Конан Разрушителя

Глава шестнадесета

Конят на Конан се придвижваше напред по каменистата почва на клисурата. Лицето на ездача беше каменно. Той се бе съсредоточил върху пътя пред него и не си позволяваше да се разсейва.

— Трябва да продължим — каза Джина и лицето й придоби още по-твърд израз. — Зная пътя и трябва да продължим.

Той изчака, докато достигнаха до най-високата точка на клисурата, далечният край на която отвеждаше до друга клисура и тогава заговори.

— Мога да те заведа в Шадизар за два дни. Дори за един, ако пришпорваме конете безмилостно. — От тази височина се виждаха планините към изгряващото слънце и заморанската равнина. „Два дни — каза си той, — без да преуморяваме животните“. Никакви други мисли не го занимаваха, освен тази колко далече биха могли да спират конете и за колко време.

— Това е моето предопределен не! — възпротиви се тя.

— Твоето предопределение не е да умреш сред тези планини. Аз ще те върна в двореца на леля ти.

— Ти не можеш да се месиш в съдбата ми!

— Ерлик ще се възползува от твоето предопределение — озъби се той.

Тя се изравни с него.

— Ами Валерия? Зная каква отплата ти е обещала леля ми.

Беше положил титанично усилие, за да не изрази лицето му никакви чувства. Един дълг трябва да се изплати, независимо от цената. Този дълг беше негов, а не на Джина.

— Аз мога да те защитя, докато пътуваме, но не и ако сами предизвикваме опасността. Нима мислиш, че това съкровище просто лежи наблизо неохранявано?

— Валерия…

— Тя не би се съгласила да жертвам твоя живот заради нейния — отсече той. — Сега замълчи и ме следвай.

За известно време тя наистина мълчеше, макар и нацупена, гневно мърморейки под нос. Зает със собствените си неприятности, Конан не обърна внимание на нейния гняв.

Неочаквано тя каза:

— Там е. Зная, че е там, Конан. Ние трябва да отидем при него! Моля те.

Въпреки решението си да не се отклонява, той погледна нататък, където сочеше тя. Планината със сивите склонове не беше висока, но близко до подножието й нейните каменни склонове бяха неестествено нарязани на стотици гранитни клисури, над които се възвисяваха остри върхове. Той си спомни, че Джина беше нарекла това пътуване лабиринт. Това наистина беше лабиринт в пълния смисъл на думата. Тук някъде можеше да дебне в засада цяла армия, без да бъде открита, докато случайно не се натъкнат на нея. Не беше място, където трябваше да заведе едно младо момиче, не в Карпашките планини, дори заради съкровището, което Тарамис искаше. Той реши, че ще завият на юг, заобикаляйки отдалеч тази планина. Конан продължи да язди мълчаливо.

— Конан!

Младият мъж запуши ушите си, отказвайки да слуша.

— Конан!

Изведнъж кимериецът разбра, че това не беше гласът на Джина. Ръката му машинално стисна дръжката на широката сабя. Това, че викащият знаеше името му, можеше да означава много неща. Тогава откъм една гънка на местността се появи слаб, тъмноок ездач с военно коринтийско седло.

Широка усмивка озари лицето на Конан.

— Малак! — извика той. — Страхувах се, че всички сте мъртви.

— Не и аз! — отвърна дребния крадец. — Прекалено съм красив, за да умра.

По петите на Малак следваха и останалите — Бомба̀та, Зула и Акиро, разхлабил седлото си, отдал се на вайкане заради старите си кости. Чернокожата жена отиде при Джина, двете долепиха глави една до друга, за да не стигнат приказките им до ушите на мъжете.

— Какво стана с коринтийците? — попита Конан. — И как ни намерихте?

Акиро отвори уста, но Малак бе по-чевръст.

— Когато те видяха, че вие двамата стигнахте до върха на прохода, почти половината се спуснаха подир вас. Всички крещяха, че искат първи да обладаят момичето. Не ме гледайте така! На Митра казаха това, не на мен. Във всеки случай, когато понамаляха, Акиро се развихри. Кажи им какво направи, Акиро.

Акиро отново отвори уста.

— Той измъкна отнякъде един тигър — засмя се Малак. — Беше голям като слон! Фидеза ми е свидетел! Конете полудяха. — Малак усети, че старият магьосник го гледа и промълви тихо: — Разкажи останалото, Акиро.

— Това беше само една малка илюзия — каза Акиро. Докато говореше, той не сваляше очи от Малак, сякаш се страхуваше, че щом премести поглед от него, мършавият човек отново ще го прекъсне. — Въпреки че коринтийците бяха малко, нямах време да направя нещо наистина значително. Той само приличаше и миришеше като тигър, дори не можеше да се движи, но конете, за наш късмет, не разбраха измамата. Те наистина полудяха. Нашите също. Но това ни позволи да се измъкнем. Без товарните коне, както виждаш, но отървахме кожите.

В това пътуване имаше прекалено много магии, за да се хареса на Конан; той обаче не можеше да се оплаче от тях, щом те спасяваха живота на приятелите му. Конан каза:

— Истинско щастие е, че ни намерихте. Заедно влязохме в тези проклети планини и е добре, че заедно излизаме.

