Краят на света

Четири

Апартаментът на Дийкън Мейбъри беше претарашен.

Скълдъгъри и Валкирия влязоха първи, за да проверят дали е безопасно, а Райън пропълзя подире им. Листове хартия бяха разпилени безредно върху протрития килим. Грозният диван беше разпорен и изтърбушен, пълнежът му — изтеглен навън като някакви пухести вътрешности. Столовете бяха преобърнати, рамките на картините — натрошени, всички чекмеджета бяха извадени, а съдържанието им — разсипано и пръснато.

— Какво точно търсим в тоя хаос? — попита Валкирия.

— Фоу все някъде трябва да е скрил Машината на Страшния съд — обясни Скълдъгъри, ровичкайки из боклуците. — Трябва да открием къде. Може да извадим късмет и да установим, че Дийкън ревностно си е водил дневник за всяка своя крачка. Но ако не намерим стабилна следа, която да ни отведе до Машината, може пък да попаднем на нещо друго — улика или някое име, което да ни помогне да направим крачка напред в разследването.

Валкирия въздъхна.

— Мразя да търся улики.

Райън се усмихна — толкова сладка беше нацупената муцунка на момичето.

— Търсенето на улики е неделима част от детективската работа — отбеляза Скълдъгъри.

— Предпочитам оная част, в която удряме хора.

— Това е, защото си насилница по природа. Трябва да се стараеш да си по-кротка, като Райън.

Райън спря да се любува на Валкирия и се намръщи.

— Откъде-накъде пък да съм кротък?

— Мм? — Скълдъгъри вдигна очи. — О, не исках да те обидя. Допуснах, че си кротък, защото никакъв те няма в насилието. Освен това пищиш много.

— Само защото не се замесвам в схватки всеки ден, не означава, че не мога да се бия — отвърна Райън, а лицето му цялото пламна.

— Да не те бива в насилието не е нещо, от което да се срамуваш — отговори Скълдъгъри, изправи съборен на пода шкаф-кантонерка и се зае да шумоли с хартиите в него. — Ако на света имаше повече хора като теб, нямаше да има нужда да съществуват хора като нас.

— Не съм насилница по природа — изръмжа Валкирия.

— А аз не съм кротък — настоя Райън.

— Но си пищиш много — обобщи Скълдъгъри.

— Откъде знаеш? — заяде се Райън. — Познавате ме от няма и два часа.

— И за тия два часа ти през повечето време пищя — сви рамене Скълдъгъри. — Не виждам как би могъл да обориш логиката ми.

— Не съм насилница по природа — повтори Валкирия.

— Разбира се, че не си — отвърна скелетът, без да спира да рови в кантонерката. — Виноват.

Валкирия се навъси и почна да прехвърля хартиите по пода. Опитът на Райън да защити мъжествеността си не беше произвел никакъв ефект върху нея. За момчето беше ясно, че едва ли може да я вини за това. Тя беше магьосница, която ден след ден смазва от бой злодеи. Райън беше пълничък загубеняк, който беше оставил едно момиче да се бие, за да го защити. Единственият начин да промени мнението й за него, беше като извърши нещо толкова смело и благородно, че тя да няма друг избор, освен да се впечатли. Решен, той се обърна, видя застаналата на прага на апартамента женица на средна възраст и запищя.

Женицата се стресна от писъка му, но не беше и наполовина толкова уплашена, колкото Райън. Момчето нададе нов, особено висок фалцетен вой, а положението се влоши повече, когато Валкирия с един скок се озова пред него и го прикри с тялото си.

— О — рече женицата от прага. Носеше пеньоар на цветя и наметната на раменете жилетка. Като за женица на средна възраст не беше никак страшна.

Скълдъгъри пристъпи напред, а на фалшивото му лице се изписа широка усмивка.

— Здравейте — рече бодро. — Как сте в този чуден ден? Влезте, влезте. А вие сте…?

— Франсин — отвърна жената малко смутено. — Живея по-надолу по коридора… Какво правите в апартамента на Дийкън Мейбъри?

— Познавате Дийкън? — попита скелетът. Валкирия излезе зад гърба на жената и се огледа старателно по стълбищния коридор, после се върна в апартамента и затвори плътно входната врата.

— Ами, да — рече Франсин, смръщи се учудено към Валкирия, после върна поглед върху Скълдъгъри. — Съседи сме, много добър човек. Ако го ограбвате, трябва да ви предупредя — в този квартал не гледаме с добро око на тия работи.

— Не го ограбваме — отвърна Скълдъгъри, — но се боя, че имам други лоши новини.

— За Дийкън ли? — очите на жената се разтвориха широко.

— За него.

— Болен ли е?

— Малко по-лошо.

Жената ахна.

— Умира ли?

— За кратко умираше, да — рече Скълдъгъри. — В момента е напълно мъртъв.

Челюстта на Франсин увисна.

— Какво? Дийкън… Дийкън е мъртъв?

— Боя се, че да.

— О, не. О, не, не, не — жената се преви и Валкирия я хвана в последния момент, преди да падне на пода. — Моят Дийкън… Моят клет Дийкън…

Валкирия дотътри Франсин до единствения останал на краката си стол и я тръшна отгоре му.

— Той беше толкова силен — хълцаше жената. — Толкова горд. С такова достойнство. Как умря?

