Краят на света

Шест

На път към Крейзис спряха, за да могат Райън и Валкирия да си вземат по нещо за хапване. Купиха кола и сандвичи, а Скълдъгъри ги накара да ядат, подали глави през прозорците, за да не ронят трохи в колата. Райън не посмя да отвори бутилката с кола, да не би газираното да прелее и да изцапа седалките, и затова, когато най-сетне пристигнаха, гърлото му беше абсолютно пресъхнало.

Спряха пред стара работилница в тих квартал на града. Пристъпиха до вратата, Скълдъгъри почука и зачака. Когато Робърт Крейзис им отвори, очите му подробно огледаха скелета и Валкирия и само за миг се стрелнаха към Райън. Крейзис беше прехвърлил шейсетте, висок, с широки рамене. Косата му беше посивяла, а брадата — небръсната от дни.

— Какво желаете?

— Здравей, Робърт — отвърна скелетът. — Може ли да влезем?

— Скълдъгъри? — Крейзис примижа и се втренчи в детектива. — Ти откога имаш лице?

— Сравнително скорошен ъпгрейд. Бихме желали да поговорим с теб, ако не възразяваш.

Крейзис се поколеба, но после отстъпи и пусна триото да влезе.

Пристъпиха в дърводелска работилница, пропита с аромат на талаш и лак. Помещението беше голямо, без прозорци, осветено само на някои места. Ъглите тънеха в сянка.

Лицето на Скълдъгъри се стопи и изчезна, скелетът свали шапката си и се огледа.

— Напомня ми за твоето местенце във Венеция.

— Да, преди пожара — отвърна Крейзис. — Скълдъгъри, виж, не искам да бъда груб, но наистина се надявах никога повече да не те видя.

— Знаеш защо сме тук.

Крейзис поклати глава. Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Всичко, което искам, е да ме оставите на мира. Вече съм вън от играта, но хората продължават да… ме теглят обратно. След като години наред не съм се забърквал в никакви лудости, сега ми се изсипват една през друга, при положение, че аз искам да си бъда прост дърводелец и да остарея спокойно.

— Искаш да остарееш? — удивено попита Валкирия.

— Младостта вече не е такава, каквато беше — отвърна Крейзис. — Бях млад, силен и здрав в продължение на двеста години. Десетки пъти съм напускал тайно местата, които съм наричал дом, за да не се чудят смъртните ми приятели защо никога не остарявам. А после срещнах Сара и тя стана моя съпруга, а аз осъзнах, че съм намерил човека, с когото искам да остарея. Тогава спрях да се занимавам с магия. Допреди две седмици не бях правил магии в продължение на петнайсет години. Косата ми полека побеля. Миналия месец забелязах, че оплешивявам. Планът ми действаше. Остарявах. Но сега? Сега отново ще ми трябват години, за да остарея само с ден.

— Последната поръчка, която си изпълнил — почна Скълдъгъри, — е била за Мърси Чариънт, нали?

Крейзис кимна.

— Влязоха през задната врата, цялата банда. Дийкън Мейбъри, идиотът, им подхвърлил как помагах на Убежището през войната и те си спомнили за мен. Разбира се, че ще си спомнят. Нахълтаха, заплашваха ме, заплашваха жена ми, децата ми… Какво можех да направя?

— Не те обвиняваме — отвърна скелетът.

— Така че изпълних желанието им. Превърнах Мърси в проскубана безинтересна женица. Не изпипах нещата кой знае колко, но щеше да свърши работа за няколко часа — те и бездруго само толкова искаха. Съжалявам, ако някой от вас е пострадал заради това, но трябваше да опазя семейството си.

— Никой не пострада — отвърна Валкирия, — но Дийкън Мейбъри… беше убит преди няколко дни.

Крейзис я загледа мълчаливо. После преглътна и кимна.

— Срамота — рече и наведе очи към пода. — Той… Иска ми се да кажа, беше добър човек, но си беше просто… Дийкън. Както и да е, аз му бях длъжник. Той ме запозна със Сара. Седмица по-рано я поканил на среща, а в отговор тя така се разсмяла, че трябвало да седне. За нас двамата с нея обаче срещата ни беше любов от пръв поглед. Така че съм му длъжник на Дийкън, да. Много… жалко, че сега никога вече няма да мога да му се отплатя.

Райън се опита да отвори тихичко шишето с колата. Тя изсъска, избликна и всички се обърнаха. Лицето на момчето стана алено.

— Може и да успееш да му се отплатиш — каза Скълдъгъри и пак погледна Крейзис. — Докато обработваше Мърси, някой от бандата спомена ли нещо по-особено? Скрили са някъде Машината на Страшния съд, а ние трябва да я намерим.

— Машината е у Фоу? — очите на Крейзис се разтвориха широко. — И Дийкън е работел с тия типове?

— Планирал е да продаде ключа за Машината на онзи, който му плати най-много — допълни Валкирия.

Крейзис се втренчи в нея, после в Скълдъгъри, след това в Райън, а накрая сведе поглед към ръцете си.

