Краят на света

Седем

Стигнаха до Търговския център „Дъндръм“ и си намериха място в подземния паркинг. По пътя Скълдъгъри спира три пъти, за да може Райън да пишка. На момчето му стана пределно ясно, че дори и да иска Валкирия да започне да го смята за по-голям и зрял, правилната аргументация в този смисъл категорично му се изплъзва.

Бентлито спря и тримата слязоха.

— Как разбра, че трябва да дойдем точно тук? — попита момичето.

Скълдъгъри хвърли поглед в страничното огледало, за да провери дали всичко с фасадната татуировка е наред, и изправи рамене.

— Базисни детективски похвати — отвърна. — Ще трябва да се скрием на някое тихо местенце, докато всички си тръгнат. Довечера ще намерим Машината, ще я обезвредим и забравяме за случая.

Закрачиха.

— Не трябва ли да повикаме секачите? — обади се Валкирия. — Ще намерим Машината по-бързо, ако я търсят сто души, а не само трима.

— Предпочитам да подходим към въпроса малко по-деликатно — каза скелетът. — Ще се справим сами — после погледна Райън. — Нервен ли си?

— Малко — призна момчето. — Ами ако Фоу и другите вече ни чакат?

— Може и да наминат да проверят дали всичко с Машината е наред — съгласи се Скълдъгъри, — но едва ли чакат в засада. Нямат представа, че ние знаем къде е скривалището им.

Излязоха от паркинга и влязоха в мола. Валкирия се доверяваше безпрекословно на скелета, но Райън беше малко по-предпазлив. Всеки път, когато някой го доближаваше, момчето отскачаше, очаквайки да види как образът на човека ще затрепти и ще изчезне, а на негово място ще застане Мърси или Облоки, или Фоу. По всичко обаче изглеждаше, че хората в мола си бяха истински хора, увлечени в разговори или в пазаруване, и поглеждаха към Райън, само когато момчето несръчно се отдръпваше от тях.

Валкирия повдигна вежда.

— Не те бива много да изглеждаш спокоен и небрежен.

— Забравил съм какво беше „спокоен и небрежен“ — призна Райън и заобиколи внимателно подозрително на вид двегодишно, стиснало връвчица на балонче.

Скълдъгъри и Валкирия се качиха на ескалатора и момчето ги последва, като примигна и отстъпи от възрастна женица със сбръчкано като сушена слива лице. Триото приближи в гръб един от едрите охранители на магазина.

— Извинете, драги господине — почна Скълдъгъри.

Охранителят се обърна.

— Аз съм жена — рече.

— И то каква жена! — продължи скелетът с невъзмутима усмивка. — Накъде е контролното помещение на охраната?

Охранителката се смръщи.

— Защо? Каква работа имате там? Кои сте вие?

— Все уместни въпроси — кимна Скълдъгъри, — на които с радост бих се съгласил да отговоря. Боя се обаче, че имаме време само за един отговор, а понеже аз зададох пръв моя въпрос, който, нека да не се лъжем, е и най-важният от всички въпроси, нека да приемем, че само той е този, който заслужава да му се отговори. Та, къде е контролното помещение?

Охранителката скръсти ръце на гърдите си.

— Имате ли пълномощия да ме питате това?

Фалшивото лице на скелета се вторачи в жената.

— Дали имам пълномощия? — повтори детективът. — Дали аз имам пълномощия? Кажете ми, мила моя, да ви приличам на човек, който няма пълномощия? Така като ме гледате, не ви ли изглеждам като някой, който отива винаги там, където намери за добре? Или пък ви приличам на някого, който има нужда от позволение да свърши онова, което трябва да бъде свършено?

— Ъм — отвърна охранителката, но ръцете й вече не бяха скръстени.

Скълдъгъри се надвеси над нея.

— Има неща на този свят, от които косата ви може да побелее. Опасности, които заплашват начина ви на живот така, че ако ги знаехте, щяхте да избягате с писъци и да се заврете в някой ъгъл, за да треперите и хълцате от ужас там. Някой трябва да защитава света от тези опасности и заплахи. Дали този някой сте вие? А, дали сте вие? Защото, ако е така, то аз и сътрудниците ми ще си тръгнем веднага и ще поверим живота си в ръцете ви. Но ако ви мъчат съмнения, ако не знаете дали няма да се огънете точно в онзи миг, в който трябва да бъде направена голямата саможертва, кажете ни го още сега и се отдръпнете от пътя ни, защото спасяването на света е нашата специалност и в нея ние сме истински експерти.

