Конан Разрушителя

Глава двадесета

През плътните облаци на обгърналата го тъмнина Конан се върна в съзнание и с мъка се изправи, стиснал сабята си в ръка. Акиро и Зула го гледаха смаяни. Малак хвърли един камък, голям колкото юмрук, в сенките между колоните и отупа прахта от ръцете си.

— Време беше да се събудиш — каза дребният крадец. — Кълна се в справедливостта на Мехен, бях започнал да мисля, че ще продължиш да спиш, докато всичките измрем.

— Колко дълго съм спал? — попита Конан. Той опипа главата си. Болеше го, а косата му се беше сплъстила във ветрило от съсирена кръв.

Малак повдигна рамене, а Акиро каза:

— Може би колкото две обръщания на пясъчния часовник, а може и малко по-дълго. Трудно е да се каже точно. Намерихме те да лежиш като изтощен вол. Направих, каквото можах, но при рани на главата най-добре е събуждането да настъпи естествено.

— Имам няколко билки, които помагат при удар по главата — каза Зула, — но няма вода, в която да ги накиснем.

Кимериецът кимна и веднага съжали, защото стаята се завъртя пред очите му. Той отчаяно се бореше с обхваналото го замайване. Сега не можеше да си позволи да изпитва слабост.

Далечният кран на мрачната зала представляваше хаотична грамада от скали, отломки от колоните с канелюри, размесени с късове от планината с размери колкото камъка, който Малак беше хвърлил до огромни канари, по-високи от човешки ръст. Три от ръждивите метални свещници, които Конан смяташе, че са направени за поставяне на факли, бяха изправени. Сложените върху тях факли горяха и хвърляха към четиримата бледожълта светлина, която бързо помръкваше в сенките между колоните. Светлината идваше обаче не само от факлите. От неразчистения коридор към тях проникваше мигаща лазурна светлина, болезнена за окото.

— Каква е онази синя светлина? — попита Конан.

— Защѝтен капан — каза Акиро. — Успях да направя девет преди онези огромни войници да отворят вратата. Тогава се наложи да задействам първия капан и не ми остана време да издигна повече. Опасно е да се залага такова защитно съдържание, докато близко до него гори друго.

— Колко дълго — започна Конан и получи отговор преди да беше завършил въпроса си.

Лазурната светлина започна да мига по-бързо и Акиро се наведе да начертае с пръст символи в прахта, докато устата му мълвеше беззвучни заклинания. С едно последно блясване синята светлина изчезна. Миг след това тя отново се показа и едновременно с появата й по коридора се чу писък.

Акиро наклони глава, сякаш слушаше, после въздъхна.

— Някои беше много бърз, но за нещастие не той не бе техният магьосник. Ако Бомба̀та трябваше да посече някого от тях, това беше онзи с червения гребен. Той е техният магьосник и без него те никога не биха могли да отворят онази врата, камо ли пък да достигнат до моите защити. Аз трябва да се бия с него почти с голи ръце.

— Не разбирам защо е трябвало да посече някого от тях — каза гневно Зула. — Те не упражниха никакво насилие над нас, само говореха за… — Думите й постепенно заглъхнаха последвани от съчувствен поглед към Конан, но той не му обърна внимание.

— Не вярвам, че без бой щяха да ни пуснат да минем — каза той. — Не и с Джина. Във всеки случай, няма да им позволя да ме промушат с копие като диво прасе, само защото Бомба̀та ги е нападнал.

— Прав си — каза Малак. — Кълна се в нокътя на крака на Огун, че ако някой те нападне, ти си длъжен да го съсечеш. После, ако е станала грешка, ще прекадиш малко тамян в храма за упокой на духа му.

— Това невинаги е най-добрият начин — каза Акиро сухо. — Но тези хора са лоши.

— Не видях нищо лошо в тях — възрази Зула, а магьосникът се озъби:

— Ти нито си магьосник, нито си чела скрижалите като мен. Тревогата, която почувствахме при влизането в храма, се дължеше на тези хора и на всички човешки същества, които са идвали тук преди тях през изминалите столетия. Човешката жертва за тях няма никаква стойност. Пред тях шаманите, от които вие ме спа… ах, ми помогнахте да отстраня, изглеждат като кротки агънца.

