и подбираше много разсъдливо пътя. Предишния ден младият боец бе убил заек с точно запратен камък, след това го бе одрал и беше изял месото сурово. Отделяше време да събере корени и горски плодове, за да не прегладнее. И не бягаше презглава. Понякога заобикаляше, за да наблюдава потерята, да предвиди какво ще направят и при сгоден случай — да унищожи някого от тях.

Паракс се покатери предпазливо на билото на близкия хълм, засенчи очите си с длан и огледа. На северозапад се простираше гората на талис. Момъкът дали знаеше достатъчно за нея, за да не я доближи? Ловецът се замисли. Младежът бе пътувал с Бануин, който познаваше добре тези земи. Нямаше как търговецът да не е споменал опасностите, притаили се в тъмните дебри. Но накъде би решил да тръгне, ако не към гората? Към земите на остро? Твърде вероятно. Нали оттам бе дошъл. Паракс се подсмихна и седна на билото.

Този коварен и непреклонен младок знаеше какво биха очаквали от него. Ловецът пак се загледа на северозапад. Щеше ли да му стигне дързостта да рискува в онази гора?

Подковани копита го доближиха с тътен по южния склон. Паракс прокле петимата тихичко. Що за слабоумие е да изтощават животните си в галоп нагоре по хълма? Всички бяха незрели млади мъже от рода на Бек. Обърна се да огледа изпитателно лицата им. Бяха уплашени. Шестима техни приятели бяха мъртви. Никой от оцелелите не се стремеше да стане следващия труп.

Бек дойде при ловеца.

— Минал ли е оттук?

— Да. Преди не повече от два часа. Присвил се е под този ръб. — Паракс посочи място на десетина стъпки от камъка, където седеше. — Храстът е прикривал главата му. Гледал ни е, докато е решавал къде може да се притаи.

— И къде е отишъл?

Паракс завъртя ръка към местността наоколо.

— Ти ми кажи. Пълно е с гънки, падини, безразборно струпани камъни, скупчени нагъсто дървета. Където и да е, той пак ни наблюдава и се опитва да отгатне способни ли сме да го надхитрим.

— А ние способни ли сме, старче?

— Ние не сме. Но аз съм. Знам точно мястото, където се е скрил. Май ще налучкам и дървото, зад което ни дебне.

— Значи е в ръцете ни! — тържествуващо възкликна Бек.

— Във вашите ръце. Аз не искам да го доближавам. Петима млади здрави бойци би трябвало да стигнат, за да го хванете.

— Достатъчно сме. Кажи ми къде е!

— Ще ти кажа, но ти се постарай да не поглеждаш в тази посока.

— Не съм глупак.

„Не само си глупак, а си и гнусен убиец на своя крал“ — възрази наум Паракс.

— Той е до гората на талис. Това е последният му шанс. Знае легендите, знае и че ние ги знаем. Рискува живота си с надеждата, че вие сте страхливци.

Бек пребледня.

— Гората на талис? Сигурен ли си?

— Няма как да съм по-сигурен.

— Значи вече е мъртъв.

— Може би да, може би не. Казах ти, че е в самия край. Не се знае дали талис ще го забележат. Нищо чудно да са в другия край на гората. Бек, страх ли те е да отидеш при него?

— Да, страх ме е — призна охотно воинът. — Ти готов ли си да влезеш в тази гора?

— Не. Плащат ми само да го проследя.

— Опиши ми точното място.

Паракс не поглеждаше към гората.

— Тръгни с хората си на изток. После се върнете покрай гората. Гледайте към мен. Щом стигнете до мястото, където е той според мен, аз ще стана и ще яхна коня си.

Бек издиша шумно и се метна на седлото. Паракс го гледаше как доближава бойците си и им съобщава мрачната вест. Започна разгорещен спор. Никой нямаше желание да тръгне към гората на талис. Бек ги попита кой от тях предпочита да застане пред Карак и да се оправдава, че от страх не е изпълнил заповедта на краля. Другите млъкнаха, защото Карак не беше склонен да прощава никому.

— Чуйте ме — настоя Бек. — Ще го доближим и щом дам знак, препускаме и го убиваме. И се махаме. Всичко ще свърши за броени мигове.

Никой не изглеждаше спокоен, но Паракс знаеше, че ще тръгнат със своя предводител. Страхът от яростта на Карак беше прекалено силен. Бек подкара бавно коня си надолу по склона.

