Меч в бурята

16.

Цяла пролет и цяло лято Кон се трудеше неуморно, потопи се в задълженията си с неуморимостта на обсебен човек. Обикаляше навсякъде, ръководеше построяването на мелници, хамбари и складове, заповяда да бъдат преброени и записани всички хора, живеещи в северните земи на риганте. Изпрати Фялок в Седемте върби като господар на селището със заръката да построи наблюдателни кули по брега и истинско укрепление. Назначи Брефар за втори съветник, подчинен на Макус, защото по-възрастният мъж започна да се изтощава бързо под товара на работата, която нямаше край.

— За какво са ни толкова хамбари? — попита Макус един ден, докато отиваха да видят какво става в наскоро открития златен рудник в планината Друаг.

— Победата във войната вече зависи не само от храбростта на всеки боец и от хитроумната тактика на предводителите — отговори Кон. — Припасите на армията станаха твърде важни. Колкото и да са доблестни, войниците не могат се сражават, ако не ги храним. Жизненоважно за оцеляването ни е да снабдяваме голяма армия, без да разчитаме на околните племена.

— Може и да е така — съгласи се Макус, — но за някакви си четири месеца ти почти опразни хазната, която ти остави Дългия леърд. Да се надяваме, че в тези нови залежи има много злато.

Но добитото от рудника попари надеждите им. Управителят Ликус — нисък пълен мъж, който управляваше и двата сребърни рудника, се кълнеше, че след време златото ще бъде в изобилие. Кон имаше подозрения към този човек и изпрати Гованан в рудника да се представи за бродещ работник, който търси нов източник на прехрана. След месец Гованан откри, че над две трети от златото се превозват тайно на североизток до пристанището Скалната кралица, където Ликус притежаваше няколко къщи и много земи.

Кон, Руатан, Макус, Гованан и още двайсет от Железните вълци се появиха ненадейно в селото до рудника през есента, претършуваха всяка педя в три склада и намериха скривалищата за злато и сребро. Отведоха Ликус в Старите дъбове, съдиха го пред всички и го обесиха на площада.

Брефар се зае и с рудниците и доходът от тях нарасна изумително.

С първия сняг в Старите дъбове се разнесе вестта, че Дългия леърд е починал. Съкрушен от смъртта на дъщеря си, старецът напоследък боледуваше непрекъснато. Умрял в съня си до прозореца, през който виждал извисяващите се върхове на Кайр Друаг.

Кон не можа да се върне за погребението. Беше в Седемте върби, за да говори с Фялок и да види докъде е стигнало строителството на укреплението.

През следващата пролет се роди първото жребче от новата порода — бяло, с дълго черно петно на челото. Кон го нарече Черно острие.

До двайсет и първия рожден ден на Кон неговите Железни вълци вече наброяваха двеста и двайсет бойци, които се събираха често за подготовка със своите едри коне, купени от племето гат. Измислените от Брефар стремена се оказаха много полезни и наистина помагаха на ездачите да се крепят добре на седлото. Кон поръча и двеста олекотени щита вместо съвсем малките кръгли щитове, носени дотогава от конниците на левите ръце. Всеки от Железните вълци имаше два меча — един кавалерийски с лека извивка и един по-къс за мушкане в битката, каквито имаха и войниците на Каменград.

Същата година през есента Кон започна да създава нов вид войска — конните стрелци. С лека броня, яхнали бързи коне, те се обучаваха да стрелят точно в галоп. Проведе няколко състезания по стрелба с щедри награди за победителите, после убеди тези мъже да станат ядрото на новата конница. Сред тях беше и петнайсетгодишният Бендегит Бран, който май нямаше равен на себе си като ездач и стрелец.

Това разгневи Мерия и при първото си гостуване в Старите дъбове след новината тя сгълча невъздържано Конавар.

— Той е още дете!

— През пролетта ще стане мъж според нашите обичаи — сдържано отвърна най-големият ѝ син. — Не е невръстно момченце… дори ако ти се иска да остане такова.

Слънцето клонеше към планината и в стаята притъмняваше. Мерия отиде да запали свещ от огъня, а с нея запали двете лампи на стената. Двамата поседяха загледани в залеза.

— Всичко сякаш се случи твърде бързо — каза по едно време тя. — Все ми се струва, че минаха само месеци, откакто бяхте деца. И сега ми се иска пак да има деца наоколо. От време на време наглеждам малкия Бануин. Той е същинска радост за душата. Все се смее, много обича да го гушкат. За разлика от тебе като малък. Ти пък напираше да се откопчиш. Само в ръцете на Руатан се укротяваше и заспиваше.

— Как е Големия мъж? Не сме се виждали от няколко седмици.

Майка му сви рамене и се засмя.

— Сега е добре. Простуди се, кашляше и сумтеше из къщата, мърмореше неспирно. Не е от хората, които понасят търпеливо болестите. Още не е оздравял напълно и трябва да почива често. — Засмя се. — Но откакто прехвърли четирийсетте, дори той признава, че вече не е млад бик.

И двамата се радваха, че могат да си поприказват на спокойствие, но накрая Мерия реши да подхване разговор за онова, което я глождеше неуморно.

— Кон, трябва да се ожениш. От цяла вечност не съм те виждала да се усмихваш.

Кон очакваше това и бе намислил да се измъкне с уклончиви думи, но седнал с майка си в топлината на тази стая пред небесното зарево в края на деня, реши да не увърта.

— Знаеш ли, обичта ми към нея проличаваше оскъдно и в думите, и в постъпките ми. И това също ми тежи заедно с угризенията за всичко останало. Тя беше прекрасна и заслужаваше по-добро отношение, както веднъж ми натякна и Ворна. Да, обичах я. Но когато срещнах Ариан отново… — Погледна майка си в очите и се усмихна печално. — Няма да се оженя, мамо. Поне засега. В сърцето ми май има място само за една голяма любов.

— Ама че си глупав. Пак ще се влюбиш. Почакай и ще видиш.

— Както и ти се влюби повторно след смъртта на Варакон ли?

— Ще ми се да казваш „баща ми“. Говориш за него като за далечен сродник.

— Добре, нека да е след смъртта на моя баща. Сега ми отговори.

Тя въздъхна, облегна се на стола и покри краката си с широк шал.

— Става студено. Ще затвориш ли прозореца?

— Ей сега… но след това чакам отговор.

Той стана, затвори двата капака и ги закрепи с резето. Върна се на мястото си и се вторачи в зелените ѝ очи.

— Не беше така за мен — призна Мерия. — Не се влюбих отново както във Варакон. Но не искам да помислиш, че принизявам с нещо Руатан. Той е изключителен човек и аз го обичам с цялата си душа. Дори сама не очаквах, че обичта ми към него ще се окаже толкова силна. Но с Варакон бяхме сродни души.

— Познавах това чувство.

— Ех, Кон, мъчно ми е да те виждам толкова нещастен. Сега си леърд на риганте, знатен мъж, който вдъхва почит, възхищение и дори страх. Приживе ставаш легенда за племето си. Повечето младежи биха дали десет години от живота си, за да са на твоето място.

— Знам. Те виждат мъжа на коня, слушат историите за мечока и за злия крал. Това не съм аз, мамо. Това е само част от мен. Израснах уязвен от заблудата, че Вара… че баща ми е бил страхливец. После видях как ти и Руатан се разделихте заради нещо, което направих аз…

— Ти не… — започна Мерия, но той я прекъсна с жест.

— И това знам. Но тогава не разбирах. А като споменахме мечока… той пък ми показа, че съм смъртен, като почти съдра плътта от костите ми. Загубих приятели — Риамфада, макар че духът му намери щастие, и Бануин. Видях как се надига страшно зло и дори се бих на негова страна, за да помогна на възхода му. А накрая, след като измених на съпругата си и причиних неволно смъртта ѝ, унищожих цяло село, избих мъже, жени и деца. Не съм героят, за когото ме смятат.

— Кон, ти си бил подвластен на скръбта. Не го е направило моето любимо момче. Тогава си бил обезумял. Не си знаел какво вършиш.

Той се подсмихна.

