Конан Разрушителя

Глава двадесет и втора

Над Шадизар се спускаше мрак, когато Тарамис погледна още веднъж във вътрешния двор, където лежеше Спящия бог. Сега балдахинът беше махнат и около бога имаше друг кръг от жреци в златни наметала, които се молеха. Нейните четирима телохранители и шестима облечени в черни доспехи воини, избрани лично от Бомба̀та, стояха на пост в двора. Това не й хареса. Те знаеха на кого служат, но никога не бяха виждали церемониите. Никакъв външен човек не трябваше да бъде свидетел на онова, което щеше да се случи през тази нощ. Подсилената охрана беше необходима заради глупавата постъпка на Бомба̀та.

Наистина — вероятността крадецът да бъде все още жив беше безкрайно малка, но дори ако той все още дишаше, един човек, при това крадец, не би могъл ни най-малко да попречи на нейните планове. Но в скрижалите на Скилос се говореше за възможността… не, те предричаха сигурна опасност, ако крадецът е жив. А онзи глупак, Бомба̀та, проявяваше наглостта да се цупи някъде из двореца, защото тя го беше укорила. Когато мине тази нощ, ще трябва да направи нещо за Бомба̀та.

Тарамис погледна още веднъж смрачаващото се небе и се върна в покоите си. Трябваше да свърши още много неща.

От абаносов сандък, инкрустирано със сребро, тя извади пергаментова кесийка. После взе кристално шише и сипа вино в чаша от гравирано злато; извади от кесийката бял прах, който бързо се разтвори във виното. На лакирания поднос до първата чаша стоеше втора. Това не беше магия, а просто настойка, питие без вкус, което щеше да свърши добра работа. През тази нощ бяха забранени всякакви магии с изключение на онези, които изискваше обредът по събуждането.

Тарамис плесна с ръце и когато се появи една робиня в къса бяла туника, принцесата заповяда:

— Кажи на лейди Джина да дойде при мен. — „Скоро — помисли тя. — Много скоро“.

Конан държеше факлата пред себе си и тичаше, приведен в тунел с нисък таван и посивели от плесен каменни стени.

— Не толкова бързо — оплака се Малак. — По дяволите, който е строил този тунел, не е ли могъл да го направи достатъчно висок, та човек да се движи прав?

— Ти и така можеш да ходиш почти изправен — каза Зула и сръга в ребрата с тоягата си дребничкия крадец, за да тича по-бързо.

Малак я погледна свирепо и каза:

— Надявам се в другия край да има стълби. Не мога да си представя още едно катерене на тъмно по стръмнина, дълга петдесет крачки.

Конан изруга, когато в светлината на факлата видя пред себе си гола степа, а после разбра, че тук таванът беше по-висок. Той се изправи и се намери в друга шахта, водеща нагоре като оная, по която се бяха спуснали, е дупки по едната стена за ръцете и краката. Без да се колебае, Конан започна да се изкачва.

— Трябва ти план — извика след него Акиро. — Ти не знаеш какво има горе.

Конан се катереше нагоре. Това не беше лесно с факла в едната ръка. Трябваше да закрепи двата си крака и да пази равновесие, докато свободната ръка се протегне към следващата дупка. Един пропуск при това рязко движение и дългото падане надолу в шахтата беше неизбежно. Всяко поклащане на тялото при този начин на изкачване трябваше да се извършва бавно и внимателно, но Конан нямаше време да бъде предпазлив. Той се придвижваше нагоре така бързо, сякаш тичаше по стълбище.

На върха на шахтата, върху едната каменна стена, имаше черна желязна скоба за закрепване на факлата, а на срещуположната стена на тази, по която се беше изкачил, бе издълбана дупка за крака, така че човек да може да застане разкрачен, ако не искаше да е много близко до пламъка на факлата. В средата на плочата над главата му имаше халка — несъмнено за затваряне на дупката подир бегълците, ако на господарите и господарките на двореца някога се наложеше да използуват този път. От другата страна на плочата не се виждаше такава халка, тъй като на никого не би хрумнало да влезе от тази посока.

Пламъкът опърли гърба на Конан, когато той понадигна плочата, после натисна силно, отмести я от отвора на шахтата и подаде глава в тъмницата, осветявана само от оскъдната светлина на неговата факла. Стените бяха иззидани с грапави камъни, а подът бе покрит с обезцветена от времето, изсъхнала, трошлива слама. Малко животинче изцвърча и избяга при появата на кимериеца.

