Меч в бурята

Епилог

Валанус стоеше на хълма над пристанището и гледаше стотиците пленени кораби, закотвени в извития като полумесец залив на Гориаса. Свали шлема от главата си и пак започна да ги брои. Триста двайсет и три. Джасарай бе заповядал да съберат четиристотин. Нямаше да е доволен.

Плачливият вой на десетки жени стигна до ушите на Валанус и той погледна надолу към тълпата около мястото на екзекуцията. Там издигаха стълбовете, на чиито дълги дванайсет стъпки напречници бяха приковани за ръцете двеста пленени бойци от племето гат. Валанус си каза, че тези мъже ще умрат бързо. Щяха да се задушат от тежестта на телата си. Агонията би се проточила много по-дълго, ако и краката им бяха приковани към стълбовете. Но Джасарай беше в добро настроение след превземането на Гориаса.

Нямаше да се зарадва обаче, когато научи, че изменникът Остаран е откраднал дванайсет кораба и е избягал отвъд морето с почти двеста от своите бойци.

— Не си мисли, Оста, че там си в безопасност — прошепна Валанус и се вторачи в хоризонта. — Ще те настигнем скоро.

Студен вятър повя край назъбените канари. Валанус потръпна.

— Ще се простудиш тук, войнико — каза някаква жена.

Той се обърна рязко. Беше старица от народа келтой, загърната в протрит шал.

— Стъпваш твърде безшумно за човек на такава преклонна възраст — изръмжа Валанус от смущение, че го е изненадала така.

— Ти се беше улисал в мислите си, човече от Каменград. Защо си се вторачил в морето?

— Каменната армия ще го прекоси — заяви той. — И ще се сражаваме в земите отвъд водата.

— Конавар е там — натърти старицата. — Далеч на север, но е там.

— Познаваш ли го?

— Говорила съм с него. А ти какво ще търсиш отвъд морето, Валанус?

Той се вторачи в нея, питаше се как е научила името му. Отдъхна си след миг — нали всеки знаеше кой е комендант на Гориаса?

— Ще търся слава — каза на старицата.

— И ще я намериш — обеща му тя. Смехът ѝ смразяваше. — О, да, Валанус. Ще я намериш.