Конан Разрушителя

Глава девета

Конан присви очи и се взря в далечината. Пред него се простираха сенки, зад него слънцето се беше издигнало едва малко повече от педя над хоризонта. Върху отвесната скала на половин левга пред тях се виждаха много сенки, тънки линии на ръбове и издатини в камъните, но нищо не говореше за съществуването на проход.

— Джина? — извика Конан и погледна през рамо.

Не беше необходимо да казва нищо повече. Всички замълчаха, когато видяха канарите, които се възвисяваха пред тях, и дори стройното момиче се намръщи разтревожено.

— По този път трябва да вървим — каза тя твърдо. — Зная, че това е верният път. Продължавайте напред. Познавам го.

Конан подкара коня си в тръст. Каквото и да имаше там — и най-добре е наистина да има нещо, дявол да го вземе — той нямаше търпение да разбере какво бе то.

Кимериецът огледа скалите цяла левга на север и на юг от точката, към която се движеха. Най-ниската канара беше висока не по-малко от петдесет стъпки и завършваше с надвиснал връх, а най-внушителната се издигаше на десет пъти по-голяма височина. На места повърхността беше срязана от вертикални пукнатини и сенчести кратери, но в тези две левги нямаше нищо, което да подсказва, че съществува проход, през който да можеха да минат.

Той знаеше, че би могъл да преодолее препятствията. Във ветровития планински безкрай на своята родна Кимерия беше изкачвал и по-високи и по-отвесни скали. Малак вероятно също би могъл да се изкачи, може би дори и Бомба̀та, но Акиро не беше планинец, а и не виждаше изобщо как Джина може да премине над тях, освен ако й израстат криле. Криле. Той си затананика замислено. В действителност, разбира се, за криле не можеше да става и дума, но вероятно Акиро би могъл да намери изход. Сигурно старият човек би могъл да използува магическите си сили, за да изкачи себе си и момичето върху скалите, докато останалите щяха да се изкатерят по обичайния начин.

Изведнъж той разбра какво лежи пред него. „Право напред“, беше казала девойката и право напред имаше тясна цепнатина, която проникваше дълбоко навътре в скалата, а след петдесет стъпки правеше остър завой. Не можеше да има такъв късмет, беше сигурен в това. Нима това беше техният път? Крилата, мислеше си той биха свършили по-добра работа.

Той погледна останалите. От лицата им беше ясно, че и те бяха забелязали същото. Дори върху лицето на Бомба̀та беше изписана гримаса на съмнение, а Малак тихо шепнеше молитви. Само Джина изглеждаше уверена. Кимериецът не можа да се въздържи и я попита:

— Това ли е пътят? — Тя кимна решително и той въздъхна. — Аз ще вървя най-отпред — заяви той и измъкна широката си сабя от износената кожена ножница. — След мен ще бъде Малак, после Акиро и товарния кон, накрая Джина. Бомба̀та, ти ще бъдеш охрана отзад. — Воинът с белязаното лице кимна и измъкна извитата си сабя. — Хвърляй око и нагоре — завърши той, макар да нямаше представа какво биха могли да направят, ако някой отгоре започнеше да мята върху тях камъни, или предприемеше нещо още по-лошо.

— Кълна се в горящите зъби на Шакура — каза кисело Малак, — че досега можехме да бъдем в Аренджун.

Без да отговори, Конан подкара коня си в тясната планинска клисура. Останалите го последваха. Небето над тях се превърна в тънка лента, светлината намаля, докато започна да им се струва, че отново настъпи здрач. Високите стени бяха толкова близко една до друга, че конете с ездачите едва минаваха между тях. Сиви камъни падаха от двете им страни, често на не повече от един пръст разстояние от коленете им.

Те продължаваха да яздят, да завиват, да обикалят и само инстинктът подсказваше на Конан, че продължават да се движат на запад. Сега слънцето беше точно над главите им; то хвърляше поток от избледняващи сенки в лъкатушещия проход. Изведнъж Конан дръпна юздите, ноздрите му потръпнаха.

— Какво е това? — извика дрезгаво Бомба̀та.

— Нямаш ли нос? — отвърна му кимериецът.

— Пушек от дърва — каза Акиро.

— Да — съгласи се Конан. — И много прилича на лагерен огън.

— Какво ще правим? — поиска да знае Малак, а Конан изръмжа и се изсмя:

— Какво можем да правим, приятелю? Ще продължим напред, за да видим какво гори.

