Краят на света

Осем

Райън направи крачка назад.

— Ти си луд.

— Така е — отвърна скелетът. — Но също така съм и прав. Дийкън е замислил целия този план, е, поне доколкото са му стигнали възможностите. Скрил е ключа, инсценирал е смъртта си и е отишъл право при Крейзис. Поискал е Робърт да му върне услугата. Накарал го е да го превърне в някой напълно незабележим — такъв, когото Фоу никога няма да заподозре, такъв, за когото никой няма да повярва, че е замесен в схемата с Машината.

— Скълдъгъри — меко се обади Валкирия. — Сигурен ли си?

— Крейзис едва-едва погледна Райън, докато бяхме в работилницата. Искаше да ни каже истината, но смятам, че е обещал на Дийкън да си мълчи. Когато новият външен вид бил подсигурен, Мейбъри се заел да обработва съзнанието си. Не можел да поеме риска Облоки да прочете мислите му и да го разкрие. Трябвало да изчезне напълно. Затова потиснал собствената си личност и я заменил с личността на Райън — личност на добро момче. На нормален смъртен.

— Не е вярно — каза Райън. — Не знам дори какви ги говориш, но не е вярно.

— И на мен ми се иска да не е вярно — отвърна скелетът, — но аз рядко греша. Дийкън е планирал да се скрие, докато Фоу изгуби следите му. Райън, можеш ли да си спомниш какво прави тази сутрин?

— Станах — отвърна момчето. — Закусихме с мама.

— Повтарям, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но жената, която мислиш за твоя майка, не съществува.

Райън усети болка някъде в гърдите.

— Не. Тя е моя майка. Моя майка е и аз я обичам.

— Знам — отговори Скълдъгъри. — Дийкън е много старателен в работата си. Но възможностите на долавящия да потисне една личност са все пак ограничени, особено когато той работи върху самия себе си. Тогава пукнатините в биографията на новата личност проличават много бързо. Например причината, поради която ти днес беше в библиотеката. Дълбоко в подсъзнанието си си знаел, че е важно да отидеш там. Знаел си и точно къде ще намериш ключа.

Райън осъзна, че плаче. Изтри сълзите си.

— Докато разглеждахме картата при Крейзис, ти знаеше, че замисляме да обезвредим Машината. Подсъзнанието ти не желае това да стане. Затова се опита да ни попречиш да стигнем дотук.

— Не е вярно — повтори Райън.

— Вярно е. Знаеш, че съм прав.

— Не. Не си прав. Аз знам кой съм.

— Затова ли плачеш?

— Не — продължи момчето. — Млъкни. Престани. Знам кой съм. Аз съм си аз. Говориш глупости. Нелепи неща. Ако аз не бях аз, щях да знам. Щях да знам.

— Не, няма как го знаеш. Много съжалявам.

Детективите не му бяха проговорили вече три часа. Седяха до масата. От време на време ги чуваше да си приказват тихо. Бяха го оставили на спокойствие.

Някъде отвън долетяха предупрежденията, известяващи клиентите на мола, че магазинът затваря. Представи си как приятелски компании и семейства бързат навън, как си бъбрят и се смеят, как майките дърпат децата, а децата се сърдят и плачат…

Райън си спомняше детството си. Помнеше майка си. И татко си. Спомни си и колко много обичаше майка си и колко му липсваше истинският му баща. Вече не искаше да бяга. Искаше да си отиде у дома. Но колкото повече мислеше за дома си, толкова по-нереален му се струваше той.

Когато Валкирия най-сетне пристъпи към него, в контролното помещение вече цареше мрак. Момичето седна на пода и опря гръб в стената.

— Здрасти, Райън — повика го тихо.

— Това не е моето име — отвърна момчето. Гласът му трепереше, както винаги, когато се вълнуваше. Поне така му подсказваше паметта.

— Смятам да ти викам Райън, докато реша, че не мога вече да ти викам така — каза Валкирия. — Не ми пука за Дийкън. Никога не съм го виждала. Не го познавам. Познавам теб, Райън. И те харесвам.

Момчето кимна, но не отговори.

— Сега ще отидем да потърсим Машината — продължи момичето. — Имаме няколко часа, преди да дойдат чистачките на мола. Скълдъгъри смята, че обезвреждането на бомбата няма да е проблем. Още ли искаш да ни помогнеш?

