Конан Разрушителя

Глава втора

Когато на билото се появи един едър самотен конник с черен шлем и абаносово черен нагръдник със златно украшение, Малак се засмя несигурно.

— Един човек. Той може да е едър, но ние сме в състояние да се справим с него, ако се опита…

— Чух тропот от повече коне — отвърна Конан.

— Дано Ерлик ги отнесе — простена Малак. Той пъхна лопатата със счупената дръжка под един голям камък и започна да го мести към дупката. — С нашите коне — каза Малак, като дишаше тежко, — ще можем да им се измъкнем. — Камъкът се катурна в дупката и я запуши.

Конан изсумтя, но нищо не отговори. Вярно, че конят на съгледвача беше покрит с толкова доспехи, колкото и ездачът. Двамата биха могли да постигнат известна преднина, но кимериецът знаеше, че тя ще се стопи бързо. Конете им бяха доставени без внимателен подбор като на хора, които очевидно трябва бързо да напуснат Шадизар и, макар че всеки един им струваше колкото добър кралски кавалерийски кон, при галоп животните щяха да рухнат още на първата половин левга и за радост на техните преследвачи да ги оставят да се спасяват със собствените си крака.

Съгледвачът спря на билото на хълма.

— Какво чака? — попита Малак, измъквайки от колана си две ками. — Ако трябва да умрем, не виждам никаква причина…

Изведнъж воинът в черна броня вдигна ръка и започна да маха. На билото с крясък изскочиха повече от осемдесет въоръжени конници — една черна вълна̀, която се разля от двете страни на съгледвача, които продължаваше да стои с вдигната ръка. В пълен галоп, диви викове воините продължиха напред и заобиколиха Конан и Малак, заставайки на около триста стъпки от тях.

— Като че ли не сме само двама души, а цяла армия — каза Конан. — Очевидно някой ни смята за много опасни, Малак.

— Толкова много ездачи — изпъшка Малак и погледна със съжаление към техните коне, които сега цвилеха раздразнени и подскачаха, сякаш искаха да побягнат. — Със златото, което дадохме за тия кранти, можехме да си живеем богато в продължение на месеци. Кой би могъл да допусне, че Амфратис толкова ще побеснее?

— Може би не му харесва, че му откраднахме скъпоценностите — каза Конан сухо.

— Не му взехме всичко — промърмори дребният крадец. — Трябва да е благодарен, че му оставихме нещичко. Той може да отдели някоя и друга пара̀ за храмовете и да благодари на Бога за онова, което му остана. Амфратис не трябваше да…

Кимериецът едва ли чуваше тирадите на другаря си. Той отдавна се беше научил да отсява важното в думите на дребния човек и просто не чуваше вайканията на Малак за онова, което можеше да бъде, но очевидно не беше станало.

В момента севернякът със стоманените очи беше съсредоточил вниманието си върху четирима от обграждащите ги воини, които яздеха един до друг и опипваха вързопа, привързан към седлото на един от тях. Младежът погледна назад към билото на хълма. Друг ездач, също маскиран, приближи до първия и започна да наблюдава онова, което ставаше долу.

Неочаквано високият съгледвач вдигна една извита бронзова тръба, прилична на роговете, използвани от благородниците по време на лов. От върха на хълма се чу силен звук и четиримата, които се занимаваха с вързопа, изведнъж го разопаковаха и препуснаха право към двамата мъже. Четирима други ги последваха.

Едрият кимериец се намръщи. Четиримата държаха мрежа, а ездачите зад тях държаха дълги тояги, сякаш щяха да убиват плячка, която се мъчи да избяга.

Малак нервно пристъпи към конете.

— Почакай! — в гласа на Конан, въпреки неговата младост, прозвуча заповедна нотка, която накара дребния мъж да спре. — Почакай ги, иначе съвсем ще се превърнем в беззащитен дивеч. — Малак мрачно кимна и стисна още по-силно камите.

Ездачите приближиха. Сто крачки. Петдесет. Десет. Нападащите воини нададоха победни викове.

— Сега! — каза Конан и скочи към мрежата. Малак го последва, пъшкайки.

Конан скочи и широката му сабя напусна износената шагренова ножница. Движено от яките рамене, острието преряза единия край на мрежата. Ездачът, който го държеше и препускаше, извика изненадан, когато видя, че в ръцете му остана само част от дебелото въже. Воинът подир него пусна юздите и измъкна крива индийска сабя. Конан се пъхна под отвора в мрежата, после нанесе удар нагоре и сабята му се заби под черния нагръдник на доспехите. Пронизаният от сабята на кимериеца воин сякаш скочи назад от коня.