Отминаха още три завоя, оставиха след себе си една права отсечка и накрая излязоха от скалите. Досами тясното дефиле беше разположено едно голямо село, което се простираше надолу по стръмната страна на долината. Груби колиби бяха наредени от двете страни на прашни пътеки, които не можеха да се нарекат дори улици. В далечния край на селото Конан забеляза десетина тънички струи от пушек — остатъци от онова, което беше горяло там. Няколко голи малки деца крещяха и се въргаляха в калта заедно с мършави кучета, докато техните по-големи парцаливи другари, мръсни като малките, ако не и повече от тях, гледаха новодошлите, тъмните им очи изпълнени с изненада и предпазливост.

— Смъкни качулката на наметалото си, Джина — каза тихо кимериецът.

— Горещо е — възрази тя, но Бомба̀та дръпна бялата качулка напред и лицето й потъна в сянка.

Конан кимна. Като чужденци беше много вероятно да имат неприятности заради самото преминаване през това село, а сигурно нямаше начин да го заобиколят. Не беше необходимо да викат злото при себе си, като дадат възможност да се разбере, че сред тях има и хубаво младо момиче.

— Не спирайте за нищо — нареди Конан на останалите, — докато не се отдалечим достатъчно от това място! За каквото и да било! — Той сложи ръка върху дръжката на сабята си, удари коня с юздата и тръгна напред. Яздеха в същия ред, в който бяха минали през тесния проход.

— Малак — каза Акиро, — ако видиш тук нещо, което ти се поправи, постарай се да не го откраднеш.

— Какво? — Малак дръпна като опарен ръцете си от една кошница със смокини. — Кълна се в гърдите на Видеса, старче, не съм глупак.

Следяха ги изпълнени със съмнение очи, алчни погледи, опипващи конете и оръжията им, похотливи очи, мъчещи се да проникнат през наметалото на Джина. За място като това обаче тези очи не бяха толкова много и когато достигнаха до източника на пушека — десет покрити с пепел хармана, които някога са били колиби, Конан разбра защо хората не бяха повече. Селяните се бяха събрали, за да присъстват на едно жестоко развлечение.

Шестима войника с нагръдници от щавена кожа и шлемове с червени гребени стояха подпрени на копията си и се смееха, наредени в широк кръг около една жена, която беше стиснала тояга два пъти по-висока от нея и дебела колкото два мъжки палеца. Кожата й, черна като полиран абанос, показваше, че е от далечния юг. Силно пристегната лента от плат около малките й гърди и друга, по-широка около бедрата, представляваха единственото облекло, с което беше покрито мускулестото й тяло. Дебело въже, вързано около единия й глезен, я държеше на една крачка от забит в земята кол.

— Тези хора не са заморанци — каза Джина. — А това е заморанска земя, нали?

Конан не смяташе, че моментът е подходящ да й обяснява положението с границите. Мъжете носеха доспехи, каквито имаше в един от коринтийските градове държави. Планините на границата между Замора и Коринтия бяха оспорвани и от двете държави, селяните плащаха данъци на всяка, която изпратеше войници да ги събират, а когато нямаше войници, те отричаха върховната власт и на двете.

Черната жена бавно се наведе да опипа възела на глезена си, без да сваля очи от заобикалящите я войници. Когато пръстите й докоснаха въжето, един от коринтийците излезе пред другите и я мушна с копието си. Жената отскочи назад, доколкото позволяваше въжето, а тоягата се завъртя в ръката й като жива. Войникът с копието спря атаката си и се засмя, а в това време зад гърба й се показа друг. Тя отново отскочи назад от върха на копието, след това отново трябваше да се спасява от трети нападател.

— С какво тази жена е заслужила такова наказание? — попита Джина. Конан потисна една ругатня и хвана по-здраво дръжката на сабята си.

Един мъж с окаяно лице в края на тълпата погледна към Джина и се намръщи.

— Тя е бандит. — Мъжът протегна шия, опитвайки се да види лицето й под края на качулката. — Ние хванахме и нейния другар и го уморихме с бавна смърт, но преди да се заловим с тази, дойдоха войниците.

— Войниците ще я довършат — каза друг, като се опитваше да съзре лицето на Джина. Под нечистотията на челото му се виждаше подутина. — Не трябваше обаче да й връщат тази тояга. Тя уби един човек с нея и едва не избяга. — Погледът му се плъзна от Джина към останалите, после човекът стисна устни замислено.

— Бомба̀та — каза Джина — ти трябва да ги спреш. Каквото и да е сторила, тези мъже нямат право да се отнасят така с нея. Те са коринтийци, а тази земя е заморанска.

— Бандитите и крадците трябва да умрат — каза строго заморанецът с белязаното лице. — Крайно време е ние да продължим пътя си. — Той хвана юздата й, но я изтърва, когато Джина завъртя коня си, за да се обърне към Конан.

— И ти ли няма да направиш нищо? — попита тя.

Конан пое дълбоко дъх. Нещата бяха стигнали далеч.

