Краят на света

Две

Между книгите по рафтовете Райън видя, че някой бавно пристъпва по съседната пътека. Някой, облечен в черно. Някой, който си подсвиркваше. Момчето позна мелодията. Беше главната музикална тема от филмите за Хари Потър.

Иззад ъгъла на рафтовете се появи едно хубаво момиче. Високо, с дълга тъмна коса. Сигурно година или две по-голямо от Райън. Облечено в закопчана до горе куртка, плътно прилепнали панталони и ботуши, с пръстен на ръката. Всичко по нея беше черно. И изработено от материали, които момчето не можа да разпознае.

Момичето все така си подсвиркваше и докато си подсвиркваше, тъмните й очи се преместиха от Райън към Фоу, после към Мърси и Облоки, а след това и към счетоводителя. Когато погледът й падна върху счетоводителя, подсвиркването спря. Очите й отново се върнаха върху Райън.

— Здрасти — рече. — Казвам се Валкирия. Тези хора притесняват ли те?

Райън искаше да й каже да бяга, но се сети, че бандата ще я докопа за секунда.

Момичето погледна Фоу.

— Аз съм от Библиотечната охрана — почна. — Получихме доста доклади за невърнати навреме книги в този район, та ще се наложи да ви задам няколко въпроса. Може да свършим работата тук, а може и в центъра — там е по-широко и има свободен достъп до кафемашината.

Нещо не беше наред. Фоу не заплаши момичето в отговор, Мърси не обели и дума. Всъщност, Мърси и Облоки се заоглеждаха наоколо, сякаш очакваха появата на още някого. Дори счетоводителят сякаш застана нащрек.

— Наистина ли го искаш? — попита Фоу много тихо. — Тук? На публично място? Където всички тези невинни хорица могат сериозно да пострадат?

Хубавото момиче, Валкирия, само сви рамене.

— Просто търся как да ти съсипя деня, Винсънт. Ти решаваш. Да останеш и съответно да бъдеш смачкан от бой и хвърлен в килия или да се разкараш, на секундата при това. Незабавно.

— Готово — отвърна Фоу. — Само че взимаме Райън с нас.

Валкирия поклати отрицателно глава.

— Боя се, че Райън никъде няма да ходи.

— А. Е, ясно, тогава значи имаме проблем.

— Лошо.

— Взе ми думата от устата.

Валкирия направи рязко движение, сякаш изтласквайки въздуха с длан, въздухът действително потрепери, Фоу отхвърча назад и се блъсна в Мърси. Преди Райън да има време дори да се зачуди какво става, момичето го сграбчи и двамата вече тичаха по пътеките между рафтовете. Червен лъч изсъска край ухото на момчето, Райън изпищя и понечи да се хвърли на пода, но Валкирия не му позволи.

— Не спирай! — сопна му се.

Той се запрепъва отново подире й.

Чу се рев и трясък на преобърнати рафтове с книги. Райън хвърли поглед зад гърба си и видя как Облоки се запремята из въздуха, а напред пристъпи един мъж — висок, слаб мъж в тъмносин костюм и шапка борсалино, като онези на частните детективи в старомодните ноар филми4 от трийсетте.

Нов поток червена енергия изсвистя през рафтовете отляво и Райън забрави на мига високия мъж и съсредоточи цялото си внимание върху това да не умре. Мърси го връхлетя и го блъсна, момчето се претърколи на пода, целият въздух излезе от дробовете му. Но пред него веднага застана Валкирия и се хвърли право срещу Мърси, която отвори широко уста насреща й и избълва нов червен лъч енергия. От устата си. От устата си.

Райън примигна.