— Майчината обич не може да се сравни с нищо… Аз бях, мамо. Звярът в мен, който разкъса веригите. Аз нося вината за това и не си търся оправдания. Сега паноните ме наричат Демонския леърд. И кой може да ги укори? Всяка година на празника Самиан им предлагам кръвнина — все по-голямо богатство. Но Планинския леърд дори отказва да говори с моите пратеници.

— Ти не си демон. Ти си мой син и имаш добро сърце. Защо виждаш само лошата страна в живота си? Работиш неуморно, за да опазиш своето племе. Ти спаси Риамфада от мечока. И пак ти отмъсти за Бануин. Руатан толкова се гордее с тебе. Това не сгрява ли душата ти, Кон?

— Не мога да отрека.

— А твоят приятел Бануин… Да, умрял е страшно, но живя добре и имаше близки приятели. И част от живота му продължава в неговия син. Скоро ще навърши четири години. Такова мило момченце. Само че му липсва Бран. Както и на мен. Цяла зима ли ще го задържиш тук?

— Не, може да се върне у дома. И аз ще дойда за Самиан. — Някой потропа на вратата, чу се гласът на Макус и Кон се изправи. — Мамо, трябва да се сбогуваме. С Макус ще си говорим за нещо много весело — приходите в хазната.

Тя го прегърна и го целуна по брадатата буза.

— Обичам те повече от живота. — Плъзна пръсти по дългата му червеникава коса и се усмихна неловко. — Понякога майките са много досадни…

— Не ме притесняваш, мамо — излъга той и прекрачи към вратата.

— Кон — спря го Мерия. — Трябва да ти кажа нещо, щом си решил да дойдеш в селото за Самиан.

— Какво? — сви вежди той.

— Ариан напусна Каста. Върна се при баща си.

— Защо се разделиха?

— Тя роди. Не си ли чул? Момче с разноцветни очи — зелено и кафяво. Според мен трябва да знаеш това.

Кон не отиде в Трите потока за празника Самиан, а прекара и тези дни с брат Слънцеднев в Старите дъбове. През цялата зима друидът учеше него, Брефар, Макус и Гованан на четмо и писмо. Кон се престраши, след като поиска пълен списък на племето. Все повече му дотягаше да зависи от писари и книжници в работата със свитъците. Брефар учеше с лекота и изпреварваше останалите. Ликуваше от похвалите на друида. Гованан се занимаваше упорито и до пролетта вече умееше да чете, макар и да сричаше. Кон беше равнодушен към тънкостите на стила, искаше само да разбира какво е написано и се застави да научи достатъчно, за да вникне в тайната на малките чудати знаци по свитъците.

Щом времето омекна и наближи двайсет и вторият му рожден ден, в Старите дъбове започнаха да пристигат търговци с вести за случващото се отвъд морето.

Армията на Каменград настъпила в земите на гат. Имало три големи сражения — първото без победител, последвано от две страшни поражения за гат. Някои твърдяха, че загинали поне трийсет хиляди бойци от племето.

Армията на Каменград вече доближаваше Гориаса, последната твърдина на гат.

А на изток кралят на Морските разбойници загинал при набег. На трона се възкачил синът му Шард. Кон не знаеше нищо за него и се допита до брат Слънцеднев.

— Друидите още ли навестяват земите на Морските вълци?

— Не. Варс се прекланят пред кървавите си богове и убиват всеки заловен друид.

— Чувал ли си нещо за този Шард?

— Твърде малко. Но можеш да не се съмняваш, че не обича мира.

Кон се погрижи всички търговци да научат, че иска да знае повече за краля на варс. Само след няколко седмици един възрастен търговец на кожи помоли за разговор с него. Срещнаха се в някогашните покои на Дългия леърд. Кон бе махнал повечето покъщнина и бе оставил само дългата овална маса и десет стола. Търговецът влезе, поклони се и Кон го покани да седне. Мъжът беше висок и слаб, със закръглени рамене и лъскаво плешиво теме. На сбръчканото му лице се открояваха будните хитри очи.

Вляво от Кон седеше Макус, вдясно — Брефар. Кон си каза, че човекът срещу него изглежда твърде пресметлив.

— Благодаря, че ме приехте, господарю — започна търговецът от племето остро с глас мазен като зехтин. — Доколкото разбрах, желаете да се осведомите за крал Шард?

— Да, искам да науча подробности за него.

— Имам някои сведения, които може би ще удовлетворят желанието ви. Мога да събера и още. Стига да разполагам с повече кожи за продан. Варсите харесват туниките и ботушите, изработени от кожите на вашите черно-бели говеда.

Макус се наведе към Кон и му прошепна нещо. Кон кимна.

— Вече имаме уговорки с двама търговци за продажбите на тези кожи, но ще увелича и твоя дял… ако сведенията ти се окажат полезни.

— Господарю, вие сте любезен и сговорчив владетел. — Старецът се усмихна. — Не съм изненадан от вашия интерес към краля на варсите. Защото и той мисли за вас.

— Каква е причината?

— Както научих, господарю, вие сте убили неговия брат по време на набега им срещу Седемте върби преди няколко години. Шард се е заклел в кръвта на брат си, че ще побие главата ви пред неговата къща.

Кон се разсмя, но Макус се намръщи.

— Приятелю, какво друго продаваш на варсите? — попита Кон.

— Много обичат вашето уисге.

— Ще имаш трийсет бурета за следващото си пътуване до техните земи. Искам да знам неговите замисли. Събира ли войски, строи ли още кораби? Всичко свързано с войната. Разбираш ли?

— Не се съмнявайте, господарю. За мен ще е удоволствие да ви служа.

Кон благодари на търговеца, който се поклони отново и излезе.

— Нали се досещаш — каза Макус, — че това подло копеле ще продава и сведения за нас на Шард?

— Разбира се. Той цени в този живот само печалбите и се стреми да измъкне още пари при всеки сгоден случай. От кое пристанище ще отплава?

— От Скалната кралица. Повечето търговци, които отиват при варсите, тръгват оттам.

— Имаш ли приятели в пристанището?

— Да, и то мнозина.

— Още утре замини за Скалната кралица. Дано някой от твоите приятели склони да отплава със същия кораб. Добре ще е да имаме свой човек сред моряците.

— Трябва да споделиш с Мерия — каза му строго Ворна.

Руатан сви рамене и се извърна неловко. Бануин нахълта в стаята, изпищя щастливо, щом видя Големия мъж, и се покатери в скута му.

— Намерих диамант! — похвали се момчето, протегна изкаляната си ръчичка и показа обикновено лъскаво камъче.

— Браво на тебе. Но на твое място бих се измил, преди да оплескам с кал всичко. Я иди се умий. Аз ще ти пазя диаманта. — Бануин изтича послушно да се мие. — Чудесно момче е той.

Ворна не се остави да я залъже.

— Руатан, сърцето ти става все по-слабо. Сушеното напръстниче ще помогне заедно с другите билки, които ти дадох. Но и ти трябва да се укротиш. Не си позволявай да стигаш до преумора, не напрягай сърцето си излишно.

— Няма ли как да го засиля поне малко?

— Ако беше дошъл по-рано, щеше да е по-добре. Но сега… Няма как сърцето ти да укрепне отново. Можеш само да забавиш похабяването му. Трябва да кажеш на Мерия. Тя има право да знае.

— Има право да се тревожи до полуда ли? Още колко ще бие това коварно сърце?

— Не говори така — скастри го вещицата. — То не те е предало. Смятай го за болен приятел, който ти е помагал дълги години и сега се нуждае от помощта ти. Не го претоварвай. Пий повече вода и по-малко уисге. И яж повече овесена каша… но без сол.

— Ворна, попитах те колко ми остава.

— Ако внимаваш, може би имаш десет години живот. Не ми се вярва да са повече.

— Значи ще избутам до петдесет. Стига ми толкова.

— Ще избуташ до петдесет и три, суетен празноглавецо — усмихна се тя. — Искам да пиеш отварите от билки точно както ти обясних. И винаги да внимаваш с напръстничето. Запомни, че с тази билка повече не означава по-добре. Ако прекалиш, може да те убие. Не се изкушавай да добавиш още една щипка прах в чашата.

