Конан Разрушителя

Глава единадесета

— Почакай, Джина — извика Конан за десети път, макар да знаеше, че вече е много късно. Джина беше изпреварила всички и когато той я повика, тя вече беше достигнала до края на кратера и изчезна в него.

Като ругаеше, той препусна по склона подир нея, напрягайки коня си до краен предел. Останалите се бяха проточили зад него в дълга колона, но кимериецът не можеше да ги чака. Конан достигна ръба и ахна, когато погледна надолу.

В дъното на огромния кратер имаше езеро с огледално гладка повърхност. Тъмносиният й цвят говореше за голяма дълбочина. От двете му страни се издигаха отвесни стени. Под кимериеца се виждаше малък бряг с черен пясък, обрасъл по краищата с тръстика. Конят на Джина вече беше преполовил разстоянието до водата. На далечния край на езерото се издигаше кристален дворец с невероятни бляскави стени, от които косите на младежа настръхнаха.

Когато я настигна, конят на Джина вече беше потопил муцуна в езерото и момичето гледаше с широко отворени очи кристалните кули на двореца в далечината. Дълбочината на кратера беше причината пясъците да потъмнеят, сякаш бе настъпила нощта.

— Ключът в този дворец ли е? — попита Конан.

Тя кимна възбудено.

— Да. Чувствам как ме притегля.

— Тогава трябва да напуснем кратера — каза й той, — и да заобиколим планината. От тук няма път, освен, ако не решим да плуваме.

Започнаха да пристигат и другите, Бомба̀та и Зула почти едновременно, подир тях Акиро, и последен Малак с товарния кон.

— Добре ли си, дете? — извика Бомба̀та в същия момент, в който Зула извика:

— Джина, нали нищо ти няма? — Човекът с белязаното лице и абаносовочерната жена се спогледаха.

— Това е пътят — заяви категорично Джина. — Това е верният път.

— Как? — попита Конан.

Дори Бомба̀та я погледна учудено.

— Бихме могли да заобиколим, дете. Няма да има никаква разлика.

— Това е пътят — повтори Джина.

Изведнъж Малак скочи от коня си и нагази сред тръстиките. Когато излезе, той теглеше дълга, тясна лодка от кожи, опънати върху дървен скелет. Той държеше шепа върви рибарски и куки от животински кости.

— Селяните са се погрижили за нас, а? — засмя се той. — Рибарят няма да има нищо против, ако си услужим с лодката му. В нея има и гребла.

— Много удобно — промърмори Акиро, — че я намерихме тук. Може би прекалено удобно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Конан.

Магьосникът опъна дългите си провиснали сиви мустаци и се взря в двореца, които продължаваше да блести, макар вече слънцето да не го огряваше пряко.

— Не мисля, че хората от Карпатите планини са рибари. А и дори да са рибари, ти би ли ловил риба на място като това, където беше лодката?

— Но… лодката е факт — възрази Малак. — Не можеш да отречеш онова, което виждаш с очите си.

— Мога да се усъмня във всичките си сетива — отговори тихо Акиро, — освен в ума си. Колкото до лодката, може би някой е знаел, че пристигаме.

Дребният крадец ахна от изненада и пусна лодката и рибарските такъми, сякаш бяха змии. Той се отдръпна от тях и избърса ръце в кожената си куртка.

— Стигиецът знае, че идваме? Банба да ни е на помощ!

— Въпреки това ще направим лагер без да палим огън — каза Конан и слезе от коня си. — Ако той не знае, че сме тук, няма никакъв смисъл ние да му съобщаваме това с нашия огън.

— Сега трябва да преминем — каза Джина. — Веднага. Ключът е там, уверявам ви.

— Ключът ще бъде там и на сутринта — отговори кимериецът. С явно нежелание тя за първи път от пристигането им на брега свали очи от двореца и твърдо стисна устни. Конан продължи, преди Джина да успее да заговори. — Аз имам не по-малко основание от теб да успеем. Джина. Ще преминем веднага щом се съмне.

— Крадецът е прав, дете — каза Бомба̀та. Той махна с ръка към езерото, чиито водѝ със залязването на слънцето бяха започнали да стават черни. — Ако лодката се обърне, ти ще се удавиш, преди да успея да те намеря. Аз не мога да поема такъв риск.

Джина замълча намусено и Конан насочи вниманието си към Малак.

— Ако искаш, ги можеш да си вървиш. Нас с тебе не може да ни спре това, че този Амон-Рама знае за пристигането ни. Смятай скъпоценностите за свои.