Валкирия се гмурна под лъча, претърколи се ловко, скочи на крака и се блъсна с рамото напред в Мърси. Мърси изгрухтя, червеният лъч рязко секна и двете паднаха. Започнаха да се борят, ръгайки се с лакти и скубейки коси. Мърси стисна кичур от косата на Валкирия и дръпна, а Валкирия я тресна с чело право в лицето. Мърси изпищя от болка и ярост, а Валкирия изведнъж се озова отгоре й, здраво вкопчена, независимо колко силно Мърси се мъчеше да я свали от себе си. Момичето стисна здраво едната ръка на Мърси и направи някакво движение напред и нагоре — беше твърде бърза и Райън дори не успя да види какво точно става, но Валкирия някак си прехвърли единия си крак така, че обкрачи Мърси и сега дърпаше ръката й здраво назад. Лакътят се счупи с изпукване и Мърси зави, а Валкирия вече залиташе към Райън, сграбчи го и го вдигна на крака.

На Райън му се прииска точно в този момент да й каже нещо умно, но успя да изломоти само едно „Муу“. Не беше никак впечатляващо.

Край тях добрите хорица от библиотеката клякаха и търсеха прикритие или тичаха към изходите. Райън би дал мило и драго да му позволят да клекне и да се завре някъде. Всяка фибра на тялото му копнееше до болка за тъмен ъгъл, в който да рухне като тресящо се желе. Хубавото момиче обаче го държеше за ръката и го теглеше напред сред рафтовете и Райън внезапно се преизпълни с желанието за нищо на света да не се изложи пред нея. Затова насили краката си да останат на поста си и когато след миг Валкирия за пръв път се поколеба за посоката, той я изпревари.

— Оттук — рече и сега вече той я теглеше след себе си между рафтовете, а тя вече със сигурност си мислеше какъв страхотен пич е той, как не се бои да поема отговорност, нищо, че е година-две по-малък, от него сигурно ще излезе отлично гадже, когато цялата тая патаклама приключи. Като нищо ще ми се прииска да го целуна или нещо от сорта. Бягайки, Райън кимна сам на себе си. Да, тя сигурно си мислеше точно това, докато той я водеше след рафтове и библиотечни шкафове, и двамата тичаха по пътеките, докато внезапно се изправиха пред стена със закачена на нея приятна картина.

— Идиот — тросна му се Валкирия, обърна се кръгом и пак го повлече подире си.

— Прощавай — обади се момчето.

— Мислех, че знаеш къде отиваш!

— Мислех, че тука има врата.

В този момент момичето се закова на място и Райън се блъсна в гърба й. Тъкмо си отвори устата да се извини, когато видя, че на пътеката точно пред тях се е изправил счетоводителят.

Явно някъде из библиотеката високият слаб мъж продължаваше да се разправя с останалите от бандата. Отнякъде долитаха трясъци и викове, вой и пухтене. Но тук, над Райън, Валкирия и счетоводителя се беше спуснала някаква пълна, тотална тишина.

Счетоводителят направи крачка напред. Валкирия направи крачка назад. Настъпи Райън по крака, а той каза „Ох!“, за което веднага се извини. Валкирия не го чу.

Рязко изтласка въздуха с длан. Пространството сякаш се нагъна и един шкаф с книги се изстреля назад, но счетоводителят не остана да го чака. Тогава Валкирия щракна с пръсти, а Райън ахна, когато в дланта й внезапно лумна огън. Момчето на секундата смъкна якето си и го омота около ръката й, потушавайки пламъка.

Какви ги вършиш, мътните те взели? — побесня момичето, мъчейки се да го избута от себе си.

— Гориш! — изврещя мъжествено Райън.

Тя се дръпна рязко от него, ръката й продължаваше да пламти и тогава момичето хвърли огъня, но счетоводителят се изви с нечовешка скорост, огненото кълбо го пропусна и експлодира в друг библиотечен шкаф. Счетоводителят се стрелна нанякъде и изчезна от погледите им.

— О — пророни Райън.

Валкирия пристъпи до него.

— Ако видиш някъде изход — прошепна му, — тичай през него и не се обръщай назад. Ясно?

Момчето кимна.

Нещо се совна над главите им и счетоводителят падна отнякъде право върху Валкирия. Тя извика, Райън залитна назад и пред очите му счетоводителят сграбчи момичето и го захвърли, сякаш беше лека като перце. Валкирия изчезна с трясък сред рафтовете.