Бануин се върна тичешком и показа ръцете си на Руатан, за да го похвали.

— О, много хубаво си ги измил. Браво.

Подхвърли момчето до тавана и го хвана ловко. Бануин се разкикоти радостно и Ворна едва сдържа смеха си.

— Две деца — едното малко, другото пораснало.

— Може ли да пояздя с тебе днес? — помоли момчето.

— Днес ще цепя дърва. Можеш да ми помагаш, ако искаш. Но за търкалянето на дървата трябва сила.

— Аз съм силен. Нали, мамо?

Ворна кимна и погледна втренчено Руатан.

— Ще цепиш дърва? Спирай по-често да си поемеш дъх. — Наведе се към Бануин. — Ако видиш, че лицето на Големия мъж се зачервява, кажи му да седне и да си почине.

— Добре, мамо.

— Тогава да тръгваме — каза Руатан, пъхна торбичката с билки в джоба на туниката си и излезе на слънце.

Бануин го хвана за ръката, но Големия мъж вдигна момчето на раменете си.

— Виж колко съм висок! — развика се Бануин. — Мамо, погледни де!

— Гледам те — каза Ворна от прага.

Гледаше ги и докато вървяха през ливадата, слушаше смеха на сина си. Слънцето ги огряваше ярко и сякаш нейното сърце щеше да се пръсне.

Зимата беше мека. И този път Кон не отиде за празника Самиан в Трите потока, а остана в Старите дъбове. Не за да се весели с хората в селището — тази вечер при него се събраха Макус, Брефар, Гованан и Фялок.

Огромният воин пристигна от Седемте върби с новината, че в морето е забелязан флот от двеста дълги кораба, които плавали на север. Той събрал своите петстотин бойци, но нито един кораб не доближил техния бряг.

Тази вест беше и тревожна, и озадачаваща. Двеста кораба побираха десет хиляди бойци. Морските вълци не нападаха през зимата, когато храната беше оскъдна. Как щяха да се изхранят десет хиляди от тях? И накъде се бяха насочили?

— Както изглежда, ще нахлуят в земите на паноните — предположи Макус. — Но това е налудничаво. Дори да разгромят войската на Планинския леърд, храната няма да им стигне.

Кон вече бе изпратил вестоносец при Планинския леърд с предложение да го подкрепи. Вестоносецът се върна и предаде на Кон кратко и грубо послание: „Нито сте нужни, нито сте добре дошли.“

— Колко бойци може да събере той срещу разбойниците? — попита Кон.

— Не повече от дванайсет хиляди — отвърна Макус.

— А колко можем да съберем ние за… да речем, за десет дни?

— Щом Планинския леърд не ни иска — намеси се Фялок, — оставете го да се вари в собствен сос.

— И паноните са от народа келтои — каза Кон. — Още по-важно е да не пренебрегваме огромния брой на нашествениците. Никой не тръгва на набег с десет хиляди. Дошли са да завземат земи. И щом се закрепят тук, ще имаме смъртно опасен враг на север. Все едно ми е дали той иска помощта ни. Ние ще участваме в разгрома на разбойниците.

— За десет дни можем да съберем около петнайсет хиляди мъже, готови за бой — каза Макус.

— Да, можем — потвърди Брефар, — но как ще ги снабдяваме? Хамбарите са пълни, но за да превозим зърно за петнайсет хиляди бойци към земите на паноните, трябва да имаме огромен брой каруци. А тях няма как да съберем навреме. И дори не знаем къде армията на варсите е стъпила на сушата. Ами ако са на сто мили северно оттук?

— Надушвам нещо гнило в цялата тази история — обади се Гованан. — И аз като Кон смятам, че те са нашественици и е задължително да ги отблъснем. Но за какво са им притрябвали земите на паноните? Там почти няма злато, зърното също е малко. А ние имаме нови рудници и огромни запаси храна. Ясно е, че нашествениците би трябвало да връхлетят нас. Освен това знаем, че крал Шард мрази Кон и се е заклел да му отсече главата. Безсмислено е да насочи корабите си на сто мили северно от нас и да нападне по-бедни земи.

Брефар завъртя глава.

— Може и да не е точно така. Ако Кон е прав, че са дошли да завладяват земи, могат да докарат още много бойци с корабите и да започнат опустошителна война срещу нас през пролетта. И дори да ни приклещят — ще настъпят от север и ще ни ударят откъм Седемте върби.

— Възможно е да има и друго обяснение — обади се Макус. — Паноните са наши врагове и Планинския леърд не крие това. Но не им стигат силите да ни нападнат. Не се оставяйте това да ви вдъхва опасно спокойствие. Омразата на паноните към нас е безгранична. Хайде да допуснем, че Планинския леърд няма да се бие с нашествениците, а ги е повикал сам, за да воюват заедно срещу нас. Ако е така, ще имаме насреща си десет хиляди корави, опитни в набезите разбойници варс и дванайсет хиляди бойци панони.

Страшната догадка ги накара да се смълчат. И когато Кон заговори, гласът му натежа от угризения.

— Дано грешиш, Макус. Ако си прав, вината е моя, защото тъкмо аз разпалих тази омраза с отмъщението си. Опитвах да се сдобря някак с тях, но има и злини, които не могат да бъдат заличени със злато.

Фялок изпсува.

— Стига, човече! Ти постъпи както подобава на мъж и боец. Когато научих за смъртта на Тей, ми се искаше да ги изтребя всичките, до последния. Но сега се питам как е най-правилно да постъпим.

Кон помълча, после погледна Макус и каза:

— Разпрати вестоносци на коне да свикат армията. Нека знаят колко неотложна е задачата им. Няма да тръгнем незабавно към земите на паноните. Ще се подготвим. Ако се окаже, че са нападнати, ще им се притечем на помощ колкото може по-скоро. Ако не, ще браним своите земи. — Обърна се към Фялок. — Приятелю, ти ще предвождаш Железните вълци, ако има сражения.

— Ти при коя част от войската ще бъдеш? — учуди се великанът.

— Ще се бия като пешак при основните ни сили. Много години са минали, откакто мъжете риганте са участвали в голяма битка. На повечето млади мъже ще им е за пръв път. Ще съм с тях заедно с петдесетима от Железните вълци. С останалите ще разполагаш ти.

— Това е чест за мен — каза Фялок и очите му блеснаха от гордост. — Няма да те подведа.

Кон се вторачи в Брефар.

— Крило, ти се заеми с припасите. Вероятно ще сме принудени да изхранваме армията няколко седмици, докато разберем какво ще се случи. Не бива да ни липсва храна.

— Кон, какво се иска от мен? — попита Макус.

— Ако има битка, ти ще предвождаш конните стрелци. Дотогава възлагам на тебе изпращането на съгледвачи в земите на паноните, за да събират сведения. Колкото по-рано научим истината, толкова по-добре ще се подготвим.

След три дни в Старите дъбове започнаха да пристигат бойци от риганте. На петия ден броят им вече надхвърляше пет хиляди. За късмет времето беше меко, защото всички тези мъже трябваше да прекарат първите нощи под открито небе. Но Брефар се бе погрижил дървари да започнат навреме голяма сеч. Пренасяха неуморно дънерите към селището и строяха големи заслони. Кон прекарваше дните и половината от нощите в срещи с вождовете.

На шестия ден се върнаха и последните съгледвачи.

И потвърдиха опасенията на Макус. Планинския леърд на племето панони се бе съюзил с Шард и двамата водеха войските си към земите на риганте.

В полунощ Кон пак бе събрал своите пълководци, но този път с тях седеше и Руатан. Големия мъж не говореше много, а слушаше внимателно замислите им за битката. Кон бе огледал местностите северно от Старите дъбове и реши да пресрещнат врага при ридовете на шест мили от селището.

— Там равната земя се стеснява между два хълма и ако се сражаваме на това място, ще имат по-малка полза от надмощието си.

Според съгледвачите общият брой на враговете доближаваше осемнайсет хиляди — почти двойно повече от бойците, с които риганте разполагаха в този ден. Все пак Кон попита Макус:

— Кога ще стигнат там?

