Меч в бурята

11.

На петдесет и една Апий беше най-опитният сред пълководците, подчинени на Джасарай. Въпреки твърде ограниченото си въображение имаше своите достойнства — на него можеше да се разчита в безукорното изпълнение на заповеди, без да се отклони нито веднъж от тях и без да се оплаква от трудностите. Служеше под командването на Книжника от цели деветнайсет години — пет войни срещу племена и две граждански войни. И през това време се бе връщал в Каменград точно осем пъти. Това радваше неописуемо младата Палия, за която се бе оженил преди няколко години. Тя се бе прочула с неутолимата си жажда за наслаждения. Никой не си позволяваше да говори открито за похожденията ѝ пред среброкосия Апий, но той знаеше много добре какво се случва. Затова се грижеше да я предупреждава навреме за всяко свое рядко идване в града и Палия можеше да се отърве от поредните любовници и да подреди прилично дома му, преди да се е появил на прага. Повечето офицери в неговата Пантера вярваха, че тази развратница му е напълно безразлична и че единствената цел на брака им е било укрепването на съюза между два могъщи рода. Заблуждаваха се, но Апий не споделяше с никого истината за чувствата си.

Сега беше при седемстотин и петдесетимата мъже от Трети нокът и наблюдаваше как отрядът с флагчетата бележи очертанията на бивака. Другите три Нокътя на Първа пантера бяха заели отбранителни позиции на север, на запад и на изток от това място и чакаха Втора пантера, чиято задача беше изкопаването на защитния ров около бивака. Тъмнокосият млад офицер Барус стоеше мълчаливо до него.

— Добро място си избрал — похвали го Апий. — С изобилие от трева за конете и дървета за бивака, а и наблизо има водоизточник.

— Благодаря, господин генерал.

— Доколкото знам, ще се върнеш у дома в края на този месец.

— Да. Трябва да довърша обучението си в университета.

— Ще бъдеш ли така добър да предадеш писмата, които ще ти дам?

— За мен ще е удоволствие, господин генерал.

Апий свали бронзовия си шлем и прокара пръсти по гребена от бели конски косми.

— Виждал ли си съпругата ми?

— Да, господин генерал. Миналата година по време на Игрите на равноденствието. Ако не ме подвежда паметта, един от вашите коне победи в Имперското надбягване. Сив жребец.

— Калиас. — Генералът кимна. — Изключително животно. Жребец със сърце като на лъв. От писмата, които получих наскоро, научих какви прекрасни кончета са родили заплодените от него кобили. — Усмивката му се стопи. — От тебе искам да съобщиш на Палия, че няма да се връщам в града тази година.

— Както наредите, господин генерал.

Апий вдигна глава да погледне високия младеж. Барус явно се чувстваше неловко. Апий въздъхна. И Барус знаеше какво става. Като всички останали, разбира се.

— Ще ѝ предадеш и подарък — пръстен, който поръчах за нея. Много ценно украшение.

— Слушам, господин генерал. Ще се погрижа да го получи.

— Добре. Добре… Радваш ли се, че скоро ще видиш Каменград?

На Барус видимо му олекна, престраши се да погледне пълководеца си в очите. Усмихна се.

— Да. Ще се сгодя. Ще се оженя за моето момиче на Празника на зимното слънце.

— Отдавна ли я познаваш?

— Да, господин генерал. Познаваме се от деца. Избрахме се взаимно.

— Казват, че така е най-добре — кимна Апий. — Пожелавам ви щастлив живот заедно.

Преди Барус да отвори уста, зърнаха боец в черно от племената — слизаше на кон по склона на изток от тях.

— Това е Конавар — каза младият офицер. — Конниците на гат го наричат Демонския меч. Според тях проявявал мистични сили в битките.

— Няма нищо мистично в изключителния боец — увери го Апий. — Силна десница и храбро сърце. И малко късмет, когато му е най-необходим.

Сложи си шлема и затегна ремъка под брадичката. Конникът яздеше бързо и това не предвещаваше нищо добро. Нападение ли предстоеше? Апий се надяваше да не е така. Трудно би отблъснал цялата варварска армия само с три хиляди войници, докато го подкрепи следващата Пантера.

Конавар спря пред двамата офицери и скочи от седлото. Апий погледна разноцветните му очи и веднага забеляза засъхналата кръв по туниката и панталона му.

— Къде беше сражението?

— На около миля оттук, генерале. Нищо повече от сблъсък между малки отряди.

— Колко далеч на север са отстъпили войските на пердиите?

— Според мен не са на север. Измамиха ни. Само стотина мъже от племето са дошли насам, за да оставят лъжливи следи. Мисля, че Карак се е промъкнал на изток и е скрил армията си. Освен това съм убеден, че днес ще нападне от засада походната колона на генерал Джасарай.