Сега много селяни бяха обърнали глави към тях, преценявайки стойността на онова, което имаха, опитвайки се да видят дали Джина беше достатъчно красива, за да бъде продадена на търг. На светло и открито такива хора обикновено не бяха опасни, но сега те бяха възбудени от нападението на бандитите и от жестокото развлечение на войниците. Те бяха обзети от желание, изписано ясно върху лицата им, проличало в алчното облизване на устните, в размяната на погледи. Само след секунди тези мъже, войници или не, щяха да се опитат да намерят нова жертва, а всеки признак, че новодошлите искат да си тръгнат сега, само щеше да ускори нападението на тълпата.

— Бъдете готови — изкомандва тихо кимериецът.

— Бел да ни закриля — каза тихо Малак, когато Конан подкара коня си през групичката на войниците.

Учудените селяни се отместиха пред него. Спокойно, кимайки към коринтийците, Конан отиде в техния кръг. Войниците се спогледаха, втренчиха се в него, очевидно недоумяващи какви са намеренията му. Той извади широката си сабя.

— Не я убивай, защото ще ни развалиш развлечението! — извика един от коринтийците. Чернокожата жена пристъпи плавно докъдето й позволяваше въжето, стиснала здраво тоягата в ръце, гледаща наоколо с недоверчиви очи.

Конан й се усмихна, надявайки се с това да я успокои. Сабята му проблесна на слънцето и разсече въжето близко до глезена й. Очите им се срещнаха; по лицето й не трепна нито едно мускулче. „Нито капчица страх“, помисли той и се възхити.

— Какво направи? — извика един войник. — Не можах да видя. Съсече ли я?

Така спокойно, както беше влязъл в кръга, Конан излезе от него, безразличен към изпълнените със съмнение погледи на коринтийците. Преди кимериецът да беше стигнал до другарите си, черната жена се възползува от възникналата възможност. Въртейки тоягата със скоростта на вихрушка, тя се впусна в атака.

— Тръгвайте — изрева Конан.

Дебелият край на оръжието на жената смаза гърлото на един войник, преди нейните мъчители да разберат, че тя наистина се е освободила от въжето. Дървената тояга удари по шлема с гребен, стовари се върху коленете на коринтиеца, после се завъртя и изби копието от ръцете му, след това отскочи върху лицето; чу се пращене на счупени кости и плисна кръв.

Селяните с крясъци се разпръснаха пред сабята на Конан и изправения на задните крака кон. Бомба̀та се мъчеше да хване юздите на коня на Джина, докато тя протестираше, викаше към кимериеца, който не можеше да я чуе. Девойката сочеше жената, която той търсеше.

През това време трима от войниците бяха изчезнали, а останалите трима се чудеха какво да правят с жената, виновница за всичко това. Тя въртеше дългия прът над главата си и виеше като вълчица. Тримата се спогледаха и мълчаливо достигнаха до единодушно решение: хукнаха назад. Жената отново нададе боен вик, този път побѐден. После тя изчезна подир войниците.

Конан гневно издърпа юздата от ръцете на Джина. Тя се опита да възрази, но той подкара коня си в галон, теглейки я след себе си и единственото, което можеше да направи момичето, беше да се държи здраво за лъка на седлото. Селяните размахаха юмруци след тях и тук-таме надигнаха някое копие или ръждива сабя, но не направиха опит да спрат препускащите ездачи.

Едва когато селото се изгуби от погледа им зад един завой в долината, Конан намали скоростта и върна юздата на девойката.

Тя я пое от ръката му и го погледна.

— Защо оставихме онази жена в селото? Тя сега…

— Сега тя има по-голяма възможност да се спаси, отколкото преди един час — излая в отговор Конан. — Да спасяваме бандити ли сме дошли, или да намерим ключа? — Той се помъчи да овладее гнева си. Дори сега Джина нямаше представа за опасността, на която ги бе изложила.

Звукът от чаткане на копита в далечината накара Бомба̀та да изръмжи:

— Коринтийците. Малка е вероятността да не са съобщили за нас.

— Те ще оставят тъмнокожата жена на мира — отбеляза сухо Акиро — и ще съобщят, че сме много повече, отколкото е нашият брой в действителност. Да бъдат прогонени от голяма група въоръжени мъже е едно, а да бъдат победени от една жена е нещо съвсем друго.

Джина погледна единия, после другия.

— Ние трябваше да я спасим — продължи да настоява упорито тя. — Тази жена може би не заслужаваше да бъде измъчвана.

— По какъв начин? — попита Конан, дишайки тежко. Джина мълчаливо посочи надолу към долината. „Добре поне — мислеше кимериецът, — че пътят не е назад към селото“. Без повече приказки те подновиха пътуването.