Конан взе факлата в ръка и отиде до дебелата, обкована с желязо врата. Една желязна плоча от външната страна на вратата закриваше дупката, през която стражите проверяваха какво правят затворниците. Конан натисна внимателно вратата и откри, че не беше заключена. Той бавно я отвори, мръщейки се при всяко проскърцване на грубите железни панти. Облицованият с камък коридор беше празен и прашен.

— Трябваше да почакаш — каза задъхано Акиро, като се подаде от шахтата. — Нямаше начин да разбереш какво има от другата страна на тази плоча.

— Трябваше да е тъмница — каза Конан. — Братовчедът на Малак едва ли е можел да избяга от голямата зала за гости или от спалнята на Тарамис.

Старият магьосник го гледаше изумен.

— Логично. Не съм очаквал такова нещо от теб. Струваше ми се, че ти винаги се втурваш към трудностите със сабя, вместо с логическа мисъл.

Малак, който тъкмо излизаше от шахтата с помощта на Зула, промърмори обидено:

— Откъде знаеш, че братовчед ми не е избягал от спалнята на Тарамис? Всички мъже от моя род са страшно привлекателни за жените.

Зула изсумтя и Малак отново отвори уста, но Конан пресече всякакви спорове с рязък жест.

— Остави това за по-късно, Малак — каза той и влезе в коридора.

Изборът на посока беше лесен. Единият проход беше тъмен, в другия се провиждаше светлина. Конан остави факлата на голия каменен под на коридора, измъкна сабята си и тръгна към светлината. Малко преди източника на слабата светлина, която влизаше в коридора, той спря слисан.

Това беше стаята на тъмничаря — голяма, подобна на куб стая, добре осветена от факли, поставени в стенни железни свещници. В далечния край имаше стълби, които водеха нагоре и до тях, пред маса от грубо рендосани дъски, седеше тъмничарят — едър плешив мъж с много повече коса по ръцете и краката, отколкото някога бе имал на главата. Той дъвчеше голямо парче телешко, стиснал месото в дебелите си пръсти, докато с другата си лапа се чешеше лениво под кожената жилетка. Тъмничарят беше обърнат с лице към коридора, където стоеше Конан, скрит в тъмнината. От мястото, където се намираше, плешивият можеше да изкачи половината от стълбите и да извика за помощ, преди Конан да успее да достигне до масата.

Конан вече се готвеше да предприеме този рискован ход, когато Зула го докосна по ръката и поклати глава. После тя бързо свали тясното парче плат, което покриваше малките й гърди. Малак демонстративно облиза устни, но тя не му обърна внимание, а натъпка парчето плат в другото, което носеше около бедрата си. После с подканяща усмивка тя тръгна към тъмничаря, използувайки тоягата си като бастун.

Плешивият мъж замръзна с парчето месо, повдигнато към устата.

— Откъде, в името на деветте ада на Зандру, дойде ти? — изръмжа той. — Не си моя затворничка.

Зула не каза нищо, продължи да върви към него, полюшвайки съблазнително стройните си бедра.

Тъмничарят захвърли месото и не улучи спуканата калена паница пред себе си, изправи се и докато заобикаляше масата, избърса с обратната страна на ръката мазната си уста.

— Щом не си затворничка, нямаш право да си тук — каза той с пресипнал глас. — А щом си пъхаш носа, дето нямаш право да се мотаеш, ще трябва да ти задам един въпрос. При това доста болезнен. Защо не говориш? Езика ли си глътна? Няма значение. Ако не искаш да турят нажежени железа под краката ти и да те измъчват чрез разтягане, пачавро, ще трябва да се отнасяш към мен като към бог, слязъл на земята. Като най-сладкия ти любовник. Или като божество и кон за разплод едновременно.

Като каза това, той посегна към нея. Нито един мускул не трепваше върху лицето на Зула, когато тя изведнъж стисна тоягата с две ръце и с всички сили я стовари върху слабините на великана. От гърлото му се изтръгна сподавен вик, очите едва не изскочиха от плоското му лице. Той се сви одве, а тоягата се завъртя и се стовари отново, този път върху оплешивяващата му глава. Тъмничарят въздъхна и се строполи на каменния под, а Зула спокойно върза парчето плат върху гърдите си.

