Конан Разрушителя

Глава четвърта

Хората от града смятаха, че дворецът на Тарамис има вид на крепост. Разбира се, не такава, каквато беше кралският дворец. Гранитните стени, увенчани със зъбери, бяха с две стъпки по-ниски от тези на кралския. На четирите ъгли на стените имаше квадратни кули, а други две се издигаха от двете страни на обкованата с желязо порта.

Когато Конан пристигна, тази порта беше отворена и охранявана от двама воини с шлемове и черни нагръдници, с копия с дълги остриета, вдигнати застрашително нагоре. Часови стояха неподвижни като камък отгоре на кулите и освен тях имаше още много войници покрай стените. Едрият кимериец сви презрително устни при вида на толкова много стражи. Бяха като статуи и ползата от тях беше почти същата. На лунна светлина дори сляп крадец би могъл да мине между тях, без да го забележат.

Слънцето вече се спускаше към хоризонта на запад, дежурството на стражите при масивната порта почти свършваше, те бяха отегчени, умовете им заети с мисли за храната, виното, момичетата, които ги очакваха в казармата. Конан беше на три крачки от тях, когато стражите разбраха, че той иска да влезе вътре, а не само да мине край тях. Те знаеха от опит, че хора като него влизаха в двореца на принцесата само по пътя към тъмниците. Войниците свалиха копията и насочиха дългите им върхове към гърдите му.

— Махай се — изръмжа един от тях.

— Дошъл съм да се срещна с Тарамис — съобщи Конан.

Войниците видяха прахта, полепнала по изпотеното му лице и се усмихнаха подигравателно. Мъжът, който първоначално се бе обърнал към Конан, заяви:

— Казах ти да…

Неочаквано се появи Бомба̀та. Той блъсна стражите встрани, сякаш изобщо не ги беше видял. Те се блъснаха в дебелите, обковани с желязо талпи на разтворената порта и паднаха зашеметени. Бомба̀та стоеше на мястото, заемано преди това от стражите, гледаше Конан и нервно стискаше и пускаше дръжката на сабята си.

— Как се осмели да дойдеш тук след…? — Огромният воин с белязаното лице пое разтреперан дъх. Черните му очи бяха на нивото на очите на Конан. — Къде, в името на деветте ада на Зандру, изчезна?

— Камилите подплашиха коня ми — отговори спокойно Конан. — Освен това имах нужда от една-две чаши вино да си промия гърлото от прахта след ездата обратно до Шадизар.

Бомба̀та скръцна със зъби.

— Ела с мен — излая той, завъртя се и влезе в двореца. Стражите, които точно сега се изправяха на крака, страхливо се отдръпнаха от него. Още с влизането си зад стените Бомба̀та извика:

— Торга! Смени онези клоуни на портата!

Конан го последва, но той не беше лакей, за да подтичва подире му, както би трябвало да стори, за да върви редом с него. Той вървеше с обичайната си походка, без да обръща внимание на смръщеното лице на Бомба̀та, които или трябваше да намали темпото, или да изостави кимериеца зад себе си.

Широк, настлан с плочи път водеше от портата до двореца през пищна градина, където в мраморни фонтани бликаха водни струи, обгърнати в мъгла, а алабастровите колони се издигаха нагоре три пъти по-високо от защитната стена. Високи дървета хвърляха прохладна сянка. Откритите пространства бяха изпълнени с цъфтящи храсти и растения, донесени чак от Вендия и Зингара. През градината бяха прокарани пътеки и Конан успя да зърне, в малкото време докато минаваше, половин дузина градинари. Късите им туники и босите крака показваха, че са роби, които се трудеха, за да поддържат великолепието на градината.

Галерия от колони с канелюри2 обграждаше самата постройка на двореца и в нея имаше множество вътрешни дворове, застлани с полиран мрамор, с надвиснали над тях балкони с бели като сняг стени, които блестяха дори и на избледняващата светлина. Гоблени, изработени с голямо майсторство, украсяваха коридорите, които бяха разточително застлани с фини килими от Вендия. Роби бързаха да запалят златните лампи, за да прогонят мрака на настъпващата нощ.

