Меч в бурята

13.

Хълмистите земи в края на пътя до Седемте върби бяха прекрасни, склоновете бяха покрити със сините цветчета на пирена и жълтите на прещипа, засияли като злато под слънцето. Кон спря на последното било и се загледа в широката долина и далечното искрящо море.

Насред зелената долина изпъкваше голямото укрепено селище с около триста къщи, а наоколо бяха пръснати двайсетина стопанства. По склоновете пасяха говеда, овце и кози, а по-нататък жътвари се трудеха в златистите ниви.

— Хубаво място е това — каза Паракс до него.

— Хубаво и уязвимо. — Конавар посочи устието. — Ей там е удобно за разбойниците да слязат от дългите си кораби. За бранителите няма никакво прикритие. Само дървената стена на твърдината ще спре нападателите за малко. Ако са повече от петстотин-шестстотин, могат да превземат селището още първия ден. — Погледът му се плъзгаше по долината. — Трябвало е да го построят по̀ на запад, на някое от онези плоски възвишения. Така наклонът би затруднил нашествениците и стрелците с лък биха имали повече време да намалят броя им.

— Може и да си прав — съгласи се ловецът. — Само че тук не е имало нападение от десет години. Значи може и да не са сбъркали чак толкова. Няма ли да се спуснем в долината? От този вятър ми мръзнат ушите.

Младият боец му се ухили и подкара коня надолу.

— Остаряваш! — подвикна през рамо.

— Ха, тепърва ли? Аз си бях стар и в деня, когато ти си се родил, сополанко. А сега съм на преклонна възраст и заслужавам по-почтително отношение.

Когато слязоха в долината, слънцето бе се издигнало и напичаше жежко. Паракс свали бледозеленото си наметало и го сгъна на седлото зад себе си. Подминаваха жътвари. Няколко деца спряха работата, за да ги позяпат. Кон им махаше с ръка, но никой не отвърна на поздрава.

На отворената порта нямаше стражници и двамата влязоха в Седемте върби. Насочиха се към Големия дом, който беше само на стотина крачки от източната порта.

— Обикновено домът на управника е по-близо до средата на селището — каза Кон и поклати глава.

— Да, но това място се е разраснало с годините. Погледни там — ето ти останки от старата стена до потока. Съборили са западната половина и са я преместили по-нататък.

Кон се засмя.

— Твоите очи май нищо не пропускат!

Слязоха от конете до ограждението при Големия дом, разседлаха ги и ги вкараха вътре.

При тях излезе млад воин — не особено висок, но плещест и с въздълги мускулести ръце.

— Ти трябва да си Конавар. Господарят Фялок те очаква.

— Не искаше ли да кажеш господарката Лизона?

— Все тая — троснато отвърна боецът. — Елате с мен.

— Много дружелюбно ни посрещат — прошепна Паракс.

Кон вдигна рамене и тръгна след мъжа.

Залата беше осветена добре през отворените високи прозорци. Лизона седеше в челото на маса с формата на подкова. Вдясно от нея беше великанът Фялок, а вляво — красавицата Тей. Двайсетина благородници заемаха останалите столове.

— Добре си ни дошъл, Конавар — каза Лизона.

Пременена в зелена копринена рокля, тя си оставаше смайващо хубава, макар да бе навършила четирийсетте преди две-три години. В прошарената ѝ червена коса бяха вплетени златни нишки, имаше и тежък златен накит на стройната си шия.

Конавар се поклони.

— Благодаря ви, господарке. Радвам се, че дойдох тук. Нося ви най-добрите пожелания на Дългия леърд, който се надява, че всичко при вас е наред. Той ме помоли да ви предложа съветите си в защитата срещу набези откъм морето.

— Не се нуждаем от твоите съвети — обади се Фялок.

Кон не му обърна внимание.

— Господарке, аз се завърнах наскоро от война в отвъдморските земи, където можех да наблюдавам обсадата на различни селища. Седемте върби няма много предимства срещу нашественици. Ще мога да дам по-подробни препоръки, след като проуча местността.

— Много мило, че си отделил време да дойдеш при нас — каза Лизона. — Но Фялок е изтъкнат воин и той носи отговорността за отбраната на Седемте върби. Доверявам му се напълно. Можеш да се върнеш незабавно в Старите дъбове.

Конавар се поклони отново.

— Господарке, не се съмнявам, че вашето доверие към Фялок е заслужено. Но Дългия леърд, мой господар и повелител, а също и собственик на тези земи, ми заповяда да проуча положението тук. Желаете ли да се върна при него с вестта, че неговите заповеди вече не се изпълняват в Седемте върби?

Тя се усмихна със стиснати устни.

— Никой не бива да бъде скланян към неподчинение спрямо висшестоящите. Само казвам, че няма причини нашият повелител да се безпокои за нас. Може би трябва да му предадеш това от мен.

— Ще повторя думите ви пред него, господарке. Щом изпълня възложената ми задача.

— Ти глух ли си, или тъп? — избухна Фялок. — Нежелан си тук, не проумя ли?

Погледът на Кон не се отмести нито за миг от лицето на Лизона, гласът му оставаше безстрастен.

— Господарке, в Три потока не пускаме лаещи кучета при масата, за да не досаждат на гостите. Но ако ме уверите, че достойният Фялок вече се разпорежда в Седемте върби, ще говоря с него.

Този път тя дори не се усмихна.

— Аз властвам над Седемте върби, но Фялок е най-довереният ми съветник. И искам да те предупредя, че не е благоразумно да го ядосваш.

— Не съм дошъл с намерението да ядосвам когото и да било, а с единствената цел да предложа добронамерени съвети. Дали ще има полза от тези съвети, решавате вие… и вашите съветници. Както и да завърши моята задача, ще обясня на своя господар какво съм направил и ще се върна в дома си.

— Колко време ти е нужно?

— Три-четири дни за първия оглед. След това… не знам, господарке. Зависи дали ще се вслушате в съветите ми.

— Значи четири дни — отсече тя. — Фарар ще те настани.

И посочи мъжа с твърде дългите ръце, който стана и ги изведе навън. Минаха през празния в този ден пазарен площад и стигнаха до малка нескопосано направена кръгла къща. Разсъхналата се дървения беше крива и зееха пролуки, сламеният покрив не бе сменян незнайно от колко години. Вътре имаше два паянтови нара. Кон пристъпи в къщата и един плъх се шмугна между краката му.

— Дано гостуването ви при нас е приятно — каза Фарар с подигравателна усмивка.

— Стига ми и твоето сияйно присъствие, за да се радвам на живота — подхвърли Паракс.

Дългоръкият мъж почервеня от гняв.

— Твоят слуга да не ми се присмива? — обърна се троснато към Конавар.

— Какво друго да прави? — студено отвърна младежът. — Защото ако трябва да избирам между тебе и гадинките, които вече обитават къщата, ще предпочета плъховете. Сега ми се махни от погледа.

— Няма да търпя обиди от… — наежи се изуменият Фарар.

Кон го награби за туниката.

— Искам да ти втълпя нещо, кучешко лайно такова. Нямаш нито ума, нито силата, нито властта да ме засегнеш. Но ако желаеш да ме предизвикаш, направи го. Няма да се радвам на смъртта ти, но принудиш ли ме, ще те убия.

Пусна уплашения мъж, избута го от къщата и каза ядосано на Паракс:

— Ще спим на открито.

— Бива си ги твоите обноски, момко — засмя се ловецът. — Не съм срещал досега друг, който да се сприятелява толкова лесно с хората. Трябва да вземам уроци от тебе. — Кон също се усмихна и Паракс продължи: — Все пак можем да направим това място поносимо.

По одеялата имаше въшки и Кон не ги пипна. Тръгнаха из селището, Кон купи нови одеяла, метла, няколко дървени паници, меден тиган, бекон, торба овес и малко сол. Върнаха се в къщата, издърпаха изгнилите нарове навън и хвърлиха мръсните одеяла върху тях. Паракс измете вмирисаната слама от пода и напали огън.

Кон излезе и застана до купчината боклуци. Видя Тей да идва откъм Големия дом. Тя погледна отвратителните вехтории и каза:

— Съжалявам, това е гадно. Но майка ми се разгневи, че баща ми е пратил човек да ни натрапва волята си, а Фялок не е забравил как го посрами.

— Дано не си навлечеш неприятности, като говориш с нас — сдържано отвърна Кон.

— Все ми е едно. Искаш ли утре да ти покажа земите наоколо?

— Това ще ме зарадва много.

Тей му се усмихна.