— Значи смяташ, че цялата армия на пердиите е зад нас?

— Да, генерале. Около петдесет хиляди бойци.

— И все пак е възможно да грешиш?

— Възможно е да не съм преценил правилно момента, когато ще нападнат — призна Конавар. — Но вече знам, че армията на Карак не е на север. И не се сещам за нито една друга причина да си послужи с тази хитрост. Той е намислил да изненада Джасарай.

Апий се замисли.

— Има обръч от съгледвачи около колоната. Невъзможно е да изненада Джасарай.

— Съгледвачи от гат — намеси се Барус. — Дори ако са на правилното разстояние от колоната, което ще е цяло чудо, генерал Джасарай ще има само няколко минути да престрои войниците за отбрана.

— Той се придвижва с две Пантери, третата е на един час път от тях — напомни Апий и погледна Конавар. — Къде е Остаран?

— Изпратих го да събере всичките си отряди и да тръгне с тях на юг. Пръснати са на голямо разстояние, но май ще имаме към хиляда конници. Зависи точно къде ще нападне Карак.

— Всичко това е похвално, младежо… ако си прав. Но ако бъркаш, ще оставиш моята Пантера без кавалерийско прикритие, значи ще бъдем уязвими при нападение на превъзхождащ по численост враг. Помисли ли за това?

— Генерале, тук няма да ви нападне никаква армия — твърдо каза Конавар. — Вече знам това. Според мен изборът пред вас е ясен — или довършвате укреплението, или отивате да помогнете на Книжника. Вие си знаете какво ще решите. Аз тръгвам на юг.

Племенният боец се метна на седлото и подкара коня си в галоп.

— Какво мислите, господин генерал? — попита Барус.

— Струва ми се, че той е способен младеж. И ако е прав, заплахата за Джасарай е много голяма.

— Какво ще правим?

Апий не отговори. Ако се придържаше към получените заповеди, трябваше да охранява избраното място и да чака следващата Пантера и Джасарай.

Ако тръгнеше с войниците си на юг и се окажеше, че Конавар се е заблудил, щеше да се превърне в посмешище.

Но ако Конавар беше прав…

Скрит зад дърветата в края на огромната Авелинска гора, Карак стоеше в кралската колесница и наблюдаваше отдалечения на половин миля път. Каруците напредваха бавно под охраната на много войници. Карак погледна наляво. Хиляди пешаци с боядисани в червено лица чакаха безмълвно. Вдясно се бе проточила почти на една миля конницата му — три хиляди ездачи. На тях бе заповядано да убият коларите и да лишат Каменната армия от припаси.

Кралят плъзна ръка по челото си, за да избърше потта. Наближаваше пладне и в гората ставаше непоносимо задушно. Карак се настани на извитата седалка до най-големия си син Аракар, който щеше да кара бойната колесница днес.

— Кога започваме, татко? — прошепна четиринайсетгодишното момче.

— След малко — обеща Карак и разроши русата му коса.

Кралят се чувстваше изтощен, очите му пареха. Не бе спал добре последните три нощи. След един ден щеше да завърши четвъртото десетилетие на живота си и думите на неговия гиш му тежаха като канара. Старицата дойде при него преди година. „Не проливай кралска кръв, Карак. Иначе няма да доживееш четирийсетия си рожден ден.“

Не бе пролята кралска кръв. Неговият брат бе удавен, съпругата му — удушена, момчето — отровено. Нито една червена капка нямаше по труповете. Той свали бронзовия шлем от главата си и го избърса отвътре. Не се чувстваше виновен за убийството на брат си. Изпитваше само гняв. Алеа — добрият крал. Алеа — грижливият крал. Всъщност беше предател, който заслужаваше такъв край. Малцина знаеха за неговите преговори с генерала на Каменната армия и споразумението им — племето пердии ще се подчинява на Каменград, а Джасарай ще прокарва своите каменни пътища и ще строи своите каменни крепости в техните земи.

— Няма друго спасение, братко — каза му Алеа. — Те са непобедими, живеем във времената на тяхното господство. А като техни съюзници ще им помогнем да покорят другите племена. Пердиите ще останат най-видното племе в целия народ келтой.

— Имаме силата да ги смажем — възрази Карак.

— Аз видях как воюват, Карак. Те промениха войната неузнаваемо. Идват като потоп, неумолим и гибелен. Повярвай ми.