— Много резултатно — каза Акиро с усмивка, докато другите отиваха към нея. Малак усърдно избягваше да поглежда към гърдите й, дори след като тя ги беше покрила.

Конан не остана да участва в разговора. Настъпващата нощ го притискаше като огромна скала. Стиснал сабя в ръка, той се втурна нагоре по стълбите, без да чува стъпките на останалите, които тичаха подир него.

— Заръчала си да дойда, лельо? — каза Джина, застанала на вратата.

На лицето на Тарамис се появи дружелюбна и, според нея, непринудена усмивка. Момичето трябваше да изпълни още една, последна роля, мислеше си тя и за нея Джина беше добре подготвена. Фина черна коприна обвиваше тялото й до петите, милвайки седефената й плът. Разпуснатата й черна коса покриваше раменете, на лицето й нямаше дори следа от руж и въглен за вежди. Чистото лице разкриваше нейната невинност, а черната коприна я подготвяше за Мощта. Черното върху тялото на момичето контрастираше с алената коприна на Тарамис, пристегната в кръста, разрязана високо над коленете, за да изпъкват пред бога чувствените форми на тялото й като най-неотразимо достойнство.

— Да, дете — отговори й Тарамис. — Това е твоят рожден ден и тази нощ ти ще изпълниш своето предопределение. Ела, нека в твоя чест изпием чаша вино. — Тя напълни втората чаша, после подаде първата на момичето. — Сега ти си жена, достатъчно си възрастна и можеш да пиеш вино.

Джина взе нерешително чашата и се взря в тъмната рубинена течност.

— Често съм се чудила какво представлява виното — каза тя.

— Пий — каза й Тарамис. — Пий до дъно. Така е най-добре. — Тя затаи дъх, когато момичето продължи да се колебае, после то вдигна чашата и пи, както му беше наредено, до дъно. Тарамис въздъхна с облекчение.

Джина свали от устата си почти празната чаша и се усмихна.

— Така затопля и сякаш всичко в мен се върти.

— Чувстваш ли се замаяна? Понякога се случва.

— Чувствам се… чувствам се… — Джина се засмя тихо и замълча.

Тарамис измъкна златната чаша от безсилните пръсти и се взря в големите очи на момичето. Виното не можеше да подействува толкова бързо дори на човек, който никога не бе пил, както Джина, но прахът можеше. Трябваше да постигне този ефект.

— Коленичи, дете — каза тя.

Усмихвайки се, сякаш беше съвсем нормално да й бъде наредено това, Джина коленичи.

„Прахът действа като заклинание — мислеше Тарамис. — Във фаталния момент тя няма да изпита никакво колебание“. Принцесата извика силно:

— Стани, дете! — когато Джина се изправи, Тарамис продължи: — Ксантерис! Тя е готова.

Първожрецът с благото лице побърза да влезе в стаята, стиснал златното ковчеже в ръце. Той посегна да го отвори, но Тарамис отблъсна настрана тънката му ръка. Тя беше тази, която трябваше да стори това. Когато капакът на ковчежето беше вдигнат, благородната дама почти не забеляза светещото Сърце на Ариман. На сутринта за нея щеше да бъде безопасно да докосне това сърце и тогава тя щеше да може да извършва многобройни големи чудеса. Тази вечер от значение беше само Рогът на Дагот.

— Вземи Рога, дете — каза Тарамис, а после завистливо погледна как пръстите на Джина обгръщат блестящия златен предмет.

Във вътрешния двор четири бронзови гонга възвестиха, че приближава полунощ.

— Ела, дете — каза Тарамис. Държейки Рога на Дагог пред себе си. Джина я последва, за да изпълни предопределението.

Стъпвайки внимателно, Конан вървеше тихо по коридора на двореца, без да забелязва редките вендиянски килими върху мраморния под или старинните иранистански гоблени, закачени по степите, откъдето светеха златни лампи. Другарите му предпазливо го следваха. Стражите на Тарамис бяха навсякъде. Вече два пъти вече те бяха принудени да се крият, докато пресичаха просторни зали, а Конан изскърца със зъби от безсилие, когато десет мъже в черни доспехи минаха край тях. Колкото и да бързаше, беше немислимо да влезе в бой с такава група войници, без това да стане причина за обявяване на тревога. Преди да зазвучи сигнал за тревога, той трябваше да намери Джина, за да има някаква надежда, че ще може да я изведе жива от двореца.

