Краят на света

Десет

Под ръководството на Скълдъгъри Райън обезвреди Машината на Страшния съд. Буквално я обърна наопаки. Когато и последната част от механизма беше превърната в нещо напълно безполезно, ръката на момчето пламна от болка. Той изсъска, погледна дланта си, а отпечатъкът от ключа се стопи и изчезна.

— Браво, Райън — похвали го Скълдъгъри. — Ти спаси света.

— Ти знаеше точно какво трябва да се направи — отвърна момчето. — Ти си този, който знаеше как да я обезвредим.

— Радвам се, че си останал с това впечатление — благо каза скелетът, — но аз със същия успех можех да ни светя маслото. Но все пак така стана по-добре, отколкото да чакаме специалист, не мислите ли?

После измъкна от колана си белезници и се зае да закопчава китките на изпадналите в безсъзнание бандити, като остави Валкирия и Райън сами.

— Още колко време имам? — попита момчето.

Валкирия се поколеба.

— Скълдъгъри каза… каза, че когато цялата история с Машината приключи, независимо по какъв начин, личността на Дийкън отново ще започне да взема превес.

— Значи ще стане скоро — тихо каза Райън.

— Ами… да, боя се, че е така.

Райън кимна. Не каза нищо. Опасяваше се, че гласът ще му изневери.

— Ти май ми спаси живота одеве — рече Валкирия. — Постъпи много смело.

Райън се усмихна вяло.

— Може би ще ме запомниш с това.

— Абсолютно.

— В момента обаче не се чувствам особено смел. Честно казано, ми се плаче.

Валкирия сложи длан на рамото му.

— Не искам да умирам — каза Райън. Вече плачеше. Без притеснение. Единствената му мисъл беше, че след няколко минути вече нямаше да го има. Той вече нямаше да съществува. Бяха попречили на Фоу и останалите да унищожат света, но светът на Райън така или иначе свършваше. — Не е честно. Защо Дийкън да може да живее, а аз — не?

— Не знам — кротко отвърна Валкирия.

— Не може ли да се направи нещо? Може би Скълдъгъри ще знае? Или пък ще познава някого, който знае, който може да блокира Дийкън, да не му позволи да се появи отново, или пък…

— Съжалявам, Райън — каза Валкирия. Вече и тя плачеше. Това хубаво момиче, момичето с едничката трапчинка, плачеше за него. Хубавото момиче, което никога не би излязло на среща с момче като Райън, не и след милион години, това хубаво момиче седеше до него, прегръщаше го и двамата плачеха заедно.

Райън си наложи да овладее хлиповете си. Когато най-сетне си върна дар словото, каза тихо:

— Сега може ли да получа онази целувка?

Валкирия вдигна очи към него.

— Разбира се — отвърна и се приведе напред. Райън наклони леко глава на една страна, без да знае дали да си затвори очите или не, но когато устните им се срещнаха, той все пак ги затвори. Първата му целувка за петнайсет години фалшиви спомени. Единствената му целувка за петнайсет часа истински живот.

Двамата полека се дръпнаха един от друг. Главата на Райън се размъти. Мислите му се оплетоха.

— Аз наистина те харесвам, Валкирия — успя да промълви.

— И аз наистина те харесвам, Райън — отговори му Валкирия.

Райън се усмихна и се опита да я целуне отново, да целуне това хубаво момиче с трапчинката, как точно й беше името, Валкирия, да, точно така, и е на седемнайсет години, и е сладка като мед, такова момиче, което никога не би забелязало Дийкън, дори и да беше на нейната възраст. Той се ухили и се наведе напред, и усети как ръката й опря в гърдите му и го бутна назад, а очите й се присвиха срещу неговите.

— Райън?

— Ще бъда, който искаш — рече Дийкън Мейбъри и тогава Валкирия го удари толкова силно, че светът се завъртя пред погледа му.

Момичето се изправи и се надвеси над него.

— Разкарай това лице — заповяда му. — Спри да използваш лицето на Райън на секундата или, заклевам се, ще те смачкам.

— Окей! — писна мъжът. — Само не ме удряй повече!

Дийкън се изправи на крака, ченето ужасно го болеше.

— Ти да видиш — рече той и при тези думи цялата му фигура затрептя, образът му се отдръпна и изчезна, и изведнъж пред момичето застана неговото си старо истинско Аз.

В очите на Валкирия блестяха сълзи. Гледаше го така, сякаш въпреки всичко се кани отново да го удари.

— Исках просто да ти благодаря — побърза да каже Дийкън, преди да са го фраснали. — Бях се забъркал в сериозна каша и вие, вие дойдохте и ми помогнахте. Отхапах малко голям залък, не ме е срам да го призная. Ако това някак си ще промени нещата, нека ти кажа, че никога не съм искал Машината на Страшния съд да попада в лоши ръце. В момента, в който продадях ключа, щях да вдигна Убежището под тревога, да докарам тук армия от секачи и…

— Рискува живота на всяко едно живо същество на планетата — рече глухо Валкирия.

— Така е — тъжно кимна Дийкън — и искрено съжалявам за това. Бях глупак. Бях недалновиден егоист. Ако тогава знаех това, което знам сега, никога нямаше и да опитам. Но всички грешим, нали? И аз сгреших. Допуснах ужасна, ужасна грешка, която можеше да доведе до неизказано кошмарни последствия за…

Дори не видя откъде му дойде ударът. Само мерна как рамото и се извъртя и в следващия миг тялото му се люшна и падна. Тресна се в пода и му се стори, че лицето му се е подуло като погача. Мили Боже, как силно удряше това момиче!

— По-добре ставай — рече му Валкирия. — Секачите идат и ако си още тук, когато пристигнат, ще те арестуват и тебе.

Дийкън примигна.

— Пускате ме да си ида?

— Пускаме Райън да си иде — рече Скълдъгъри Плезънт и пристъпи плътно зад гърба му. — Райън беше наш приятел. Заслужаваше по-добра съдба от това да се превърне в теб, Дийкън.

— Знам, че е така — отвърна Дийкън и бавно стана от пода — за втори път през последната една минута. — Надявам се някой ден да успея да му се реванширам някак си, може би като сам стана по-добър човек или като се отнасям към другите със същата…

— Продължавай да дрънкаш, ако искаш пак да те ударя — предупреди го Валкирия.

Дийкън млъкна. Ако погледите можеха да убиват, досега щеше да се е спаружил пред очите на момичето.

— Знам, че постъпих лошо — рече той и наведе глава. — Знам. И вече си платих за това. Брат ми. Клетият ми брат Дафид. Фоу го помисли за мен. Погна го и Дафид… падна в мелачката за дървесина. Такъв си беше Дафид, винаги най-тромавият. Толкова, толкова тромав…

Валкирия го блъсна, за да му привлече отново вниманието и когато Дийкън я погледна, тя се приведе до него.

— Ако само разбера, че някога пак измамиш невинен човек, за да прикриеш сам себе си…

Дийкън вдигна ръце.

— Няма, кълна се. Научих си урока. Бях алчен и егоистичен. Но сега виждам колко съм грешал като…

— Не ни пука — пресече го Скълдъгъри. — Бягай, преди да съм те гръмнал.

Дийкън кимна и закрачи.

— Каза ти се бягай! — изръмжа Валкирия и Дийкън веднага се подчини.