— Ще ми е приятно да чуя, че си приел задачата, за да ме видиш отново.

— Мога да ти го кажа, защото е самата истина. Винаги си в мислите ми след Нощта на огньовете.

— И аз мисля за тебе — отвърна момичето, врътна се и изтича към Големия дом.

Паракс излезе от къщата.

— Прелестна е. Фялок ще си има чудесна съпруга.

Кон настръхна, но забеляза навреме, че Паракс се е ухилил до ушите.

— Всичко виждаш ти…

— Не само аз. — Ловецът кимна към входа на Големия дом, където стоеше Фялок, вторачен в тях двамата. — Дръж го под око този, момко. Той е убиец.

Привечер Кон и Паракс седяха в къщата до огън в кръг от наредени камъни. Това беше и единственият източник на светлина, защото нямаха фенери или лампи.

— Защо се държат толкова враждебно? — недоумяваше ловецът. — От едно племе сте в края на краищата.

— Изправени сме пред двойно затруднение — обясни Кон. — Първото е раздорът между господарката Лизона и Дългия леърд. Говори се, че той ѝ изневерявал, а тя решила да се премести в Седемте върби. Можела да сложи край на брака им, но така би загубила всякаква власт, а и почти всичките си доходи. Затова е готова да проваля всички замисли на владетеля. Второто препятствие е Фялок. Този мъж е жесток грубиян. Гледах го в юмручни двубои. Стремеше се да измъчва противника. А аз съм му омразен. Оказва се, че той е старши сред съветниците на Лизона, значи не можем да очакваме помощ от никого.

— И защо да си губим времето?

— Приятелю, аз съм свикнал да си довършвам работата — подсмихна се Кон.

— Има и друга причина.

— Не крия, че има. Значи смяташ, че тя е красива?

— За мен всички жени са хубавици… особено дебелите. Но не чак тлъсти, да не ме разбереш криво. Само да са пухкави. О, да — също така да имат тъмни очи и сочни устни. И да са приветливо настроени. Непременно. В Алин се ожених за една дебеланка. Тя беше радост за душата и тялото ми. — Паракс въздъхна. — Някаква болест плъзна из града и я отнесе в гроба две години по-късно. Не намерих друга по сърце.

— Отказа ли се да търсиш?

— Никога не се отказвам, момко! — отвърна старият ловец. — Но не ми се вярва младичките дори да ме погледнат. Освен ако не забогатея, разбира се. За някои жени богаташите не могат да са прекалено стари. Но и това едва ли ще се случи.

Добави дърва в огъня и се загледа в спиралата пушек, която се виеше към тесния отвор в покрива. Бълха го ухапа по ръката, той я стисна ловко с палец и показалец и я хвърли в пламъците. После каза:

— Трябва да си намерим по-уютен подслон утре.

— Ще го направя. Моят покоен приятел Бануин ми споменаваше за свой отдавнашен познайник тук. Фейтън. Търговец. Ще го потърся утре.

Кон легна до огъня и се зави с одеялото. Все му се привиждаше лицето на Тей и спа неспокойно.

Паракс го събуди малко след зазоряване. Беше угрижен.

— Какво има? — попита Кон.

— Откраднали са ни конете.

Кон седна и изръмжа:

— Тези дивотии ще приключат още днес.

— Да не се връщаме в Трите потока?

— Друго съм намислил.

Кон запаса колана с меча и кинжала и излезе от схлупената къщурка. През нощта бе валяло малко, колкото да освежи въздуха и да лъснат постройките наоколо. Паракс излезе след него.

— Къде са?

— Тръгнах по следите. Сега са на една ливада на половин миля оттук. С трима мъже. Въоръжени.

— Заведи ме.

Тъкмо тръгнаха и срещнаха Тей на кон, облечена в тъмнокафяви кожени туника, панталон и ботуши.

— Къде са конете ви? — попита тя невинно.

— Отиваме да ги приберем — осведоми я Конавар и се усмихна насила. — Ще се видим тук след час.

Тей отведе припряно коня си в ограждението и се върна тичешком при тях.

— Това явно е някаква глупава шега. Съжалявам.

— Ти не си виновна — отвърна Конавар. — Все пак е по-добре да не си наблизо, когато срещнем онези, които са ни взели конете.

— Кажете ми къде са ги отвели и аз ще отида и ще ги върна тук — предложи тя. — И всичко ще мине без разправии.

— Твърде късно е да стане така — отказа той. Забави крачка, спря и се обърна към нея. — Сгодена ли си за Фялок?

— Не.

— Добре. Това ме радва. А сега ни остави да си вземем конете, моля те.

— Няма да убиеш никого, нали?

— За такъв дивак ли ме смяташ?

— Конавар, у тебе има и нещо диво.

— Не отричам. Но иначе съм благ човек. Надявам се да те убедя в това.

Стигнаха до ливадата. Конете бяха вързани за забит в земята стълб, а трима мъже, сред тях и Фарар, седяха на одеяло и играеха със зарове от кост.

Станаха, когато Кон и Паракс ги доближиха, и Фарар тръгна към Кон.

— Вашите коне май…

Кон заби в лицето му прав удар с лявата ръка, смаза устните му и го опръска с кръв. Тежък замах отстрани с дясната ръка просна наглеца в тревата. Друг от мъжете извади нож, но Кон блъсна ръката му встрани и го халоса с такава сила отдолу по брадичката, че го вдигна във въздуха. Третият заотстъпва.

— Ей сега дойдох тук. Не знам защо си освирепял така, но аз не съм замесен в нищо.

— Тогава да те няма! — изръмжа Конавар.

Мъжът се обърна послушно и избяга.

Наблизо имаше плевня и Кон влезе в нея и се върна с две въжета. Обърна по корем повалените в несвяст мъже и върза ръцете им зад гърба.

— И сега какво? — попита Паракс.

— Сега ще се повеселим. — Фарар изохка и Кон го вдигна от земята. — Събуди другия.

Ловецът приклекна до втория и го побутна няколко пъти.

— Този май ще спи цяла седмица. И като гледам, си му счупил челюстта.

— Зад плевнята има кладенец. Извади вода и го полей.

— Фялок ще те убие за това — изфъфли Фарар с подутите си устни.

Кон чакаше мълчаливо. Когато ловецът изля цяла кофа вода върху безчувствения мъж, той най-после се размърда. Паракс му помогна да стане. Мъжът се олюляваше като пиян, но се задържа на крака.

— А сега да отидем в Големия дом — каза Конавар и яхна коня си.

Движеха се бавно, защото двамата вързани мъже се мъкнеха замаяно след конете. Зад тях се събираше тълпа, някой бе изтичал да съобщи на Лизона и Фялок, които чакаха на площада.

— Какво означава това? — попита господарката ледено.

Конавар слезе от коня и се поклони ниско.

— Съжалявам, че идвам с такава лоша вест при вас. Тези мъже откраднаха нашите коне и аз ги залових. Както ви е известно, наказанието за такова престъпление е смърт чрез обесване. Но като свободен мъж от племето риганте имам право да поискам двубой до смърт с тях. Ще ги убия и ще сложа край на тази неприятна история!

— Никого няма да убиеш, копеленце! — извика разяреният Фялок.

— О, ще ги убия — невъзмутимо настоя Конавар, — защото такъв е законът на народа келтой. И никой, дори ти, нагло прасе, нито твоята господарка, не може да го престъпи.

— Кълна се в Таранис, аз пък ще убия тебе! — разбесня се великанът.

— Приемам предизвикателството — даде воля на гнева си и Конавар. — Щом убия тях, ще изляза срещу тебе. Дано си по-сръчен с меча, отколкото с юмруците, защото видях, че си стар и муден. Ще те накълцам на мръвки!

Яростта му блъсна като ураганен вятър всички наоколо и настана тишина. Кон свали наметалото си, сгъна го и го подхвърли на Паракс. Извади меча, подарен му от сидите, дръпна се назад и го размаха със свистене в объркващи очите дъги и осморки, за да загрее мускулите на раменете и ръцете си. Бързината му беше смайваща и нямаше мъж в тълпата, който да не проумее колко опасен противник е този младеж. Паракс изви очи към Фялок и забеляза мярналата се в очите му неувереност. Този великан беше изкусен в юмручния бой, но при такова тежко туловище нямаше как да е много пъргав с меч в ръката.

— Паракс, развържи първия — заповяда Конавар.

— Не! — намеси се тутакси Лизона, гласът ѝ бе изтънял от паника. — Не е нужно никой да умира. Всички прекалихме. Конавар, не би ли се съгласил, че… отвеждането на твоите коне не е кражба, а само твърде глупава шега?