„Като потоп…“ Карак се усмихна на спомена как бе умрял брат му, удавен в придошлата река. Но смъртта на кралицата помрачи душата му. Открай време желаеше Алина, която притежаваше загадъчни дарби. Нямаше никакво намерение да я убива, напротив — искаше да ѝ предложи брак. Но когато отиде при нея, я завари побесняла. Тя извади кинжал от ръкава на роклята си и замахна към гърлото му. Карак отскочи назад и върхът на оръжието само го одраска. И той се разяри, повали я с юмрук и взе ножа.

— Убиец! — разкрещя се Алина. — Имах видение. Ти и Бек смъкнахте Алеа от коня. Убиец!

Гласът ѝ ехтеше в двореца и Карак я стисна за гърлото, за да млъкне. Тя наистина млъкна — завинаги, защото неусетно бе лишил от живот крехкото ѝ тяло.

На хората съобщиха, че се е самоубила от скръб, а синът ѝ е сложил край на живота си с отрова. Нямаше значение, че мнозинството пердии не повярваха дори за миг. Племената винаги са доволни да имат силни водачи. А Карак беше силен.

Много по-лоши бяха последствията от първото нападение срещу бивака на Каменната армия. След напразната загуба на толкова мъже се разбягаха още хиляди бойци. Но и в този ден Карак разполагаше с армия от петдесет и шест хиляди. Днес щеше да се свърши с легендите за непобедимата мощ на Каменград. Карак пак се надигна в колесницата и погледна към враговете.

Идваха двете Пантери с Джасарай, в походни колони по четирима. Карак бе заповядал да пленят генерала жив, предвкусваше унижението на вражеския пълководец, когато бъде повален на колене пред него, за да измоли живота си.

Кралят на пердиите извади меча си и даде знак на тръбача, който чакаше до колесницата. Сигналът се разнесе надалеч.

Конницата изскочи от укритията си в гората и препусна към каруците. Петдесет хиляди пешаци се понесоха надолу към тънките колони на враговете.

Карак изви глава към сина си.

— Днес ще видиш как нашето племе извоюва невиждана слава.

Аракар се ухили, хвана юздите и колесницата излезе от гората, следвана от две хиляди кралски гвардейци на коне.

Под бездънната синева на лятото нямаше и най-слаб ветрец. Карак гледаше със затаен дъх как огромната тълпа негови бойци напира към шестте хиляди войници на Каменната армия. Остана обаче излъган в надеждата си да види бягството на враговете. Те се престроиха бързо и точно в защитно каре, пред което от всички страни имаше събрани в стена щитове.

Карак взе юздите от ръцете на сина си и подкара колесницата надолу по склона, за да вижда и да чува битката отблизо. Гъмжилото от бойци стигна до строените врагове, хвърляше се срещу щитовете. Карето не се огъна, но атакуващите го заляха като море от проблясващи мечове, сред което стърчеше бронзов остров.

На север неговите конници изклаха десетки колари, после стотици ездачи се понесоха към основното сражение.

Карак гледаше обкръжения Джасарай. Генералът стоеше в средата на карето, сплел пръсти зад гърба си. Не изглеждаше разтревожен. Раздразнението на Карак избуя в ярост. Той не виждаше ли, че ще бъде разгромен? Отчаянието не гнетеше ли душата му?

Взе окачения на кука мях с вода и отпи няколко големи глътки.

— Татко, побеждаваме ли? — попита Аракар.

Карак не отговори. Около карето имаше твърде много тела на мъже от пердиите, но малцина вражески войници бяха умрели. Карак си облиза устните. И тогава чу грохота на копита и погледна на север.

Поне хиляда вражески конници връхлитаха към него, водени от онзи главорез в черни одежди, който се бе зарекъл да го убие. В първия миг Карак не повярва на очите си. Нали бяха подмамили конницата на гат да се отдалечи на север? Как се бяха озовали тук? Кресна заповед към предводителя на своята гвардия и той завъртя коня си и поведе бойците си срещу неочаквания противник.

Карак усети студените пръсти на страха да се впиват в сърцето му. Потта прокапа в очите му.

— Не пролях кръв… — прошепна той.

Ездачите от гат с развяващи се черни наметала не забавиха ход въпреки пресрещналата ги гвардия. Конавар се устреми към първия враг с меча на сидите в дясната си ръка и малък бронзов щит на лявата. Конникът опита да го прониже с копието си, Конавар се отклони на седлото и докато го подминаваше, замахна встрани и нагоре. Острието се вряза в гърлото на мъжа и го обезглави.