Кимериецът пристъпи на мястото, където се пресичаха два коридора и изскърцването на щавена кожа го дари с шанса да оцелее. От двете страни, облегнати на стената, където той не би могъл да ги види, стояха стражи в абаносовочерни нагръдници и шлемове. Когато той се появи, ръцете им светкавично посегнаха към сабите. Нямаше време да мисли какво да прави; трябваше да действа.

Хванал сабята с две ръце, Конан се завъртя на ляво и стоманата се заби в нагръдника на единия страж, докато другият вече наполовина беше изтеглил сабята си. Кимериецът мигновено измъкна от тялото смъртоносното оръжие и да го размахва във вихрен кръг. Другият вече беше извадил извитата си индийска сабя и я вдигаше нагоре, вместо да нанесе удар, което беше фатална грешка. Върхът на летящата сабя на Конан раздра вдигнатите ръце на мъжа. Когато стражът отпусна надолу дланите си, изтръпнали от болка, Конан се обърна, пристъпи крачка напред, сабята му изсвистя, изви се и потъна дълбоко в черния шлем. Вторият труп падна на мраморния под само миг подир първия.

Малак изсвири от възхищение, а Зула го гледаше, изпълнена с благоговение.

— Ти наистина си бърз — ахна тя. — Никога не съм виждала…

— Тези мъже — прекъсна я Конан, — скоро ще ги намерят, ако не ги скрием.

— Искаш да кажеш, че двеста души стражи ще научат, че сме тук? — обади се Малак с писклив глас. — В името на мършавата задница на Дан!

— Връщай се в тъмницата — сряза го презрително Зула. — Пътят за навън е свободен.

Малак се намръщи, после измъкна камите си.

— Винаги съм искал да бъда герой — каза той тихо.

Конан им се озъби да млъкнат.

— Искам да кажа, че нямаме време за предпазливост. Трябва да намерим Джина. Бързо! — Като леопард, преследващ плячката си, той се спусна напред, подгонен от мрака, забулващ небето навън.

Възклицание на страхопочитание се изтръгна от събраните жреци — сега те всичките бяха събрани — когато малката процесия влезе във вътрешния двор. Тарамис се наслаждаваше на това страхопочитание, макар да знаеше, че то беше предизвикано от момичето зад нея, за Единствената и за златния Рог на Дагот, който тя носеше, но тъкмо Тарамис беше тази, коя го направи възможно всичко това.

Сластолюбивата благородница отстъпи настрани и отпред излезе Джина с нейния товар. Жреците в златни наметала паднаха на колене. Ксантерис, който вместо ковчежето, сега държеше високия си жезъл със златен край и лазурно брилянтово око, застана от другата страна на момичето, гладейки чисто бялата си брада, за да получи своя дял от хвалебствията.

— Спящият бог никога няма да умре — изпя Тарамис.

— Където има вяра — отговориха коленичилите жреци, — там няма смърт.

Тя разтвори широко ръце.

— Това е Нощта на пробуждането — извика Тарамис, — защото Единствената дойде! — Ехото от стените повтори отговора.

— Вечна слава на Единствената, която служи на Спящия бог!

Десет души стражи в черни доспехи, с приведени копия в знак на почит и застанали достатъчно далеко, за да не пречат, се размърдаха неспокойно. Откъм колонадата се чу свирене на флейти, оповестяващи пристигането на жертвата и на акта на миропомазването. На кадифеното черно небе блестящите звезди се подредиха във фигура, която щеше да се повтори чак след хиляда години. Моментът беше дошъл.

„Властта — мислеше Тарамис, докато ехото още се носеше във въздуха. — Властта и безсмъртието ще бъдат мои!“

Конан рязко спря, когато в коридора пред очите му се появи един по-едър от него мъж в черни доспехи, с гола извита индийска сабя в ръка.

— Знаех, че ще дойдеш по този път, крадецо — каза тихо Бомба̀та. Белязаното му лице зад шлема беше по-мрачно от всякога. — Когато намерих телата, разбрах, че си жив. И знаех, че ще дойдеш в големия двор, за да я спасиш. Но щом аз не мога да притежавам Джина, никой човек няма да я притежава! — Сабята му се издигна нагоре, блеснала в светлината на лампата. — Тя отива при Спящия бог, крадецо.