— Утре… ако проточат похода и през нощта. Ако не — призори вдругиден.

— Колко бойци имаме сега?

— Почти девет хиляди, но непрекъснато се събират още. Утре ще са около десет, може би дори единайсет хиляди.

— Защо да не ги чакаме тук? — попита Брефар. — Нали затова Дългия леърд е построил това укрепление?

Изглеждаше неспокоен. Отговори му Руатан.

— Да, можем да им се опълчим и тук, но варсите ще започнат да плячкосват и да опустошават околността. Ще изтрият малките села от лицето на земята. Най-лошото е, че нашите бойци са оставили жените и децата си у дома. Няма да седят в укреплението, докато онези мръсници поробват и колят близките им. Кон е прав. Трябва да пресрещнем врага и да се справим с опасността в една решителна битка.

— Да, страхотна битка ще е — озъби се Брефар. — Ще имат почти двойно надмощие.

— Няма как да променим съотношението на силите — каза му Кон. — Но нашите бойци ще бранят земята, която обичат. Това също дава надмощие. Имаме и Железните вълци. Те ще наклонят везните в битката.

— Как ще използваш отряда? — попита Фялок.

— Трябва да заемем склоновете от двете страни, за да насочим вражеските войски в пролуката между тях. Аз ще съм там, в предната редица. Планинския леърд ще ме види. Мрази ме толкова силно, че се надявам да прати основните си сили срещу мен. Фялок, ти ще бъдеш с хората си на източния хълм, докато не видиш моя сигнал. Тогава ще ги удариш във фланг. Не допускай да се врежете прекалено навътре сред тях. Удряте, отдръпвате се и удряте отново. И отново. Макус ще ги заобиколи със своите конни стрелци и ще ги нападне в гръб. Щом врагът се обърка и видим сгоден случай, аз ще поведа атака, за да убием и Планинския леърд, и крал Шард.

— Ако всичко потръгне както си го намислил — обади се Брефар.

— Да, стига да не настъпи някакъв обрат — сдържано се съгласи Кон. — Потегляме утре. Крило, ти оставаш тук. Мнозина бойци ще закъснеят. Събери втори голям отряд от тях и елате да ни подкрепите колкото може по-скоро.

Всички освен Руатан се разотидоха. Кон усещаше, че Големия мъж се тревожи за нещо, но вместо да отговори на въпроса му Руатан попита на свой ред:

— Разумно ли е Брефар да бъде предводител на нашите подкрепления?

— Няма голяма полза от него на бойното поле. И ти видя как се държа тази вечер. Аз почти надушвах страха му.

— Да, ясно ми е. Само че… Кон, тъкмо в тези подкрепления може да е разликата между нашата победа или разгром.

— Знам, че рискувам. Но не мога да си позволя да оставя тук Гованан. Той ми трябва в битката.

— Аз мога да остана.

— Ти — Големия мъж? Ще пропуснеш сражението?

— Май ще е по-благоразумно да не разчиташ на Брефар.

— Ще помисля. Добре ли си, татко? Нещо ти тежи.

— Я стига. Силен съм като бик. Не се притеснявай и за това. Но вече ми се спи и трябва да лягам. А и Мерия сигурно будува, ще иска да научи всичко за плановете ни.

— Изненадах се, че не си я оставил в Трите потока.

— Да я оставя? И тя би ме послушала, като знае, че ти и Бран ще се сражавате? Кълна се в боговете, Кон, че предпочитам да застана срещу разбойниците варс, отколкото да ѝ кажа, че трябва да си стои в селото.

Руатан прегърна сина си и тръгна към стаята, където го бяха настанили с Мерия.

Кон излезе в мрака, подмина две ръмжащи кучета, които се биеха за някакви огризки до една сергия, и се качи на крепостната стена. Постоя там, загледан на север, после погледът му се плъзна по стотиците лагерни огньове, които сгряваха неговите спящи бойци.

Гнетяха го натрапчиви мисли. През целия си живот бе мечтал да брани хората от своето племе, а им бе навлякъл тази ужасна беда. Заради неговата омраза и отмъщение се бе стигнало до този съюз между Планинския леърд и Шард. А след ден или два стотици, може би хиляди мъже от неговото племе щяха да умрат. Заради него.

Вятърът вече хапеше и той се загърна с наметалото и слезе от стената. Жена с дълга рокля, покрила главата и раменете си с тъмен вълнен шал, излезе от Големия дом. Мерия. Видя го и му помаха. Носеше нещо. Кон се сети, че е храна. Усмихна се разнежен. До последния си ден Мерия щеше да се отнася с него като с дете, което трябва да нахрани.

Тя го доближи, но едното псе се втурна към нея с яростен лай — бе надушило храната. Мерия се извъртя към него. Кон хукна и закрещя с все сила, за да го прогони, но то скочи към Мерия и челюстите му щракнаха във въздуха. Мерия се отдръпна рязко. Кльощавият пес заръмжа — миризмата го влудяваше. Скочи повторно, но този път искаше да захапе жената, която не му даваше така желаната храна. Кон дотича и протегна ръка. Челюстите на псето стиснаха дебелия кожен предпазител на китката му. Кон извъртя рязко ръката си и я тръсна надолу. Чу се неприятно пращене и кучето се стовари в гърчове на земята. Кон приклекна до него. Животното беше сравнително дребно, а и старо, с трошливи кости. Прешлените на шията му не бяха издържали усукването. Той се изправи и се обърна към Мерия.

— Добре ли си, мамо?

Тя не помръдваше, лицето ѝ белееше призрачно в тъмнината.

— Ти го уби…

— Без да искам.

— Кон, ти уби кучето, което те захапа — прошепна Мерия. — О, небеса…

Кръвта му изстина във вените. Бе нарушил своята геша тъкмо в нощта преди голяма битка. Постояха безмълвно, после тя стисна ръката му.

— Какво ще правиш сега?

— А какво мога да направя, мамо? Ще водя бойците на риганте в битката.

— Не — ахна тя и се дръпна. — Не! Не може да се случи отново!

Руатан изпъшка и се обърна по гръб. Болката пак го прободе. Напрегна се да седне и видя, че постелята до него е празна. Изохка, насили се да стане и отиде при стола, на който бе сложил дрехите си. Извади торбичката с билките, взе щипка сушено напръстниче и я пусна в чаша с вода. Разбърка билката старателно и я изпи. След малко въображаемият обръч около гърдите му се разхлаби.

Много тежко му беше да убеждава Кон, че трябва да остави него в укреплението. Но това решение наистина беше разумно. Колкото и да обичаше Крилото, не му се доверяваше, че ще доведе подкрепленията навреме. Не можеше да си представи, че Брефар ще се разбърза да се включи в битката.

Пи още вода, за да махне горчивия вкус на билката от устата си.

Ворна бе дошла при него в деня, когато щеше да потегли към Старите дъбове. Тръгнаха бавно покрай ограждението за коне до ковачницата на Нанкумал.

— Не си ѝ казал, нали?

— Не съм.

— Чуй ме, Руатан. Ако се биеш в това сражение, ще умреш. Сърцето ти няма да издържи. Ако не смееш да признаеш на жена си, поне го сподели със сина си.

— Ще му кажа. И ще чакам вести с жените и пеленачетата — сопна се Руатан.

Ударите на сърцето му станаха болезнени. Ворна докосна с тънката си ръка гърдите му и той се успокои.

— Пак имаш силите си… — прошепна смаяният Руатан.

— Позна. Но и те не стигат да те изцеля. Помниш ли своята геша?

— Разбира се. Ама че щуротия. Подозирам, че вещицата е била пияна, когато е изрекла думите: „Не бъди щит на краля.“ И до днес не намирам смисъл в тях.

— Ру, винаги има смисъл в такива думи. Вещицата превръща в думи своето видение. Ти си се вкопчил в думата „крал“, но може да бъде всеки владетел. Сега Конавар е повелител на племето риганте. Мерия знае ли твоята геша?

— Не. След смъртта на Варакон винаги сме отбягвали разговори за пророчества. Те я плашат.

Ворна въздъхна.

