Какви можеха да бъдат нещата, част I:

(В първоначалния вариант тази сцена се намираше точно преди момента, в който Скълдъгъри и Валкирия влизат с взлом в Съкровищницата)

Скълдъгъри остави Стефани на кея и обеща да й се обади веднага щом измисли каква да бъде следващата им стъпка. Нощта вече се спускаше, когато момичето закрачи към вкъщи. Пъхна ключа в ключалката, завъртя го, отвори вратата и се озова очи в очи с майка си, която стоеше в антрето и я чакаше. Не се усмихваше. Ръцете й бяха скръстени на гърдите.

— Здрасти — рече Стефани и затвори вратата зад гърба си.

— О, здравей — отвърна майка й. — Повесели ли се?

— Моля?

— Весело ли беше навън? Добре ли прекара вечерта?

— Да кажем — предпазливо отговори момичето.

— Чудесно тогава. Радвам се.

Майка й не откъсваше очи от нея. Стефани усети, че се чуди накъде да гледа.

— Станало ли е нещо? — попита най-сетне.

— Имаме гости.

При тези думи от хола излязоха Фъргъс и Берилия. Ръцете на Берилия бяха силно стиснати пред корема, а на лицето й беше изписан израз на най-искрено благочестие. На Фъргъс пък не му се отдаваше да скрие задоволството, което явно изпитваше. Стефани отново погледна майка си и зачака.

— Какво правеше в колата на господин Плезънт? — попита майка й.

Мисловният процес на момичето рязко спря. Майка й се взираше в нея гневно, но очите й молеха, настояваха за разумно обяснение. Зад гърба й Фъргъс едва ли не се кикотеше, а Берилия излъчваше дълбока, но абсолютно фалшива загриженост.

— Аз не съм била… — почна Стефани.

— Напротив! — излая на секундата Фъргъс.

После се овладя и допълни:

— Видях те.

— Видяхме те, мила — повтори Берилия и тъжно поклати глава. — Вчера те видяхме в онази ужасна кола. Тя вдига такъв шум, човек не може да препусне да я забележи. После те видяхме отново, само преди няколко часа.

— Чичо ти и леля ти дойдоха да ми кажат — обади се майка й. — Трябваше да го науча от Фъргъс и Берилия.

— Стори ми се, че нямахме друг избор — изчурулика Берилия. — Чувстваме Стефани като наша дъщеря.

— Той ме докара до вкъщи — отвърна момичето. — Какво толкова?

Майка и сведе очи към пода.

— Не ме лъжи, Стеф — каза тихо.

— Не лъжа.

— Не ме лъжи! — този пък викът на майка й откънтя в антрето.

Стефани усети как се надига гневът й — гняв не срещу майка й, а срещу Фъргъс и Берилия, задето си позволяваха да се месят. Не се съмняваше, че единствената причина е желанието им да си отмъстят, задето момичето беше наследило имението и активите на Гордън.

— Мамо… — почна Стефани, но Фъргъс отново я прекъсна:

— Какво изобщо правеше с онзи тип?

— Не е твоя работа — озъби се момичето.

— Просто се грижим за теб, мила — обади се Берилия с превзетия си глас.

— Защо беше в онази кола? — попита майка й. — Къде ходи тази вечер? Ако не получа задоволителни отговори от теб, отивам право при господин Плезънт. Аз при всички положения ще отида при него, но ако ти поне се опиташ да ми помогнеш да разбера…

— Мамо, нищо не е станало.

Берилия цъкна тъжно с език.

— Клетото невинно дете, забъркало се е с погрешните хора…

Стефани направи презрителна гримаса.

Погрешните хора?

— Не би искала да те свързват с хора като този Плезънт, мила — отвърна леля й.

— И какви са тия хора?

Физиономията на Берилия изобрази крайно отвращение и тя изплю:

— Откачалки.

— Това е нелепо — стисна зъби момичето.

— Защо тогава не кажеш на майка си къде си била? — обади се Фъргъс.

— Защото това не влиза в работата на никого тук!

Майка й я погледна строго.

— О, смятам, че този въпрос е именно моя работа. Не знаем нищо за този господин Плезънт. Не знаем що за човек е.

— И защо си крие лицето? — попита Берилия, чието натрапчиво любопитство издаваше колебанието й дали изобщо иска да получи отговор.

— Какъв му е проблемът? — настоя и Фъргъс. — Обезобразен ли е?

Берилия потрепери при самата дума, а Фъргъс облиза устни от нетърпение. На Стефани й се искаше да им се нахвърли, да се разкрещи, но вместо това се затвори напълно и млъкна. Погледна майка си и майка й я погледна в отговор.

— Върви си в стаята — каза майка й и Стефани я послуша с радост. Дори не погледна чичо си и леля си, когато пое нагоре по стълбите, а когато стигна до вратата на стаята си, дочу пискливия глас на Берилия:

— Тя не е виновна. Всичко е заради тая музика, дето я слушат сега децата…

Загрузка...