— Разбирам — промълви той неприязнено. — От същите шеги като настаняването на пратеници на Дългия леърд във въшлясала съборетина, обитавана от плъхове?

— Да, от същите — призна господарката. — Конавар, нека започнем на чисто. Виждам, че те подцених. Сбърках. Може ли да забравим станалото?

Кон прибра меча в ножницата, взе си наметалото и пак се поклони.

— Да, може.

Погледна за миг Фялок, чието лице бе потъмняло от усилията да потисне гнева си, после извади кинжала си и сряза въжетата на двамата пленници.

— Закусвали ли сте? — попита Лизона.

— Още не, господарке.

— Тогава ела в залата със слугата си.

Тя се върна в Големия дом, а Фялок дойде при Кон и изсъска:

— Не си мисли, че си се отървал. Ще те докопам. Кълна се във всички богове!

И също тръгна към залата.

— Може да не те бива много в сприятеляването — подметна Паракс, — но се кълна в небесата, че нямаш равен в намирането на врагове.

Тей яздеше прекрасно; белият ѝ кон откликваше незабавно на всяко леко подръпване на юздата или нейно движение.

— Обучен е с вещина — призна Конавар, когато изкачиха последния склон и доближиха ръба на скалите над морето. — Ти ли се занимаваше с него?

— Не. Братовчед ми Легат опитомява всичките ни коне. Има дарба да се погажда с тях. Дори съм сигурна, че знае езика им. Никога не съм виждала камшик или пръчка в ръцете му. Говори им и те сякаш го разбират.

— Казват, че и моят баща имал тази дарба.

Той запомни името на братовчед ѝ. Щеше да се нуждае от най-способните коняри за новата порода коне. Вятърът откъм морето се засили, носеше хлад и свежест. Тъмната коса на Тей се развя като знаме и откри дългата ѝ шия. „Тя е като прекрасен лебед…“

— Да отидем при дърветата на завет — каза той. — Ще вържем конете и ще огледаме.

Оставиха животните при горичката, Конавар се върна при ръба и седна на един камък. Оттук виждаше реката и далечното устие. По брега имаше много удобни места за дългите кораби на разбойниците. Тей дойде при него; той се наслаждаваше на походката ѝ, на гордата осанка, на естественото изящество.

— Тук е хубаво. Винаги съм харесвала тази гледка.

— Да, хубаво е.

Кон се загледа надолу към блещукащата вода.

— За какво мислиш? — попита Тей.

— Представям си дългите кораби, идващи откъм морето, които могат да спрат на този бряг. Наклонът е на запад, хората в Седемте върби ще видят нашествениците чак когато изкачат онзи хълм само на миля от селището.

Върнаха се при конете и продължиха на юг. Крайбрежните скали ставаха все по-високи. Накрая се добраха до място, откъдето в далечината се виждаше селището.

— Тук трябва да се вдигне наблюдателна кула, в която винаги да има съгледвач. И подредени за сигнален огън дърва. Денем може да бъдат залети с масло за лампи. Пушекът ще се вижда от укреплението. Така хората в Трите върби ще имат три пъти повече време да се подготвят за отбрана.

— Прав си — съгласи се Тей. — Но разбойниците не са идвали тук от десет години. Ако имаше кула, мъжете щяха да чакат напразно в нея — добави засмяна.

— Да, същинска загадка — промърмори Кон. — На север има по-малко удобни места за корабите, а и селата са малки. Но те бяха нападнати няколко пъти през последните две години. Не мога да разбера какво става.

— Може да сме любимци на сидите — подхвърли Тей.

— Очевидно.

Стигнаха до горичка, откъдето се виждаше укреплението.

— Аз бих изградил кули в четирите ъгъла с опитни стрелци на всяка. И трябва да има широк ров около стените, със заострени колове в него.

— Имам един въпрос…

— Питай.

— Щеше ли да убиеш Фарар и другия, или само си послужи с хитрина, за да вразумиш майка ми?

Конавар се смути. Вече знаеше, че Тей е милосърдна по душа, и не искаше да я настрои срещу себе си. Самият въпрос му даваше възможност да отговори уклончиво, но не искаше и да я лъже.

— Щях да ги убия. Но разчитах майка ти да се намеси. — Долови разочарованието ѝ и наведе глава. — Съжалявам, Тей.

— Толкова лесно ли е да убиваш? Животът би трябвало да е скъпоценност. Фарар има съпруга и две малки деца. Обича ги безкрайно, и те него също. Да, често прилича на надут пуяк и става непоносим. Но иначе е добър човек. А животът му можеше да бъде отнет, защото отведе конете ви за малко.

— Разбирам, че за нечии очи постъпката ми може да изглежда и така — призна Кон.

— За очите на жена ли?

— За всеки човек с добра и състрадателна душа. Още съм млад и тепърва ще се уча на много неща. Ако бях по-мъдър, може би щях да преодолея тази неразбория без заплахи. Все пак никой не умря, а аз мога да изпълня задачата си. Не съм зъл, Тей. Не би ме зарадвала смъртта на мои братя от риганте.

Тя като че ли си отдъхна.

— Хайде да не говорим само за война — помоли Тей. — Да се порадваме на красивото небе, на бушуващото море, на великолепния изгрев. Да си говорим като хора, които са доволни, че са излезли заедно. Конавар, ти ми обеща да видя в тебе и благост. Кога ли ще се случи…

— Тей, ласкателства ли очакваш от мен?

— Всяка жена се радва да ги чуе. Стига да са искрени.

Той помълча, погледът му още се плъзгаше по околните хълмове.

— Пак мислиш за война — меко го укори тя.

— О, не. Мислех си за тебе. Истината е, че почти не мога да мисля за друго, откакто се срещнахме. Когато затворя очи нощем, си представям лицето ти. Щом се събудя, веднага се сещам за тебе. Това ме… разсейва.

Обърна се към нея и я доближи. Тей не се отдръпна, а вдигна глава, като че очакваше целувка. Тогава чуха, че някой ги доближава на кон. Конавар тръгна натам и след няколко крачки видя Паракс, който изкачваше хълма. Щом го видя, ловецът размаха ръка и смуши коня си да побърза.

— Трябва да поговорим — каза Паракс.

— Не може ли по-късно?

Възрастният мъж погледна стоящата до дърветата Тей и слезе от седлото.

— Може. И все пак чуй с какви вести дойдох. Нали е всеизвестно, че селището не е нападано от десет години?

— Да.

— А защо намирам следи от разбойнически кораб, който е спирал на този бряг преди не повече от два дена?

— Сигурен ли си, че не са били рибари?

— Ти ще сбъркаш ли миши барабонки с конски фъшкии? — наежи се ловецът.

— Днес си много докачлив, старче.

— Ами да, днес не съм се разхождал сред природата с млада красавица. Изслушай ме, не съм свършил. От кораба са слизали мъже. Не по-малко от двайсетина. Следите са замазани, трудно е да ги преброя. Срещнали са се с човек от Седемте върби, който е отишъл там на кон. От едната подкова на коня е отчупено парченце. А след това са отплавали.

— Покажи ми мястото.

След няколко минути тримата яздеха покрай водата. Кон видя дълбоката канавка, прорязана в брега от острия кил на разбойническия кораб, и калта, изровена от краката на много мъже, които бяха издърпали кораба по-навътре на сушата. Малко по-далеч от водата видяха и пепелта на угаснал огън.

— Какво означава това? — попита Тей.

Конавар сви рамене.

— Дълъг кораб е спирал тук преди две-три нощи. Само това знаем. Може да са били съгледвачи. Трудно е да се прецени.

Не бяха настроени разговорливо, докато се връщаха към укрепеното селище. Кон попита Тей как да стигне до къщата на Фейтън.

Търговецът си беше вкъщи. Оказа се висок мъж на средна възраст с посивяваща светла коса и сърдечна усмивка.

— Бануин ми е говорил неведнъж за тебе — каза той на Конавар. — Приятно ми е, че най-после се срещаме. Влезте. Ще помоля готвачката да приготви нещо. Трябва да внимавам как ѝ говоря, защото е със суров характер и управлява домакинството ми с твърда ръка.

— Не ти ли е съпруга? — попита Паракс.

— Не. Наех я преди пет години. Готви чудесно, разтребва и подрежда къщата. Но сега ми е ядосана, защото продавам всичко. Ще се преселя на юг.