— Скъпоценности? — повтори като ехо Бомба̀та, но двамата приятели не му обърнаха внимание.

Малак пристъпи към коня си, после спря.

— Конан, аз… Ако имахме шанс, кимериецо, но той знае, че ние пристигаме. Кълна се в блестящото око на Балор! Ти чу Акиро.

— Чух — каза Конан.

— Ти оставаш ли? — попита Малак и Конан кимна. Дребният човек въздъхна. — Аз не мога да пътувам в тези планини през нощта — промърмори той. — Ще тръгна сутринта.

— Сега, когато взехме това решение — каза Акиро, докато слизаше с пъшкане от коня си — трябва да ви призная, че съм гладен. — Той сложи юмруци на кръста си и се изопна. — В торбите има сушено овче месо. И смокини.

С тежък, тържествен вид, те се захванаха да правят лагер. Кратерът им въздействаше по някакъв необясним начин и всички станаха мълчаливи и вглъбени с изключение на Джина, която беше възхитена, че часът за изпълнение на част от нейното предопределение наближава.

Скоро конете бяха спънати, изсушеното месо и плодовете изядени. Беше настъпила нощта. Джина се беше увила в одеяла, а Зула, за изненада на всички, седеше с кръстосани крака до стройното момиче и й тананикаше приспивно, докато то заспа. Бомба̀та гледаше ревниво, но черната жена хвърляше такива свирепи погледи към всеки мъж, който се осмелеше да се доближи, че те стояха на почетно разстояние.

Когато пълната луна се издигна по-високо, тъмнината намаля, сякаш кратерът по някакъв начин улавяше и задържаше тази сивкава светлина. Въздухът доби някаква плътна неземна перлена бледнина, в която лицата бяха замъглени, ала въпреки това се виждаха ясно. Конан и Акиро седяха сами между завитите с одеяла могилки, които представляваха спящите им другари. Те седяха и се взираха в двореца отвъд тъмните води. Той блестеше, без да осветява околността, сякаш беше брилянт върху кадифена поставка, задържащ всеки попаднал върху него лъч светлина.

— Това място ме потиска — каза накрая кимериецът. — Не го харесвам.

— Не е място, което може да се хареса на друг, освен на магьосници — отговори Акиро. Той движеше ръце пред себе си, сякаш галеше бледата светлина. — Чувствам как от всяка скала извира сила. Това е място, където веригите са разкъсани и връзките, които държат обикновеното цяло, са разтурени. Тук бариерите са слаби и могат да се викат мъртъвци.

Конан потрепера и си каза, че въздухът е студен.

— Ще бъда щастлив да се махнем от тук и да се върнем в Шадизар с нещата, които Тарамис търси — каза той.

Неочаквано писък прониза нощта. Джина се сви под одеялата си, погледна ги с невиждащи очи и закрещя: „Не! Не! Спрете!“

Бомба̀та скочи от мястото, където спеше, хванал извитата индийска сабя, Малак ругаеше и се бореше с одеялата си, стиснал във всяка ръка по една кама. Зула притисна момичето до гърдите и тихичко й зашепна.

Изведнъж Джина прегърна черната жена. Ридания я разтърсиха.

— Беше ужасно — плачеше тя. — Ужасно!

— Сън — каза Бомба̀та, пъхайки припряно сабята обратно в ножницата. Той коленичи до момичето и се опита да я вземе от Зула, но тя я притисна още по-силно. — Само сън, дете — каза той нежно. — Нищо повече. Върни се да спиш.

Зула погледна към него над момичето, което държеше.

— Сънищата са важни. Сънищата могат да разкриват бъдещето, да го предсказват.

— Съгласен съм — каза Акиро. — В сънищата често се съдържат предсказания. Говорѝ, Джина.

— Беше само сън — намръщи се Бомба̀та. — На това проклето място може да е сънувала невероятни ужасии.

— Говорѝ — отново я подкани Акиро.

С тих глас, в успокоителната прегръдка на Зула, Джина започна да разказва. Тъмните й очи все още бяха разширени от ужас.