Умората се просмукваше и в костите на Кон. От три дни успяваше да подремне само на пресекулки, а от корените, плодовете и суровото заешко коремът го присвиваше и му се гадеше. Главата му туптеше мъчително, болка пронизваше слепоочията му. Сега се криеше зад едни гъсти храсти и гледаше ездачите на хълма.

Надяваше се да продължат на запад, за да се промъкне зад тях. Но те не се подлъгаха. Следотърсачът им беше по-умел и от Арбонакаст.

Кон се огледа тревожно. Виждаше само могъщи дъбове, но не чуваше нито птици, нито зверове. Нямаше дори жужащи мушици. Въпреки тази тишина гората преливаше от живот. Великанските дървета се извисяваха неподвижно, дори лек ветрец не поклащаше листата им. Все му се струваше, че те отвръщат на погледа му и чакат. Чувстваше се натрапник тук. Болката в корема го накара да се превие, пак се напъна да повърне. В стомаха му не бе останало нищо, само усети отново вкуса на жлъч в устата си. Отпусна се изтощен на земята и погледна към хълма. Само един от ездачите бе останал там — седеше на билото, а конят му пасеше наблизо.

Потта се стичаше в очите му. Избърса я с ръкава на мръсната си риза. Раната на рамото му се отвори и струйка кръв пропълзя по гърдите му. На хиляда мили от дома, ранен и сам, нямаше добри изгледи да оцелее.

Но той не се боеше, гневът му разпалваше жаждата за възмездие.

„Няма да умра тук. Ще измисля как да остана жив и да убия Карак.“

Опита да стане, но десният му крак се подгъна. Кон се стовари на земята и остана безчувствен за малко. Когато отвори очи, вече чуваше конете. Петима конници яздеха покрай гората. Един от тях все извиваше глава към онзи на хълма. Устата на Кон пресъхна, виеше му се свят. Умърлуши се, когато проумя, че са решили да навлязат в гората. Нима Бануин се бе заблудил? Нямаше ли магия в това място?

Взря се в мъжа, останал на хълма. Другите явно чакаха знак от него. „Дали ме е открил?“

Завлече се малко по-навътре в гората, опря се на един дебел дъб и извади ножа. Преди два дена остана без меча си, който се заклещи в тялото на убит враг. Усети нещо да се отърква в лицето му и се пипна по кожата.

Разтрепери се и усети боцкане, неприятно и проникващо надълбоко — първо по лицето и шията, после по гърба и ръцете. Засилваше се, ставаше болезнено, все едно го жилеха пчели. След миг вече му се струваше, че някой забива нагорещени игли в него. Изстена и се стовари на тревата. Клоните на дървото над него се разлюляха с шумолене като зло мърморене. Трудно издържаше на болката, която достигна дясната китка, вкопчена в дръжката на оръжието, дарено му от сидите. Ножът блесна ослепително.

И болката изчезна незабавно.

„Ти си Детето със сърнето“ — прошепна глас в главата му.

Конниците нахлуха с тропот в гората. Кон се помъчи да напрегне волята си, за да застане срещу тях. Първият от бойците на племето пердии насочи копието си към него и конят му прескочи гниещ дънер. Другите бяха на няколко крачки по-назад.

Той вдигна ножа срещу тях.

Но скачащият кон не стъпи на земята. Застина във въздуха като статуя. Всички конници се смръзнаха. Въздухът в гората изстиваше, вледеняваше. Кон се тресеше, но не можеше да откъсне поглед от мъжете, дошли да го убият. Те се променяха пред очите му, косите и брадите им растяха, ноктите се удължаваха и изкривяваха, дрехите им овехтяваха, после косите на тези мъже побеляха, плътта им се съсухри, кожата почерня, смъкна се от костите. Миг-два по-късно те се стовариха от седлата. Костите им се разпаднаха на прах и вятърът го разпръсна. Конете бяха невредими и щом последните остатъци от ездачите им изчезнаха, се размърдаха и спряха. Нов тласък на вятъра накара четири коня да побегнат. Петият — кафяв — чакаше търпеливо.

Конавар опря колене в земята и чу гласа отново: „Докосни дървото, Дете със сърнето.“ Той се обърна, пропълзя към дъба и впи пръсти в кората. Престана да му се гади, вече не го мъчеше студ. Въздъхна. Слънцето просветна в пролука между облаците и всичко наоколо засия като златно. Кората на дъба зашава и оформи лице. Младо, привлекателно и намръщено. Кон проумя, че вижда собствените си черти.

„Ти си зле, Дете със сърнето. Легни. Ние ще се погрижим за тебе“ — обеща Дървесният лик.