Двете конници се сблъскаха. Бойците на пердиите и гат сечаха и мушкаха, коне се изправяха на задните си крака и падаха, цвилеха от болка и ужас. Конавар се биеше като безумец, поваляше противниците един след друг, воден от неудържимото желание да стигне до колесницата на Карак. Връх на копие се заби в шията на коня му. Той скочи тутакси, хукна към един ездач от пердиите на сив кон, наръга го в корема, смъкна го от седлото, вкопчи се в гривата и яхна коня. Конят нямаше седло, а само покривало от кожата на планински лъв. Конавар сграбчи юздите и завъртя животното. Хвърлено копие профуча край главата му и Конавар уби тутакси онзи, който го бе метнал.

Друг го блъсна с коня си и замахна с меча си. Конавар пое удара с щита и изби оръжието от ръката му. Мъжът посегна трескаво към кинжала на колана си. Мечът на Конавар разсече гърлото му и го запрати на земята. А следващият конник на пердиите вече нападаше. Конавар се опита да го прободе и не улучи. Врагът скочи от седлото към него и го събори. Конавар успя да се надигне пръв, ритна го в главата, докопа падналия си меч и заби върха в сърцето му. Предните копита на кон го блъснаха в рамото и Конавар се стовари по лице. Конят го прескочи. Конавар се изправи мигновено. Успя да яхне коня си преди да налетят още двама пердии. Той пресрещна първия, мечовете им се сблъскаха с трясък. Връх на копие се отклони от щита на Конавар и одра рамото му. Остаран се провря до него и съсече копиеносеца. Конавар се наведе под свирепия удар на втория ездач и срита с пети сивия кон към пролука между враговете. Препречиха му пътя, но той уби първия, свърна наляво и препусна по празната ивица на склона.

Сякаш летеше към колесницата. Чуваше тропота на още копита зад себе си. Рискува да се озърне — враг с копие в ръка го настигаше с могъщия си кафяв жребец. Гонеше го и още един с меч. Конавар хвана оръжието си с лявата ръка, дръпна брошката и разкопча наметалото. Изпъна дясната си ръка встрани и пусна дрехата, после накара коня да завие рязко надясно. Голямото черно парче плат полетя към муцуната на кафявия жребец и го стресна. Кон се завъртя и нападна мъжа с копието, който се оказа опитен ездач — вдигна коня си на задни крака точно навреме, за да изрита сивия, който се стовари на хълбок. Конавар падна тежко и изтърва меча на сидите. Извади ножа си и го метна. Острието потъна в гърлото на врага преди да е вдигнал копието си за смъртоносен удар. Но и вторият конник връхлиташе. Конавар хукна към меча и противникът му препречи пътя с коня си. Конавар изрева и размаха ръце към главата на животното, което отскочи диво, а той се търкулна по земята и хвана дръжката на меча. Едва успя да се изправи, за да пресрещне в последния миг мощния съсичащ удар на врага. Мечовете им се сблъскаха три пъти, но на четвъртия сътвореното от сидите оръжие разпори бедрото на конника и той изкрещя и неволно завъртя коня. Конавар скочи към него и мечът проникна дълбоко в ребрата на врага. Умиращият се килна върху шията на коня и тупна на земята. Конавар се огледа. Още ездачи от гвардията на Карак препускаха към него.

Той яхна коня на убития и го смуши да побърза. Доближаваше колесницата и видя как момчето тръсна юздите и подкара двата коня в галоп. Кралят на пердиите стоеше до него. Имаше три копия. Извади първото от калъфа и вдигна ръка. Конавар настигаше колесницата. Първото копие прелетя на една педя от него, второто също го подмина. Третото литна право към него. Той го отби нагоре с меча, лявата му ръка се стрелна и хвана дръжката. Конят под него се задъхваше, но доближи колесницата толкова, че да различава добре лицето на Карак. Омразата се разгоря и сякаш цялото му тяло пламна. Той запрати копието с лявата ръка, не прониза краля, но върхът потъна в гърба на момчето и то се свлече и изтърва юздите. Двата коня кривнаха, колесницата се наклони на едно колело, след миг се катурна и кралят се просна на земята.

Конавар скочи в движение от седлото и се втурна към него. Карак стана и извади меча си.

Конавар веднага разбра, че е срещнал силен и бърз противник. Остриетата се блъскаха свирепо, наложи се да отстъпи пред неудържимия натиск на Карак. Но в главата му витаеше споменът за трупа на Бануин, провесен на кука насред столицата на пердиите. Двайсетина гвардейци ги наобиколиха в кръг.

— Мой е! — кресна Карак. — Оставете ми го да му изтръгна сърцето!

