Конан Разрушителя

Глава седемнадесета

Половин ден мина, преди да стигнат до онези назъбени каменни клисури, а когато спряха пред тях. Конан не ги намери за по-привлекателни, отколкото гледани отдалеч. Около тях се възправяха сиви стени, пътят се стесни дотолкова, че бяха принудени да яздят в колона по един. Стотини непроходими дерета се пресичаха отново и отново като миниатюрни каньони, отделени едно от друго с дебели каменни късове. Изведнъж се явяваха десетина възможни пътища да продължат напред, ала всеки следващ беше по-тесен, по-лъкатушен от предишния.

— Надясно — каза Джина, която яздеше непосредствено след Конан. — На дясно, казах. Не, не този. Онзи, ей там! Той е по-пряк. О, ако ме беше аз оставил да водя, можехме да се движим два пъти по-бързо.

— Не! — извика Бомба̀та.

Конан не каза нищо и препусна напред да проучи трите тесни прохода през скалите, които водеха в различни посоки. Бяха много тесни. Джина не за първи път искаше да води и той много пъти се бе мъчил да й обясни опасностите, на които можеше да се натъкне. Сега Бомба̀та отказваше да се отдели от нея, твърдейки, че няма доверие на кимериеца, който не й позволяваше тя да върви начело. Когато групата отново се събра и Бомба̀та даде ясно да се разбере какво има предвид, Конан беше сигурен, че заморанецът просто не желаеше да я остави насаме с него, но сега пред младия мъж стоеше друг проблем, които трябваше да обмисли сериозно.

— Защо спряхме? — попита Джина. — Това е пътят. Точно там. — Тя посочи към средния проход.

— Много е тясно за конете — каза Конан. — С известна трудност, защото сивите стени вече бяха съвсем близко една до друга, той слезе от седлото и тръгна пред коня си. — Ще трябва да оставим конете.

Това не му харесваше. Вярно, че спънати, конете не биха могли да отидат далеч, но дори и малкото разстояние, което можеха да изминат, щеше да им отнеме време за търсене. А без коне нямаше никаква надежда да пристигнат в Шадизар навреме. Другите също бяха слезли от седлата и връзваха на предните крака на животните букаи или се провираха край конете, за да отидат при него.

— Малак — каза Конан, — най-добре е ти да останеш с конете.

Нисичкият крадец трепна и заоглежда тъжно скалите около тях.

— Тук? Сиджин да ме порази, Конан, аз не мисля, че трябва да се разделяме. Да запазим силите си обединени, а? Тук човек не може дори да диша.

Конан се накани остро да възрази, но спря. Той самият намираше, че каменните стени бяха прекалено близко една до друга и пространството между тях като че бе лишено от въздух. Но Конан не беше човек, който може да бъде уплашен от тесни проходи и затворено пространство. Той огледа лицата на другите, опитвайки се да разбере дали някой от тях изпитва същото чувство като него. Джина изгаряше от нетърпение, докато лицето на Зула имаше такъв израз, сякаш тъмнокожата очакваше всеки момент някой да ги нападне. Бомба̀та, както винаги беше намръщен, а Акиро, както винаги — замислен. Вероятно той вече виждаше какво ги очаква. А може би не беше така.

— Да, ще останем заедно — каза Конан. Той стисна в една ръка сабята, а в другата камата. — Ето как ще маркираме пътя си — каза той и с камата начерта върху камъка стрела, която сочеше към жребците, — за да можем по-късно лесно да намерим конете. Дръжте се близко един до друг.

В отговор на настойчивото подканяне на Джина Конан тръгна през прохода с назъбените каменни стени, макар и не толкова бързо, колкото и се искаше; на всеки десет крачки той начертаваше върху скалата по една стрела. „Ако се случи най-лошото — мислеше кимериецът, — с тези знаци дори Джина ще може да намери конете. Така дори ако остане сама, тя ще има шанс да се спаси“.

На моменти те трябваше да се промъкват ребром, като ожулваха гърди и гърбове о скалите, защото някои участъци бяха толкова тесни, че нито Зула, пито Джина можеха да минат нормално. Конан обаче продължаваше напред. Той държеше в една ръка сабята, в другата камата, готова да промуши всекиго, който успееше да се промъкне край дългата му сабя, без да бъде съсечен. Докато навлизаше все по-навътре в лабиринта, чувството му, че нещо лошо предстои, се засилваше. Сега той почти можеше да назове онова, което сякаш проникваше през скалата, по която вървяха. Беше подобно на спомен за зловонието на смъртта — толкова слабо, че обонянието не можеше да го долови, така неуловимо, че умът не можеше да го усети и въпреки това предчувствието за зло можеше да се възприеме от живите примитивни инстинкти.