— Бях малко дете, едва можех да ходя самичка. Събудих се и видях, че дойката ми спи и излязох от детската стая. Търсех майка си. Тичах през много коридори, докато стигнах до една стая, в която знаех, че спят майка ми и баща ми. Тяхното легло беше на средата на стаята, оградено със завеси. Видях ги, че спят. Видях също и друга фигура, като на момче. То се беше навело над предната част на леглото и гледаше към майка ми и баща ми. Бледата светлина от лампите осветяваше по странен начин ръцете на фигурата. Едната ръка беше вдигната и видях… видях, че държи кама. Ръката замахва и баща ми нададе особен звук, стенейки, сякаш е ранен. Майка ми се събуди. Тя изкрещя някакво име и тогава блесна друга кама. Навсякъде имаше кръв. Побягнах. Исках да крещя, но не ми се удаваше, сякаш нямах език. Единственото, което можех да правя, беше да тичам, да тичам, да тичам…

Зула я разтърси, после я притисна до себе си още по-силно.

— Всичко е наред, Джина. Сега ти си спасена. Спасена.

— Името — подтикна я Акиро. — Какво беше името?

Джина погледна нерешително.

— Тарамис — прошепна тя. — Беше Тарамис. О, защо сънувах това? Защо?

Никой не продума нищо, докато накрая Бомба̀та каза:

— Глупав сън. Лош сън, предизвикан от това лошо място. Дори моят сън беше смутен от неща, които никога не се случвали наяве.

— Само така изглежда — каза най-после Акиро. — Ще се грижиш ли за нея? — попита той Зула.

Черната жена погали Джина по главата и започна както по-напред тихичко да й пее приспивна песничка. Бомба̀та седеше от другата страна на момичето, сякаш този път той също щеше да бди над съня й. Двамата воини, мъжът и жената, се гледаха един друг без да мигнат.

Конан и Акиро вървяха бавно покрай водата. Черният й блясък не бе нарушаван и от най-малката вълничка.

— Когато Джина е била на възраст, когато едва е можела да ходи — каза бавно кимериецът — Тарамис е била може би шестнайсетгодишна. Точно на възраст, когато е могла да обсеби титлите и именията на брат си.

— Когато Джина е била на възраст, когато едва е можела да ходи — каза бавно кимериецът — Тарамис е била може би шестнайсетгодишна. Точно на възраст, когато е могла да обсеби титлите и именията на брат си.

— Може би това наистина е само сън.

— Може би — каза Конан. — Може би.

Амон-Рама се втренчи в алените глъбини на сърцето на Ариман, мръщейки се при гледката на спящите хора. Никой не беше буден на далечната страна на приспаното от нощта езеро. Последен се унесе в дрямка жълтокосият магьосник. Той се бе взирал в небето, опитвайки се — това докара моментна подигравателна усмивка върху стигийското лице с нос като клюн на сокол — опитвайки се да се докосне до силите, затворени в кратера. Магьосникът беше заспал много по-късно — след като другите дишаха дълбоко и спокойно под одеялата. Но сега дори и той спеше. На сутринта те ще дойдат и…

Навъсеното му лице стана зловещо. На сутринта. Дълго беше чакал той и сега оставаха само часове, въпреки това изгаряше от нетърпение. Не можеше да има никакви изненади в последния момент. Тогава защо се чувстваше така, сякаш по гърба му лазеха мравки?

Той отклони вниманието си от Сърцето и блясъкът в кристала намаля, оставайки си просто скъпоценен камък, по-ален от рубин. Магьосникът нямаше да прекара нощта така. Това трябваше да има край.

Амон-Рама бързо излезе от залата с огледалата, мина през кристалните зали, чийто най-незначителен златен орнамент би доставил върховна радост на царе и отиде в най-високата блестяща кула на двореца. Оттам той погледна към далечния бряг, сякаш с просто око можеше да проникне през неестествено светлата нощ, после извади от яркочервената си мантия парче черен тебешир, направен от изгорените кости на убити мъже и дъха на девици.

С решителен замах той начерта пентаграма5, оставяйки една страна незатворена, така че да може безопасно да влезе във фигурата. Във всеки връх на звездата той изрисува два символа, един еднакъв — като звезда, и един различен от пентаграма за различните върхове. Еднаквите символи щяха да обединят защитните си сили, за да опазят мощта на пентаграмата. Останалите щяха да служат за призоваване. Придържайки мантията си, да не изтрие някоя част от фигурата — това може да предизвика нещастие! — той влезе в нея и завърши последната част от дяволската диаграма.

Най-напред бавно, а след това с все по-голяма сила, той започна да напява, докато думите му започнаха да се звучат като вой в нощта. Магьосникът обаче не чуваше нищо от това, което говореше. Тези думи не бяха предназначени за хора. Неговите уши не можеха да ги чуят. Той се научи да ги произнася след дълги години мъчителни упражнения. На това място, където връзките бяха разкъсани, Амон-Рама призоваваше духовете на изменението и унищожението.