Дори и вътре Бомба̀та продължи да го води толкова дълго, че Конан започна да се чуди, дали вече не са обходили целия дворец. После той влезе в един вътрешен двор, спря и нито забеляза, нито пък прояви интерес, че другият човек също беше спрял. Из двора имаше пиедестали с емблеми от алабастър, порфир и обсидиан. Някои от тях разпозна от картите на астролозите. За други се радваше, че не познава; той не задържа дълго вниманието си върху тях. Между пиедесталите стояха мъже в яркожълти и черни мантии, избродирани с различни по сложност тайнствени знаци. Настрана от тях чакаха други хора в златни мантии. Когато Конан влезе в двора, всички очи се насочиха към него — неспокойни очи, които го претегляха и измерваха, и оценяваха.

— Това е Конан — каза Бомба̀та и кимериецът разбра, че той съобщи това не на наблюдаващите мъже, а на Тарамис, която стоеше на един балкон над всички тях.

Сластолюбивата благородница беше още с кавалерийските си дрехи и лицето й изразяваше надменен гняв. Тя се взря в очите на Конан. Принцесата изглежда очакваше той да сведе поглед, но когато кимериецът не стори това, тя тръсна раздразнено глава.

— Изкъпете го! — заповяда благородната дама. — И го доведете при мен. — Без да каже нито дума повече, Тарамис напусна балкона. Дори тръпнещият й гръб красноречиво показваше колко беше разгневена.

Гневът на Конан обаче беше не по-малък.

— Да ме изкъпят! — промърмори той под нос. — Да не съм кон! — За негова изненада обезобразеното от белези лице на Бомба̀та отрази неговия гняв.

— Баните са насам, крадецо! — Облеченият в абаносовочерни доспехи мъж почти изръмжа думите и закрачи без дори да погледне дали Конан го следва.

Кимериецът обаче се поколеба само за момент. Идеята да измие прахта от тялото си му хареса; дразнеше го само начина, по които беше направено това предложение, ако въобще можеше да се нарече предложение.

Стаята, в която заведоха Конан, беше със стени, покрити с мозайка, изобразяваща синьо небе и буйна река, а в центъра и имаше голям басейн с бели плочки. Зад басейна беше сложена ниска кушетка и малка масичка с благовонни масла. Когато видя прислужничките в банята, той не можа да скрие усмивката си. Четири момичета впериха в него черните си очи и се изкикотиха зад вдигнатите над устата си ръце. Косите на всички бяха еднакво черни и с къдрици, хванати по едни и същи начин с фиби, а късите туники от бял лен плътно прилепваха върху заоблените им форми. Някои от момичетата бяха стройни, други пищно закръглени.

— Ще дойдат да те вземат, крадецо — каза Бомба̀та.

Усмивката върху лицето на Конан помръкна.

— Тонът ти започва да ме дразни — каза той хладно.

— Ако не беше необходим…

— Не карай твоя човек да ме чака. Аз ще бъда тук… след банята.

Бомба̀та несъзнателно посегна към сабята си; после белезите на лицето му посиняха и той мълком излезе от стаята, вдигнал горделиво глава.

Четирите момичета мълчаливо следяха този словесен двубои. Те се бяха сгушили една до друга и гледаха страхливо Конан.

— Не се боите, няма да ви ухапя — каза им той приятелски.

Те пристъпиха плахо към него и веднага започнаха да го събличат и да бърборят:

— Мислех, че ще го ударите, милорд.

— Бомба̀та е свиреп воин, милорд. Опасен човек.

— Разбира се, милорд, вие сте висок колкото него. Мислех, че не може да има човек, висок колкото Бомба̀та.

— Но Бомба̀та е по-едър. Не че се съмнявам във Вашата сила, милорд.

— Спрете — засмя се Конан. — Една по една. Първо, аз не съм лорд. Второ, мога самичък да се изкъпя. И трето, как се казвате?

— Аз съм Ания, милорд — отговори най-стройната. — Останалите са Тафис, Анук и Лайла. Ние сме тук, за да ви изкъпем, милорд.

Конан с око на познавач огледа нейните прелести.

— Аз мога да измисля по-добри занимания за вас — промърмори той.

За негова изненада Ания силно се изчерви.

— Това… това е забранено, милорд — каза тя със заекване. — Ние сме определени за Спящия бог.

От останалите три се чуха тежки въздишки, а лицето на Ания побледня така бързо, колкото беше почервеняло.

— Спящия бог? — каза Конан. — Що за бог е той?

— Моля ви, милорд — простена Ания — за него не бива да се говори. Моля ви. Ако вие разкриете това, което ви казах аз… аз ще бъда наказана.