Влязоха в къщата, която отвън не изпъкваше с нищо сред постройките наоколо. Но вътре дървените стени бяха измазани с глина и белосани, подът — украсен с мозайки от зелени и черни плочки. Личеше, че докараната от други земи покъщнина е скъпа, особено покритите с кожи дивани вместо столове, както и килимите с изящни шарки на цветя и виещи се златни дракони. Едра жена към края на четвъртото си десетилетие излезе от кухнята и се вторачи в тях.

— Не ми каза, че ще има още хора.

— Мила моя Дара, нямах представа, че ще ме навестят гости. Този е Конавар, а другият — Паракс. Те са приятели на мой приятел.

— И сигурно ще искат храна?

— Ще е много любезно, ако ги нагостиш.

Дара вирна брадичка и се върна в кухнята. На Фейтън като че ли му олекна.

— По-добре се събуйте. Ще ни сгълчи, ако види и бучица кал на пода.

Дара ги нагости щедро с пържени яйца и шунка и вкусен пай със сладки ябълки. После загърна раменете си с връхната си дреха и им пожела лека нощ.

Фейтън си отдъхна.

— Нали ви казах, че готви добре?

— Внушителна жена… — промълви Паракс замечтано. — Омъжена ли е?

— Съпругът ѝ почина преди две години. Беше доста по-стар от нея. Сърцето му не издържа.

— Не се учудвам — подметна Паракс. — Не му е било лесно да я задоволи.

Фейтън прихна.

— Ох, това не искам дори да си го представям. Как ли ще спя тази нощ… Имам още една стая. Добре дошли сте да отседнете при мен за няколко дни. После новият собственик ще се настани в къщата.

— Защо напускаш Седемте върби? — попита Кон.

— Тук ми харесва, но заради войните на Каменград пострадаха продажбите на добитък и зърно. На юг търговията върви по-добре. Столицата на племето норвии вече е процъфтяващо пристанище. Откакто рудата в мините на Разбитата планина започна да се изчерпва, повече кораби се отбиват при норвиите. Тръгвам след четири дни.

— Да си кажа честно, мога да легна и веднага — сподели с въздишка Паракс.

Фейтън го заведе в голямата спалня с три легла, ловецът му благодари и търговецът се върна в голямата стая с огнището.

— Наскърбих се, когато чух за смъртта на Бануин — каза, докато наливаше вино за себе си и за Конавар. — Беше много свестен човек.

— Такъв си беше.

— Помогна ми, за да започна тук. Даде ми заем от сто сребърника. Едва миналата година му се изплатих докрай. Не се сърдеше дори през годините, когато търговията не вървеше добре и закъснявах, защото не можех да събера парите. Рядко се срещат хора като него. За съжаление хора като Дятка не са рядкост. Научих, че си го убил много мъчително.

Конавар се престори, че не е чул последните думи, и попита:

— Какво можеш да ми кажеш за Седемте върби?

— Зависи какво искаш да научиш.

— Богато ли е селището?

Фейтън вдигна рамене.

— И това зависи от смисъла, който влагаш в думата „богатство“. Земята е плодородна. Има изобилие на зърно, говеда и овце. Парите тук са малко освен около празниците, когато се продава най-много добитък. На север има стара мина за сребро, но откарват рудата в топилнята до Разбитата планина на около осемдесет мили оттук. Нищожна част от това сребро стига до Седемте върби.

— Знаеш ли защо дойдох?

— Дара ми каза, че си тук, за да провериш колко добре можем да се браним от набезите на морските разбойници. Вярно ли е?

— Да.

— Не е имало набег от…

— … от десет години. Знам. Същинска загадка, нали?

— Млади приятелю, на подарен кон зъбите не се гледат. А и какво биха се надявали да отмъкнат? Не могат да пренасят жито или добитък с техните бойни кораби. Поне досега можеха да се надяват на по-ценна плячка, ако нападат съкровищницата при Разбитата планина или търговските средища на юг.

— Вероятно си прав — съгласи се Кон. — Но Морските вълци отвличат и жени при набезите, а в Седемте върби има предостатъчно млади жени.

— Да, много са. Има и пет Земни жени, които биха продали с приказна печалба на пазарите за роби в Каменград. Да не забравяме, че могат да поискат и откуп… — Фейтън неочаквано се ухили. — Но ти имаш и друг неприятел много по-наблизо, млади Конавар. Говори се, че си озлобил Фялок.

Кон сви рамене.

— Той е груб и жесток човек, трудно го понасям.

— Да, не си поплюва и е много силен. Не бих искал да стане и мой враг. Може би ако се ожени за Тей, тази свирепост ще се смекчи донякъде.

— Едва ли — отвърна Кон. — И аз искам да се оженя за нея.

— Виж ти… Предстоят интересни времена. Жалко, че няма да съм тук, за да видя какво ще се случи.

Още три дни Кон обикаляше околността. Съвсем рядко успяваше да зърне Тей. Видя я веднъж да отива някъде с Фялок, друг път я забеляза да язди в далечината на запад от селището. Тя не го доближаваше. Кон недоумяваше защо се държи така. В онази сутрин сякаш се бяха сближили, но вече го обземаха съмнения, че се е заблудил.

Фейтън напусна Седемте върби, повел керван от над двайсет товарни коня с вещи и стока. Конавар му пожела сполука и отиде в Големия дом да говори с господарката Лизона. В залата бяха сложени три кресла. Лизона бе облякла дълга тъмносиня рокля и седеше на средното. От двете ѝ страни бяха Фялок и Тей с дрехи за езда. Великанът изглеждаше спокоен и дори се усмихна на Конавар. Тей заби поглед в скута си. Конавар се поклони на Лизона и обясни какво е видял и какво препоръчва.

Слушаха, без да го прекъсват. Когато млъкна, господарката му благодари за усърдието и обеща да обмисли всеки негов съвет. Фялок не продумваше, а Тей все така не искаше да срещне погледа му.

Странен край на задачата, който не му донесе никакво удовлетворение.

— Значи ще ни напуснеш днес? — подхвърли Лизона.

— Да, господарке. Щом се върне Паракс.

— Дано боговете бдят над вас по пътя към дома.

Кон се поклони още веднъж и излезе навън в слънчевия ден. Тей се държеше все едно не го забелязва и той трудно сдържаше яда си. Настроението му не се подобри от бавенето на Паракс, който бе излязъл рано сутринта, за да търси следи от коня с нащърбената подкова. В предишните дни не бе успял да го проследи до Седемте върби, защото бе минало цяло стадо добитък. Кон разбираше колко дразнещ е този неуспех за опитния ловец, но това вече нямаше значение и той искаше час по-скоро да се махне от селището.

По пладне досадата надделя и Кон заръча на Дара да предаде на Паракс, че е тръгнал на изток. Ловецът да го последва както и когато иска. Тей дори не пожела да се сбогува и Кон реши, че няма да търпи повече пренебрежението ѝ. Не успяваше да се отърве от мислите за нея, надяваше се разстоянието да му помогне поне малко. Но когато след час бе спрял на горист хълм високо над далечното укрепление, още умуваше за последната им среща. Нима я бе обидил с нещо? Не си спомняше да е казал нищо обидно.

Вятърът пронизваше и Кон запали огън. В името на Таранис, къде се беше запилял Паракс?

В следобедното небе се трупаха буреносни облаци, носеха тъмнина и студ. Пламъците хвърляха играещи сенки по кората на дебелия стар дъб, до който беше напалил огъня. Кон примигна. Трепкащата светлина го подлъгваше, че кората се гърчи и се надига.

В дървото се появиха очертания, превърнаха се в старческо лице с дълга брада и бухлати вежди.

— В душата ти няма покой, Конавар — изрече дълбок, леко кънтящ глас.

Кон прозря в миг, че пред него е Тагда, Горския старец, най-могъщият сред сидите. Уж нямаше от какво да се плаши — нали Тагда го беше спасил в земите на пердиите? Нали му бе дал ножа? Въпреки това сърцето му биеше забързано, а желанието да избяга напираше все по-силно.

Дънерът се изду. Първо се подаде дървена ръка, после и крак, отделиха се от кората. Цялата фигура се показа с пъшкане. Брадата беше от мъх, наметалото — от бръшлян с широки листа, панталонът и туниката — от кора. Лицето сякаш бе изваяно от полиран дъб, зеленината на очите напомняше за пролетни листа.

— Някога тези гори бяха на сидите — каза Тагда. — Целият свят беше на сидите. Ние го хранехме и се хранехме от него. После се появи Човекът. Сега магията на горите почти се е изгубила. Само дъбовете помнят. Дълга е паметта им, дете. Накъде си се запътил, Меч в бурята?

— Към дома.