Нападна отново, Кон отби и с насрещен удар го рани в рамото. Кралят изсумтя и се отдръпна. Този път Конавар започна да го изтласква назад, мечът на сидите проблясваше под следобедното слънце. Карак посрещаше умело всеки удар, но годините и умората вече му тежаха. А Конавар усещаше нов прилив на жестоко въодушевление; притисна отново краля, за да го довърши. Карак обаче го изненада с бясна атака. Остриетата застъргаха, притиснати едно в друго, лявата ръка на краля халоса с все сила Конавар по бузата и го запрати крачка назад. Мечът на Карак профуча в дъга към шията му. Конавар приклекна пъргаво и оръжието на сидите прониза краля в корема. Конавар се изправи, заби меча до дръжката и върхът щръкна от гърба на Карак.

— Това ти обещах, жалко курвенско изчадие! — изсъска Конавар в лицето му. — Дано духът ти гори в езера от огън!

Карак се отпусна безсилно, Конавар го блъсна и издърпа меча. Кралят падна на колене. Конавар замахна с такава ярост, че сряза дебелия врат на Карак и главата се търкулна в тревата.

Конавар се завъртя да огледа кръга от конници и извика:

— Кой е следващият?

Един обърна коня си и се отдалечи. Другите го последваха.

И тогава той погледна към битката на пътя. Бойците на пердиите бягаха към гората. От север настъпваше Пантерата на Апий в боен строй. От юг настъпваше последната Пантера от походната колона.

Чу тих стон. Кочияшът още беше жив. Кон извади кинжала си, измъкна копието от гърба му и обърна с крак тялото по гръб. Вдигна ножа за удара на милосърдието… но видя уплашените очи на момчето, което попита:

— Къде е баща ми?

Кон прибра оръжието в канията. Имаше кръв и по гърдите на момчето, където бе излязъл върхът на копието. Този хлапак приличаше малко на Брефар…

— Къде е баща ми? — повтори раненото момче.

Закашля се и по устните му изби кървава пяна.

— Кралят ли е твой баща?

— Да. Най-великият воин на пердиите. Къде е той?

— Ей там — махна с ръка Кон и седна до умиращото момче.

— Може ли да го повикаш?

— Не ми се вярва да чуе. Как се казваш?

— Аракар. Свечерява ли се?

Кон плъзна длан над очите му. Зениците не помръднаха, клепачите не примигнаха.

— Да, вече се свечери. Почини си, Аракар. Поспи.

Момчето затвори очи. Туниката му беше подгизнала в червено, но от раната вече не изтичаше кръв. Лицето белееше, главата се килна немощно. Кон опипа пулса на шията му. Усети няколко слабеещи удара. После те спряха.

Валанус дойде да седне от другата страна на трупа.

— Ти извоюва своето отмъщение, Демонски меч.

— Да, отмъстих.

— Не личи това да те радва, приятелю.

Кон се изправи тромаво и огледа бойното поле. Хиляди тела покриваха земята около мястото, където се бе строило защитното каре, а по средата се виждаха и стотици убити войници от Каменната армия.

Гарваните вече кръжаха над пътя. Кон се отнесе в мислите си към зелените хълмове на риганте, към величавите заснежени върхове на Кайр Друаг, към спокойния и отмерен ритъм на живота в Три потока.

— Наситих се на клане — въздъхна той.

— Жалко — въздъхна Валанус. — Истинското клане ще започне тепърва.

Неспокойни сънища измъчваха Кон през тази нощ. Видя Бануин седнал до поток, говореше с някакъв юноша. И двамата се усмихваха, радваха се, че седят заедно до водата. Кон се опита да изтича при тях, но краката му натежаха, само се тътреше мудно. Бануин го видя, стана, хвана момчето за ръка и се отдалечи. „Аз съм — Конавар. Отмъстих за тебе!“ — кресна Кон. Бануин само се озърна печално. Не каза нищо. Хлапето също се огледа и Кон видя, че е твърде младият кочияш на бойната колесница, когото бе убил с копието. Около тях се сгъсти мъгла и двамата изчезнаха от погледа му.

Събуди се облян в студена пот. Гадната миризма на изгаряща плът сякаш лепнеше по палатката. Джасарай знаеше, че заради гниещите трупове плъзват болести, и винаги заповядваше да бъдат изгорени след битката. Този път имаше толкова мъртъвци, че се наложи да изкопаят цяла дузина големи трапове. Щяха да поддържат огньовете в тях цяла нощ.

Кон отметна одеялото, обу ботушите и излезе от палатката. Сигурно минаваше полунощ, а стотици войници още се трудеха в светлината на безброй факли, влачеха труповете към изкопите и ги хвърляха да изгорят.