Силата му се изцеждаше. Кон легна, лицето му опря в студената земя, по-приятна от всяка възглавница. И докато съзнанието му се скриваше в някакви тъмни дълбини, му се привидя, че тревата около него израсна и го придърпа в безопасното убежище на земята.

Опомни се от блажения мрак в болезнена светлина, толкова ослепителна, че сълзи бликнаха в очите му. Притисна длани към лицето си, за да се опази от това сияние, но то проникваше и през тях, лишаваше го от зрение.

„Не се плаши, Конавар — увещаваше го друг глас. — Ще се опитам да създам по-удобно за тебе място.“

Светлината избледня. Кон свали ръцете си и отвори очи. Отначало не виждаше нищо. Беше в гора до бълбукащ ручей, проблясващ под следобедното слънце. Небето беше безоблачно, дърветата — окичени с листа във всевъзможни цветове, от кървавочервено до златото на залеза, от изумруденозелено до светложълто. Ухания на лавандула и роза насищаха въздуха. Най-прекрасната гледка в живота на Кон. Но нещо не беше наред. Имаше какви ли не дървета — дъб, бряст, бор, клен, израснали от все същата пръст и проявили всички сезони накуп в листата си. И нямаше сенки. Кон протегна голата си ръка. Слънцето огряваше ярко кожата му, а на тревата отдолу не се появиха тъмните очертания на ръка.

Изправи се бавно. Не помнеше да е чувствал такава безметежност досега. Обърна се да огледа ливадата.

И видя мечока.

Стоеше напълно неподвижно като ездачите, лъскави вериги обвиваха огромните рамене и се омотаваха около могъщите лапи. В отворената уста се виждаха страховитите зъби. Кон доближи звяра, без да се уплаши. Този беше още по-голям от разяреното животно, което бе раздрало гърба му, и вдъхваше още по-силно страхопочитание. Кон обиколи мечока, чудеше се на размерите и силата му. Опита се да го докосне, но ръката му мина като през дим.

— Страшен звяр — изрече гласът и до него се появи светещ силует.

Незнайно защо Кон не се стресна.

— Страшен, а е тъжно да го гледаш — промълви той.

— Защо?

— Защото е окован. Веригите не прилягат на такова гордо същество.

Сияещата фигура доближи, хвана ръката му и го поведе обратно към ручея. Кон се стараеше да види лицето, но чертите му все се разплуваха и проясняваха в неспирни промени на тази странна светлина. Ту с брада, ту без нея, ту дълга коса, ту никаква. Замая му се главата от усилието да види отчетлив образ и той се извърна.

— Кой от сидите си ти?

— Конавар, аз не съм от сидите. Аз съм отдавна умрял човек, чиято душа те приютиха в гората.

— Защо не мога да те виждам добре? Лицето ти все се променя.

— Твърде много време мина, откакто имах човешки облик за последен път. Потърпи още мъничко.

Силуетът замря, блещукащите светлинки около него бавно угаснаха и Кон вече седеше до тъмнокос млад мъж с кротки кафяви очи.

— Така по-добре ли е?

— Да. Това ли беше твоят облик приживе?

— На младини. Умрях след почти цял век земен живот.

— Защо сидите са съхранили душата ти?

— Имаха си свои причини. Сега ти ми кажи защо спаси сърнето.

Кон вдигна рамене.

— Беше се оплело в трънаците. Не можех да го оставя да умре.

— Както не можеше да изоставиш Риамфада ли?

Кон завъртя глава.

— Това е друго. Той беше мой приятел. Човек не изоставя приятелите си.

— Какво чувстваш сега?

Кон се усмихна.

— Благост. Толкова е приятно тук, но аз знам, че е само видение, а тялото ми още кърви в онази студена и мокра гора.

— Не — възрази събеседникът му. — То се изцелява, докато си тук. Ще намериш нови дрехи, оставени за тебе. И подарък от приятел.

— Моите приятели са мъртви — промълви Кон печално. Откри, че си представя трупа на Бануин със забитата в него кука, без да мрази убийците му. Въздъхна. — Какво ми отнехте?

— Нищо. Само те… отделихме от твоите по-човешки… подбуди. Иначе не би могъл да попаднеш тук.

— За кои подбуди говориш?

— Гняв, жестокост, омраза, жажда за мъст. Нямат място тук.

— Но аз съм си човек — натърти Кон. — Каква част от мен сте пренесли?

— Най-добрата — увери го странната фигура. — Твоя дух, свободен от тъмата на плътта.