— Ру, дано намериш начин да ѝ кажеш. Но каквото и да решиш, моля те да помислиш за Мерия и синовете си по пътя към Старите дъбове. Обичат те. Ако те загубят, ще разбиеш сърцата им. И моят малък Бануин те боготвори. Помисли за всичко това. Помисли добре. Не позволявай гордостта да те лиши от последните години на живота ти. Не се срещат често добри хора на този свят, Руатан. Остани с нас още малко.

Думите ѝ го трогнаха.

— Няма да се бия, Ворна. И ще кажа на Кон.

Но ето че не му бе казал. Твърде много грижи му се бяха струпали на Кон, за да се безпокои и за здравето на своя пастрок. Но Руатан се вкопчи в шанса да събере подкрепленията и да ги прати към битката.

Вратата се отвори със замах и Мерия нахълта в стаята.

— Какво има, момиче? — попита Руатан и я прегърна.

Тя му разказа задъхано за кучето и нарушената геша на Кон.

— Казваш, че кучето захапало предпазника на ръката му?

— Да.

— А зъбите пробиха ли кожата на Кон?

— Не.

— Значи няма страшно. Кон не е нарушил своята геша.

Мерия се отдръпна рязко.

— Казал си и на Варакон, че неговият кон е убил гарвана. Уверявал си го, че не е нарушил своята геша. Но той умря. Ру, не бива и синът ми да умре! Няма да понеса това.

Руатан се извърна и промърмори:

— Ще поговоря с него.

— Ще поговориш? И какво от това? Ру, трябва да го опазиш жив. Преди много години обеща, че моят съпруг ще се върне от битката. Той умря. Не искам да се повтори същото. Ти си най-великият воин на нашето племе. Всеизвестно е. Трябва да бдиш над него. Трябва да си до него във всеки миг. Ще направиш ли това за мен?

Той се взря в преливащите ѝ от ужас очи.

— Когато изрекох първото си обещание към тебе, още бях млад. Вярвах, че съм непобедим и винаги мога да опазя любимите си хора. Но остарях и помъдрях.

— Не! — извика Мерия. — Не бива да говориш така! Няма по-могъщ от тебе. Умолявам те, Ру, ако ме обичаш, обещай ми да бъдеш негов щит!

Тези думи го връхлетяха страховито. Коремът му се сви, дъхът спря в гърлото му. Гледаше очите ѝ и копнееше да ѝ обясни какво е поискала току-що от него.

— Обичам те, момиче. По-силно от живота си. Много по-силно. — Най-после успя да вдиша с пълни гърди и се усмихна. — Обещавам.

Отчаянието ѝ стихна и тя се притисна отмаляла до него.

— Ти си моята опора…

Той я погали и я целуна по косата.

— Отиди при Кон — настоя Мерия. — Разведри духа му, както успокои мен. Сега знам, че всичко ще свърши добре. Знам.

— Да, всичко ще свърши добре — тихо повтори Руатан.

Облече се и тръгна по коридора към стаите на Кон. Синът му седеше до овалната маса, стиснал чаша уисге. Вдигна глава и го погледна.

— Казала ти е.

— Нима си мислеше, че няма да ми каже? — засмя се Руатан. Седна до него, взе чашата и отпи голяма глътка. — Хубаво е… — проточи, докато се наслаждаваше на вкуса. — Ти как си?

— Добре съм. Наистина. Ако съм нарушил своята геша, така да бъде. Извърших голямо зло и ще приема това като наказание. Но се кълна в Таранис, че няма да загубя тази битка. И да умра, преди това ще направя всичко по силите си да залича тази заплаха за нашите земи.

Руатан тупна сина си по рамото.

— Чувам думи на истински мъж. Гордея се с тебе, момко.

— Обмислих предложението ти. Наистина е по-разумно. Остани тук и изпрати колкото може повече подкрепления. Но не на малки отряди. Събери ги и нека тръгнат, когато са поне две хиляди.

Руатан завъртя глава.

— Не, Кон. Вече се налага да разчитаме на Крилото, защото аз ще бъда до тебе.

Кон се усмихна.

— Мама ти заповяда да ме пазиш, нали?

— А какво друго да направи за своето момче? Казах ѝ, че ще победим, после ще те измия, ще ти сменя пеленките, ще те увия в одеялце и ще те отнеса вкъщи направо в любящата ѝ прегръдка.

Кон се разсмя гръмогласно.

— И твоята майка ли беше същата?

— Съвсем същата. Нали затова казват, че мъжът не остарява, докато майка му е жива. И си мисля, че е вярно. В нейните очи си оставаш дете. Ужасно е досадно. Но от мен да знаеш — когато я няма, ще си готов да се откажеш от всичко, само за да чуеш още веднъж как ти говори като на дете.

— Но ти никога не си се държал така с мен. Винаги ми показваше, че за тебе съм умен, находчив, безстрашен.

— И ти си точно такъв, момко.

Погледите им се срещнаха.

— Никой не може да има по-добър баща от тебе — промълви Кон.

— Хайде сега, не се размеквай. Напълни чашите. Ще пийна още малко с тебе, после си лягам. Утре ни чака тежък ден.

Шард стоеше на хълма до Планинския леърд и оглеждаше вражеските войски. Пресметна, че около десет хиляди бойци са заели склоновете и долината между тях.

— Можем да ги смачкаме — каза Планинския леърд.

„Нищожно човече с нищожно гласче и нищожен ум“ — рече си Шард. Твърде лесно разпознаваше страха у него. Но бездруго се знаеше, че неговият съюзник е уплашен. Иначе този съюз щеше да е немислим. Планинския леърд се нуждаеше от неговите Морски вълци, за да разгроми риганте. Имаха разногласия само за едно — кому се пада да убие Демонския леърд. Шард открай време се смяташе за щедър мъж, но този път отстъпи с голямо нежелание. Ако успееха да пленят Конавар жив, Планинския леърд щеше да го убие, Шард пък щеше да отнесе главата му, за да я побие пред къщата на покойния си брат. Кралят на варсите пак потисна раздразнението си. Дори месеци след уговорката тази отстъпка му разваляше настроението. Напрегна очите си, искаше да види Конавар.

— Кой сред тях е Демонския леърд? — обърна се накрая към мъжа до себе си.

— Нали виждаш исполина с ризницата в средата на първата редица? Онзи до него, който сочи към склона.

— Сега го виждам. Как искаш да нападнем?

Предводителят на паноните се почеса по черната брада и седна на един камък.

— Мисля, че ти трябва да поведеш своите бойци към средата. Моите хора ще нападнат по склоновете. И накрая ще притиснем Конавар от три страни.

Шард мълчеше и се взираше във враговете. По западното било се бяха строили мъже с брони. Ако очите не го подвеждаха, наброяваха около петстотин. Зад тях обаче имаше израснали нагъсто дървета, където можеха да се скрият още хиляда. Бойците около Конавар също носеха ризници, щитове и шлемове, иначе армията му се състоеше от племенни бойци, тръгнали на бой с туники и наметала. Върна се няколко крачки по билото и огледа своите отряди. Десет хиляди закалени в битки воини с мечове и брадви. Повечето имаха ризници, но никой не носеше щит. Щитът прави воина тромав и бави нападението. Осемте хиляди бойци на паноните бяха разположени на двеста крачки западно от неговите. И бяха въоръжени не особено добре — предимно с леки копия. Чакаха неспокойно началото на битката.

Шард си мислеше колко е странно, че в армията винаги се отразяват чудатостите на нейния предводител. Тези млади мъже от племето панони бяха достатъчно смели, за да тръгнат на война, само че се подчиняваха на плашлив човек и сякаш някаква недоловима магия пренасяше неговата слабост върху тях.

„Нека нападнат склоновете. Не е чак толкова важно ще изтласкат ли врага оттам. Щом разпръснем онези по средата и пленим Конавар, оцелелите ще побегнат. Ще се скрият в Старите дъбове, но няма да е задълго. Ще подпалим укреплението и ще ги накараме да излязат.“

Върна се при предводителя на паноните, вторачен злобно в бойците на риганте, от които го делеше половин миля.

— Днес ще утолиш жаждата си за мъст — каза му Шард дружелюбно.