Долната устна на охранителката затрепери и тя посочи към една врата.

— Натам — промълви. — После вляво.

Скълдъгъри сложи ръка на рамото й.

— Браво на вас — рече й и пое към вратата. Тримата минаха през нея, завиха наляво и закрачиха към друга врата в дъното на празен коридор. В стаята зад нея имаше маса и два стола. Райън реши, че сигурно тук държат хванатите в магазина крадци, докато чакат да дойде полицията.

— Тук не би трябвало да ни притесняват — рече скелетът и затвори вратата. Фалшивото лице се стопи и той измъкна джобния си часовник. — Магазинът затваря след три часа. Настанете се удобно.

Сам седна до масата и си свали шапката. Райън и Валкирия останаха прави.

— Все още не разбирам защо бандата иска да унищожи света — обади се момчето. — Фоу каза, че не вижда смисъла на живота, но това е една много глупава причина…

— Те са просто лошите — обясни Валкирия. — Злодеите. Някои злодеи изпипват плановете си. Други — не. Членовете на бандата живеят вече по стотина години. Когато човек има достатъчно време на разположение, всяка случайна мисъл може да се превърне в мания, а после и в цел. Те са смахнати, Райън. Просто луди хора, които мислят еднакво.

— Безумието подхранва само още безумие — кимна Скълдъгъри. — Точно както глупостта подхранва още глупост.

— Като говорим за глупост — рече момичето, — ще те питам пак и добре ще направиш да ми отговориш, защото наистина нямам понятие как се сети. Откъде знаем, че Машината е скрита точно тук?

Мина секунда, преди Скълдъгъри да заговори.

— Райън ми каза — рече.

Райън го зяпна.

— Какво съм ти казал?

Скълдъгъри вдигна глава и погледна момчето в упор с празните си очни орбити.

— Ти ми каза, че Машината е скрита в мола „Дъндръм“. Каза ми го напълно несъзнателно, разбира се. Точно „Дъндръм“ се опита да скриеш одеве върху картата с бутилката кола, докато ни отвличаше вниманието и се преструваше, че си се задавил.

— Ъм — рече Райън. — Какво?

— По пътя дотук се убедих. Да спираме три пъти, за да се облекчаваш? Само отлагаше неизбежното.

— Няма такова нещо — отвърна Райън. — Какви ги говориш? Откъде бих могъл да знам къде е скрита Машината?

— А и защо би искал Райън да ни попречи да я намерим? — намеси се и Валкирия.

Скелетът се поколеба още миг.

— Райън, ти защо нито веднъж не помоли да те пуснем да си идеш у дома?

Райън се намръщи, вече истински и искрено объркан.

— Моля?

— Така и не поиска да си идеш вкъщи — продължи Скълдъгъри. — Не се и опита дори да се обадиш на вашите, за да им кажеш, че си добре, защото те сигурно вече се тревожат за теб.

Райън се свъси, разгневен при мисълта, че трябва да признае това пред Валкирия.

— Аз… избягах от вкъщи.

Очите на момичето се разтвориха широко.

— Какво? Защо?

— Дълга история.

— Нищо подобно — рече скелетът.

Валкирия го перна по ръката.

— Млъквай, Скълдъгъри. Райън, кажи какво не е наред?

— Моят баща… почина. Мама се омъжи повторно. Мъжът й е свестен човек, но… Аз не исках да оставам в онази къща. Напомня ми за…

— Нищо подобно — повтори Скълдъгъри.

— Спри да ме прекъсваш! — кресна Райън. — Не знаеш какво е! Не знаеш!

— И ти не знаеш — отговори скелетът. — Райън, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но причината, поради която още не си поискал да се прибереш у дома, е фактът, че ти изобщо нямаш дом. Райън, ти не си истински. Ти не съществуваш.

Райън се вторачи в него.

— Какво?

— Ти си Дийкън Мейбъри — отвърна Скълдъгъри. — Представляваш просто едно скривалище, което си мисли, че е момче.