Докато той падаше, Конан измъкна окървавената сабя и се обърна, предупреден от някакво първично чувство за опасност. Под тъмния ръб на шлема зад него се показа изкривено от ярост лице, изразяващо непоколебима решителност, сякаш мъжът държеше в ръцете си сабя, а не тояга. Това дебело, по-дълго от човешка ръка парче дърво можеше да пръсне човешки череп, ако ударът с него бе достатъчно силен, а човекът го размахваше очевидно точно с такова намерение. Кимериецът замахна със сабята и стоманата разсече жива плът и кости. Тоягата и все още стискащата я ръка полетяха във въздуха. Когато ревящият войник хвана със здравата си ръка китката, от която бликаше кръв, конят му препусна и отнесе със себе си ранения ездач. Конан трескаво се огледа за друг враг.

Малак се бореше с един от конниците, които носеха Мрежата, и се опитваше да го свали от седлото. Камата на ниския крадец се заби в пролуката между шлема и нагръдника. С гъргорещ рев ездачът се свлече от коня и събори след себе си и Малак. Тъмноокият крадец бързо се изправи на крака, стиснал в ръце камите. Ездачът не помръдна.

За миг Конан и другарят му се взряха в останалите петима нападатели. Сега мрежата лежеше изоставена на земята. Двамата, които по-рано носеха мрежата, сега бяха сложили ръце върху дръжките на сабите си. Тези с тоягите изглеждаха по-неуверени. Изведнъж един мъж хвърли тоягата си и се хвана за сабята; още преди да я беше измъкнал наполовина от ножницата, тръбата отново прозвуча. Проклинайки, той пъхна обратно сабята и петимата нападатели препуснаха назад към другарите си.

Малак облиза устни.

— Не мога да разбера защо се опитват да ни хванат.

— Може би Амфратис е разгневен повече, отколкото предполагаме — отговори мрачно Конан. — Може би иска да види колко писъци може да изтръгне от нас гилдията на инквизиторите, преди да умрем.

— По дяволите! — въздъхна Малак. — Защо трябваше да ми казваш такова нещо?

Конан вдигна рамене.

— Ти ме попита. — Отново прозвуча рог. — Приготви се. Връщат се.

Ездачите отново носеха мрежа, разпростряна между тях, но този път войниците на коне зад нея бяха двайсет. Когато нападателите препуснаха шумно към двамата, Конан едва забележимо потрепна; Малак вдигна рамене и кимна. Двамата мъже стояха и чакаха, както бяха сторили и по-напред. Мрежата идваше все по-близко и по-близко. Сега вече тя беше на земята само на три разкрача от тях. Половината от конниците е тояги стояха непосредствено до нея. Този път нямаше да бъде толкова лесно да нарежат мрежата, пито да се справят с мъжете, които я носеха.

Когато ездачите с мрежата приближиха, Конан отскочи наляво, а Малак надясно. Всичките им противници профучаха между тях, проклинайки, и се опитаха да обърнат конете си. Над главата на Конан се издигна тояга.

Мъжът, които я държеше, изсумтя изненадан, почувствал хватката на Конан около китката си, после той извика изумено, когато едрият младеж го свали от седлото. Конан удари неговия шлем с цялата сила на своя юмрук, стиснал дръжката на сабята. Изпод пръстите му се посипаха зъби и кръв и противникът му се стовари безжизнен на земята.

Тропотът на копита подсказа на младежа, че зад гърба му се приближава друг нападател. Той грабна тоягата, паднала от безчувствените пръсти, стана, обърна се и замахна. Коравото дърво изпращя, когато се впи в кръста на нападащия конник. Очите му изхвръкнаха от орбитите, от устата му се изтръгна продължителен, сподавен стон, той увисна на тоягата, като че търсеше помощ от нея, а конят продължи напред без него.

— Конан!

Последният му противник още не беше паднал на земята, когато Конан се огледа, за да разбере причината за този вик на Малак. Двама облечени в черни доспехи воини се навеждаха от седлата, за да ударят с тоягите си едно окървавено, гърчещо се на земята тяло.

С див вик кимериецът се хвърли към тях, размахвайки сабята си. Два трупа паднаха под нейното острие и той вдигна на крака зашеметения дребен крадец. По лицето му се стичаха кървави струйки. Конан видя, че онези с мрежата отново идват, а Малак, който почти не можеше да се държи на крака, сигурно не беше в състояние да се бие.

