Краят на света

Едно

Мъжът със злополучната физиономия стърчеше насред пътеката между раздел „Научна фантастика“ и раздел „Криминални романи“ и, по всичко изглежда, се мъчеше да се слее с лавиците. Не му се удаваше. Когато една възрастна женица взе да ровичка из книгите твърде близо до него, мъжът й изръмжа — буквално изръмжа, женицата изквича като настъпено кученце и се отдалечи толкова бързо, колкото я държаха старите й нозе. Хората не бяха свикнали да им ръмжат, особено в обществената библиотека. Откакто идваше да взема книги от тук, Райън не беше виждал никой да ръмжи. До днес, разбира се.

С ъгълчето на окото си наблюдаваше мъжа, гледаше го как си шепне нещо с останалите от компанията си — една престранна групичка. Ръмжащият беше най-едър — с ръце като дънери и черна мазна коса, която изобщо не можеше да скрие лицето на собственика си, а то далеч не можеше да се нарече привлекателно.

Най-дребният от групата беше мъж на средна възраст, който стоеше съвършено неподвижно и не си шепнеше с останалите. Приличаше на счетоводител, който един ден е излязъл от офиса си и случайно се е присъединил към банда рокери с мотоциклети. Жената до него беше облечена в износени кожени дрехи, а косата й стърчеше на бодлички във всички посоки. Беше красива по някакъв зловещ начин, но смехът й не беше никак приятен — кънтеше в иначе смълчаната сграда и изнервяше всички. Библиотекарките, обикновено така стриктни за съблюдаването на тишината, сега се преструваха, че нищо не забелязват.

Последният член на бандата явно беше водачът. Строен и източен, със силни ръце. По цялото му тяло под тениската се виеха татуировки. Джинсите му бяха черни, а ботушите — очукани. Тъмна коса падаше над очите му. Едрият мъж и жената му шепнеха, а той само кимаше. В същото време не спираше да се оглежда на всички страни. Веднъж-дваж погледът му замалко не срещна този на Райън.

Райън се отпусна назад на стола и излезе от акаунта си в електронната поща. Никакви имейли. Както обикновено. Никой никога не му пращаше имейли. Дори спам. Може би ако се сприятелеше с повече хора, както майка му винаги го съветваше, щеше все пак да получава по някой и друг ред от дъжд на вятър. На петнайсет години без никакви приятели. Като се замислеше по въпроса, му домъчняваше. Но Райън гледаше да не мисли твърде дълго в тази посока.

Стана от стола и пое към детския отдел, прокарвайки пътем пръсти по гръбчетата на книгите. Озова се в раздел „История“ и свали наслуки един том от лавицата. Нещо за Втората световна война. Не го интересуваше. В края на краищата, беше дошъл само за да убие малко време — да убие време и да събере кураж да избяга от дома си.

Майка му не беше виновна. Дори вторият му баща не беше виновен. Райън нямаше проблем с нито един от тях двамата. Просто истинският му татко му липсваше толкова много, че не можеше да преживее дори и един ден повече в тази къща, в която всичко му напомняше, че баща му е починал и вече никога няма да се върне. Затова щеше да избяга… някъде. Някъде другаде. Само за малко. Просто искаше да се махне.

Остави книгата обратно на мястото й и посегна за друга, когато нещо падна от лавицата. Момчето мерна блясък на сребро — предметът приличаше на някаква катарама или брошка — и, без да мисли, посегна и го улови, пръстите му здраво стиснаха малката вещ. Тя беше студена на пипане, но само секунда по-късно внезапно стана много гореща. Болка прониза ръката на момчето и той неволно извика. Разтвори длан, за да пусне предмета, но изведнъж видя в шепата си само сребърен прах. Катарамата или каквото беше там се беше разсипало на сол в хватката му.

Болката също изчезна. За да не създава повече безредие, Райън изсипа сребърния прах в едното празно ъгълче на рафта и потри ръце, за да изтръска остатъка. На дланта му имаше тъмно петно. Опита се да го изтрие, но то не се махна. Тогава момчето осъзна, че кожата на мястото не беше изцапана. Беше изгорена. Катарамата беше прогорила дланта му и беше попила в плътта му.

— Какво криеш там?

При звука на гласа Райън се обърна. Водачът на странната банда. Другите трима стърчаха зад гърба му. Всичките гледаха момчето както хищникът гледа плячката.