— О, да. Той ще си плати за убийството на моя побратим — Рибарския леърд. Ще страда заради закланите деца и поруганите жени.

Шард бе чул историята за възмездието, което Конавар стоварил върху село Сияйна вода. Не помнеше някой да е споменавал, че е имало и изнасилени жени.

— Брей, той е бил неуморим онази нощ. Да избие толкова хора, да опожари цяло село и да му остане време за забавления…

Планинския леърд не го слушаше. Огромната длан на Шард се отпусна върху рамото му.

— От изгрева минаха два часа. Мисля, че е време да се бием.

Кралят на варсите видя как дребосъкът преглътна тежко, преди да слезе по хълма при своите бойци. Шард погледна още веднъж към войските на риганте. Чакаха невъзмутимо. Някои седяха на земята. Не откриваше признаци на паника в тях, поне отдалеч.

Тръгна надолу по склона към своите пълководци, все начумерени и свирепи мъже. Взе си шлема и меча и изрева:

— Готови ли сте за Пиршеството на гарваните?

Кръвожадни вопли от хиляди гърла разтресоха въздуха. Той изчака виковете да стихнат и кресна:

— Нека днес боговете пият до насита!

Размаха меча си и изпъна ръка, за да посочи с него войските отсреща. Армията тръгна — отначало бавно, после Морските вълци затичаха тежко към строените врагове.

Фялок стоеше невъзмутимо на западното било. Гованан до него се прокашля и каза престорено небрежно:

— Май тази нощ ще падне слана. Усеща се по вятъра.

Великанът се ухили.

— Значи ще се топля с наметало на Морски вълк.

Бойците на паноните тичаха право към техния хълм.

— Изведете конете! — викна Фялок. — И бъдете готови да ги яхнете.

— На Кон май ще му е трудно да удържи напора на разбойниците — каза Гованан. — Изглеждат корави мръсници.

Стотици стрелци изведоха конете от сенките между дърветата. Петстотинте Железни вълци на Фялок се дръпнаха от билото и яхнаха конете. А мъжете с лъковете изтичаха напред, заеха позиция, опънаха тетивите и започнаха да обсипват със стрели напиращите към тях панони. Фялок пъхна крак в стремето, намести се на седлото и погледна към отсрещния склон. Виждаше, че и Макус спазва уговорената стратегия. С всеки залп десетки панони се свличаха, мигове по-късно — десетки други.

Източният хълм беше много стръмен и вражеската атака се превърна в пъплене нагоре. Минута-две по-късно стотици бойци на паноните бяха улучени от стрели. Тела се търкаляха надолу, нападащите се спъваха в тях и мнозина падаха.

А долу Морските вълци бяха на двеста крачки от чакащите пешаци на риганте. Фялок побутна с пети коня си да тръгне напред. Стрелците се втурнаха назад между конете. Фялок извади меча си от ножницата и викна:

— Напред!

И срита коня си да препусне.

Петстотин тежко въоръжени конници се спуснаха от билото, врязаха се в гъстите тълпи на паноните, съсичаха ги, прегазваха ги. Стъписани от напора им, враговете се отдръпнаха, за да подготвят нова атака. Но конниците не им даваха да се опомнят, преследваха ги безмилостно. Гибелният натиск на Железните вълци всяваше паника и битката на склона скоро се превърна в клане.

Фялок видя как Планинския леърд побягна на север. Много му се искаше да го подгони, но заповедите на Конавар бяха недвусмислени: след като спре и разпръсне нападателите на хълма да се насочи към фланга на по-опасния враг — армията на варсите.

Събра конниците и ги поведе в плътен клин. Бе намислил да се вреже във враговете под остър ъгъл като ренде, остъргващо дъска. Така нямаше да навлязат сред плътната маса от опитни воини, където щяха да загубят напълно предимството на скоростта и маневреността.

От другата страна конните стрелци на Макус препускаха покрай фланга на вражеската армия и го прореждаха с облаци от стрели.

Фялок нанесе два кинжални удара с тежката си конница. При втората атака младеж с брадва едва не го смъкна от седлото — скочи, хвана ризницата му и се напъна да го стовари на земята. Фялок го халоса по лицето с щита и онзи отлетя назад, но жребецът се препъна. Фялок изтърва меча и се вкопчи в гривата на коня. Противникът имаше време да замахне точно с брадвата — улучи го над ръба на щита и Фялок чу пращенето на ключицата си. Конят стъпи устойчиво, великанът измъкна късия меч от ножницата, завъртя ловко жребеца с колене и наръга младежа в гърлото. Гованан избута с коня си други двама и Фялок успя да се откъсне от враговете.

Отдалечи се малко като в мъгла от страшната болка и се обърна да огледа бойното поле. Всички оцелели бойци на паноните се бяха разбягали, но Морските вълци изтласкваха пешаците на Конавар в долината между склоновете. Редиците на риганте се извиваха като опънат лък. Потта се стичаше в очите на Фялок и му пречеше да вижда.

— Сега какво? — обади се Гованан, щом Железните вълци се подредиха отново от двете страни на предводителя си.

— Мисля, че… е време… да нарушим заповедите — каза през зъби Фялок, докато се бореше с болката. — Ще се качим пак на билото и ще се спуснем да ударим близо до сблъсъка между бойните редици. Притискат лошо хората на Кон. Може да ги разгромят. След мен!

Фялок подкара коня си косо нагоре по склона. Малко оставаше да се свлече в несвяст от болка. Едва смъкна щита от лявата си ръка и го пусна на земята. Напъха лявата си китка под колана.

Обърна се към яростната битка долу. Кон и Руатан стояха рамо до рамо, враговете се опитваха да ги заобиколят. Стотици бойци на риганте лежаха бездиханни на земята. Въпреки че му причерняваше от болка, Фялок се възхити на Руатан и Кон. Те бяха непоклатими, не трепваха пред пълчищата, мечовете им сечаха и пробождаха като светкавици. Той изтри отново избилата по челото му пот.

— Врязваме се в средата. — Посочи на Гованан. — Скачаме от конете и заставаме в боен строй около Кон.

— Ще загубим конете. Ще ги накълцат.

— По-добре да накълцат тях, отколкото съратниците ни — изпъшка Фялок. — Атака!

Железните вълци се понесоха като вълна надолу по склона.

За пръв път от година или повече Руатан не усещаше болки в гърдите, ръцете и краката не му тежаха. Гледаше настъпващите Морски вълци и си казваше, че отново е Пръв воин на риганте, готов да се разправи с всеки враг на племето.

Бе вързал прошарената си коса на опашка, за да сложи стария кръгъл железен шлем. Стоеше до сина си и опираше ръце върху дръжката на забития в земята дълъг меч.

— Кон, стой близо до мен!

Синът му не отговори. С кръгъл бронзов щит на лявата ръка и меча на сидите в дясната, Кон чакаше хладнокръвно, разноцветните му очи взрени в стената виещи и ревящи мъже, която напираше към тях.

Руатан стисна с двете си грамадни ръце обвитата в кожа дръжка на тежкия меч. Отблизо виждаше добре Морските вълци — високи русокоси и синеоки мъжаги. Долавяше самонадеяността и увереността им, че ще разпилеят набързо племенните бойци. Погледна сина си и си спомни предишния път, когато бе стоял до близък човек в очакване да посрещне кръвожадната ярост на варсите.

Първите редици на риганте се хвърлиха да пресрещнат Морските вълци с проблясващите си остриета. Мощта на атаката ги помете. Руатан кресна оглушително, втурна се напред и мечът му сцепи черепа на висок разбойник с тежка брадва в ръце. Демонският меч на Кон разсичаше ризници, сякаш бяха изплетени от вълна. Петдесетимата Железни вълци бяха като стена от двете страни на своя леърд и не се огъваха.

Атаката на разбойниците загуби силата си като огромна вълна, блъснала се в канара. Руатан не се отдалечаваше от Кон и бдеше във всеки миг. Три пъти се нахвърли срещу врагове, които опитаха да нападнат Кон отстрани.