— Не ме интересува дали те са канибали, или не — каза Конан. — Крайно време е да се махаме от тук. С всеки изминал момент Бомба̀та и Джина се приближават все повече към Шадизар, а аз не се съмнявам, че докато разказва на Тарамис за всичко онова, което се случи. Бомба̀та ще се постарае да не спомене нищо за нас. Не желая да бъда измамен и да не получа обещаната ми награда.

Акиро го погледна съжалително, а Зула зяпна от изненада.

— Но аз мислех… ние мислехме… Джина… — Тя замаха безпомощно ръце към купа камъни, които изпълваха другия край на залата.

— Бомба̀та ги събори — каза Конан. — Той не пожела да изчака да си разчистим сметките в Шадизар. Но не мога да допусна, че скалните отломъци са паднали и върху неговата глава, още по-малко върху главата на Джина. Ние ще си проправим път и ще ги последваме. Най-късно подир един ден и една нощ трябва да сме в Шадизар.

— Ти смяташ да си пробием път през планината? — попита озадачено Малак. Останалите двама гледаха кимериеца така, сякаш той беше полудял.

— Аз видях тази зала, когато беше цяла — каза им Конан, докато вървеше към купчината камъни. — Зная колко от нея е разрушено. — Той хвана едно парче от колона с големината на торс и го отмести; в краката му се посипаха малки камъчета. — Тунелът, по който е минал Бомба̀та, е на не повече от три или четири стъпки от нас. Трябва само да разчистим достатъчно широк отвор, за да се промушим. — Кимериецът отнесе камъка настрана и го хвърли. В залата имаше достатъчно място за всички. Когато Конан се върна, другите все още бяха на старите си места и продължаваха да го гледат втренчено. — Е? — каза той. — Тук ли предпочитате да умрете?

Без да промълви дума, Зула започна да разчиства заедно с него. Малак се присъедини по-неохотно и не без да хвърли поглед през рамо към стария магьосник.

— Ще дойдеш ли да помогнеш, Акиро? Достатъчно е да разпериш ръце и целият този куп ще изчезне.

— Колко голямо е твоето невежество — изсумтя Акиро. — Аз трябва да следя, за да задействам следващата защита, когато тази падне. В противен случай ти ще бъдеш набучен като агне на някое копие и това ще ни послужи като знак, че онези страшни хора пристигат към нас.

— Тогава задействай още сега всичките си защити, старче. Тогава ще си свободен да помагаш.

Сивокосият магьосник се засмя подигравателно.

— Аз уча ли те как да крадеш, мой малки крадецо? Не се меси в неща, които не разбираш.

Конан работеше усилено като механизъм от стомана, без да позволява огромните мащаби на задачата да го обезсърчат. Срещу всеки камък, разчистен от Зула и Малак, той разчистваше два. Тялото му лъщеше от пот на светлината от факлите, потта беше толкова обилна, че отмиваше прахта. А когато със страшен тътен отгоре се посипа поток от камъни, които се струпаха на разчистеното място. Конан подкани другите да подновят работа без сам да спира нито за миг работата си. Той трябваше да настигне Джина. Трябваше да изплати дълга си към Валерия. Джина. Валерия. И двете се въртяха в ума му, докато накрая не можеше да каже, коя от двете го подтикваше повече да се бори със скалите.

Когато следващата защита падна и Акиро произнесе заклинания, за да я замести с друга, Малак спря да гледа, хвърляйки малки камъчета зад гърба си.

— Ти наистина ли прочете онези скрижали, Акиро? — попита той.

— Работѝ! — сряза го Конан. Малак погледна мрачното лице на кимериеца и отново се залови да хвърля камъни.

Акиро обаче изглежда искаше да говори. Той се подпря на колоната и започна.

— Да, прочетох ги. Във всеки случай прочетох достатъчно от написаното в тях. Златният рог, който… — Той се намръщи към Конан, после продължи. — Това е Рогът на Дагот.

— И черният воин така го нарече — потвърди задъхан Малак.

— Не ме прекъсвай — направи му забележка магьосникът кисело. — Преди едно хилядолетие е имало война между боговете, което по онова време не е било необичайно. В голямата битка Дагот бил победен. Тогава откъртили Рога от главата му и го отнесли. Рогът носел, така да се каже, неговата жизнена сила и без него богът бавно се превърнал в камък. Според скрижалите той спи и когато Рогът отново се постави на главата му, Дагот ще се събуди.