Конан избута другаря си встрани и скочи към мрежата. Светкавично я грабна и я повдигна във въздуха. Изненаданият ездач беше изхвърлен от седлото върху мрежата от дебели въжета, тялото му се търколи и се омота в тях. Една тояга се стовари върху гърба на кимериеца, той политна, но мигом се извърна, изрева и заби сабята си под железния нагръдник на своя неприятел.

Конан добре разбираше, че няма надежда за спасение. Твърде много хора се бяха струпали около него и нанасяха удари с криваци и тояги. Прахта, вдигната от копитата на конете, залепваше по изпотеното му тяло. Ноздрите му бяха изпълнени със зловонието на съсирваща се кръв, ушите му кънтяха от виковете на мъже, които крещяха разярени, че той все още не се предава. Конан предпочиташе по-скоро да загине, отколкото да се предаде. Сабята му вилнееше — вихрушка от остра като бръснач стомана, обагряща в кръв всичко, до което се докосне. Той успя да си проправи път между конниците, но масата от животни и хора се завъртя и отново го обгради.

Тръбата прозвуча за трети път. Бронзовият й глас се извиси над човешката врява. Хората, струпани около кимериеца, се оттеглиха. С явно нежелание те изоставиха замлъкналите мъртви и стенещите си ранени другари, и препуснаха обратно към живата верига, отдалечена на триста крачки.

Конан изненадано наблюдаваше как те се оттеглят. Кръв се процеждаше през прахта напластена по лицето му и обагряше гърба и предницата на неговата туника. Малак беше загинал, той беше зърнал неговия сетен миг. Не, не бе загинал! Беше пленен. Хванат в мрежа; ръцете и краката му се подаваха през дебелите й въжета като прасе, карано за продан на пазара. Съжаление обхвана кимериеца и той реши, че не може да изостави другаря си да свърши така.

Конан бавно се обърна, опитвайки се да държи под око всичко наоколо. Коне без ездачи блуждаеха между него и живия кръг от ездачи. Той можеше лесно да хване някой жребец и да си пробие път, ако се съгласеше да изостави Малак. Младежът дори не погледна към коня, който премина недалеч. Близко до него имаше тела, някои неподвижни, други гърчещи се от болка. Ранени викаха за помощ, или протягаха ръка към облечените в черно воини.

— Елате! — извика Конан към кръга от доспехи. — Нека да свършим започнатото. Знам, че ви се иска! — Тук-таме помръдваше по някой кон, сякаш неговият ездач нервно потрепваше, но отправеното предизвикателство остана без отговор.

Шумът от камъни, свличащи се по хълма, предизвести за пристигането на двамата, които бяха останали на билото. Едрият мъж със златно украшение на доспехите спря на десет стъпки от кимериеца, но ездачът с кожената маска преполови това разстояние, преди да дръпне назад юздите. Конан беше сам. Той не можеше да види почти нищо от приближилия човек, защото маската покриваше цялото му лице с изключение на очите, наметалото от черна вълна бе обвило всичко останало, но ако онзи искаше двубой, Конан беше готов да го приеме.

Излезлият напред вдигна ръце, за да свали шлема. Маската се смъкна от лицето му и кимериецът ахна от изненада. Пред него стоеше жена. Тъмните й очи искряха над високите скули, гарвановочерни коси, хванати с фиби, обкръжаваха като венец главата. Беше красива с онази красота, която има само жената, оставила моминството зад гърба си, но в нейната прелест, в решителната й брадичка, в пронизващия й поглед се криеше сила. Мантията й беше отметната назад и разкриваше кавалерийски брич, блуза от черна коприна, прилепнала към хълмчетата на пищните й гърди и заоблените бедра. Конан пое дълбоко дъх. Най-малко от всичко бе очаквал да срещне тук такава жена.

— Ти си този, когото наричат Конан. — Гласът й беше изпълнен с чувственост и едновременно с това звучеше властно.

Конан не отговори. Това, че беше напуснала разкошния си дворец със зелени градини и се беше озовала сред горещината на равнините, беше доста странно, но че беше дошла да търси именно него — а в това той сега не се съмняваше ни най-малко — беше повече от обезпокоително. И все пак той беше живял достатъчно дълго сред хора, които смятаха себе си за цивилизовани, а него за варварин, за да знае някои от нравилата за оцеляване. Той нямаше да започне да говори, докато не научеше нещо повече за нея.