Конан направи знак на другите да изчакат и пристъпи напред. В тясното пространство на залата с гоблени те можеха само да попречат. Кимериецът хвана с две ръце сабята и я изправи пред себе си.

— Да не си си глътнал езика? — попита Бомба̀та. — Казвам ти, че в момента момичето умира в центъра на този дворец. Бесней за твоята загуба, крадецо. Ще вкуся горчивината на твоето отчаяние, ще те убия и моята скръб ще угасне.

— Сега не е време за приказки — отговори Конан. — Сега е време за смърт.

Двете саби полетяха и един и същи миг. Звън на стомана изпълни залата, докато сабите тъчеха смъртоносна дантела между двата колоси. Атака и контраатака, удар и контраудар следваха бързо едни подир друг като проблясващи светкавици.

Неочаквано широката сабя на Конан беше избита от ръцете му. Триумф озари лицето на Бомба̀та, но точно когато той замахва Конан светкавично вдигна крак и сабята на заморанския гигант се завъртя във въздуха изтръгната от ръцете му. Двамата мъже се блъснаха и мигновено се вкопчиха един в друг. За миг и противниците се пресегнаха към камите си, после огромните ръце на Бомба̀та сграбчиха главата на Конан и започнаха да я извиват, а кимериецът хвана черния шлем, едната ръка в долния край, другата над носа. Краката се местеха и се бореха за надмощие и равновесие. Сега единственият шум от борбата беше тежкото дишане на борещите се мъже. Яките сухожилия изпъкнаха, ставите започнаха да пукат от напрежение.

Прозвуча звук като от стриване на нещо, не силен, но той сякаш заглуши всичко друго и Конан откри, че държи безсилен труп. За момент той се взря в черните очи, които смъртта беше започнала да замъглява, после пусна тялото на Бомба̀та и то се сгромоляса на пода.

— Времето изтича — каза Зула, — а ние все още не знаем къде да я търсим.

Конан завъртя рязко глава, за да възвърне гъвкавостта на врата си, после се наведе и вдигна своята сабя.

— Знаем. Той ни каза. Големият двор в центъра на двореца.

— Той каза също, че тя ще умре всеки момент — напомни му Малак.

— Тогава нямаме никакво време да стоим тук и да приказваме — отвърна Конан. — Елате.

— О, велики Дагот — пееше Тарамис, — в Нощта на пробуждането ние, твоите слуги, идваме при теб.

Флейтите пищяха пронизително, когато тя взе ръката на Джина. Ксантерис улови другата й ръка и те поведоха момичето към главата на легналата статуя на бога, величественото му чело обезобразено от тъмната, кръгла вдлъбнатина. Вдигнала Рога пред себе си, Джина вървеше, без да се съпротивлява.

— О, велики Дагот — пееше високата принцеса, — в Нощта на пробуждането ние, твоите слуги те викаме. — Тя прошепна на Джина: — Рога, дете. Постави Рога, както ти бе казано.

Джина примигваше, колебаеше се. Тарамис замря от страх, да не би действието на настойката да е преминало. После стройното момиче бавно постави златния рог във вдлъбнатината на челото на Дагот.

Тръпки преминаха по огромното алабастрово тяло. Твърдият мрамор омекна и доби цвета на човешка кожа. Миглите потрепнаха.

Тарамис въздъхна облекчено. Сега нищо не можеше да спре възкресението. Спящият бог се събуждаше. Сега освен Дагот и Единствената, тя, Тарамис, също можеше да докосва Рога. Но всичко трябваше да свърши бързо, сега.

— О, велики Дагот — извика тя, — приеми тази наша жертва и дар за теб. Приеми третото миропомазваме, жертвоприношението на Единствената.

Джина дори не грейна, когато Ксантерис впримчи лявата си ръка в косите й и я наведе към главата на лежащия бог. Той вдигна ръка нагоре и в пръстите му проблесна позлатената кама.

Втурвайки се в големия вътрешен двор, Конан се натъкна на ужасяваща сцена: стражи в черни доспехи, коленичили жреци в златни наметала, огромното тяло с рог на главата, което изглежда точно започваше да се размърдва. И Джина, гърлото й извито като дъга под ножа в ръката на белобрад мъж.