— Значи затова Тарамис го иска — каза Конан, като продължаваше да разчиства. — За да събуди един бог. Сигурно този бог може да върне живота на Валерия.

— Да — каза Акиро, като въздъхна, — предполагам, че Дагот може да й върне живота.

— Значи Тарамис не ме е излъгала — отбеляза със задоволство Конан.

Кимериецът удвои усилията си, сякаш беше почивал и се беше напил със студена вода. Когато другите намалиха темпото, той започна да пренася камъни още по-бързо. Зула се опита да работи в неговия ритъм, но не можа да издържи. Конан спря, за да я отпрати при Акиро, след това се нахвърли отново на работата. По-късно, когато Малак падна от умора, кимериецът просто го издърпа настрани, за да освободи пътя, по който трябваше да мине, за да изнесе камъните от купа до мястото, където ги хвърляше.

Конан смътно долавяше, че бяха разчистили залата до края, бяха навлезли в коридора, а пред него имаше още скални отломъци. Младежът съзнаваше това с всичката проницателност на ума си, но ако го признаеше открито, това щеше да бъде началото на поражението и той безмилостно потисна тази мисъл, без дори да си дава ясна сметка, че го е сторил. Времето загуби всякакъв смисъл за него. Усилието изгуби всякакво значение. Сякаш самият той беше направен от камък, неподвластен на умора; атакуваше с неизчерпаема сила каменната преграда. И през цялото време два образа му проблясваха в съзнанието му: на Валерия и на Джина. Той нямаше да спре да разчиства до последния си дъх.

Конан дръпна един голям камък, долният край на който беше затрупан, напъна с всички сили. Камъкът се измъкна и към него се свлече лавина от камъни. Младият мъж се отдръпна бързо назад, като ругаеше; за малко щеше бъде затрупан до кръста. Конан опита да се обърне, хванал един голям камък и изведнъж спря, когато разбра, че над купа камъни в далечината беше съгледал светлина. Погледна отново, за да е сигурен, че не си въобразява. Светлината беше все още там. Той хвърли камъка и се върна в залата с колоните.

Акиро седеше, кръстосал крака, загледан тъжно към лазурната светлина от коридора. Зула едва-едва повдигна глава, а Малак промълви уморено от мястото, където лежеше.

— Значи и ти се отказа, а, кимериецо? Е, направихме, каквото можахме. Ерлик, погрижи се за нас, щом като ние самите не можем.

— Успях — каза Конан. — Вижда се светлина. Може би слънчева. — Малак издаде странен звук и потрепери. Миг по-късно Конан разбра, че дребничкият крадец се смее.

— Успяхме — изхъхри Малак. — Кълна се в най-мрачния ад на Зандру и мощите на Митра, че не могат да ни спрат, кимериецо.

— Сигурен ли си, че си видял дневна светлина, Конан? — попита Акиро смутено.

— Може да е светлина от факли в друга зала — отговори Конан, — но те трябва да са стотици. Коридорът е с наклон нагоре. Сигурно излиза на повърхността. — „Или се издига навътре в планината — помисли той, но не го каза. — Светлината може да е магическа или от седмия ад на Зандру, но аз трябва да достигна повърхността и няма да допусна това да ми убегне.“

— Да се надяваме, че е слънчева светлина — каза накрая Акиро. — Седмата защита все още издържа, макар че няма да е задълго и имаме само още две. Ти трябва да изведеш Зула и Малак оттук колкото се може по-бързо. Аз ще ви последвам веднага, щом това стане възможно. — Той затича обратно към поста си в началото на коридора. — Върви, човече, иначе ще убиеш всички ни.

Конан помогна на Зула да се изправи и се обърна Към Малак, който вече беше станал и вървеше със залитане. Чернокожата жена също се опита да ходи сама, но едрият кимериец помогна и на двамата да се изкатерят върху последната купчинка камъни и с клатушкане да тръгнат нагоре към светлия процеп. Светлината изглежда имаше живителна сила, защото когато Акиро дойде при тях и Зула, и Малак се катереха твърде чевръсто без ничия помощ.