— Дом — проехтя бумтящият глас. — Винаги съм харесвал тази дума. Има магия в нея. И ти я почувства, когато стоеше на бойното поле и мислеше за Кайр Друаг. Душата намира покой в Дома. — Горският старец замря, само вятърът шумолеше в листата на наметалото му. — Конавар, усещаш ли какво носи този вятър?

— Какво трябва да усетя?

— Съсредоточи се. Остави духа си да вкуси вятъра.

Кон вдиша дълбоко, напълни дробовете си докрай. Надушваше гората — влажна кора, гниещи листа. Нищо друго. Тъкмо да повтори въпроса си към Тагда, долови соления дъх на море, на съхнещи по брега водорасли. Стори му се, че чува писъците на чайките, проскърцване на дървен корпус и плющене на платно. Странно усещане…

— Тук сме далеч от морето — измънка той.

— Човек никога не е далеч от морето — каза Тагда. — Къде е твоята любима?

Въпросът изненада Кон.

— Нямам любима.

— Вгледай се в сърцето си. Конавар, любовта е сред твърде малкото добродетели на вашата кръвожадна раса. Тя не идва и не си отива с няколко удара на сърцето. Любовта постоянства. Питам те отново — къде е твоята любима?

— Остана в Седемте върби — призна Кон. — И дори не се сбогува с мен.

— Колко озадачаващо — готов си да се биеш с мечок и да се опълчиш на цяла армия, но не ти стига смелост да попиташ любимата си ще обиколи ли дървото с тебе.

— Щях да я попитам… ако бях получил поне някакъв знак, че и тя желае същото като мен.

Смехът на Тагда беше гръмовен.

— Колко знаци ти трябват, момче?

Искриците на гнева вече тлееха в душата на Кон.

— Нима си дошъл да ме тормозиш?

— В никакъв случай. Дните ми са запълнени докрай, нямам време за дребнави развлечения. Просто те наблюдавам още от деня в детството ти, когато дойде в гората и извика името ми. Не съм забравил, че искаше на баща ти и майка ти да бъде наложено заклинание.

— Но ти не го направи — сопна се Кон.

— Защо си мислиш, че не съм? Не се ли събраха? По-влюбени един в друг от всякога? Хората сте толкова нетърпеливи… И може би това е естествено за раса, отмерваща живота си с мимолетните удари на сърцата.

Вятърът пак зашепна в наметалото.

— Защо дойде при мен? — попита Кон.

— По-скоро ти дойде при мен. Изостави любимата си в Седемте върби, спря на това уединено място и наруши моето сливане с дъба. Сърцето ти избра мястото, Конавар. Защото знаеше, че съм тук. Свързани сме чрез Духа, откакто ти спаси сърнето. Въпросът е защо твоето сърце те доведе тук. Какво търсиш?

— Не знаех, че съм търсил нещо.

— Дали не е защото още си ядосан на Тей, че не ти проговори? Понякога и от гнева има полза, но по-често той обгръща ума в мъгла, която заслепява за истината. Какъв въпрос те измъчваше през последните дни?

— Питах се с каква цел дългият кораб е спрял на брега и кой е отишъл там. И защо?

— И до какви отговори стигна?

— Никакви. Морските вълци нападат заради плячка, която могат да отнесат. Злато и сребро. Понякога жени. В Седемте върби няма злато.

— Но има голямо богатство, поне както си го представяте вие хората.

— Не те разбирам.

— Кой е най-богатият леърд на риганте?

— Моят господар. Той притежава три рудника — два със залежи на сребро и един със злато.

— И какво е най-ценно за него?

— Как да знам?

— Ами помисли.

— Не може ли да ми кажеш направо?

— Дъбът ме зове — отвърна Тагда.

Обърна се тежко и проникна обратно в дървото. Докато изчезваше, гласът му стигна до ушите на Кон:

— В нощта на Самиан ела в гората с Дървото на желанията. Пак ще поговорим.

Кон седеше загледан в огъня и се напрягаше да разгадае чутото. Морски разбойници. Злато. Плячка. Разговорът витаеше подобно на дим в ума му — дразнеше го, но си оставаше неуловим. Изведнъж чу тропот на кон, препускащ в галоп. Паракс. Надигна се и го извика. Ловецът доближи вихрено огъня, дръпна юздите и скочи в движение от коня.

— Защо се забави?

— Заради коня с отчупената подкова. Намерих го! — задъхано каза Паракс.

— Разкажи.

— Язди го онзи търговец — Фейтън.

— Значи той се е срещал с разбойниците?

— Тъкмо той. Ето ти и разковничето. Набезите срещу Седемте върби са спрели в годината, когато той се заселил там. Щом научих чий е конят, отидох в къщата да си поприказвам с Дара. Фейтън винаги поддържал връзка с миньорското селище в Разбитата планина, а и с още няколко рудника на юг. Всяко от тези места е нападано повече от веднъж.

— Той е давал сведения на Морските вълци — процеди Конавар.

— Така изглежда. Знаел е кога превозват сребро и къде ще почиват коларите. И всичко останало. Но рудата е на привършване и не е имало смисъл да се застоява повече тук.

— Това ми е ясно, но за какво е била последната им тайна среща? Какво са намислили?

— Не чакай отговор от следотърсач — изсумтя Паракс. — В Седемте върби няма злато.

На Кон му се стори, че мравки го полазиха по гърба, защото си спомни какво му бе казал търговецът: „Да не забравяме, че могат да поискат и откуп…“ Тогава не беше обърнал внимание на думите му.

— Има богатство, и то какво — прошепна втрещен. — Съпругата и дъщерята на Дългия леърд. Ще поискат за тях десет пъти повече злато, отколкото тежат. Колко разбойници плават на такъв кораб?

— Четирийсет, може би петдесет. Никога не съм доближавал техен кораб, за да ги преброя. Ако съдя по улея, който е издълбал корабът в брега, по-скоро са петдесет.

— Корабът не е отплавал в открито море — каза Конавар. — Чакали са само Фейтън да отпътува.

— Защо?

Младежът яхна припряно коня си.

— Да се връщаме!

Бързаха колкото им позволяваше стръмната пътека, но конете бяха уморени и стигнаха до последното било преди Седемте върби чак по здрач. Огромен стълб дим се издигаше над укреплението, Кон видя бягащи към северните хълмове хора. На юг едва различи разбойниците, които се тътреха мудно, понесли тежък товар.

— И сега какво? — изпъшка Паракс.

— Аз тръгвам към залива, където беше спрял техният кораб. Ти слез в селището. Ако Фялок е оцелял, кажи му къде съм.

— И той ще дотича да те спасява ли? — изсумтя Паракс. — И да го видя, няма да повярвам.

— Ще дойде, ако онези са хванали Тей.

— Да, сигурно. Но ако е избягала?

— Не е успяла. Ако не са я намерили, още щяха да тършуват из Седемте върби. Тръгвай де!

Конавар препусна на юг.

Исполинът Шард от племето варс стоеше до портата на укреплението, за да се порадва още малко на пожарите. Отначало набегът бе потръгнал добре. Стигнаха брега по пладне на кораба си „Кървавото цвете“ и той заповяда на воините си да се промъкнат в горите над селището. Вотан ги благослови за победа — изпрати им буря. Нямаше нито един страж на дървените стени, когато петдесетимата нападатели излязоха от гората и затичаха към отворената порта.

Шард бе запомнил добре скицата, нарисувана с въглен, която му бе дал търговецът Фейтън. Изпрати трийсет мъже да убиват, да палят и да всяват ужас, другите двайсет поведе право към Големия дом. И там неуспехът изскочи като цирей на иначе здраво тяло. Тъпакът Кидрик се опита да сграбчи по-възрастната жена, но тя измъкна кинжал и го намушка. От болка и бяс Кидрик замахна с меча и ѝ разсече гърлото. Е, той нямаше да получи от този набег дори пукнат петак. Що за празноглавец! А по-младата побягна, но налетя в ръцете на Джарик, брата на Шард. Той я повали в несвяст с един удар и я метна на рамо.

Така загубиха половината печалба, на която се надяваха. Шард се дразнеше, че пак може да не му стигнат парите, за да купи втори кораб. Само с един, който побираше не повече от петдесет воини, не можеше да напада по-многолюдни селища, където имаше повече плячка. С втори кораб би могъл и да пренася повече припаси, та хората му да проникват по-навътре в земите на келтоите.