Чувстваше се много потиснат, макар да си внушаваше, че всичко е било само сън. Бануин не би му обърнал гръб. Но устата му пресъхна, когато си спомни за разговора в пещерата с рисунките. И гласът на Бануин зашепна от залата на спомените: „Не ти казвам да не се сражаваш. Казвам ти да не мразиш. Не самата война води до страшни кланета, а омразата. Цели села, градове, народи — изтрити от лицето на земята. Омразата е като чумата. Унищожава всичко, пренася се от човек на човек. Превръща нашите врагове в демони, жените им — в майки на още демони, децата им — в демончета. Разбра ли? Разказваме за нашите врагове, че ядат малки деца. Както се говори за Древните хора. Душите ни се изпълват с мрак и ние на свой ред стоварваме ужасно възмездие върху онези, които сме намразили. Но омразата не умира, Кон. Пръскаме семената ѝ в плодородна почва с всяка постъпка, подтиквана от нея. Убий омразния мъж и неговият син ще порасне с омраза, за да ти отмъсти. И ако успее, твоят син ще го намрази. Не проумя ли за какво говоря?“

Бануин щеше да се погнуси от такова кърваво възмездие. Не би пожелал Кон да отмъсти така за него. Хладен вятър повя между палатките и Кон усети тръпки по гърба си.

— Не го направих заради тебе, Бануин. Сега знам. Направих го за себе си. Опитах се да удавя в кръв мъката.

— Това ти е присъщо — чу познат глас.

Кон се обърна бавно — Моригу стоеше до него, силуетът ѝ откроен от пламъците в траповете.

— Конавар, ти пусна мечока на свобода — добави тя. — И ще го направиш отново.

— Няма. Поучих се.

— Мечокът е част от тебе. Ще си вземе своето, като му дойде времето.

— Не искам да споря с теб — отказа се Кон. — Надявах се отмъщението да има вкуса на мед по езика. Така беше, но само за миг, когато забих меча. А когато видях момчето…

— И вместо мед по езика имаше само киселини в стомаха. — Моригу кимна. — Но ти не си избил всички тези пердии с двете си ръце. Ти беше обикновен боец в тази война. Да, поведе конницата обратно и спаси живота на стотици войници от Каменната армия, но в края на краищата не наклони с това везните на другата страна.

— Как ми се иска двамата с Бануин да не бяхме идвали тук…

— Безплодните желания са храната на бедняците — укори го старицата. — Ела да се поразходим из хълмовете, където въздухът е чист и мога да помириша свежите листа.

Кон с изненада откри, че иска да тръгне с нея. А после проумя, че колкото и зло да върши Моригу, тя поне си остава същество от родната му земя, което бе видял за последен път сред планините на риганте, където му беше мястото.

Изкачиха се до място, където дърветата свършваха. Моригу намери закътана падинка и тупна с крак по един корен, който се измъкна от пръстта, та тя да може да седне. Старицата се облегна на дървото.

— Така е по-добре…

Кон седна на земята. Оттук виждаше обърнатата колесница. Трупът на Карак бе отнесен отдавна.

— Той наруши своята геша — промълви Моригу.

— За кого говориш?

— За Карак. Казах му, че ако се пролее кралска кръв, няма да доживее четирийсетия си рожден ден… който щеше да е днес, между другото. Затова удави своя брат, удуши жена му и отрови сина му. Въобразяваше си, че е надхитрил съдбата. Но вдовицата на брат му го нападна с нож и го поряза. Карак вече бе убил брат си, за да му отнеме короната. Значи беше повелителят на племето пердии, а кръвта му — кралска. Собствената му кръв го обрече на гибел.

— И да не го беше порязала, аз щях да се разправя с него — натърти Кон.

— Не. Ти беше убит при атаката на конницата.

— Не съм убит.

— Прости ми — сепна се Моригу, — забравих за миг, че говоря с човек. За тебе времето минава както за листо — от пъпката напролет до съсухрянето наесен.

— А за тебе е различно, така ли?

— Толкова различно, че умът ти няма да го побере. Виждала съм раждането ти стотина пъти, смъртта ти — също. В един живот се простуди лошо и живя по-малко от година. В друг мечокът те уби.

— И къде протичат другите ми животи?

— В сянката на Кайр Друаг.

— Защо не съм виждал тези свои двойници?

Моригу затвори очи.

— Ако не бях толкова уморена, щях сама да си зашлевя плесница, че изобщо подхванах този разговор. Нека оставим настрана главоблъсканицата с оплетените нишки на света и се върнем към обичайното. — Тя го погледна. — Защо излезе посред нощ?

— Сънувах… — запъна се Кон. — Поне ми се стори, че е сън.

Разказа ѝ за Бануин и момчето, което бе убил.

— Нищо повече от сън — увери го старицата. — Не е било видение.

— Уверена ли си в това? Много тъжно ще е да знам, че Бануин ми е обърнал гръб.

— Уверена съм. Духът на Бануин се пренесе над водите и напусна света на хората.