Конан погледна назад към другите и този път съзря безпокойството си, отразено в лицата на всички, с изключение на Джина.

— Защо вървим толкова бавно? — попита стройното момиче. Тя напразно се опита да се провре край едрия кимериец, но проходът беше така тесен, че той самият едва можеше да мине. — Вече почти стигнахме.

— Акиро? — каза Конан.

Лицето на сивокосия магьосник беше изкривено в такава гримаса, сякаш в устата му нагарчаше.

— Почувствах го още щом пристъпихме в тези проходи, но с навлизането ни става все по-силно. Това е… нечиста сила. — Той спря и плю. — Но тя е стара, древна и аз не мисля, че ни застрашава. Закъснели сме повече от няколко столетия.

Конан кимна и продължи напред, но не беше убеден във верността на тези думи. Неговите собствени сетива не бяха магически, но му бяха спасявали живота на много пъти, когато го грозеше смъртна опасност и сега те отново го предупреждаваха, че смъртта дебне наблизо. Той продължи да стиска оръжията си.

Неочаквано проходът завърши и пред очите им се открои обширна равна местност. Тук скалата беше изсечена, а получената каменна основа бе покрита със сложни фигури, издялани върху нея, които образуваха голям вътрешен двор. В единия край на този двор, опрял гръб в планината, се издигаше храм. Пред храма се извисяваха масивни колони с канелюри, а между тях някога бе имало двайсет статуи от обсидиан, високи четири човешки боя. Сега беше останала само една — абаносовочерен воин, със заличени от вятъра и дъжда черти на лицето и дълго копие в ръка. От другите статуи бяха останали само отломки от черен камък и късове от краката.

Конан пъхна камата в ножницата и сграбчи ръката на Джина, която се канеше да хукне към храма.

— Внимавай, момиче — каза той и я задържа. — Тук лично аз бих рискувал много, но не искам да рискувам твоя живот.

Бомба̀та сграбчи другата й ръка. Двамата мъже се гледаха студено над главата на момичето. Погледите им вещаеха скорошна смърт. „Това е друга причина, поради която желая пътуването да свърши — мислеше Конан. — Двубой като този не може да бъде отлаган вечно.“

— Пуснете ме да отида — каза Джина, като се дърпаше. — Аз трябва да намеря Рога. Той е тук вътре. Пуснете ме да отида.

Зула, присмивайки се на двамата мъже, постави ръце върху раменете на Джина.

— Да я разкъсате ли искате? Или да я смачкате помежду си?

Конан пусна ръката на девойката и в следващия миг Бомба̀та направи същото. Зула я отведе настрана и тихо й заговори. Конан посрещна погледа на Бомба̀та без да мигне.

— Това ще бъде уредено, крадецо — каза човекът с белязаното лице.

— В Шадизар — каза Конан и другият кимна с глава в знак на съгласие.

Докато Конан вървеше към храма, Акиро се опитваше да проследи с пръст заличените от времето надписи върху пиедестала, на който стоеше обсидиановата статуя. Малко от тях бе запазено.

— Какво се опитваш да правиш? — присмя се Малак на стария магьосник. — Да разчетеш декоративния орнамент? И после да разказваш за него? Аз съм виждал по-добър от този, и то направен от едноок пияница.

Акиро се изправи, въздъхна и изтърси прахта от ръцете си.

— Бих могъл да го прочета, или поне част от него, ако не беше толкова силно изтрит. Това е скрижал, а не орнамент. Мястото е много по-древно, отколкото смятах. Последните записи, направени на този език, са от преди повече от хиляда години и дори тогава той е бил мъртъв. Днес на този език се намират само разпръснати фрагменти. Може би вътре в храма ще намеря повече.

— Не сме тук, за да разчитаме надписи на древни езици — изръмжа Бомба̀та.

Тайно в себе си Конан се съгласи, но само каза:

— Тогава нека се заемем със задачата си.