Райън се опита да види хубавото лице на Валкирия в сумрака.

— И какво ще направите, ако не искам? Ще ми отрежете ли ръката, за да свършите работата въпреки всичко? Откъде знаете, че можете да ми вярвате? В края на краищата, аз съм Дийкън.

— Ти все още си си ти.

— Такова нещо като аз изобщо не съществува.

Ръката на момичето намери неговата в тъмното. Противно на волята му, сърцето на Райън затупка бързо-бързо.

— Всеки от нас си има страни, които не харесва — каза момичето. — Скълдъгъри си има. Аз си имам. Сега и ти си имаш. Но не е задължително тази ти страна да управлява живота ти. Ти можеш сам да взимаш решения за себе си, Райън. Дийкън иска да продаде Машината, да направи малко лесни пари и после да остави други да разчистват кашата след него. Ти искаш да я обезвредиш, така че никой вече да не може да я използва. Можеш да направиш избор. Може да решиш да ни помогнеш. Можеш да решиш да помогнеш на мен.

— И на мен — обади се Скълдъгъри от другия ъгъл на стаята.

— Млъквай — каза Валкирия, без да отмества очи от Райън.

На устните на момчето се мярна сянка от усмивка.

— Ако ви помогна — рече, — това действително би вбесило Дийкън, нали?

— О — отвърна момичето. — Категорично.

Тази мисъл се хареса на Райън. Доколкото му идваше на ум, това беше единственият начин да си отмъсти на човека, лишил го от семейство и живот, които всъщност въобще не бяха съществували. Но болката на Райън от липсата им беше истинска. Мъката му беше истинска. И поне за следващите няколко часа момчето реши самият той също да бъде истински.

— При едно условие — рече.

Видя как в тъмното Валкирия наклони глава на една страна.

— Така… — отвърна тя предпазливо.

— Ако ви помогна и обезвредя бомбата, ще ми позволиш ли да те целуна?

И тогава Райън усети как по устните на момичето плъзва бавна, много бавна усмивка.

— Ще видим — отвърна тя и стана. После му подаде ръка, за да се изправи и той.

Скълдъгъри ги поведе през мола. Магазините бяха затворени и тъмни, но основната част на търговския център беше все още осветена. Чувството да видят пусто едно място, предназначено да подслонява тълпи, беше доста странно. Не беше нормално. Не беше редно. Общата атмосфера беше на пълна самота.

Без никой да продума, слязоха надолу по изключения ескалатор. Стигнаха партерния етаж и Райън се зае да обикаля наоколо с протегната напред ръка. Скълдъгъри твърдеше, че когато се приближи до Машината, момчето ще започне да чувства нещо. Може би вибрации. Гъдел. Райън беше попитал дали ще боли. Скълдъгъри не можеше да обещае нищо по този въпрос.

Валкирия вървеше след Райън. Съжаляваше го. Момчето знаеше, че е така. Разбира се, че ще го съжалява. Кой не би го съжалил? Той беше една жалка личност, която дори не беше истинска. Дори не знаеше как изглежда, как всъщност изглежда на външен вид. Наясно беше, че не е на петнайсет години. Знаеше, че е по-възрастен. Зачуди се каква ли е била на цвят косата му? Как е изглеждало лицето му? Как ли е звучал гласът му? А какви ли са били мислите му? Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не е бил особено добър човек — никак даже. Не и истински добър. Един добър човек никога не би извършил подобна постъпка.

Усети гъдел на дланта си. Леко боцкане.

— Мисля, че сме близо — обади се момчето. Думите му прокънтяха странно в пустия магазин.

— Под нас е — отвърна Скълдъгъри. — Вградена е в основите. Някъде наоколо трябва да е пултът за управление. Следвай гъдела.

Райън го послуша и ги поведе към една стена наблизо. Скълдъгъри почука по нея с кокалчетата на пръстите си. Звукът при почукването се стори съвсем нормален на Райън, но явно скелетът долови нещо, което момчето не можеше да чуе. Сигурно беше невероятно да бъдеш Скълдъгъри — винаги да знаеш правилното решение, винаги да си наясно какво трябва да се направи. Дори във фалшивия живот, който му беше дарил Дийкън Мейбъри, Райън никога не беше усещал подобна увереност.

