Краят на света

Пет

Райън се извъртя, сграбчи Франсин и се опита да я повлече след себе си, но тя само се разсмя в отговор. Преди момчето да успее да извика за помощ, ръката й го стисна за гърлото и го затегли към вратата в дъното. Райън се бореше и риташе, но жената беше твърде силна и в следващия момент двамата вече бяха в апартамента и Винсънт Фоу затвори вратата зад тях.

Франсин пусна Райън, момчето отскочи назад и почти се блъсна в Облоки. Самюъл наблюдаваше сценката от ъгъла на стаята.

— Ако пищиш — рече Фоу, — ще те убием.

— А после ще убием и Валкирия — допълни Франсин. Погледна Фоу и се захили. — Момченцето малко си пада по нея.

Фоу повдигна вежда.

— Тъй ли било? Е, Райън, отлично те разбирам — хубавица е тя. Ако бях с няколкостотин години по-млад, щях да съм пръв на опашката, повярвай ми! Не съм никак сигурен обаче дали Валкирия ще успее да види каквото и да било у теб. Ти май май не си й от категорията. Не се обиждай, ама си доста… тривиален.

— Може би се надява тя да го хареса заради чувството му за хумор — изкикоти се Облоки.

— Крехката любов на младостта! — рече Фоу едва ли не с копнеж в гласа. — Ако извадиш късмет, може дори да получиш възможност да признаеш на момиченцето вечните си чувства към нея, но това ще стане, само ако правиш точно каквото ти заповядам.

Устата на Райън беше толкова пресъхнала, че гласът му излезе като хрип.

— Няма да ви помогна да унищожите света.

— Ще ни помогнеш и още как.

— Но такова унищожение няма никакъв смисъл! Ако толкова искате да умрете, защо просто не се самоубиете и не оставите всички други хора на мира?

— Че какво му е интересното на това? — попита Франсин.

Фоу я стрелна с поглед.

— Почваш малко да ме смущаваш, право да ти кажа.

— Не думай — промърмори жената и пред очите на Райън образът на Франсин затрепка и под него се замярка друга, по-стройна фигура, облечена в черно, с превързана ръка… И в следващия момент Франсин вече я нямаше, а на нейно място стоеше Мърси. — Така по-добре ли е?

— Значително по-добре — отвърна Фоу и вниманието му отново се върна към Райън. — Ще унищожим света, защото няма абсолютно никакъв смисъл той да продължава да съществува.

В главата на Райън нахлуха хиляди въпроси. Това ли било? Това ли ви е аргументът? Искате да убиете всички на света, защото не виждате смисъл тях да ги има? Що за тъп, жалък и егоистичен довод е това? Но на глас момчето не каза нищо, защото беше твърде уплашен. Защото не беше герой. Защото беше от онези, които чакат някой друг да дойде и да ги спаси.

На вратата се почука.

— Франсин?

Гласът на Валкирия. Мърси пристъпи до Райън и притисна острието на ножа си до корема му.

— Франсин! — повика отново момичето. — Райън при теб ли е?

Фоу погледна Райън и вдигна пръст до устните си, а Облоки пристъпи до вратата. Ножът се впиваше болезнено в кожата на Райън. Но той трябваше да предупреди Валкирия. Трябваше. Не можеше просто да стои и да мълчи.

— Знам какво си мислиш — прошепна му Мърси. — Изписано е на лицето ти. Знай обаче, че ако издадеш и един звук, ще те убия и ще ти отрежа ръката.

Валкирия почука отново, Мърси погледна към вратата, в този момент у Райън се надигна някакво внезапно напрежение и той рязко отблъсна жената далеч от себе си. В следващата секунда Самюъл се озова отгоре му, ръката му го стисна за гърлото, повдигна го от земята, така че краката на момчето заритаха безпомощно, и го блъсна в насрещната стена. Пръстите на вампира бяха стоманени, погледът на Райън се замъгли, всичко пред него се разми и момчето усети, че всеки момент ще припадне.