В един-единствен миг той разбра всичко и веднага се втурна напред. Сабята премина от дясната ръка в лявата, дръжката й се стовари върху черния шлем на един страж, свободната дясна ръка измъкна копието от ръцете му. Когато камата се насочи към гърлото на Джина, Конан хвърли копието. Оръжието описа тъмна дъга в двора, зловещата кама падна на мраморните плочи, а белобрадият мъж изпищя пронизително и стисна с две ръце черното копие, което го беше пронизало.

Само миг и в двора настъпи пълен хаос. Стражите в черни доспехи се нахвърлиха срещу Конан, който с изумление откри, че редом с него Малак също се бие. Зула се втурна през двора, разгони с тоягата от пътя си жреците в златни наметала, хвана Джина за ръка и я измъкна от огромната, вече потръпваща статуя.

— Време е — изкрещя Тарамис. — Започнатото трябва да бъде довършено! Събуждането трябва да стане! — На колене, тя се мъчеше да сграбчи падналата кама.

Огромната фигура на Дагот бавно се изправи — тяло на гигантски мъж, прекалено красиво, за да бъде човешко, със златен рог на челото. Когато той се раздвижи, въздухът в двора се изпълни с мраз. Благородната глава се обърна, големите златни очи огледаха двора. После изведнъж главата се отмета назад и Дагот започна да вие. Олюлявайки се, той нададе вопъл, изпълнен с такава мъка, земята никога по-рано не бе чувала.

Когато ужасният звук го освободи от вцепенението, Конан установи, че отново може да се движи. Той стисна сабята си, а стражите отпреде му захвърлиха копията си и побягнаха, префучавайки край него, сякаш в сравнение с тази сабя в ръцете му в двора нямаше нищо, от което си струваше да се страхуват.

Сега тялото на Дагог се сбръчка, сякаш под кожата му бяха израснали буци. Като се издуваше и гърчеше, то нарасна и промени формата си. За миг кожата му стана груба. Челото му се дръпна назад, челюстта изпъкна напред, от устата му се показаха кучешки зъби. Ръцете и краката надебеляха, по краищата на пръстите му се появиха нокти като на граблива птица. Кожата на гърба се разцепи и от там излязоха криле, покрити с кожа като на чудовищен прилеп. Голямото мъжко животно се размърда — гърбаво и превито, чудовищно, и въпреки това три пъти по-високо от едър мъж. Богът Дагот, стоеше прав и само огромните му златни очи бяха непроменени.

Тези очи се взряха в Тарамис, която бе паднала на колене, притиснала до гърдите си камата, а лицето й се гърчеше, изкривено от ужас.

— Ти! — извика той и гласът му затрещя, оглушителен като гръмотевица. — Кажи да чуя от собствената ти уста, Тарамис, ти ли си обещаната за мен!

Надеждата се върна в Тарамис.

— Да — каза тя задъхана. Принцесата скочи и се затича към бога. — Аз съм обещаната за теб. И ти ще ми дадеш власт и безсмъртие. Ти ще…

Пръстите с остри нокти придърпаха благородницата към Дагот, а огромните крила се разпериха над нея, после се прибраха и я скриха. Изпод тези крила се чу писък на непоносима билка и неверие. После крилете се разтвориха и Дагот захвърли наметалото от алена коприна.

— Това означава — изрева гръмотевичният глас — да познаваш бог и да бъдеш познат от бог!

Зула се бе спряла и гледаше ужасена дрехата, единственото нещо, останало от Тарамис, а Джина, застанала до нея, не разбираше какво става наоколо.

Конан се втурна напред, сграбчи една подир друга двете жени и ги блъсна към двореца.

— Тичайте! — заповяда той и те побягнаха.

— Не, смъртни човече! — прогърмя гласът. — Тя с Единствената, а Единствената е моя.

Конан почувства как земята потрепери, когато Дагот пристъпи напред. Жените нямаше да могат да изпреварят това чудовищно същество. Кимериецът трябваше да спечели време, необходимо за тяхното бягство. Сигурен, че за първи път през живота си е изправен пред нещо, което не може да победи, Конан се обърна, за да се бие с бога.

Изведнъж над главата му прелетя огнено кълбо и удари Дагот по гърдите. Кълбото отскочи като камъче, сблъскало се с планина, но подир него го удари второ, а после и трето.

— Бягай, кимериецо! — извика Акиро. — Ерлик да ти е на помощ, бягай! Не мога да задържа вечно такъв като него.