Пламъците бумтяха високо над дървените постройки. Наблизо се срутиха овъглените останки от къща. Шард се наслади на гледката и тръгна към портата. Млад местен боец се втурна към него с копие. Шард отби небрежно мушкането и със светкавичен обратен удар на дългия си меч преряза ключицата и заби острието дълбоко в гръдния кош. Врагът изкрещя и падна. Шард опря ботуш в тялото и издърпа меча. После изтича през портата. Въпреки огромния си ръст бягаше добре, макар че не беше бърз.

Някакво движение вдясно привлече погледа му — един ездач доближаваше укреплението, друг бе тръгнал на юг. Не беше важно и той забрави за тях и продължи да тича с равномерни крачки през високата трева.

Не за пръв път си каза, че тук земята е добра. Земя, в която посевите раждат изобилна реколта. А не като бедната камениста почва в неговата родина при фиордите, където и добитъкът оставаше кльощав заради оскъдната трева. През последната година се бе опитал на два пъти да убеди баща си — краля на техния народ, — че трябва да се подготвят за продължителна война и да завладеят тези земи. Аралд обаче не се вслуша в доводите му.

— От набези печелим добре — каза му. — Участвах в последното голямо нашествие, предвождано от дядо ти преди осемнайсет години. Келтоите не само бяха повече от нас на бойното поле, но и се сражаваха като лъвове. Три хиляди от нашите сънародници загинаха тогава, трупът на дядо ти също остана там. Малцина бяхме онези, които си пробихме с бой път до брега. Не ни стигаха хора и се наложи да подпалим двайсет и седем кораба, за да не ги оставим на враговете. Изгорихме ги! Шард, можеш ли да си представиш как понесохме това? Ти си мечтаеш за втори кораб от цели три години. А ние изгорихме двайсет и седем…

— Татко, времената са други. Ако стъпим там с десет хиляди воини, можем да завоюваме обширни земи и да ги задържим. След това ще докараме още припаси и войски, ще използваме стопанствата и работилниците на келтоите. Ще вдигнем голямо укрепление и ще можем да разширим земите си… както правят хората от Каменград на юг.

Аралд се усмихна.

— Синко, смелите мечти радват душата.

И не пожела да слуша повече. Може би нямаше да упорства така, ако Джарик, любимият му син, бе подкрепил брат си. Но и той като баща им не искаше да е завоевател. Ламтеше само за лесна плячка.

Шард тичаше и си мислеше, че въпреки досадния провал със смъртта на Лизона можеше да смята този набег за успешен. Никой от неговите воини не бе загинал, въпреки че някои бяха ранени. Старшият боец на селището Фялок бе тръгнал с трийсет мъже на северозапад да търси огромния планински лъв, за който го бе излъгал Фейтън. Фялок обичаше лова и не бе могъл да устои на такова изкушение.

Стигна до гората. Търговецът го беше уверил, че Дългия леърд ще плати поне шестстотин жълтици за свободата на съпругата си и дъщеря си. Сто жълтици трябваше да пратят тайно на Фейтън за помощта му. Но сега търговецът щеше да получи петдесет по-малко. Половината от остатъка трябваше да се разпредели между воините. Оставаха сто двайсет и пет, но пък половината от тях бяха обещани на Джарик. Както и да пресмяташе Шард, все още не му стигаха петдесет жълтици за втория кораб. Хрумна му да забави отплатата за търговеца, но се отказа веднага. Фейтън им беше много полезен, може би със следващите сведения от него щяха да наваксат загубеното днес. Ако убедеше Джарик да се откаже от своя дял…

Не. Тогава брат му щеше да поиска да стане съсобственик на кораба. Шард не би се примирил с това.

Обърна се назад. Пожарите се разгаряха, с вятъра пламъците обхващаха и северната част на селището.

Навлезе в мрачната гора.

На по-малко от една миля пред него Джарик не издържа и стовари мятащата се Тей на земята. Тя понечи да стане, но тежкият шамар я повали.

— Кротувай, кучко, и нищо лошо няма да те сполети. Пленихме те за откуп, не за забавление.

Момичето мълчеше. Джарик приклекна до нея и я погледна в очите. Нямаше страх, откриваше в погледа ѝ само омраза и ярост. Той се ухили.

— Но ако направиш още някоя глупост, непременно ще се позабавлявам с тебе. Разбра ли?

Тя кимна. Той я вдигна да се изправи и продължиха с другите трима воини към брега. Момичето залитна, сякаш се спъна. Джарик протегна ръка да я хване. Тя се завъртя внезапно, заби чело в лицето му и хукна през гората. Джарик изпсува и четиримата се втурнаха след нея.

Момичето беше пъргаво, но той беше още по-бърз и много по-силен. Тя прескочи едно паднало дърво и свърна надясно. Джарик я догонваше, оставаха само няколко стъпки. Тъкмо да я докопа и тя пак кривна на другата страна. Не знаеше, че сега бяга право към кораба на брега. Зад плътните храсти имаше огряна от луната поляна. Тей се провря през шубраците. Джарик се метна напред. Тя едва не му се изплъзна, но пръстите му я стиснаха за глезена. Тей се стовари тежко на тревата.

— Не запомни ли какво ти казах, кучко?! — изрева той.

Тя скочи преди да я хване здраво за раменете. Лакътят ѝ го халоса по ухото. Джарик се вбеси толкова, че чак му причерня. Завъртя я към себе си и юмрукът му я удари с все сила. Тя тупна на колене зашеметена. Тримата му воини дотичаха на поляната. Джарик вече разхлабваше колана си.

— Никой няма да я пипне! — кресна един от воините. — Такава е заповедта.

— Кидрик, ти ли ще ми дърдориш за заповеди? Заповедта беше да хванем и двете жени живи, нали? Тази кучка трябва да си научи урока.

— А ти трябва да умреш — каза някой.

Джарик отскочи и се обърна. До храстите стоеше един-единствен боец риганте с лъскав меч в едната ръка и нож в другата. Намесата му беше съвсем безсмислена. Ако Джарик се провикнеше, щяха да го чуят мъжете при кораба, а целият отряд идваше насам през гората. Той побърза да стегне колана си и викна на тримата си воини.

— Какво зяпате бе? Убийте тая гадина.

Те извадиха мечовете си и нападнаха. А непознатият скочи към тях. Оръжията му искряха като сребро в лунните лъчи. Един от воините на Джарик падна, после вторият. Третият се просна по гръб с прерязано гърло, кръвта шурна по ризницата му.

Джарик налетя, хванал дръжката на меча с две ръце, за да стовари острието върху главата на врага, който в последния миг се наведе. Джарик загуби равновесие и залитна. Ужасна, непоносима горещина прониза гърдите му като мълния. Видя смътно, че между ребрата му стърчи дръжката на нож. Прекрасно изработена дръжка…

Лицето му опря в тревата. Каква приятна хладина. Погледът му се спря на близкия храст, където чакаше скрита лисица. Болката го прогори повторно, когато врагът издърпа ножа си. Джарик изстена и опита да се надигне. Нямаше никаква сила в ръцете. Успя само да се обърне по гръб. Главата му се килна встрани. Непознатият помагаше на момичето да стане.

Облак закри луната.

И всичко потъмня.

Тей още беше зашеметена от ударите, но се препъваше след Конавар през гората. Чуваше в далечината гласовете и смеха на разбойниците. Звуците разпръсваха мъглата в главата ѝ, изпълваха я със страх. Мислеше колко е странно, че не се боеше, докато беше тяхна пленница, а уплахата връхлетя след като Конавар я освободи. Реши, че ще умува за това по-късно. Конавар спря зад един дебел дъб. Тя се притаи до него и прошепна:

— Какво ще правим?

— Трябва да се промъкнем между тях. Още не знаят, че си се изплъзнала. Вървят заедно. Оттук няма как да се върнем при коня ми.

Поведе я наляво. Над тях облаците се разкъсваха, луната пак засия ярко. Конавар изсъска проклятие, приклекна и я дръпна да се сниши.

— Вече знам защо те наричат Демонски меч — прошепна Тей.

— Нямаме време за приказки. — Конавар пропълзя към храстите, Тей се промъкна до него. — Ще чакаме, докато отминат.

Някой наду боен рог. Яростни вопли се разнесоха в гората. Не беше нужно Тей да разбира думите, за да знае, че са намерили труповете. Изви очи към Конавар — той беше напрегнат, лицето му бе сковано от гняв. Тя чу тропота на тичащи мъже и щеше да побегне, но Конавар я притисна с ръка към земята.

— Не се надигай! — прошепна до ухото ѝ. — Ще дебнат за всяко движение.