Силата му се върна и той благославяше от сърце Мерия, която го бе принудила да влезе в битката. Да, нямаше да е зле, ако можеше да поживее още няколко кротки години със семейството си в очакване болното му сърце да спре от немощ, както си седи на стола и гледа планините. Но този ден беше по-добър от всичко. Това беше истински живот! Не заради гибелта на хиляди, не заради страшните писъци на умиращите, които изведнъж проумяваха за последен път, че са смъртни и тленни. А защото можеше да се изправи срещу своите страхове като достоен мъж, да застане пред ръба на бездната и да не се огъне.

Морските вълци пак натискаха свирепо около Кон и избутваха съратниците му. Руатан забеляза навреме опасността, блъсна с рамо един разбойник, скочи мощно и ритна друг в гърдите, събори още двама с отлетялото си назад тежко туловище.

— Гръб в гръб! — извика на сина си.

Кон го чу, доближи го и се обърна с гръб към гърба му. Мечовете им разсичаха всеки наоколо. Руатан понесе няколко удара по раменете и хълбоците, но ризницата издържа. Нож го поряза дълбоко по прасеца. Смъртно ранен разбойник бе пропълзял към него. Руатан му разпори гърлото и веднага вдигна меча с обратен замах, за да пресрещне друго вражеско острие.

Железните вълци пак притиснаха враговете и ги изблъскаха за малко, та Кон и Руатан да се върнат в редицата. Някои от разбойниците кривнаха към склона, за да обкръжат бойците на риганте. Руатан видя как конницата на Макус им пресече пътя в галоп.

Намери време да хвърли поглед към Кон. Синът му беше оплескан с кръв, червени петна засъхваха по лицето и брадата му. Кон направи крачка назад, за да погледне наляво и надясно, после и към задните редици, искаше да прецени силата на бойците, които му оставаха. Един враг с дълъг меч опита да се възползва от това. Руатан го спря с такъв удар, че острието мина през ключицата и разсече гръдния кош чак до сърцето.

Сега бяха решаващите мигове в битката. Ако варсите упорстваха в натиска си, можеха да разделят на две бойците на Кон. Това щеше да ги въодушеви и да обезсърчи бранителите. Но ако успееха да отблъскват разбойниците още малко, щяха да подронят увереността им и страхът щеше да се прокрадне в душите им. Руатан знаеше, че този ден на кръв и смърт ще потръгне към победа или разгром през следващите няколко минути. Кон също го знаеше и се вряза безразсъдно в гъмжилото на враговете, разчиташе бойците му да го последват.

Оцелелите Железни вълци — не повече от двайсетина, нападнаха безогледно заедно с него, водени от Руатан. Яростта на Кон се развихри така, че той си проби път навътре сред разбойниците. Руатан се биеше отчаяно, за да стигне до него. Копие удари Кон в гърдите и го събори по гръб. Руатан изрева, мечът му отсече ръката с копието, раненият се свлече с писък и другите разбойници го стъпкаха в бъркотията.

Исполинското тяло на Руатан се извиси над падналия Конавар, двуръчният меч размяташе враговете сред фонтани от кръв. Кон се обърна по корем, опря коляно, напипа дръжката на меча и се изправи до баща си. Острие на меч издрънча отстрани по шлема на Руатан и го смъкна от главата му. Големия мъж залитна. Вторият удар щеше да е по незащитената му глава. Кон отклони острието и даде време на Руатан почти да разсече противника.

Чуха грохота на копита и Руатан рискува да отдели миг, за да погледне надясно.

Конниците на Фялок проникнаха като връх на копие сред варсите, разхвърляха ги настрани. Натискът към пешаците на риганте отслабна — разбойниците се обърнаха, за да се справят с новата заплаха. Но конницата не спираше. Няколко коня се преметнаха и захвърлиха ездачите си сред враговете, които ги накълцаха тутакси. Фялок се добра до средата на първата редица бранители и скочи от седлото с измъчена гримаса. И другите Железни вълци се събраха около своя леърд, оставяха конете си да избягат както могат.

В този хаос на Руатан му стигна времето да се опомни, защото вече се задъхваше и имаше нужда да спре за малко. Обърна се да погледне на юг. Крилото вече трябваше да е пратил подкрепления, но никой не се появяваше.

Изведнъж се сети за Бендегит Бран. Мерия бе наложила волята си и той да остане в Старите дъбове. Момчето се разбесня, когато чу за това решение. Руатан си спомни, че не се бе сбогувал с по-малките си синове, и това го натъжи.

Разбойниците нападнаха с ново настървение. Руатан застана до Фялок и Кон. Пак имаше сила, а болката изчезна.

Долавяше по усет някаква промяна в сражението. Бойците на риганте бяха издържали на натиска и въпреки страховитите загуби сега отблъскваха Морските вълци с ожесточение, равно на тяхното. Варсите също разбираха много добре какво се случва. Сега се биеха не да завоюват земи, а да оцелеят.

Конните стрелци на Макус останаха с празни колчани. Зарязаха конете, дотичаха да вземат оръжията на загиналите и се хвърлиха в безразборната сеч.

Раненият крак на Руатан се схващаше. Ботушът му се напълни с кръв и той накуцваше зле. Кон му заповяда да се дръпне назад, но великанът само врътна глава. Битката пак се разгоря около тях.

Несръчно замахнал враг го цапардоса с плоското на меча по главата и той се стовари по гръб. Двама Железни вълци го вдигнаха, но Руатан пак се олюля. Стори му се, че чува отново тропот на много копита и примижа, за да види какво става на юг.

Стотици ездачи приближаваха в галоп. Зърна златисторусата глава на Бендегит Бран сред първите. Руатан се повлече към тях, размахваше ръце и сочеше източния хълм. Бран видя навреме знаците му и поведе конниците нагоре по склона, където наскачаха от седлата и хукнаха яростно към левия фланг на Морските вълци.

Армията на варсите се отдръпна, за да се престрои.

Съюзниците им бяха избягали от бойното поле. И сега бойците на риганте имаха надмощие. Да се борят за победа ставаше немислимо. Продължиха съпротивата още малко, прекършиха се изведнъж и който оцеля, хукна обратно на север.

Войските на риганте не ги подгониха. Руатан ги погледа как се отдалечават. Заби меча си в земята и седна на един камък. Кон дойде при него.

— Голям мъж, видя ли колко си струва да вярва човек в своята геша?

— Да, ще вдигна наздравица за тази мисъл — промърмори Руатан. — А ти видя ли как Бран поведе атаката? Небесата са ми свидетел, че ще стане мъж като планински връх.

Кон седна на земята до него.

— Не мога дори да преброя колко пъти ме спаси днес.

— Дължах го на баща ти. Той беше истински храбрец, Кон.

— Смятам тебе за истински храбрец. Но вече ще почитам и него искрено.

— Радвам се да чуя това, синко.

Бендегит Бран дойде със сияйна усмивка на хубавото си лице.

— За малко да пропусна победата.

Кон си знаеше точно какво ще каже Руатан. И Бран знаеше, затова намигна на по-големия си брат.

— Гордея се с тебе, момко — промълви Руатан и прегърна сина си, който го целуна по брадясалата буза.

— Нима е имало миг, когато не си бил горд с мен? — попита невинно.

— Не си спомням такива мигове — засмя се баща му.

— Трябва да се погрижим за ранените — напомни Кон. — Ела с мен, Бран. Тъкмо ще обясниш защо си тук въпреки заповедта ми.

Руатан ги гледаше. Видя как ръката на Кон обгърна раменете на Бран. Слънцето надникна през облаците, докато се взираше с безмерна гордост в синовете си.

Отпусна ръце върху дръжката на меча, огледа бойното поле, после и далечните планини.

„Добър ден беше този…“

Загубите се оказаха смразяващи. Бяха загинали почти три хиляди мъже от риганте, сред тях двеста и двайсет от Железните вълци. Още две хиляди бяха ранени тежко, мнозина от тях щяха да останат без ръка или крак. Никой не броеше труповете на паноните и варсите. Кон заповяда да бъдат изкопани дълбоки ровове, да вземат оръжието и броните на мъртвите врагове и да хвърлят труповете им в изкопите.