— Значи не е видял моето отмъщение?

— Не го е видял. А ти би ли искал да го види?

Кон завъртя глава.

— Това щеше да го наскърби.

— Предстоят случки, които биха го наскърбили много по-силно.

— За какво намекваш?

— Ворна носи детето му в утробата си. И двамата ще умрат. Плодът се е обърнал напреки в корема ѝ и никой наблизо няма вещината да ги спаси.

— Не! — възкликна Кон. — Не бива да е така! Толкова е несправедливо…

— Несправедливо ли? — засмя се Моригу. — Къде си виждал справедливост в този жалък човешки свят? На бойното поле, където са натъркаляни трийсетина хиляди трупа? В домовете на техните вдовици? В очите на техните сираци?

Кон млъкна, после се взря в древното лице.

— Ти можеш да я спасиш. И нея, и детето. Ти си от сидите.

— А защо ще ми хрумне такава прищявка?

— Веднъж ми каза, че мога да поискам дар от тебе.

Моригу се усмихваше.

— Обмисли това по-добре, дете. Да, казах. Можеш да поискаш богатство или здраве до дълбоки старини. Можеш да поискаш силни синове или любяща съпруга. Бих могла дори да ти даря Ариан. Ето и още нещо, над което да умуваш — мога да ти даря победа над Каменната армия. Можеш да спасиш живота на хиляди хора, Конавар. На цяло племе. Ами ако без този дар труповете на риганте също изгорят в такива трапове?

— И дотам може да се стигне — каза Кон. — Сега ми отговори — ще помогнеш ли на Ворна и на нейното бебе?

— Преди да чуеш „да“ или „не“ от мен, имам още въпроси към тебе. Ами ако детето се роди болнаво и умре след броени дни? Ами ако заразна болест отнесе Ворна след броени седмици? И тогава ли ще смяташ, че си е струвало да поискаш този дар?

— Знам отдавна, че твоите дарове са като двуостър кинжал. И когато хората те молят за радост, ти им даряваш горест. Но ако ми обещаеш, че няма да постъпиш лукаво с Ворна и детето, те моля отново да им помогнеш.

— Нали знаеш и че някой ден ще дойда при тебе, за да си платиш за моята помощ?

— Ще си платя, каквато и да е цената.

— Щом е тъй, желанието ти ще бъде изпълнено, Меч в бурята.

Руатан дръпна юздите и спря на билото. Пред погледа му се откриваше Сияйна вода — селище на паноните, построено по западния бряг на Дългото езеро. Оттук виждаше седем корабчета с високи носове, повлекли след себе си рибарските мрежи, и високите черни пещи за опушване на риба, стърчащи като стражници на брега. Арбон чакаше до него.

— Твърде късно е да се връщаме — изсумтя той и приглади прошарената си коса.

— Не ми е хрумвало да се връщам.

Поведоха дванайсетте коня по склона. Нямаше стени около Сияйна вода, десетките къщи бяха пръснати нарядко сред ниви и зеленчукови градини. Въпреки горещината Руатан взе сгънатото зад седлото наметало на сини и зелени карета и го сложи на раменете си. Арбон поклати глава навъсено и последва господаря си към селището, което за него си беше вражеско.

Хора излизаха от къщите или спираха работата си, вторачваха се в тях, после тръгваха подире им към Големия дом на местния леърд.

В ясния ден нямаше дори повей да вдигне прахоляка под копитата на конете. Руатан гледаше право напред чак докато спря пред Големия дом — едноетажна постройка с мрачен вид, дълга петдесетина стъпки, със затворени капаци на прозорците под дебелия сламен покрив. Двойната врата изскърца и излезе мъж на средна възраст. Зад него застанаха петима по-млади мъже. За Арбон беше очевидно, че са синове на първия — все същите тежки чела, все същите плоски грубовати лица. Пастирът бе чувал много истории за Рибарския леърд и не намираше нищо добро в тях.

— Аз съм Руатан от племето риганте — представи се неговият господар.

Тълпата замърмори и Арбон усети още по-тягостно, че е с гръб към всички тези хора. По гърба му се стичаше пот, ръката му сама припълзя към дръжката на ножа.

— Чувал съм това име — отвърна Рибарския леърд и опипа черната си брада. — Руатан Бясното куче. Руатан Убиеца.

— Не се е случвало да убия мъж, който не държи меч — безстрастно изрече Руатан. — Но както и да тълкуваме стореното от мен, дойдох да предложа кръвнина на опечалените.

— Значи признаваш, че си убиец?

Руатан не отговори веднага. Арбон знаеше, че му е трудно да се овладее.