— Хубаво е станало, че е загинал — рече. — Защото, ако ми се беше отворила възможност, щях лично да го убия. Да, подочух нещо. Чух как Облоки се оплаква, че винаги, когато ходят да нагледат „нещото“, наоколо все се мотаят хора и им пречат. Така и не казаха какво е това „нещо“, но явно е ставало дума за Машината. Мърси трябваше да стои напълно мълчаливо и неподвижно, докато я обработвах, но тя все се въртеше и се намесваше в разговора. Майтапеше се, че ако колата им се развали, ще трябва да хванат трамвая — „трамвай към края на света“, така казваше. Рекох й да млъкне, за да не се налага да започвам отначало. Трябвало е да я оставя да говори.

— Дали ти се намира карта на Дъблин? — попита Скълдъгъри.

— Ъм, да — отвърна Крейзис, — имам една тук някъде.

Отиде да търси, а скелетът взе голям маркер от отрупаното с хартии писалище.

— Скрили са Машината на обществено място — каза. — Някъде близо до някоя от трамвайните линии.

Крейзис се върна с изпомачкана карта и я разгъна върху една голяма, току-що рендосана маса. Скълдъгъри започна да очертава с маркера улиците, по които минаваха трамваи. Крейзис и Валкирия се приведоха над картата, а Райън, за да не остане съвсем изолиран, направи същото. Остави колата в ъгълчето на масата и се постара да изглежда толкова умен, колкото и всички останали в работилницата.

Когато скелетът очерта всички трамвайни маршрути, четиримата отново огледаха подробно картата.

— Доста обществени места — промърмори Валкирия.

— Много са, наистина — обади се и Райън, кимайки, сякаш действително допринасяше към разговора.

— Райън — рече Скълдъгъри и за секунда момчето реши, че наистина съвсем случайно той е разрешил загадката.

— Да? — отвърна нетърпеливо.

— Би ли махнал колата от картата, ако обичаш?

— О — усети се момчето. — Прощавайте.

И вдигна бутилката. Дъното й беше оставило мокър кръг около „Дъндръм“. За да прикрие смущението си, Райън вдигна шишето и отпи сериозна глътка.

— Най-плътно населените точки са тук, тук и тук — продължи скелетът и нарисува хиксове на картата. — Ако Машината е скрита някъде навън, трябва да търсим място, на което през последните години са текли усилени строителни работи. А ако скривалището е някъде на закрито, трябва да се оглеждаме за новопостроени обществени сгради или търговски центрове.

Колата влезе в кривото гърло на Райън, момчето са задави, закашля се и оплю с кафява течност цялата карта.

Скълдъгъри, Крейзис и Валкирия вдигнаха глава и го загледаха.

— Съжалявам — изхриптя Райън, преди да се превие от втори пристъп на кашлица.

— Дали да не излезеш да глътнеш малко чист въздух? — предложи скелетът.

Райън само кимна, защото кашляше твърде силно, за да говори, и се повлече към вратата. От напъването очите му се бяха насълзили, а и лицето му вероятно вече беше приятно червено. Той излезе от работилницата, отиде до Бентлито и се подпря на капака, докато кашлицата най-сетне поотмина. Доста се беше поизложил.

— Как си, Райън?

Момчето вдигна очи и видя Валкирия.

— Добре съм — рече. — Малко се задавих. Извинявай. Надявам се да не съм те наплюл.

— Спокойно.

Райън усети, че момичето го гледа втренчено и смутено отвърна поглед.

— Защо правиш така? — попита Валкирия.

— Защо правя кое?

— Защо си обръщаш главата, когато те гледам?

— Ъм — рече Райън, — не знам. Все ми се струва, че когато погледна някого в очите, ще забравя колко дълго мога да го гледам, без да изглеждам невъзпитан. Затова, нали разбираш, обръщам поглед, преди положението да е станало неудобно.

Момичето се усмихна.

— Ти си пълно куку.

— Да — отвърна момчето и раменете му увиснаха жално.

Валкирия не видя реакцията му. Очите й шареха по улицата и проследяваха всеки минувач.

— Но това не е проблем. Всички тука сме куку.

Сега, когато тя не внимаваше, Райън се реши отново да я погледне. Харесваше лицето й. Беше много хубава, имаше сладко носле, а когато се усмихнеше, на едната й буза се образуваше трапчинка. Райън винаги беше мечтал да има такова гадже — самоуверено момиче с присъствие. Прииска му се да се върне в училище след лятната ваканция и тя да върви до него, ръка за ръка. Тогава всички щяха да спират и да ги зяпат, и да си мислят, че може би в този тип Райън има нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед.

Но той никога нямаше да има гадже като Валкирия. Знаеше си го. Момичета като нея гледаха на момчетата като него само като на приятели, а на истински срещи излизаха с красавци или с готини типове, както и с такива, които не се излагаха публично през пет минути. Момиче като Валкирия никога нямаше да се впечатли от момче като Райън.

Той отвърна поглед, преди тя да го е погледнала отново. Не искаше да го хване как я зяпа.