Малак започна да говори, после затвори уста и притихна под погледа на Акиро.

— Щастието няма нищо общо с това — каза жълтокожият магьосник. — Вижте това. — Той държеше кожена връв, в единия край на която висеше малък обработен камък. Със сръчно движение Акиро завъртя камъка в кръг, но почти веднага елипсата се удължи от една страна и се скъси в друга, докато камъкът започна да подскача напред и назад по права линия, насочена към Конан.

Кимериецът пое дълбоко дъх. Още магии!

— Не обичам такива неща да се свързват с мен — каза той, доволен, че се беше въздържал да не изкрещи.

— Това не е свързано с теб — успокои го Акиро, — а с амулета. Той не е така сложен като жив човек и поради това ми беше по-лесно да го открия. Ако имах косъм от косата ти или някаква дреха, която си носил, щях да те намеря много по-бързо.

— Всемогъщи Кром! — промълви Конан. Косъм от него. Той никога не би позволил на магьосник да притежава такова нещо, независимо от това колко дружелюбен изглежда в момента.

Акиро продължи, сякаш кимериецът не беше казал нищо.

— С неодушевен предмет в центъра, кръгът отначало почти не промени формата си. Беше много трудно да определя посоката. Също като да ходиш в тъмна стая — по интуиция.

— А Бомба̀та не искаше да тръгне след него — избухна Малак. — Той каза, че не вярва на Акиро. — Последните му думи преминаха в шепот и Малак хвърли неспокоен поглед към Акиро.

— Няма нищо — каза Акиро. — Аз свърших.

През цялото време, докато говореха Бомба̀та седеше на коня си и местеше поглед от Конан към Джина и обратно. Сега той изръмжа:

— Стори ли ти нещо този варварин, дете?

Джина вдигна глава стресната, откъсната от разговора със Зула.

— Какво? Защо? Какво искаш да кажеш. Бомба̀та? Конан ме защитава, както и ти.

Отговорът й изглежда не задоволи мъжа в черните доспехи. Той се намръщи и белезите на лицето му се изопнаха. Бомба̀та погледна към Акиро, видимо разколебан, после каза:

— Аз трябва да зная, магьоснико. Все още ли е непорочна?

— Бомба̀та — възмути се Джина. Обади се и Зула до нея.

— Такъв въпрос пито се поставя, пито получава отговор — озъби се чернокожата жена.

— Кажи ми истината, магьоснико — настоя Бомба̀та, — защото нашият живот е много, много повече от онова, което знаеш ти, зависи от Джина.

Акиро стисна устни и бавно кимна.

— Тя е непорочна. Чувствам го толкова силно, че се учудвам как другите не могат да го усетят. — От устата на Бомба̀та се чу въздишка на облекчение, закръгленият магьосник отиде с коня си по-близко до Конан и тихо му каза: — Това е нещо, което се отнася до духа, не до плътта, както бях споменал по-рано.

Конан се изчерви и когато разбра това, поаленя още повече.

— Ги, любопитни човече — промърмори той. — Не опитвай магиите си върху мен.

— Използувай мускалчето, което ти дадох — каза Акиро. — Използувай го и се махай оттук. Вземи момичето, ако искаш. Не се съмнявам, че можеш да я убедиш да тръгне с теб. След още една или две такива нощи. — На устните му се появи за миг лека подигравателна усмивка. — В цялата тази работа може да няма нищо за теб, кимериецо, освен още рани, които нито се виждат, нито могат да се излекуват.

Конан се намръщи, след като устоя на изкушението да бръкне в торбичката на пояса си, за да види дали малкото каменно мускалче е още там. Валерия, дългът към нея още не е изплатен. Той дочу гласът на Джина:

— Той казва, че няма да ме заведе, но аз знам, че то е там. Аз наистина знам.

Бомба̀та погледна намръщено кимериеца.

— Е, крадецо, отказваш ли се от твоята скъпа Валерия? Толкова ли те изплашиха тези конници, та изгуби мъжеството си? Изобщо имал ли си някога…

Очите на Конан бяха толкова студени, че воинът с белязаното лице не довърши думите си. Чувствата на Бомба̀та бяха изписани ясно на лицето му — ясно съзнание за това, което беше сторил Конан, гняв, че за момент се беше изплашил, ярост, че другите бяха видели всичко. Той стисна дръжката на извитата си индийска сабя толкова силно, че тя изскърца, но кимериецът не направи никакво движение към оръжието си.

„Търпение“, каза си Конан. Сред скалистите планини на Кимерия, човекът, комуто липсваше търпение, скоро срещаше смъртта си. По-късно щеше да има време да го убие. Когато заговори, гласът на младия мъж беше ледено спокоен.

— Няма да я заведа там, където иска да отиде, без да разполагам с повече очи, които следят, и още саби, способни да я защитят. Сега ги имаме. — Той подкара коня си до този на Бомба̀та. — Да не се бавим, заморанецо. Утре вечер трябва да сме в Шадизар и когато свършим това, ще си уредим сметките.

— Очаквам с нетърпение този момент — озъби се Бомба̀та.

— Аз също — каза Конан и тръгна напред.