Прозорецът се пръсна с трясък. Райън тупна на пода и пое жадно въздух. Главата му пулсираше болезнено. Край него се вихреше бясно движение. Фоу отхвърча назад и падна върху дивана. Момчето мерна насред стаята Скълдъгъри, тръшващ Мърси с някаква кечистка хватка. Вратата на апартамента падна върху Облоки. Заедно с нея вътре влетя Валкирия и завика на Райън да бяга. Момчето не можеше да мръдне, сякаш някой беше налял бетон в краката му. Наоколо — крясъци, псувни и трошене на предмети. Самюъл, който удря Валкирия толкова силно, че момичето се премята във въздуха. Фоу, връхлитащ върху Скълдъгъри.

Подът под краката на Райън се наклони и момчето осъзна, че залита. Не помнеше дори да е нареждал на краката си да го изправят. Покатери се върху падналата настрани врата, плъзна се от другата й страна и се претърколи на стълбищната площадка. Падна на четири крака, мъчейки се да накара мозъка си отново да заработи.

— О, Боже, о, Боже — замърмори си, изправи се, направи няколко крачки и побягна, тича до ъгъла на коридора, зави, затича по-нататък, нетърпелив да се добере до стълбите, оставяйки Валкирия и Скълдъгъри някъде в битката зад гърба си. Стигна стълбището и спря. Не можеше да постъпи така. Не можеше да ги зареже. Те му бяха спасили живота. Той носеше онзи глупав ключ, отпечатан на дланта си, и сега скелетът и момичето се биеха, за да го опазят. Не можеше да ги изостави. Трябваше да им помогне. Не беше по силите му да направи каквото и да било, но просто трябваше да им помогне. Трябваше да опита. Трябваше да направи нещо. Знаеше, че Скълдъгъри и Валкирия биха искали той да успее да избяга по-надалеч. Биха искали да избяга и да се скрие на безопасно място, а битката да остави на тях, професионалистите. Не очакваха той да се върне да им помага. Но Райън усети, че няма избор.

Обърна се и затича обратно към апартамента в дъното. В коридора зад ъгъла завари старец, който примигваше объркано.

— Обадих се в полицията — рече старецът.

— Приберете се у дома — заръча му Райън — и се заключете.

Старецът кимна и се повлече по площадката към своята врата и в този момент стената на апартамента му се разби, а през дупката, сред дъжд от мазилка и гипсокартон, излетя Валкирия. Старецът изви от уплаха, хукна, профуча край Райън и се скри зад ъгъла на коридора учудващо чевръсто. Валкирия лежеше на пода сред облак прах, стенеше и се мъчеше да се изправи. През разбитата стена зад нея прекрачи Облоки, вдигна очи и видя Райън.

— Бягай! — кресна Валкирия.

Райън побягна.

Стигна до ъгъла на коридора и чу в главата си гласа на Облоки — болка, чувствай болка, твърде много болка, не можеш да помръднеш — и в този миг Райън залитна, преви се одве, пот изби по челото му. Обърна се и видя Облоки, после се свлече на колене, мъчейки се да не закрещи. Болката се трупаше, усилваше се с всяка крачка, която Облоки правеше към него, но в следващия миг се появи Валкирия, покрита с прах и размахала и двете си ръце, Облоки отлетя и се тресна в стената, а болката у Райън изчезна.

Зад гърба на Валкирия изведнъж застана Мърси, Райън извика предупредително, но докато момичето се обърне, Мърси вече беше отворила широко уста и червеният лъч улучи Валкирия право в гърдите, и я събори по гръб. От нищото изскочи и Скълдъгъри, налетя върху Мърси и я блъсна, а Райън запълзя към Валкирия, ококорил уплашено очи, готов да види насред гръдния й кош зейнала кървава дупка. Момичето се плъзна още малко по инерция, но когато тялото й най-сетне спря на място и тя простена от болка, Райън осъзна, че не е ранена — само две стълбчета пушек се виеха от куртката й. Момчето я сграбчи за раменете и я повдигна.