Полека бледнината на нощта се съсредоточи около него, сгъстявайки се, въртейки се, обгръщайки го, скривайки го като във вихрушка от дим. И този дим нарасна, оформи се и очертанията му се промениха. Появиха се криле, дълги колкото четири човешки бо̀я. Огромни нокти на граблива птица се вкопчиха в твърдия като стомана кристал на върха на кулата. В начертаната магическа фигура стоеше гигантска птица, орел с остър клюн, създаден от пушек, който се въртеше и кълбеше вътре в нея.

Огромните криле се размахаха — не се чу никакъв звук, сякаш не докосваха въздуха на този свят — и чудовищното тяло се издигна в нощта. Въздухообразното същество бързо отлетя и отиде над черния песъчлив бряг, където започна бавно да кръжи. Безплътните крила се прибраха и птицеобразното тяло се стрелна надолу.

То се спусна точно, върху стройното тяло на момичето. Огромните криле се разтвориха, за да спрат падането; никакво раздвижване на въздуха не размърда одеялата на черната жена и на човека с белязаното лице, които спяха от двете страни на девойката. Пръстите с остри нокти хванаха здраво тялото, но тя не се събуди, не направи нищо, с което да покаже, дълбокият й, нормален сън бе нарушен.

Безплътното същество се издигна нагоре, после крилете се разпериха и сякаш покриха цялото небе. То се понесе над черното езеро към блестящата островръха кула. Когато започна да се спуска към стъкловидния палат, формата на птицата отново се промени в стълб от пушек, в колона, която опря в пентаграмата, после се превърна във вихрушка, завъртя се, разсея се, за да разкрие как Амон-Рама носи в ръце Джина.

Той внимателно изтри с крак част от диаграмата и излезе от нея. Останалата част щеше да изтрие по-късно. Сега имаше по-важна работа. Безжизнените очи на магьосника леко се усмихнаха към красивото лице, когато момичето се обърна към него в непробудния си сън. Много по-важна работа.

Звънтящите под забързаните му крака кристални стълби го отведоха надолу в двореца. Той премина през залата с огледалата и след нея влезе в стая, различна от всички останали в тази постройка с блестящи стени, каквато не можеше да се намери никъде на друго място по Земята.

Навсякъде в този кристален дворец винаги искреше светлина и блясък, без да има нужда от лампи или слънце. Тук беше тъмно. Стените бяха като покрити с черна сянка, ако изобщо имаше стени или таван, или под, защото стаята изглежда във всички посоки се простираше до безкрая и в нея нямаше нито искрица светлина, освен на две места. Първата светлина обграждаше вратата, която водеше от стаята в залата с огледалата, но тази светлина свършваше като отрязана до самата врата. Тя не се разсейваше наоколо. Втората приличаше на басейн — мека светлина, без видим източник, която обграждаше огромно легло, отрупано с копринени възглавници. На това легло Амон-Рама положи лекия си товар.

Той я погледна с безизразните си, безжизнени черни очи, бавно прокара ръка край стройния глезен, до закръгленото бедро, тъпичкия кръст, набъбналите гърди. Нормалните човешки пороци го бяха напуснали много отдавна, прогонени от магиите му, но други бяха останали, други, които му доставяха нечовешки удоволствия. „И — мислеше той — тъй като не можеше да използува момичето по същия начин, както онази глупава жена, Тарамис, нямаше никаква причина, да не се отдаде на собствените си удоволствия.“ Сега, когато най-после момичето, Единствената, беше в ръцете му неговото нетърпение беше се изчерпало. Сега беше време за приготовления.

— Чуй ме сега! — извика той и гласът му отекна в огромните пространства. — Никаква врата, никакъв прозорец, никаква цепнатина, никакъв отвор за въздух не води до нея! Така заповядвам аз, така трябва да бъде.

Кристалният дворец иззвъня остро като огромна камбана и стана така, както пожела Амон-Рама. Дворецът беше запечатан.

— Нека да видим най-напред как ще се справят с това — промърмори той.

Амон-Рама хвърли един последен поглед към неподвижното тяло на Джина и излезе от стаята. Когато затвори вратата зад себе си, в пространството остана само едно осветено място, а Джина плуваше сред безкрайна тъмнина.