Отиде с Бран при Фялок. Великанът седеше гол до кръста, двама негови съратници наместваха счупеното му рамо, за да го превържат.

— Ето още един човек — засмя се Кон, — който знае кога трябва да наруши наглед съвсем разумните заповеди.

Лицето на Фялок сивееше от болката, около очите му се виждаха тъмни кръгове.

— До последните минути не се знаеше как ще завърши битката и това не ми допада — изръмжа той. — Изпратих Гованан с онези, които успяха да си намерят коне, за да тормози отстъпващите врагове, да ги гони на север.

— Каза ли му да не се увлича, ако срещне сериозен отпор?

— Казах му. Но той бездруго знае какво да прави.

Кон приклекна до ранения.

— Ти се прояви великолепно. Дори повече от великолепно. От днес ти си предводителят на Железните вълци.

Лицето на Фялок се отпусна и той се усмихна.

— Ти ми се довери, Кон. Няма да забравя това.

Двамата братя продължиха нататък. Дойдоха трима друиди — двама от племето панони и брат Слънцеднев. Грижеха се за ранените заедно с жените, които идваха от най-близкото село.

А здравите бойци на риганте още обикаляха бойното поле и търсеха ранени сред мъртъвците. Ако намереха жив боец от паноните, отнасяха и него да бъде превързан и лекуван. Ранените разбойници нямаха такъв късмет — доубиваха ги.

Кон дръпна Бран настрана, за да не ги чуе никой.

— Къде е Крилото?

Най-малкият брат сви рамене.

— Седи си в Старите дъбове. Реши, че е нужно там да остане голям и силен отряд, да не би врагът да пробие и да стигне до укреплението.

— И изпрати тебе вместо да дойде.

— Кон, не беше точно така. Накрая си направих оглушки и за твоите, и за неговите заповеди. Много съм нагъл днес, а?

Бран се наведе, взе камък и го запрати по летящ нависоко гълъб. Камъкът профуча само на педя от птицата.

— И какво ти заповяда той?

Младокът зарови пръсти в дългата си коса, преди да отговори.

— Кон, не си струва да даваш воля на гнева си към него. Знаеш какъв е. Той накара всички идващи бойци да влязат в укреплението. Опитах се да споря с него, но не желаеше да ме чуе. — Бран се извърна. — Много е уплашен, Кон. Както и да е… Аз пък видях едноокия Арна, който пристигаше с всичките си бойци от Змийското езеро. Яхнах кон, препуснах към тях и им казах, че си заповядал да ви подкрепят. Той бе довел над осемстотин мъже на добри коне. Стигнахме при вас за по-малко от два часа. Не е зле, какво ще кажеш?

— Вие помогнахте за обрата в битката — призна Кон и не сдържа тихата си ругатня. — С колко бойци се е затворил Крилото в укреплението?

— Повече от три хиляди.

— Нямаше да ни е излишна и тяхната подкрепа — студено промълви Кон.

— Но победихме и без тях.

— Не говоря за това, Бран. Трябва да знам, че заповедите ми се изпълняват.

— Но не от мен или Фялок? — прихна Бран толкова заразително, че и Кон се засмя.

— Да, ти наистина си наглец. Сега събери още хора и помогнете на брат Слънцеднев.

— Ей сега. Но ти ми обещай да не си изкараш яда на Крилото. Той не може да надмогне себе си.

— Обещавам. Тръгвай де!

Следобедът се изнизваше в грижи за ранените. Дойдоха трима гайдари, които застанаха насред долината и засвириха „Жалба за бойците“. Ехото се носеше призрачно между хълмовете.

Гованан се върна с конниците си по здрач. Смъкна се отмалял от седлото.

— Преследвахме ги чак до морето. Кралят на Морските вълци ни се изплъзна. За малко да го спипаме, но той събра бойци и ни нападна на свой ред. Кълна се в небесата, този мъж е неукротим. Трябваше да отстъпим. И все пак доведохме пленник.

Гованан даде знак на двама ездачи, които доведоха трети кон. На него седеше с вързани ръце Планинския леърд. Единият конник бутна дребния мъж и той се стовари на земята, но веднага стана, макар и непохватно. Колкото и уплашен да беше, вирна глава. А когато застана пред Кон, се изхрачи в лицето му. Гованан замахна, но Кон вдигна ръка и завъртя глава.

— Развържи го.

Гованан извади нож и сряза въжетата.

— Ела с мен — каза Кон на Планинския леърд, заведе го при няколко големи камъка, седна и се загледа в бойното поле.

— Чакаш да се моля за живота си ли? — изсумтя дребосъкът. — Дълго има да чакаш.

— Не очаквам да се молиш. Ти си вожд от народа келтой. Очаквах обаче да проявиш мъдрост… а това не се случи досега. Ако армията на варсите бе победила днес, това щеше да е краят за всички нас. Щяха да завземат земите ни, да доведат семействата си и още по-голяма армия. Твоята жажда за мъст те заслепи… както и аз бях заслепен преди години. Не минава ден, в който да не си спомням за онези деца в Сияйна вода, за посечените от моя меч жени. Не се надявам на прошка. Има злодеяния, които не бива да бъдат прощавани. Но ако искаш моята смърт, избери могъщ мъж и го прати срещу мен за двубой до смърт. — Кон не отделяше погледа си от просмуканата с кръв земя. — Аз убих десетки от вашите хора. А ти доведе хиляди да умрат тук. За какво? Постигна ли нещо? — Кон стисна устни и се взря в очите на другия мъж. — Ще изпратя при тебе вестоносец с кръвнина за Сияйна вода. И ти ще я приемеш.

— А защо да я приемам? — сопна се Планинския леърд.

— Защото това е правилното решение. Изслушай ме внимателно. С тази битка може да сложим край на нашата вражда. — Кон се наведе към Планинския леърд и впи безмилостен поглед в очите му. — А може и да стане начало на страшна война. Ще разруша вашите селища и пристанища. Ще ги изравня със земята. Ще посипя със сол нивите и ливадите ви. Ще те издиря и ще те убия заедно с целия ти род. Ти избираш. Мир или война. Избери сега.

— Как постъпихте с ранените бойци от нашето племе? — попита Планинския леърд.

— Лекуваме ги заедно със своите.

— Значи ще има мир — изрече дребосъкът.

— Ще положиш кръвна клетва пред друидите. След това можеш да си вървиш.

— Ще остана да помагам в грижите за ранените.

— Както желаеш.

Гайдарите още свиреха и натрапчиво печалната мелодия изпълваше душата на Кон с горест. Тази сутрин неговите бойци бяха бащи, братя, съпрузи и синове. А тази вечер имаше хиляди нови вдовици и сираци, мъката се стовари навсякъде из земите на риганте.

Видя Бран да говори с брат Слънцеднев и отиде да каже на друида за обещанието на Планинския леърд.

— Ще приемеш ли кръвна клетва от него? — попита накрая.

Брат Слънцеднев кимна, но каза:

— Той не е от най-почтените хора. Може и да погази клетвата.

— Ако постъпи така, ще го убия.

Умората го налегна внезапно и той пак плъзна поглед по долината. Имаше много запалени факли, няколко фенера бяха окачени на забити в земята копия. Забеляза Руатан, който още седеше неподвижно, опрял ръце на дръжката на меча, а брадичката си — на ръцете. Кон се усмихна и размаха ръка. Руатан не помръдваше и студ лъхна сърцето на Кон.

Втурна се колкото можеше по-бързо. Бран видя и го догони.

Кон падна на колене пред баща си. Мъртвите очи на Руатан бяха вторачени в далечината, лицето му бе застинало в щастлив покой. Още се чуваше мелодията на гайдите. Бран коленичи до брат си, по бузите му рукнаха сълзи.

Дълго не докоснаха покойника, само гледаха как залязващото слънце проблясва по посребрената коса и ярката ризница. Накрая Кон седна до баща си и го прегърна. Бран седна от другата страна и затвори очите на Руатан.

— Как ще продължим без тебе, Голям мъж? — прошепна Кон със свито гърло.

Погали косата на баща си.

Последните слънчеви лъчи за този ден позлатиха планините.

И гайдите млъкнаха.