Не пускаше рамото ѝ, а Тей осъзнаваше мъчително колко редки са клонките на храстите, под които лежаха. Всеки, който минеше наблизо, щеше да ги види.

Бореше се с желанието си да скочи и да побегне. Конавар пак зашепна:

— Те очакват да бягаме, затова гледат нависоко, не към земята. Не мърдай. Щом се струпат облаци, ще рискуваме. Отпусни се, събери сили.

Да се отпусне? Докато ги търсят убийци? Не каза нищо. Вятърът стана по-рязък и тя се разтрепери. Не знаеше дали е от студ, или от страшния ден. Конавар се премести съвсем близо до нея, за да я топли, загърна я с наметалото си. Тей затвори очи и пак видя безмилостния удар, който бе отнел живота на майка ѝ. Не си позволи да пролива сълзи. Още не биваше да скърби.

Шумът от кръстосващите из гората разбойници стихваше. Конавар се надигна на колене и се огледа. После се изправи и помогна на Тей да стане.

— Трябва да тръгнем на запад. Те ще очакват да отидем на север към Седемте върби.

Тя кимна. Тръгнаха забързано, но след малко Конавар пак я дръпна зад един дъб. Извади ножа си и ѝ го подаде. Тей смаяна откри, че дръжката приляга съвършено на дланта ѝ. Но Конавар имаше много по-големи ръце от нея! Как ли боравеше с ножа, щом дръжката е толкова малка?…

Той пак започна да притичва от дърво на дърво, въртеше глава на всички страни, за да не ги изненадат.

И въпреки това двама разбойници се появиха ненадейно пред него. Те също се стъписаха, но единият кресна:

— Ето ги!

Конавар се хвърли към него и го прободе в корема. Другият замахна с бойната си брадва, но Конавар се изви встрани и го повали с прав удар на левия си юмрук. Завъртя меча си косо надолу и го довърши.

Неусетно за Тей трети разбойник се измъкна от храстите.

— Зад тебе! — извика Конавар.

Тя се извъртя и наръга мъжа, който посягаше към гърлото ѝ. Острието разсече ризницата, сякаш беше изплетена от вълна, и потъна в плътта до дръжката. Разбойникът умря още преди тялото му да се свлече.

Тей изтръгна ножа и побягна към Конавар. Навсякъде около тях се чуваше тропот и пращене на съчки.

Облаците обаче се събраха и закриха луната. Конавар я хвана за ръка и най-сетне стигнаха до гъсти трънливи храсти. Легнаха по корем и се скриха в шубраците. Сърцето на Тей биеше толкова силно, че тя се страхуваше да не чуят враговете. От небето се посипаха капки, на юг блесна мълния. След два-три мига тежка гръмотевица разтърси гората и дъждът се превърна в порой.

Стараеха се да не мърдат. Тей задряма и когато се събуди, Конавар също бе заспал до нея. Той отвори очи и се усмихна.

— Дали са се махнали? — попита тя едва чуто.

— Не ми се вярва. Но трябва вече да са премръзнали и подгизнали, а и доста разтревожени. Не говори.

След малко бурята се укроти и чуха шума на отряда, тръгнал към кораба. Някой се провикна:

— Ще науча кой си, риганте! И тогава ще дойда да си разчистя сметките с тебе. Кълна се в кръвта на Вотан, че няма да намеря покой, докато не забуча главата ти на копие пред дома на моя брат!

Конавар се ухили и Тей го попита:

— Какво смешно има?

— Мъжът трябва да се радва на свирепите врагове. Те го карат да поддържа силата си.

Останаха в храстите още час. Измъкнаха се, когато небето на изток порозовя. В гората беше тихо.

На склона ги пресрещна Фялок с петдесетина конници. И Паракс беше с тях. Фялок скочи от седлото и дотича при Тей.

— Невредима си!

— Нямаха време да ми сторят зло. Конавар дойде и уби онези, които ме бяха пленили.

— Конавар — каза великанът, — признателен съм ти, че си спасил моята бъдеща съпруга.

— Няма да бъда твоя съпруга, Фялок — меко, но непреклонно каза Тей. — Уважавам те като свой приятел и наставник. Но няма да обиколя дървото с тебе.

Фялок си облиза устните, в първия миг не намираше думи.

— Но аз те обичам… — промълви накрая.

В гласа на Тей сякаш не остана нищо от момичето, което беше до вчера. Говореше властно, но и състрадателно.

— И аз те обичам, приятелю. Ако можех да се заставя да те обикна както ти желаеш, щях да го направя. Но това е невъзможно. Сега трябва да се върнем в Седемте върби. Предстои ни тежък труд.

Един от ездачите ѝ предложи своя кон, тя се качи на седлото и пое надолу по склона.

Фялок се обърна към Конавар и въздъхна.

— Да те бяхме послушали…

— Нищо не можеше да се промени — отвърна Кон. — Кули на укрепление не се строят за един ден. Всичко това се случи заради Фейтън.

Разказа как Паракс бе открил следите от кораба и от коня с нащърбената подкова. Лицето на великана пребледня от ярост.

— Той ни излъга за лъва, за да изведа хората си далеч от Седемте върби.

— Ако имате отпочинали коне, ще го догоните — подсказа Конавар.

— Ще го спипам! — зарече се Фялок, но не тръгна веднага, а се вторачи в него. — Кажи ми, че няма нищо между тебе и Тей, и ще ти подам ръка като на приятел.

— Аз ще я попитам иска ли да обиколи дървото с мен — натърти Кон и макар че Фялок му беше неприятен, се натъжи от болката, която му причини.

След като бе загубил Ариан, разбираше твърде добре какво преживява мъжът срещу него.

— Да… Досещах се, че ти си причината за моите несгоди. Ти ми отне единствената радост в живота. Някой ден ще потърся разплата. Но не днес. Ще намеря Фейтън и ще го върна, за да бъде съден.

— Просто го убий — изсумтя Кон. — Не искам да виждам повече тази твар.

Разбойниците бяха погубили двайсет и двама мъже, пет жени и четири деца. Телата им бяха наредени едно до друго, лицата покрити с наметала и одеяла. Силният дъжд през нощта бе спрял пожара, преди да изгори цялото селище. Хора ровеха в мокрите пепелища с надеждата да намерят поне някоя вещ, която да могат да използват.

Кон стоеше до главната порта и се взираше в тях. Всички като че носеха маски на отчаяно примирение. Разбойниците нападат и си отиват, а животът продължава, макар и обременен с горест. Видя, че Тей обикаля и нарежда какво трябва да се свърши.

— По-добре си почини поне малко — каза ѝ Кон.

— Ще си почина, когато остане време. Конавар, сега отговорността за това селище се пада на мен.

— Знам.

Той забеляза как тя стрелна с поглед наредените тела. Първото беше на господарката Лизона, поръбена със златна нишка кърпа покриваше лицето ѝ. Тей преглътна тежко и му се стори, че ще заплаче. Но тя отиде при неколцина мъже, които чакаха наблизо.

— Ще трябва много дървен материал. Орас, събери достатъчно хора и започвайте да сечете.

— Да, господарке.

Тя погледна друг.

— Гарон, от тебе искам да се погрижиш всички останали без дом да бъдат подслонени някъде тази вечер.

— Както заповядате, господарке.

— Как да помогна? — попита Кон.

— Сред хълмовете на север живее един друид. В пещера близо до дъбова горичка. Доведи го, за да благослови душите на покойниците.

Кон се поклони и тръгна към портата, през която тъкмо влизаха Паракс и неколцина от хората на Фялок. Конавар попита един от тях може ли да вземе коня му. Мъжът кимна разсеяно, слезе и тръгна унило към една от изгорените къщи. Но преди да стигне до овъглените останки, спря при труповете. Извика пронизително, падна на колене до тялото на млада жена, дръпна наметалото от лицето ѝ и зарови глава в рамото ѝ.

Кон яхна коня и даде знак на Паракс да тръгне с него. Обясни му къде отиват.

— Лесно ще го намерим — каза следотърсачът и въздъхна. — Конавар, черен ден е този.

— Прав си. Но можеше да е и много по-зле.

— Какво стана в гората?

— Намерих я и я изведох оттам — пестеливо отговори Конавар.

— Едва ли е било толкова просто.

— Другото е кръв, Паракс. И смърт. Как е възможно човек като Фейтън да обрече с такова равнодушие на смърт и разруха хората, сред които е живял толкова години? Ти прозря ли злото в него?

