Краят на света

Какви можеха да бъдат нещата, част III:

(Следващият откъс е част от първоначалния епилог)

Валкирия Каин. Беше си избрала това име и го беше приела за свое, без да има ни най-малка представа до какви последици би могло да я доведе това решение. Вече беше част от онзи свят, който беше отнел живота на чичо й, при това беше пристъпила в него весело и с непростимо безгрижие, като последна невежа. Беше имала наглостта да си мисли, че е родена за магьосница, само защото произхождаше от последния от Древните. Родена за магии, за вълшебства и чудеса. И с какво се беше сблъскала вместо това? Със смърт и разруха, с невероятни ужаси и със страховете, от които са изтъкани човешките кошмари.

Глупаво момиченце.

Заслужаваше цялата болка, която се беше стоварила върху й. Синините, счупените кости, драскотините? Заслужаваше си ги до една, че и отгоре. А нима в крайна сметка не се беше отървала леко? Ами клетият Гастли Биспоук, застинал сега като грозна статуя в задното помещение на шивачницата? Или Танит Лоу, прекрасната и смела Танит Лоу, намушкана от човек, изчезнал после без следа? Нима Танит заслужаваше ненавременната си смърт? Стефани отлично знаеше, че самата тя трябваше да умре, а не Танит.

Смъртта й щеше да бъде облекчение за всички. Щеше да освободи родителите й от бремето да се тревожат за нея. След онази нощ в Хагард, след всички истории за вилнеещи банди и побоища из улиците, в които Стефани така явно беше замесена, клетите й майка и татко бяха на косъм да се побъркат напълно. Майка й не й беше говорила от седмици. Баща й вече не можеше да я гледа в очите. Стефани куцукаше наоколо с патериците си и никой в градчето не желаеше да има нищо общо с нея. По-добре да беше умряла.

Дори Джаспър се боеше от нея, малкият Джаспър с грамадните стърчащи уши. Родителите му го бяха предупредили. Стой далече от момичето на Еджли, му бяха казали те. Тя създава само проблеми.

Стой далеч от момичето на Еджли. Тя създава само проблеми.

На Стефани не й трябваше много, за да се досети кой стои зад всички клюки и слухове. Подозренията й се потвърдиха окончателно, когато й се обадиха по телефона.

— Стефани?

Да?, беше отговорила тя.

— Здравей, Стефани, обажда се господин Феджуик, адвокатът на покойния ти чичо.

О, да, беше казала Стефани. Искате да говорите с татко ли?

— Всъщност, искам да говоря с теб. Почувствах, че най-почтено ще бъде да ти се обадя. Преди няколко дни леля ти и чичо ти дойдоха при мен в кантората, придружени от техния адвокат. Настояха за повторна експертиза на завещанието. Изглежда в него има… вратичка, скрита в употребените в документа термини. Сигурен съм, че покойният ти чичо не го е сторил нарочно, но така или иначе, вратичката съществува.

Какво е „вратичка“?

— По всичко личи, че ти ще бъдеш единствена наследница на активите на Гордън Еджли само ако към датата на осемнайсетия си рожден ден реално живееш заедно с родителите си в общия ви дом. Леля ти и чичо ти изрично настояха, че тази точка е пределно ясна и предложиха малко вероятния сценарий, при който, ако на осемнайсетия си рожден ден ти не живееш у вас, то наследството ще бъде разделено между родителите ти и семейството на леля ти и чичо ти. Реших, че трябва да знаеш това.

Тогава всичко започна да й се изяснява. Непрестанните слухове, вечните грубости, всяването на съмнения у родителите й към собствената им дъщеря. Леля й и чичо й се опитваха да й опропастят живота. Да съсипят репутацията й, да я компрометират, да я скарат със семейството й. Колко подло. Колко макиавелистки изпипан и амбициозно скроен план. Заслужаваха аплодисменти.

И какво можеше да направи горката Стефани? Бездруго никой не разговаряше с нея и не й вярваше. Толкова пъти вече беше ходила в полицията, че участъкът й беше станал като втори дом. Носеше й се славата на хулиганката от Хагард. Всеки нов слух раздуваше престъпленията й, хората шепнеха за нея и греховете й се множаха.

Дори и Бентлито го нямаше, за да й предложи убежище. Добрият й приятел Скълдъгъри Плезънт имаше много сериозни каши за разчистване. Мериторий се беше върнал и отново беше поел контрола, но авторитетът му беше силно разклатен. В края на краищата, беше побягнал в момент, в който авторитетът му беше най-нужен. По целия свят съюзниците на Серпин изплуваха, нанасяха удари и отново се скриваха, когато узнаеха новината за края на водача им. Организираният от тях бунт може и да се беше провалил, но заради него броят на секачите беше силно намалял, едва успяваха да изпълняват задълженията си. Доверието на магьосническата общност в законите и законодателите се сриваше. В края на краищата, пробивът в Убежището беше факт. Нищо и никой не беше в безопасност.

Разбира се, в момента Стефани беше вън от това. Имаше нужда от почивка, от време да се излекува, да оправи живота си, да се престори, че всичко отново е нормално. Не можеше да заблуди никого обаче. Вече не.

И това всъщност беше най-лошото, нали? Не можеше да се надява, че някога отново ще се смеси със скучните и обикновените. Те вече я познаваха. Знаеха, че е различна.

Но все още не бяха наясно колко дълбока беше разликата.

Е, ето — видяхте какви можеха да бъдат нещата. Гняв и съперничество вместо топлота и остроумни шеги. Е, за себе си аз знам кое от двете предпочитам.

Надявам се това леко повдигане на завесата, скриваща творческия процес, да ви е било поне донякъде интересно. Отначало ми се искаше да оставя всички тези страници празни, за да можете вие да… Така де, да надращите по тях ваша история. Но не ми позволиха, трябвало аз да напиша нещо.

(Но вие пак можете да си надращите история. Ако искате. В белите полета отстрани).

Сега ви оставям. Имам работа. И книги за писане. А и котката ми току-що седна на клавиатурата и не ще да се маха.

Дерек Ланди