Конан Разрушителя

Глава петнадесета

Когато най-сетне Конан спря коня си, клисурите бяха станали виолетови, потънали в сенките на планините. Той не беше галопирал през цялото време — конят не би издържал на такава езда в равнината, камо ли пък в лабиринт от лъкатушещи дефилета — но животните не можеха да се движат вечно дори и с бавен ход. Освен това той беше решил да намери място за пренощуване преди да бе станало твърде тъмно, когато нищо наоколо нямаше да се вижда.

Кимериецът погледна към Джина, за да разбере как тя понася пътуването. Бузите на стройното момиче бяха покрити с прах и следи от сълзи, и беше потънала в онова пълно мълчание, с което го бе посрещнала първия път. Държеше се с две ръце за седлото; и сега не показваше по-голямо желание да хване юздата на коня си, отколкото по време на бягството им. На малкото му забележки Джина отговори само с кимане на глава и той, макар и с неохота, допусна, че това й настроение може да се дължи на неговата недружелюбност през последните няколко часа. Единственото, което изглежда искаше да върши, бе да гледа втренчено в него, а това беше започнало да го изнервя. Дали не си беше изгубила ума? Беше се оказала в разгара на боя…

— Добре ли си? — попита той грубо. — А? Отговори!

— Ти беше… ужа̀сен — каза тя тихо. — Те можеха да държат клончета от дървета, вместо саби.

— Това не беше развлечение — промърмори той — не е игра, както ти изглежда продължаваш да мислиш. — Като се учудваше защо изведнъж се разгневи, той поднови търсенето на място за лагер.

— Просто никога по-рано не съм виждала такова нещо — продължи тя. — Онова, което Зула направи в селото, или което стана в колибата на Акиро, беше нещо различно. Аз… аз съм била настрана от това. Тези неща приличаха на развлечение, като жонгльори или мечка, която танцува.

Той не можеше да не изръмжи в отговор.

— При тези развлечения… умряха хора. И добре че умряха те, а не ние, но това не променя нещата. Никой човек не трябва да умира за развлечение на някого. — Той съгледа подходящо място — десетина обли камъка, по-високи от ездач, сякаш нарочно наредени близко един до друг край един стръмен склон. Той обърна коня си и тръгна към тях.

— Не исках да те обидя, Конан.

— Не се обидих — отговори остро той.

Конан поведе коня й между два камъка достатъчно раздалечени едни от друг, за да мине между тях и намери място сред облите камъни и стръмния склон, достатъчно голямо, за да се настанят те двамата и с животните. Камъните щяха да спират студените ветрове от планината и, което бе по-важно, щяха да ги защитят от погледа на преследвачи. Той скочи от коня, помогна на Джина да слезе от своя жребец и се зае с разседлаването на конете.

— Накладѝ огън — каза тя и обви наметалото около себе си. — Студено ми е.

— Никакъв огън. — Дори и да имаше нещо, което можеше да запали, той не би рискувал да издаде мястото, където се бяха скрили. — Ето — каза той и й подхвърли одеялата от седлото.

— Миришат — каза тя, но когато той клекна да провери оскъдните им запаси, видя, че тя ги беше сложила върху наметалото си от бяла въ̀лна, макар да беше сбърчила нос.

Кимериецът имаше вързани зад седлото си мях с вода и торба с изсушено овче месо. Месото щеше да им стигне за няколко дни, но с водата можеше да имат неприятности; мехът беше пълен само наполовина.

— Смяташ ли, че останалите също са успели да се измъкнат? — неочаквано попита Джина. — Имам предвид Бомба̀та и Зула, и другите.

— Може би. — Той дръпна рязко превръзките от главата си и започна да развива една от гърдите си.

— Не! — извика Джина. — Остави ги! Акиро казва…

— Акиро и другите може си са мъртви заради тези драскотини — каза той и се намръщи. — Заради мен. — Той избърса мазния мехлем на магьосника с превръзките. За негова изненада дълбоките рани бяха зараснали и се бяха превърнали в леко изпъкнали розови линии, сякаш бяха минали няколко дни. — Аз се безпокоях от тези рани, от сърбежа и миризмата. Ако не им бях отделял толкова внимание, коринтийците нямаше да могат да ни изненадат. — Той изруга и захвърли настрана мазната превръзка.

— Вината не беше твоя — възрази тя. — Аз бях виновна. Цупех се като дете, вместо да ти казвам по кой път да вървим. Ако не се държах така, щяхме да завием в страни преди да ни нападнат.

Конан поклати глава.

— Това е глупост, Джина. В този заплетен лабиринт ти би могла да видиш верния път само няколко мига по-рано, но коринтийците щяха да ни нападнат веднага, щом започнехме да се отдалечаваме от тях. — Той дъвчеше парче сушено овче месо, твърдо като лошо ощавена кожа и със също такъв вкус, а тя седеше намръщена и мислеше.

— Може би нямаше да мога да направя нищо повече — каза тя най-после, — но сега разбирам защо се укоряваш. Ти, разбира се, можеш да виждаш отвъд завоите и през канарите и трябваше да ни предупредиш. Чудесно е да имаме двама магьосници в групата. Само се чудя, защо не ни даде криле, та да отлетим?