— Ще запазя пълно мълчание — обеща Конан. Въпреки обещанието на Конан те не промълвиха нито дума за нещо извън неговата баня.

Той остана неподвижен, за да бъде насапунисан и изплакнат, после отново насапунисан и още един път изплакнат. Четирите момичета го избърсаха с меки кърпи, после го разтриха с благовонни масла. Разбира се, не с най-силните, тях Конан успя да избегне, макар да смяташе, когато момичетата свършиха, че и така прилича на благороден безделник. Когато в стаята влезе един плешив и съсухрен човек, той вече беше облечен в бели копринени дрехи.

— Аз съм Джарвенюс — каза старият човек и леко се поклони. — Главен прислужник на принцеса Тарамис. — Каза го с тон, показващ недвусмислено, че смята положението си безкрайно по-високо от това на един крадец. — Ако си готов, ще те заведа при… — Той се изкашля, когато Конан взе колана с хладното оръжие. — Това не ти е необходимо.

Конан закопча колана и постави широката си сабя и камата на местата им. Той не обичаше да бъде без оръжие при каквито и да било обстоятелства и колкото повече неща научаваше тук, толкова по не му харесваше да остане в двореца на принцесата. — Заведи ме при Тарамис — каза той.

Джарвенюс се задави.

— Ще те заведа при принцеса Тарамис.

Кимериецът му махна с ръка да тръгва.

„Изненада подир изненада“ — помисли Конан, когато старият човек го остави самичък. Стаята, в която го въведе, не беше приемна. Златни лампи прогонваха сгъстяващата се вън тъмнина. В единия край на голямата стая имаше огромно, кръгло легло, застлано с чисто бяла коприна. Върху мраморния под бяха постлани килими от Вендия и Иранистан, а в центъра имаше ниска маса от полиран месинг с кристално шише, пълно с вино и две чаши от ковано злато. Тарамис, увита от главата до петите в черна коприна, беше полегнала на възглавници, наредени до масата.

Двамата не бяха сами в стаята. Във всеки ъгъл стоеше по един облечен в черни доспехи воин със свален шлем и с преметната на гърба сабя по такъв начин, че дръжката стърчеше над дясното рамо. Тези воини гледаха право пред себе си и стояха като мумии, без да дават признаци, че дишат или мигат.

— Моите телохранители — каза Тарамис, посочвайки към четиримата. — Най-добрите воини на Бомба̀та, почти толкова добри, колкото самия него. Нападат само по моя заповед. Ще пием ли по чаша вино?

Тя стана и се наведе да напълни чашите. Дъхът на Конан секна в гърлото му. Черната коприна се изопна върху заоблените бедра на наведената жена. При многото гънки дрехата беше непрозрачна, но опъната, тя беше като мъгла. Под нея нищо не скриваше гладката кожа на Тарамис. Когато се обърна към него с чанта в ръка, той установи, че не може да откъсне очи от нейните леко полюшващи се, разкошни гърди.

— Слушай, казах, че ако искаш нещо да хапнеш, ще заповядам да донесат. — Гласът на благородницата беше дрезгав. Тя се забавляваше.

Конан стоеше втрещен, почервенял, а после, когато разбра това, се изчерви още по-силно.

— Не. Не, не искам нищо за ядене. — Ядосан на себе си, той взе чашата. Чудеше се какво му беше станало, та се беше втренчил като някое момче, което никога по-рано не е виждало жена. Ако му бе толкова ума, по-добре да се откаже. Той се прокашля. — Вие искате да свърша някаква работа за вас. Няма да мога да сторя това, без да знам каква е тя.

— Искаш ли да си върнеш Валерия? — Тя се премести по-близко до него и гърдите й го докоснаха. Дори през туниката той ги почувства като два горещи въглена.

— Искам я отново жива. — Конан се настани на възглавниците — надяваше се, че го стори небрежно — и полегна. Тарамис се надвеси над него; той погледна нагоре, но трябваше да отмести очи от дразнещата линия на бедрото, корема и гърдите. Младежът не видя лукавата усмивка, която трепна на устните й.

— Помнѝ добре какво искаш, крадецо, и правѝ това, което ти нареждам.

— Вие все още не сте ми казала какво трябва да направя.

— Той потисна една въздишка на облекчение, когато тя се отмести от него и започна да крачи из стаята.