— Защо не ме е изпипал по-добре? — попита момчето, докато скелетът продължаваше да потропва по стената.

Валкирия го загледа.

— Как така?

Смехът на Райън дойде внезапно, остър и къс.

— Ами така — погледни ме само. Защо не ме е направил по-готин, по-умен или по-красив? Създавал е чисто нова личност, нали? Защо се е самопревърнал в боклук като мен?

— Ти… не си боклук, Райън.

— Напротив. Аз съм дебел, грозен и не съм притрябвал на никого.

— Скълдъгъри — рече Валкирия. — Кажи му.

Скелетът спря да потропва по стената и се обърна към момчето.

— Дийкън се е постарал да конструира личност на човек, който се слива с масата, на някой, който не е изключителен с нищо, за да не привлича внимание.

Момичето поклати глава.

— Имах предвид да го накараш да се почувства по-добре.

— Това се каня да направя — отговори скелетът. — Дийкън те е направил средностатистически, Райън. Направил те е нормален. Максимално нормален. И с тази си постъпка собственоръчно е доказал колко изключителни могат да бъдат обикновените хора. В апартамента на Дийкън ти можеше да избягаш и да ни зарежеш двамата с Валкирия сами да се оправяме в битката. Но ти се върна. Върна се, за да ни помогнеш. Опълчи се на едни ужасяващо страшни хора, които искат да унищожат света, на хора, които ще те смачкат, ще те сдъвчат и ще те изплюят, без да им мигне окото, и при това го стори, без да имаш нито магически сили, нито каквато и да е подготовка. Постъпи така, защото си добър човек и притежаваш истинска смелост. Смелост, която реалният Дийкън Мейбъри никога не е имал. Той те е създал като едно възможно най-нормално момче, но при това неволно те е направил много по-добър, отколкото той самият някога би могъл да бъде.

— О — пророни Валкирия. — Ами… справи се много по-добре, отколкото очаквах. Как се чувстваш сега, Райън?

Райън я погледна.

— Много специален — отвърна и момичето се засмя.

Скълдъгъри притисна двата си палеца до стената, една голяма част от нея се отмести и се плъзна встрани. Райън очакваше да види отдолу преплетени кабели, но отместеният панел откри само релеф на ключа, издълбан насред плоча с много сложен метален лабиринт.

— Добре — обобщи Скълдъгъри.

Валкирия надникна отблизо.

— Лесно ли ще бъде да се обезвреди?

— Съвсем не.

— Смяташ ли, че ще се справиш?

Скълдъгъри почука брадичката си с пръст.

— Само с помощта на необичайно голямо количество късмет.

— Дали да не почакаме специалист?

— Не, за Бога! — скелетът рязко обърна глава към момичето. — Къде ще остане веселбата?

— Но ако объркаш нещо, всички може да умрем.

— Вярно си е, но вероятността да объркам нещо е нищожна.

Валкирия стрелна Райън с поглед и пак се обърна към скелета.

— Няма да объркаш значи?

— Шансовете са на моя страна.

— Сериозно?

— Почти.

— Аз викам да чакаме специалист.

— Това може да отнеме двайсет минути, че и повече, Валкирия.

— Е, и? Да не гоним влак? Имаме цялото време на света.

— Но никой момент не може да се сравнява с настоящето. Райън, искам да притиснеш длан към релефа. Оттам нататък аз ще те напътствам.

Тонът на Валкирия стана категоричен.

— Скълдъгъри. Чакаме специалист по бомбите.

— Че какво ще знае той, което аз да не знам?

— За бомбите и обезвреждането им ли? Сума ти работи.

Скълдъгъри махна пренебрежително с ръка.

— Бомбите са проста работа. Конструирани са да избухват. За да обезвредим бомбата, трябва да й попречим да избухне. Какво по-ясно от това?

Валкирия стисна Райън за китката и го дръпна настрани.

— Чакаме специалист.

— Мисля, че трябва да го оставим да опита — обади се един глас отзад. Тримата се обърнаха и озоваха очи в очи с Фоу и бандата му. Фоу се хилеше. — Може да ни спести усилието да унищожаваме света сам-самички.