Разнесоха се оглушителни изстрели, Райън ахна и се сви, но все пак успя да извлече Валкирия зад ъгъла на коридора, преди някой от двама им да бъде застигнат от ужасна насилствена смърт. Момичето дойде на себе си, понадигна се и пое дълбоко дъх, разтривайки гръдната си кост.

Райън осъзна, че въпросът му просто не може да остане незададен:

— Защо не си мъртва?

— Облеклото е защитно — обясни момичето, а очите й вече шареха отново по коридора. — Нали не мислиш, че нося тия дрешки, само защото ми стоят добре?

После скочи, изтича до прозореца в края на коридора и измести въздуха с две ръце. Стъклото се пръсна навън, а рамката стана на трески.

— Идвай — подвикна на Райън и се покатери на тесния перваз.

— Ъм — отвърна Райън.

Валкирия се обърна да го погледне.

— Живо!

Момчето преглътна и се подчини. Затърси възможно най-безопасната позиция на тялото си, впи пръсти във фасадата, стараейки се да не гледа към бетонния вътрешен двор под краката им.

— Ние… няма да скачаме, нали?

Валкирия го хвана за ръката и отвърна нежно:

— Не и ако не искаш.

Райън се поотпусна, хватката на пръстите му в стената се отхлаби леко и тогава Валкирия скочи в празното пространство и го дръпна след себе си.

Райън запищя, когато двамата се гмурнаха към земята, въздушният вихър нахлу в устата и носа му, разроши косата му и в следващия миг същият този вихър сякаш се превърна в буфер под тях и забави падането им. Видя как ръката на Валкирия се движи, сякаш направлявайки въздуха. Приземиха се малко тежко, но бяха далеч от очакваното от Райън пълно размазване.

Момчето залитна настрани от малката магьосница.

— Господи Боже. Господи Боже.

Изведнъж пред тях леко тупна Скълдъгъри и Райън отново запищя.

— Много си прав — промърмори скелетът и презареди револвера си. — По-добре да побързаме. Хайде.

Затичаха през пасажа, свързващ вътрешния двор с улицата от другата страна на жилищната кооперация. Скълдъгъри скри пистолета и фасадната татуировка отново покри черепа му. Тримата влязоха в Бентлито, колата изрева и се понесе напред.

— Всички ли са добре? — попита скелетът.

— Мен всичко ме боли — простена Валкирия. — Райън?

Райън побърза да кимне.

— Аз съм наред. Добре съм. Не съм ранен.

— Трепериш ли вече?

Момчето вдигна ръка пред очите си.

— Не.

— Всеки момент ще почнеш.

В следващата секунда ръката на Райън се затресе неконтролируемо.

— Ох, леле майко. Да, вече определено треперя — после се засмя. Странен, истеричен смях.

— На Джофри ще му се отвори много работа, докато се оправи с обясненията на тая каша — обади се Валкирия и се зае да изтупва праха от мазилката от куртката си. От нея се вдигнаха бели облачета.

— Моля те, не в колата — обади се Скълдъгъри.

— Не ми казахте, че Мърси го може тоя номер — продума Райън. — Тя си смени вида. Тя е от ония, дето могат да си сменят вида.

— Всъщност — поясни скелетът, — не е. Франсин беше внушение. Илюзия. Физически Мърси не се беше променила ни най-малко. Тя седеше на масата и си говореше с нас, тя, в нормалния си вид. Нашите мозъци обаче я виждаха като Франсин. Чувахме и гласа на Франсин.

— Но аз усетих парфюма й — продължи Райън.

— Всичко е част от илюзията. Единственият човек в Дъблин, всъщност единственият човек в цяла Ирландия, който е в състояние да осигури на Мърси подобен начин на прикриване, е мъж на име Робърт Крейзис. По време на войната уменията му бяха безценни. Ако, например, пред вражеската позиция сме застанали двайсет човека, магията на Крейзис правеше така, че да изглеждаме хиляда на брой.

— Значи е бил от добрите, така ли? — попита Валкирия. — Защо тогава помага на Фоу?

— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Предполагам, че трябва да го попитаме.