— Аз имам една племенница, лейди Джина — каза бавно Тарамис. — Тя прекарва живота си в усамотение. Родителите й, моят брат и неговата жена, умряха, когато беше съвсем малка. За нея това беше голям удар. Детето е… чувствително, умът, умът му е неукрепнал. Но сега тя трябва да извърши едно пътуване. Искам да я придружиш.

Както беше с уста пълна с вино, Конан се задави.

— Да я придружа? — каза той, когато успя да си поеме дъх. — Не съм свикнал да бъда придружител на благородници. Искам да кажа, че не върша такива неща.

— Искаш да кажеш, че си крадец — отвърна Тарамис и се усмихна, когато той стеснително се размърда. — Аз не те предадох на градската стража, Конан. Защо трябва да го сторя сега? На мен ми трябва крадец, защото Джина трябва да открадне един ключ, който само тя може да докосне, а също и съкровището, пътят към което ще й отвори само този ключ. Кой може да й помогне по-добре в тази мисия, ако не най-добрият крадец на Замора?

Едрият младеж се почувства така, сякаш главата му бе пламнала. Той сложи внимателно чашата си на масата. Сега последното нещо, от което имаше нужда, беше виното.

— Аз трябва да съпровождам едно дете, тази лейди Джина, по време на едно пътуване, да й помогна да открадне омагьосан ключ и съкровище — каза той учудено. — Щом като казвате, че това е услугата, която искате от мен, за да ми върнете Валерия, ще го направя, макар че не разбирам защо тя не извърши това пътуване със свита от прислужници и сто от вашите воини, вместо с един крадец.

— Защото скрижалите на Скелос казват, че тя не бива да пътува с такава свита. — Тарамис спря, хапейки долната си устна.

— Тези скрижали — започна той, но облечената в коприна жена махна с ръка и прекъсна думите му.

— Пророчества — каза тя бързо. — Те казват какво и как трябва да се направи. Забравѝ за тях. Те са написани на един древен език, които разбират само… учените. — Принцесата го погледна преценяващо, после продължи. — Има някои неясноти около броя на придружителите, но двама са посочени изрично. Тези двама ще бъдете ти и Бомба̀та.

Конан изсумтя и изостави скрижалите, за да се занимае с по-неотложните проблеми. Да пътува с Бомба̀та? Е, какво пък, ако се наложи, ще може да се справи с него.

— Къде се намира този ключ?

— Лейди Джина ще ти покаже.

— Най-добре ще е, ако имам карта — каза той. — И план на мястото, където се намира ключът. Също и на съкровището. И какво представлява това съкровище? Ще ни трябват ли товарни животни, за да го пренесем?

— Лейди Джина ще знае това, когато го види, мой хубав крадецо. Тя може да държи в ръцете си това съкровище, което никой друг не би могъл да стори. Това е всичко, което трябва да знаеш. Колкото до картата, такава няма и не може да има извън главата на Джина. Още при раждането й бяха направени заклинания, които да я направиха чувствителна към този ключ. Тя ще усети присъствието на ключа, докато пътувате и ще знае как да отиде при него. Когато вземе ключа в ръка, по същия начин ще стане също толкова чувствителна към съкровището.

Конан въздъхна. Че жената искаше да запази някои неща в тайна, не го изненада. На мнозина, за които бе работил, беше трудно да имат пълно доверие в един крадец, дори когато го наемаха да изпълнява тяхна поръчка. И все пак това не правеше нещата по-лесни.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам, или за което да се подготвя? Не забравяйте, че прекалено големият брой изненади може да крие смъртна заплаха не само за мен, но и за вашата племенница.

— Джина не трябва да пострада! — намръщи се Тарамис.

— Аз ще я запазя, но не мога да сторя това при пълно неведение за това, което ме очаква. Ако знаете нещо повече…

— Много добре. Аз… със сигурност знам, че ключът сега е в един човек на име Амон-Рама, стигиец.

— Магьосник. — След всичко, което беше чул, той не можеше да допусне, че този стигиец не е магьосник.

— Да, магьосник. Виждаш, че ти казах всичко, което зная. Аз искам не по-малко от теб това пътуване да бъде успешно. Изплаши ли се, готов ли си да се изправиш пред онова, което предстои? Не забравяй твоята Валерия.

При тези нейни думи лицето му придоби суров израз.

— Казах, че ще го направя, и не се отричам от думите си.