Райън се завъртя на място и хукна. Не знаеше къде отива, но навсякъде беше по-добре в сравнение с мястото, на което се намираше допреди малко. Счетоводителят беше по петите му, при това отново беше скочил нагоре и го преследваше от високо, плъзгайки се от шкаф на шкаф, подобно на ястреб, погнал ужасена полска мишка.

Тогава Райън го видя — зелен знак „ИЗХОД“ над вратата към аварийното стълбище. Момчето смени посоката, едва не се препъна в снишил се на пода читател, скрит зад секция „Илюстрирани издания“, и отново затича. Почти се беше добрал до вратата, когато погледна през рамо и видя как счетоводителят се хвърля към него. Внезапно Валкирия изникна иззад рафтовете, а с дясната й ръка определено се беше случило нещо — цялата беше обвита в гърчещи и виещи се сенки. Момичето замахна, опашка от мрак се протегна към счетоводителя и се омота около крака му. Валкирия дръпна силно назад и мъжът рухна на земята.

Изръмжа, скочи на крака и се обърна към момичето, но Валкирия запрати срещу него вълна от сенки. Те го блъснаха, тялото му се тресна в отсрещната стена, но какво стана по-нататък Райън не видя, защото Валкирия го изблъска към аварийния изход. Противопожарната аларма се включи точно в момента, когато двамата изскочиха в тясната уличка на гърба на библиотеката. С дланта на Валкирия, притисната към гърба му, Райън спринтира към главната улица. Там, паркирала на непозволено място, стоеше блестяща черна кола, която сякаш ги чакаше. Изглеждаше стара, само че стара от онзи скъпоструващ чисто нов тип.

Валкирия отвори вратата на колата и наблъска момчето на задната седалка. Тя сама се метна зад волана, без да затваря шофьорската врата. Завъртя ключа и двигателят изрева, а момичето ловко се плъзна на мястото до шофьора и си закопча предпазния колан.

— Колана! — нареди и на Райън.

Момчето послушно закопча и своя колан. После погледна празното шофьорско място.

— Тя сама ли върви? — попита.

— Не ставай глупав — отвърна момичето, без да сваля поглед от библиотеката. — Той просто мрази аз да карам Бентлито, това е цялата работа.

Слабият мъж изхвърча бегом от библиотеката, стиснал шапката си в облечена в ръкавица ръка. Райън примигна. Начинът, по който слънцето блестеше върху плешивата глава на мъжа, я караше да изглежда почти бяла, почти като…

Момчето преглътна. Слънцето нямаше нищо общо. Слабият мъж не беше плешив.

Слабият мъж беше скелет.

А когато скелетът скочи зад волана, Райън запищя.

— Накарай го да млъкне, моля ти се — рече скелетът и колата се стрелна напред.

— Млъкни, Райън — рече Валкирия.

Фоу излетя от входа на библиотеката, тичайки с всички сили, но колата, Бентлито, вече пореше трафика. Райън продължаваше да пищи.

— Райън — повтори Валкирия. — Спри веднага.

— Той е скелет! — изви момчето. — Погледни го само! Онези типове са го убили!

— Не са ме убили — отвърна скелетът, — само ме пооблъскаха малко. Доста всъщност. И единият ме фрасна с писалище. Удряли ли са те с писалище, Райън? Боли.

— Мен са ме удряли с писалище — обади се Валкирия.

— О, да, вярно — сети се скелетът. — Нали боли?

— Боли.

Райън седеше на задната седалка, напълно вцепенен. Валкирия се обърна към него, въздъхна и му се усмихна с онази усмивка, която обикновено пазеше за идиоти, за двегодишни дечица и за двегодишни дечица-идиотчета.

— Здравей — рече. — Аз съм Валкирия Каин. Това е партньорът ми, Скълдъгъри Плезънт. Току-що ти спасихме живота. Можеш да ни се отблагодариш, като поне не повръщаш в колата.