Конан Разрушителя

Глава десета

Долината, по която бяха побягнали от селото, прерастваше в друга долина, тя в трета, а тази третата — във виещ се каньон, осеян с разпръснати огромни камъни, някои наполовина заровени в каменистата почва. Над тях се издигаха Карпашките планини, сивите върхове често увенчани със сняг, тъмните им по-ниски склонове покрити с редки, хилави гори.

Конан гледаше слънцето, което сега клонеше към залез и мислеше за времето, което им остава. Само три дни, а те още не бяха намерили дори ключа, камо ли съкровището. И ако не се върнеха в Шадизар и с двете неща през нощта на третия ден… С тъжно лице той докосна амулета с формата на златен дракон, окачен на врата му.

Малак докара коня си до кимериеца.

— Преследват ни, Конан.

Конан кимна.

— Зная.

— Само един е, но идва все по-близко.

— Тогава най-добре да го разубедя — каза Конан. — Вие с Акиро продължете с момичето. Аз ще ви настигна. — Той остана назад, докато се изравни с Бомба̀та, който яздеше в края на колоната. — Преследват ни — каза той на мъжа с белязаното лице.

— Зная — отговори Бомба̀та.

— Хайде двамата с теб да го убедим да се откаже.

Бомба̀та се намръщи недоволно, погледна към Джина и неохотно кимна.

Докато останалите продължиха да вървят напред, двамата мъже отбиха в двете страни на пътя. Два големи камъка, с каквито беше осеяна долината, ги закриха от онзи, който беше тръгнал по следите им. Джина се извърна на седлото, за да погледне назад, но Конан й махна с ръка да не прави това. Преследвачът не трябваше да разбере, че са го открили. Момичето и двамата й придружители изчезнаха зад друг завой на каньона. Конан измъкна сабята и я сложи на седлото пред себе си. Не му се дълго да чака наложи.

Камъните, които тракаха под копитата на подкования кон, известиха за приближаването на преследвач и Конан се намръщи. Човекът изглежда не се интересуваше дали ще бъде открит. Кимериецът и Бомба̀та размениха погледи и се приготвиха.

Между камъните, зад които се бяха скрили, се появи кон и Конан се втурна в атака. „Стой!“, извика той и зяпна от удивление. До него Бомба̀та започна да ругае.

Тъмнокожата жена от селото трепна, погледна го изненадано и спря. Конят й, две педи по-къс от техните, беше с коринтийско военно седло, зад което висеше кожен мях с вода.

— Аз съм Зула — съобщи гордо тя. — Воин от народа на планината, живеещ на юг в страна, наричана Кешан. Бих желала да зная името на мъжа, който ми спаси живота.

— Аз съм Конан — каза кимериецът — от Кимерия.

Зула се вгледа внимателно в лицето му.

— По-напред не вярвах напълно на силата в очите ти. Много ли са хората в Кимерия с очи като сапфир?

— Ерлик да ослепи очите му! — озъби се Бомба̀та. — И твоето, жено! Чу името му. Сега си върви по пътя и повече не ни тревожи.

Жената не го погледна и изглежда дори не го чу.

— Аз ще яздя с теб, Конан от Кимерия. Може би ще мога да ти се отплатя, че ми спаси живота.

Конан поклати бавно глава. Тези думи за отплата и спасен живот толкова силно му напомняха за Валерия, че сигурно бяха поличба. Но каква бе тази поличба?

— Сторих го не да спася живота ти, а по-скоро за да можем да се измъкнем от селото, без да се налага да си проправяме път с бой. Нищо не ми дължиш.

— Основанията са без значение — каза тя. — От значение са само постъпките. Благодарение на твоята постъпка аз съм жива и свободна, иначе щях да бъда мъртва или робиня.

Преди Конан да успее да подготви отговора си, при тях дойдоха Джина и останалите.

Той погледна двамата мъже с убийствен поглед.

— Не ви ли казах, че ще ви настигна? Ами ако по следите ни бяха дузина селяни? Така ли се грижите за Джина?

Малак леко се усмихна и се зае да оглежда повода на товарния кон. Акиро вдигна рамене и каза:

— Много съм стар, за да мога да накарам една жена да направи това, което не желае.

— Не ставай глупав, Конан — каза Джина. — Малак каза, че преследвачът е само един и ти се съгласи. Ушите ми чуват добре. — Тя насочи вниманието си към Зула. — Селяните те нарекоха разбойничка.