Конан се задави с месото, което дъвчеше. Когато успя да си поеме дъх, той погледна към нея, но широко отворените й очи изразяваха само невинност. „Възможно е — помисли той — тя да е толкова непорочна, че да има предвид точно това, което каза. Наистина да вярва, че той… Не! Той не беше толкова глупав, та да повярва“. Конан отвори уста да възрази и отново я затвори с увереност, че каквото и да каже, ще прилича на истински глупак.

— Яж — каза той навъсено и хвърли торбата със сушено месо в краката й.

Тя избра внимателно едно парче. Той не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че когато го загриза с малките си бели зъби, на устните й съгледа лека усмивка. Това не подобри настроението му.

Светлината на небето помръкна и върху планините се спусна аметистововиолетова здрач. Като свърши с оскъдната вечеря. Джина започна да се мести, сякаш търсеше по-удобно място върху каменистата почва. Тя постилаше одеялата ту тук, ту там и накрая се оплака:

— Студено ми е, Конан. Направѝ нещо.

— Никакъв огън — отсече той. — Имаш одеяла.

— Тогава легни под одеялата с мен. Щом не ми разрешаваш да запаля огън, тогава поне сподели с мен телесната топлина от тялото си.

Конан се втрещи. „По-непорочна от дете“, помисли той.

— Не мога. По-точно не искам.

— Защо? — попита тя. — Не виждаш ли, че замръзвам? И не те ли изпрати леля ми да ме пазиш?

Конан се засмя и едновременно с това изстена. „Помолили вълка да пази стадото“, помисли той. После разтърси глава, за да отхвърли нежеланите мисли.

— Когато се върнеш в Шадизар, внимавай с Тарамис, Джина.

— Леля ми? Защо?

— Няма сериозна причина — каза той бавно. — Но кралете и кралиците, принцовете и принцесите, не мислят като обикновените хора. Те не виждат по същия начин като тях кое е добро и кое лошо.

— Сънят ли, който имах, те разтревожи? Бомба̀та беше прав. Това беше само сън, Конан. Всеки би могъл да сънува кошмари в място като онзи кратер. Тарамис ме обича. Тя се грижи за мен от малка.

— Все пак Джина, ако някога имаш нужда от помощ, съобщи в кръчмата на Абулетис в Шадизар и аз ще дойда. Зная много места, на които ще бъдеш в безопасност.

— Ще съобщя — каза тя, но Конан знаеше — Джина не вярваше, не ще й се наложи. — Все още ми е студено — продължи Джина и като се усмихна, повдигна края на едно одеяло.

Един безкраен момент едрият кимериец се колебаеше. После като реши, че наистина става все по-студено и че ако споделят топлината на телата си, няма да се случи нищо лошо, той свали сабята от колана си и легна до нея. Джина придърпа върху раменете му не само одеялото от седлото, което миришеше силно на кон, но и част от наметалото си. Одеялата започнаха да се свличат от тях и когато тя се пресегна да ги вдигне, той разбра, че девойката се беше навела над него. Конан инстинктивно я обгърна с ръка. Ръката му полегна върху топлата извивка на бедрото, отскочи сякаш опарена, докосна леко меката закръгленост на гърдата, после се спря на трапчинката на кръста.

— По-топло е, отколкото си мислех — промърмори той. На челото му имаше капчици пот. — Може би трябва малко да се поразходя. — „Колко въздържание — чудеше се кимериецът, — могат да искат боговете от един мъж?“

Джина се сгуши по-плътно в него, докосвайки с пръст златния дракон на гърдите му.

— Разкажи ми за Валерия. — Той настръхна и тя го погледна. — Чух от теб и Малак. И от Акиро. Не съм глуха, Конан. Каква жена е била тя?

— Жена — отговори той и разбра, че грубият отговор нямаше да му позволи да се измъкне. — Тя беше жена, каквато се среща веднъж на милион жени, може би в света няма друга като нея. Тя беше воин, приятел, другар…

— … И любовница? — допълни тя, когато той замлъкна. Конан пое дълбоко дъх, но Джина продължи преди той да може да отговори. — Има ли място в сърцето ти за друга жена?

Как да обясни отношенията си с Валерия, мислеше си той. Валерия беше жена, която не желаеше да притежава, нито допускаше да бъде притежавана, жена, която лягаше в леглото му със страст на тигрица, а два часа по-късно го буташе с лакът, за да му привлече вниманието му към някоя особено привлекателна слугиня.

— Има някои неща в отношенията между мъжете и жените — каза й той, — които ти просто не можеш да разбереш, момиче.

— Така си мислиш — отвърна разгорещено тя. — Зула и аз разговаряхме надълго за правилните начини как… да се отнасям с мъжа.

Изведнъж тя сграбчи свободната му ръка и я пъхна под дрехите си. Неволно дланта му обхвана една топла могилка с твърдо връхче. Дошъл на себе си, Конан отдръпна ръката си.