— В мелачка за дървесина — отвърна Валкирия.

Франсин зави и се заля в сълзи, блъскайки по масата с малките си юмручета.

— Защо го прибра, Господи?

Валкирия вдигна очи към Скълдъгъри, а скелетът сви рамене в отговор.

— Ъм — почна момичето. — Много съжалявам за вашата, такова, загуба. Сигурна съм, че е бил страхотен… Сигурна съм, че…

После се запъна, замълча и сама вдигна рамене. Райън погледна Скълдъгъри, но явно и той не се канеше да предложи никаква истинска утеха на горката жена.

— Явно много сте го обичали — каза тогава момчето и с намесата си изненада сам себе си.

— Така е — проплака Франсин.

— Сигурен съм, че и той ви е обичал.

Франсин вдигна глава, очите й бяха червени, подути и пълни с молба.

— Той говореше ли за мен?

Райън се поколеба, а Валкирия, застанала зад гърба на жената, му се захили подигравателно.

— Непрекъснато — отговори момчето. — Да. Божичко, всеки пък като си приказвахме, той не спираше да повтаря: „Франсин това, Франсин онова и… оо, колко обичам Франсин“.

— Казвал го е?

— Да, определено нещо от сорта…

Франсин сплете ръце пред гърдите си.

— Знаех си — възкликна. — Знаех, че той ме обича. Всичките дълги мълчания. Всички конфузни моменти. Трябваше да му кажа, че и аз чувствам същото. Тогава двамата можехме… Можехме…

И тя отново избухна в ридания. Зад нея Валкирия вдигна палци към Райън. Стори му се, че жестът съдържа известна доза сарказъм.

— Двамата с Дийкън често ли си говорехте? — попита Скълдъгъри жената, приведе се над нея и нежно я потупа по ръката. — Разказвахте ли един на друг как минават дните ви? Доверявахте ли се един другиму…?

— При любов като нашата — изчурулика Франсин, — думи не бяха необходими.

— Колко неудобно — промърмори скелетът, рязко се изправи и се отдалечи от жената.

— Франсин — продължи Райън, — ние търсим нещо наше, което бяхме дали на Дийкън за съхранение. Знаете ли къде може да е? Голямо е колкото, ъм, ами, колкото къща е голямо.

Франсин примигна през сълзи.

— Що за нещо е било това — голямо като къща?

Челото на Райън се сбръчка. На този въпрос нямаше отговор.

— Къща — побърза да се намеси Валкирия. — Къща беше. Дийкън я наглеждаше вместо нас, пазеше я. Една от онези, преносимите къщи, сещате ли се?

— Преносима къща? — повтори Франсин.

— Нещо такова. Е, малко по-големичко. Помните ли Дийкън някога да е споменавал или посещавал складове или халета за съхранение на вещи?

Франсин се замисли.

— Ами… Веднъж го чух да говори по телефона. Помня, че ставаше дума за документацията от склада, която била толкова много, че му задръствала архива.

— Тази документация трябва да е някъде тук значи — каза Скълдъгъри и се върна при кантонерката. Валкирия влезе в спалнята и се зае да я преравя щателно.

— Сбърках ли, като казах това? — попита Франсин.

— Не — отговори Райън. — Всъщност, страшно ни помогнахте. Бихте ли желали нещо? Чаша чай може би или…?

— Ще се прибирам у дома — отказа Франсин и бавно се надигна. — Трябва да си полегна. Всичко това е… твърде голям шок за мен.

— Наистина съжалявам — отвърна Райън.

Жената му се усмихна слабо, направи крачка и се олюля. Райън с един скок се озова до нея и я подкрепи.

— Ще ви помогна — рече.

— Благодаря ти — отвърна жената. По бузата й се търкулна сълза. — Много си мил.

Докато Валкирия и Скълдъгъри претърсваха, Райън закуцука с Франсин към апартамента й по-надолу по коридора на стълбищната площадка. Жената не тежеше, но беше доста тромава.

— Приятелите ти са малко чудновати — рече му.

— Знам.

— Девойчето е много хубавко обаче. Гадже ли ти е?

Райън се засмя и усети как се изчервява.

— Не. Всъщност, току-що се запознахме.

— Апартаментът ми е точно зад ъгъла — махна с ръка напред Франсин и подсмръкна. — Искаш ли един съвет? Не прави същата грешка, която аз допуснах с Дийкън. Кажи й какво чувстваш.

— Ама ние наистина току-що се запознахме.

— Но ти я харесваш, нали?

— Ами да, май че да.

Завиха зад ъгъла на площадката.

— Не изпускай момента — рече Франсин. — Никога не знаеш дали ще имаш втора възможност да бъдеш щастлив.

— Ще си помисля — обеща момчето с надеждата жената да смени темата, преди някой да ги е чул какво си говорят.

— Апартаментът ми е онзи в дъното — рече жената и поизправи гръб. — Ти наистина си едно много мило момче. Така добре възпитано, изпрати ме чак до нас.

— Не ми е никакъв проблем.

— За съжаление — отвърна Франсин — ще стане.

— Моля? Кое какво ще стане?

— Проблем — каза Франсин. — Ще ти стане много, много голям проблем.

В този момент от апартамента в дъното излезе Винсънт Фоу.