— Лъжат — отговори презрително тъмната жена. — На четири левги на юг има едно по-малко село, от което тези хора откраднаха няколко млади жени. На мен и няколко други воини ни платиха да освободим тези жени. Ние дойдохме през нощта, запалихме колибите, които използуват за складове, за да отвлечем вниманието на тези кучета, които наричат себе си мъже. Намерихме жените, но селяните прободоха с копие бойния ми другар, Т’кар и той не можа да избяга, а аз не можех да го изоставя.

— И така двамата бяхте заловени — каза развълнувано Джина. — Постъпката ти е смела, за такава постъпка хората съчиняват песни.

— Той ми беше боен другар — каза тихо Зула.

Джина кимна, сякаш беше достигнала до някакво решение.

— Ти ще дойдеш с нас.

— Не! — извика Бомба̀та. — В името на милосърдието на Митра, Джина, ще изложиш ли всичко на риск? Не забравяй пророчеството.

— Не си спомням нещо, което да казва, че не може да ме придружава жена. — Тонът на Джина беше твърд, но въпреки това тя се обърна към Конан. — Кажи, че тя може да ми прави компания. Ти имаш Малак и Акиро. Аз имам само Бомба̀та, а в последно време той постоянно ми крещи. По-рано никога не ми крещеше.

— Тя дори не може да язди редом с нас на тази кориитийска кранта — засмя се Малак.

Зула го погледна хладнокръвно.

— Ще те изпреваря, дребосъко, дори и след като пораснеш.

Конан докосна амулета на гърдите си. Бомба̀та може би беше прав; може би те излагаха на риск изпълнението на пророчеството и с това съживяването на Валерия. Но оставаше и въпроса с поличбата. За един живот трябва да се заплати.

— Аз няма да кажа „не“ — продума той най-накрая.

Бомба̀та изруга, но Джина повиши общото настроение с ентусиазма си.

— Тогава ти ще яздиш с мен и ще ми бъдеш другар.

— Аз ще яздя с Конан — каза Зула. — А също така и с теб. — Джина се усмихна, сякаш не беше схванала разграничението, което направи чернокожата жена.

— Тогава да тръгваме — каза Конан и отново обърна коня си надолу по каньона.

В червения блясък на скъпоценния камък Амон-Рама изучаваше движещите се фигури. „Още двама — помисли той и насочи вниманието си върху закръгления, жълтокож мъж с тънка сива коса и мустаци. — В него има сила. Магьосник е. — Тънките му устни се извиха в злобна усмивка. — Силата му не е достатъчна. Само ще ми достави малко повече удоволствие“.

„Елате при мен — прошепна той — доведете ми Единствената“.

— … А след като занесеш ключа и съкровището в Шадизар, после какво ще правиш? — каза Зула.

Джина погледна изненадано другата жена. Тя никога не си беше задавала такъв въпрос.

— Как какво. Ще остана да живея в двореца, където съм живяла винаги. — Тя се намръщи неудовлетворена. Но какво друго трябваше да прави? — Това е моята съдба — каза Джина твърдо.

Зула мълчаливо се усмихна.

Чувствайки се неспокойна, без да знае причината за това, Джина отправи поглед напред към мършавия, смеещ се Малак, към закръгления Акиро с неговите умни очи, и към широкоплещестия Конан, който яздеше най-отпред, точно когато те тръгнаха по пътя, заобикалящ планината с покритите със сняг върхове. Бомба̀та все още беше на края на колоната и внимателно оглеждаше околността, окъпана в червеникаво-златната светлина, която предхождаше приближаващия мрак.

Мислите й обаче се въртяха около кимериеца. Той беше толкова различен от онова, което тя очакваше. Акиро и дори Малак заемаха своите места в историите, разказвани й от нейните камериерки, но високият северняк оставаше извън тези приказки за красиви принцове и очарователни принцеси. И не беше само това. Той я караше да се чувства необичайно, по начин, който й беше непознат. Никое от нейните чувства, изглежда, не отговаряше на онова, което си представяше, че ще изпита, ако той рецитира пред нея дълги поеми. Във всеки случай трудно й беше да си го представи, че върши това. Или да го види как й дава златна роза, над която тя да рони кристални сълзи, когато той си отива. Конан по-скоро би я метнал на седлото пред себе си и… и какво? Тя не беше сигурна какво щеше направи, но знаеше, че каквото и да бе, то щеше бъде нещо, за което не се разказва в историите.