— Ти се справяш много добре, да ти кажа — рече момичето и обърна очи към него. — Когато аз видях за първи път Скълдъгъри и всичките магьоснически шашарми, направо откачих. Причерня ми.

— Припаднала си?

— Не — отвърна момичето и веселостта в гласа й се стопи. — Причерня ми. Има разлика.

Райън се ухили.

— Припаднала си.

— Млъквай. Искам да кажа, че ти приемаш нещата доста спокойно. Нито веднъж не си помолил да си идеш вкъщи.

Усмивката на момчето изчезна на мига.

— И защо да моля? Ти не си много по-голяма от мен.

Валкирия се начумери.

— Това пък какво общо има?

— Аз съм на петнайсет години. А ти си, де да знам, на седемнайсет?

— Е, и?

— Само две години разлика — разгорещено продължи Райън. — Ние сме на практика връстници, а ти се държиш с мен като с дете. Хубаво, ясно ми е. Не се интересуваш от мен. Свикнал съм. Но няма да търпя да ми говориш снизходително, все едно си нещо повече от мене.

Валкирия го загледа мълчаливо. Полека Райън започна да се чувства много глупаво.

После момичето скръсти ръце на гърдите си и положението стана още по-лошо.

— Първо на първо — почна тя, — не ти говоря снизходително, нито пък се държа с тебе като с дете.

— Но очакваш да искам да си ида вкъщи.

— Разбира се, че очаквам. Нападнаха те. В смъртна опасност си. Мотаеш се с хора, които могат да правят магии. В момента си в нещо, което ние от насилническия бранш наричаме „шок“. Обикновено, когато хората са в шок, те искат да се скрият на безопасно място, за да обмислят онова, което са видели. Повечето хора на секундата искат да си идат у дома. Но не и ти. Досега дори не си споменал дома си, нито семейството си, не се опита да избягаш от нас или пък да се обадиш на полицията. Справяш се много добре със ситуацията, Райън. Това е всичко, което искам да ти кажа. Това е всичко, което имах предвид. Нямам представа какво общо има възрастта ни или пък какво ти имаш предвид, като твърдиш, че не се интересувам от теб.

— О — отвърна момчето.

— Единственият случай, в който действително се държиш като дете — продължи момичето, — е в момента. Не обичам сприхави хора, Райън. Не реагирам добре, когато някой ми избухва така.

— Добре.

— Когато стане дума за цупене, то е позволено само на мен. Скълдъгъри го знае. А на теб изясни ли ти се?

— Да — кимна бързо момчето. — Извинявай.

— Надявам се да ти е станало ясно.

— Ясно ми е, честно.

— Аз ти направих комплимент, а ти направо ми се нахвърли — очите на момичето се присвиха. — И какво значи това, че не се интересувам от теб? В какъв смисъл?

— Ъм, в никакъв.

— Не ме карай да те удрям, Райън.

Момчето примигна.

— Не знам, аз просто… Мислех си, че, де да знам, че гледаш на мене като на дете и… Казвам само, че ти явно никога, такова, не би излязла на среща с някой като мен, но дори и да е така, това не е причина да се държиш снизходително. Което ти всъщност не правеше и сега пак ти се извинявам, задето реших, че го правиш.

— Но какво общо има цялата ситуация в момента с факта дали бих или не бих излязла с някого като теб?

Райън се опита да се усмихне.

— Вече не знам, наистина. Когато ти го казах, ми се стори смислено.

Валкирия поклати глава, отвори уста, сякаш да каже нещо, после изведнъж се спря.

— О — рече. И тогава погледът й стана точно същия като погледа на Андреа в училище в деня, в който Райън се беше престрашил да я покани да отидат на кино. Поглед, изпълнен с нещо като нежно съжаление.

— Няма проблем — отвърна момчето. — Не го мисли.

— Райън, ние току-що се запознахме.

Момчето кимна.

— Напълно си права.

— Не става дума за това, че никога не бих излязла с момче като теб — продължи Валкирия, — но аз по принцип си падам по… по-големи от мен.

Райън се насили да се засмее.

— Вампири например.

Тонът й изведнъж стана остър.

— Не се шегуваме за вампирите, Райън.

— Вярно. Извинявай.

— Мисля, че си мил — отвърна пак меко Валкирия. — Но нека засега да си останем приятели, окей?

— Дадено. Да. Не се тревожи.

Вратата на работилницата се отвори и на прага застана Скълдъгъри.

— Райън — рече, — спри да се подпираш на колата ми.

— Извинявай — промърмори момчето и се изправи.

Скълдъгъри приближи и застана пред двамата. Върху черепа му сега се мъдреше поредното лице-татуировка, шапката отново беше на главата му.

— Разгадах скритата картинка — обяви той. — Преди да ви заведа при Машината на Страшния съд, бих искал и двамата да признаете колко смайващо умен съм.

— Ъм — рече Райън. — Ти си смайващо умен.

— Ставаш — добави Валкирия.

— Стига ми — кимна Скълдъгъри. — Мятайте се в колата. Отиваме да спасим света.