Дагот вдигна криле, плесна с тях зад гърба си и този плясък прозвуча като гръм. Грохотът сякаш извика огненото кълбо, което Акиро беше хвърлил във въздуха, то се появи и полетя назад.

— А ти, смъртни човече! — прогърмя Дагот към Конан. — Ще се противиш ли на един бог? Познай страха от онова, което вършиш.

И тогава Конан почувства как го обзема страх, първичен ужас, паника, така всеобхватна, сякаш костите му се разпадаха на части. Непреодолими вълни от това влудяващо чувство се разбиваха върху него, изтикваха назад съществото, което наричаше себе си Конан от Кимерия, назад, отвъд познанието на цивилизацията или огъня, или речта, назад към древното същество, което не познаваше никакви богове, съществото, което беше оцеляло въпреки липсата на остри нокти и кучешки зъби, защото беше по-кръвожадно от леопарда и мечката. Това същество познаваше само една реакция при страх. С рев, от който пещерните животни изпадаха в ужас, Конан се впусна в атака.

Широката му сабя се заби дълбоко в тялото на чудовището, а Дагот се засмя презрително, когато безкръвните рани зараснаха мигновено. Ръцете с остри нокти сграбчиха кимериеца, повдигнаха го към зейналата уста с остри кучешки зъби, а Конан продължаваше да сече с безумна ярост, която нямаше да спре, докато смъртта не го вземеше при себе си.

Докато се биеше, до ума на Конан проникнаха неясни думи. „Рогът“. Част от съществото му се напрягаше да слуша, докато по-голямата част се мъчеше да убие. Онази малка част, в която бяха проникнали думите на Акиро, съобразяваше: „Той е уязвим само чрез рога!“, беше извикал магьосникът.

Сега Конан беше вдигнат пред златните очи на демона. Той отвърна смело на техния поглед. Страхът му беше прогонен от обхваналата го кървавочервена лудост, която искаше да убие, или да умре.

Кимериецът се засмя, хвърли сабята си и сграбчи рога; беше като докосване до светкавица, въпреки това той даде воля на обзелото го чувство на мрачна лудост и продължи високо да се смее. Конан напрегна яките си мускули и откърти златния рог от чудовищната глава. Болка изпълни жълтеникавите очи на бога, пълната с кучешки зъби уста се отвори по-широко да захапе човека, които го беше наранил. Но безумната ярост не беше напуснала Конан. Той обърна рога и заби върха му в единия от златните глобуси — очи, които го гледаха, а после с всички сили го напъха дълбоко навътре.

По-ранният вой на Дагот беше като шепот в сравнение с този, който нададе сега. Конан беше запокитен във въздуха. Той се завъртя през глава и падна на мраморните плочи. Писъкът ставаше все по-силен. Изведнъж той въобще престана да се чува, но черепът на кимериеца започна да вибрира, нагорещени до бяло камѝ се забиха в ушите му. Конан стисна главата си с ръце, помъчи се да стане. Той трябваше да се бие. Трябваше да убие. Той трябваше…

Конан разбра, че не е изгубил разсъдъка си, когато осъзна, че вижда звезди. През Дагот. Гигантското тяло все още се издигаше в центъра на двора, пръстите с остри нокти бяха сграбчили чудовищното лице, кръв като рубини извираше измежду тях, кръвта на един бог капеше и се разпиляваше като кристал по мраморните плочи под краката му, но още докато кимериецът го гледаше, тялото ставаше по-смътно, по-неясно. Мъгливите очертания на Дагот висяха като паяжина под небето. Изведнъж той изчезна и заедно с него изчезна болката от главата на Конан.

Кимериецът огледа неспокойно двора. Жреците бяха избягали. Никой не беше останал от облечените в черни доспехи дрехи. Само телата на убитите от него и Малак лежаха наоколо. Зула се беше навела над стройното момиче и го люлееше в ръцете си.

— Припадна — каза черната жена на Конан, — когато ти откърти рога. Но според мен тя просто спи. Ще се оправи.

— Хей, Конан — извика Малак. Дребничкият крадец се беше подпрял на една колона от мраморната колонада. Акиро, който се движеше, сякаш беше съсечен от главата до петите, превързваше окървавеното бедро на Малак. — Раниха ме с копие, но победихме. Кълна се в топките на Хануман, човече, победихме!

— Може би — каза Конан уморено. Той стисна амулета на гърдите си с такава сила, сякаш искаше да го счупи. — Може би.