Кон седеше на слънце с увереността, че за пръв път изпитва такъв покой. Взираше се в окования мечок.

— Защо е тук? И защо във вериги? Бездруго не може да помръдне.

— Конавар, веригите не са сложени от нас. Това са твоите вериги.

— Моите ли? Не разбирам.

— Мечокът е онази част от тебе, която не може да се появи тук. Веригите са сложени доброволно — от чувството за дълг, за отговорност, за чест. Без тях мечокът ще бъде само див и себичен убиец. Готов ли си да се върнеш в твоя свят?

Кон поумува. Тук всичко беше толкова мирно…

— Ако пожелая, мога ли да остана при сидите като тебе?

— Не — тъжно отговори фигурата. — Може би някой ден.

Кон не гореше от нетърпение да се озове отново в другия свят; поседя безмълвно, за да се наслади на умиротворението.

— Ако сидите наистина са свободни от омразата или гнева — попита накрая, — защо позволяват на Моригу да сее такова зло сред нас?

— Интересен въпрос, Конавар. Ето какво ще кажа в отговор — ти искаше слава и Моригу ти я даде. Ворна искаше да бъде обичана, да я приемат хората като една от тях. И това се случи. Защо смяташ стореното от Моригу за зло? Постъпките и на хората, и на сидите си имат последствия… които не винаги са желани от нас. Моригу предлага дарове. Ако някой мъж или жена реши да приеме дар от нея, нима трябва да си затваря очите за възможните последствия? Ти пожела слава. Но какво би се случило, ако бе поискал истинска и вярна любов или изцелението на Риамфада, или мир и разбирателство за твоето племе? Помисли за това. Онези, които жадуват за даровете на Моригу, винаги искат нещо за себе си — лична облага, известност, непобедимо майсторство с меча, красиви жени за постелята си. Винаги са себични. Не прибързвай да съдиш за онова, което не разбираш.

Гласът заглъхна. Светът се завъртя.

Събуди се и щом отвори очи, зърна наблизо кафявия кон, увисналата юзда опираше земята. Хармонията в душата му, споходила го в сякаш сънувания свят на сидите, изчезна тутакси. Спомни си преследвачите и дългите дни, през които бягаше от тях, схватките и убитите врагове. Спомни си и защо се случваше всичко това. Този път от мисълта за участта на Бануин яростта му се разгоря като пожар.

Подпря се да стане и видя, че на един плосък камък наистина има оставени нови дрехи за него. Риза от тъмна тънка кожа, мека като коприна, черен кожен панталон с колан от шарена змийска кожа, черни ботуши за езда, заздравени на няколко места със сребро. Смъкна своите съсипани дрехи и облече подарените му от сидите. Прилягаха точно по тялото му, както и очакваше. Отиде при коня, който го гледаше недоверчиво, заговори му тихо, вдигна полека ръка и го погали по муцуната.

Чак тогава видя особеното оръжие, подпряно на едно дърво. Кавалерийски меч с яко и леко извито острие, направено от същия сребрист метал като ножа. Погледът му се впи в дръжката от злато, сребро и абанос. Черният предпазител бе излят като дъбови листа, златният ефес бе с украса като меча глава, сребърната топка на дръжката бе с гравирано сърне в трънаци. Кон взе оръжието — беше изненадващо леко и превъзходно балансирано.

„Подарък от приятел…“

Добре е да имаш такива приятели. Сети се за горкия Риамфада. И той щеше да изкове меч за него, ако бе живял по-дълго. И сигурно неговият меч щеше да се мери по красота с този.

— Липсваш ми, рибке — призна на глас Кон.

Взе оставената до дървото ножница от здрава черна кожа. Имаше и ремък от същата кожа и той го преметна през рамо. Хвана юздата на коня и го яхна.

Излезе бавно от гората и с учудване видя, че самотният преследвач още чака с коня си на билото. Избягалите коне на мъртъвците пасяха недалеч от него. Конавар се насочи към мъжа. Той не понечи да избяга — седеше на тревата и го чакаше. Отблизо възрастта му личеше, очите на набръчканото лице бяха на опитен и преживял какво ли не човек.

Омразата кипеше в младия боец от риганте, искаше му се да убие и този преследвач. Той обаче не проявяваше намерение да се бие с него и любопитството на Конавар надделя.

— Всички ли са мъртви? — попита мъжът.

— Позна. Убиха ги сидите… вие ги наричате талис.

Мъжът въздъхна.