— Не. Кой би могъл? Държа се с нас приветливо и гостоприемно. Веднъж видях златна чаша, купена от стария крал на пердиите. Така се случи, че той изтърва чашата и тя се удари в ръба на масата. Под одрания тънък слой злато имаше олово. Всъщност чашата не струваше почти нищо. Май Фейтън е като онази чаша. Жалко. Харесах го.

— И аз.

След малко видяха друида, който слизаше по склона към тях, бялата му роба сияеше на слънцето. Оказа се старец с дълга побеляла коса и увиснали мустаци.

— Видях пожарите — каза друидът. — Мнозина ли умряха?

— Трийсет — отвърна Кон. — Разбойниците убиха господарката Лизона.

Старецът кимна.

— Несговорчива жена беше. Не се погаждахме. Дъщеря ѝ жива и здрава ли е?

— Да, зае се с възстановяването на селището.

— Върнете се и предайте на Тей, че идвам.

— Защо да не яздиш зад мен? — предложи Кон.

— Ще вървя. Така ще имам повече време да се моля за мъртвите.

През целия дълъг ден Кон се трудеше с местните хора, измъкваше обгорели греди от развалините, влачеше окастрени дънери от гората на север. По пладне седна за малко да си поеме дъх при двайсетина мъже от Седемте върби. Мълчеше и ги слушаше. Най-честият въпрос беше „Защо се случи точно на нас?“. Кон беше достатъчно разсъдлив да знае, че сега не е времето да им предлага отговор. Десет години в относителна безопасност ги бяха направили немарливи и нехайни. При нападението не бе имало човек на крепостната стена, а портата била широко отворена.

Щяха ли да се поучат?

Да. А после щяха да минат години…

Реши да не мисли за това.

Спомни си последния разговор с Остаран. След разгрома на пердиите за това племе вече нямаше бъдеще.

— Ами ако и гат ги сполети същата участ? — каза Кон на Остаран.

— Немислимо. Ние сме съюзници на хората от Каменград.

— Пердиите не бяха ли съюзници на Джасарай миналата година?

— Приятелю, ти можеш да развалиш настроението на всеки. За какво ѝ е на Каменната армия да ни напада?

Остаран не можеше да види истината, макар че беше пред очите му като просмукана с кръв карта. Народът на Каменград искаше да притежава всичко. Нямаше да се укротят, докато не завладеят всички обитаеми земи.

— Я погледни. — Кон взе пръчка и надраска линия по мократа пръст. — Ето тук са земите на гат и остро. Много отдалечени са от пределите, до които е стигнала Каменната армия. Нашествениците не могат да настъпят чак до морския бряг, защото биха останали без припаси. Но ето ги земите на пердиите, забити като връх на стрела между вашите. Плодородни земи с хилядни стада говеда и коне. Хората от Каменград ще се настанят в тях, ще построят градове и крепости. И тогава ще могат да нанесат удар накъдето пожелаят.

— И защо да го правят? — не разбра Остаран.

— Защото не могат да не го направят. Така живеят, такова е тяхното стопанство. Имат огромна редовна армия, на която трябва да плащат. Чрез завоевания се сдобиват с плячката, която прави генералите богати, а войниците — предани. В земите на гат имате… колко бяха?… десетина рудника за злато, нали?

— Вече са четиринайсет — поправи го Остаран. — Имаме и пет сребърни рудника.

— Значи хората от Каменград ще ви ги отнемат. И сега кой ще ви се притече на помощ, оста? Адуите бяха унищожени, с пердиите също е свършено.

— Не ни е нужна помощ — заинати се Остаран. — Ще стъпчем в земята всеки нашественик. Ние не сме като пердиите. Нашата войска е двойно по-могъща.

— Още ли вярваш в това след всичко, което видя? Пантерите на Джасарай имат толкова добро оръжие и броня, колкото им е необходимо, те са дисциплинирани и несломими. Няма да се огънат дори при нападение от засада, колкото ще да са храбри вашите бойци.

— Днес си твърде мрачен — укори го Остаран и неочаквано се засмя. — Участвахме в славна победа. Джасарай те дари с ковчежета злато и жребците, които ти искаше. Аз и моите хора си получихме щедрото възнаграждение, а слънцето грее приятно. Да ти кажа още нещо, преди да подхванеш отново пророчества за гибел и разруха. Джасарай ме увери лично, че не обмисля нови походи. Искал да се върне към заниманията си на книжник в Каменград. Липсвали му тихите безгрижни дни в техния университет. Е, сега какво ще кажеш?

— Имам само една заръка към тебе — когато краят настъпи и за вас, отведи колкото може повече бойци в Гориаса. Потърси Гаршон, най-влиятелния търговец. И му напомни, че ми е обещал услуга. Възползвайте се от помощта му, за да прекосите морето и да дойдете в северните земи на риганте.

— Аз пък имам обещание за тебе, приятелю. Ако Джасарай ни нападне, ще ти изпратя главата му…

Кон се върна в настоящето — мъжете около него ставаха, за да се захванат пак с работата, която нямаше да приключи скоро. Той им помагаше до здрач, после потърси Паракс. Следотърсачът бе отишъл следобед в бившата къща на Фейтън да си отспи. Кон не го укоряваше — годините вече му тежаха, а и предишната нощ не беше лека за него.

Завари го да пържи две големи парчета месо.

— Къде е онази едра жена?

— И тя е сред мъртвите — отвърна намусено ловецът.

Смълчаха се; не разговаряха и докато се хранеха. Месото бе останало жилаво.

Кон отиде зад къщата и се изми в ручея, който се стичаше от северните хълмове. Студената вода го освежи. Остави оръжията си в къщата и тръгна към останките от Големия дом. Голяма част от покрива бе рухнала, но бурята бе угасила пламъците, преди да обхванат западната половина на залата. Тей седеше до каменното огнище. Придържаше одеяло на раменете си и гледаше втренчено пламъците.

Кон седна срещу нея. Засъхналите сълзи бяха оставили следи в саждите по лицето ѝ.

— Тей, съжалявам за мъката, която те сполетя.

Тя кимна безмълвно. Той сложи още дърва в огнището.

— Ще си тръгнеш ли утре? — попита Тей.

— Да. Трябва да отида при баща ти. Той ще изпрати тук каруци със сух дървен материал, за да построите здрави къщи.

— Пожелавам ти лек път — прошепна момичето.

— Обичам те, Тей — каза той неочаквано и сам се стъписа колко лесно излязоха думите от устата му.

— Знам — отвърна тя. — Но сега не е добро време да говорим за това.

— Да те оставя ли сама? — попита Кон.

Тя завъртя глава и се усмихна изнурено.

— И да си тук, и да не си, пак съм сама. Всички сме сами. Раждаме се сами и умираме сами. А между раждането и смъртта понякога ни докосва любовта, но и с нея оставаме сами.

— Има истина в това — съгласи се той. — Но не е цялата истина. — Хвана ръката ѝ и я стисна леко. — Аз съм тук и това докосване ни свързва. — Премести се до нея и я прегърна. — Никое същество с кръв във вените не може да избегне смъртта. Тя стои на пътя пред всеки от нас и накрая ни отнася. Неотлъчно е с нас като черна сянка. Но ако живеем в ужас от смъртта, все едно не сме живи. Да, раждаме се сами. Да, умираме сами. Но през отреденото ни време живеем. И срещаме радостта. И аз съм самотен човек. Може винаги да съм бил такъв. Но сега не съм сам. Не и в този миг.

Тей не каза нищо, но той усети как се сгуши в него. Седеше безмълвно до нея и я галеше по косата. Тей се унесе, опряла глава на рамото му. Кон не помръдваше. Накрая, когато от огъня остана само жарава, я сложи много предпазливо на пода, сгъна наметалото си вместо възглавница и я зави с одеялото. Засипа жаравата с пепел и се обърна към рамката на избитата врата.

Там се извисяваше огромният силует на Фялок, лицето му не издаваше нищо.

Кон отиде при него и двамата излязоха пред развалините на Големия дом.

— Намери ли го?

— О, да, намерих го.

Показа окървавена кесия и я отвори. Опита да изсипе съдържанието ѝ в шепата си, но то бе залепнало за кожата. Бръкна и извади очите на Фейтън — вече бяха започнали да се свиват и сбръчкват.

— Този мръсник ще остане сляп във вечността.

— Заслужава си го — одобри Кон.

Фялок пусна очите в кесията и избърса длан в панталона си.

— Как е Тей?

— Страда. Но тя е силна.

— Тя е прекрасна жена, Конавар. Може би най-прекрасната. И заслужава най-добрия мъж. Дали си ти?

— Как да знам? — отвърна Кон.

— Хайде да проверим — предложи Фялок.