— Ти не знаеш какво правиш — каза той с дрезгав глас.

Преди думите да бяха напуснали устата му, тя се хвърли върху него. Изненадата беше толкова голяма, че той се преметна назад така, че тя легна върху него.

— Тогава покажи ми — каза Джина и сладките й устни прогониха от главата му всички сковаващи порива му мисли.

Студеният нощен вятър се носеше от равнината срещу Шадизар, сякаш се мъчеше да очисти града от покварата.

„Този вятър е поличба — мислеше Тарамис. — Знак за гибелта на старото, за настъпващата нова ера“. Небесносините й дрехи, извезани със злато, бяха избрани като символ на този нов изгрев на слънцето, това неизбежно ново начало.

Тъмните й очи огледаха вътрешния двор, най-големия в нейния дворец. Покрит с огромни блокове от светъл полиран мрамор, той беше заобиколен от колонада, изградена от алабастър. Балконите над двора бяха празни и в никой от прозорците нямаше светлина. Охраната в двореца се беше погрижила ничие любопитно око на роб да не зърне онова, което става там тази нощ.

Пред нея почиваше голямата статуя на Дагот върху кушетката от ален мрамор. „По-съвършен от който и да било смъртен мъж, роден от жена“, помисли тя. В кръг около нея и масивното тяло на спящия бог стояха жреци от новата религия, възродила древните, забравени поверия. Блестящи златни наметала покриваха жреците до петите, на главата на всеки имаше златна корона с един рог над челото, с издълбано върху него отворено око, символизиращо всеотдайната им служба на спящия бог.

Короната с най-висок рог беше на главата на стоящия от дясно на Тарамис, бялата му брада се развяваше над гърдите му, лицето му, с пергаментова кожа, бе добило изражение на безгранична доброта. Високият му златен жезъл имаше на върха син брилянт, инкрустиран в око, два пъти по-голямо от човешко. Той беше Ксантерис, първожрецът. „Наистина първожрец“, помисли Тарамис.

— Това е третата нощ — каза тя неочаквано и от кръга жреци се чу въздишка на задоволство. — Третата вечер от Нощта на пробуждането.

— Да бъде благословена Нощта на пробуждането — запяха жреците.

— Спящият бог никога няма да умре — извика тя и те отговориха:

— Където има вяра, няма смърт!

Тарамис протегна ръце настрани.

— Нека миропомажем нашия бог с първото миро.

— Слава на онази, която миропомазва Спящия бог — изпяха те.

Флейти започнаха да свирят, отначало тихо и бавно, след това по-бързо и по-високо. Откъм колонадата се появиха още двама жреци с корони. Между тях имаше момиче; гарвановочерните й коси бяха пристегнати с фиби върху малката й главица, тялото й бе увито в снежнобяло наметало. В кръга двамата жреци свалиха дрехите й и тя остана гола, без да се срамува. Когато спря до главата на Дагот, очите й, приковани върху тялото на статуята, изразяваха истински екстаз. Тарамис и Ксантерис пристъпиха едновременно и застанаха от двете страни на момичето.

— Ания — каза Тарамис. Голото момиче неохотно откъсна поглед от Спящия бог. — Ти — каза й Тарамис, — си първата избрана, предпочетена пред твоите сестри заради чистотата ти.

— Моята бедна душа е удостоена с висока чест — прошепна момичето.

— Още при раждането си ти си запазена за Спящия бог. Готова ли си да отдадеш живота си за Него? — Тарамис знаеше отговора, преди очите на момичето да заблестят от обхваналата го самозабрава. Благородницата с жестоките очи беше я подготвила отдавна и добре.

— Моята бедна душа моли да получи възможност да му служи — отговори момичето още по-развълнувано.

Сега флейтите свиреха пронизително.

— О, велики Дагот — извика Тарамис, — приеми тази наша жертва и нашия обет към теб. Приеми твоето първо миропомазване навръх Нощта на твоето завръщане.

Ксантерис, чието лице все още изобразяваше доброта, сграбчи косата на Ания, наведе главата й над главата на алабастровата статуя така, че вратът й се изви в дъга. Той извади от дрехата си една кама с позлатено острие и позлатената стомана се заби в гладката дъга. Над лицето на бога плисна ален фонтан кръв.

— О, велики Дагот — извика Тарамис, — твоите слуги те миропомазват!

— О, велики Дагот — изпяха жреците като ехо, — твоите слуги те миропомазват!

Тарамис падна на колене и наведе глава към мрамора. Потънала в собствената си напрегнатост, тя не чу шума, когато жрецът също коленичи и се поклони.

„О, велики Дагот — молеше се тя, — слугите ти очакват Нощта на твоето завръщане! Аз очаквам Нощта на твоето завръщане“.

Дружните гласове на жреците усърдно следваха нейния.

„О, велики Дагот, слугите ти очакват Нощта на твоето завръщане“.

Тялото на Ания потръпна за последен път и застина неподвижно на мястото, където беше паднало, забравено от всички. Изцъклените й очи бяха насочени към локвата от собствената й кръв, отцедила се върху светлите плочи.