Въпреки това старият магьосник извика:

— Побързайте! Побързайте! — В гласа му имаше нещо, което ги накара да напрегнат всички сили.

Коридорът завърши с правоъгълен отвор и четиримата изскочиха в двора на храма. Слънцето на изток още не беше показало изцяло. Малак и Зула го гледаха, сякаш бяха изгубили надежда, че някога отново ще видят изгрева.

Конан наблюдаваше само храма с неговите огромни колони и съборени статуи. „Ако високите воини не са глупци — мислеше той, — сигурно има часови“. Все пак, докато той преведе всичките си другари през двора, нищо не помръдна от храма, освен скални гълъби, които изхвърчаха от гнездата си зад колоните. После той разбра, че нямаше нужда да се поставят часови отгоре, когато всичките врагове на високите воини бяха хванати като мишки под скалната маса на планината.

Цвиленето на жадните коне в лабиринта им помогна бързо да ги намерят. Конан веднага забеляза, че букаите ги няма върху краката на жребците, а юздите им са завързани една за друга. После четиримата бързо посегнаха към меховете. Въпреки че гърлото му беше изсъхнало като прахан, Конан сипа вода най-напред в устата на коня си. Когато дойде неговият ред, той наведе назад глава и пи, докато не му остана дъх, после, дишайки тежко, остави водата да облее лицето му, а след това отново пи. Накрая даде на коня си още вода. Животното имаше по-голяма нужда да се освежи, защото той имаше намерение да го язди без почивка.

Изведнъж земята под краката им потрепери. Конан сграбчи юздата, но преди да успее да успокои животното, друг трус разтърси земята, следван от тътен по посока на храма.

Малак, вкопчил се в треперещия кон промълви:

— Какво, в името на деветократните имена на Кхерпа, беше това?

Акиро са изкашля самодоволно.

— Малко промених заклинанието. Когато те преминаха през последната защита, останалите две се задействаха едновременно. Онзи копиеносец сега няма да се събуди от съня си, нито да възкръсне от гроба си, за да принася девици в жертва на спящия Дагот. — Той се усмихна на Малак. — Сега разбра ли защо не задействам всички защити наведнъж?

— Това е добре, защото те повече няма да ни безпокоят — каза Конан, като се качваше на коня си, — но трябва да тръгваме, ако искаме да сме в Шадизар за церемонията довечера. Няма да допусна Бомба̀та да ме измами. Обещано ми е да върнат живота на Валерия.

Усмивката изчезна от лицето на Акиро.

— Аз не ти казах, Конан, понеже мислех, че ще умрем. Човек не бива да бъде обременяван преди смъртта си с неща, които не може да промени. Всъщност дори се страхувам, че сега е твърде късно. Опитах се да спра всичко, когато това можеше да стане, преди тя да влезе в пещта, но бях много бавен.

— Защо мънкаш под носа си, Акиро? — сряза го Конан. — Кажи каквото имаш да казваш и ме остави да потегля за Шадизар.

— Всичко беше написано в скрижалите — каза Акиро. — Обредът по Пробуждането продължава три нощи и през всяка нощ се принася в жертва едно момиче. На третата нощ жертвата е Единствената, която носи Рога, непорочната. Тази жертва ще бъде Джина.

— Може би няма да е тя — каза Зула умоляващо. — Дори Бомба̀та няма да допусне това.

— Бомба̀та я нарича Единствената — въздъхна стария магьосник. — Той знае, че тя трябва да умре.

Конан докосна драконовия амулет на гърдите си. Обзе го мъка, той искаше да вие високо, така, както никога по-рано не бе изплаквал мъката си. Валерия!

— Джина няма да умре — каза той през стиснати зъби.

— Аз също харесвам момичето — възрази Малак, пренебрегвайки свирепия поглед на Зула, — но, кълна се в свещените бедра на Бадб, всички ние сме изтощени и няма да можем да пристигнем в Шадизар преди настъпването на нощта, дори да уморим конете от препускане.

— Тогава, когато конят ми умре — отговори мрачно Конан, — ще тичам, после ще пълзя. Но се кълна пред всички богове, че Джина ще остане жива тази нощ, дори ако трябва аз да умра за това. — Без да поглежда дали другите го следват, той заби пети в хълбоците на коня си и препусна в надпревара с изгряващото слънце.