Жената на коня свъси изящните си вежди, недоволна от неговото мълчание.

— Ти знаеш коя съм аз, нали?

— Вие сте Тарамис — отговори просто Конан и лицето й се намръщи още повече.

— Принцеса Тарамис. — Жената наблегна на първата дума. Неговото лице запази суровото си изражение, а сабята бе все така готова за бой. Макар че беше висока жена, тя изопна рамене, за да изрази цялата внушителност на своя ръст. — Аз съм принцеса на Замора. Тиридейтис, твоят крал, е мой брат.

— Тиридейтис не е мой крал — каза Конан.

Тарамис се усмихна, почувствала отново сигурна почва под краката си.

— Да — въздъхна тя. — Ти си чужденец, варварин си, нали! И крадец?

Конан настръхна. Не беше необходимо да погледне дали заобикалящите го конници не придръпват мрежата около него, защото разбра, че истинската опасност се криеше не в мрежата, а в жената пред него.

— Какво искате от мен? — попита той.

— Да ми служиш, крадецо Конан.

Той беше служил и по-рано на разни хора, които му бяха плащали със злато за различни кражби, но в момента нейното предложение изглеждаше единствения изход от заплахата на облечените в черни доспехи воини. Опърничавостта му обаче надделя.

— Не.

— Отказваш ли? — попита Тарамис недоумяващо.

— Не желая да бъда преследван като животно. Аз не съм глиган, за да бъда ловен с мрежа.

— Мога да те обсипя с такива богатства, каквито не си виждал и насън, да ти дам титли и власт. Ти би могъл да бъдеш лорд и ще живееш в мраморен палат, вместо крадец, които се вре в бедняшките бордеи.

Конан поклати глава.

— Сред твоите подаръци има само едно нещо, което желая, но аз няма да го поискам от теб.

— Само едно? Какво е то, варварино?

— Свободата си — отговори кимериецът и се усмихна. Беше като гримаса на вълк, затворен в клетка. — И аз сам ще извоювам своята свобода.

Тъмнооката принцеса на Замора го погледна учудено.

— Наистина ли вярваш, че можеш да победиш всичките ми воини?

— Може би те ще могат да ме убият, но това също е вид свобода — да умреш, вместо да се предадеш.

Все още вгледана в лицето му, тя говореше, сякаш не си даваше сметка за думите, които изрича:

— Скрижалите1 разкриват истината. — Принцесата разтърси глава. — Аз ще те наема да ми служиш, Конан. И ти сам ще ме молиш за това.

Високият воин със златната гравюра върху нагръдника се обърна към принцесата:

— Не е прилично да разговаряте с такъв човек, принцесо. Оставете го на мен и аз ще наредя да го закарат в Шадизар, омотан в мрежа като неговия другар.

Без да изпуска от очи Конан, Тарамис махна с ръка, сякаш искаше да прогони комар.

— Млъкни, Бомба̀та.

Тя протегна ръка към кимериеца с обърната нагоре длан, а пръстите й се движеха, сякаш докосваха нещо. Въздухът се раздвижи около широките гърди на Конан и той почувства как космите на ръката му се изправят. Младежът осъзна, че беше направил крачка назад. Заемайки устойчива поза, той стисна още по-здраво дръжката на сабята си.

Тарамис отпусна ръка и очите й се отправиха към грубата постройка от камъни, която беше направил.

— Всички мъже имат някакво съкровено желание, нещо, за което са готови да убият или да умрат. — От деколтето на туниката си тя измъкна фина златна верижка, на която беше закачен прозрачен кристал с формата на сълза. Тарамис стисна здраво кристала в лявата си ръка, а с дясната посочи към грубия олтар. — Погледни сега и виж какво търсиш. Конан.

Между пръстите на ръката й, която държеше кристала, проблесна червена светлина. Конете на войниците окото тях нервно изпръхтяха. Само жребецът на Тарамис остана спокоен, макар че въртеше очи и хълбоците му потръпваха. Светлината засия отново и отново, докато от юмрука й започна да струи непрекъснат яркочервен сноп лъчи.

Изведнъж върху голите камъни на олтара се появиха пламъци и конете на войниците започнаха уплашено да се отдръпват назад. Ако тогава Конан бе пожелал да избяга, нямаше кой да му попречи, защото всички конници бяха изцяло погълнати да обуздаят обхванатите от ужас животни, но едрият кимериец не бе забелязал това. Сред пламъците лежеше тяло на жена, дългата й руса коса беше спусната върху раменете, стегнатият й, бляскав силует изглеждаше приятно заоблен и примамлив.