Зула, мислеше си тя, може би ще може да й даде някой полезен съвет, но нещо я караше да се чувства неловко да я попита направо. Може би, ако тя се опита постепенно да се сближи…

— Жени воини — каза неочаквано тя, — ми звучи доста странно. В твоята страна всички жени ли са воини?

Тъмнокосата жена кимна.

— Нашите планини са заобиколени от врагове, а ние сме малоброен народ. Прекалено малко, за да си позволим да водим вашия начин на живот, при който само мъжете са воини и много малко жени желаят да се бият. Всички ние трябва да се бием, ако искаме да оцелеем.

— Не съм знаела, че в моята страна има жени-воини — каза Джина, отклонявайки се за момент. — Аз бих ли могла да бъда воин? — „Сигурно ще бъде по-различно, отколкото да прекарам останалата част от живота си сред градините на Тарамис“, помисли тя.

— Може би — отговори Зула, — ако си готова да изтърпиш тежко обучение и ако си смела. Животът ти обаче ще бъде труден и трябва да си готова всеки момент за смърт. Твоята собствена или на някои скъп за тебе човек.

Тъгата в гласа на другата жена напомни на Джина за нейната цел.

— Т’кар — каза тя тихо. — Ти го нарече твой боен другар. Беше ли той… твоята истинска любов?

— Мой любовник ли искаш да кажеш? Да, той беше мой любовник и във всяко отношение най-добрият мъж, когото познавам.

— Как… как започна? Между теб и Т’кар.

Зула се засмя, спомняйки си приятни неща.

— Много жени го желаеха, защото той беше горд и красив мъж, но аз им казах, че ако искат да легнат с него, ще трябва да се бият с мен. Никоя не се реши и Т’кар, като видя това, ме взе в колибата си.

Джина премигна. Тези думи никак не приличаха на историите, които беше слушала.

— Значи ти просто реши, че той ще бъде твой, ти сама си го избра. Това харесва ли на мъжете?

— На някои мъже, дете, ако наистина се чувстват мъже. На други не им харесва.

— А кой от мъжете, които яздят с нас, би избрала? Малак, може би?

Черната жена се намръщи.

— В шегата ти няма никакъв хумор. Аз бих избрала Конан.

— Защото той ти спаси живота ли? — Джина почувства пристъп на гняв и не можеше да си обясни причината. — Защо не Бомба̀та?

— Бомба̀та ще бъде груб, смятайки, че с това ще изглежда силен, но аз бих могла да го подчиня на волята си, да го превия като тръстика. Конан може да бъде силен и в същото време нежен. Такъв мъж не може лесно да се превие, ако това въобще е възможно. — Зула я погледна; Джина знаеше, че лицето й е поаленяло и видимата развеселеност на Зула я накара да се изчерви още повече. — Не се тревожѝ, дете. Няма да се опитам да ти го отнема.

Джина заекна.

— Вземи го… но той не е… искам да кажа… — Тя пое дълбоко дъх и се опита да стои много изправена на седлото, подобно на Тарамис, когато се държеше подчертано властно. — Не ме наричай дете — каза тя студено. — Аз съм жена.

— Разбира се, че си жена. Прощавай, Джина. — Зула замълча известно време, преди да продължи. — Сред моя народ има един обичай при смърт на любимия. Аз няма да легна с мъж в продължение на една година от деня, в който е умря Т’кар. Ако бях умряла аз, той щеше да стори същото.

Сега беше ред на Джина да замълчи, размишлявайки върху казаното. Малко от това, изглежда, можеше да й бъде от полза. Нямаше други жени, с които да си оспорва Конан, дори и да знаеше как да се бие е тях, дори и да беше сигурна, че тя иска това. Колкото до останалото…

— Зула, вече три пъти ти говориш за спане с мъж. Какво означава това?

Черната жена се опули от изненада.

— Кълна се във всички богове — възкликна тя — ти наистина си още дете.

Джина отвори уста да възрази гневно и забрави да я затвори. Пред тях се изправи друга планина, или по-скоро част от планина, защото нейният връх отдавна беше изчезнал. Дори отдолу беше ясно, че огромен кратер беше погълнал върха.

— Конан — прошепна тя, после извика — Конан! Ключът! Чувствам как ме притегля! Ключът е в този кратер! — Тя подкара възбудено коня си в галоп.