— Много добре — каза Тарамис. — Сега едно последно нещо толкова важно, колкото и всичко останало, поне за теб. На седмата нощ от днес нататък, на небето ще се получи подреждане на звездите, което става веднъж на хиляда години. Тогава именно мога да ти върна Валерия, ако дотогава успееш да се върнеш при мен със съкровището и с лейди Джина. — Тя вдигна ръка, за да предотврати несъгласието, което Конан се готвеше да изрази. — Моите астролози не могат да определят къде се намира нито ключът, нито съкровището, но те ме уверяват, че и двете могат да бъдат намерени и върнати до това време.

— Те ви уверяват — усмихна се той мрачно.

Конан надникна в чашата си и изпи до капка останалото вино. Преди един час той мислеше, че е затънал до колене в магии и предпазливост. Сега вече знаеше, че е затънал до шия, и то в мъгла.

Изведнъж в двореца се чу пронизителен нисък на момиче. Писъкът се повтори и потрети. Конан скочи на крака и ръката му легна върху дръжката на сабята. Той видя, че телохранителите настръхнаха и разбра, че не писъкът, а неговата реакция ги беше разтревожила.

— Това е племенницата ми — каза припряно Тарамис. — Джина страда от кошмари. Седни, Конан. Ще ида при нея и щом се успокои, веднага ще се върна. — Като каза това, за най-голяма изненада на кимериеца, принцесата на Замора изскочи от стаята.

Тарамис затича обзета от гняв. Тя беше започнала да мисли, че кошмарите на Джина са престанали, че се е отървала от тези терзания. Племенницата й се беше свила на кълбо в средата на леглото и ридаеше, разтърсвана от конвулсии, осветявана от бледата лунна светлина, която струеше от сводестите прозорци. Тарамис не се изненада, когато не намери при нея никакъв прислужник. Всички знаеха, че само тя може да се справи с мрачните видения, които измъчваха нейната племенница. Благородницата коленичи до леглото и постави ръце върху раменете на Джина. Момичето трепна, после видя Тарамис и се вкопчи в нея.

— Беше сън — плачеше тя. — Ужасен сън! — Още ненавършила осемнайсет години, Джина беше стройна и красива, но сега големите й тъмни очи плуваха в сълзи, а сочните й устни трепереха неудържимо.

— Само сън — успокояваше я Тарамис и я галеше дългата й черна коса. — Нищо повече от сън.

— Но аз видях… аз видях…

— Шшт. Успокой се, Джина. Утре тръгваш на твоето голямо приключение. Сега ти не можеш да си позволиш да те стряскат сънища.

— Но този сън така ме изплаши — запъна се Джина.

— Успокой се, дете.

Тарамис докосна леко с върха на пръстите си слепоочията на Джина и започна шепнешком да пее монотонно. Постепенно риданията на момичето престанаха, треперенето изчезна. Когато дишането й се успокои и прие ритъма на дълбоко заспал човек, Тарамис се изправи. Стотици пъти тя беше мислила, че сънят и спомените от него са прогонени, но проклетият кошмар се връщаше, за да я преследва отново. Тя разтри собствените си слепоочия. Същата сила, която беше предначертала съдбата на момичето, правеше всеки път все по-трудно прогонването на кошмара. Без тази сила, без тази съдба нямаше да има никакви кошмари. Джина беше Единствената, за която се говореше в скрижалите, и само това имаше значение. Този път кошмарите щяха да са прогонени достатъчно дълго. Трябваше да бъде така.

През целия си живот Тарамис беше работила по този начин, всъщност от ранно детство. Още щом порасна достатъчно, за да има ясна представа за себе си, нейната леля, принцеса Елфейн, започна да я обучава в двата метода, чрез които една жена би могла да има истинска власт: съблазън и магия. Когато Елфейн умря, момиченцето Тарамис, тогава вече на десет години, не присъства на погребалния обред. По-старите хора смятаха, че отсъствието се дължи на голямата й скръб. В действителност тя претърсваше личните стаи на леля си, отмъквайки книгите с магии и магическите предмети, които Елфейн беше събирала цял живот. И тогава тя намери скрижалите на Скелос. С навлизането на луната в нейната поредна фаза започна двадесетата година на усилен труд, който сега трябваше да се увенчае с успех.

Тя усети, че Бомба̀та стои на входа, загледан към момичето на леглото. Тарамис бързо прекоси стаята и го хвана за ръцете. За момент той се възпротиви, после се остави да бъде изведен в тъмния коридор.

— Ти дори вече не го скриваш, нали? — каза тя привидно спокойно. — Ти желаеш моята племенница. Не се опитвай да отричаш.