— Признавам, че умряха мъже, които не беше нужно да умират. Признавам охотно и че при първия опит на хора от вашето племе да откраднат мой добитък можех да се отнеса не чак толкова сурово с тях. Но не го направих. Умряха още четирима от вашите младежи и аз искам да се сложи край на тази вражда. Не желая да убивам още мъже от племето панони.

— И не желаеш да бъдеш убит — вметна Рибарския леърд.

— През живота ми мнозина са се опитвали да ме убият. Както виждаш, днес стоя пред тебе. Смъртта не ме плаши, рибарю. Не дойдох да спася своя живот. Дойдох да спася живота на вашите младежи, които досега не показаха, че са умели бойци. Не ги укорявам за това, не ми се нрави да хуля мъртвите. Само казвам истината, потвърдена от тяхната смърт. Аз съм Руатан, Пръв воин на племето риганте. Не намирам радост в клането на неопитни момчета. — Вдиша бавно и дълбоко, за да се успокои. — Доведох дванайсет породисти коня и ги предлагам като кръвнина за семействата на убитите. Ще разрешиш ли да говоря с тях?

Рибарския леърд се усмихна неприязнено.

— Ако ще да си убиец, Руатан, поне личи, че зачиташ обичаите. Давам ти разрешението си. Слез от коня и ела в моя дом. Ще изпратя човек да доведе семействата.

Руатан стъпи на земята, свали меча си от колана и го подаде на Арбон.

— Чакай тук с конете.

— Добре, господарю — още по-намръщено каза Арбон.

Руатан отиде при Рибарския леърд и се поклони. Местният владетел се дръпна, за да влезе той в Големия дом, и го последва със синовете си. Устата на Арбон съхнеше, сърцето му биеше ускорено, но лицето му изразяваше само лека скука. Излезе вестоносец и се промуши през гъмжилото. След малко дойдоха три жени в черно, придружени от петима младежи.

Арбон почака на седлото, накрая слезе и си разкърши гърба. Възрастна жена му донесе чаша вода, която той взе с поклон и изпи водата на един дъх.

— Сърдечни благодарности, майко.

— Не съм ти майка, прасе такова! — сопна се старицата. — Но гостоприемството е свещено.

Арбон се поклони отново и върна чашата.

— Така си е.

Друга жена му даде къшей хляб и парче пушена риба. Времето минаваше бавно и слънцето вече клонеше към залез, когато вратата се отвори. Първо излязоха жените с черни дрехи, после младежите, накрая Руатан, Рибарския леърд и синовете му.

Руатан доближи Арбон и каза:

— Споразумяхме се. Но трябваше да обещая на техния владетел един разплоден бик и десет телета за клане.

Откъм брега тичаше още един младеж, висок и строен, с черна коса и светли очи.

— Какво става тук? — извика той невъздържано.

— Твърде незрял си, за да изслушаме и тебе — грубо отвърна Рибарския леърд. — Приехме почтено предложение. Край на кръвната вражда.

— Край ли?! — кресна младежът. — Никакъв край! Този касапин закла братята ми. — Извъртя се към петимата до жените. — Как можахте да се съгласите? Кръвта на шестима попи в земята. Ваши близки. Ваша кръв! Никога няма да се оженят, никога няма да отгледат синове. Нима струват няколко жалки кончета? Кръвта зове за кръв. Техните души жадуват справедливо възмездие.

— Затвори си устата! — изръмжа Рибарския леърд. — Нищо ли не разбираш? Твоите братя умряха в битка. Никой не ги е издебнал в тъмното, никой не им е прерязал гърлата, докато са спали. Изправиха се срещу враг, който ги победи. Този враг прояви похвална смелост, като дойде тук. Прояви и уважение към нас, спази обичаите на народа келтой. Но има и нещо по-важно, момченце. Аз съм твой повелител и ти казвам, че с тази кръвна вражда е свършено.

Младежът постоя смълчан, после се втурна към лодката си. Рибарския леърд пристъпи към двамата мъже от риганте.

— Изпрати ми добитъка, но не идвай повече, Убиецо Руатан. Вече не си добре дошъл в земите на паноните.

Руатан кимна и не каза нищо. Яхна коня си и пое по обратния път. Тълпата се дръпна, за да мине. Арбон му върна меча и Руатан окачи ножницата на колана си.

— Свърши ли се? — промърмори старшият пастир.

— Не и докато е живо онова момче. Някой ден ще дойде да отмъщава и аз ще го убия. И всичко ще започне отначало.

— Значи жалко за конете.

— Не — възрази Руатан невесело. — Те са отплата за кръвта. Аз сложих началото на враждата, когато убих онези двамата. Позволих на гнева да се наложи над разсъдъка. Каквото засях, приятелю, това жъна.