— Нищо — промърмори Райън и сви длан в юмрук.

— Чухме те как извика — отговори водачът. — Чухме те как извика и тогава Мърси1 рече — това тука е Мърси — та Мърси ни рече, дайте да идем да видим дали момчето няма нужда от помощ.

— Така казах, да — потвърди жената със стърчащата коса и поклати глава. — Разтревожих се. Защото съм си такава, грижовна.

— Грижовна ни е тя — продължи водачът. — Искаше да разбере дали не си се наранил нещо. Та, наранил ли си се? Мърси искаше да разбере дали не си се наранил, а Облоки2 вика — Облоки е този, едрият тип — и той вика, че как може някой да се нарани в библиотека? Да не би да се е порязал на хартия и сега да му изтича кръвта, а?

Водачът се засмя, Мърси също се засмя, а едрият мъж се ухили широко.

— Какъв съм забавен — рече.

— Та, как точно се нарани? — попита водачът, а смехът му заглъхна с дружелюбен кикот.

— Не съм се наранил — отвърна Райън. — Нищо ми няма.

— Но ние те чухме как извика — настоя мъжът и изведнъж се навъси. — Чухме те. Нали го чухме?

— Аз го чух — отговори Мърси.

— И аз го чух, Фоу3 — каза Облоки.

Счетоводителят на средна възраст си премълча.

Фоу, водачът, огледа Райън с любопитство.

— Няма защо да се страхуваш от нас. Това ли те притеснява? Страхуваш се от нас? Недей се страхува. Ние не сме лоши хора.

Облоки се разсмя, а Мърси го смушка с лакът в ребрата, за да го накара да млъкне.

— Знам, че не ти е позволено да говориш с непознати — продължи Фоу, — но не си ли вече твърде голям за такава забрана? Не е ли тя само за децата? Ти вече не си дете, нали? На колко години си, към петнайсет? — после протегна ръка, потопи пръст в сребърния прах върху рафта с книгите, след това предпазливо го докосна с върха на езика си. Вкуси праха и се усмихна на Райън. — А ако не разговаряш с непознати, как ще си намериш приятели? Приятелите са важно нещо. Ние искаме да сме ти приятели.

— Ама наистина искаме — добави Мърси.

— Та, стояхме си, значи, ние ей там — продължи Фоу — и си говорехме за книги, щото ние много обичаме да правим това, да си говорим за книги, де, и в тоя момент те чухме как извика и веднага дойдохме при тебе, щото се притеснихме и щото сме си грижовни, и сега стоим тука с тебе заедно и си приказваме. Приказваме си приятелски с нашия нов приятел.

— Изобщо не съм се наранил — повтори Райън и в този момент страшно, ама страшно му се прииска да е някъде другаде.

— Приятелите не се лъжат един друг — отбеляза Фоу.

— Аз… Аз не лъжа.

— Послъгваш малко — отвърна Фоу с усмивка. — Как се казваш?

— Райън.

— Радвам се да се запознаем, Райън.

И Фоу протегна ръка. Момчето се поколеба, после протегна и своята за ръкостискане. Вместо поздрав обаче Фоу го сграбчи за китката и обърна дланта му нагоре. Цялата банда се вторачи в символа, който катарамата беше прогорила в кожата на момчето. Фоу пусна китката на Райън и сложи длан на рамото му.

— Райън, приятелю. Ще се наложи да дойдеш с нас.

Райън поклати глава.

— Трябва вече да се прибирам. Татко ще дойде да ме вземе всеки момент.

— Райън — рече Фоу, — ако не тръгнеш на секундата с нас, ще избием всички в тази сграда, след това ще те извлечем насила през кръвта, разпилените черва и всичките му там други парчетии, които ще са останали от труповете — пак усмивка, но този път с присвити очи. — Така че, друже, ти решаваш.

На Райън му се прииска да закрещи за помощ и да побегне, но краката не го слушаха, а гърдите му сякаш бяха стегнати с обръч. Вдигна очи към бандата. Фоу, с усмивката и змийския поглед. Мърси, зажадняла на вид, сякаш затаила надеждата все пак да й позволят да убие някого днес. Облоки, тъп и много опасен. И счетоводителят с немигащите очи, застинал като статуя, напълно отстранен от всичко наоколо. И най-страшен от четиримата.

И тогава някой заподсвирква с уста.