Конан закрачи към високите позеленели от времето бронзовите врати. Скални гълъби излетяха от гнездата си високо над масивните колони. Плясъкът на крилете им изтрещя като гръм в тишината. През напластена от времето прах се виждаше едно голямо отворено око, изсечено дълбоко в метала на всяка врата. Под всяко от тях висеше огромна бронзова халка.

— Никога няма да можем да ги отворим — каза Малак, като гледаше следите на изтеклите векове върху разпадналите се скали наоколо.

Конан хвана една дебела халка, за да провери дали може да я помръдне. За негова изненада вратата се открехна, без дори да проскърцат отдавна несмазваните й панти. „Чиста случайност, че се отвори така леко — каза си той. — Ако тези врати се използуват, пантите им щяха да са смазани“. Не му хареса успокоението, което почувства при тази мисъл. Все пак той си напомни, че беше тук, за да се грижи за безопасността на Джина, а не да се перчи със смелостта си.

— Бъдете нащрек — заповяда той, — и се пазете! — После ги поведе навътре.

Зад големите врати подът беше покрит с дебел слой прах, натрупан през вековете. По стените, украсени със сложни инкрустации, в златни скоби бяха поставени факли, запазили смолата си във времето, но оплетени в паяжини. Над тях таванът се губеше в сенки, а отпреде им в тъмнината се простираше огромна зала.

Неочаквано Зула изпищя, когато един паяк, голям колкото човешка длан, пробяга по босия й крак.

— Просто паяк — каза Малак и го настъпи. Той ритна настрана смазаното насекомо. — Не бива да се страхуваш от едно… — Мършавият крадец млъкна, когато тоягата на Зула изсвистя към лицето му и спря на не повече от един пръст от носа му. Тоя я погледна недоумяващо.

— Не се страхувам — изсъска Зула. — Просто не обичам паяци. — Навътре в залата се чу шумолене и тя нервно се взря натам. — И плъхове. Особено плъхове.

Конан взе една факла от стената и пъхна сабята си в ножницата, за да потърси в торбичката си кремък и огниво.

— Ако тези факли все още горят… — започна той.

Акиро помръдна с устни и изведнъж над събраните му един до друг пръсти лумна огън. Той го поднесе към факлата; тя пламна с пращене, което прокънтя в тихата зала.

— Ще гори — каза той.

— Не можеш ли да почакаш, докато те помолят? — каза сухо Конан като пъхаше обратно в торбичката си огнивото и кремъка. Акиро вдигна извинително рамене.

Бомба̀та и Малак запалиха факли от Конан и тръгнаха предпазливо из голямата зала. Стъпките им раздвижиха прахта, по която имаше следи единствено от плъхове. Наоколо бяха разпръснати кости от малки животни и птици, някои заровени в прахта, други над нея. Отдавна нищо не бе влизало в храма освен гризачи и техните жертви. Стъпките на мъжете бяха съпроводени от цвърчене на плъхове, оттеглили се на почтително разстояние от огъня и странната миризма на хора, а пламъците от факлите се отразяваха в стотици малки, алчни очи. Зула мърмореше и въртеше глава, сякаш искаше да гледа едновременно във всички посоки. Малак повече не си правеше шеги е нейното притеснение; той упорито избягваше да гледа към тези блестящи хищни очи и не преставаше да шепне ругатни и молитви към двайсетина бога.

Залата завършваше с широки каменни стъпала, водещи към платформа, на която имаше мраморен трон с висока облегалка. Пред този трон се издигаше малка купчинка от изсушени от времето кости, а върху нея друга купчинка с човешки череп по средата: празни, потънали в сянка дупки на очните ябълки, втренчени в Конан и другарите му. Доспехи, дрехи, корона всичко, което някога бе носил този човек, отдавна бяха покрити с прах.

Джина посочи надясно към широк сводест вход, едва видим в тъмнината.

— Там — каза тя. — Това е пътят.

Конан почувства облекчение, че съкровището — не беше ли го нарекла Джина рог? — не се намираше на трона. Преди много години той беше взел сабята, която носеше сега, от един трон, не много по-различен от този, и не му се щеше да премине още веднъж през подобно изживяване.

Бомба̀та веднага отиде при сводестия вход и пъхна факлата си в него.

— Стълби! — промърмори той. — Колко дълбоко в недрата на този храм трябва да влезем?

— Толкова дълбоко, колкото е нужно — каза Конан и като отмести Бомба̀та, заслиза надолу.