— Аз съм Паракс. Радвам се, че ти оцеля. Открай време се увличам по всичко, свързано с талис. И много ми се иска да науча защо са те оставили жив.

Кон сви рамене.

— Не знам. Извади меча си и да свършваме с това.

— Няма да го бъде — завъртя глава Паракс. — Никога не ме е бивало с меча. Все пак ще направя всичко по силите си да ти попреча, ако имаш намерение да ме убиеш. Надявам се обаче да размислиш.

Кон огледа местността. Не се виждаха други ездачи. Обърка се от нежеланието на врага да се бие. Седеше си преспокойно на хълма и говореше като на стар приятел. Кон не бе попадал в такова положение и въпреки омразата реши, че е грешно да съсече просто така този поне двойно по-възрастен от него мъж. Паракс се засмя.

— Аз те опознах, Конавар. Не само вървях по твоите следи, а и отгатвах какво има в главата ти. Ти си боец, а не убиец. И мисля, че те харесвам, което не бих казал за повечето хора.

— Все ми е едно дали ме харесваш — сопна се Кон. — Когато ме видя да излизам от гората, защо остана тук? Знаеше, че идвам да се бия с тебе.

— Всичко опира до гордостта, младежо. Аз съм ловец… и въпреки скромността си твърдя, че съм най-умелият ловец на хора, живял някога из тези земи. Поискаха от мен да те издиря. И аз го направих. Никой не може да каже, че Паракс се е провалил. Това е важно за мен.

— Твоите хора убиха моя приятел — натърти Кон; искаше да разпали отново гнева си.

— Знам. Гнусно дело на гнусни твари. И той не е първата жертва. Пердиите имаха свестен крал, от мен да знаеш. Под негова власт се живееше добре. Защото беше загрижен за народа си, делеше с хората и несгодите, и радостите. Убили са го по заповед на Карак — завлекли го при реката и напъхали главата му във водата. Така го възнаградиха за осемнайсет години справедливост и мъдрост на трона. Удушиха жена му, съсякоха сина му. Само за да докопа Карак короната, която Джасарай и Каменната армия ще изтръгнат от ръцете му.

— Ти каза: „Пердиите имаха свестен крал.“ Не си ли от това племе?

— Не съм. Аз съм от племето родеси. Но вече двайсет години живея сред пердиите. — Паракс стана пъргаво, отиде при коня си и бръкна в дисагите. — Гладен ли си? Имам пай с месо и лук. Вкусен е.

Кон съвсем се оплете в този разговор и сам си го признаваше. Паракс извади увития в плат пай, разчупи го и подаде половината на младия боец.

— Благодаря — каза Кон и го взе, без да се замисли.

— Няма за какво — засмя се ловецът.

Седна да изяде своето парче. Кон отхапа. Паракс не бе похвалил достатъчно този пай. Вкусен ли?… Храна, достойна за боговете! Наложи си да яде по-бавно, за да не се задави. Накрая си облиза пръстите.

— По-добро е от суровото заешко, а? — подхвърли ловецът.

— Нищо по-вкусно не съм опитвал — съгласи се Кон.

— Купих го вчера от жената на един стопанин. Да го беше опитал топъл… Нищо не може да те засити по-добре от телешко с лук. — Паракс преглътна и избърса устата си с длан. — Да знаеш, имах предчувствието, че ще оцелееш в гората на талис. Виждам, че дори си получил дарове от тях. Нови дрехи и меч. Те са своенравни същества, но май си им симпатичен. Ще ми кажеш ли как изглеждат?

— Видях лице да се подава от кората на дъб, после сънувах, че говоря с мъж, чиито черти отначало не виждах добре, макар да седеше до мен на слънце. — Кон си пое дъх и добави: — Ловецо, няма да те убия.

— И това знаех — каза Паракс и се изправи. — Още преди дни разбрах, че не си главорез. Искаш ли да предам послание на Карак?

Изражението на Кон стана сурово.

— Стига му и първото.

— И аз го чух. — Ловецът се метна на седлото. — На запад и на север има конници. На твое място бих потеглил право на изток. Границата на пердиите е само на един ден път оттук. Там има град, край който се е разположила армията на Джасарай. Мисля, че при тях ще си в безопасност.

Обърна коня си и пое надолу по хълма. Кон го изпроводи с поглед.

После и той се качи на селото и тръгна на изток. Паракс беше прав. Кон не беше главорез. Но не това го бе подтикнало да остави жив възрастния мъж. Мразеше само пердиите. Хората, които бяха погубили приятеля му.

И щяха да платят с много кръв за това.