Макар да се извисяваше две глави над нея, той пристъпваше от крак на крак като момче, което очаква наказание.

— Нищо не мога да направя — промърмори накрая той. — Вие сте огън и страст. Тя е непорочност и чистота. Не мога да надвия себе си.

— А тя трябва да остане непорочна. Това е записано в скрижалите на Скелос.

В действителност скрижалите не изискваха Джина да бъде девица, а просто непорочна. Душата й трябваше да бъде свободна от най-малкото зрънце злина. Момичето трябваше да остане неспособно да помисли нещо лошо за някого. То трябваше да вярва, че никой не може да пожелае зло на самото него. Затвореният живот, който беше водила, й осигури такава непорочност. Тарамис бе разбрала какво става в Бомба̀та много преди той самият да го бе разбрал и подхранваше тази негова вяра.

— Дори да не беше така — каза му тя, — ти си мой и аз няма да разделя с друг онова, което е мое.

— Не ми харесва да бъдеш сама с онзи крадец — изръмжа той.

— Сама? — Тарамис се засмя. — Четирима от най-добрите ти воини стоят готови да го хванат и съсекат, ако той ме застраши.

Огромният воин говореше под нос и тя се намръщи.

— Говори по-високо, за да мога да те чувам, Бомба̀та. Не обичам нищо да се скрива от мен.

Той впери в нея черните си, пламтящи очи и каза:

— Не мога да понасям мисълта този крадец да те гледа, да те желае, да те докосва…

— Ти се забравяш! — Всяка дума беше като леден бръснач. Бомба̀та отстъпи крачка назад, после бавно коленичи и наведе глава.

— Простѝ ми — промърмори той. — Но на този Конан човек не може да има доверие. Той е чужденец, крадец.

— Глупак! Скрижалите казват, че Джина трябва да бъде придружена от крадец, чийто очи имат цвета на небето. Няма друг такъв в Шадизар, а може би дори и в цяла Замора. Ти ще вършиш това, което ти заповядвам. Ще изпълняваш точно инструкциите на скрижалите. Точно, Бомба̀та.

— Както заповядаш — промърмори той, — така ще постъпя.

Тарамис го помилва по главата, сякаш милваше някое от своите кучета-вълкодави.

— Разбира се, Бомба̀та. — Тя се почувства опиянена от победата, защото сега беше сигурна, че предметът, който желаеше, ще бъде донесен. Рогът на Дагот ще бъде неин. Тя ще има безсмъртие и власт. От предчувствието за това по тялото й преминаха искри, разнесоха се топли вълни, които се свиха в тръпнещо кълбо в корема й. Ръката й, положена върху черната коса на Бомба̀та, трепна. Тя пое дълбоко дъх.

— Спокойствието е гаранция, че всичко ще стане, както сме го замислили, Бомба̀та. Сега се върни в стаята си и спи. Спи и сънуван нашия триумф.

Без да помръдне, коленичил, Бомба̀та гледаше как тя си отиде, а обсидиановите му очи проблясваха в тъмнината.

Конан се изправи, когато Тарамис влезе в спалнята.

— Как е племенницата ви? — попита той.

— По-добре е. Спи. — Похотливата благородница повдигна ръка и облечените в черни доспехи стражи мълчаливо напуснаха стаята. — Спиш ли, крадецо, или си буден? Късно е, а ти говориш за моята племенница. — Диплите на прозирната коприна се разгъваха, докато тя ходеше и разкриваха блясъка на бялата кожа под тях.

Кимериецът я гледаше изпълнен със съмнения. С една прислужница и дори с дъщерята на богат търговец той щеше да бъде сигурен какво означава това. Но с една принцеса не беше толкова уверен.

— Все още ли си мъж? — попита тя и се засмя. — Да не би скръбта по любимата ти Валерия да те е лишила от мъжественост?

Той изръмжа. Конан знаеше, че не би могъл да обясни на Тарамис какво беше застанало и продължаваше да стои между Валерия и него. Той не беше сигурен, че то е напуснало напълно ума му. Но в едно нещо беше сигурен.

— Мъж съм — каза той.

Тарамис обви ръце около врата му. Черната коприна се свлече от тялото и падна в краката й. Черните й очи и закръглената й голота преливаха от предизвикателство.

— Докажи го — присмя му се тя.

Пренебрегвайки леглото, Конан я събори на пода и й даде доказателствата, които тя желаеше.