Младежът стисна зъби, но вместо да произнесе името на жената, само промърмори:

— Магия!

— Да, магия. — Гласът на Тарамис беше тих, но прозвуча неестествено остро сред ужасеното пръхтене на конете. — Магия, която може да ти даде онова, което търсиш, Конан. Валерия.

— Тя е мъртва — отвърна грубо Конан. — Тя умря и с нейната смърт всичко свърши.

— Наистина ли свърши, варварино? — Вътре, сред пламъците, главата на Валерия се раздвижи. Ясните й сини очи потърсиха очите на Конан. Тялото й се надигна, седна и протегна ръка към кимериеца. — Аз мога да ти я върна — каза Тарамис. — Мога да я доведа отново в този свят.

Конан изръмжа:

— Като жив труп? Попадал съм на такъв. По-добре да остане мъртва.

— Не труп, варварино. Жива плът. Гъвкава плът. Аз мога да ти я дам и да я направя такава, каквато ти желаеш. Искаш ли да си сигурен в нейната преданост през цялото време? Аз мога да ти я осигуря. Искаш ли тя да пълзи в краката ти, да те боготвори? Аз…

— Не! — Кимериецът се задави от гняв. — Тя беше воин. Аз не ще… — Дрезгавият му глас затихна.

— И така, сега вярваш ли ми? — Тъмнооката жена махна с ръце; пламъците и образът на Валерия изчезнаха. Остана голата плоча без никакви видими следи от огън. Окаченият на синджирчето кристал отново се избистри.

— Мога да направя това, което казвам.

Сабята на Конан бавно се спусна надолу. Той не обичаше магиите, дори когато бяха извършвани от магьосници, за които беше сигурен, че нямат лоши намерения, а такива магьосници наистина бяха малко. По… всеки дълг трябва да бъде изплатен. Един живот бе пожертван доброволно срещу неговия.

— Освободете Малак — промълви той уморено.

Бомба̀та подхвърли:

— След като сме очистили улиците на Шадизар от един крадец, мислиш ли, че отново ще пуснем дребосъка негодник? Никой на този свят няма полза от него.

— Един крадец повече или по-малко няма да промени нищо в Шадизар — каза Конан, — пък и той ми е приятел. Или го освободете, или по-нататъшният ни разговор ще продължи със звън на стомана.

Едрият воин отново отвори уста, но Тарамис го погледна и той така и нищо не каза.

— Освободи дребосъка — нареди му тя тихо.

Лицето на Бомба̀та заприлича на маска, върху която бяха изписани гняв и безсилие. Той обърна озлобено коня си и препусна към онези, които пазеха омотания в мрежата Малак. Миг по-късно въжетата бяха прерязани и дребният човек беше пуснат на свобода върху каменистата почва.

— Едва не ми счупиха костите — каза Малак, докато тичаше към Конан. — Какво беше това с огъня? Защо сме още жи…? — Той съгледа Тарамис и очите му се разшириха от изненада. — Ай-ай! — Малак започна любезно да се кланя и в същото време отправяше към кимериеца отчаяни въпросителни погледи. — Ние сме честни люде, о, уважаема принцесо, независимо от онова, което може да сте чула от лъжливите езици в Шадизар. Ние… започнахме работа като… като пазачи на керван. И никога не сме взели дори един плод от нар, без да платим. Вие трябва да вярвате…

— Махай се, малък червей — каза Тарамис, — преди да ти кажа колко много неща знам за теб.

Малак пристъпи нерешително към коня си, като непрекъснато следеше Конан с очи, изпълнени със съмнение.

— За известно време трябва да се разделим — каза му Конан, — както сторихме след боя в хана „Трите корони“. Върви и добра сполука.

С лед като хвърли последен безпомощен поглед към своите пазачи, дребният човек побягна към своя кон.

Когато Малак се изгуби от поглед отвъд хълма — удряйки с плетения си камшик коня и поглеждайки през рамо, сякаш не можеше да повярва, че са го пуснали да си върви — Конан се обърна към Тарамис.

— Какво искате да свърша? — попита той.

— Всичко ще ти бъде съобщено, когато му дойде времето — отговори красивата жена. Усмивката на устните й изразяваше триумф. — Засега трябва да науча някои неща от теб.

Конан не се поколеба.

— Приемам да ви служа, Тарамис. — Всеки дълг трябва да бъде изплатен, независимо каква е неговата цена.